Майкъл Ондатджи
Английският пациент (2)

I
Вилата

Тя прекъсва работата си в градината, изправя гръб и се взира в далечината. Усетила е промяна във времето. Пореден порив на вятъра, рязко изсвистяване във въздуха и високите кипариси се залюляват. Тя се обръща и поема нагоре към вилата, минава отвъд ниския зид и усеща първите капки по голите си ръце. Бързо прекосява верандата и влиза в къщата.

Минава бързо през кухнята, тръгва нагоре по тъмните стълби и продължава към дъното на дългия коридор, където през открехнатата врата ивица светлина се е вклинила в мрака.

Влиза в стая, която също е градина — дървета и беседки я изпълват, но тук те са изрисувани по стените и тавана. Мъжът лежи на леглото, а бризът го гали. Бавно обръща глава към нея.

 

 

Всеки четири дни мие черното му тяло, като започва от изранените ходила. Изстисква мократа хавлиена кърпа над глезените, а той тихо промълвя нещо и се усмихва. Над пищялите изгарянията са още по-лоши. Месото е тъмномораво. Вижда се костта.

Грижи се за него отдавна и познава тялото му добре — спящия като водно конче пенис и мършавите тесни хълбоци. Като на Христос, мисли си тя. Той е нейният безпомощен светец. Лежи изпънат по гръб, без възглавница, втренчен в изписания таван — купол от разлистени клони и синьо небе.

Нанася на ивици цинкова пудра по гърдите, там, където е по-малко обгорен и може да го докосва. Обича вдлъбнатинката под най-долното му ребро, кожата, опъната от костта. Когато стига до раменете, духва студена струя въздух във врата и той пак мълви.

— Какво? — пита тя сепната.

Той обръща тъмното си лице със сиви очи. Тя пъхва ръка в джоба си. Изважда слива, обелва я със зъби, маха костилката и слага плода в устата му. Той отново прошепва нещо и привлича заслушаното сърце на младата сестра към онзи кладенец от спомени, в който все потъваше в месеците, преди да умре.

 

 

Мъжът тихо реди истории, които се носят из стаята, сякаш сокол, реещ се във висинето. Събужда се в нарисуваната беседка, натежала от цветя, и дървета протягат гигантски ръце. Спомня си излети, в които жена го целува по обгорелите, сега тъмнолилави части на тялото.

Прекарвал съм седмици в пустинята, без да се сетя да погледна луната, разказва той, така, както жененият мъж може да живее дни наред и да не погледне лицето на жена си. Това не е пренебрегване, а самовглъбеност.

Очите му не се откъсват от лицето на младата жена. Щом извърне глава, погледът му се отмества покрай нея някъде в стената. Тя се навежда към него. Как изгоря така?

Късен следобед. Ръцете му играят с къс хартия, галят я с опакото на пръстите.

 

 

Паднах в пустинята, целият в пламъци.

Намериха тялото ми. Направиха носилка от пръчки и ме повлякоха. Бяхме в Пясъчно море и прекосявахме пресъхнали речни корита. Номади. Бедуини. Самият пясък се подпали, когато се разбих в земята. Видяха ме прав до машината. Гол. Кожената каска на главата ми — в пламъци. Овързаха ме с ремъци за носилка — като в лодка, чувах тътена от стъпките им наоколо. Бях сломил скъперничеството на пустинята.

Бедуините разбираха от огън. Бяха виждали как, след 1939-а, от небето падат самолети. Имаха сечива и съдове, измайсторени от метала на разбитите самолети и танкове. Беше времето на небесната война. Разпознаваха ранените самолети само по бръмченето на мотора и умело се ориентираха към мястото на крушението. Малко болтче от пилотската кабина се превръщаше в бижу. Сигурно бях първият летец, спасил се от горящ самолет. Човекът с глава в пламъци. Те не знаеха името ми. Аз не познавах племето им.

Кой си ти?

Не знам. Все ме питаш.

Каза, че си англичанин.

 

 

Нощем той никога не се чувства достатъчно изморен, за да заспи. Тя му чете някаква книга от библиотеката на долния етаж. Свещта хвърля върху страницата и лицето на младата сестра мъждива светлина, която в този късен час едва осветява дърветата и пейзажите по стените. Той я слуша и поглъща думите като вода.

Когато е студено, тя внимателно се плъзва под завивката и ляга до него. Не бива да го притиска — той не може да издържи дори тежестта на тъничката й китка, без да изпита болка.

Понякога, в два след полунощ, той е още буден, с отворени в тъмнината очи.

Би могъл да усети мириса на оазис, още преди да го е видял. Влагата във въздуха. Различните шумове. Палми и юзди. Дрънченето на тенекиени бидони, по чието глухо кънтене разбираше, че са пълни с вода.

Наложиха го с големи парчета меко платно, напоено с мазила. Беше плувнал в мазнина.

Можеше да усеща безмълвното присъствие на човека от племето, който неизменно беше край него. Познаваше дъха му, когато той се навеждаше привечер и снемаше превръзката, за да огледа кожата в мрака.

Разповит, той отново беше голият мъж до горящата машина. Покриха го с няколко ката сив филц. Чудеше се коя е великата нация, която го откри. Кой ли народ е измислил тези меки фурми, които мъжът до него сдъвкваше, вадеше от устата си и ги слагаше в неговата? По това време, при тези хора той не можеше да си спомни откъде е. Можеше дори да е бил и врагът, когото мислеше, че бе атакувал от въздуха.

По-късно, в болницата в Пиза, му се стори, че вижда до себе си лицето, което се надвесваше над него всяка нощ и дъвчеше, размекваше и подаваше фурмите в устата му.

Тези нощи нямаха цвят. Безмълвни и беззвучни. Бедуините притихваха, щом той се събудеше. Беше положен на хамака като на олтар и суетно си представяше, че е заобиколен от стотици, а най-вероятно там бяха само двамата, които го намериха и изтръгнаха огнената каска от главата му. Тях разпознаваше по вкуса на слюнката, която усещаше с фурмите, и по звука на бягащите нозе.

 

 

Тя сядаше и четеше книга под примигващата светлина. Поглеждаше към другия край на коридора на вилата, превърната във военна болница, в която бе живяла с другите сестри, преди да ги прехвърлят на север, в края на войната заедно с придвижването на бойните действия.

Точно в този момент от живота си тя се влюби в книгите, които сякаш бяха единствената врата, водеща навън от клетката. Те бяха се превърнали в другата половина на нейния свят. Сядаше прегърбена до нощната масичка и четеше за младежа в Индия — как развил умението да запаметява различни скъпоценности и предмета на поднос и така от учител на учител — едни го научили на диалекта, други упражнявали паметта му, трети го обучили как да се изплъзва от хипноза.

Книгата лежеше в скута й. Усети, че са минали повече от пет минути, откакто съзерцава порите на хартията и прегънатия от предишен читател горен ъгъл на седемнайсета страница. Прекара ръка по повърхността. Мисълта й пробяга като мишка по тавана, като пеперуда по нощния прозорец. Погледна към коридора, макар че никой, освен нея и английският пациент не живееше вече във вила „Сан Джироламо“. Беше посадила достатъчно зеленчуци в изровената от бомбардировки градина над къщата и засега преживяваха, от време на време идваше човек от града и разменяха сапуни, чаршафи и каквото беше останало във военната болница срещу други неща от първа необходимост. Малко боб, малко месо. Човекът бе донесъл и две бутилки вино. Всяка вечер, след като си легнеше с англичанина и той заспеше, тя ставаше от леглото и церемониално си наливаше вино в малката чаша, занасяше я обратно на нощната масичка отвън, зад полупритворената врата, и продължаваше да поема на глътки поредната книга.

Така англичанинът изпускаше части от повествованието, което, макар и понякога разсеян, винаги слушаше, докато беше буден — събуждаше се и тях ги нямаше, сякаш изличени от буря пътни участъци; липсваха случки, като дупки в гоблен, прояден от молци, или паднали през нощта парчета мазилка, разкъртена от бомбите.

Всъщност цялата вила, обитавана от тях двамата, имаше подобен вид. В някои от стаите с отломки от разрушени стени не можеше дори да се влезе. Кратер от бомба пропускаше лунна светлина и дъжд в библиотеката на долния етаж, където в ъгъла стоеше едно подгизнало кресло.

Тя не се безпокоеше за пропуските на англичанина във фабулата. Не преразказваше главите, които четеше сама.

Изваждаше книгата и обявяваше: „Страница деветдесет и шеста“ или „Страница сто и единайсета“. Това бе единствената ориентация. Тя вдигна двете му ръце към лицето си и ги помириса — мирис на болест.

Ръцете ти загрубяват, забеляза той.

От бурените, от магарешките бодили и от копането.

Внимавай! Предупредих те за опасностите.

Знам.

Започна да чете.

Нейният баща й беше разправял за ръцете. И за кучешките лапи. Винаги когато оставаше насаме вкъщи с някое куче, той се навеждаше и помирисваше кожата на стъпалата му. „Тази миризма — обичаше да казва, сякаш описваше аромата на глътка бренди — е най-великата на света! Букет! Полъх от грандиозни пътешествия.“ Тя се преструваше на погнусена, но кучешката лапа си беше едно чудо — нейната миризма не напомняше мръсотия. „Като катедрала! — бе възкликнал баща й. — Лъх от някаква градина, от зелената поляна или от разходка през цикламите — досущ смес — концентрат от всички обходени през деня пътеки.“

Пробягване на мишка по тавана и тя отново вдига поглед от книгата.

 

 

Махнаха билките от лицето му. Денят на слънчевото затъмнение. Всички очакваха този момент. Къде се намираше? Каква бе тази цивилизация, която разбираше какво предсказват времето и светлината? Ел Ахмар или Ел Абиад, защото вероятно бяха от племената в северозападната част на пустинята. От онези, които можеха да уловят паднал от небето човек и да покрият лицето му с плетена базисна тръстика. Стана близък с тревата. Любимата му градина бе зелената поляна на Кю^[1] — цветовете, така фини и разнообразни, както нюансите на обрасъл с ясени склон.

Втренчи се в пейзажа под затъмнението. Бяха го научили да извлича с вдигнати ръце сила от Вселената — така пустинята привличаше самолетите. Носеха го в паланкин^[2] от клони и филц. Пред очите му, в полумрака на забуленото слънце, пробягаха сенките на фламинго.

Усещаше непрестанно лепкавостта на мехлемите или на мрака върху кожата си. Една нощ долови нещо, което му се стори като звън на ефирни камбани високо във въздуха, който скоро изчезна и той заспа с въжделение да го чуе отново — такъв звук, сякаш приглушен грак на птица, вероятно фламинго, или пък пустинна лисица, каквато бе зърнал да наднича от зеещия джоб на бурнуса^[3] на един от мъжете.

На следващия ден, легнал неподвижно, увит в платното, отново дочу стъкления звук. Звук, идващ от мрака. На свечеряване усети, че е отвит, и съзря да се приближава човешка глава върху табла, после разбра, че мъжът носи на врата си нещо като огромна кобилица, от която висяха стотици шишенца на различни по дължина телчета и върви. Човекът се движеше обвит в завесата от стъклени висулки, сякаш бе част нея.

Фигурата му напомняше образите на архангели от ученическите години, които се опитваше да копира и все не можеше да си обясни как тези дребни телца поддържат толкова големи криле. Мъжът се носеше плавно и толкова леко, че шишенцата едва се поклащаха. Вълна от стъкло, архангел, мазила, стоплени от слънцето, сякаш специално загрети, за да бъдат нанесени върху раните. Зад него — отразена светлина — синева и други цветове, които трептят в маранята и пясъка. Тихият шум на стъкленичките, багрите и царствената походка на лечителя с тъмно като дуло лице.

Отблизо шишенцата бяха грапави от пясъчните бури — стъкло, загубило белезите на цивилизацията. Всяка бутилчица имаше коркова тапа и мъжът я вадеше със зъби, където скоро се появяваше и втора тапа, докато се смесеше съдържанието на двете стъкленици. Прав, с разперени криле над проснатото обгорено тяло, той заби два кола дълбоко в пясъка, свали тежката кобилица и я закрепи на тях. Така знахарят излезе от своята лечебница, коленичи до обгорелия пилот и положи студените си ръце на врата му.

Всички го познаваха, беше известен от Судан, на север до Гиза, кръстосваше по пътя на камилите, наричан Четирийсетдневния път. Посрещаше керваните, взимаше от тях подправки и вода, движеше се между оазисите и водните биваци. Минаваше през пясъчните бури с огърлицата от стъкленички, сам превърнат в съд с корковите тапи в ушите — амбулантен знахар, царят на маслата, парфюмите и панацеите, кръстителят. Влизаше в бивака и спускаше завесата от шишенца пред болния.

Клекна до обгорения мъж. Събра стъпалата си едно срещу друго, във форма на паничка, протегна ръце назад и без да поглежда, взе необходимите мазила. С отварянето на всяка малка бутилчица се освобождаваха и уханията. Лъх на море. Мирис на ръжда. Индиго. Мастило. Речна тиня, смирна, формалдехид, парафин, етер… Хаотичен прилив на вихри. От далечината се донесе рев на камили, усетили уханията. Намаза гръдния кош с черно-зелена паста. Мехлем, направен от стрита на прах паунова кост, купен за една медина^[4] — най-ефикасният лек за кожата.

 

 

Между кухнята и разрушения параклис имаше врата, която водеше към библиотека с овална форма. Вътре помещението изглеждаше запазено, ако не се смята големият отвор в отсрещната стена на височина, на която обикновено се закачват портретите, избит преди два месеца при минометна атака срещу вилата. Останалата част от залата се бе приспособила към тази рана и посрещаше капризите на времето, вечерните звезди и птичите звуци. Диван, пиано, покрито със сив чаршаф, препарирана глава на мечка и високи стени — от горе до долу с книги. Най-близките до дупката полици се бяха огънали под тежестта на подгизналите от дъжда томове. В стаята редовно влизаше и светлина, отново и отново тя пропълзяваше по покритото пиано и килима.

В дъното имаше френски прозорци, заковани плътно с дъски. Ако се отваряха, тя можеше да излезе от библиотеката на верандата, после надолу по трийсет и шестте стъпала на покаянието, покрай параклиса, към обезобразената от фосфорни бомби и експлозии някогашна поляна. Немската армия бе минирала много от къщите, от които се изтегляше, затова повечето излишни помещения, като това, бяха запечатани и вратите им заковани за безопасност.

Когато се промъкна вътре, пристъпвайки в следобедния сумрак на стаята, тя знаеше, че е опасно. Застана права, внезапно осъзнала собствената си тежест върху дървения под. Досещаше се, че едно движение е достатъчно, за да задейства механизма. Стъпалата й бяха потънали в праха. Единствената светлина се стичаше през назъбената дупка, зейнала към небето.

Измъкна „Последният мохикан“ и в редицата от книги се чу изпукване, сякаш се бяха сраснали в едно цяло, но въпреки мрака с радост различи аквамариненото небе, езерото и индианеца на преден план. После, все едно че в библиотеката имаше някой, който не бива да бъде обезпокояван, тя тръгна заднишком, стъпвайки в собствените си следи, за по-сигурно, а и някак на шега, стъпките щяха да показват, че само е влязла, а после тялото й някак се е изпарило. Тя затвори вратата и нагласи печата на мястото му.

Седна в нишата на прозореца в стаята на английския пациент — от едната страна изрисуваните стени, от другата — долината. Отвори томчето. Слепналите страници бяха втвърдени вълнообразно. Почувства се като Робинзон Крузо, намерил изхвърлена от вълните и изсъхнала на брега книга. „Разказ от 1757 година.“ Илюстриран от Н. К. Уайет. Както всички хубави книги и тази имаше списък на илюстрациите с обяснения за тях.

Навлезе в историята в очакване да изплува от нея с чувството, че се е потопила в живота на непознати хора, в случки, проточили се двайсетина години, тялото й изпълнено с думи и епизоди, натежало сякаш от незапомнени сънища сутрин.

 

 

Ключов пост към североизточното направление, хълмистият италиански град беше в обсада повече от месец. Преградният огън беше насочен към заобиколените от ябълкови и сливови градини две вили и манастира. Едната — вила „Медичи“, където живееха генералите. Точно над нея бе вила „Сан Джироламо“ с дебели, назъбени като крепост зидове, превърната от женски манастир в последно убежище на германската армия. Тя бе приютила стотина военни. Когато хълмистият град започна да се разпада като боен кораб в морето под обстрела на снаряди и гранати, те напуснаха големите палатки в градината и се натъпкаха в спалните на бившата света обител. Части от параклиса бяха взривени. Някои стаи на най-горния етаж рухнаха от експлозиите. След като съюзниците най-после превзеха вилата, тя бе превърната в болница, а стълбището към третия етаж бе запечатано, въпреки че част от покрива и комина бе оцеляла.

Когато другите сестри и пациенти се изнесоха на юг за по-голяма безопасност, двамата с англичанина настояха да останат. Беше много студено, нямаше електричество. Някои от стаите, с порутени до основи стени, зееха към долината. Случваше се да отвори врата и да види само мокро легло, свито в самотен ъгъл, застлано с листа. Врати в полето. Някои стаи приличаха на открити птичарници.

Стълбището беше загубило долните си стъпала в огъня, на който се грееха войниците, преди да напуснат. Тя донесе от библиотеката двайсет книги, закова ги една върху друга на пода и така възстанови двете най-долни стъпала. Повечето от столовете бяха използвани за подпалки. Креслото в библиотеката беше останало непокътнато, подгизнало от дъждовете, които се лееха вечер през дупката от минохвъргачка. Всичко мокро се спаси от огъня през онзи април на 1945-а.

Бяха останали няколко легла. Тя предпочиташе да се мести — при англичанина или в хола, на сламеника или в хамака, — зависеше от температурата, вятъра и светлината. Сутрин навиваше дюшека и привързваше рулото с връв. Времето се бе позатоплило, тя отваряше прозорци, пускаше въздуха в тъмните ъгли и слънцето във влажните кътчета. Понякога нощем влизаше в някоя стая без стени и спеше там. Слагаше сламеника досами ръба и лягаше с лице към менящия се звезден пейзаж и плуващите облаци, за да се събуди от гръмотевичен тътен или светкавица. Беше на двайсет, безразсъдна, нехайна за безопасността си — никакви тревоги от вероятно минираната библиотека, никакъв страх от гръмотевиците, които я будеха нощем. Беше неудържима след студените месеци, когато беше ограничена само в тъмните, сигурни места на къщата. Сега обикаляше омърсените от войниците стаи, превърнати в огнища на собствените си мебели. Изнесе листата, почисти от изпражненията, изми урината и лъсна масите. Тогава тя живееше като скитник, докато някъде там англичанинът възлягаше ложето си подобно на цар.

Отвън вилата изглеждаше опустошена. Едно външно стълбище свършваше във въздуха с увиснал парапет. Животът беше набавяне на храна и поддържане на безопасност, макар и кратковременна. Нощем използваха свещи при крайна необходимост, заради бандитите, които помитаха всичко по пътя си. Бяха защитени единствено защото вилата отвън приличаше на развалина. Но тя — полудете, полувъзрастен — се чувстваше на сигурно място. Беше си създала свои собствени правила след всичко, преживяно във войната. Повече нямаше да се подчинява на заповеди и да изпълнява задължения в името на общото благо. Щеше да се грижи само за обгорелия пациент. Да му чете, да го къпе и да му дава обичайните дози морфин — отговорностите й вече свършваха дотук.

Трудеше се в зеленчуковата и овощната градина. Пренесе шестфутовото разпятие от бомбардирания параклис и го заби над засетите лехи. Приспособи го за плашило, като го окичи с празни консервени кутии от сардини, които подрънкваха и тракаха при всеки полъх на вятъра. Вътре във вилата сред трошляка тя си имаше една ниша, където държеше старателно подреден куфар с писма, няколко скатани на руло дрехи и метална кутия с медицински материали, видими само на свещ. Беше разчистила само малка част от вилата и нищо не й пречеше да предаде отново всичко на огъня, ако пожелаеше.

 

 

Запалва клечка кибрит в тъмния коридор и я доближава до фитила на свещта. Светлината се вдига до раменете й. Коленичила, с ръце на бедрата, вдишва миризмата на сяра. Представя си, че вдишва светлината.

Отдръпва се назад и с късче бял тебешир рисува правоъгълник върху паркета. Отстъпва още и чертае други правоъгълници, докато се образува пирамида, единичен, двоен, после пак единичен, главата й е наведена, изражението й е сериозно, лявата й ръка е сгъната в лакътя и подпряна на пода. Постепенно се отдалечава от светлината. Накрая сяда на петите си и остава свита.

Пуска тебешира в джоба на роклята. Става, повдига края на полата и я връзва на кръста. Вади от другия джоб метална пластинка и я мята пред себе си, извън последния правоъгълник.

Подскок напред, краката тупват с все сила на земята, сянката й се плъзга към коридора. Скок на един крак, на два и пак на един — и така до последния квадрат. Скача бързо, кецовете — върху цифрите във фигурите.

Навежда се и взима металната плочка. Застива в тази поза — полата й все още запретната над бедрата, ръцете отпуснати, диша тежко. Поема дълбоко въздух и духва свещта.

Мрак. Само миризма на дим.

Подскача, обръща се във въздуха и се приземява в обратната посока. Скок напред и продължава още по-бързо в тъмнината на коридора от квадрат на квадрат — знае правоъгълниците наизуст. Кецовете шляпат по черния под, звуците отекват в най-затънтените кътчета на пустата вила, устремяват се към луната, отекват в канарите на клисурата, която обгръща сградата в полукръг.

 

 

Понякога нощем обгореният мъж долавя слаби вибрации в сградата. Включва слуховия апарат и улавя кънтящи звуци, които все още не може да разбере какви са, нито откъде идват.

 

 

Тя взема книгата от масичката до леглото. Единствената вещ, която е пренесъл през огъня. „История“ на Херодот с добавени от него цитати, изрязани от други книги и залепени между страниците, и ръкописни бележки — всичко това беше вплетено в текста на Херодот.

Започва да чете ситния разкривен почерк.

 

 

В Южно Мароко има вихрушка, ааджедж, от която фелахите се защитават с ножове. Вятърът африко е достигал понякога до Рим. Алм е есенник, идващ от Югославия. А арифи или ареф, или рифи изпепелява всичко по пътя си с хиляди огнени езици. Това са постоянни ветрове, които живеят само в сегашно време.

Има и други, по-непостоянни, дето сменят посоката си, събарят конете с ездачите и се обръщат срещу движението на часовниковата стрелка. Бист роз върлува по сто и седемдесет дни в Афганистан, засипвайки цели села. Горещият сух гибли от Тунис духа с такава упоритост, че нервите не издържат Хабуб е суданска пясъчна буря, която издига яркожълти стени на хиляди метри височина и си отива, последвана от дъжд. Харматан духа, докато издуха и себе си в Атлантическия океан. Имбат е морски бриз от Северна Африка. Има ветрове, които само въздишат към небето. Има нощни пясъчни бури, които носят студа със себе си. Кхамзин — или на арабски „петдесет“ — е пясъчна буря в Египет от март до май, която трае петдесет дни, деветата египетска напаст. Дату идва откъм Гибралтар и донася ухания.

Познат е и тайният вятър на пустинята, неговото име било завинаги заличено от владетеля, чийто син попаднал във вихъра му и там намерил гибелта си. Нафхат е силен вятър от Арабия. А мезар-ифулузен е свиреп и студен югозападен вихър, който берберите познават като „оня, дето оскубва кокошките“. Бешабар е чер и сух — „черен вятър“ — и идва от североизток, от Кавказ. Самиел — „отрова и вятър“ — е турски, често използван в битките срещу врага. Както и другите „отровни ветрове“ — северноафриканският симум и солано, който носи с праха редки цветя, чийто мирис причинява виене на свят. Има и други, по-редки ветрове.

Такива, дето се движат ниско по земята, като водите на придошла река, и къртят мазилка, повалят стълбове или търкалят камъни и глави на статуи. Харматан духа в Сахара и носи червен прах като пламък, мек като брашно, той влиза в затворите на пушките и се спича там. Моряците нарекли този вятър „тъмно море“. Пурпурните пясъчни мъгли са достигали от Сахара чак до Корнуол и Девън и предизвикват дъжд от червена тиня, която приличала на кръв. „През 1901 година на много места в Португалия и Испания валяха кървави дъждове.“

Във въздуха винаги е имало милиони тонове прах, също както и милиони кубически единици въздух в земята и повече жива плът в почвата (червеи, буболечки, подземни същества), отколкото съществуващите върху земята твари. Херодот разказва също за смъртта на няколко армии, погълнати от вятъра симум, които след това никой повече не видял. Едно племе било „толкова вбесено от дяволския вятър, че му обявило война, излязло в пълен боен ред срещу него и така само ускорило собственото си погребение в пясъците“.

Прашните бури имат три лица. Въртележка. Колона. Стена. При първия вид изчезва хоризонтът. При втория си заобиколен от „валсуващи джинове“. А третият, стената, е „медночервен, сякаш природата пламти“.

 

 

Тя вдига поглед от книгата и среща очите му. Той проговаря в тъмното.

Бедуините имаха причина да ме поддържат жив. Бях полезен. След катастрофата на самолета в пустинята са предположили, че вероятно умея някои неща. Аз съм от тези, които могат да разпознаят върху картата град само по изображението на неговия скелет от улици. Винаги съм носел море от информация. Ако попадна сам в чужда къща, веднага ще отида при библиотеката, ще извадя някоя книга и ще изгълтам съдържанието й. По този начин и историята проникна в мен. Бях изучавал картите на морското дъно, слабите точки на земната кора, начертаните върху кожа маршрути на кръстоносните походи.

Така че познавах земите им, още преди да катастрофирам сред тях. Знаех кога точно в древни времена, в името на каква кауза и с какви завоевателни цели Александър Велики бе прекосявал техните територии. Познавах навиците на номадите, които се захласват, колчем видят коприна или кладенец. Знаех за племето, боядисало в черно цяла една долина, та да ускори топлообмена и да предизвика валежи, бяха издигнали и скеле да пробият коремите на облаците. Други вярваха, че могат да управляват вятъра с длани. За да се отклони бурята към съседното вражеско племе, трябва само да се улучи подходящият момент. Непрестанно са се давели, не едно племе е потънало в историята, задушено от пясъците.

Лесно е да загубиш чувството за реалност в пустинята. Когато паднах от небето и се разбих в пустинята, в този океан от жълто, единствената мисъл, която ми се въртеше в главата, бе, че трябва да построя сал. Трябва да построя сал.

И още — въпреки че се намирах върху горещите дюни, знаех, че съм попаднал сред хора на водата.

В Тасили бях виждал скални рисунки от времето, когато обитателите на Сахара са ловували хипопотами с тръстикови лодки. В Уади Сура видях пещери, покрити с рисунки на плувци по стените. На това място някога е имало езеро. Можех да им го нарисувам на някоя стена. Можех да ги заведа до брега, съществувал преди шест хиляди години.

Ако попитате някой моряк за най-старото корабно платно, той ще ви опише трапецовидното платно на мачтата на тръстикова лодка от скалните рисунки в Нубия. Отпреди династиите. И днес още могат да се открият харпуни в пустинята. Това със сигурност са били водни хора. Дори керваните им приличат на река. Но в наше време водата е чужденка по тези места. Водата е изгнаник, връщан обратно само в манерки и тенекии, призрак, обитаващ между ръцете и устата.

Всичко, от което имах нужда, когато бях изгубен сред тях, беше името на някое възвишение, местен обичай — само една клетка от това историческо животно — и картата на света щеше да си дойде на мястото.

Какво всъщност знаеха повечето от нас за тези части на Африка? Войските при Нил отстъпваха и настъпваха — бойно поле, простиращо се на осемстотин мили навътре в пустинята. Щурмови танкове, бомбардировачи със среден обхват „Бленхайм“. Изтребители биплани „Гладиатор“. Осем хиляди мъже. А кой беше врагът? И кои бяха съюзниците — плодородните земи на Киренайка и солените блата на Ел Агейла? Европа водеше своите войни в Северна Африка, в Сиди Резег, в Багох.

 

 

Пет дни беше пътувал в тъма, завит през глава на носилката. Лежеше, увит с напоени в мазила платове. После температурата рязко спадна. Стигнаха долината сред високите червени стени на каньон и се присъединиха към останалата част от пустинното племе на водните хора, които се изсипваха, носейки се над пясъка и камъните със струящи като млечни пръски, развети като криле сини роби. Отделиха мекото платно от тялото, което сякаш го беше всмукало. Озова се в по-голямата утроба на каньона. Мишеловите, кръжащи високо над главите им, от хилядолетия господстваха в пукнатината на скалата, където сега бе разположен бивакът.

На сутринта го занесоха в най-отдалечения край на сика^[5]. Сега разговаряха на висок глас около него. Внезапно техният език достигна до съзнанието му и той разбра. Беше тук заради заровените оръжия.

Носеха го в определена посока. Лицето му с превръзка на очите гледаше напред. Насочиха ръката му към някакъв предмет. Радваше се, че може да протегне поне малко ръката си след дългите дни неподвижно пътуване. Че може да докосне нещо с определена цел. Държаха ръката му с отворена към земята длан. Докосна цевта на „Стен“. Гласовете замлъкнаха, пуснаха и ръката му. Беше там, за да назове оръжията.

— Дванайсетмилиметрова картечница „Бреда“. Италианска.

Дръпна затвора и пъхна пръст — нямаше патрони, — върна затвора и натисна спусъка — чат.

— Много известна — промърмори.

Отново го понесоха.

— „Шателро“. Френска лека картечница, седем и половина милиметрова. От 1924 година.

— Седем цяло и девет милиметра, МГ–15, немска, за въздушен бой.

 

 

Заведоха го до всяко едно оръжие. Имаше и нови, и стари, различно производство, от различни страни. Музей в пустинята. Поглаждаше контурите на приклада, магазина или докосваше с пръсти мерника. Казваше високо името и тогава го отнасяха при следващото. Осем оръжия. Произнесе имената им на висок глас на френски и на езика на племето. Но какво ги засягаше това? Може би не искаха да знаят имената, а само го изпитваха.

Отново го уловиха за китката и ръката му потъна в кутия с патрони. Отдясно в кутията имаше повече патрони — седеммилиметрови. По-нататък напипа и други.

Като дете отрасна при една от лелите си. Веднъж на тревата пред къщата тя разпръсна тесте карти, обърнати наопаки, и го научи на играта „пелманизъм“. Всеки играч обръща по две карти и накрая по памет нарежда по двойки останалите. Това се бе случило в друга ширина — там, където плуваха пасажи пъстърва и ечаха птичи звуци, които разпознаваше само от един тон. Това беше свят, в който всичко си имаше име. Сега, с превръзка от трева на очите, той взема пълнител, с помощта на своите преносвачи го поставя в пистолета, вкарва патрона, зарежда и стреля във въздуха. Звукът се носи надолу по стените на каньона с луд пукот. „Ехото е душата на гласа, която се забавлява в пустошта.“ Изречение, написано в една английска болница от един мъж, смятан за мрачен луд. А той сега, в тази пустиня, със здрав и ясен разум — взима картите и ги подрежда с лекота, отправя усмивка към леля си, стреля при всяка успешна комбинация във въздуха, а невидимите мъже наоколо започват да посрещат всеки гърмеж с одобрителен възглас.

Насам-натам, после отново при картечницата „Бреда“, този път положен върху странния човешки паланкин, а след него вървеше един мъж с нож, който дълбаеше еднакъв брой чертички върху кутията с патрони и приклада на съответното оръжие. Всичко това го ободри. Раздвижване и оживление след самотата. Отплата към онези, които го бяха спасили заради знанията му.

Минават през села, където живеят само мъже. Знанията му се бяха превърнали в разменна монета между племената. Племена, представляващи осем хиляди индивидуалности. Попада сред специфични обичаи и музика. С превръзка на очите през повечето време слуша молитвите за вода на племето мзина и неговите ликуващи викове, мелодиите на танците дахия и дървените свирки, които се използват за сигнали в извънредни случаи, двойната макруна (едната й тръба звучи постоянно с нисък бръмчащ звук). После минава през владенията на петструнната лира. Село или оазис на прелюдиите и интерлюдиите. Пляскане с ръце. Антифонен танц.

 

 

Дават му възможност да гледа своите похитители и спасители само след залез-слънце, когато му отвързват очите. Вече знае къде е. За едни племена чертае карти на места отвъд техните територии, на други обяснява механизма на оръжията. Музикантите са отвъд огъня — срещу него. Звуците на лира симсимия отлитат, понесени от порива на нощния бриз, и после се връщат обратно през пламъците. Момче танцува в светлината на кладата. Невиждана сцена с магнетична сила. Кокалести рамене с цвят на папирус просветват, бляскавите капчици пот по корема искрят, мимолетна голота се мярка като контур на кафява светлина през цепките на ефирно примамливата синя ленена дреха от шията до глезените му.

Нощната пустиня ги обгръща, набраздена от бури в разгънат строй и кервани в колони. Винаги е заобиколен от тайни и опасности. Когато не виждаше, прекара ръка по пясъка и се поряза на бръснач с две остриета. Понякога му се струва, че сънува, такова безупречно порязване, че не изпита никаква болка, лицето му бе все още уязвимо и обърса кръвта о темето си, за да покаже на своите похитители, че има рана. Селото без жени, в което безмълвно бе докаран, или това, че цял месец не видя луната — измислени ли бяха? Сънувани в мрака на напоените с мазила превръзки?

Кладенци с прокълната вода и градове, погълнати от пустинята. Чакаше да изрият пясъка от затрупаните стаи и извори.

И чистата красота на невинно танцуващо момче. Като песен на хорист, оставила най-непорочните звуци в паметта му, като кристална речна вода и прозрачни морски глъбини. Тук, в пустинята, някогашно морско дъно, нищо не беше постоянно и вечно. Всичко се носеше в ритъма на развяваща се ленена роба, която ту обгръщаше момчето, ту го разголваше, сякаш се опитваше да се сгуши в прегръдките на бушуващ океан или да се освободи от собствената си синя плацента. Момчето, което се възбуждаше на червения фон на огъня.

Тогава някой посипа огъня с пясък. Изтънели струйки дим се реят над главите. Музиката замира като пулс или дъжд. Момчето протяга ръка през излинелия огън. Дава знак на свирките да замлъкнат. И изчезва. Няма момче, няма и следи от стъпките му. Само взетата назаем роба. Един от мъжете долазва до нея и събира в шепа спермата от пясъка. Носи я в дланите си на белия преводач на оръжията. В пустинята единственият празник е тържеството на водата.

 

 

Тя стои над умивалника с вкопчени в ръба ръце и с поглед в гипсовата стена. Беше свалила всички огледала и ги беше натрупала в една празна стая. Стиска здраво мивката, разкършва глава и сянката й описва полукръг на стената. Намокря ръце. Прекарва ги през косата си, докато я навлажни. Това я охлажда, а тя обича да излезе така навън, да я удари вятърът — бурята отминава.