Уилбър Смит
Окото на тигъра (5)

Закусихме преди изгрев-слънце и аз си взех чашата с кафе на мостика, за да го изпия там, докато се промъквахме по протока към открито море. Матерсън остана в каютата, а Гътри се разположи на стола си на палубата. Джими стоеше до мен и ми обясняваше какво трябва да направим през деня.

Обзет от възбуда, той приличаше на младо ловджийско куче, което се разтреперва цялото, щом веднъж усети миризмата на птицата.

— Искам да направя още някои изчисления за разстоянието от върховете на Тримата старци — обясни той. — Ще използвам ръчния ви компас и после ще ви кажа посоката.

— Кажи ми какви са ориентирите, Джим, а аз ще открия посоката и ще ви закарам на мястото — предложих аз.

— Хайде да го направим, както искам аз, капитане — упорито настоя той, а аз не успях да прикрия раздразнението си, когато му отговорих:

— Добре, щом така иска шефът на разузнаването.

Той се изчерви и отиде до левия борд, за да изчисли с компаса местоположението на върховете. Заговори ми отново чак след десетина минути:

— Можем ли да завием два румба наляво, капитане?

— Разбира се, че можем — усмихнах му се аз, — но тогава ще заседнем в плитчините на Топовния риф и яхтата ще се разцепи на две.

Изминаха още два часа в несигурно криволичене през плетеницата от рифове, преди да насоча „Танцуващата“ по протока към откритото море и да завия обратно, за да се приближим към Топовния риф откъм изток.

Всичко приличаше на детската игра „топло и студено“, тъй като предпазливият Джими не се решаваше да ми каже направо двете най-важни указания, по които щях да насоча „Танцуващата“ към търсеното от него място.

Вълните тук се носеха като на величествено шествие по посока на брега, ставайки все по-високи и по-мощни при допира си с наклоненото дъно. „Танцуващата“ се люшкаше и мяташе по повърхността им, докато се промъквахме край външния риф.

Там, където вълните се срещаха с преградата от корали, тяхното достолепие внезапно преминаваше в ярост и те кипваха и издигаха страховити стълбове от водни пръски, разбиващи се с бясна сила върху рифа след гръмкия сблъсък. После се отдръпваха назад, оголвайки чудовищните черни зъбери, а побелялата вода клокочеше и се пенеше край коралите, докато не се зададеше следващата вълна, изгърбила огромното си гладко туловище за нов пристъп.

Джими ме насочваше право на юг, изисквайки постоянен курс в близост до рифа, а аз усещах, че сме много близо до целта. Следейки компаса, той се взираше нетърпеливо ту към един, ту към друг от върховете на Тримата старци.

— Продължавайте същия курс, капитане — извика той. — Само намалете скоростта при следващия пролом.

Погледнах напред, откъсвайки очи за няколко секунди от опасните корали и проследих пристъпа и разбиването на следващата вълна, която оставаше непроменена някъде на около петстотин ярда пред нас. Там вълната запазваше очертанията си и продължаваше необезпокоявана към сушата. Краищата й се разбиваха в коралите наоколо, но именно в същата точка челото й оставаше непокътнато.

И изведнъж си спомних за хвалбите на Чъби.

„Бях едва деветнайсетгодишен, когато извадих първия си голям костур от падината при Топовния пролом. Никой не се нави да лови с мен — но не им се разсърдих. Повече там не стъпвам, защото поне малко съм поумнял.“

Изведнъж разбрах, че сме се отправили именно към Топовния пролом. Опитах се да си припомня какво точно ми бе казал Чъби.

„Ако го наближаваш откъм морето около два часа преди прилива, дръж курс право към центъра на пролома, докато не се изравниш вдясно с огромния корал, подобен на стара умна глава, веднага ще го забележиш, мини колкото се може по-близо до него, а после завий рязко надясно и ще се намериш в една огромна дупка, закътана зад главния риф. Колкото си по-близо до гърба на рифа, толкова по-добре, мой човек…“ Добре си спомних как разприказвалият се тогава в бара на „Лорд Нелсън“ Чъби се хвалеше, че е един от малцината, които са минавали през Топовния пролом. „Никаква котва не може да те задържи там, трябва да виснеш върху греблата, за да спреш на място в пролома — дупката там е дълбока, мой човек, много дълбока, ама пък костурите са големи, та големи. Веднъж хванах четири парчета, най-малкото от които беше триста фунта. Можех да хвана още, но трябваше да се махам. При Топовния пролом не можеш да останеш повече от час след прилива — водата се засмуква през него, като че ли проклетото море е клозетно казанче и са му дръпнали верижката. Излизаш по същия начин, по който си влязъл, ама на излизане ти трябва по-жежка молитва — щото на борда си имаш цял тон риба, а водата под кила ти е десет фута по-малко. Има още един изход през протока в задната част на рифа, но за него даже не ми се говори. Само един път съм го опитвал.“

А сега се носехме право към пролома и Джими ни водеше към зиналата му паст.

— Добре, Джими — извиках аз. — Дотук сме — дадох газ и промених курса, насочвайки се към открито море, и чак тогава се извърнах към побеснелия от гняв Джими.

— Но ние почти бяхме стигнали — избухна той. — Можехме да се приближим още малко.

— Някакви недоразумения ли имаш, малкият? — провикна се Гътри откъм каютата.

— Не, всичко е наред — викна в отговор Джими, а после се извърна ядосано към мен. — Но нали се споразумяхме, мистър Флечър…

— Нека да ти покажа нещо, Джеймс… — и го поведох към окачената карта. Върху флотската карта проломът бе лаконично отбелязан с едно-единствено означение от трийсет клафтера, без никакво наименование и без никакви указания за плаване във водите му. Нанесох бързо с молив местоположението на двата крайни върха на Тримата старци спрямо пролома, а после измерих с транспортир ъгъла между тях.

— Точен ли съм? — попитах аз, а той се втренчи в изчисленията ми.

— Точно е, нали? — настоях аз и той кимна с неохота.

— Да, точно там е мястото — потвърди Джими, а аз започнах да му разказвам всичко, което знаех за Топовния пролом.

— Но ние трябва да се доберем дотам — рече той, когато свърших, сякаш не бе чул нито дума.

— В никакъв случай — отсякох аз. — Единственото място, от което се интересувам сега, е Гранд Харбър на остров Сейнт Мери — и поех курс към острова. Според мен взаимоотношенията ми с тях бяха приключили.

Джими се спусна по стълбата и се появи след няколко минути с подкрепление — Матерсън и Гътри, — като и двамата изглеждаха побеснели от гняв.

— Само ми кажете да откъсна ръката на това копеле, а после ще го пребия до смърт с нея — с наслада изрече Гътри.

— Хлапакът твърди, че се отказвате — полюбопитства Матерсън. — Но това не може да е вярно, нали?

Обясних още веднъж какви са опасностите при Топовния пролом и те веднага отрезняха.

— Закарайте ме колкото се може по-близо — аз ще преплувам останалата част — примоли се Джими, но аз отговорих направо на Матерсън:

— Но така е съвсем сигурно, че ще го загубите. Нали не искате подобен риск?

Той не ми отговори, но разбирах, че Джими е прекалено ценен за тях, за да предприемат подобен риск.

— Нека да опитам — настоя Джими, но Матерсън поклати ядосано глава.

— Ако не можем да влезем в пролома, нека поне да обиколя рифа с шейната — продължаваше Джими, а аз разбрах какво караме на предната палуба под брезентовото платнище.

— Само да обиколя няколко пъти край челото на рифа и да мина край входа на пролома — умолително каза той, а Матерсън погледна въпросително към мен. Подобни възможности не се удават така често, поднесени на сребърен поднос. Знаех, че мога да прекарам „Танцуващата“ на една плюнка разстояние от корала, без да се излагам на опасност, но смръщих загрижено вежди.

— Опасността е дяволски голяма — но ако се договорим за още известна сума, която да покрие риска…

Хванал бях Матерсън натясно и го принудих да ми плати извънредно за още един ден — петстотин долара, предварително платени.

Докато уреждахме плащането, Гътри помагаше на Джими да развие шейната и да я занесе назад към каютата.

Скрих пачката банкноти и тръгнах към кърмата, за да приготвя въжетата за буксир. Шейната беше красиво изработен тобоган от неръждаема стомана и пластмаса. На мястото на плъзгачите за сняг бяха поставени къси перкообразни лостове, кормило и подводни криле, управлявани чрез къса ръчка, монтирана под закриващия пилота щит от фибростъкло.

На носа й имаше халка за буксирното въже, с което щях да я тегля в килватера на „Танцуващата“. Джими щеше да легне по корем зад прозрачния щит, дишайки от въздуха под налягане в двата резервоара, вградени към шасито на шейната. Върху командното табло имаше уреди, показващи дълбочината и налягането, както и компас с хронометър. С лоста за управление Джими можеше да контролира дълбочината на потапяне на шейната и да завива наляво и надясно край кърмата на „Танцуващата“.

— Прекрасна изработка — забелязах аз и се изчервих от удоволствие.

— Благодаря, капитане, сам съм си я правил — отвърна той, навличайки непромокаемия костюм от плътна черна неопренова гума, и докато оправяше качулката си, аз се наведох да прочета името на производителя върху шасито на шейната, запаметявайки написаното:

Произведено от „Норт Ъндъруотър Уърлд“, ул. „Павилиън Аркейд“ № 5, БРАЙТЪН, СЪСЕКС

Изправих се, щом главата му се промуши през отвора на качулката.

— Пет възела е подходящата скорост за буксира, капитане. Ако поддържате разстояние петстотин ярда от рифа, аз ще мога да се отклонявам встрани и да следвам очертанията на корала.

— Чудесно, Джим.

— Ако подам жълт сигнал, не му обръщайте внимание, просто означава, че съм намерил нещо и по-късно ще се върнем отново на същото място — но ако подам червен, значи съм в опасност, опитайте се да ме отдалечите от рифа и да ме измъкнете на борда.

Кимнах с глава.

— Имаш три часа — предупредих го аз. — После ще започне отливът и ще трябва да се махаме от пролома.

— Времето е напълно достатъчно — съгласи се той.

Гътри и аз прехвърлихме шейната през борда и тя потъна във водата. Джими се спусна след нея и се настани зад щита, проверявайки уредите, намествайки маската за очите и продухвайки маркуча на дихателния апарат. Задиша шумно и ми даде знак с повдигнат палец.

Покачих се бързо на мостика и дадох пълен напред. „Танцуващата“ набра скорост, а Гътри отпускаше зад кърмата дебелото найлоново въже, докато шейната се отдалечаваше назад. Въжето се опъна на цели сто и петдесет ярда и чак тогава шейната подскочи и тръгна на буксир.

Джими махна с ръка, а аз подкарах с постоянна скорост от пет възела. Направих широк кръг, а после свих към рифа, пресичайки напряко вълните така, че „Танцуващата“ затрепери ужасно.

Джими махна отново с ръка и видях, че натиска напред лоста за управление. Около страничните перки на шейната забълбука бяла пяна и носът й внезапно се гмурна надолу, след което изчезна под повърхността. Ъгълът на найлоновото въже рязко се промени, щом шейната тръгна надолу, а после пое встрани по посока на рифа.

Напънът върху въжето го накара да затрепери, като забила се в целта стрела, а от нишките му захвърчаха струйки вода.

Плавахме бавно, успоредно на рифа, обикаляйки пролома. Следях предпазливо корала, избягвайки всякакви рискове, и си представях как Джими се носи безшумно под повърхността далеч надолу към дъното, криволичейки наляво-надясно, за да избегне високата стена от подводен корал. Сигурно усещането беше вълнуващо и аз му завидях, решавайки да направя едно кръгче с шейната, когато ми се удаде възможност.

Приближихме се точно срещу пролома, задминахме го и точно тогава Гътри се развика. Погледнах бързо зад кърмата и видях, че в дирята на яхтата подскача голям жълт балон.

— Намерил е нещо — викна Гътри.

Джими бе изхвърлил тънка корда с тежест, а прикрепената към нея лампичка бе осветила автоматично жълтия балон с въглероден двуокис за отбелязване на мястото.

Продължавах да напредвам неотклонно покрай рифа и след четвърт миля ъгълът на буксирното въже се изправи, а шейната изскочи на повърхността сред разплискалата се вода.

Отдалечих се на безопасно разстояние от рифа и слязох долу, за да помогна на Гътри да изтегли шейната.

Джими се покатери на палубата и когато свали защитната си маска, устните му трепереха, а сивите му очи блестяха от възбуда. Сграбчи ръката на Матерсън и го повлече към каютата, пръскайки морска вода на всички страни по любимата палуба на Чъби.

Гътри и аз навихме въжето и изтеглихме шейната на палубата. Качих се отново на мостика и подкарах бавно „Танцуващата“ към входа на Топовния пролом.

Преди да сме го стигнали, Матерсън и Джими се качиха на мостика. Вълнението на Джими беше се предало и на Матерсън.

— Хлапето иска да се опита да извади нещо — много добре знаех, че не трябва да питам какво ще вади.

— Колко е голямо? — попитах наместо това аз и погледнах часовника си. Разполагахме с час и половина до началото на насрещното течение, което щеше да се понесе през пролома.

— Не е много голямо… — успокои ме Джими. — Не повече от петдесет фунта.

— Сигурен ли си, Джеймс? Не е по-голямо, нали? — не му вярвах заради въодушевлението след всичките положени усилия.

— Кълна се.

— Искаш ли да поставим въздушен балон?

— Да, ще го издигна с въздушен балон и после ще го изтеглим надалече от рифа.

Насочих предпазливо „Танцуващата“ на заден ход към жълтия балон, който се клатушкаше игриво сред застрашителните коралови дълбини на пролома.

— Повече не мога да се приближавам — извиках надолу към палубата, а Джими ми махна с ръка, че ме е разбрал.

Той се затътри като патица назад към кърмата и заоправя екипировката си. Взел беше два въздушни балона, както и брезентовото покривало за шейната, омотано цялото с найлоново въже.

Видях, че проверява местоположението на жълтия балон с компаса на ръката си, после погледна отново нагоре към мен, преди да скочи заднешком зад кърмата, и изчезна.

Под кърмата се появи бяла ивица от равномерно издишвания въздух, която започна да се отдалечава по посока на рифа. Гътри отпускаше завързаното за тялото му въже.

Задържах „Танцуващата“ на място, подавайки на преден и на заден ход и запазвайки разстоянието от сто ярда до южния край на пролома.

Изпусканите от Джими мехурчета бавно се приближаваха към жълтия балон, а после силно забълбукаха до него. Той работеше под балона и аз си представих как закрепва празните въздушни балони към предмета с найлоновите връзки. Сигурно му беше доста трудно да закрепи обемистите балони заради течението, което засмукваше и влачеше встрани. След като веднъж закрепеше връзките, той можеше да започне да пълни балоните с въздух от кислородните бутилки.

Ако Джими бе точен в преценката си за размера на мистериозния предмет, нямаше да е необходимо да вкарва много въздух, за да го повдигне от дъното, а след като го избуташе нагоре, ние можехме да го изтеглим на безопасно място и да го качим на борда.

Успях да задържа „Танцуващата“ на място в продължение на пет-десет минути, а после съвсем внезапно на повърхността изскочиха туловищата на две лъскави зелени кълбета. Въздушните балони бяха изплували — значи Джими беше повдигнал плячката си.

Веднага щом изплуваха напълнените балони, до тях се появи обвитата му с качулка глава и той вдигна право нагоре дясната си ръка. Даваше ни знак да започнем да теглим на буксир.

— Готови? — извиках към палубата на Гътри.

— Готови!

Той бе затегнал въжето и аз потеглих предпазливо от рифа, пълзейки съвсем бавно, за да не закача балоните и да ни ги пробия.

На петстотин ярда от рифа изключих от скорост и тръгнах да помогна да изтеглим плувеца и огромните му въздушни балони.

— Стой на мястото си — изръмжа ми Матерсън, щом се приближих към стълбата, а аз свих рамене и се върнах зад щурвала.

„Да вървят по дяволите“, рекох си аз и запалих пурата си, но не можех да се отърва от глождещото ме любопитство, докато те се трудеха с въздушните балони и ги изтегляха към носа на яхтата.

Помогнаха на Джими да се покачи на борда, а той свали от раменете си тежките кислородни бутилки, отпускайки ги върху палубата, след което свали от лицето си предпазните очила.

Възбуденият му писклив глас се разнесе чак до мостика, където бях се надвесил над перилата.

— Ама че късмет! — викна той. — Та това е…

— Затваряй си устата! — предупреди го Матерсън и Джими млъкна, а тримата вдигнаха очи към мен, извръщайки глави към мостика.

— Не ми обръщайте внимание, момчета — засмях се аз и размахах весело пурата си. Те се извърнаха и се скупчиха един до друг. Джими зашепна, а Гътри се провикна „Мили Боже!“ и удари Матерсън по гърба, след което всички завикаха радостно, скупчени на перилата, и започнаха да дърпат нагоре въздушните балони с прикрепения към тях товар. Действията им бяха доста несръчни, защото „Танцуващата“ се клатеше силно, а аз се надвесих от мостика, разяждан от любопитство.

Останах обаче напълно разочарован и раздразнен, когато установих, че Джими се е погрижил да увие плячката си с брезентовото покривало за шейната. На борда се появи някакъв просмукан с вода раздърпан вързоп от брезент, увит отвсякъде с найлоново въже.

Очевидно беше тежък, защото виждах с какъв труд го измъкват, но не беше обемист — размерите му бяха на малък куфар.

Положиха го върху палубата и го заобиколиха с грейнали лица. Матерсън ми се усмихна.

— Е, добре, Флечър. Ела да хвърлиш един поглед.

Всичко беше добре изработено — той умело си играеше с моето любопитство. Внезапно ми се прищя да разбера какво са измъкнали от морето. Захапах пурата и се спуснах по стълбата, забързан към групичката мъже на носа. Бях на средата на предната палуба, съвсем на открито, когато усмихващият ми се Матерсън тихо рече:

— Сега!

Едва тогава разбрах, че съм попаднал в клопка и мозъкът ми започна да работи толкова бързо, че всичко останало ми се струваше да става с извънредно бавни движения.

Видях в ръката на Гътри зловещото черно туловище на едрокалибрения пистолет, който се прицелваше бавно в корема ми. Майк Гътри се прицелваше разкрачен с изпъната напред дясна ръка и се усмихваше, докато примижаваше с пъстрите си очи и насочваше дебелото дуло.

Забелязах, че приятното младежко лице на Джими Норт се изкриви от ужас, видях го да посяга, за да хване пистолета, но все още усмихващият се Матерсън го изблъска грубо встрани и той залитна при поредното люшкане на „Танцуващата“.

Мислите ми бяха напълно ясни и бързи, но без никаква последователност, а представляваха просто сбор от светкавични образи. Помислих си колко ловко бяха успели да ме измамят — наистина работа на професионалисти.

Помислих си колко самонадеян съм бил, опитвайки се да се споразумея с глутницата вълци. За тях е по-лесно да те разкъсат, отколкото да преговарят.

Мина ми през ума, че сега ще се разправят и с Джими, който беше видял всичко. Намерението им сигурно е било такова още от самото начало. Съжалявах, че стана така. Бях започнал да харесвам хлапака.

Представих си мощния пръскащ се оловен куршум, изхвърлен от дулото и забиващ се в целта, блъскайки със сила от две хиляди фунта.

Показалецът на Гътри се присви върху спусъка и аз се хвърлих към бордовата ограда встрани, все още стискайки пурата със зъби, но знаех, че е твърде късно.

Пистолетът в ръката на Гътри подскочи силно нагоре, а аз видях, че дулото проблесна слабо на светлината на слънцето. Мощният трясък от изстрела и едрият оловен куршум ме застигнаха едновременно. Трясъкът ме заглуши и отхвърли главата ми назад, а пурата подскочи високо във въздуха, оставяйки опашка от искри. После ударът на куршума ме преви на две, изкарвайки въздуха от дробовете ми и ме повдигна във въздуха, запращайки ме назад върху оградата на борда.

Нямаше никаква болка, а само някакво силно зашеметяване. Чувствах го в гърдите, сигурен бях, че е там, и реших, че куршумът ме е разцепил на две. Знаех също така, че раната е смъртоносна, и очаквах, че мозъкът ми ще спре да работи. Очаквах, че ще загубя съзнание и че ще настъпи пълен мрак.

Но наместо това оградата ме посрещна в гърба и аз се превъртях през глава, политайки надолу, където морето ме обгърна веднага със студената си прегръдка. Допирът с водата ме накара да се стегна и аз отворих очи, взирайки се през сребърните облачета от мехурчета и прозиращата през повърхността мека зеленикава светлина на слънцето.

Дробовете ми бяха без въздух, той бе изкаран от удара на куршума, а усещах подсъзнателно, че трябва да се добера до повърхността, за да поема дъх, но мисълта ми беше изненадващо бистра и знаех, че Майк Гътри ще ми пръсне черепа в мига, в който се покажа. Обърнах се и се гмурнах, ритайки несръчно. Скрих се под кила на „Танцуващата“.

Без въздух в дробовете усилието ми отне доста време, докато се промъквах бавно под белия гладък търбух на „Танцуващата“, но ритах отчаяно с крака, изненадан, че все още имам сили в тях.

Изведнъж ме обви пълен мрак сред облаче от тъмночервено и аз почти загубих ума си от ужас, решавайки, че съм ослепял напълно, докато внезапно разбрах, че тъмнината е от собствената ми кръв. Водата беше се оплескала от бликащата ми кръв. Нашарените като зебри рибки се впуснаха диво към кървавото петно и започнаха да го поглъщат алчно.

Опитах се да загреба, но лявата ми ръка не се помръдна. Тя висеше безжизнено до хълбока ми, а кръвта ме обвиваше целия като облак от дим.

Но дясната ми ръка бе достатъчно силна и успях да се промъкна под кила на „Танцуващата“, след което облекчено се измъкнах до ватерлинията й от обратна страна.

Докато изплувах нагоре, мярнах буксирното въже да виси от кърмата и сграбчих с благодарност подмятащия се под повърхността на водата край.

Изскочих над водата под кърмата на „Танцуващата“ и поех жадно въздух, усещайки дробовете си изтръпнали от болка, а в устата си — вкуса на бакър, но вдишвах дълбоко.

Мозъкът ми все още работеше добре. Бях се скрил под кърмата, глутницата вълци бяха на носа, а карабината висеше под капака на машинното отделение в каюткомпанията.

Пресегнах се колкото можах нависоко и навих найлоновото въже около китката си, повдигнах колене и достигнах с пръстите на краката си гумения стрингер покрай ватерлинията на „Танцуващата“.

Знаех, че имам сили да направя само един опит, не повече. Трябваше да успея. Чувах гласовете им откъм носа, извисяващи се ядосано, докато се караха помежду си, но не им обърнах внимание, а напънах последните си сили.

Повдигнах се нагоре, подпирайки се на двата си крака и на здравата ръка. Погледът ми се размъти от усилието, а гърдите ми изтръпнаха от болка, но се измъкнах от водата и паднах върху перилата на кърмата, увисвайки като празна торба върху ограда от бодлива тел.

Останах няколко секунди така, докато погледът ми се проясни, усещайки тънката струйка кръв, стичаща се по хълбока и корема ми. Потеклата кръв ме накара да се стегна. Разбирах, че не ми остава много време, преди да се е изцедила напълно и да загубя съзнание. Скочих рязко и се впуснах бясно към каютата, но си ударих главата в облегалката на пейката и изпъшках от новопоявилата се болка.

Легнах на хълбок и огледах тялото си. Гледката ме ужаси, защото целият бях покрит с едри съсиреци кръв, а под мен се събираше локвичка кръв.

Забих нокти в палубата и се повлякох към каютата, добирайки се до изтривалката пред вратата. След ново върховно усилие успях да се закрепя изправен, увисвайки на едната си ръка и подпирайки се на вече немощните си и омекнали крака.

Надникнах край ъгъла на каютата към предната палуба, където тримата все още стояха, скупчени на носа.

Джими Норт се мъчеше да надене бутилките с кислород и да ги закрепи отново на гърба си, но лицето му беше се изкривило от ужас, а гласът му се разнесе пронизително, докато викаше към Матерсън:

— Вие сте долни кървави убийци. Ще сляза да го намеря. Ще открия тялото му и с божията помощ ще ви окача на въжето…

Колкото и да бях съсипан, усетих, че ме изпълва възхищение от смелостта на младия човек. Струва ми се, че той изобщо не е предполагал, че също е бил в черния им списък.

— Това беше убийство, хладнокръвно убийство — извика той и се извърна към бордовата ограда, намествайки защитната си маска.

Матерсън погледна към Гътри — младежът беше с гръб към тях и Матерсън кимна с глава.

Опитах се да извикам предупредително, но от гърлото ми не излезе никакъв звук, а Гътри пристъпи зад Джими. Този път не допусна никаква грешка. Допря дулото на едрокалибрения пистолет в тила на Джими и изстрелът му се заглуши от неопреновата гумена качулка на леководолазния костюм.

Черепът на Джими се сплеска, натрошен на парчета от забилия се тежък куршум, който излезе през стъклената плочка на маската за гмуркане сред облаче от стъклени отломки. Мощният тласък го събори през перилата и тялото му се прекатури отвъд борда. После настъпи тишина, сред която ехото сякаш се сля с шума на вятъра и водата.

— Тоя ще потъне — спокойно съобщи Матерсън. — Беше си сложил пояс с тежести — но ние по-добре да се опитаме да открием Флечър. Хич не ни трябва тялото му да изплува някъде с оная дупка в гърдите.

— Той се гмурна — копелето се гмурна, — не можах да го гръмна както трябва… — запротестира Гътри, но повече не можах да чуя. Краката ми се подвиха и се свлякох на палубата пред каютата. Гадеше ми се от болката, ужаса и от непрекъснато капещата ми кръв.

Виждал съм всякакъв вид жестока смърт, но гибелта на Джими ме потресе както никога дотогава. Изведнъж ми се прииска да направя едно-единствено нещо, преди да е настъпила собствената ми жестока смърт.

Започнах да пълзя към капака на машинното отделение. Бялата палуба ми изглеждаше голяма колкото Сахара, а върху раменете си усещах тежката като олово огромна умора.

Чух стъпките им по палубата и шума от гласовете им. Бяха тръгнали назад към каютата.

„Само десет секунди, моля те, Господи, прошепнах аз. — Повече не искам“, но знаех, че няма никаква надежда. Те щяха да влязат в каютата много преди да съм се добрал до капака — но отчаяно се повлякох към него.

После стъпките им внезапно утихнаха, но гласовете им продължаваха да се чуват. Бяха се спрели и говореха на палубата, а аз изведнъж се успокоих, защото бях се добрал до капака за машинното.

Сега трябваше да се преборя с резетата. Те сякаш бяха се заклинили завинаги, а пък аз разбрах колко съм отпаднал, но усетих, че яростта ми дава сили и ще надвие умората.

Задърпах и заритах резетата и накрая ги разтворих. Превъзмогнах слабостта си и се надигнах на колене. Докато се изправях над капака, бялата палуба се изпръска с прясно бликнала червена кръв.

„Пукни от яд, Чъби“, без никаква връзка си помислих аз и повдигнах капака. Той се отваряше болезнено бавно, сякаш тежеше колкото цялата земя, а аз започнах да усещам първите пронизващи болки от разкъсващите се в гърдите ми наранени нишки плът.

Капакът се отвори назад с тежък тропот и гласовете откъм палубата веднага замлъкнаха, а аз си представих как се ослушват.

Легнах по корем и бръкнах отчаяно под обшивката, докато дясната ми ръка не напипа приклада на карабината.

— Хайде! — разнесе се висок призив и аз разпознах гласа на Матерсън, последван незабавно от забързани стъпки по палубата, насочващи се към каютата.

Задърпах немощно карабината, но тя сякаш беше се омотала в ремъците и се съпротивляваше на усилията ми.

— Господи! Цялата палуба е в кръв — извика Матерсън.

— Сигурно е Флечър — изкрещя Гътри. — Дошъл е през кърмата.

Точно тогава карабината се откачи и аз едва не я изпуснах в машинното отделение, но успях да я задържа и да я измъкна.

Седнах с карабината в скута си и натиснах предпазителя с палец. Очите ми се напълниха с пот и солена вода, щом вдигнах поглед към входа на каютата.

Матерсън пристъпи три крачки в каютата, без да ме забележи, но после се спря и зина срещу мен. Лицето му беше зачервено от тичането и възбудата. Щом видя карабината, вдигна ръце и ги разпери пред себе си, опитвайки се да се защити. Диамантът на малкия му пръст ми намигна весело.

Повдигнах с една ръка карабината от скута си и се изненадах от огромната й тежест. Щом дулото се насочи към коленете на Матерсън, натиснах спусъка.

Карабината избълва внушителен залп от куршуми, придружен с продължителен страховит рев, а откатът изхвърли дулото нагоре, насочвайки плисналия огън от скута на Матерсън нагоре през корема и гърдите му. Куршумите го отхвърлиха назад към стената на каютата и го разполовиха така, както острият нож изкормя корема на риба, докато той се тресеше в странен и несигурен предсмъртен танц.

Знаех, че не трябва да изпразвам пълнителя, тъй като ми оставаше да се разправя и с Майк Гътри, но някак си не можех да отпусна пръста си от спусъка и куршумите разкъсваха тялото на Матерсън, а после се забиваха и трошаха дървената преграда на каютата.

После изведнъж повдигнах пръста си. Пороят от куршуми спря, а Матерсън падна тежко напред.

Каютата се изпълни със смрад от изгорял барут и сладникава тежка миризма на кръв.

Гътри се втурна по стъпалата към каютата, приведен напред и с изпъната дясна ръка, той стреля веднъж към мен така, както бях седнал в средата на каютата.

Имаше достатъчно време, за да се прицели добре в мен, но избърза от страх, а и беше залитнал. Мощният изстрел ме оглуши, а едрокалибреният куршум профуча край бузата ми и отиде встрани. Откатът изхвърли нагоре пистолета, а докато го навеждаше за следващия си изстрел, аз се претърколих встрани и вдигнах карабината.

В цевта сигурно беше останал само един патрон, но в него ми беше късметът. Не се прицелих, а щом надигнах дулото, просто натиснах спусъка.

Куршумът се заби в свивката на десния му лакът, разкъсвайки ставата, а пистолетът отлетя през рамото му назад, плъзна се по палубата и тупна глухо в шпигатите на кърмата.

Гътри се извъртя встрани със странно изкривена и увиснала от разкъсаната става ръка и в същия миг ударникът изщрака в празния патронник на карабината.

Втренчихме се един в друг, и двамата лошо ранени, но старата ни неприязън не беше изчезнала. Тя ми даде сили да коленича и да се затътря към него, изпускайки от ръка празната карабина.

Гътри изръмжа и се обърна, стискайки със здравата си ръка натрошения си лакът. Тръгна, залитайки, към лежащия в шпигатите пистолет.

Разбрах, че няма начин да му попреча. Раната му не беше смъртоносна и предполагах, че сигурно може да стреля и с лявата си ръка, която не беше засегната. Все пак направих последен опит — прехвърлих се през трупа на Матерсън и се втурнах навън към палубата, достигайки я тъкмо когато Гътри се навеждаше да измъкне пистолета от шпигатите.

Тогава „Танцуващата“ ми се притече на помощ и заскача като див кон, разлюляна от случайна вълна. Гътри загуби равновесие, а пистолетът се плъзна встрани по палубата. Той се извърна да го докопа, но се подхлъзна върху изпръсканата от кръвта ми палуба и падна.

Строполи се тежко, затискайки под себе си простреляната ръка. Изкрещя от болка, извъртя се на колене и започна бързо да припълзява към лъскавия черен пистолет.

Върху външната стена на каютата имаше шкафче за дългите рибарски куки, наредени една до друга като билярдни щеки. Прътовете им бяха дълги по десет фута, завършващи с яки остриета от неръждаема стомана.

Чъби беше изострил върховете им като скалпели. Направени бяха така, че да се забиват дълбоко в тялото на едрата риба, а при силен замах да откъсват главата от трупа. После рибата можеше да бъде изтеглена на борда с помощта на здравото найлоново въже, което бе прикрепено към всяка кука.

Гътри почти бе стигнал до пистолета, когато откачих скобата на шкафа и свалих една от куките.

Гътри вдигна пистолета с лявата си ръка, намествайки го в шепата си, и бе напълно зает с оръжието, а в същото време аз се надигнах отново на колене, вдигнах с една ръка куката и я запратих високо над превития му гръб. Щом куката прелетя над него, дръпнах рязко, забивайки стоманеното острие с цялата му дължина в ребрата му, докато лъскавият метал не потъна до извивката. Тласъкът го събори на палубата и пистолетът отново се изхлузи от ръката му, отнесен далеч встрани от клатушкането на яхтата.

Той започна да пищи, надавайки висок мъчителен вой, защото стоманата бе проникнала дълбоко в тялото му. Напънах още по-силно с ръка, опитвайки се да забия острието в сърцето или белите му дробове, но куката се отчупи от дървения прът. Гътри се претърколи по посока на пистолета. Протегна се отчаяно да го сграбчи, а аз пуснах пръта и се пресегнах също така обезумяло към въжето, за да го задържа.

Някога бях гледал в един нощен клуб в хамбургския район Санкт Паули битката на две жени, борещи се в басейн с черна кал — и сега Гътри и аз правехме същото, само че вместо в кал ние се биехме в локви от собствената си кръв. Залитахме и се търкаляхме по палубата, безмилостно събаряни от люлеещата се по вълните яхта.

Гътри най-после бе започнал да губи сили, свил здравата си ръка върху забитата в тялото му огромна кука, а при последвалия тласък на вълните успях да хвърля на шията му въжената примка и да се запъна здраво с единия си крак в долната част на палубната пейка. После напънах с последните остатъци от силата и волята си.

И изведнъж Гътри изпусна шумно дъх, езикът му увисна навън и тялото му се отпусна, краката му се изпънаха втвърдено, а главата му заподскача напред и назад, следвайки тласъците на „Танцуващата“.

Усетих безкрайно изтощение. Ръката ми сама се разтвори и изпусна въжето. Легнах по гръб и затворих очи. Мракът се спусна над мен като покров.

Когато дойдох в съзнание, усещах лицето си така, сякаш е било залято с киселина, устните ми бяха се надули, а жаждата ми бушуваше като горски пожар. В продължение на шест часа бях лежал с изложено на тропическото слънце лице и бях изгорял жестоко.

Извърнах се бавно на хълбок и изстенах немощно от непоносимата болка в гърдите. Полежах още малко в пълен покой, докато болката утихне, а после се заех да разгледам раната.

Куршумът бе преминал косо през бицепса на лявата ми мишница, без да засяга костта, и бе излязъл през триглавия мускул, оставяйки голяма дупка с разкъсани краища. А после веднага бе се забил странично в гръдния ми кош.

Пъшкайки сподавено от болка, открих и опипах с пръст раната. Тя бе зейнала над едно от ребрата. Напипах оголената с груби краища пукната кост, а там, където бе ударил и бе се сплескал куршумът, в набитата плът бяха останали отломки от олово и дребни костици. Минал бе и през големия гръбен мускул и излязъл под лопатката, оставяйки дупка с размери на малка чашка за кафе.

Отпуснах се на палубата, пъшкайки и опитвайки се да превъзмогна спазмите от гадене и виенето на свят. Докато опипвах раната, тя бе започнала да кърви отново, но поне ми стана ясно, че куршумът не е проникнал в гръдната кухина. Все още имах някакъв шанс да оцелея.

Докато си почивах, огледах с помътнелия си поглед на какво приличам. Косата и дрехите ми бяха се втвърдили от засъхналата кръв, с която беше оплескана и цялата палуба — на спечени черни петна или на лъскави съсиреци.

Гътри лежеше по гръб с все още забитата в тялото му кука и увитото около шията му въже. Газовете в корема му вече бяха заработили, придавайки му подпухналия вид на бременните.

Надигнах се на колене и започнах да пълзя. Входът на каютата бе почти закрит от тялото на Матерсън, което куршумите бяха обезобразили, така сякаш е бил разкъсан от свиреп хищник.

Пропълзях през група и щом видях хладилния шкаф зад бара, установих, че скимтя на висок глас.

Пръхтейки и давейки се от нетърпение, изпих три кутии кока-кола, разливайки върху гърдите си от ледената течност, а след всяка глътка стенех от болка и поемах дълбоко дъх. После отново легнах да си почина. Затворих очи и просто ми се прииска да спя до безкрай.

„Но къде, по дяволите, съм аз?“ Въпросът ме стресна и ме накара да се осъзная. „Танцуващата“ се носеше без посока край някакъв злокобен бряг, осеян с рифове и плитчини.

Изправих се с мъка на крака и се добрах до оплесканата в кръв палуба.

Някъде в далечината се стелеше дълбоката пурпурна синева на Мозамбик, а над нея — кристалночистият хоризонт, на чийто фон се носеха огромни тумбести облаци, издигащи се към високото синьо небе. Отливът и вятърът ни бяха изтласкали далеч на изток, а в ширналото се наоколо открито море нямаше нищо опасно.

Краката ми се подвиха и кой знае колко време съм прекарал в сън. Когато се събудих, главата ми беше се избистрила, но раната ми беше се спекла жестоко. Всяко движение беше мъчително. Влачейки се по колене и подпирайки се с едната ръка, успях да се добера до банята, където имаше аптечка. Разкъсах ризата си и залях откритите рани с неразреден разтвор от акрифлавин. После ги бинтовах грубо и прикрепих превръзките с лейкопласт, доколкото можах, но усилието бе прекалено голямо за мен.

Главата ми отново се замая и аз се строполих в несвяст върху покрития с линолеум под.

Събудих се със замаяна глава и се чувствах немощен като новородено.

С огромни усилия успях да си направя превръзка през рамото за ранената ръка, а придвижването ми до мостика представляваше безкрайна поредица от виене на свят, болки и гадене.

Двигателят на „Танцуващата“ запали още при първото завъртане на ключа, но тя винаги си ми е била сладурана.

„Закарай ме у дома, миличката ми“, прошепнах аз й включих автопилота. Насочих я по приблизително точния курс. „Танцуващата“ пое покорно по курса, а на мен отново ми причерня пред очите. Паднах на площадката на мостика с разкрачени крака и се предадох с радост на сладкия унес.

Вероятно съм се събудил от някое рязко движение на яхтата. Тя вече не подскачаше и не се люлееше от големите вълни край Мозамбик, а се плъзгаше в открито море. Вечерният здрач бързо падаше.

Примъкнах се вдървено към щурвала. И го направих тъкмо навреме, защото право пред мен сред настъпващия сумрак изникнаха очертанията на някаква суша. Изключих от скорост и спрях двигателя. Яхтата навлизаше в плитки води и се поклащаше леко. Разпознах сушата по очертанията й — бях стигнал до остров Голямата чайка.

Тъй като бях поел курс малко по на юг, бях подминал протока на Гранд Харбър и бях се озовал пред най-южните пръснати малки атоли, влизащи в състава на Сейнт Мери.

Облегнах се здраво върху щурвала и проточих врат напред. Увитият в брезент вързоп все още лежеше върху предната палуба и изведнъж усетих, че трябва да се отърва от него. Не знаех защо точно трябва да го направя. Смътно усещах, че той е някакъв силен коз в играта, в която бяха ме въвлекли. Ясно ми бе, че е опасно да го закарам в Гранд Харбър посред бял ден. Заради него трима души бяха вече убити — а пък на мен самия половината от гърдите ми беше отнесена. Под платнището от брезент явно се криеше някаква зловеща магия.

Необходими ми бяха петнайсетина минути, за да се добера до предната палуба, като по пътя на два пъти ми прилоша. Когато допълзях до брезентовия вързоп, простенах високо.

В продължение на още половин час аз се мъчих немощно да отвия коравото платнище и да развържа здравите възли на найлоновото въже. Задачата ми бе почти непосилна, тъй като работех само с една ръка, а пръстите ми бяха толкова изтръпнали и немощни, че не можеха да се свиват достатъчно, а пък и отново започна да ми причернява пред очите. Страхувах се, че ще припадна, преди да съм изхвърлил вързопа от борда.

Легнах на хълбок и се опитах при последните лъчи на залязващото слънце да определя местоположението си спрямо острова, пресмятайки внимателно разстоянието до горичката от палми и най-високата точка на сушата.

После дръпнах плъзгащата се вратичка на бордовата ограда, през която обикновено изтегляме на палубата едрия улов, и пропълзях зад брезентовия вързоп — запънах и двата си крака върху му и го избутах през борда. Той падна, разплисквайки силно водата, чиито пръски обляха цялото ми лице.

Раните ми се отвориха отново от усилените напъни и раздърпаното ми облекло се просмукваше с прясна кръв. Повлякох се назад през палубата, но силите ми стигнаха дотук. Припаднах за последен път, когато се добрах до прага на каютата.

Събудих се от утринното слънце и от зловещо глухо грачене, но когато отворих очи, слънцето ми се стори засенчено и замъглено като при затъмнение. Зрението ми беше отслабнало, а когато се опитах да се помръдна, усетих, че не са ми останали никакви сили. Лежах сломен от изтощението и болките. „Танцуващата“ бе се наклонила под странен ъгъл и вероятно бе заседнала в плитчините край брега.

Вдигнах очи към такелажа над мен. Върху напречния щаг бяха кацнали три едри като пуйки черногърби чайки. Те извъртяха глави, за да ме огледат, а клюновете им бяха яркожълти и яки. Горната част на клюна завършваше с извивка в светлочервено. Гледаха ме с блестящите си черни очи и пърхаха нетърпеливо с пера.

Опитах се да извикам, за да ги прогоня, но устните ми не се помръдваха. Лежах напълно безпомощен, а знаех, че не след дълго ще се нахвърлят върху очите ми. Винаги нападат първо очите.

Едната от чайките се престраши и разпервайки криле, се спусна на палубата до мен. Прибра крилете си и пристъпи няколко крачки, взирайки се в очите ми. Опитах се отново да извикам, но не издадох никакъв звук, а птицата пристъпи отново, после опъна шията си, разтвори противния си клюн и нададе дрезгав заплашителен крясък. Усетих как цялото ми ужасно изнурено тяло се отдръпна страхливо от птицата.

Внезапно пронизителните крясъци на чайките се промениха и въздухът се изпълни с плясък на криле. Птицата, в която бях се втренчил, изкрещя отново, но вече разочаровано, и излетя, а пърхането от крилете й ме блъсна в носа, докато се издигаше.

После настъпи дълбока тишина, а аз лежах на силно наклонената палуба, борейки се с опитващите се да ме завладеят черни вълни на забравата. После неочаквано чух, че някой драска по борда.

Извърнах глава по посока на звука и в същия миг над нивото на палубата се подаде тъмно шоколадово лице, което се облещи насреща ми от два фута разстояние.

— Божичко! — прозвуча познат глас. — Ама вие ли сте, мистър Хари?