Уилбър Смит
Окото на тигъра (12)

Бяха изминали само няколко минути след пладне, когато излязох от Гранд Харбър и завих на югоизток. Казах на хората си да останат на брега, защото няма да ходим за риба.

Чъби погледна пренебрежително към изтегналата се по бански на палубата Шери Норт и измърмори нещо под носа си, но Анджело ми намигна съучастнически и завъртя изразително глава:

— Разходка с удоволствия, а?

— Ти имаш мръсно подсъзнание — сгълчах го аз, а той се засмя доволно, сякаш му бях направил голям комплимент, и после двамата се отдалечиха по кея.

„Танцуващата“ се понесе палаво сред проточилите се като огърлица атоли и островчета и чак към три часа следобед навлязох в дълбоките води на пролива между островите Малката чайка и Голямата чайка, а после завих към по-плиткото пространство между източния бряг на Голямата чайка и синеещия се в далечината Мозамбик.

Бризът беше достатъчно силен, за да охлажда приятно въздуха и да вдига по повърхността леки пенести вълни.

Лавирах внимателно, без да изпускам от погледа си Голямата чайка, и постепенно намалявах оборотите. Когато стигнах до ориентирите, дадох още малко напред, за да ми остане пространство за заден ход. После изключих двигателя и се спуснах към предната палуба, за да пусна котвата.

„Танцуващата“ потръпна и застана неподвижно като добре възпитана дама.

— Тук ли е мястото? — Шери бе проследила всичките ми действия със своя смущаващ котешки поглед.

— Тук е — отговорих аз и рискувайки да преиграя ролята си на сляпо влюбен, посочих към ориентирите. — Трябваше да се изравня с ония две палми, които да бъдат в една линия с оная самотна палма, дето е на върха, разбираш ли?

Тя кимна мълчаливо, а аз отново усетих по израза й, че всичко, което й съобщавах, запомня внимателно и сякаш го подрежда в някаква папка.

— И какво ще правим сега? — попита тя.

— Джими скочи във водата точно тук — обясних аз. — Когато се върна на борда, изглеждаше много развълнуван. Зашушука нещо на останалите — Матерсън и Гътри, които ми се сториха също много възбудени. Джими се гмурна втори път с въже и брезент. Остана доста дълго под водата и когато излезе отново, започна престрелката.

— Ясно — нетърпеливо кимна тя — споменаването за смъртта на брат й като че ли не я развълнува. — Трябва да тръгваме вече, за да не ни види някой.

— Да тръгваме ли? — попитах аз, поглеждайки я изненадано. — Аз пък си мислех, че трябва да погледнем какво има там.

Тя разбра, че е допуснала грешка.

— Трябва да го организираме както му е редът, да се върнем, когато сме готови, когато сме подготвили всичко за изваждането и за превоза…

— Любима моя — ухилих се аз, — не съм бил път чак дотук, за да взема да се връщам, без да погледна какво има под водата.

— Струва ми се, че не трябва да го правиш, Хари — извика подире ми тя, но аз вече отварях капака на машинното отделение.

— Хайде да се върнем някой друг път — настоя тя, но аз се спуснах по стълбичката към рафта, на който бяха наредени кислородните бутилки и свалих един двоен комплект „Дрегер“. Поставих дихателния клапан и проверих уплътнението, всмуквайки въздух през гумения маркуч на шнорхела.

Хвърлих бърз поглед към палубата, за да се уверя, че не ме наблюдава, и се пресегнах да изключа скрития шалтер на електрическата инсталация. Сега никой не можеше да включи машините на „Танцуващата“, докато бях във водата.

Пуснах през кърмата стълбичката за гмуркане и отидох да се преоблека в каютата — в непромокаем костюм от неопрен с къси ръкави и качулка, колан с тежести и нож, плексигласова извита маска и плавници.

Нарамих водолазния апарат и взех едно кълбо тънко найлоново въже, което напъхах в колана си.

— А какво ще стане, ако не се върнеш? — попита Шери, показвайки за първи път страх. — Искам да кажа, какво ще стане с мен?

— Ще повехнеш от скръб — рекох й аз и слязох от борда, но не с ефектен скок назад, а просто се спуснах по стълбичката, което повече подхождаше на възрастта и достойнството ми.

Водата беше прозрачна като планински въздух и щом се гмурнах с главата надолу, можех да видя всяко камъче по дъното, отдалечено на петдесет фута.

Дъното беше обсипано с корали в прекрасни цветове и осветено на петна от процеждащата се светлина. Когато се добрах до него, изваяните коралови очертания имаха по-омекотени форми, замъглявани от дълбочината, и спокойствието им се нарушаваше от безчетните тропически риби, блещукащи като скъпоценни камъни. Тук имаше и дълбоко врязани просеки, и стърчащи кули от корал, между които се простираха открити пространства, обрасли с виещи се водорасли или пък посипани с ослепително бял коралов пясък.

Ориентирите ми се оказаха удивително точни, като се има предвид, че бях изпаднал в полусъзнание от загубата на кръв. Котвата за малко не бе попаднала върху самия вързоп. Той лежеше като някакво ужасяващо морско чудовище на едно от откритите пространства — зелен и тумбест, чиито развързали се въжета се поклащаха наоколо като пипала.

Коленичих до него, а около мен се натрупаха пасажи от дребни рибки, нашарени като зебри в златисто и черно, в такива количества, че трябваше да изпусна няколко мехура въздух, за да ги отпъдя, преди да се заема с работата си.

Откачих от колана си найлоновото въже и завързах единия му край за вързопа, пристягайки го на няколко места с моряшки възли. После поех към повърхността, развивайки бавно въжето. Изскочих над водата на около трийсет фута от „Танцуващата“, доплувах до стълбичката на кърмата и се покатерих на палубата. Вързах края на въжето към облегалката на палубната пейка.

— Какво откри? — нетърпеливо попита Шери.

— Още не знам какво е — отвърнах аз. Бях устоял на изкушението да отворя вързопа на дъното. Реших, че си струва да направя подобна жертва, за да мога да видя изражението й, когато смъкна брезента пред нея.

Свалих водолазния костюм и го сгънах внимателно, след като го изплакнах с чиста вода. Искаше ми се любопитството й да я погложди още малко.

— По дяволите, Хари. Хайде, изтегли го — най-сетне избухна тя.

Спомних си, че вързопът тогава ми се стори безкрайно тежък, но пък бях останал почти без сили. Подпрях се на перилата и започнах да измъквам въжето. Вързопът беше тежък, но не толкова, че да не мога да го извадя, а докато го изтеглях нагоре, навивах на китката си мокрото въже с опитността на стар рибар.

Зеленият брезент се появи на повърхността край борда и от подгизналото платнище шурнаха струйки вода. Пресегнах се и хванах пристегнатото на възли въже, повдигнах го рязко и прехвърлих вързопа през борда. Той тупна тежко на палубата. Чух как металът застърга дървото.

— Отвори го — нетърпеливо заповяда Шери.

— Веднага, мадам — откликнах аз и изтеглих рибарския нож от канията на колана ми. Ножът беше остър като бръснач и бързо прерязах въжетата.

Шери беше се надвесила, изгаряна от любопитство, и гледаше как разгъвам втвърдилите се мокри краища на платнището, а аз наблюдавах израза на лицето й.

Щом разпозна съдържанието на вързопа, алчното й, предвкусващо победата лице засия от радост. Разпозна го преди мен, но после тутакси очите и лицето й сякаш се скриха зад плътна завеса.

Всичко беше изиграно много добре, тя бе опитна артистка. Ако не бях я наблюдавал внимателно, нямаше да забележа краткотрайния изблик на чувства.

Погледнах към невзрачния предмет, заради който толкова много хора бяха убити или обезобразени, и замръзнах от изненада и учудване. Разочарованието ми бе пълно. Той съвсем не бе онова, което очаквах.

Половината от него беше силно разядена, сякаш от песъкоструен апарат, а бронзът — остърган, излъскан и дълбоко нащърбен. Горната половина не беше засегната, но бе покрита с плътна зеленикава корица от продължителното окисляване, а ухото за веригата бе непокътнато, както и украшението, което ясно личеше въпреки корозията — хералдически герб или пък част от него и девиз, изписан с живописни средновековни букви. Написаното бе нечетливо, тъй като повечето от буквите, разположени във вълнообразен ред, бяха изпаднали и на тяхно място лъщеше оголеният метал.

Пред мен лежеше корабна камбана, излята от масивен бронз, тежала някога почти сто фунта, с ухо на купола и с широко извити краища в долната част.

Обърнах я наопаки с любопитство. Езикът й беше съвсем ръждясал, а вътрешността й бе покрита със слой от охлювчета и други мекотели. Озадачаваха ме износването и ръждата по външната стена на камбаната, но внезапно открих отговора на загадката. Виждал бях и други метални предмети, останали продължително под водата и белязани по същия начин от времето. Камбаната е била полузаровена в пясъчното дъно, а стърчащата й част е била изложена на приливите при Топовния пролом и фините коралови песъчинки бяха остъргали четвърт инч от външната повърхност на метала.

Но заровената й в пясъка част бе запазена и аз се заех да разгледам по-внимателно оцелелите букви.

VV N L

Различих едно разкрачено „V“ или разядено „W“, последвано веднага от безукорно „N“, после следваше празнина и незасегнато „L“, но всички останали букви бяха заличени.

Гербът, издълбан в метала на противоположната страна на купола, представляваше сложна композиция от два изправени на задните си крака звяра — вероятно лъвове, — държащи щит и глава с шлем. Всичко ми се струваше някак си познато и се замислих къде ли съм го виждал вече.

Приклекнах на пети и погледнах към Шери Норт. Тя избягваше да срещне погледа ми.

— Смешна работа — промълвих аз. — Реактивен самолет със закачена на носа му някаква огромна камбана от бронз.

— Нищо не разбирам — рече тя.

— Нито пък аз — изправих се и тръгнах да си взема пура от каютата. Запалих я и се отпуснах на палубната пейка.

— Добре. Дай да чуя какво мислиш.

— Не знам, Хари. Наистина не знам какво да мисля.

— Хайде да се опитаме да отгатнем — предложих аз. — Почвам пръв — Шери се извърна към перилата. — Реактивният самолет е станал на тиква — изстрелях напосоки аз. — Какво ще кажеш?

Тя се извърна с очи към мен.

— Хари, не ми е добре. Струва ми се, че ще повърна.

— И какво трябва да направя?

— Хайде да се прибираме.

— Мислех си дали да не се гмурна пак и да поогледам още малко наоколо.

— Недей — бързо отвърна тя. — Моля те, не сега. Не се чувствам добре. Хайде да си тръгнем. Ако трябва, ще дойдем пак.

Огледах лицето й, опитвайки се да открия някакви признаци на прилошаване, но то можеше да послужи за реклама на здравословни храни.

— Добре — съгласих се аз, защото наистина нямаше никакъв смисъл да се гмуркам отново, но само аз си го знаех. — Хайде да се прибираме и да се опитаме да разберем за какво става дума.

Станах и започнах да загъвам отново бронзовата камбана.

— Какво си решил да правиш? — разтревожено попита тя.

— Ще я потопя обратно — отвърнах й аз. — Да не мислиш, че ще я закарам на Сейнт Мери и ще я изложа на пазара. Самата ти каза, че винаги можем да дойдем пак.

— Да — веднага се съгласи тя. — Имаш право, разбира се.

Пуснах отново вързопа през борда и тръгнах да изтегля котвата.

Докато се връщахме, открих, че присъствието на Шери Норт на мостика започва да ме дразни. Имаше доста неща, за които трябваше да помисля на спокойствие. Пратих я долу да направи кафе.

— И да бъде силно — разпоредих се аз, — с четири лъжички захар. Така ще се оправиш от морската болест.

Появи се отново на мостика само след две минути.

— Печката не ще да се запали — оплака се тя.

— Първо трябва да развиеш клапана на бутилката с газ — казах аз и започнах да й обяснявам къде да намери кранчетата. — И не забравяй да ги затвориш, след като свършиш, защото яхтата ще се превърне в истинска бомба.

Изобщо не знаеше как се прави кафе.

Когато хвърлих котва в пристанището Гранд Харбър, бе вече късно привечер, а когато оставих Шери пред входа на хотела, навън бе съвсем тъмно. Тя дори не ме покани да пийнем по нещо, но ме целуна по бузата и рече:

— Скъпи, нека да остана сама нощес. Изтощена съм. Ще си легна веднага. Нека да обмисля всичко, а като се почувствам по-добре, ще обсъдим нещата по-обстойно.

— В колко часа да дойда да те взема утре?

— Недей да идваш — каза тя. — Ще се срещнем при яхтата. Рано. В осем часа. Чакай ме там — ще си поговорим насаме. Само двамата и никой друг — съгласен ли си?

— Ще те чакам с „Танцуващата“ на кея в осем — обещах й аз.