Уилбър Смит
Окото на тигъра (13)

През целия ден се чувствах жаден и по пътя за дома се отбих в „Лорд Нелсън“.

В едно от сепаретата седяха Анджело и Джудит в шумната компания от младежи на тяхната възраст. Поканиха ме да седна при тях и ме настаниха между две от момичетата.

Поръчах бира за всички, а Анджело се наведе и ми заговори поверително:

— Ей, капитане, ще ти трябва ли пикапа довечера?

— Да — отговорих аз. — За да се прибера вкъщи. Знаех, разбира се, какво ще последва. Анджело се държеше, сякаш бе съсобственик на колата.

— Шефе, в Саут Пойнт вдигат страшен купон — заговори той, обръщайки се съвсем непринудено към мен с „шефе“ и „капитане“, — та си мислех да те закарам до вас и да ни дадеш колата. Обещавам ти, че ще те взема рано сутринта.

Отпих от халбата с бира, а погледите на всички ме следяха с нетърпеливо очакване.

— Голям купон ще бъде, мистър Хари — намеси се Джудит. — Моля ви.

— Ще дойдеш да ме вземеш точно в седем, Анджело, разбрахме ли се? — съобщих аз и всички избухнаха в шумни смехове и радостни възгласи. Нямаше как да откажа на поканата им да изпия още една бира.

Прекарах неспокойна нощ, заспивайки за кратко и въртейки се непрекъснато в леглото. Сънувах пак, че се гмуркам за вързопа. В него пак имаше мъничка кукла от дрезденски порцелан, но сега лицето й бе като на Шери Норт и тя ми предлагаше макет на реактивен изтребител, който се превърна в жълта тиква, щом посегнах да го взема. Върху тиквата бяха издълбани буквите: VV N L.

След полунощ заваля дъжд, от стрехите шурнаха потоци вода, а светкавиците осветяваха протегналите се към нощното небе върхове на палмите.

Когато се спуснах към брега, все още валеше и тежките капки дъжд се пръскаха върху голото ми тяло като някакви миниатюрни бомбички. Морето бе потъмняло, а дъждовните облаци се простираха чак до хоризонта. Наоколо нямаше жива душа, преплувах до рифа и обратно, но когато стъпих отново на брега, усетих, че настроението ми не се подобри като друг път. Тялото ми бе посиняло и трепереше от студа, а в главата ми непрекъснато се въртеше някакво неясно, но натрапчиво предчувствие, че ме очакват големи неприятности.

Бях свършил със закуската, когато по пътеката между палмовите плантации се зададе колата, разплисквайки локвите, с все още незагасени фарове и цялата оплескана в кал.

Вече в двора, Анджело изсвири с клаксона и извика:

— Готов ли си, Хари?

Аз изтичах навън, усещайки над главата си югозападния вятър. Анджело вонеше на бира, погледът му беше леко замъглен и бе доста приказлив.

— Аз ще карам — реших аз и докато пресичахме острова, той ми описа най-подробно великия купон. От разказа му подразбрах, че след девет месеца на Сейнт Мери могат да се очакват масови раждания.

Почти не го слушах, защото колкото повече се приближавахме към града, толкова повече ме обземаше чувството, че ме очаква някаква неприятност.

— Ей, Хари, приятелите ми ме помолиха да ти благодаря, задето ни даде пикапа.

— Няма за какво, Анджело.

— Изпратих Джудит на яхтата — да поразтреби, Хари, а и да ти приготви кафе.

— Не трябваше да я задължаваш — рекох аз.

— Тя самата поиска да го направи — за да ти благодари по някакъв начин, нали разбираш.

— Тя е добро момиче.

— Наистина е добра, Хари. Обичам я — викна Анджело и подхвана песента „Дяволска жена“, подражавайки на Мик Джагър.

Когато прехвърлихме височината и се спуснахме към долината, внезапно ми хрумна да променя посоката. Вместо да продължа направо по „Фробишър стрийт“, завих наляво към обиколния път над крепостта и болницата и поех по булеварда сред индийските смокини по посока на хотел „Хилтън“. Спрях пикапа под козирката пред входа и изтичах във фоайето.

Беше още много рано и зад гишето на администрацията нямаше никой, но аз се надвесих през преградата и надникнах към кабината на Марион. Тя беше на мястото си пред номератора и щом ме видя, лицето й се озари от радостна усмивка и бързо свали слушалките си.

— Здравейте, мистър Хари.

— Здравей, мила Марион — отвърнах на усмивката й аз. — Мис Норт в стаята си ли е?

Усмивката й изчезна.

— О, не — отговори тя, — замина си преди повече от час.

— Заминала ли е? — зяпнах я аз.

— Да. Замина за летището с автобуса на хотела. Трябваше да хване самолета в седем и трийсет — Марион погледна към евтиния японски часовник на китката си. — Трябва да са излетели преди десет минути.

Останах като поразен, защото очаквах всичко друго, но не и че ще избяга. Постоях така няколко секунди, без да проумявам нищо, но после внезапно и болезнено разбрах защо го е направила.

— О, Господи — викнах аз. — Джудит! — и се впуснах към пикапа. Анджело видя изражението ми, застина и спря да пее.

Скочих на мястото на шофьора и включих двигателя, натиснах здраво педала на газта и направих остър завой, вдигайки колата на двете гуми.

— Какво има, Хари? — попита Анджело.

— Джудит! — мрачно викнах аз. — Кога я изпрати да отиде на яхтата?

— Когато тръгнах да те взема.

— Веднага ли тръгна тя?

— Не, първо трябваше да се изкъпе и да се облече — направо ми отвърна той, без да скрива, че са спали заедно. Усетил бе сериозността на положението. — После трябваше да върви пеша през долината.

Анджело живееше под наем в къщата на някакви фермери близо до изворите, а разстоянието оттам беше около три мили.

— Мили Боже, дано стигнем навреме — прошепнах аз. Колата се понесе с рев по булеварда, но после трябваше рязко да намаля скоростта, докато преминавахме през портите на крепостта. Гумите изсвириха при резкия завой, преди да настъпя отново здраво газта, но успях да избегна поднасянето.

— По дяволите, какво става, Хари? — отново настоя той.

— Трябва да я настигнем, преди да се е качила на „Танцуващата“ — мрачно му обясних аз, докато се носехме с рев по околовръстния път над града. Щом подминахме крепостта, под нас изникна пристанището Гранд Харбър. Анджело престана да задава ненужни въпроси. Работили бяхме заедно достатъчно дълго, за да знае, че когато кажа нещо, то трябва да се направи.

„Танцуващата“ все още стоеше на котва до вълнолома сред другите корабчета на местните жители, а на средата на разстоянието от нея до кея, Джудит размахваше греблата на гумената лодка. Въпреки че бяхме далеч, разпознах дребничката женска фигура на седалката на лодката, размахваща уверено греблата с опитни движения. Тя си беше островитянка и гребеше като мъж.

— Няма да успеем да я настигнем — обади се Анджело. — Ще стигне до яхтата, преди да се доберем до Адмиралтейския.

Щом стигнахме горния край на „Фробишър стрийт“, натиснах с цялата си длан клаксона и нададох продължителен сигнал, опитвайки се да си пробия път. Но беше събота сутрин — пазарен ден и улиците вече бяха почти задръстени. Селяните прииждаха към града с волски коли, двуколки и раздрънкани автомобили. Обзет от безсилие, ругаех ужасно и натисках клаксона, за да си направя път.

Необходими ми бяха цели три минути, за да измина половината миля от началото на улицата до Адмиралтейския кей.

— О, Господи! — викнах аз, навеждайки се над волана, когато префучах през портите от телена мрежа и пресякох железопътните релси.

Лодката беше привързана към борда на „Танцуващата по вълните“ и Джудит се качваше на борда. Облечена бе в смарагдовозелена блуза и къси джинсови панталонки. Косата й бе прибрана в дълга плитка, спускаща се по гърба й.

Спрях рязко пикапа пред складовете за ананаси и двамата с Анджело хукнахме по кея.

— Джудит! — извиках аз, но гласът ми не можа да стигне до нея.

Без да се обръща назад, Джудит изчезна в каютата. Анджело и аз изтичахме към края на кея. И двамата закрещяхме диво, но вятърът духаше срещу нас, а „Танцуващата“ беше на петстотин ярда от кея.

— Ето лодка! — Анджело ме дръпна за ръката. Лодката беше вехто дървено корито за улов на скумрия и беше привързана с верига към една халка в каменния кей.

Скочихме в нея, прелитайки височината от осем фута и падайки върху седалката. Заех се с придържащата я верига. Тя бе направена от четвъртинчови брънки от поцинкована стомана и бе здраво закрепена към халката с тежък месингов катинар.

Омотах веригата два пъти около китката си, подпрях се с крак върху стената на кея и дръпнах силно. Катинарът се счупи, а аз паднах по гръб на дъното на лодката.

Анджело вече бе поставил греблата в ключовете им.

— Греби — викнах му аз. — Греби като луд.

Застанах на носа със свити длани пред устата и завиках към Джудит, опитвайки се да надвия вятъра.

Анджело гребеше като бесен, изхвърляйки назад лопатите ниско над повърхността и влагайки цялата си сила, щом те се забиваха във водата. При всяко загребване от гърдите му изригваше мощно пъшкане.

На половината разстояние до „Танцуващата“ отново плисна дъжд, забулвайки цялото пристанище със сива водна пелена. Свих вежди, защото на очите ми засмъдя от дъждовните капки.

Очертанията на „Танцуващата“ се губеха сред сивия дъжд, но вече бяхме съвсем близо до нея. Надявах се, че преди да поднесе запалена клечка кибрит към газовата печка в кубрика, Джудит ще се заеме да измете и подреди каютите. Тайно се надявах, че може и да греша и че Шери Норт не ми е оставила подарък за спомен.

Но в ушите ми прозвуча собственият ми глас, изрекъл пред Шери Норт предишния ден думите: „Първо трябва да развиеш клапана на бутилката с газ — и не забравяй да го затвориш, след като свършиш, защото яхтата ще се превърне в истинска бомба.“

Приближихме се още повече към „Танцуващата“. Тя сякаш бе увиснала върху пипалата на дъжда, призрачно бяла и като че ли нереална сред водната пелена.

— Джудит — викнах аз и тя трябваше да ме чуе, защото бяхме съвсем наблизо. На борда имаше две петдесетфунтови бутилки с газ, достатъчни, за да разрушат голяма тухлена сграда. Бутанът е по-тежък от въздуха и веднъж изпуснат, той щеше да изтече надолу, изпълвайки корпуса на „Танцуващата“ със смъртоносно избухливата смес от газ и въздух. Достатъчна бе само една искра от батерия или от кибритена клечка.

Молех се опасенията ми да се окажат напразни и извиках отново. И тогава „Танцуващата“ изведнъж избухна.

Експлозията беше мигновена и страховитите сини пламъци обгърнаха цялата яхта. Взривът проби корпуса й като с огромен чук, а палубата отскочи нагоре и се разтвори като капак на кутия.

„Танцуващата“ подскочи от смъртоносния удар, а взривната вълна ни блъсна като ураганен вятър. Веднага ме блъсна острата миризма на електричество, воняща като при попаднала върху желязна руда светкавица.

„Танцуващата“ умираше пред очите ми. Смъртта й беше ужасно жестока — после разкъсаният и безжизнен корпус се килна назад и студените сиви води започнаха да я заливат. Тежките машини бързо я повлякоха към дъното и тя изчезна сред сивите води на Гранд Харбър.

Анджело и аз бяхме застинали от ужас, приклекнали в бясно люлеещата се лодка и втренчили погледи в развълнуваните води, по които плуваха в безпорядък останките от катастрофата — от прекрасната яхта, приличаща на хубаво младо момиче, бяха останали само те. Почувствах се дълбоко опустошен, искаше ми се да ревна от мъка на висок глас, но стоях като парализиран.

Анджело пръв се опомни. Нададе гърлен звук като ранен звяр и се изправи в пълен ръст. Искаше да се хвърли през борда, но аз го хванах и го задържах.

— Остави ме — изкрещя той. — Трябва да отида при нея.

— Не — отсякох аз и започнахме да се боричкаме в бясно клатушкащата се лодка. — Няма смисъл, Анджело.

Дори и да успееше да се гмурне през четирийсетте фута вода и да стигне до разкъсания корпус на „Танцуващата“, онова, което щеше да види, можеше да го подлуди. Джудит беше стояла в центъра на взрива и със сигурност беше понесла всичките жестоки последици от мощната мигновена експлозия в непосредствена близост.

— Остави ме, да те вземат дяволите! — Анджело освободи едната си ръка и ме удари в лицето, но аз го видях, че замахва, и извъртях глава. Ударът му ожули кожата на бузата ми и реших, че трябва да го принудя да се укроти.

Лодката едва не се преобърна. Макар че бе по-лек с четирийсет фунта от мен, Анджело се биеше като обезумял.

— Джудит, Джудит — повтаряше диво с изтънял глас. Отдръпнах дясната си ръка, с която го стисках за рамото, и го отдалечих от себе си, придържайки го внимателно. Нанесох му десен прав, но юмрукът ми не измина повече от четири инча. Ударих го здраво малко под лявото ухо и той веднага се строполи като труп. Сложих го да легне на дъното на лодката колкото се може по-удобно. Започнах да греба по посока на кея, без да се обръщам назад. Чувствах се напълно вцепенен и изнемощял.

Вдигнах Анджело на ръце и го понесох през кея, като не усещах почти никаква тежест. Закарах го в болницата, където се оказа, че е дежурен Макнаб.

— Дай му упоително и го остави да лежи през следващите двайсет и четири часа — разпоредих се аз, но Макнаб започна да протестира.

— Виж какво, дърта мръсна пияндуро — тихо рекох аз, — само ми дай повод и с удоволствие ще ти счупя главата.

Той пребледня толкова, че разкъсаните венички в носа и по бузите му изпъкнаха отчетливо.

— Чакай сега, Хари, приятелю — започна той. Пристъпих към него и той нареди на дежурната сестра да донесе лекарството.

Заварих Чъби да закусва и ми трябваше само минута, за да му обясня какво се е случило. Отидохме до крепостта с пикапа и Уоли Андрюс се зае веднага с нас. Захвърли настрани разните бланки с показания и други полицейски документи и се зае да ни помага, докато товарехме на пикапа полицейската екипировка за гмуркане, а когато се появихме на пристанището, половината от жителите на Сейнт Мери бяха образували безмълвна разтревожена тълпа и пристъпваха по кея. Някои бяха видели всичко, но нямаше човек, който да не е чул експлозията.

Докато пренасяхме леководолазната екипировка към старата лодка, мнозина ми изказаха съчувствията си.

— Някой да открие Фред Кокър — наредих им аз. — Предайте му да дойде веднага тук и да вземе чувал и кошница.

Хората тихо зашушукаха.

— Ей, мистър Хари, имаше ли някой на борда?

— Казах ви да повикате Фред Кокър — викнах аз и потеглихме с лодката към мястото на „Танцуващата“.

Уоли остана в лодката, а ние с Чъби се гмурнахме в мрачните води на пристанището.

„Танцуващата“ лежеше на дълбочина от четирийсет и пет фута с дъното нагоре, сигурно беше се преобърнала, докато е потъвала. Излишно беше да се безпокоим, че няма да можем да влезем вътре, защото корпусът й бе разкъсан по протежение на кила. Нямаше никаква надежда, че яхтата ще заплава някога отново.

Чъби остана при отвора в корпуса, а аз се вмъкнах вътре.

Онова, което бе останало от кубрика, беше изпълнено от гъмжащи пасажи риба. Рибите бяха лакомо възбудени, но когато видях с какво се хранят, гърлото ми се сви и едва не глътнах шнорхела на водолазния апарат.

Единственото, по което разпознах тялото на Джудит, бяха увисналите по парчетата месо парцали от зелен плат. Извадихме я на три основни части и я напъхахме в осигурения от Фред Кокър брезентов чувал.

Веднага се гмурнах обратно и се промуших през разбития корпус към помещението под кубрика, където продълговатите стоманени бутилки за газ все още стояха здраво на местата си.

Клапаните и на двете бяха отвити докрай и някой бе откачил маркучите им, за да може бутановият газ да изтече свободно.

Никога не бях изпитвал толкова силна ярост както тогава. И беше толкова силна, защото се подхранваше от мисълта за загубеното. „Танцуващата“ беше си отишла, а с нея и половината ми живот. Затегнах вентилите и свързах отново маркучите. Работата си беше лично моя — и с отмъщението щях да се разправям лично аз.

Когато тръгнах по кея към пикапа, единственото ми успокоение идеше от мисълта, че „Танцуващата“ беше застрахована. Щях да имам нова яхта — не толкова хубава и силно обичана като „Танцуващата“ — но все пак яхта.

Сред тълпата зърнах лъскавото черно лице на Хембън Уилямс — капитана на пристанищния ферибот. В продължение на четирийсет години той сновеше със старото си корабче напред-назад срещу билет от три пенса.

— Хембън — повиках го аз. — Карал ли си снощи някого до „Танцуващата“?

— Не, господине. Не, мистър Хари.

— Съвсем никой?

— Само вашата клиентка. Беше си забравила часовника в каютата. Закарах я да си го вземе.

— Дамата ли?

— Да, дамата с русата коса.

— По кое време, Хембън?

— Около девет часа — не е ли трябвало да го правя, мистър Хари?

— Нищо, няма значение. Недей да се безпокоиш.