Уилбър Смит
Окото на тигъра (23)

Все още очаквах този щастлив миг, когато се събудих призори на петия ден. Островът бе попаднал в обятията на такава тишина, че тя бе просто непоносима след стихията на урагана. Лежах и се вслушвах в тишината, без да отварям очи, но когато усетих, че Шери се размърда до мен, извих глава и я погледнах в очите.

— Бурята отмина — кротко рече тя и се надигна от леглото.

Излязохме заедно навън, спирайки се пред светлината на утрото и оглеждайки се сепнато пред опустошенията от урагана. Островът приличаше на бойните полета от Първата световна война, така както ги показват на снимките. Палмите бяха останали без листа, голите им стволове стърчаха скръбно към небето, а земята около тях бе плътно покрита с клони и кокосови орехи. Всичко бе потънало в тишина, нямаше никакъв полъх на вятъра, а бледата синева на небето бе все още изпълнена с маранята от пясъка и морето.

Чъби и Анджело се измъкнаха от тяхната пещера като мечка с мечето си в края на зимата. Те също се изправиха и се огледаха учудено.

Анджело внезапно нададе бойния вик на команчите и подскочи във въздуха. След петте дни на принудително усамотение жизненият му дух не можеше повече да бъде потискан. Хукна между палмите като хрътка.

— Последният, който стигне до водата, е фашист — извика той и Шери първа прие предизвикателството му. Когато стигнаха до пясъчната ивица, тя бе на десет крачки след него, но двамата се хвърлиха едновременно в лагуната, както си бяха с дрехите, и започнаха веднага да се замерят с шепи мокър пясък. Чъби и аз ги последвахме с по-спокойни крачки, подхождащи повече на възрастта ни. Чъби потопи внушителните си телеса в морето, без да сваля живописно раираната си пижама.

— Трябва да ти кажа, мой човек, че удоволствието е страхотно — мрачно подхвърли той. Дръпнах дълбоко от пурата, докато се разполагах в стигащата до кръста ми вода, и му подадох фаса.

— Изгубихме пет дена, Чъби — казах аз и той веднага се намръщи.

— Хайде да се хващаме на работа — изръмжа той, седейки в лагуната, облечен в раираната жълто-червена пижама и с пура в уста, като някаква огромна кафява жаба.

Погледнахме от високото надолу към плитките води на лагуната и макар че още бяха малко размътени от вълнението и неуталожилия се пясък, все пак успяхме да зърнем лодката. Тя беше отнесена от течението на дълбочина от двайсет фута, където лежеше на дъното с все още крепящото се върху бордовете й жълто платнище.

Измъкнахме лодката с въздушните балони и щом бордовете й се показаха над повърхността, успяхме да я докараме до брега и да я изтеглим върху пясъка. Остатъкът от деня мина в разтоварване на прогизналия багаж, в почистване и сушене, пълнене на кислородните бутилки, качване на моторите и подготовка за следващото ни посещение на Топовния риф.

Бях започнал сериозно да се безпокоя, че загубихме толкова дни в бездействие на острова, докато Мани Ресник и неговите весели момчета съкращаваха преднината, с която бяхме тръгнали.

Същата вечер обсъдихме закъснението ни около огъня и всички се съгласихме, че за десет дни не сме постигнали никакъв напредък, освен откритието ни, че част от останките на „Утринна светлина“ са паднали на дъното на вира.

На сутринта вълнението бе благоприятно за ранно отплаване и Чъби ни преведе през протока, макар че светлината бе съвсем оскъдна и кораловите зъбери едва се виждаха, а когато застанахме на обичайното място на гърба на рифа, слънцето току-що бе започнало да се издига на хоризонта.

През петте дни, през които бяхме принудени да останем на сушата, ръцете на Шери бяха почти оздравели и въпреки тактичната ми забележка, че ще е по-добре да ме придружава Чъби през близките няколко дни, изказаната от мен загриженост остана без последствие. Шери Норт бе облякла костюма и надянала плавниците, а Чъби седна на кърмата до моторите, за да държи лодката на място.

Двамата с Шери се гмурнахме бързо и навлязохме сред горичката от морски бамбук, определяйки местата според сигналните балони, които бяхме оставили с Чъби при последното ни спускане.

Работехме в близост до основата на кораловата скала и Шери се зае с вътрешната й страна, където бе по-лесно да следва означенията.

Едва бяхме започнали по първата отсечка и бяхме преплували петдесет фута от последния балон, когато Шери почука настойчиво върху бутилките на гърба си, за да привлече вниманието ми, и аз си пробих път през бамбука към нея.

Тя бе увиснала като прилеп върху стената на кораловата скала, разглеждайки внимателно обрасъл във водорасли отломък от корал, който бе се плъзнал надолу към дъното на вира. Тъмната коралова скала я засенчваше плътно, така че едва когато стигнах до нея, можах да видя какво бе привлякло вниманието й.

Върху скалата лежеше подпрян дълъг цилиндричен предмет, чийто долен край бе скрит от купчина водорасли и гниещи отпадъци, а самият той бе обрасъл в изобилие от морски растения и вече бе частично разяден от живия корал.

Но размерите и правилната му форма подсказваха, че е направен от човешка ръка — защото дължината му беше девет фута, а ширината двайсет инча, идеално закръглен и леко изострен.

Шери го разглеждаше с интерес и когато стигнах до нея, тя се извърна с лице и ми направи знак, че не разбира какво може Да бъде.

Бях го разпознал веднага, от което кожата на ръцете и тила ми настръхна от вълнение. Разтворих палеца и показалеца си като пищов и направих движение, като че стрелям, но тя не ме разбра и поклати глава, така че надрасках набързо върху плочката и й я показах: „Оръдие“.

Заклати усърдно глава, завъртя очи и пусна мехурчета, за да отбележи успеха си, а после се извърна към оръдието.

То бе с приблизителните размери на деветфунтовите топове, представляващи част от въоръжението на „Утринна светлина“, но нямаше никаква вероятност да прочета какъвто и да е надпис върху него, защото повърхността му бе покрита със слой водорасли и ръжда, дебел като кожата на крокодил. За разлика от откритата от Джими Норт бронзова камбана оръдието не бе заровено в пясъка, който би го запазил.

Заплувах край мощното дуло, разглеждайки го отблизо, и почти веднага открих друго оръдие сред още по-гъстия мрак в близост до скалата. Но три четвърти от втория топ бяха потънали в скалата, слепени здраво от живите някога коралови полипи.

Доплувах още по-близо, провирайки се под първото оръдие, и се мушнах в бъркотията от водорасли и паднали парчета корал. Бях на два фута от безформената купчина, когато видях нещо, от което изненадата ми бе такава, че се задъхах и кръвта ми почна силно да пулсира.

Заритах бързо и развълнувано над купчината отломъци, опитвайки се да разбера къде е началото. Стигнах до непоклатимия корал, проврях се нагоре през морския бамбук, за да определя размерите му, и се спрях. Исках да видя дали има някакви отвори или пукнатини.

Целият куп отломъци беше с размерите на два товарни вагона, но едва когато отместих един по-голям кичур от поклащащите се водорасли и надникнах през четвъртития отвор на оръдейната амбразура, от която все още стърчеше дулото на оръдието, неразрушено докрай от настъпващия корал, можах да се уверя, че откритото от нас бе цялата предна част на фрегатата „Утринна светлина“, отчупила се малко зад гротмачтата.

Озърнах се нетърпеливо за Шери и видях, че краката й се подават от друга част на разполовения корпус. Изтеглих я навън, отместих шнорхела и я целунах страстно, а после го върнах на мястото му. Тя се смееше от въодушевление и когато й дадох знак, че трябва да излизаме, поклати енергично глава и се отдръпна от мен, за да продължи търсенето. Чак след петнайсет минути успях да я придърпам и да я принудя да изплуваме към лодката.

Двамата започнахме да говорим веднага щом махнахме гумените шнорхели. Гласът ми е по-силен от нейния, но тя е по-настойчива. Трябваха ми няколко минути, за да мога да докажа, че аз съм водач на експедицията, и да започна да разказвам на Чъби.

— Съвсем сигурно е, че долу лежи „Утринна светлина“. Тежестта на оръдията и на товара сигурно е повлякла надолу кораба в мига, в който се е блъснал в рифа. Потънал е като камък и лежи в подножието на скалата. Някои от оръдията са изпаднали от корпуса и са наоколо…

— В първия миг не можахме да разпознаем кораба — обади се отново Шери тъкмо когато си мислех, че съм я успокоил. — Прилича на някакво сметище. Просто една огромна купчина.

— Успях да забележа, че вероятно се е пречупил малко зад гротмачтата, но и ударът по дължината на борда е бил много силен. Оръдията сигурно са пробили борда и са останали само два отвора, близо до бака, които са здрави…

— Как е полегнал? — попита Чъби, заемайки се незабавно със същината на въпроса.

— С дъното нагоре — обясних аз. — Сигурно се е превъртял и се е обърнал с кила нагоре.

— Така ще ни бъде наистина трудно, освен ако успеем да проникнем през някоя от амбразурите или през извивката на борда — промърмори Чъби.

— Огледах добре — казах аз, — но не можах да открия откъде можем да проникнем в корпуса. Даже и амбразурите са обрасли целите с корали.

Чъби поклати тъжно глава.

— Човече, струва ми се, че това място е напълно прокълнато.

Тримата веднага кръстосахме пръсти против проклятието.

Анджело го сгълча:

— Ти предизвикваш нещастието. Престани да говориш така, чуваш ли? — но Чъби поклати отново глава и се намръщи отчаяно.

Тупнах го по гърба и попитах:

— Вярно ли е, че като пикаеш, водата ти е ледена даже и когато времето е горещо? — но шегата ми го развесели дотолкова, че заприлича на останал без работа собственик на погребално бюро.

— О, я го оставете на мира — притече му се на помощ Шери. — Хайде да се спуснем пак и да се опитаме да открием някаква пукнатина в корпуса.

— Ще си починем половин час — реших аз, — ще изпуша една пура с кафето, а после ще погледнем още веднъж.

При второто гмуркане останахме долу толкова дълго, че Чъби бе принуден да ни извика с тройното почукване върху релсата. Когато изскочихме над водата, вирът бе започнал да кипи. Ураганът бе оставил за спомен силно вълнение и с увеличаващия се прилив то се блъскаше в рифа и преливаше през протока с невиждана досега сила.

Докато Чъби ни водеше по обратния път, седяхме мълчаливо на пейката и едва при навлизането в по-спокойните води на лагуната можахме да продължим разговора си.

— Корабът е като хранилището на националното съкровище — в него изобщо не може да се проникне — съобщих им аз. — Едната амбразура е блокирана от оръдието, а във втората успях да вляза на около четири фута, но стигнах до някакво парче от палубата, която вероятно се е срутила. Там се е настанила една огромна змиорка. Прилича ми на питон — зъбите й са като на булдог и изобщо не се държи приятелски.

— А извивката на борда? — настоя Чъби.

— И там нищо — обясних аз, — корабът е заседнал здраво и целият е обрасъл в корали.

Чъби направи гримаса, която означаваше, че си го е знаел. Идеше ми да го ударя по главата с гаечния ключ, защото бе прекалено самоуверен, но реших да не му обръщам внимание и им показах парчето дърво, което бях откъртил с камата от палубата.

— Коралът е покрил всичко съвсем плътно. Като ония стари гори, които са се вкаменили. „Утринна светлина“ е кораб от камък, коралът го е закрил като с броня. Съществува само един начин, по който можем да проникнем в него — и той е да го разбием.

— Само така ще стане — кимна Чъби, а Шери поиска да узнае как.

— Но ако използвате взрив, няма ли всичко да се натроши на парчета?

— Ние няма да използваме атомна бомба — успокоих я аз. — Ще започнем с половин шашка в предната амбразура. Колкото да направим отвор в покритието от корал — после се обърнах към Чъби. — Гелигнитът ще ни трябва веднага, сега всеки час ни е ценен. Нощта е ясна. Можеш ли да ни откараш до Сейнт Мери сега?

Чъби не намери за нужно да ми отговаря. Глупавият ми въпрос поставяше под съмнение качествата му на мореплавател.

Рогатата луна бе обвита в блед ореол. Въздухът все още не бе се успокоил напълно след бурните ветрове. Звездите също бяха неясни и безкрайно далечни, но ураганът бе довлякъл в протока огромни количества океански планктон, от който бликаха фосфорни отблясъци, щом спокойствието на морето се нарушаваше.

Дългата диря от лодката блестеше в зелено и се простираше след нас като опашката на паун, а движещите се под повърхността риби бляскаха като метеори. Шери потопи ръката си във водата и когато я извади, от нея бликна призрачен течен огън, а тя възкликна възхитено.

По-късно, когато й се доспа, тя полегна върху гърдите ми, загърната с платнището, което бях разпънал, за да се предпазим от влагата. Заслушахме се в бумтежа на огромните китове, скачащи нависоко в открито море и стоварващи върху повърхността на водата многотонните си туловища.

Полунощ отдавна беше минала, когато съзряхме светлините на Сейнт Мери, простиращи се като диамантена огърлица около залива.

Оставихме лодката до кея и тръгнахме към къщата на Чъби. Улиците бяха съвсем пусти. Вратата ни отвори мисис Чъби, облечена в пеньоар, в сравнение с който пижамата на Чъби бе като строго официално облекло. Косата й бе прихваната с големи розови пластмасови ролки. Никога не бях я виждал без шапка и останах изненадан, че не е плешива като съпруга си. Инак двамата напълно си приличаха.

Поднесе ни кафе, а после Шери и аз се качихме на пикапа и потеглихме към Залива на костенурките. Чаршафите бяха влажни и се нуждаеха от изсушаване, но и на двамата ни беше все едно.

 

 

Рано сутринта се отбих до пощата. Кутията ми беше пълна до половината предимно с каталози за рибарски принадлежности и други рекламни материали, но имаше и няколко писма от стари клиенти със заявки — при вида им сърцето ми се сви. Накрая отворих жълтия плик с телеграма. Телеграмите винаги са ми носили лоши новини. Когато видя в кутията си подобен плик с моето име да наднича през прозорчето като затворник с дългосрочна присъда, коремът започва да ме свива.

Известието гласеше:

„МАНДРЕЙК“ ОТПЛАВА ОТ КЕЙПТАУН ЗА ЗАНЗИБАР 12:00 ЧАСА ПЕТЪК 16-И.

СТИВ.

Лошите ми предчувствия се потвърдиха. „Мандрейк“ беше тръгнала от Кейптаун преди шест дни. Яхтата бе стигнала до Кейптаун по-бързо, отколкото предполагах. Прищя ми се да изтичам до връх Кулата и да огледам хоризонта. Но просто подадох телеграмата на Шери и подкарах към „Фробишър стрийт“.

Докато паркирах пред магазина на мисис Еди и изпращах Шери да пазарува, връчвайки й списъка с покупките, Фред Кокър тъкмо отваряше вратата на агенцията си и аз тръгнах надолу по улицата към него.

Фред Кокър не беше ме виждал, откакто бях го оставил да стене на пода в собствената си морга, а сега седеше на бюрото, облечен в бял копринен костюм и с вратовръзка, на която бе изобразено танцуващо с обръч момиче на плаж с палми и бе изписано: „Добре дошли в Сейнт Мери! Перлата на Индийския океан.“

Той вдигна глава с усмивка, която подхождаше на вратовръзката му, но в мига, в който ме позна, остана като втрещен. Проблея като агне сираче и скочи от стола, втурвайки се към задната врата.

Преградих пътя му за отстъпление и той тръгна заднешком пред мен. Очилата му в позлатени рамки проблясваха също като появилите се по лицето му капчици ситна пот, докато отстъпваше назад. Накрая се стовари тежко върху блъсналия се в коленете му стол. Едва тогава му се усмихнах с широката си приятелска усмивка — и ми се стори, че ще припадне от облекчение.

— Как сте, мистър Кокър? — опита се да ми отговори, но гласът му изневери. Вместо отговор поклати усърдно глава, от което разбрах, че е много добре. — Искам да ми направите една услуга.

— Всичко — задави се той, възвръщайки си внезапно способността да говори. — Всичко, каквото пожелаете, мистър Хари, само кажете.

Въпреки уплахата му само след няколко минути беше си възвърнал смелостта и разсъдъка. Изслуша настоятелната ми молба за три сандъчета силен експлозив и започна някаква пантомима, за да ми внуши колко неизпълнимо е желанието ми. Въртеше очи, смучеше с уста и цъкаше с език.

— Искам ги до утре на обяд — най-късно — заявих аз, а той се плесна по челото, сякаш бе напълно отчаян.

— И ако не са тук точно в дванайсет, ще продължим разговора за застраховките…

Отпусна ръката си и седна изправен, отправяйки ми успокоителен и примирен поглед.

— Няма да е нужно, мистър Хари. Мога да ви намеря исканото от вас — но ще ви излезе доста скъпо. По триста долара на сандъче.

— Запишете ги в тефтера — казах му аз.

— Мистър Хари! — викна той. — Знаете, че не мога да ви давам на кредит.

Не му отговорих, но присвих очи, стиснах зъби и започнах да дишам тежко.

— Добре тогава — припряно изрече той. — Но само до края на месеца.

— Много сте любезен, мистър Кокър.

— Удоволствието е за мен, мистър Хари — увери ме той. — Наистина огромно удоволствие.

— Има още една дреболия, мистър Кокър — продължих аз и забелязах, че потръпва вътрешно, очаквайки молбата ми, но геройски изпъчи гърди.

— В най-скоро време възнамерявам да изпратя нещо дребно до Цюрих в Швейцария — той леко се понадигна на стола. — Не искам да се занимавам с митническите формалности — нали ме разбирате?

— Разбирам, мистър Хари.

— Приемали ли сте поръчки досега да изпратите тленните останки на някого до неговите най-близки роднини?

— Не ви разбрах — смутено промълви той.

— Ако някой турист умре на острова, да кажем, от сърдечен удар, към вас ще се обърнат с молба да го балсамирате и да го изпратите на близките му в ковчег. Нали така?

— Имало е такива случаи — съгласи се той. — Три пъти досега.

— Чудесно, значи сте запознат с формалностите?

— Да, мистър Хари.

— Мистър Кокър, запазете ми един ковчег и пригответе всички необходими формуляри. Пратката ще замине скоро.

— Мога ли да попитам какво възнамерявате да изпращате вместо труп? — много предпазливо попита той.

— Можете да питате колкото си искате, мистър Кокър.

Отидох с колата до крепостта и говорих със секретарката на президента. Той беше на заседание, но можеше да се срещне с мен в един часа, ако приема поканата му за обяд в неговия кабинет. Приех поканата и за да убия времето дотогава, потеглих към връх Кулата, докъдето можех да стигна с пикапа. Паркирах и продължих пеша към развалините от някогашната наблюдателница със сигнален пункт. Седнах на парапета, взирайки се към ширналото се пред очите ми море и към зелените островчета. Пушех пурата си и обмислях внимателно плана си за действие, доволен от удалата ми се възможност да прехвърля всичко в подробности, преди да се заема с намеренията си.

Замислих се какво точно искам от живота и реших, че то се състои от три части — Залива на костенурките, „Танцуваща по вълните II“ и Шери Норт, като предпочитанията ми не бяха задължително в същия ред.

За да продължа да живея край Залива на костенурките, трябваше да запазя доброто си име, с което се ползвах на Сейнт Мери, за да се сдобия с „Танцуваща по вълните II“, имах нужда от пари в брой, и то много, а що се отнася до Шери Норт — е, тук вече трябваше здраво да си поблъскам главата. Когато взех окончателното си решение, пурата ми беше изгоряла докрай и аз я загасих върху каменния парапет. Поех дълбоко дъх и разкърших плещи.

„Давай смело, Хари“, рекох си и потеглих към крепостта.

Президентът ме посрещна радостно, излизайки в приемната, за да ме приветства и надигайки се на пръсти, за да ме прегърне през раменете, след което ме поведе към кабинета си.

Кабинетът приличаше на салон на някогашен феодал. Таванът бе от гредоред, а по облицованите с ламперия стени висяха мрачни английски пейзажи, рисувани с тъмносиви маслени бои и поставени в масивни натруфени рамки. Прозорецът с изглед към пристанището бе висок от пода до тавана и рамката му бе украсена на ромбчета, а цялото помещение бе застлано с пищен ориенталски килим.

Обядът бе сервиран върху дъбовата маса за съвещания, поставена до прозореца — пушена риба, сирена и плодове и бутилка „Шато Лафит“ от 1962 година, на която тапата беше извадена.

Президентът наля от гъстото червено вино в две кристални чаши, поднесе ми едната и после пусна две бучки лед в своята. Усмихна се дяволито, щом забеляза искрената ми изненада:

— Кощунство, нали? — той вдигна за тост чашата си с разреденото от бучките лед вино. — Така е, Хари, но аз си знам какво ми харесва. Онова, което е подходящо за „Рю Роял“ в Париж, не е задължително за Сейнт Мери.

— Прав сте, сър! — усмихнах му се в отговор аз и двамата отпихме от чашите си.

— А сега, моето момче, кажете за какво искахте да поговорим?