Когато се събудих, беше още тъмно и аз се надигнах от леглото, внимавайки да не разбудя Шери, която дишаше леко и равномерно в мрака. Беше студено и аз навлякох вълнен пуловер.

Излязох навън и видях, че западният вятър бе разкъсал пелената от облаци. Дъждът беше спрял и звездите прозираха високо в небето, а наоколо бе толкова светло, че успях да видя добре светещия циферблат на часовника ми. Едва минаваше три часът.

Докато поливах любимата си палма, забелязах, че сме забравили фенера запален в пещерата с багажа ни. Задоволих неотложната си нужда и тръгнах към осветения вход.

Отворената каса си беше там, където бяхме я оставили, както и безценната златна глава с блестящото око. Внезапно изпитах завладяващ ужас, какъвто сигурно изпитват скъперниците, треперейки за имането си. Съкровището бе съвсем достъпно.

„И когато се появят крадците…“ помислих си аз, защото те бяха съвсем наблизо.

Трябваше да прибера всичко на безопасно място, защото на следващия ден щеше да бъде прекалено късно. Въпреки болките в главата и вкуса на отлежало уиски в гърлото ми трябваше да го направя веднага, но ми беше нужна помощ.

Чъби се появи на входа на пещерата си още след първото ми тихо подвикване и застана под светлината на звездите, сияещ в раираната си пижама и толкова бодър, сякаш преди да си легне не беше пил нищо друго, освен прясно мляко.

Обясних му от какво се страхувам. Чъби изръмжа одобрително и тръгна с мен към пещерата с провизиите. Нахвърляхме набързо найлоновите торбички с камъните в желязната каса и аз привързах капака с дълго въже. Златната глава завихме внимателно в широко брезентово платнище и отнесохме двата вързопа към палмовата горичка. После се върнахме за лопатите и газовия фенер.

Започнахме да копаем рамо до рамо на светлината на равномерния пламък на фенера, изравяйки две плитки дупки в песъчливата почва в близост до вече заровените сандъчета с гелигнит и карабината.

Поставихме касата и златната глава и ги покрихме с пръст. После пометох горния пласт с едно палмово клонче, за да залича всякакви следи от работата ни.

— Сега доволен ли си, Хари? — попита Чъби накрая.

— Да, сега съм напълно доволен, Чъби. А ти отивай да си доспиш, чуваш ли?

Чъби се отдалечи между палмите, понесъл фенера и без да се обръща назад. Знаех, че няма да мога да заспя пак, защото копаенето беше ми прояснило главата и кръвта ми беше се раздвижила. Нямаше смисъл да се връщам в пещерата и да се въртя буден до Шери чак до изгрев-слънце.

Искаше ми се да намеря някое тихо и закътано място, където да обмисля следващите си ходове в сложната и опасна игра, в която бях въвлечен. Избрах пътеката, водеща към седловината между по-ниските върхове, и тръгнах нагоре. Последните облаци бяха отнесени встрани и по бледожълтата луна разбрах, че след седмица ще има пълнолуние. Лунната светлина бе достатъчно ярка, за да намеря пътя към най-близкия връх. Оставих пътеката и се закатерих нагоре към високото.

Открих едно закътано от вятъра местенце и се разположих там. Много ми се искаше да съм си взел и една пура, защото мисля по-добре, когато ми дими под носа. Мислите ми са по-бистри и когато нямам махмурлук — но за него нямаше кой да ми помогне.

След половин час бях твърдо решил, че трябва да скрием добре онова, което вече бяхме намерили. Скъперническите мисли, които бяха ме нападнали преди, все още не ме напускаха, а бяха ми дадени достатъчно доказателства, че глутницата вълци е тръгнала на лов. Щом се развиделеше, щяхме да вземем намереното досега — главата и касата — и щяхме да отидем до Сейнт Мери, за да ги скрием на място, което бях избрал много внимателно.

По-късно щяхме да имаме достатъчно време, за да се върнем при Топовния риф и да извадим останалото, което бе скрито в мрачните глъбини на морето. След като взех решението, усетих истинско облекчение, някаква лекота на духа и се заех да разреша една друга важна загадка, която ме безпокоеше от доста отдавна.

Много скоро щях да съм в състояние да кажа на Шери Норт да разкрие картите си и да видя какво толкова крие от мен. Исках да разбера каква е причината за появяващите се в сините й очи тъмни сенки и да намеря отговорите на толкова много други въпроси, които бяха обгърнати с тайнственост. Удобният час щеше да настъпи съвсем скоро.

Най-накрая небето се проясни, първите светлини на изгрева се плъзнаха откъм изток и омекотиха мрачната черна шир на океана. Надигнах се вдървено от мястото ми сред скалите и тръгнах да се прибирам по пътеката край върха. Вървях право срещу силния западен вятър. Останах прав на откритото, загледан към лагера ни, а от студения вятър кожата ми настръхна и косата ми се разроши.

Погледнах към спокойните води на лагуната и забелязах сред първите блясъци на утрото тъмната сянка на кораб, който се плъзгаше неуморно към разтворените обятия на залива като някакъв фантом.

Докато го следях с поглед, видях надигналата се вълна от пуснатата котва. Корабът зави по посока на вятъра, излагайки пред очите ми пълната си дължина, така че нямаше никакво съмнение — това беше яхтата „Мандрейк“.

Преди да се осъзная напълно, от яхтата спуснаха лодка, която се понесе бързо към брега.

Затичах се надолу.

Паднах веднъж по пътеката, но стремителното ми спускане от върха бе толкова мощно, че се превъртях през глава и се изправих на крака, продължавайки напред.

Когато влетях в пещерата на Чъби, бях се задъхал, но извиках:

— Ставай, човече, ставай! Ония вече са на брега.

Двамата се измъкнаха от спалните си чували. Анджело беше с разчорлени коси и със замъглен от съня поглед, но Чъби се разсъни веднага и вече бе нащрек.

— Чъби — викнах аз, — иди да изровиш пушкалото. Мърдай бе, човек, ония ще се появят в гората само след няколко минути — докато му говорех, той беше се облякъл, нахлузвайки ризата си и закопчавайки колана на джинсите си. Ухили ми се с благодарност. — След минута съм при теб — викнах аз, докато той се впускаше навън под неясната светлина на изгрева.

— Анджело, я се стегни! — сграбчих го за рамото и го разтърсих. — Искам да се погрижиш за мис Шери, ясно ли ти е?

Вече беше се облякъл и ме гледаше като бухал.

— Хайде — задърпах го аз и двамата хукнахме към моята пещера. Измъкнах Шери от леглото и докато се обличаше, й обясних:

— Анджело остава при теб. Искам да вземете един бидон с вода и да се изтеглите дяволски бързо към южния край на острова. Минете през седловината и се пазете да не ви видят. Изкачете се на върха и се скрийте в пукнатината, където открихме надписа. Знаеш за какво ти говоря.

— Да, Хари — кимна ми тя.

— Останете там. Не излизайте и не се показвайте в никакъв случай. Разбра ли ме?

Кимна с глава, докато напъхваше ризата си в панталона.

— Запомни, че тия хора са убийци. Игричките свършиха, сега си имаме работа с глутница вълци.

— Да, Хари, известно ми е.

— Добре тогава — прегърнах я бързо и я целунах. — Тръгвайте веднага.

Двамата излязоха от пещерата. Анджело бе помъкнал петгалонов бидон с питейна вода. Отдалечиха се към палмовата горичка.

Нахвърлях набързо в малката раничка няколко неща — кутия пури, кибрит, бинокъл, шише с вода и дебел пуловер, кутия течен шоколад от неприкосновените запаси, фенерче — и пристегнах колана със закачения на него широк рибарски нож. Нарамих раничката, изхвърчах от пещерата и тръгнах след Чъби, който бе поел през горичката надолу към брега.

Бях пробягал петдесет ярда, когато се разнесе трясък от стрелба с леки оръжия, викове и нови изстрели. Стреляше се някъде пред мен и съвсем наблизо.

Спрях се и застанах зад дънера на една палма, откъдето занадничах към леките сенки в горичката. Забелязах някакво движение, нечия сянка се впусна тичешком към мен и аз разхлабих ножа в канията. Изчаках, докато не се уверих напълно, и извиках тихо:

— Чъби!

Сянката на тичащия сви към мен. Той носеше карабината „ФН“ и брезентовия патрондаш с резервните пълнители, а когато се спря до дървото, дишаше бързо, но леко.

— Забелязаха ме — процеди той. — Тия негодници сякаш са стотици.

В същия миг видях сред дърветата още няколко движещи се сенки.

— Ето ги, идат — казах аз. — Хайде да се махаме.

Искаше ми се да дам възможност на Шери да се измъкне и затова не поех по пътеката през седловината, ами завих право на юг, за да отвлека преследвачите от дирите й. Отправихме се към блатата в южния край на острова.

Онези ни видяха, тъй като тичахме косо спрямо предната им редица. Чух някой да крещи, последваха незабавно и виковете на останалите, а после се разнесоха пет безразборни изстрела, чиито пламъчета проблеснаха сред притихналите дървета. Единият от куршумите се заби високо над главите ни в дънера на близката палма и дървото се разтресе, но ние се носехме бързо и само след няколко минути виковете на преследвачите ни заглъхнаха далеч зад нас.

Стигнах до началото на залятата от морето ливада и свих към вътрешността на острова, за да избегна вонята на тинята. Спрях се при първия полегат склон на хълмовете, за да се ослушаме и да можем да си поемем дъх. Светлината се усилваше все по-бързо. Не след дълго слънцето щеше да изгрее и ми се искаше дотогава да сме се скрили.

Неочаквано откъм блатата се разнесоха далечни ужасени викове и предположих, че преследвачите ни са нагазили в лепкавата тиня. Помислих си, че тресавището ще ги обезсърчи съвсем, и се усмихнах.

— Окей, Чъби, хайде нататък — прошепнах аз, но преди да продължим, се разнесе нов звук от друга посока.

Звукът беше заглушаван от разстоянието и от простиращото се помежду ни било, защото идеше откъм крайбрежието на острова, но нямаше никакво съмнение, че е порещият трясък от стрелба с автоматично оръжие.

Двамата с Чъби застинахме, напрягайки слух, и до ушите ни стигна нов дълъг яростен откос от стрелба с автомат. После настъпи тишина, но ние продължихме да се ослушваме още три-четири минути.

— Хайде — тихо го подканих аз, защото не можехме да се бавим повече, и се впуснахме нагоре по склона към най-южния връх.

Изкатерихме се стремително сред бързо нарастващата светлина на утрото, а аз бях толкова зает, че не можах да усетя никакъв страх от височината, докато се справяхме с тясната площадка. Накрая стъпихме в дълбоката цепнатина между скалите, където бях казал на Шери да ни чака.

Скривалището беше тихо и безлюдно, но все пак извиках отчаяно:

— Шери! Тук ли си, любов моя?

Никой не ми отговори в тъмното и аз се обърнах към Чъби:

— Тръгнаха доста преди нас. Трябваше вече да са тук.

Едва тогава трясъкът от автоматичната стрелба, който бяхме чули преди, започна да ни подсеща за нещо.

Извадих бинокъла от раницата и я натиках в една цепнатина на скалата.

— Нещо им се е случило, Чъби — казах аз. — Хайде. Да отидем и да видим какво е станало.

Щом се спуснахме от издатината, поехме бързо през разпилените скални отломки по посока на крайбрежието, но макар да бях припрян и ужасно разтревожен за живота на Шери, двамата все пак се промъквахме предпазливо и много внимавахме да не се показваме, така че ако някой наблюдаваше от горичката или от брега в ниското, едва ли щеше да ни види.

Щом пресякохме предела на веригата от хълмове, пред очите ни се разкри просторен изглед към извивката на брега и назъбената черна грамада на Топовния риф.

Спрях веднага и дръпнах Чъби към себе си, за да се прикрием на земята.

Бойният катер от залива Зинбала, командван от стария ми приятел Сюлейман Дада, бе застанал на котва така, че да държи под обстрел началото на протока през Топовния риф. От брега към него се връщаше малка моторна лодка, претъпкана с едва забележими фигурки.

— По дяволите — процедих аз, — за всичко са помислили. Мани Ресник се е съюзил със Сюлейман Дада. Ето защо се появи чак сега. Докато Мани е плавал към брега, Дада е прикривал протока, така че да не можем да им се измъкнем като миналия път. А после е изпратил хората си на брега — затова имаше стрелба с автомати. Мани Ресник е влязъл с „Мандрейк“ в залива, за да ни подплаши, а Дада е пазел пътя ни за отстъпление.

— А какво е станало с мис Шери и Анджело? Мислиш ли, че са се измъкнали? Дали хората на Дада са ги хванали, когато са пресичали седловината?

— О, Господи! — изпъшках аз и започнах да се проклинам, че не бях останал с нея. Изправих се и насочих бинокъла към моторницата, която пресичаше бистрите води на външната лагуна по посока на стоящия на котва катер.

— Не ги виждам — даже и през бинокъла, пътниците в лодката представляваха някаква неясна тълпа, защото утринното слънце се издигаше отвъд тях и блясъкът на водата ме заслепяваше. Не можех да различа отделните фигури, а камо ли да разпозная лицата им.

— Може да са ги взели с лодката, но не мога да видя — обзет от напрежение, бях излязъл от прикритието на скалите, търсейки по-удобна позиция за наблюдение и показвайки се съвсем открито. Щом застанах отпред, вероятно съм бил осветен от същите слънчеви лъчи, които ми пречеха да гледам.

Зърнах познатия блясък и дългото бяло облаче от барутен дим, издигащо се след изстрела от въртящото се скорострелно оръдие на носа на катера, а после чух и приближаващия се снаряд, чийто звук цепеше въздуха като крилете на орел.

— Залягай! — викнах аз към Чъби и се хвърлих по очи между скалите.

Снарядът падна съвсем наблизо, хвърляйки ослепителен блясък като при рязко открехване на вратата на пещ. Около нас се посипаха с писък парчета шрапнел и каменни отломки и аз скочих на крака.

— Бягай! — ревнах аз на Чъби и двамата отскочихме назад точно в мига, в който над главите ни префуча следващият снаряд, принуждавайки ни да се приведем ниско под мощната му струя.

Докато се свивахме зад скалите, Чъби изтри потеклата от ръката му кръв.

— Как е? — попитах аз.

— Драскотина, няма ми нищо. Парченце от камъка — промълви той.

— Чъби, ще се спусна надолу, за да разбера какво е станало с тях. Няма смисъл да рискуваме и двамата. Ти ме чакай тук.

— Не говори глупости, Хари, идвам с теб. Хайде да тръгваме.

Нарами карабината и тръгна пръв да слиза от върха. Помислих си дали да не взема карабината от него. В ръцете му тя бе толкова опасна, колкото и прашка с чатал, ако стреляш с нея със затворени очи. Но после се отказах. Приятно му беше да я държи в ръцете си.

Чъби се движеше бавно, привеждайки се зад всяко прикритие и оглеждайки се предпазливо, преди да продължи напред. Островът обаче беше утихнал. Чуваше се само свирещият западен вятър, който люлееше върховете на палмите, и докато се придвижвахме към морето, не видяхме никого.

Попаднах на дирите, оставени от Анджело и Шери, когато са пресичали седловината над лагера ни. Докато двамата са тичали по меката почва, стъпките им бяха оставяли дълбоки следи. Личеше как ситните отпечатъци от стъпалата на Шери са били застъпвани от широките боси крака на Анджело.

Тръгнахме по спускащите се по склона дири и открихме, че внезапно са се отклонили от пътеката. Тук бяха захвърлили бидона с вода и завивайки рязко, бяха тичали рамо до рамо в продължение на шейсет ярда.

И тогава намерихме Анджело, но той никога нямаше да може да се зарадва на собствения си дял от съкровището. Бяха го простреляли с три от меките едрокалибрени куршуми. Те бяха разкъсали тънкия плат на ризата му и бяха отворили огромни потъмнели рани в гърба и гърдите му.

Беше кървял обилно, но песъчливата почва беше попила по-голямата част от изтеклата кръв и онова, което беше останало, вече засъхваше, образувайки плътна черна корица. Мухите вече налитаха, пълзейки радостно в дупките от куршумите и трупайки се по дългите клепки на широко отворените му, изпълнени с ужас очи.

Следвайки дирите на Шери, видях, че беше пробягала още двайсет крачки, но после малката глупачка беше се върнала и коленичила до падналия Анджело. Изругах я, задето беше го направила. Може би е щяла да успее да избяга, ако не бе направила подобен жест — безполезен и с твърде висока цена.

Бяха я хванали, докато е стояла на колене до тялото му, и бяха я отмъкнали към брега през палмовата горичка. Успях да открия дългите влачещи се следи в пясъка, където е забивала петите си и се е опитвала да оказва съпротива.

Без да излизам от прикритието на дърветата, погледнах надолу към гладкия бял пясък, проследявайки следите им до мястото, където все още личеше оставената диря от кила на лодката.

Бяха я откарали на катера, а аз коленичих зад купчината от изхвърлени от морето парчета дърво и изсъхнали палмови клони, за да огледам изящния малък кораб.

Докато го наблюдавах, катерът вдигна котва, набра скорост и се плъзна бавно по дължината на целия остров, за да направи завой и да навлезе във вътрешната лагуна, където „Мандрейк“ все още стоеше на котва.

Станах и се промъкнах обратно през горичката до мястото, където бях оставил Чъби. Той бе сложил карабината на земята и седеше, прегърнал тялото на Анджело, притискайки главата му към рамото си. Чъби плачеше с едри лъскави сълзи, които се търкаляха бавно по набръчканите му кафяви бузи и капеха от брадата му върху гъстите тъмни къдрици на момчето в прегръдката му.

Вдигнах пушката и застанах на пост до тях, докато Чъби плачеше и за двама ни. Завиждах му, че може да си поплаче, защото сълзите щяха да го облекчат и острата болка щеше да се успокои. Аз също скърбях толкова силно, колкото и Чъби, защото бях обичал по същия начин Анджело, но мъката ми бе някъде дълбоко, където болеше още повече.

— Стига толкова, Чъби — най-сетне рекох аз. — Хайде да тръгваме, приятелю — той се надигна, държейки все още момчето в ръцете си, и двамата поехме назад към скалите.

Направихме плитък гроб за Анджело в едно сухо дере, задръстено от избуялата растителност, която разчистихме с голи ръце. Преди да засипем гроба с пръст, покрихме тялото с пласт от клони и листа, които отрязах с рибарския си нож. Не можех да си представя, че ще хвърля пясък върху лицето му, а листата изиграха ролята на саван.

Чъби отри сълзите си с разтворена длан и се изправи.

— Хванали са Шери — тихо му съобщих аз. — Сега е на борда на катера.

— Да не е ранена? — попита той.

— Мисля, че не е, поне засега.

— Какво мислиш да правим, Хари? — попита той, но не успях да отговоря на въпроса му.

Някъде отдалеч, точно по посока на лагера, чухме, че изпищя свирка, и двамата се покачихме на скалите до място, откъдето можехме да наблюдаваме лагуната и вътрешността на острова.

„Мандрейк“ си стоеше там, където бях я видял последния път, а катерът от Зинбала бе хвърлил котва на сто ярда от нея, по-близо до брега. Бяха си присвоили лодката ни и я използваха, за да прехвърлят хора на брега. Всичките бяха въоръжени и облечени в униформи. Щом слязоха на брега, веднага поеха към палмовата горичка, а лодката се отправи обратно към „Мандрейк“.

Насочих бинокъла към „Мандрейк“ и видях, че там също има някакво раздвижване. Мани Ресник се спускаше в лодката, облечен в бяла разгърдена риза и сини панталони. Следваше го Лорна Пейдж. Тя носеше тъмни очила и смарагдовозелен костюм с панталони, а около бледорусата си коса бе привързала жълто шалче. Щом ги разпознах, почувствах, че ще се задуша от ярост.

Но после се случи нещо, което ме озадачи. Багажът, който бях видял да товарят на „Кързън стрийт“ в ролс-ройса, сега се изнасяше от двама от юначагите на Мани, а после го натовариха и него на лодката.

Някакъв униформен моряк от екипажа на „Мандрейк“ изкозирува от палубата, а Мани му махна с ръка съвсем отегчено.

Лодката се отдели от борда на „Мандрейк“ и пое към катера. А когато Мани, приятелката му, телохранителите му и багажа се появиха на борда на катера, „Мандрейк“ вдигна котва, възви към изхода на залива и се отправи решително към дълбоководния проток.

— Яхтата си отива — промълви Чъби. — Защо ли пък си тръгва?

— Да, тръгва си — съгласих се аз. — Мани Ресник вече няма нужда от нея. Намерил си е нов съдружник и вече няма нужда от собствен кораб. Яхтата сигурно му е струвала по хиляда лири на ден, а Мани винаги е бил доста стиснат.

Насочих отново бинокъла си към катера и видях, че Мани и хората му влизат в каюткомпанията.

— Но може би причината е друга — промърморих аз.

— И каква е причината, Хари?

— Мани Ресник и Сюлейман Дада вероятно искат да има колкото се може по-малко свидетели на онова, което се готвят да сторят.

— Да, разбирам какво искаш да кажеш — избоботи Чъби.

— Мисля си, приятелю мой, че скоро ще започнат да ни правят такива мръсотии, в сравнение с които смъртта на Анджело ще ни се стори съвсем лека.

— Трябва да измъкнем мис Шери от проклетия катер, Хари — Чъби беше започнал да се съвзема от дълбоката скръб, в която бе изпаднал след убийството на Анджело. — Длъжни сме да направим нещо, Хари.

— Предложението ти е добро, Чъби, съгласен съм с теб. Но няма да й помогнем много, ако се оставим да ни убият. Предполагам, че тя ще бъде в пълна безопасност, докато ония не сложат ръка на съкровището ни.

Широкото му лице се набръчка като на разярен булдог.

— Какво ще правим, Хари?

— Точно сега ще трябва да побегнем пак.

— Какво имаш предвид?

— Слушай — казах аз и той наведе глава към мен. Разнесе се отново острият писък на свирката, а после вятърът ни помогна да чуем някакви неясни гласове.

— Струва ми се, че първият им ход ще бъде да приложат груба сила. Изпратили са на брега цял отряд убийци, които ще претършуват целия остров и ще ни подгонят като фазани.

— Дай да се спуснем долу и да им гръмнем — изръмжа Чъби и зареди карабината. — Имам да им предам нещо от Анджело.

— Недей да се правиш на глупак, Чъби — ядосано му се скарах аз. — Слушай ме внимателно. Искам да преброим с колко души разполагат. После, ако ни се удаде възможност, искам да отделим някой от тях и да му вземем оръжието. Изчаквай удобния случай, Чъби, но недей да стреляш веднага. Бъди много предпазлив, чуваш ли? — не ми се щеше да се изкажа по обиден начин за неговите снайперски способности.

— Добре — кимна Чъби.

— Ти остани от тази страна на скалите. Преброй колко души идват от тая страна на острова. Аз ще мина оттатък и ще направя същото там — той кимна одобрително? — Ще се срещнем отново след два часа на същото място, където ни обстрелваха от катера.

— Ами ти, Хари? — попита той, опитвайки се да ми даде карабината, но не се реших да го оставя без нея.

— Ще се оправя — успокоих го аз. — А сега тръгвай веднага.

Никак не ми бе трудно да избегна групата преследвачи, защото те си подвикваха високо за кураж и изобщо не си даваха труд да се крият, а напредваха бавно и предпазливо в разтегната колона.

От моята страна на скалите имаше общо девет души — седем чернокожи в моряшки униформи, въоръжени с автомати „Калашников 47“, и двама от хората на Мани Ресник. Те бяха облечени в леки тропически костюми и носеха пистолети. В единия от тях разпознах шофьора на роувъра в онази далечна вечер, а в другия — пътника в двумоторната Чесна, който беше ни видял с Шери на брега.

След като ги преброих, обърнах се и побягнах към извивката на соленото блато. Знаех, че щом колоната от преследвачи се изправи пред подобно препятствие, тя неминуемо ще се разпръсне и съвсем вероятно бе някои от въоръжените мъже да останат изолирани.

Зърнах сред мочурливата земя една по-издигната полянка, обрасла с млади мангрови дървета и остра блатна трева в наситени оттенъци на отровнозелено. Насочих се към нея и стигнах до една повалена напряко палма, която беше като мост и даваше възможност за отстъпление в две посоки. Гъсто покритият й с обрулени палмови клони и блатна трева дънер осигуряваше добро прикритие за засада.

Залегнах зад грубата купчина от извехнала зеленина и стиснах в дясната си ръка рибарския нож, готов да го хвърля.

Веригата от преследвачи се приближаваше все повече и гласовете им се чуваха по-ясно, щом наближиха блатото. Не след дълго чух шумолене от разместени клони и един от тях се насочи право към мястото, където бях залегнал.

Когато се приближи на около двайсет фута от мен, той се спря и извика, а аз долепих лице до влажната почва и надникнах през купчината от увехнали клони. Между тях имаше пролука и успях да зърна стъпалата и краката му под коленете. Панталоните му бяха от плътен син шевиот и бе обут в изкаляни бели гуменки без чорапи. При всяка негова стъпка проблясваше черната му африканска кожа.

Значи беше един от моряците от катера и аз се зарадвах, защото сигурно носеше автоматично оръжие. Предпочитах автомат вместо пистолетите, с които бяха въоръжени хората на Мани.

Бавно се извъртях на хълбок, за да мога да замахна с ножа. Морякът извика пак толкова наблизо и толкова високо, че нервите ми се опънаха и кръвта ми закипя от придошлия адреналин. Някой отвърна на подвикването му много отдалеч и матросът продължи напред.

Чувах тихите му стъпки върху пясъка, докато пристъпваше бавно към мен.

Щом заобиколи поваления дънер, той изведнъж застана с цял ръст пред очите ми. Беше само на десет крачки от мен.

Носеше униформата на матрос, със синя барета с нейното весело червено помпонче, но до бедрото си стискаше страховития и неумолим автомат. Беше висок строен младеж на двайсет и няколко години, с гладко лице и толкова изпотен от напрежение, че кожата му блестеше като полирана, от което очите му изглеждаха още по-бели.

Видя ме и се опита да насочи автомата си към мен, но оръжието беше върху десния му хълбок и той се оплете несръчно, докато се мъчеше да го премести. Прицелих се в точката, където се срещат двете ключици, очертана от разкопчаната му яка в долната част на шията. Замахнах през рамо, свивайки китката в мига, в който хвърлях ножа, и острието му описа сребриста дъга, забивайки се точно в избраната от мен цел. Острието влезе докрай и от гърлото му остана да стърчи само тъмната дръжка от орехово дърво.

Той се опита да извика, но не се чу никакъв звук, защото острието на ножа бе прерязало гласните му струни, така както и очаквах. Свлече се бавно на колене като за молитва, вперил поглед в мен, с разлюлени встрани ръце и увиснал на ремъка автомат.

Изгледахме се втренчено за миг, който сякаш продължи цяла вечност. После тялото му затрепери неудържимо, а от устата и носа му рукнаха дебели струйки пенлива кръв и той падна по лице върху земята.

Свит на две, аз го обърнах по гръб и изтеглих ножа от увисналата кървава плът, а после изтрих острието в ръкава му.

Без да се бавя, свалих оръжието и патрондаша с резервните пълнители от колана му, а после, все още ниско приведен, го придърпах за петите към гъстата кал на потока и коленичих върху гърдите му, за да го скрия под повърхността на водата. Калта заливаше бавно лицето му като гъст разтопен шоколад и щом тялото му потъна напълно, запасах колана, вдигнах автомата и се промъкнах незабелязано назад през пробива, който бях направил във веригата от преследвачи.

Докато тичах приведен, използвайки всички възможни прикрития, проверих пълнителя на автомата. Познавах оръжието добре. Бях стрелял с такъв автомат в Биафра и исках да бъда сигурен, че магазинът му е пълен и че в пълнителя му има достатъчно патрони, преди да прехвърля ремъка през дясното си рамо и да го притисна до хълбока си, готов за стрелба.

Пробягах около петстотин ярда назад, спрях се и се прикрих зад ствола на една палма. Ослушах се. Някъде назад веригата от преследвачи очевидно бе стигнала до блатото, редицата бе се разкъсала и се опитваха да се подредят. Заслушах се във виковете и сърдития писък на свирката. Тя ми прозвуча като финал на състезание и аз се усмихнах гнусливо, защото споменът за човека, когото бях убил, бе все още пресен в съзнанието ми.

След като вече бях разкъсал веригата им, извих и се понесох напряко през острова към мястото на срещата ни с Чъби при южния връх. Щом изскочих от палмовите горички и се спуснах към по-ниските склонове, зеленината стана по-гъста и можех да се движа по-бързо под удобното й прикритие.

На половината на пътя до гребена бях стреснат от нови изстрели. Но този път чух отчетливия като от камшик плясък на моята карабина, чието по-остро и по-бавно боботене бе незабавно последвано от ураганния огън на автоматите „Калашников 47“.

Стрелящите очевидно бяха изпразнили пълнителите, защото настъпи продължителна тишина.

Чъби бе стрелял въпреки настоятелните ми предупреждения. Макар и силно ядосан, същевременно бях много разтревожен, че може да е изпаднал в някаква беда. В едно бях сигурен — Чъби беше пропуснал да уцели каквото и да било, независимо в какво се е мерил.

Преминах от тръс в силен бяг и извих нагоре към гребена, стремейки се да стигна до мястото, откъдето беше прозвучала пукотевицата на оръжията.

Пробих си път през гъсталака от пача трева и изскочих на една по-висока пътека, водеща в същата посока. Впуснах се напред с пълни сили.

Прекосих височината и едва не налетях в обятията на един от униформените матроси, носещ се от противоположната посока също с пълни сили.

По петите му тичаха в индийска нишка шестима от неговите другари, като всеки се мъчеше да не изостава от другите. Трийсетина ярда по-назад тичаше още един, който бе изгубил оръжието си и чиято униформа бе подгизнала от прясна кръв.

По лицата им бе изписано пълно объркване от преживяния ужас и всичките бягаха с единствената мисъл да се спасят, сякаш ги преследваха истински дяволи.

Тутакси разбрах, че тичащата сган са единствените оцелели от сблъсъка с Чъби Андрюс и че преживяването е било прекалено силно за нервите им. Те се носеха към брега с изкривени от ужас лица — значи стрелковите умения на Чъби бяха се подобрили като по чудо, така че мислено му се извиних.

Моряците толкова бяха заети с преследващия ги дявол, че в първия миг, изглежда, не ме забелязаха, което ми позволи да освободя предпазителя на провесения на бедрото ми автомат и да застана устойчиво с прибрани колене и разтворени стъпала.

Насочих оръжието хоризонтално за къса стрелба към коленете им. При стрелба с „Калашников 47“ от подобно разстояние винаги трябва да се насочиш към краката и да разчиташ на още три или четири попадения в тялото, докато поразеният се смъква сред ураганния огън. По този начин се избягва ритането на късия приклад.

Всички се хвърлиха на земята в безредна купчина от политнали назад тела, а дивите им викове се заглушаваха от безмилостните трясъци на тежкокалибрените куршуми с тъпи върхове.

Натисках спусъка, докато преброих до четири, а после отскочих от пътеката и се хвърлих в гъстата стена от пача трева. Зеленината ме скри мигновено, а аз се превих на две, докато криволичех и се промъквах под широките листа.

Зад гърба ми се разнесе стрелба от автомат и куршумите късаха и плющяха в гъстата растителност. Нито един не ме засегна и аз отново се впуснах да бягам.

Предполагах, че внезапната ми и неочаквана атака сигурно е обезвредила напълно двама или трима моряци, а още един-двама вероятно са били ранени.

Но боеспособността на останалите беше сериозно нарушена — особено след като нападението ми беше последвало толкова скоро яростния отпор на Чъби. Предположих, че след като се доберат до безопасния борд на катера, силите на злото ще обмислят надълго и нашироко дали да стъпят отново на острова. Втория рунд бяхме спечелили с пълно превъзходство, но те все още държаха Шери Норт. Имаха в ръцете си силен коз. Докато тя беше при тях, можеха да диктуват правилата на играта.

Чъби ме чакаше сред скалите при седловината към върха. Той наистина беше непробиваем.

— За Бога, Хари, къде беше досега? — възкликна той. — Цяла сутрин те чакам тук.

Видях, че е взел раничката ми от цепнатината в скалите, където бях я оставил. Тя лежеше в краката му заедно с два пленени автомата и патрондаши с муниции.

Подаде ми шишето с вода и едва тогава усетих колко съм жаден. Силно хлорираната вода напомняше стипчивия вкус на шампанското „Вьов Клико“, но не си позволих повече от три глътки.

— Трябва да ти се извиня, Хари, задето стрелях. Просто не можах да се въздържа, човече. Бяха се струпали и стърчаха на откритото като ученици на пикник. Просто не можах да се стърпя и започнах да гърмя. Свалих двама, а другите се разхвърчаха като пилци. Вирнаха пушкалата си нагоре и стреляха напосоки.

— Да — кимнах аз. — Срещнах ги, когато преминаха от другата страна на скалите.

— Чух, че се стреля. Тъкмо се готвех да тръгна да те потърся.

Седнах на камъка до него и измъкнах пурите от раничката.

Двамата запушихме блажено, но Чъби наруши мълчанието.

— Е, може да се каже, че им подпалихме задниците — съмнявам се, че ще се върнат пак. Но те все още държат мис Шери, човече. Докато тя е в ръцете им, диктуват играта.

— Колко бяха при теб, Чъби?

— Десет — изплю парченце тютюн и заразглежда пламъчето на пурата. — Но пречуках двама — а мисля, че прострелях още един.

— Да — съгласих се аз. — Срещнах седем. Налагаше се да стрелям и аз. Не са останали повече от четирима, но има още осем от оная банда, която беше откъм моята страна. Да кажем, че са дванайсет, плюс ония, дето са на борда — още шест или седем. Срещу нас все още има около двайсет пушки, Чъби.

— Съвсем неравностойно е, Хари.

— Дай да измислим нещо, Чъби.

— Добре, Хари.

Избрах най-новия и най-малко очукания от трите автомата, за който разполагах с цели пет заредени пълнителя. Скрих ненужните оръжия под една плоска скала, а после заредих и проверих автомата.

Двамата пийнахме още малко от шишето с вода, а после тръгнах напред, следвайки предпазливо скалите и внимавайки да не подавам глава. Поехме обратно към напуснатия лагер.

Огледахме цялата северна част на острова от мястото, от което за първи път бях забелязал приближаването на „Мандрейк“. Мани и Сюлейман Дада бяха изтеглили всичките си хора от острова, както и предполагахме, че ще направят. И нашата лодка, и по-малка моторница бяха хвърлили котва край борда на катера. Забелязах, че насам-натам се щурат разни неспокойни фигури, а докато наблюдавах лутащите се моряци, си представях какъв бяс и жажда за отмъщение са настъпили в командната каюта.

Сюлейман Дада и новият му съдружник несъмнено изливаха жестокия си гняв върху своите вече сурово наказани и деморализирани подчинени.

— Искам да сляза до лагера, Чъби. Да видя какво са оставили — рекох най-сетне аз и му подадох бинокъла. — Продължавай да ги наблюдаваш вместо мен. Сигналът ни за предупреждение ще бъде три бързи изстрела.

— Добре, Хари — съгласи се той, но докато се изправях, на борда на катера отново настъпи трескаво оживление. Взех бинокъла от Чъби и проследих Сюлейман Дада, който се показа от каютата и започна да се изкачва с мъка по стълбичката за мостика. Облечен в бялата си униформа, окичен с проблясващи на слънцето медали и обслужван от тълпа помощници, той ми напомняше на дебела бяла мравка царица, която излиза от царствената си килийка сред гъмжащи мравки работнички.

Преместването най-сетне приключи и докато наблюдавах с бинокъла, видях, че на Сюлейман бе подаден електронен рупор. Той огледа брега, повдигна мегафона към устата си и видях през мощните лупи, че размърда устни. Звукът стигна до нас само след секунди, усилен от уреда и предаван от вятъра.

— Хари Флечър, надявам се, че ме чуваш — ниският му, добре обработен глас бе придобил по-остра нотка от усилвателя. — Довечера възнамерявам да организирам едно представление, което ще те убеди в необходимостта да ни сътрудничиш. Моля те да застанеш на място, откъдето ще можеш да виждаш. Ще останеш очарован. В девет часа довечера, на горната палуба на същия този кораб. Определяме си среща, Хари. Не пропускай представлението.

Подаде мегафона на един от помощниците си и заслиза надолу.

— Ще сторят нещо лошо на Шери — промърмори Чъби и запремята отчаяно пушката в скута си.

— Ще го разберем в девет часа — казах аз и проследих офицера с мегафона, който се спусна от палубата в моторницата. Започнаха да обикалят бавно около острова, спирайки се на всяка половин миля, за да повтарят поканата на Сюлейман Дада към мен край притихналите брегове. Той много държеше да я приема.

— Добре, Чъби — погледнах към часовника си аз. — Разполагаме с още няколко часа. Ще сляза до лагера. Продължавай да наблюдаваш.

Лагерът беше претърсен и обран от всичко по-ценно, а екипировката и провизиите ни бяха потрошени и разхвърляни из пещерите — но нещичко все пак бе останало.

Открих пет туби с гориво и ги скрих заедно с всичко друго, което можеше да ни бъде от полза. После пропълзях предпазливо към горичката, където открих с облекчение, че скривалището на касата, златната глава на тигъра и складираните муниции беше непокътнато.

Грабнах петгалонов бидон с питейна вода и три консерви с говеждо и зеленчуци и се покатерих отново на скалите, където ме чакаше Чъби. Нахранихме се и аз рекох на Чъби:

— Легни да поспиш, ако можеш. Предстои ни дълга и тежка вечер.

Той изръмжа нещо под носа си и се търколи на тревата като голяма кафява мечка. Скоро захърка тихо и равномерно.

Изпуших три пури бавно и замислено, но едва когато слънцето започна да залязва, ми дойде направо гениална мисъл. Тя бе толкова проста и ясна, толкова лесно приложима, че веднага ме обзеха съмнения и я обмислих още веднъж внимателно.

Вятърът беше утихнал и когато окончателно взех решението си, бе вече съвсем тъмно. Докато премислях всичко, усмивката не слизаше от лицето ми и кимах одобрително.

Катерът бе ярко осветен, всичките му илюминатори светеха, а два прожектора хвърляха ярки снопове светлина върху горната палуба, така че тя приличаше на празна сцена.

Събудих Чъби и двамата отново се нахранихме.

— Хайде да слезем на брега — предложих аз. — Оттам ще можем да гледаме по-добре.

— Може да е някаква клопка — навъсено ме предупреди Чъби.

— Едва ли. Всички са на борда и се държат така, сякаш имат всички козове. Шери все още е в ръцете им. Не им трябва да опитват разни евтини номера.

— Мой човек, ако само се опитат да направят нещо на момичето… — не довърши Чъби и стана. — Добре, хайде да тръгваме.

Спуснахме се безшумно и предпазливо надолу към горичката с готови за стрелба оръжия и с пръсти на спусъците, но нощта бе спокойна и горичката — безлюдна.

Спряхме се сред дърветата в горната част на плажа. Катерът бе само на двеста ярда от нас и аз се облегнах на ствола на една палма, откъдето насочих бинокъла към него. Той се виждаше толкова ясно и отчетливо, че успях да прочета надписа върху капака на кутията с цигари, от която единият часовой си извади и запали цигара.

Бяхме заели места на първия ред, за да наблюдаваме подготвеното от Сюлейман Дада представление, каквото и да бе то, но усетих някакво неприятно предчувствие. Знаех, че ни предстои да видим нещо ужасно, и почувствах, че ме побиват тръпки.

Свалих бинокъла и прошепнах тихо на Чъби:

— Дай да си сменим оръжието — и той ми подаде дългоцевната карабина, вземайки автомата.

Предпочитах точността на карабината „ФН“, за да държа под обстрел палубата на катера. Аз, естествено, не можех да направя нищо, докато Шери все още не беше пострадала, но ако онези й стореха нещо — щях да направя така, че тя да не страда сама.

Коленичих до ствола на палмовото дърво, нагласих визьора за нощна стрелба и се прицелих точно в главата на часовоя на палубата. Установих, че от мястото, където бях застанал, спокойно мога да го уцеля в слепоочието. Доволен от откритието си, отпуснах пушката в скута си и се заех да чакам.

Прииждащите от блатата комари свиреха около ушите ни, но Чъби и аз не им обръщахме внимание и седяхме неподвижно. Копнеех за една пура, за да се разсея от обзелото ме нервно напрежение, но трябваше да се откажа от подобно удоволствие.

Времето минаваше много бавно и започнаха да ме обземат нови страхове, от които чакането ми се струваше още по-дълго, отколкото беше в действителност, но накрая, няколко минути преди определения час, на борда на катера отново започна някакво раздвижване, Сюлейман Дада отново се изкачи на мостика с помощта на подчинените си. Той се потеше обилно и потта беше се просмукала подмишниците и по гърба на белия му униформен кител. Досещах се, че беше прекарал времето до определения час, пийвайки си честичко от уискито, с което несъмнено беше се снабдил от моите собствени запаси, задигнати от пещерата.

Дада се смееше и шегуваше с хората около него, огромното му шкембе се подрусваше, а подчинените му се хилеха угоднически. Шумните им смехове се разнасяха над водата и стигаха чак до брега.

Сюлейман беше придружаван от Мани Ресник и русата му приятелка. Мани беше гладко сресан и както винаги небрежно-елегантен. Стоеше малко встрани от другите, гледайки с надменен и студен поглед. Държането му беше като на възрастен, попаднал на детско тържество и комуто е крайно отегчително и много неприятно да се занимава с децата.

За разлика от него Лорна Пейдж изглеждаше развълнувана и очите й блестяха като на момиче преди първата любовна среща. Тя се шегуваше със Сюлейман Дада и се навеждаше нетърпеливо над перилата, поглеждайки към безлюдната палуба. Насочих мощния бинокъл към нея и успях да зърна червенината по бузите й, която съвсем не беше от руж.

Бях съсредоточил вниманието си върху нея и едва когато почувствах, че Чъби се размърда изведнъж неспокойно до мен и изръмжа тревожно, насочих бинокъла надолу към палубата.

Видях Шери, застанала между двама от униформените моряци. Те я държаха за ръцете, а тя изглеждаше мъничка и крехка в сравнение с двамата мъже.

Все още беше облечена в дрехите, които бе навлякла набързо сутринта, и косата й беше разчорлена. Лицето й изглеждаше измъчено и напрегнато, но след като я разгледах внимателно, видях, че тъмните кръгове под очите й като от безсъние всъщност бяха синини от побой. Обхванат от силен гняв, установих също, че устните й бяха подути и отекли, сякаш бяха я ужилили пчели. Една от бузите й също беше силно подута и насинена.

Бяха я били и ритали. След като я разгледах подробно, успях да видя върху синята й буза тъмни петна от засъхнала кръв, а когато единият от пазачите й я повлече грубо, за да я обърне с лице към брега, забелязах, че едната й ръка беше грубо превързана — и бинтовете бяха изцапани или с кръв, или с някакво лекарство.

Изглеждаше уморена и отпаднала, влачейки се с последни сили. Яростта ми пречеше да разсъждавам нормално. Искаше ми се да накажа хората, които бяха причинили страданията на Шери, и вече бях започнал да вдигам карабината с треперещи от омраза ръце, но успях да се овладея. Стиснах силно очи и поех дълбоко дъх, за да се успокоя. Щях да им отмъстя — но подходящият миг все още не бе настъпил.

Когато отново отворих очи и нагласих бинокъла, Сюлейман Дада бе вдигнал мегафона.

— Добър вечер, Хари, скъпи ми приятелю. Сигурен съм, че си разпознал младата дама — посочи със замах той към Шери, а тя го погледна с досада. — След като я разпитахме обстойно със средства, които за съжаление й причиниха малко неприятности, най-накрая се уверих, че тя наистина не знае нищо за местонахождението на съкровището, от което се интересуват моите приятели, а и самият аз. Тя ми заяви, че ти си го скрил — преди да продължи, замълча за малко и изтри потеклата по лицето му пот с хавлиената кърпа, която му подаде един от моряците. — Тя вече не представлява никакъв интерес за мен — освен като евентуално средство за размяна.

Направи знак и хората му заблъскаха Шери към стълбата. Когато тя се скри от погледа ми, почувствах, че стомахът ми се сви на топка. Не знаех дали някога ще я видя отново жива.

Четирима от подчинените на Сюлейман се строиха на празната палуба. Всички бяха разсъблечени до кръста и светлините на прожекторите заиграха върху тъмните им мускулести тела.

Всеки един от тях държеше мотика с дръжка от яко дърво. Застанаха в кръг на откритата палуба. После двама матроси изблъскаха някакъв човек по средата на образувания кръг. Ръцете му бяха завързани на гърба. Пазачите му застанаха от двете му страни и го накараха да се завърти бавно в кръг и да покаже лицето си на всички страни, а по мегафона забумтя гласът на Сюлейман Дада.

— Не знам дали го помниш.

Взрях се в приведената фигура на непознатия, облечен в груби затворнически дрехи, които висяха омачкани и мръсни на измършавялото му тяло. Кожата му беше восъчно бледа, очите му бяха хлътнали дълбоко, а разрошената му руса коса висеше на мръсни кичури по лицето му. Отдавна небръснатата му брада бе русолява и рядка.

Няколко от зъбите му липсваха, вероятно избити с безмилостен удар в устата.

— Позна ли го, Хари? — гръмко се изсмя Сюлейман по мощния мегафон. — Престоят в затвора на Зинбала наистина може да промени всеки до неузнаваемост, а и обикновеното затворническо облекло не е толкова подходящо за един инспектор от полицията.

Едва тогава разпознах бившия инспектор Питър Дейли — човека, когото бях бутнал от палубата на „Танцуващата по вълните“ във водите на външната лагуна малко преди да избягам от Сюлейман Дада, когато се насочвах към протока при Топовния риф.

— Инспектор Питър Дейли — потвърди усмихнато Сюлейман, — един човек, който дълбоко ме разочарова. А аз никак не обичам да ме мамят, Хари. Приемам го много надълбоко. Доведох го тук за всеки случай. И съм постъпил много разумно, защото смятам, че нагледната демонстрация е много по-убедителна от всякакви думи.

Той отново замълча, за да изтрие потта си и да отпие продължително от поднесената му чаша. Дейли се смъкна на колене и вдигна очи към човека на мостика. На лицето му бе изписан безкраен ужас, а докато се молеше унизително за милост, от устата му потече слюнка.

— Чудесно, значи можем да продължим, ако си готов, Хари — избоботи Сюлейман, а един от пазачите измъкна голяма торба от черен плат и я нахлузи върху главата на Питър Дейли. После я стегна около врата му с въже. Заставиха Питър Дейли да се изправи на крака.

— Сега ще ти покажем как играем тук на „сляпа баба“.

Видях през бинокъла, че грубите панталони на Питър Дейли се подмокриха отпред, тъй като пикочният му мехур не бе издържал в очакване на предстоящия ужас. Явно, че вече бе наблюдавал тая игра по време на престоя си в затвора на Зинбала.

— Хари, искам да напрегнеш въображението си. Не обръщай внимание на тоя мръсен сополанко, а си представи, че на негово място е твоята хубава млада приятелка — дишаше тежко, но когато застаналият до него офицер му предложи отново кърпата, Сюлейман го блъсна ядосано назад с такава сила, че онзи полетя с разтворени ръце през мостика. После продължи спокойно. — Представи си хубавото й младо тяло, представи си възхитителния й страх, докато стои в пълен мрак и не знае какво я очаква.

Двамата пазачи започнаха да въртят помежду си Дейли, както правят децата, когато си играят. Тялото му се въртеше все по-бързо и до ушите ми стигнаха приглушените му писъци.

Двамата пазачи внезапно се отдръпнаха от него и напуснаха кръга, образуван от полуголите мъже с мотики в ръцете. Единият от тях закачи мотиката си в колана на Дейли и започна да го тласка, въртейки го насила в кръга, а мъжът от отсрещната страна стоеше готов да забие острието на мотиката си в корема му.

Дейли залиташе напред и назад, подкарван от дръжките на мотиките. Мъчителите му започнаха да стават все по-настървени и накрая единият от тях вдигна сечивото и замахна като с брадва. Желязното острие се заби в ребрата на Дейли.

Това беше знак да свършат с него и когато Питър Дейли се строполи на палубата, четиримата се скупчиха около него. Остриетата им се вдигаха и спускаха в някакъв ужасен ритъм и ударите отекваха отчетливо през лагуната чак до мястото, откъдето ние следяхме с погнуса отвратителната сцена.

Очевидно изморени от неприятното си задължение, четиримата се оттеглиха един след друг назад и в средата на палубата остана обезобразеното и съсечено тяло на Питър Дейли.

— Сигурно ще кажеш, че е жестоко, Хари — но пък не можеш да отречеш, че е много убедително.

Направо ми прилоша от варварската жестокост, а Чъби прошепна до рамото ми:

— Какво чудовище — никога не бях си представял, че може да се постъпва по подобен начин.

— Давам ти срок до утре на обяд, Хари, да дойдеш невъоръжен, след като си помислиш добре. Ще си поговорим, ще обсъдим някои въпроси, ще си разменим някои неща и ще се разделим като приятели.

Спря да говори, за да проследи как един от моряците завърза въже за глезена на Питър Дейли, а после го издигна с лебедката на мачтата, където тялото му увисна страховито като някакъв отвратителен вимпел. Лорна Пейдж не го изпускаше от поглед с отхвърлена назад глава така, че русата й коса бе увиснала, а устните й бяха леко разтворени.

— Ако откажеш да постъпиш разумно, Хари, тогава утре по обяд ще обиколя острова и твоята приятелка ще виси ето така… — посочи той към трупа, чиято увита в торбата глава се поклащаше бавно напред-назад само на няколко фута над палубата. — Помисли си добре, Хари. Не прибързвай. Помисли си много добре.

Прожекторите изведнъж угаснаха и Сюлейман Дада започна мъчителното си слизане към каютата. Мани Ресник и Лорна Пейдж го последваха. Мани се мръщеше леко, сякаш обмисляше някаква сделка, но виждах, че Лорна е много радостна.

— Още малко и ще повърна — промърмори Чъби.

— Свършвай по-бързо тогава — рекох аз, — защото имаме още доста работа.

Изправих се и тръгнах мълчаливо назад към палмовата горичка. Започнахме да копаем на смени, като единият постоянно стоеше на пост между дърветата. Нарочно не използвахме светлина, защото се боях да не ни забележат от катера, а и двамата бяхме изключително внимателни да не вдигаме никакъв шум и да не изтракаме с нещо метално, докато копаехме.

Измъкнахме онова, което ни беше останало от гелигнитовите шашки и взривното устройство, а после изровихме и ръждясалата каса, която пренесохме до едно грижливо избрано място под стръмните склонове на върха. На петдесет ярда нагоре по склона имаше ров, плътно закрит с храсталаци и избуяла трева.

Изкопахме нова дупка за касата, ровейки надълбоко в меката почва, докато не попаднахме на вода. После опаковахме отново касата и я заровихме пак. Чъби се изкачи до закрития ров над нас и се зае с приготовленията си.

В същото време аз презаредих автомата и го увих в една стара риза заедно с петте пълнителя. Зарових вързопа на един инч под пясъка край дънера на най-близкото палмово дърво, където последните дъждове бяха изровили плитка канавка надолу по склона.

Изровената от дъждовете канавка и дървото бяха на четирийсет крачки от мястото, където беше заровена касата, и реших, че разстоянието е напълно достатъчно. Канавката беше дълбока малко повече от два фута и щеше да осигури все пак някаква защита.

Луната изгря малко след полунощ и светлината й беше достатъчна, за да проверим направеното от нас. Застанах до плитката канавка, а Чъби се увери, че има добра видимост от скривалището си на склона. После се изкачих при него, за да се уверя сам, че се вижда добре. Запалихме по пура, закривайки с шепи пламъчето на кибритената клечка и огънчетата на разгорелия се тютюн, докато обсъждахме всичко още веднъж. Особено държах да не остане нещо неразбрано относно координацията ни и сигналите, та накарах Чъби да повтори всичко по два пъти. Той го направи доста мъчително, но с голямо търпение и накрая останах доволен. Стъпкахме фасовете и ги засипахме с пясък, а когато тръгнахме да слизаме от склона, двамата грабнахме по една метличка от палмови клонки, за да заличим всякакви следи от пребиваването ни.

Първата част от плана ми беше изпълнена и ние се върнахме при скрития златен тигър и остатъка от гелигнита. Заровихме повторно тигъра, а после приготвих заряд от цяло сандъче гелигнит. Взривът беше много мощен, достатъчен да убие десет пъти повече хора — но аз никога не правя икономии, когато разполагам с достатъчно материал.

Нямаше да бъде възможно да използвам електрическата кутия за взривяване и изолирания проводник, та трябваше да се задоволя с един от подобните на моливи детонатори с часовников механизъм. Винаги съм се отнасял с дълбоко недоверие към тия несигурни малки механизми. Те действат чрез киселина, която разяжда тънката жица, към която е прикрепено чукчето на капсулата с барут. Когато киселината прекъсне жицата, капсулата експлодира и времето на експлозията зависи от силата на киселината и дебелината на жицата.

При подобен начин на взривяване може да се допусне неточност и вече имах случай, когато за малко не загинах. Но сега нямах възможност за избор — взех един молив, който трябваше да гръмне след шест часа, и го прикачих към гелигнита.

Сред изоставените от похитителите вещи открих моята стара маска за дишане под водата. Подобен уред е също така опасен, както и детонаторите с часовников механизъм. За разлика от аквалангите, при които се използва въздух под налягане, при това устройство за дишане се употребява кислород, който се прочиства през филтър от въглероден двуокис след всяко вдишване и после се връща обратно към устата на водолаза.

Вдишваният кислород при налягане повече от две атмосфери е също толкова отровен, колкото и въглеродният окис. С други думи, ако човек вдиша повече чист кислород на трийсет и три фута под водата, той може да го убие. Трябва да знаеш много добре как да го използваш, но пък устройството притежава едно огромно предимство. От него не излизат мехурчета, които да те издадат и да покажат на неприятеля къде се намираш.

Тръгнахме обратно към брега. Чъби носеше приготвеното сандъче с гелигнит и карабината. Когато бяхме вече нагласили и проверили кислородния апарат, минаваше три часът. После занесох гелигнита до водата и го пуснах да плува. Трябваше да се добавят още няколко фунта олово, чиято тежест щеше да го задържи стабилно, така че да може да се работи спокойно с него.

Бяхме се приближили до водата откъм брега, който беше към извивката на залива, където стоеше на котва катерът. Пясъците и палмовите дървета ни закриваха добре, докато работехме. Накрая бях готов.

Дългото плуване доста ме измори. Налагаше се да заобиколя рифовата връзка и да доплувам до залива — разстояние от почти цяла миля, — а трябваше да влача след себе си и сандъчето с взрива. То беше доста тежко и ми бе необходим почти цял час, преди да зърна светлините на катера, които блеснаха през водата някъде високо над мен.

Притиснал към гърдите си сандъчето, аз пропълзях бавно напред, знаейки много добре, че лунната светлина може да ме издаде, тъй като сянката ми се виждаше отчетливо върху белия пясък по дъното на лагуната, защото водата беше бистра като джин и дълбока само двайсет и пет фута.

Продължих да плувам с облекчение в тъмната сянка, хвърляна от корпуса на катера, знаейки, че вече не можеха да ме забележат. Починах си няколко минути, а после откачих прикрепените към колана ми найлонови примки и ги привързах към сандъчето с гелигнита.

Погледнах часовника си и флуоресциращите стрелки ми показаха, че е четири часът и десет минути.

Пречупих стъклената ампула на детонатора, освобождавайки киселината, която щеше да започне да разяжда проводника, и го поставих обратно в предварително приготвената ниша в сандъчето с експлозива. След около шест часа зарядът щеше да избухне със силата на двестафунтова самолетна бомба.

После се вдигнах от дъното на лагуната и доплувах предпазливо до корпуса на катера. Той беше обрасъл с плъзгави отвратителни водорасли и навсякъде бяха полепнали охлюви и дълбоководни миди.

Придвижих се бавно по протежение на кила, търсейки място за завързване, но не можах да открия нищо и накрая трябваше да използвам щангата на кормилото. Привързах здраво сандъчето с найлоновото въже — а когато свърших, знаех, че то ще устои даже и при най-високата скорост на катера.

Най-после останах доволен, спуснах се отново към дъното на лагуната и заплувах обратно към брега. Сега плувах много по-бързо, тъй като не ми пречеше тежкото сандъче, а когато се измъкнах на брега, там вече ме чакаше Чъби.

— Сложи ли го? — тихо попита той, докато ми помагаше да смъкна кислородния апарат.

— Дано пустият му молив свърши работа.

Бях толкова изморен, че пътят през горичката ми се стори цяла вечност и краката ми се влачеха по меката почва. Миналата нощ бях спал съвсем малко, а оттогава не бях мигнал.

Сега Чъби застана на пост, докато спях, и когато ме разтърси внимателно, за да се събудя, вече минаваше седем часът и денят бързо настъпваше.

Ядохме направо от консервните кутии и накрая глътнах цяла шепа подсилващи таблетки с гликоза, които открих в аптечката. Измъкнах ножа от калъфката на колана ми и го запратих със замах към стеблото на най-близката палма. Острието се заби и затрепери от силния удар.

— Фукльо! — промърмори Чъби, а аз му се ухилих, опитвайки се да си придам спокоен и непринуден вид.

— Гледай, точно както ми казаха да бъда — без никакво оръжие — рекох аз с разперени празни ръце.

— Готов ли си? — попита ме той. Двамата се изправихме и се погледнахме неловко. Чъби никога не би ми пожелал да имам късмет — което според него беше най-лошата възможна магия.

— До скоро — каза той.

— Добре, Чъби — подадох му ръка аз. Той я грабна и ме стисна здраво, а после се извърна, взе карабината и потъна в горичката.

Проследих го с поглед, докато не се скри напълно, но той изобщо не се обърна назад. Аз също му обърнах гръб и тръгнах напълно невъоръжен надолу към брега.

Излязох от дърветата и застанах до водата, загледан към катера. Установих с облекчение, че клатушкащият се труп бе смъкнат от мачтата.

Останах така доста дълго, но никой от часовоите на палубата не ме забелязваше, та трябваше да вдигна ръце над главата си и да извикам силно „Хей“. Веднага настъпи голямо оживление и се раздадоха команди на висок глас. Мани Ресник и Лорна застанаха до перилата и се загледаха към мен, докато половин дузина въоръжени моряци се спуснаха в лодката на Чъби и поеха към брега.

Щом лодката заби нос в пясъка, те скочиха на брега и ме заобиколиха с насочени дула на автоматите, с който ме замушкаха в гърба и корема. Вдигнах ръце над главата си и се опитах да си придам безучастен вид, докато един от младшите офицери ме претърсваше прекалено старателно за някакво оръжие. Когато най-после се убеди, че не нося нищо, той постави ръката си върху раменете ми и ме блъсна силно към лодката. Един от по-нетърпеливите му подчинени реши, че всичко му е позволено, и се опита да разкъса бъбреците ми с дулото на автомата си, но ударът му попадна шест инча по-високо.

Тръгнах бързо към лодката, за да избегна всякакви по-нататъшни изяви на бойни изкуства, и всички се покачиха на лодката, заобикаляйки ме с готови за стрелба автомати и ръгайки ме болезнено с дулата в най-различни части на тялото.

Мани Ресник ме проследи с поглед, докато се прехвърлях на борда на катера.

— Здравей пак, Хари — радостно ме посрещна той.

— Удоволствието е изцяло твое, Мани — отвърнах му аз, ухилен широко, но нов удар между раменете ме хвърли по очи върху палубата. Стиснах здраво зъби, за да овладея яростта си, и си помислих за Шери. Щом се сетих за нея, изведнъж се успокоих.

Сюлейман Дада беше се излегнал на ниска кушетка, покрита с най-обикновени възглавници от брезент. Беше свалил униформената си куртка и я бе окачил върху кука на преградата зад него. Куртката му висеше тежко от накачените медали. Облечен бе само във фланелка без ръкави, цялата посивяла от прогизналата пот, и макар че беше още ранна утрин, в дясната си ръка държеше чаша с бледокафява течност.

— А, Хари Флечър — или пък Хари Брус? — ухили ми се той като някакво огромно бебе с цвят на въглен.

— Както предпочиташ, Сюлейман — примерно отвърнах аз, но нямах никакво желание да се състезавам по красноречие с него. Изобщо не се заблуждавах относно сериозността на положението, в което бяхме изпаднали двамата с Шери, а нервите ми бяха толкова изопнати, че обзелият ме страх пропълзяваше подличко в стомаха ми като някакво животно в клетка.

— Научих доста неща за теб от моите добри приятели — кимна той към Мани и русата Лорна, които бяха ме последвали в командната каюта. — Много съм очарован, Хари. Никога не съм си представял, че ти имаш толкова разностранни способности и че си отбелязал такива внушителни постижения.

— Благодаря, Сюлейман, ти наистина си много щедър в оценката си, но хайде да не се увличаме в комплименти. Имаме важна работа, нали?

— Прав си, Хари, много си прав.

— Ти си измъкнал трона с тигъра, Хари, знаем, че си го извадил — намеси се Мани, но аз поклатих глава!

— Само част от него. Останалото е изчезнало — но успяхме да спасим, каквото имаше на дъното.

— Добре де, да приемем, че е така — съгласи се Мани. — Кажи ни само какво сте извадили.

— Извадихме главата на тигъра, която тежи около триста фута и е цялата от злато… — Сюлейман и Мани се спогледаха един друг.

— И това ли е всичко? — попита Мани и аз веднага усетих инстинктивно, че Шери им е разказала всичко, което знаеше, докато са я биели. Не я упреквах, че го е направила. Бях го очаквал.

— Има и една каса със скъпоценности. Свалените камъни от трона са били поставени в нея.

— А диамантът „Великият Могул“? — настоя Мани.

— Намерихме го — казах аз, а те си зашепнаха усмихнати и си закимаха с глава. — Но само аз знам къде е… — добавих тихо, а те тутакси се умълчаха и ме заслушаха напрегнато. — Този път имам нещо, което мога да разменя, Мани. Проявяваш ли някакъв интерес?

— Интересуваме се, Хари, много се интересуваме — отговори вместо него Сюлейман, а аз усетих, че напрежението на двамата ми противници започваше да нараства, след като бяха толкова близо до плячката.

— Искам Шери Норт — заявих аз.

— Шери Норт ли? — изгледа ме продължително Мани и се прокашля многозначително. — Ти си бил много по-голям глупак, отколкото те мислех, Хари.

— Момичето вече не представлява никакъв интерес за нас — отпи от чашата си Сюлейман и аз почувствах, че потта му започна да мирише все повече сред увеличаващата се горещина в каютата. — Можеш да си я получиш.

— Искам си и лодката, гориво и вода, колкото да се добера до острова.

— Приемливо, Хари, напълно приемливо — усмихна се отново Мани, сякаш беше се сетил за нещо смешно.

— Искам и главата на тигъра — продължих аз, а Мани и Сюлейман се изсмяха високо.

— Хари! Хари! — закачливо подхвърли Сюлейман, като продължи да се смее.

— Алчният Хари — добави Мани и спря да се смее.

— Можете да вземете диаманта и около петдесет фунта други скъпоценни камъни… — опитах се да ги убедя аз, придавайки си напълно сериозен вид. За човек в моето положение поведението ми беше напълно понятно. — … в сравнение с тях главата не представлява нищо. Самият диамант струва повече от милион, а главата просто ще покрие разходите ми.

— Ти си много упорит човек, Хари — изхили се Сюлейман. — Прекалено упорит.

— А какво тогава ще получа? — настоях аз.

— Животът ти и трябва да си ни благодарен — тихо рече Мани и аз го погледнах. Очите му ме гледаха студено, сякаш ме зяпаше влечуго, и изобщо не се съмнявах в намеренията му по отношение на мен, след като веднъж ги заведа при съкровището.

— Доколко мога да ви имам доверие? — продължих да играя все пак играта аз и Мани сви рамене с безразличие.

— Хари, как е възможно да не ни вярваш? — намеси се Сюлейман. — Какво можем да спечелим, ако те убием заедно с приятелката ти?

„Но пък и нищо няма да загубите“, помислих си аз, но кимнах и казах:

— Добре. Изборът ми не е голям.

Двамата се усмихнаха отново един на друг и Сюлейман вдигна чашата си, поздравявайки ме мълчаливо.

— Ще пийнеш ли, Хари? — попита той.

— Малко ми е раничко, Сюлейман — отказах му аз, — но бих искал да се видя с момичето сега.

Сюлейман кимна на един от хората си да я доведе.

— Искам лодката да бъде заредена с гориво и вода и да я оставите на брега — продължих упорито аз и Сюлейман даде нарежданията си.

— Когато слезем на брега, момичето ще дойде с мен, а след като ви покажа касата и главата, вие ще ги вземете и ще си отидете — погледнах първо към единия, а после и към другия. — Ще ни оставите на острова, без да ни сторите нищо, съгласни ли сте с мен?

— Разбира се, Хари — разпери примирително ръце Сюлейман. — Напълно сме съгласни с теб.

Страхувах се, че ще забележат недоверието в погледа ми, и затова се обърнах с облекчение, щом въведоха Шери.

Но като я видях, успокоението ми мигом изчезна.

— Хари — прошепна тя с подпухналите си морави устни. — Ти си тук. Господи, ти си тук — и пристъпи, залитайки, към мен.

Бузата й беше одрана и ужасно подпухнала, а големината на отока ми подсказваше, че костта вероятно е счупена. Сенките под очите й придаваха болнав и изтощен вид, а по ноздрите й имаше корици от засъхнала черна кръв. Не исках да разглеждам повече раните й и затова я прегърнах и притиснах към гърдите си.

Двамата ни следяха, изпълнени с любопитство и неприкрит интерес. Усещах вперените им в нас погледи, но не исках да се извръщам с лице към тях, за да не забележат убийствената омраза, която сигурно щеше да проличи в погледа ми.

— Добре тогава — реших аз, — хайде да свършваме.

Когато най-сетне се извърнах с очи към тях, надявах се, че вече съм се овладял напълно.

— За съжаление няма да мога да дойда с вас — рече Сюлейман, без да си прави труд да става от кушетката. — Да се качвам на малки лодки, да ходя надалеч под слънцето и да газя в пясъка, не е по вкуса ми. С теб ще се сбогуваме тук, Хари, а моите приятели… — кимна той към Мани и Лорна — … ще дойдат с теб като мои представители. Ще бъдете придружавани, естествено, от дванайсет души от моя екипаж, като всичките ще бъдат въоръжени и ще изпълняват разпорежданията ми — реших, че предупреждението му не се отнася само за мен.

— Сбогом, Сюлейман. Може би ще се срещнем пак.

— Съмнявам се, Хари — захихика се той. — Но ти желая успех и нека бъдеш благословен — завърши, отпращайки ме с широк замах на розовата си длан, а с другата ръка вдигна чашата си и гаврътна последните капки от алкохола.

Шери седна, плътно притисната до мен в лодката. Облегна се на рамото ми и тялото й затрепери от преживените болки. Обгърнах раменете й и тя ми прошепна тихо:

— Те ще ни убият, Хари, нали ти е ясно?

Не отговорих на въпроса й, а я попитах нежно, докосвайки все още увитата в груба превръзка ръка:

— Ръката ти — какво е станало с нея?

Шери погледна към русата жена до Мани Ресник и усетих как потръпна леко до мен.

— Тя го направи, Хари. — Лорна Пейдж си говореше оживено с Мани Ресник. Старателно лакираната й коса устояваше на опитите на вятъра да я разроши, а лицето й беше силно гримирано със скъпа козметика. Червилото й беше мазно и бляскаво, а очите й бяха подчертани със сребристозелени сенки над дългите мигли, прикриващи котешкия й поглед. — Хванаха ме здраво, а тя ми изтръгна ноктите — потръпна отново Шери, а Лорна Пейдж се изсмя весело. Мани сви шепите си около златната запалка „Дънхил“ и й поднесе огънче. — Непрекъснато ме питаха къде е съкровището — и всеки път, когато им казвах, че не знам, тя ми изтръгваше по един нокът с клещите. Знаеш ли колко ме болеше, когато ми ги изтръгваше… — не можа да довърши думите си Шери и притисна ранената си ръка към корема, сякаш да я предпази. Знаех, че още малко и ще се разстрои съвсем, затова я притиснах към себе си, опитвайки се да й вдъхна кураж чрез близостта на тялото си.

— Спокойно, мила, всичко мина — прошепнах аз и тя се притисна още по-плътно в мен. Погалих я по косата и се опитах да овладея наново бликналия гняв, борейки се с него, преди да е помрачил разсъдъка ми.

Моторницата стигна до брега и заби нос в пясъка. Слязохме и застанахме на белия пясък, а пазачите ни заобиколиха с насочени дула.

— Добре, Хари — каза Мани. — Ето ти и лодката, приготвили са я вече. — Лодката на Чъби беше изтеглена на брега. — Резервоарите са пълни и щом ни покажеш стоката, можеш да отплаваш.

Той говореше спокойно, но жената до него ни изгледа с влажен хищен поглед — така, както мангустата оглежда пиле. Чудех се какво ли е решила да прави с нас.

Предполагах, че Мани вече беше ни обещал изцяло, за да й направи удоволствие — веднага щом му покажем каквото му трябваше.

— Надявам се, че няма да ни правиш никакви номера, Хари. Предполагам, че ще се държиш разумно и няма да ни губиш времето.

Забелязах, че Мани беше се обградил със своите собствени хора. Те бяха четирима, всичките въоръжени с пистолети, а единият беше моят стар познайник, който бе шофирал роувъра при първата ни среща. Наред с тях имаше още десет чернокожи моряци, командвани от младши офицер. Вече усещах, че противопоставянето между двете неприятелски групи непрекъснато нараства. Мани намали броя на моряците в отряда, оставяйки двама да пазят моторницата. После се обърна към мен:

— Ако си готов, Хари, можеш да ни покажеш пътя.

Налагаше се да помагам на Шери. Тя бе толкова немощна, че постоянно се спъваше и докато стигнем до пещерите, дишането й стана тежко и неравно.

Вървяхме по билото на склона, заобиколени от тълпата въоръжени мъже. Погледнах крадешком часовника си. Беше девет часът. Оставаше още час до избухването на сандъчето с гелигнит под катера. Всичко вървеше в рамките на определеното от мен разписание.

Разиграх малък театър, докато търсех мястото на заровената каса, и с голямо усилие на волята се въздържах да не поглеждам към склона, където бе закритата със зеленина канавка.

— Кажи им да копаят тук — обърнах се аз към Мани и отстъпих назад. Четирима от моряците предадоха оръжията си на своите другари и грабнаха малките сгъваеми полеви лопатки, които бяха донесли със себе си.

Почвата бе мека и разкопавана наскоро, така че те я разравяха с обезпокоителна бързина. Само след няколко минути щяха да изкопаят желязната каса.

— Момичето е ранено — рекох на Мани аз, — трябва да поседне.

Той ме изгледа и усетих, че размишлява бързо. Знаеше, че Шери няма сили да избяга надалече, и ми се стори, че се радва на удобния случай да отстрани още някой моряк, защото заговори припряно на младшия офицер, а аз поведох Шери към палмовото дърво и я накарах да седне до дънера му.

Тя въздъхна отмаляла, а двама от моряците застанаха над главите ни с готови за стрелба автомати.

Погледнах към склона, но там не се виждаше нищо подозрително, макар да знаех, че Чъби сигурно ни следеше напрегнато. Освен двамата ни пазачи всички останали бяха се струпали в очакване около четиримата копачи, които вече бяха изровили прясна дупка с дълбочина до коляно.

Но любопитството гризеше и нашите двама пазачи, които непрекъснато отклоняваха вниманието си и поглеждаха често към отдалечената на четирийсет крачки група.

Съвсем ясно чух тракането, щом лопатата удари в желязото на касата — и веднага последваха възбудени викове. Всички се струпаха около изкопа, бърборейки неразбрано на висок глас и блъскайки се един друг с лакти, за да надникнат надолу. Двамата ни пазачи ни обърнаха гръб и пристъпиха на една-две крачки в същата посока. Повече и не ми беше необходимо.

Мани Ресник изблъска грубо двама от моряците и скочи в изкопа при копачите. Чух го да вика:

— Всичко е наред, донесете въжетата и дайте да я вдигнем. Но внимавайте да не повредите нещо.

Лорна Пейдж също беше се надвесила над изкопа. Всичко бе наред.

Вдигнах дясната си ръка и бавно разтрих челото си, давайки уговорения сигнал на Чъби, а щом отпуснах пак ръката си, прегърнах Шери и се претърколих бързо назад в плиткия овраг, изровен от дъждовете.

Шери не го очакваше, а и аз я бях сграбчил доста грубо в желанието си да се скрием бързо. Тя извика, тъй като бях стиснал и без това болезнените й рани.

Двамата пазачи чуха вика й и се извъртяха бързо, вдигайки автоматите си. Знаех, че ще започнат да стрелят и че плитката канавка няма да ни защити.

— Хайде, Чъби, давай! — викнах аз и се хвърлих върху Шери, за да я прикрия от куршумите на автоматите, притискайки с две ръце ушите й.

В същия миг Чъби натисна бутона на електрическия детонатор и искрата потече светкавично по изолирания проводник, който бяхме прикрили много внимателно предишната вечер. В желязната каса бяхме натъпкали половин сандъче гелигнит — не посмях да сложа повече взрив, защото Шери и аз едва ли щяхме да оцелеем.

Представих си зловещата усмивка на Чъби, когато касата избухна. Взривът я изхвърли нагоре, блъскайки я в стените на изкопа, но аз бях затрупал шашките гелигнит с пясък и шепи полускъпоценни камъни, които да послужат като примитивен шрапнел, който да усили още повече експлозията и да нанесе допълнителни поражения.

Групичката мъже около дупката бяха изхвърлени високо във въздуха. Те се въртяха и премятаха като някаква трупа от безумни акробати, а стълбът от пясък и прах се издигна на сто фута височина.

Земята под нас се разтресе, подхвърляйки проснатите ни тела, а после ни блъсна взривната вълна. Тя събори двамата пазачи, които се готвеха да ни разстрелят, разкъсвайки дрехите им на парцали.

Помислих си, че и двете ми тъпанчета са се спукали, защото оглушах напълно, но знаех, че съм запазил ушите на Шери. Оглушал и полузаслепен от праха, аз се претърколих от Шери и започнах да ровя като обезумял песъчливото дъно на канавката. Пръстите ми докопаха заровения автомат и успях да го измъкна, късайки увитите парцали и изправяйки се бързо на колене.

Двамата най-близки пазачи бяха живи, единият пълзеше на колене, а другият седеше замаян с рукнала по бузата му кръв от спуканото тъпанче.

Убих ги с два кратки откоса, които ги повалиха върху пясъка. После погледнах към безформената купчина от човешки същества около изкопа.

Там имаше някакво слабо гърчене и тихи скимтящи стонове. Изправих се разтреперан от канавката и видях, че Чъби се е изправил на склона. Той ми викаше нещо, но не го чувах, защото в ушите ми непрекъснато звънеше някакъв шум като от камбана.

Изправих се на крака, поклащайки се леко и оглеждайки се глупаво наоколо, а Шери се надигна и застана до мен. Докосна рамото ми, изричайки нещо, и аз с облекчение чух гласа й, тъй като звънтящият шум в ушите ми бе леко отслабнал.

Погледнах отново към мястото на експлозията и видях странна и ужасяваща гледка. Някаква фигура на половин човек, останала без дрехи и без по-голямата част от кожата си, с прясно кървяща плът на полуоткъснатата при рамото ръка, поклащаща се до тялото, се надигаше от изкопа като ужасяващ призрак от гроба си.

Фигурата остана така достатъчно дълго, за да разпозная Мани Ресник. Струваше ми се невероятно, че е жив след подобен гибелен взрив, но на всичкото отгоре той тръгна към мен.

Пристъпваше крачка след крачка и идваше все по-наблизо, а аз стоях като вкаменен и не можех да помръдна. После видях, че е ослепял от разхвърчалия се пясък, който беше разкъсал очните му ябълки и одрал кожата на лицето му.

— О, Боже! О, Господи! — прошепна Шери до мен и гласът й прекъсна магията. Вдигнах автомата и откосът, който разкъса гърдите на Мани, беше по-скоро милостиня.

Когато Чъби дойде при мен, аз все още бях замаян, оглеждайки се наоколо сред създадената от нас касапница. Хвана ме за ръката и успях да го разбера, докато викаше:

— Добре ли си, Хари? — кимнах с глава и той продължи: — Лодката! Трябва да се погрижим за лодката!

Извърнах се към Шери:

— Иди в пещерата. Чакай ме там — и тя тръгна послушно.

— Да проверим първо ония там — промърморих към Чъби и двамата тръгнахме към купчината трупове около натрошената на парчета желязна каса. Всички бяха мъртви или съвсем скоро щяха да умрат.

Лорна Пейдж лежеше по гръб. Взривът беше отнесъл горните й дрехи и стройното й гладко тяло бе останало само по дантелено бельо, с парчета от зеления копринен костюм, висящи от китките и увити около разкъсаните й и все още кървящи крака.

Даже и след експлозията прическата й беше запазила лакираната си елегантност, с изключение на посипалия се като пудра фин бял пясък. Смъртта си бе направила ужасна шега с нея — късче от син лапис лазули, изхвърчало от касата със скъпоценностите след мощния взрив, беше се забило дълбоко в челото й. Камъчето беше се загнездило в черепа й също като окото на тигъра от златния трон.

Собствените й очи бяха затворени, докато третото скъпоценно око лъщеше срещу ми укорително.

— Всички са мъртви — изръмжа Чъби.

— Да, мъртви са — съгласих се аз и отместих погледа си от обезобразеното момиче. Установих с изненада, че не се чувствам победител, не изпитвам някакво удовлетворение от смъртта й, нито пък от начина, по който беше убита. Почувствах, че вкусът на отмъщението далеч не е сладък, а дори е твърде блудкав. Тръгнах след Чъби надолу към брега.

Все още се чувствах замаян от мощната експлозия и макар че ушите ми бяха вече почти наред, трябваше да полагам доста усилия, за да вървя в крак с Чъби. Въпреки че беше толкова едър, походката му беше съвсем лека.

Бях на десет крачки зад него, когато излезе от гората и се спря в началото на пясъчната ивица.

Лодката си лежеше там, където бяхме я оставили, но двамата моряци, оставени да пазят моторницата, сигурно бяха чули експлозията и бяха решили да не рискуват.

Двамата бяха вече на половината от разстоянието до катера и щом ни видяха, единият започна да стреля с автомата си към нас. Разстоянието беше прекалено голямо, надвишаващо далеч възможностите на оръжието, и ние изобщо не си сторихме труда да се прикрием. Но стрелбата привлече вниманието на останалите на борда моряци и видях, че трима от тях се впуснаха към скорострелното оръдие на носа на катера.

— Това вече е лошо — промърморих аз.

Първият изстрел мина високо и доста встрани, разбивайки се в палмите зад нас и обсипвайки стеблата им с парчета шрапнел.

Чъби и аз се върнахме бързо в горичката и се хвърлихме по очи зад пясъчния гребен на плажа.

— Ами сега? — попита Чъби.

— Просто ще изчакаме — отвърнах му аз и следващите два снаряда от скорострелното оръдие се разбиха нахалост в дърветата нависоко и далеч назад, но после настъпи кратко затишие и видях, че моряците започнаха да въртят оръдието.

Следващият снаряд вдигна висок изящен воден стълб в плитчините край лодката. Чъби нададе яростен рев като лъвица, чието малко е в опасност.

— Опитват се да потопят лодката ми! — ревна той, когато следващият снаряд се заби в пясъка на брега, вдигайки лека бяла пушилка.

— Дай ми пушката — сопнах му се аз и взех карабината от ръцете му, хвърляйки му късия „Калашников 47“ и сваляйки от рамото му ремъка на раничката. Стрелковите му умения не бяха достатъчни за онова, което трябваше да се направи.

— Не мърдай оттук — заповядах му аз, скочих и се понесох приведен към извивката на залива. Вече бях превъзмогнал почти напълно последиците от взрива и щом се добрах до най-близката издатина на брега с лице към катера, аз се проснах по корем върху пясъка и насочих напред дългото дуло на карабината.

Артилеристите продължаваха да се целят в лодката и около нея последователно се вдигаха стълбове от вода и пясък. Предният щит на оръдието бе извъртян диагонално спрямо мен, а гърбовете и хълбоците на моряците бяха напълно открити.

Нагласих селектора на карабината за единична стрелба и направих няколко дълбоки вдишвания, за да се успокоя след продължителното тичане по мекия пясък.

Мерачът на оръдието натискаше педала на въртящата се платформа и повдигаше лостовете за управление, притиснал чело в козирката над окуляра на мерника.

Взех го на мушка и пуснах единичен изстрел. Куршумът го събори от седалката и го отхвърли встрани през дулото на оръдието. Отпуснатите ръчки се завъртяха свободно, а дулото щръкна безучастно нагоре.

Двамата пълначи се огледаха изненадано и аз им пуснах още два бързи изстрела.

Изненадата им тутакси премина в ужас, напуснаха местата си и побягнаха назад по палубата, скривайки се в един от отворените люкове.

Изместих дулото на пушката и се прицелих към открития мостик на катера. Пуснах три изстрела към струпалите се офицери и матроси, които създадоха неописуема шумотевица от викове, и мостикът се опразни като по чудо.

Потеглилата от брега моторница се приближи до борда на катера и аз подгоних двамата моряци с още три изстрела. Те се покатериха бързо и изчезнаха зад надстройките. Никой от двамата не се сети да привърже лодката и тя заплава надалече от катера.

Смених пълнителя на карабината, а после внимателно и решително пуснах по един куршум през всеки илюминатор от близката страна на корабчето. Чух отчетливо трясъка на разбитите стъкла.

Това вече бе прекалено голямо предизвикателство за Сюлейман Дада. Чух, че лебедката с веригата затрака и котвата изскочи на носа, лъщяща от морската вода, а в мига, в който шиповете й се показаха на повърхността, витлата на катера разпениха до бяло водата под кърмата и корабчето се понесе бързо към ширналата се лагуна.

Продължих да стрелям по катера, докато се плъзгаше плавно край скривалището ми, за да не би да решат да останат. Мостикът беше закрит с покривало от мръснобял брезент и бях сигурен, че кормчията е легнал зад него с ниско наведена глава. Дадох няколко изстрела към платнището, опитвайки се да отгатна къде ли се е прикрил. Но не успях да постигна нищо, така че насочих вниманието си към илюминаторите, надявайки се да имам късмет с някой рикоширал в корпуса куршум.

Катерът бързо набираше скорост, докато не започна да се клатушка като старица, която тича да хване автобуса. Изтръсках пясъка от дрехите си, заредих карабината и се затичах към горичката.

Когато стигнах до северния връх на острова и се изкачих достатъчно високо по склона, за да огледам дълбоководния проток, катерът беше се отдалечил на миля, поел неотклонен курс към Африканския континент. Виждаше се като малка бяла сянка на фона на тъмнозелената шир на морето и под по-суровата и по-дълбока синева на небето.

Стиснах карабината под мишница и си намерих удобно място, откъдето да мога да наблюдавам по-нататъшното му придвижване. Часовникът ми показваше десет часа и седем минути, а аз започнах да се чудя дали сандъчето с гелигнит, привързано към кърмата на катера, все пак не се е откачило от бързо течащата струя вода и от движението на витлата.

Катерът вече преминаваше край полускритите външни коралови рифове, преди да навлезе в откритите крайбрежни води. Рифовете проблясваха от време на време, изхвърляйки бяла пяна след всяка придошла вълна като някакво чудовище, полегнало под повърхността.

Малката бяла точица на катера ми изглеждаше безплътна и неземна сред огромната пустош на морето и небето над него. Скоро щеше да се слее с набраздената от вятъра и развълнувана от вълните шир на откритото море.

Когато изригна експлозията, силата й беше някак си безстрастна и приглушена от разстоянието, а вятърът притъпи грохота от взрива. Нагоре бликна внезапен воден стълб, който обгърна малкото бяло корабче. То ми заприлича на щраусово перо, ефирно и поклащано от вятъра — огъна се при достигнатата най-голяма височина, загуби формата си и се разби завинаги при допира с набраздената от вълните повърхност на водата.

Звукът стигна до мен доста по-късно като някакъв съвсем безобиден тътен, който отекна във все още заглъхналите ми тъпанчета и аз усетих полъха от взривната вълна като леко подухване на вятъра върху лицето ми.

Когато пръските се изгубиха напълно сред безкрайната шир на протока, от малкия морски съд не бе останала никаква следа и по повърхността на брулената от вятъра вода не се виждаше нищо.

Знаех, че със задаващия се прилив щяха да се появят и едрите зловещи акули албакор, които обикаляха из крайбрежните води за храна. Те бързо щяха да подушат миризмата на кръв и прясно разкъсано месо и нямаше съмнение, че онези на борда, които бяха оцелели след взрива, щяха да влязат в полезрението на заслепените от лакомия морски убийци. Реших, че акулите, които попаднат на Сюлейман Дада, щяха да се наситят достатъчно, освен ако не разпознаеха, че той е сродна душа и не му отдадяха полагаемата му се почит. Дребната мрачна шега не ме успокои много. Изправих се и тръгнах надолу към пещерите.

Открих, че аптечката ми е била разбита и разхвърляна по време на вчерашния погром в пещерата, но успях да открия доста лекарства, за да почистя и превържа осакатените пръсти на Шери. Три от ноктите й бяха изтръгнати. Страхувах се, че корените им са били унищожени и че няма да пораснат отново — но когато Шери изказа същите опасения, аз ги отхвърлих решително.

След като се погрижих за раните й, накарах я да глътне две таблетки кодеин за успокояване на болките и й приготвих леглото в тъмния ъгъл на пещерата.

— Почини си — казах й аз, коленичейки, за да я целуна нежно. — Опитай се и да поспиш. Аз ще те събудя, щом се приготвим за тръгване.

Чъби вече беше се заел с всички необходими приготовления. Беше прегледал лодката и бе решил, че е в добро състояние въпреки няколкото дупки от шрапнелите.

Запушихме дупките с маджуна, който намерихме в една кутия в сандъчето с инструменти, и я оставихме на брега.

Изкопът, в който бяхме заровили желязната каса, послужи за общ гроб на убитите мъже и жената, чиито трупове лежаха наоколо. Натъпкахме ги като сардини и ги покрихме с мекия пясък.

Изровихме златната глава, чието блестящо око все още си стоеше в широкото чело, и превивайки се под тежестта й, я пренесохме до лодката. Уплътнихме я с възглавници от полиетилен и я наместихме върху дъното на лодката. Пластмасовите торбички със сапфирите и смарагдите напъхах в моята раничка и я положих до главата.

После се върнахме при пещерите и прибрахме всички оцелели провизии и прибори — бидоните с гориво и вода, кислородните бутилки и компресора. Когато прибрахме всичко в лодката, беше вече късен следобед и аз се почувствах изморен. Поставих карабината върху струпания багаж и се изправих.

— Е, доволен ли си, Чъби? — попитах аз, докато палех пурите и на двама ни по време на първата ни почивка. — Мисля, че можем да потегляме вече.

Чъби пое дълбоко от пурата и изпусна дълго синьо облаче дим, преди да се изплюе върху пясъка.

— Само искам да отида и да взема Анджело — промърмори той, а когато го изгледах изненадано, той добави: — Няма да оставя момчето там. Горе е много самотно, а съм сигурен, че ще иска да лежи като християнин близо до родителите си.

И когато тръгнах назад към пещерите, за да повикам Шери, Чъби избра едно брезентово платнище и изчезна в сгъстяващия се мрак.

Събудих Шери и поисках да се уверя, че се е облякла добре в един от моите пуловери, а после й дадох още две таблетки кодеин и я поведох надолу към брега. Вече беше се стъмнило и държах в едната си ръка фенерчето, а с другата помагах на Шери. Стигнахме до брега и аз се спрях неуверено. Чувствах, че нещо не е съвсем наред, и насочих светлината към натоварената лодка.

Тогава разбрах причината и усетих, че стомахът ми се сви на топка.

Карабината не беше там, където бях я оставил.

— Шери — зашепнах настоятелно аз, — клекни на земята и стой така, докато не ти кажа.

Тя се отпусна бързо върху пясъка до измъкнатата на брега лодка, а аз се заоглеждах като обезумял за някакво оръжие. Помислих си за харпуна, но той беше под бидоните, а рибарският ми нож все още стърчеше забит в една палма в горичката — бях го забравил и едва сега се сетих за него. Може би някой гаечен ключ от сандъчето с инструменти — но само успях да си го помисля и чух плътния гърлен глас, който се разнесе от мрака зад мен:

— Е, добре, Хари, пушката е в мен. Не се обръщай и не прави глупости.

Сигурно беше лежал скрит в горичката, след като беше взел карабината, и сега беше се промъкнал безшумно зад гърба ми. Замръзнах на място.

— Без да се обръщаш назад — просто хвърли фенерчето встрани. През рамо.

Направих каквото ми нареди и чух, че пясъкът изскърца под краката му, когато се наведе да го вдигне.

— Добре, а сега се обърни — но бавно. — Докато се обръщах, той насочи мощния лъч в очите ми и ме заслепи. Все пак успях да различа огромното туловище на мъжа зад светлината на фенерчето.

— Добре ли поплува, Сюлейман? — попитах аз. Видях, че беше само по къси бели долни гащета, а огромният му корем и дебелите безформени крака блестяха от влага на отразената светлина.

— Започвам да ставам алергичен към шегите ти, Хари — отново заговори той с дълбокия си, прекрасно обработен глас, а аз едва тогава се сетих, че човек с наднормено тегло става лек и силен с помощта на солената морска вода. Но въпреки че и приливът му беше помагал, Сюлейман Дада беше извършил безпримерен подвиг, оцелявайки след експлозията и плувайки почти две мили обратно към брега в развълнуваното море. Съмнявах се, че някой от хората му бе успял да стори същото.

— Мисля, че първо трябва да стрелям в корема ти — проговори отново той и видях, че е поставил дулото на карабината върху левия си лакът. Със същата ръка насочваше лъча на фенерчето в лицето ми. — Чувал съм, че там е най-болезненото място.

После замълчахме задълго, като Сюлейман Дада дишаше дълбоко с неговите свирещи от астмата гърди, а аз отчаяно се опитвах да измисля как да отвлека вниманието му достатъчно дълго, за да мога да хвана дулото на карабината.

— Предполагам, че няма да поискаш да паднеш на колене и да ме молиш за милост, нали? — попита той.

— Я се разкарай, Сюлейман — отвърнах аз.

— Не, знаех си, че няма да го направиш. Жалко, защото щеше да ми бъде приятно. Но какво ще кажеш за момичето, Хари, гордостта ти сигурно ще бъде доста…

И двамата чухме Чъби. Той знаеше, че няма начин да пресече незабелязано открития бряг, даже и на тъмно. Поискал бе да се впусне внезапно върху Сюлейман Дада, но съм сигурен, че му е било ясно, че няма да успее. Онова, което наистина постигна, беше да отвлече вниманието му, което така силно желаех.

Чъби изскочи бързо от мрака, тичайки мълчаливо, но скърцането на предателския пясък под краката му го издаде. Но дори и когато Сюлейман Дада насочи карабината към него, той не се поколеба да продължи право напред.

Разнесе се трясъкът на изстрела и от дулото бликна дълъг пламък, но още преди гърмежа аз вече бях по средата на разстоянието, разделящо ме от огромния чернокож мъж. Успях да зърна с крайчеца на окото си, че Чъби политна към земята, а после Сюлейман Дада започна да извръща карабината обратно към мен.

Отблъснах встрани цевта на карабината и нанесох удар с рамо в гърдите му. Ударът ми трябваше да счупи ребрата му като на покосена от автомобил жертва, но вместо това открих, че силата на устрема ми се омекоти от дебелата като вата черна плът. Сякаш се нахвърлих върху пухен дюшек и макар че отстъпи няколко стъпки назад, изпускайки карабината, Сюлейман Дада остана изправен на яките си като дънери крака. Преди да успея да запазя равновесие, той ме обгърна в огромната си мечешка прегръдка.

Вдигна ме във въздуха и ме притегли към огромните си като планина меки гърди, хващайки и двете ми ръце и държейки ме така, че не можех да запъна краката си в пясъка, за да се противопоставя на тежестта и силата му. Усетих, че ме обзема отчаяние, щом почувствах силата му, която не бе просто брутална мощ, а нещо толкова могъщо и тежко, че сякаш беше безгранична, почти като непрестанните тласъци на морските вълни.

Опитвах се да се освободя от прегръдката му, ритайки и блъскайки с колене и лакти, но усилията ми не доведоха до нищо съществено и не правеха никакво впечатление на исполина. Тъкмо обратното, обхваналите ме мощни ръце започнаха да стягат още по-силно, сякаш тялото ми бе обвито от някакъв огромен питон. Тутакси усетих, че ме обзема паника. Дърпах се и се борех като обезумял в обятията му без никакъв резултат, а когато натисна с още по-голяма сила върху мен, дишането му стана тежко, гърдите му започнаха да свирят и той започна да ме превива, изгърбвайки мощните си рамене и принуждавайки ме да превия гръб така, че още малко и гръбнакът ми щеше да се пречупи.

Извих главата си назад, посегнах с разтворена уста и забих зъбите си в широкия сплескан нос. Захапах здраво, изпълнен с отчаяние, и почувствах съвсем ясно как зъбите ми разкъсаха кожата и хрущяла на носа му, а устата ми мигновено се напълни с топла солена кръв с метален привкус. Също като някой пес на борби с кучета аз започнах да го давя и да дърпам носа му.

Сюлейман изрева от болка и ярост. Отпусна мощната хватка, с която едва не пречупи тялото ми, и се опита да изтръгне лицето си от яката ми захапка. В мига, в който ръцете ми останаха свободни, извих рязко тялото си и успях да стъпя здраво с двата крака на твърдия мокър пясък, така че можех да вдигна крак за удар. Той бе толкова зает с опитите си да измъкне носа си от зъбите ми, че не можа да избегне удара, и докато политаше назад, аз го изпуснах от захапката си, откъсвайки парче живо месо.

Изплюх отвратителната хапка, но топлата му кръв потече надолу към брадичката ми и едва устоях на изкушението да се спра и да я изтрия.

Сюлейман Дада бе паднал по гръб, захвърлен върху пясъка като някаква огромна осакатена черна жаба, но нямаше да остане задълго безпомощен, трябваше да му нанеса поразяващ удар, и то в единствената уязвима част на тялото му.

Скочих високо във въздуха и при падането исках да му нанеса удар с коляно в гърлото. Целта ми бе да го блъсна с цялата тежест на тялото си, увеличена от ускорението, и да смажа ларинкса му.

Но той бе бърз като кобра, вдигна двете си ръце, за да предпази гърлото си, и ме хвана, когато се строполих върху него. Пак обгърна тялото ми с дебелите си черни ръце и двамата се затъркаляхме надолу по брега, вкопчени един в друг, в топлата плитка вода на лагуната.

И най-елементарното сравнение на теглото на двама ни показваше, че той ме превъзхожда. Покачи се върху мен, от разкъсания му нос капеше кръв, а той продължаваше да реве от ярост. Натисна ме в плитчината с цялата си сила, бутайки главата ми под повърхността на водата и мачкайки гърдите ми.

Започнах да се давя. В дробовете ми сякаш се разгоря огън, а от невъзможността да дишам пред очите ми заиграха безброй искрици. Усещах, че силите ме напускат и че почвам да губя съзнание.

Когато се разнесе изстрелът, звукът му бе тъп и приглушен. Не разбрах какво точно стана, но после почувствах, че Сюлейман Дада потръпна и се вцепени, силите му започнаха да го напускат, а тежкото му тяло се плъзна встрани и падна във водата.

Седнах, кашляйки и поемайки въздух с широко отворена уста, а от косата ми се стичаха струйки вода и пълнеха очите ми. Видях на светлината на падналото фенерче Шери Норт, която бе коленичила на пясъка досами водата. Все още стискаше карабината с превързаната си ръка, а лицето й беше пребледняло и изплашено.

Сюлейман Дада плуваше по лице в плитката вода до мен и полуголото му тяло проблясваше мътно като заседнал в плитчините кит. Изправих се бавно със стичаща се от дрехите ми вода и тя ме зяпна, ужасена от онова, което беше направила.

— О, Господи — прошепна Шери, — ами че аз го убих. О, Боже!

— Скъпа — изпъшках аз. — Това е най-добрата ти постъпка през целия ти живот — и тръгнах залитайки към мястото, където лежеше Чъби.

Той се опитваше да седне с неуверени движения.

— Спокойно, Чъби — заповядах му аз и вдигнах фенерчето. По ризата му имаше прясна кръв, разкопчах я и разкрих мощните му кафяви гърди.

Раната му беше ниско вляво, но куршумът беше пробил белия дроб. Видях пенещите се мехурчета, които излизаха от тъмната дупка при всяко вдишване. Виждал съм достатъчно огнестрелни рани, за да мога да кажа, че съм специалист, и разбирах, че раната на Чъби бе много лоша.

Той ме следеше с поглед.

— Как ти се струва? — прошепна той. — Не ме боли.

— Чудесно — мрачно отвърнах аз. — Когато пиеш бира, тя ще изтича от дупката — той се усмихна криво и аз му помогнах да седне. Отворената рана на гърба му беше малка и с гладки ръбове, защото карабината беше заредена с оловни куршуми, и беше малко по-широка от раната на гърдите му. Куршумът не беше се сплескал в костите.

Извадих от аптечката два бинта и превързах раните, преди да му помогна да се качи в лодката. Шери беше разпънала един от матраците и го завихме с одеяла.

— Да не забравиш Анджело — прошепна той. Открих дългия брезентов вързоп там, където беше го изпуснал Чъби, и с насълзени очи вдигнах тялото на Анджело, а после го примъкнах до носа на лодката.

Избутах лодката, докато водата не стигна до кръста ми, а после се прехвърлих на борда и включих моторите. Единствената ми грижа сега бе да осигуря необходимата медицинска помощ на Чъби, но преходът ни през островчетата до Сейнт Мери щеше да бъде доста дълъг.

Шери седна до Чъби на дъното на лодката, опитвайки се да облекчи мъките му по някакъв начин, а аз застанах на кърмата между двигателите и избирах най-късия път през дълбоките води на протока, преди да поема курс на юг под осеяното със студени бели звезди небе, понесъл товара от ранена, умиращ и умрял.

Бяха изминали вече почти пет часа, откакто тръгнахме, когато Шери се изправи до увития в одеяла Чъби и се промъкна към кърмата при мен.

— Чъби иска да говори с теб — тихо каза тя, а после развълнувано се наведе към мен и ме погали по бузата със студените пръсти на здравата си ръка. — Той си отива, Хари — с безутешна мъка добави тя.

Предадох й управлението на лодката.

— Виждаш ли ония две ярки звезди — посочих аз към едрите звезди на Южния кръст, — дръж курс право към тях — и се промъкнах към лежащия Чъби.

В първия миг той сякаш не можеше да ме познае, а аз коленичих до него и се заслушах в равномерното му и спокойно дишане. Накрая усети, че съм дошъл при него. Очите му проблеснаха под светлината на звездите и вдигна поглед към мен, а аз се наведох още по-ниско, така че лицата ни се приближиха само на няколко инча разстояние.

— Ама какви риби сме ловили с теб, Хари — прошепна той.

— Още много ще ловим — отвърнах аз. — С тия неща, дето возим на борда, ще можем да си купим наистина хубава лодка. Двамата с теб ще хванем още много едри риби през следващия сезон — бъди сигурен.

После замълчахме задълго, докато не усетих, че ръката му ме търси. Хванах я и я стиснах здраво. Усетих загрубялата му длан, покрита със стари рани от премеждията му с огромните риби.

— Хари — прошепна с толкова немощен глас, че едва успях да го чуя сред рева на моторите и наведох ухо към устните му. — Хари, сега ще ти кажа нещо, което никога не съм ти казвал досега. Обичам те бе, човек — зашептя той. — Обичам те повече от собствения си брат.

— И аз те обичам, Чъби — казах аз и ръката му продължаваше да ме стиска здраво още доста време, а после се отпусна. Продължавах да седя до него, докато голямата му груба лапа бавно изстиваше в ръцете ми, а зората започваше да се издига над мрачното и тъмно море.

Към следващата част или към съдържанието

Уилбър Смит Окото на тигъра (30)

Метаданни

Данни

Окото на тигъра

Информация

История

Сваляне / Връзки

Уилбър Смит
Окото на тигъра (30)