Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от немски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 2 гласа)
Сканиране
sir_Ivanhoe (2011)
Разпознаване и редакция
NomaD (2011)

Издание:

Антология на немската поезия

 

Под редакцията на Димитър Стоевски

Съставили: Димитър Стоевски, Димитър Дублев, Ламар

 

Редактор на издателството: Блага Димитрова

Художник: Димитър Трендафилов

Худ. редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Лидия Стоянова, Цветанка Апостолова

Дадена за печат на 30. XII 65

Печатни коли 20¾. Издат. коли 17–01.

Формат 59X84/16. Тираж 5090.

Издат. №41 (1989).

Поръчка на печатницата 1248. ЛГ IV

Цена 1,57 лв.

 

Държ. полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

Народна култура — София, 1966


1

Вярно, живея във времена мрачни.

Беззлобното слово е глупост. Челото без бръчки

показва безчувствие. Който се смее,

още не знае

страшната вест.

 

Какви времена са дошли, че един

разговор за дървета да бъде престъпно деяние,

защото той включва мълчание за злодействата!

Който минава по пътя спокойно,

нима ще е глух към страданието

на своите приятели?

Вярно, аз имам все още заплата.

Повярвайте ми: това е случайно. Нищо

от това, що върша, не ми позволява

да ям до насита.

Случайно съм аз оцелял. (Ако моето щастие свърши,

аз съм загубен.)

Казват ми: яж и пий! Ти имаш!

Как мога да ям и да пия,

щом вземам от гладния, като ям,

а моята чаша вода ще е нужна на жадния?

И все пак: ям и пия.

Аз искам да бъда мъдрец.

Във древните книги е писано що значи мъдрост:

въздържай се от светските битки и твоя живот

ще мине без страх.

Не служи си с насилие.

На злото отвръщай с добро.

Не изпълнявай желанията свои, а ги забрави.

Туй е мъдро.

Това аз не мога.

Вярно, живея във времена мрачни.

2

В града аз дойдох във година размирна,

когато владееше глад.

Сред хората тръгнах в година метежна,

със тях се бунтувах и аз.

Тъй отлетяха годините мои,

що имах на тая земя.

 

Хранех се в отдиха кратък на битките.

Спях със убийците аз.

Бях невнимателен с мойта любима

и търпеливо не гледах природата.

Тъй отлетяха годините мои,

що имах на тая земя,

В моето време в тресавища водеха моите пътища.

Моят език ме предаваше сам на врага.

Малко аз можех да свърша. Дори господарите,

виждах, по-сигурни бяха без мене.

Тъй отлетяха годините мои,

що имах на тая земя.

 

Сили не стигаха.

Целта бе далечна.

Но виждах я ясно, макар да не можех

да я досегна.

Тъй отлетяха годините мои,

що имах на тая земя.

3

О вие, които изплувахте в прилива,

погълнал нас,

си спомнете,

 

когато говорите за нашите слабости,

за мрачното време,

което отбягвахте.

 

Ний крачихме смело, по-често страните сменявайки,

по-рядко обувките,

през войната на класите, отчаяни,

че има неправда, а възмущение няма.

При все това знаехме:

омразата към подлостта

разяжда лицето,

гневът срещу неправдата

прави гласа ни по-дрезгав. Ах, ний,

които желаехме да направим земята приветлива,

не можем да бъдем приветливи.

Но вие, щом време настане,

човекът да бъде другар на човека,

за нас си спомнете

със снизхождение.

Край
Читателите на „Към потомците“ са прочели и: