Александър Дюма
Граф Монте Кристо (96)

XCVI. БРАЧНИЯТ ДОГОВОР

Три дни след току-що разказаната сцена, с други думи, към пет часа следобед в деня, определен за подписване брачния договор на госпожица Йожени Данглар и Андреа Кавалканти (когото баронът упорствуваше да нарича княз), докато лекият ветрец разлюляваше листата в градинката пред дома на граф дьо Монте Кристо, който се готвеше да излиза, и конете му, задържани от кочияша, седнал от четвърт час вече на капрата, тупаха нетърпеливо с крак, елегантният файтон, с който неведнъж сме се запознавали, особено след вечеринката в Отьой, зави бързо покрай главния вход и по-скоро изхвърли, отколкото свали на площадката господин Андреа Кавалканти, позлатен и сияещ, сякаш ще се жени за някоя княгиня.

Той се осведоми за здравето на графа с обичайната си безцеремонност, качи се леко на първия етаж и го срещна пред стълбите.

При вида на младежа графът се спря. Но Андреа Кавалканти бе вече поел, а поемеше ли, нищо не можеше да го спре.

— О, здравейте, драги господин дьо Монте Кристо — поздрави той графа.

— А-а, господин Андреа! — промълви полуподигравателно Монте Кристо. — Как сте?

— Чудесно, както виждате. Идвам да поговорим за хиляди неща, но най-напред — излизате ли, или се прибирате?

— Излизам, господине.

— Тогава, за да не ви бавя, ще се кача, ако сте съгласен, във вашата кола, а Том ще кара моя файтон зад нас.

— Не — отвърна с едва уловима презрителна усмивка графът, който нямаше желание да се показва с младежа, — предпочитам да ви изслушам тук, драги господин Андреа; в стая се разговаря по-спокойно, а няма и кочияш, който да подслушва думите ви.

Графът се върна в един малък салон на първия етаж. Седна, кръстоса нозе и даде знак на младежа да седне срещу него.

Андреа си нагласи най-весело изражение.

— Както знаете, драги графе — каза той, — церемонията ще се състои тази вечер, в девет часа ще подпишем договора у тъста.

— О, така ли? — учуди се Монте Кристо.

— Как, аз ли ви съобщавам тази вест? Нима господин Данглар не ви е предупредил за тържеството?

— Напротив — отвърна графът, — вчера получих писмо от него, но мисля, че часът не беше определен.

— Възможно е, тъстът е разчитал, че всички знаят.

— Е добре! — каза Монте Кристо. — Сега сте вече щастлив, господин Кавалканти: сключвате един напълно подходящ брак, а госпожица Данглар е на това отгоре и красива.

— Да — отвърна скромно Кавалканти.

— И главно много богата, доколкото ми е известно — продължи Монте Кристо.

— Така ли мислите? Много богата? — повтори младежът.

— Сигурно, казват, че господин Данглар крие поне половината си състояние.

— А той признава да има петнадесет-двадесет милиона — каза Андреа със светнали от радост очи.

— Без да вземаме предвид — добави Монте Кристо, — че предстои да се заеме с предприятие, вече малко остаряло в Щатите и Англия, но съвсем ново във Франция.

— Да, да, зная какво имате предвид: железницата, която му възложиха по търг, нали?

— Именно! По общо мнение той ще спечели най-малко десет милиона от тази сделка.

— Десет милиона! Така ли предполагате? Чудесно! — заяви Кавалканти, опиянен от металическия звън на тия позлатени слова.

— Без да броим и това, че цялото богатство ще остане на вас, което е напълно редно, защото госпожица Данглар е единствена дъщеря. Впрочем и вашето състояние, така поне ми каза баща ви, е почти равно с това на вашата годеница. Но да изоставим малко тия парични въпроси. Знаете ли, господин Андреа, че вие доста леко и ловко свършихте тази работа?

— Не я уредих зле наистина — каза момъкът. — Роден съм за дипломат.

— Тогава ще накараме да ви вземат в кариерата; дипломацията, както знаете, не се изучава; тя е въпрос на усет. А грабнаха ли ви сърцето?

— Страхувам се, че да — отговори Андреа с тона, с който бе чувал Дорант или Валер да отговарят в Театър франсе на Алсест^[1].

— Обичат ли ви поне малко?

— Сигурно — отвърна с победоносна усмивка Андреа. — Щом се омъжват за мене. Но да не забравим нещо много важно.

— Какво?

— Че получих в случая необикновено голяма подкрепа.

— Ами!

— Разбира се.

— От обстоятелствата ли?

— Не, от вас.

— От мене ли? Оставете тия приказки, княже — каза Монте Кристо, като наблегна преднамерено върху титлата. — Какво съм могъл да сторя за вас? Нима вашето име, общественото ви положение и качествата ви не бяха достатъчни?

— Не — отвърна Андреа; — не. Каквото и да казвате, господин графе, аз поддържам, че положението на човек като вас е оказало много по-голямо въздействие от моето име, обществено положение и качества.

— Напълно се мамите, господине — каза Монте Кристо, който усещаше коварната ловкост на младежа и разбираше значението на думите му; — вие получихте моето покровителство едва след като узнах влиянието и богатството на господин баща ви; а кой ми достави удоволствието да се запозная с вас и с бележития ви родител — двама души, които никога не бях виждал! Моите най-добри приятели, лорд Уилмор и абат Бузони. Кой ме насърчи не да ви служа за поръчител, а да ви представя в обществото? Името на баща ви, така добре известно и почитано в Италия; но вас лично аз не ви познавам.

Това спокойно и свободно държане накара Андреа да разбере, че засега е стиснат в по-крепка ръка от неговата собствена и не ще се изтръгне лесно от нея.

— Но — започна той — наистина ли баща ми е толкова богат, господин графе?

— Изглежда, че е — отвърна Монте Кристо.

— Знаете ли дали сумата, която е обещал да ми даде при брака ми, е пристигнала?

— Получих съобщението.

— А трите милиона?

— Трите милиона навярно пътуват.

— Значи наистина ще ги получа?

— Но, дявол да го вземе! — продължи графът. — Мисля, че досега, господине, не сте останали без пари?

Андреа бе така изненадан, щото неволно се замисли за миг.

— Като се отърся от унеса си, остава ми да ви отправя само едно искане, което ще разберете дори ако ви е неприятно.

— Кажете — отвърна Монте Кристо.

— Благодарение на състоянието си аз влязох във връзка с много хора от доброто общество и дори имам, поне засега, цяла тълпа приятели. Но когато се покажа пред очите на цялото парижко общество, аз трябва да се опра на едно прочуто име и при отсъствието на бащината десница към олтара трябва да ме поведе друга могъща ръка; защото баща ми няма да дойде в Париж, нали?

— Той е вече стар, много пъти раняван и твърди, че всяко пътуване го измъчва.

— Разбирам. И така, идвам да ви помоля за нещо.

— Мене ли?

— Да, вас.

— За какво, боже мой?

— Просто да заместите баща ми.

— О, драги господине, нима и след като имах щастието да ви срещам толкова пъти, вие ме познавате така зле, та идвате да ми поискате подобно нещо? Поискайте ми в заем половин милион, и при все че такава сума се дава много нарядко — честно слово! — не бихте ме затруднили толкова, колкото ме затруднявате сега. Казах ви вече, струва ми се, че при своето участие в житейските дела — особено ако това участие е морално, а не материално — граф дьо Монте Кристо се ръководи винаги от скрупулите, бих казал дори — от суеверията на един ориенталец. Аз, човекът със сараи в Кайро, Смирна и Цариград, да кумувам някому? Никога!

— Отказвате ми значи?

— Категорично; дори да ми бяхте син или брат, пак щях да ви откажа.

— И таз добра! — извика разочаровано Андреа. — Ами сега какво ще правя?

— Сам казахте, че имате стотина приятели.

— Съгласен, но вие именно ме представихте у господин Данглар.

— Нищо подобно; да възстановим фактите по реда им: аз ви поканих на вечеря заедно с него в Отьой, но вие се представихте сам; това, дявол да го вземе, не е все едно!

— Да, но вие подпомогнахте женитбата ми.

— Аз ли? Ни най-малко, вярвайте ми! Припомнете си какво ви казах, когато ме помолихте да направя предложението: драги княже, аз не съдействувам на никакви бракове; това е мой непоклатим принцип.

Андреа прехапа устни.

— Но все пак ще присъствувате поне?

— Ще присъствува ли цветът на парижкото общество?

— Разбира се!

— Добре, в такъв случай ще дойда и аз — отвърна графът.

— И ще подпишете договора?

— Не виждам никакво неудобство; скрупулите ми не отиват дотам.

— Добре, щом не желаете да ме удостоите с нещо повече, трябва да се задоволя с това, което ми давате. Но още една дума, графе.

— Каква е тя?

— Искам един съвет.

— Внимавайте: съветът е нещо по-лошо от услуга.

— О, този съвет можете да ми дадете, без да се изложите.

— Кажете.

— Зестрата на жена ми е петстотин хиляди франка, нали?

— Това е цифрата, която ми бе съобщена от господин Данглар.

— Да я взема ли, или да я оставя у нотариуса?

— Ето как се вършат обикновено тия неща, ако човек желае да постъпи галантно: при подписването на договора двамата нотариуси уговарят среща за другия или по-другия ден; тогава разменят зестрите и си издават взаимно разписки; а след венчавката предават милионите на ваше разположение, като господар на общия имот.

— Защото — заяви Андреа със зле прикрито безпокойство — моят тъст изрази, струва ми се, намерение да вложи капиталите ни в прочутата сделка с железопътната линия, за която ми говорихте преди малко.

— Е, добре — отвърна Монте Кристо, — всички са убедени, че по този начин капиталите ви ще се утроят в една година. Господин барон Данглар е добър и пресметлив баща.

— Тогава — каза Андреа — всичко се уреди, като изключим отказа ви, който жестоко ме огорчи.

— Отдайте го само на скрупули, напълно естествени при такива обстоятелства.

— Добре, така да бъде — отвърна Андреа; — тогава до довечера в девет часа.

— До довечера.

И въпреки леката съпротива на Монте Кристо, чиито устни пребледняха, при все че успя да запази тържествената си усмивка, Андреа сграбчи ръката му, стисна я, скочи във файтона и изчезна.

Тия четири-пет часа, които му оставаха до девет часа, Андреа използува за покупки и за посещения у споменатите приятели, като настояваше да се явят в дома на банкера с разкошните си каляски и ги заслепяваше с обещания за акции, които по-късно замаяха всички глави, но засега бяха започнали само с Дангларовата.

И наистина, в осем и половина вечерта големият салон в дома на Данглар, съседната галерия и трите останали салона се изпълниха с парфюмирано множество, привлечено не толкова от приятелски чувства, колкото от непобедимото желание да бъде там, гдето има нещо ново.

Някой академик би казал, че светските вечеринки са колекция от цветя, които привличат непостоянните пеперуди, гладните пчели и бръмчащите бръмбари.

Не ще и дума, че салоните блестяха от свещи, светлината се разливаше на струи от позлатени поставки по копринените тапети и цялата безвкусица на тази мебелировка, която можеше да се похвали само с разкоша си, сияеше с неповторим блясък.

Госпожица Йожени беше облечена с изискана скромност: бяла копринена рокля от брокат, бяла роза, полускрита в черните като смола коси, бяха единствената й украса, неподсилена от никакъв накит.

Но в очите й се четеше самоувереност, опровергаваща просташката непорочност, която този скромен тоалет олицетворяваше в собствените й очи.

На тридесетина стъпки от нея госпожа Данглар разговаряше с Дебре, Бошан и Шато Рено. Дебре бе влязъл отново в този дом поради тържествеността на случая, но наравно с всички други, без никакво особено предимство.

Заобиколен от депутати и финансисти, господин Данглар разясняваше някаква нова данъчна теория, която възнамерявал да приложи, когато обстоятелствата принудят правителството да го вземе в Министерския съвет.

Уловил под ръка едно от най-блестящите контета от операта, Андреа му обясняваше доста нахално — налагаше му се да бъде дързък, за да не изглежда, че се стеснява — проектите за бъдещия си живот и разкоша, който смяташе да въведе във висшето парижко общество със своите сто седемдесет и пет хиляди франка годишен доход.

Множеството се движеше из салоните като прилив и отлив от тюркоази, рубини, изумруди, опали и елмази.

И тук, както навред, се виждаше, че най-старите жени са най-нагиздени, а най-грозните упорствуват най-много да се показват.

Хубавите бели лилии и нежните уханни рози трябваше да се търсят и откриват в ъглите, затулени от някоя майка с тюрбан или леля с перо от райска птица.

Гласът на лакеите известяваше непрестанно сред тази тълпа, сред смеховете и приказките някое прочуто име на финансист, на уважаван военен или прославен литератор, посрещано с леко раздвижване между групите.

Но срещу едно рядко име, което имаше предимство да развълнува този океан от човешки вълни, колко биваха посрещани с безразличие или презрително ухилване!

В момента, когато стрелката на масивния стенен часовник, представляващ заспалия Ендимион^[2], отбеляза девет часа върху позлатения циферблат и верният повторител на механичната мисъл прокънтя девет пъти, името на граф дьо Монте Кристо също прокънтя и всички присъствуващи се обърнаха към вратата, ударени сякаш от електрически ток.

Графът беше в черен костюм, както винаги скромен; бялата жилетка подчертаваше широките гърди, черната яка изглеждаше поразително нова, така ярко се открояваше върху мъжествената бледност на лицето; единствената му скъпоценност беше тънка златна верижка, която едва личеше върху бялото пике на жилетката.

Около вратата се образува веднага кръг. Само с един поглед графът забеляза госпожа Данглар в единия край на салона, господин Данглар в другия, а госпожица Йожени видя пред себе си.

Приближи се най-напред към баронесата, която разговаряше с госпожа дьо Вилфор, дошла сама, защото Валантин беше все още болна; после, без да заобиколи, тъй като всички му правеха път, отиде от баронесата към Йожени и я поздрави така набързо и сдържано, щото гордата артистка остана поразена.

Госпожица Луиз д’Армии, застанала до нея, благодари на графа за препоръчителните писма за Италия, които й бе дал, и заяви, че възнамерява да ги използува наскоро.

След като остави дамите, графът се обърна и се озова пред Данглар, който се бе приближил да го поздрави.

Изпълнил светските си задължения, Монте Кристо се спря и започна да оглежда салона със своя самоуверен поглед и особеното изражение, присъщо на хора от дадена среда и главно на хора със значение, което сякаш казва:

„Изпълних дълга си; сега е ред на другите да изпълнят своя“.

Андреа, който се намираше в съседния салон, усети трепета, обзел присъствуващите при появата на Монте Кристо, и изтича да го поздрави.

Намери го заобиколен отвред; всеки искаше да чуе думите му, както става винаги с хора, които говорят малко и не казват никога незначителни неща.

В същия миг влязоха и нотариусите и отидоха да сложат надрасканите договори върху приготвената за церемонията маса от позлатено дърво, покрита с извезана със сърма кадифена покривка.

Единият нотариус седна, другият остана прав.

Предстоеше прочитането на договора, който щеше да бъде подписан от половината Париж, присъствуващ на това тържество.

Всички насядаха, или по-точно жените се събраха на едно място, а мъжете, по-равнодушни към енергичния стил, както казва Боало, започнаха да коментират трескавото вълнение на Андреа, внимателността на Данглар, невъзмутимостта на Йожени, лекото и шеговито настроение, с което баронесата посрещаше това важно събитие.

Договорът бе прочетен сред дълбока тишина. Но щом четенето свърши, в салоните отново зашумяха, дори двойно повече, отколкото дотогава; грамадните суми, милионите, които звънтяха в бъдещето на двамата млади и допълваха изложената в нарочна стая зестра и скъпоценностите на младоженката, смаяха с блясъка си завистливците.

Богатството беше удвоило в очите на младежите чара на госпожица Данглар, който затъмняваше засега дори слънчевия блясък.

Що се отнася до жените, те завидяха, разбира се, за тези милиони, но смятаха, че не се нуждаят от тях, за да изглеждат красиви.

Плътно заобиколен от приятели, поздравяван, обсипван с ласкателства, започнал да вярва, че този сън е действителност, Андреа беше почти главозамаян.

Нотариусът взе тържествено перодръжката, вдигна я над главата си и обяви:

— Господа, започва подписването на договора.

Пръв трябваше да подпише баронът, след него пълномощникът на господин Кавалканти-баща, после баронесата, след нея бъдещите съпрузи, както ги наричат с противния език, възприет за обгербваните книжа.

Баронът взе перото и подписа; подписа и пълномощникът.

Приближи се баронесата под ръка с госпожа дьо Вилфор.

— Колко жалко, мила приятелко — каза тя, като вземаше перото, — че една неочаквана случка, настъпила в делото по убийството и кражбата, на които господин граф дьо Монте Кристо щеше да стане без малко жертва, ни лишава от присъствието на господин дьо Вилфор.

— Господи! — промълви Данглар с тона, с който би казал: „Ей богу, все ми е едно!“

— Боже мой! — заяви Монте Кристо, като се приближи. — Много се страхувам, че аз съм неволната причина за това отсъствие.

— Какво, вие ли, графе? — обади се госпожа Данглар, докато се подписваше. — Внимавайте, няма да ви простя, ако е така.

Андреа наостри слух.

— Но може и да не е по моя вина — каза графът, — държа да подчертая това.

Всички слушаха с любопитство: щеше да говори Монте Кристо, който толкова рядко отваряше уста.

— Припомняте си — започна графът сред дълбоко мълчание, — че тъкмо в моя дом умря нещастникът, който бе дошъл да ме ограби, а на излизане бе убит, както се предполага, от своя съучастник?

— Да — отвърна Данглар.

— Е, добре, при опита да го спасят го разсъблекли и захвърлили дрехите му в един ъгъл, откъдето органите на правосъдието ги прибрали; но когато вземали палтото и панталона, за да ги предадат в канцеларията на следователя, забравили жилетката.

Андреа видимо пребледня и се отмести незабелязано към вратата; съзря, че на кръгозора се появява буреносен облак.

— Днес обаче нещастната жилетка била намерена, окървавена и разкъсана в областта на сърцето.

Дамите изпищяха, една-две се приготвиха да припаднат.

— Донесоха ми я. Никой не можеше да отгатне откъде е тази дрипа; само аз предположих, че е вероятно на жертвата. И изведнъж, както ровеше предпазливо и с отвращение посмъртната реликва, камериерът ми напипа в джоба някаква хартия, която извади: оказа се, че това е писмо, адресирано — до кого, мислите, бароне? — до вас!

— До мене ли? — извика Данглар.

— До вас, боже мой, да, до вас; успях да разчета името ви под кръвта, с която бележката беше зацапана — отвърна Монте Кристо сред общата изненада.

— Но — запита госпожа Данглар, като гледаше неспокойно съпруга си — по какъв начин това е могло да възпрепятствува господин дьо Вилфор?

— Много просто, госпожо — отвърна Монте Кристо; — жилетката и писмото са, както се казва, веществени доказателства; и аз я изпратих на господин кралския прокурор. Нали разбирате, драги бароне, законният път е най-сигурен, когато се касае за углавни престъпления: това би могло да бъде някаква машинация, насочена срещу вас.

Андреа погледна втренчено Монте Кристо и изчезна в съседния салон.

— Възможно е — заяви Данглар, — убитият не беше ли бивш каторжник?

— Да — отговори графът. — Бивш каторжник на име Кадрус.

Данглар леко пребледня, Андреа напусна и втория салон и се озова в хола.

— Но подписвайте, подписвайте! — подкани Монте Кристо. — Виждам, че разказът ми развълнува всички, и аз моля покорно да ме извините, вие, госпожо Данглар, както и вие госпожице Данглар.

Баронесата, която се бе вече подписала, върна перодръжката на нотариуса.

— Господин княз Кавалканти — извика нотариусът. — Къде сте, господин княз Кавалканти?

— Андреа! Андреа! — извикаха едновременно неколцина младежи, достатъчно близки с италианския благородник, за да могат да му говорят на име.

— Повикайте княза и му кажете, че е негов ред да се подпише! — обърна се Данглар към един от разсилните.

Но гостите се втурнаха в същия миг уплашено към големия салон, като че в помещенията бе влязло някакво ужасно чудовище, quaerens quem devoret^[3].

Имаше наистина от какво да се стъписат, уплашат и развикат.

Един жандармерийски офицер поставяше по двама стражари пред вратата на всеки салон и пристъпи към Данглар, придружен от полицейски комисар със служебен шарф.

Госпожа Данглар изпищя и припадна.

Предполагайки, че са дошли за него (някои съвести са винаги неспокойни), Данглар се представи пред гостите си с разстроено от уплаха лице.

— Какво има, господине? — запита Монте Кристо, като пристъпи към комисаря.

— Кой от вас, господа — отвърна чиновникът, без да отговори на графа, — се именува Андреа Кавалканти?

От всички ъгли на салона се чуха слисани възклицания. Търсиха, разпитваха.

— Какъв е този Андреа Кавалканти? — запита объркано Данглар.

— Бивш каторжник, избягал от тулонската каторга.

— И какво престъпление е извършил?

— Обвинен е — отвърна невъзмутимо комисарят, — че е убил именувания Кадрус, негов другар по каторга, когато Кадрус е излизал от дома на Монте Кристо.

Монте Кристо се огледа бързо.

Андреа бе изчезнал.