Александър Дюма
Граф Монте Кристо (68)

LXVIII. ЛЕТЕН БАЛ

В същия ден и почти по същото време, когато госпожа Данглар водеше тоя разговор в кабинета на господин кралския прокурор, една пътническа кола пое по улица Елдер, мина през портата на № 27 и спря в двора.

След миг вратичката се отвори и от колата слезе госпожа дьо Морсер, подкрепяна от сина си.

Щом придружи майка си до стаята й, Албер поръча да му приготвят банята и каляската, а малко по-късно замина за Шанз Елизе у граф дьо Монте Кристо.

Графът го посрещна с обичайната си усмивка. Странно: никой никога не се придвижваше нито стъпка напред в сърцето или съзнанието на този човек. Ония, които се опитваха, така да се каже, да насилят достъпа към близостта с него, се озоваваха пред стена.

Изтичал към него с отворени обятия, Морсер отпусна ръце, щом го видя, въпреки приятелската му усмивка и се осмели само да му подаде ръка.

Монте Кристо я докосна, както винаги, без да я стисне.

— Ето ме, драги графе — каза гостът.

— Добре дошли!

— Пристигнах преди един час.

— От Диеп ли?

— От Трепор.

— О, да, вярно!

— И първото ми посещение е у вас.

— Много мило от ваша страна — каза с пълно безразличие Монте Кристо.

— Какво ново?

— Какво ново ли? Питате мене, чужденеца?

— Като питам какво ново, искам да кажа, направихте ли нещо за мене?

— Нима ми бяхте поръчали нещо? — престори се на разтревожен Монте Кристо.

— Хайде, хайде, не се преструвайте на незнаещ. Разправят, че съществуват предупреждения от разстояние: а в Трепор аз получих такъв електрически шок, щото — ако не сте сторили нищо — то поне сте помислили за мене.

— Възможно е — каза Монте Кристо. — Аз наистина мислех за вас, но трябва да призная, че магнетизмът, на който съм бил проводник, е действувал независимо от моята воля.

— Наистина ли? Разправете ми случката, моля ви се.

— Много просто. Господин Данглар беше на вечеря у мене.

— Зная, защото ние с майка ми заминахме, за да избягаме от присъствието му.

— Но той вечеря заедно с господин Андреа Кавалканти.

— Вашият италиански княз ли?

— Да не преувеличаваме. Господин Андреа си дава само титлата виконт.

— Си дава ли казахте?

— Казах: си дава.

— Нима не е?

— А, отгде да знам аз? Той си я дава, аз му я давам, хората му я дават; все едно, че е така, нали?

— Вие сте наистина странен човек! После?

— После ли? Какво?

— Господин Данглар вечерял значи у вас?

— Да.

— С вашия виконт Андреа Кавалканти?

— С виконт Андреа Кавалканти, с баща му, маркиза, с госпожа Данглар, с очарователните господин и госпожа дьо Вилфор, с господин Дебре, с Максимилиан Морел и кой още беше… Чакайте… о, да, господин дьо Шато Рено.

— Говориха ли за мене?

— Нито дума.

— Толкова по-зле.

— Защо? Струва ми се, че като ви забравиха, сториха тъкмо това, което желаете?

— Драги графе, щом не са говорили за мене, много са мислили за мене, а това ме отчайва.

— Какво ви интересува, щом госпожица Данглар не беше между тия, които са мислили тук за вас? Но вярно е, че може да е мислила у дома си.

— О, сигурен съм, че не е мислила: или, ако е мислила, то е било точно така, както и аз мисля за нея.

— Трогателна симпатия! — каза графът. — Мразите се значи?

— Слушайте — каза Морсер, — ако госпожица Данглар би се смилила над мъките, които не изпитвам за нея, и би ме освободила от брачните обвързвания, уговорени между нашите семейства, би било чудесно. С една дума, смятам, че госпожица Данглар може да бъде очарователна любовница, но за съпруга, дявол да…

— Такава ли е — изсмя се Монте Кристо — вашата преценка за бъдещата ви съпруга?

— Боже мой, да! Малко възгруба наистина, но поне точна. А щом тази мечта не може да се осъществи и за да се достигне съответната цел, госпожица Данглар трябва да ми стане съпруга, което значи да живее с мене, да мисли край мене, да пее при мене, да пише стихове или да свири на десет стъпки от мене, и то през целия ми живот — тогава вече изпадам в ужас. Любовницата, драги графе, човек може да изостави; но съпругата, дявол да го вземе, е нещо съвсем друго, трябва да я търпите вечно, искам да кажа отблизо или отдалеко. А да търпите вечно госпожица Данглар, дори отдалеко, е нещо страшно.

— Много сте мъчен, виконте.

— Да, защото често мисля за нещо невъзможно.

— За какво?

— Да си намеря такава жена, каквато си е намерил баща ми.

Монте Кристо пребледня и погледна Албер, като си играеше с великолепни пистолети, чиито пружини поскърцваха в ръцете му.

— Баща ви е бил значи много щастлив? — каза той.

— Вие знаете моето мнение за майка ми, господин графе; тя е ангел; и досега е красива, все още духовита и все по-добра. Пристигам от Трепор; да придружава майка си, би било за всеки друг син само дълг на учтивост или направо ангария, но аз прекарах четири дни само с нея, по-доволен, по-отпочинал, по-поетично, бих казал, отколкото ако бях отвел в Трепор царица Маб или Титания^[1]!

— С това нейно отчайващо съвършенство ще накарате всички, които ви слушат, да останат ергени.

— Тъкмо за това — продължи Морсер, — като зная, че на тоя свят съществува съвършена жена, не желая да се оженя за госпожица Данглар. Забелязвали ли сте понякога как нашият егоизъм придава блестящи багри на всичко, което ни принадлежи? Диамантът, блестял на витрината на Марле или Фосин, става много по-красив, щом стане наш; но ако очевидността ви налага да признаете, че друг е по-бистър, а пък сте принуден да носите вечно своя по-несъвършен диамант, разбирате ли как ще страдате от това?

— Сноб! — прошепна графът.

— Затова именно ще подскоча от радост, когато госпожица Йожени разбере, че аз съм незначителна прашинка и имам само толкова стотици хиляди, колкото са нейните милиони.

Монте Кристо се усмихна.

— Намислих нещо друго — продължи Албер — Франц обича ексцентричностите и аз се постарах да му помогна да се влюби въпреки волята си в госпожица Данглар; но на четирите писма, в които я описах най-привлекателно, Франц ми отговаряше невъзмутимо: „Вярно е, че съм ексцентричен, но моята ексцентричност не стига дотам да не сдържа дадена дума“.

— Ето какво значи приятелска преданост: да дадеш другиму жената, която желаеш само за любовница.

Албер се усмихна.

— Между другото — продължи той — милият Франц пристига, но това не ви интересува; вие не го обичате, струва ми се?

— Аз ли? — каза Монте Кристо. — Как ви е хрумнало, драги виконте, че не обичам господин Франц? Аз обичам всички.

— Като включвате и мене в това число… благодаря.

— О! Да не смесваме — каза Монте Кристо. — Обичам всички така, както господ ни повелява да обичаме ближния си, по християнски; а мразя определено само някои хора. Да се върнем сега към господин Франц д’Епине. Казахте, че скоро ще бъде тук?

— Да, повикал го господин дьо Вилфор, също така побеснял да омъжва госпожица Валантин, както господин Данглар е побеснял да омъжва госпожица Йожени. Ужасно неприятно трябва да е наистина да си баща на голяма дъщеря; тия бащи сигурно се разболяват и пулсът им трябва да е деветдесет в минута, докато се отърват от дъщерите си.

— Но господин д’Епине не прилича на вас; той приема търпеливо злото.

— Нещо повече: приема го сериозно; носи бели вратовръзки и говори вече за бъдещото си семейство. Впрочем той дълбоко уважава семейство Вилфор.

— Заслужено, нали?

— Така мисля. Господин дьо Вилфор е минавал всякога за строг, но справедлив човек.

— Чудесно! — възкликна Монте Кристо. — Ето поне един човек, към когото не се отнасяте, както с горкия господин Данглар!

— Може би защото не съм принуден да се оженя за дъщеря му — отвърна със смях Албер.

— Имате наистина възмутително самомнение, драги господин виконте — каза Монте Кристо.

— Аз ли?

— Да. Вие. Хайде вземете една пура.

— С удоволствие. А защо съм самомнителен?

— Просто защото гледате как да се спасите от брак с госпожица Данглар. Оставете събитията да текат, може би не вие ще се откажете пръв от думата си.

— О! — промълви Албер и опули очи.

— Разбира се, господин виконте, никой няма да ви вкара насила врата в хомота, дявол да го вземе! Слушайте — продължи Монте Кристо, като заговори с по-друг тон, — наистина ли желаете да скъсате?

— Бих дал сто хиляди франка за такова нещо.

— Добре, да ви е честито: господин Данглар е готов да даде двойно повече за същата цел.

— Наистина ли имам това щастие? — каза Албер, макар че докато изказваше тия думи, челото му се помрачи едва уловимо. — А какви са причините, драги графе, за това желание на господин Данглар?

— О, издаде ли се, гордо и егоистично момче! Чудесно, пак виждам човека, който иска да разсече със секира чуждото самолюбие, но започва да вика, щом убодат с игла неговото!

— Не! Но, струва ми се, че господин Данглар…

— Трябваше да бъде възхитен от вас, нали? Е добре, известно е, че господин Данглар е човек, който няма вкус, затова се е възхитил повече от другиго…

— От кого?

— Не зная; изучавайте, гледайте, не пропускайте никакви слухове и се възползувайте от тях.

— Добре, разбирам; слушайте, майка ми… не, сбърках, не майка ми, а баща ми възнамерява да даде бал.

— Бал през този сезон?

— Летните балове са на мода.

— Дори да не са, достатъчно е графинята да пожелае, за да станат.

— Не е лошо казано; разбирате ли, това са чистокръвни балове: който остава в Париж през юли, е истински парижанин. Желаете ли да предадете една покана за господа Кавалканти?

— След колко дни ще се състои вашият бал?

— В събота.

— Господин Кавалканти-баща няма да е тук.

— Но господин Кавалканти-син остава. Обещавате ли да доведете господин Кавалканти-син?

— Слушайте, виконте, аз не го познавам.

— Не го познавате ли?

— Не; видях го за пръв път преди три-четири дни и не отговарям за него.

— Но все пак го приемате!

— За мене е друго; препоръча ми го един почтен абат, който може все пак да е бил излъган. Поканете го направо, така ще бъде чудесно, но не искайте да ви го представя аз; ако се случи той да се ожени по-късно за госпожица Данглар, ще ме обвините в съучастничество и ще поискате да се самоубия с вас; впрочем аз не зная дали изобщо ще дойда.

— Къде?

— На вашия бал.

— Защо да не дойдете?

— Преди всичко защото още не сте ме поканили.

— Но аз идвам именно за да ви предам лично нашата покана.

— О, много мило; но може би ще бъда възпрепятствуван.

— Като ви кажа нещо, ще бъдете любезен да отстраните всякакви пречки.

— Кажете!

— Мама ви моли.

— Госпожа графиня дьо Морсер ли? — потрепера Монте Кристо.

— О, графе — каза Албер, — предупреждавам ви, че госпожа дьо Морсер разговаря свободно с мене; и ако не сте усетили да трепнат у вас струните, за които ви говорих преди малко, сигурно напълно ви липсват. Защото четири дни ние говорихме само за вас.

— За мене ли? Много ме задължавате наистина.

— Това се дължи на вашето амплоа: вие сте жива загадка.

— И за майка ви ли съм загадка? Аз я смятах достатъчно разумна и не допусках, че може да се отдава на въображението си!

— Загадка сте, драги графе; загадка и за майка ми, както и за другите; всички признават, че сте загадка, но, успокойте се, никой не ви е разгадал. Мама само се пита как е възможно да сте все така млад. Всъщност мисля, че докато графиня Г. ви смята за лорд Рътуен, моята майка мисли, че сте Калиостро или граф дьо Сен Жермен. Затвърдете това убеждение у госпожа дьо Морсер още при първото си посещение. Не ще ви бъде трудно, защото притежавате философския камък на единия и духовитостта на другия.

— Благодаря, че ме предупредихте — усмихна се графът, — ще се постарая да се справя с всички предположения.

— И така, ще дойдете в събота?

— Щом госпожа дьо Морсер ме моли.

— Много сте мил.

— А господин Данглар?

— О, той получи вече три покани; баща ми се погрижи за това. Ще се постараем да доведем и големия д’Агесо^[2], господин дьо Вилфор но за него не сме сигурни.

— Не бива никога да се отчайваме, казва поговорката.

— Танцувате ли, драги графе?

— Аз ли?

— Да, вие. Какво чудно има в това да танцувате?

— Да, наистина, щом човек не е прехвърлил четиридесетте… Не, не танцувам, но обичам да гледам как другите танцуват. А госпожа дьо Морсер танцува ли?

— И тя не танцува; ще разговаряте, тя има толкова голямо желание да поговори с вас!

— Така ли?

— Честно слово! И трябва да ви кажа, че вие сте първият човек, към когото майка ми проявява такова любопитство.

Албер взе шапката си и стана; графът го придружи до вратата.

— Укорявам се за нещо — каза той, като се спря на входната площадка.

— За какво?

— За това, че се разбъбрах; не трябваше да ви говоря за господин Данглар.

— Напротив, говорете ми пак, говорете ми често, всякога, но все в този тон.

— Добре, успокоихте ме. О, да не забравя, кога пристига господин д’Епине?

— След пет-шест дни най-късно.

— А кога ще се ожени?

— Щом пристигнат господин и госпожа дьо Сен Меран.

— Тогава доведете ми го, като пристигне в Париж. Макар да твърдите, че не го обичам, ще се радвам да го видя.

— На вашите заповеди, господарю!

— Довиждане!

— Във всеки случай в събота непременно, нали?

— То се знае! Дадена дума!

Графът проследи с поглед Албер и му помаха с ръка.

Щом младежът се качи във файтона си, той се обърна и като видя зад себе си Бертучо, запита:

— Е-е?

— Беше в палатата — отвърна управителят.

— Дълго ли стоя?

— Час и половина.

— И се прибра у дома си?

— Направо.

— Добре, драги Бертучо — каза графът, — сега мога да ви дам само един съвет: да видите дали не ще можете да намерите в Нормандия местенцето, за което ви говорих.

Бертучо се поклони и тъй като желанията му се съгласуваха напълно с полученото нареждане, замина още вечерта.