Александър Дюма
Граф Монте Кристо (45)

XLV. КЪРВАВИЯТ ДЪЖД

Когато влизаше, бижутерът се бе огледал изпитателно; но нищо навярно не пробуди у него подозрения, ако не ги е имал, нито се потвърди, ако ги е имал.

Кадрус продължаваше да закрива с две ръце банкнотите и златото. Карконтката се усмихваше колкото можеше по-любезно на госта.

— О, вие сте се страхували, както изглежда, да не съм ви измамил в броенето, та сте проверявали парите, след като си тръгнах.

— Нищо подобно — отвърна Кадрус; — само че всичко стана така ненадейно, та не можехме просто да повярваме и ако не виждаме вещественото доказателство, все мислим, че сънуваме.

Бижутерът се усмихна.

— Имате ли други пътници в странноприемницата? — попита той.

— Не — отвърна Кадрус, — ние не вземаме хора за нощувка; градът е много близо, та никой не отсяда тук.

— Тогава сигурно ужасно ще ви притеснявам?

— Да ни притеснявате ли, драги господине? — рече мило Карконтката. — Никак, кълна ви се.

— И къде ще ме настаните?

— В горната стая.

— Тя не е ли вашата?

— Няма значение; имаме още едно легло в съседната стая.

Кадрус погледна учудено жена си. Бижутерът затананика и отиде да си посгрее гърба при огъня от съчки, който Карконтката побърза да запали, за да се изсуши гостът.

В това време тя постла кърпа на единия край на масата и нареди, каквото беше останало от обеда им, като прибави и две-три пресни яйца.

Кадрус прибра банкнотите в портфейла, а златото в кесията, после занесе всичко в гардероба. Започна да се разхожда из помещението мрачен и замислен, като поглеждаше от време на време бижутера, от когото се вдигаше пара пред огнището, дето той се обръщаше ту на една, ту на друга страна, за да се суши.

— Ето — рече Карконтката, като остави и бутилка вино на масата, — вечерята е готова.

— Ами вие? — попита Жоанес.

— Аз няма да вечерям — отвърна Кадрус.

— Ние обядвахме много късно — побърза да добави Карконтката.

— Та сам ли ще вечерям? — промълви бижутерът.

— Ние ще ви прислужваме — рече Карконтката с услужливост, която не проявяваше дори към посетители, които й плащат.

Кадрус й отправяше от време на време по някой светкавичен поглед.

Бурята продължаваше.

— Чувате ли? Чувате ли? — обади се Карконтката; — много добре сторихте, наистина, че се върнахте.

— И все пак — каза бижутерът, — ако ураганът поутихне, докато се навечерям, ще си тръгна.

— Задухал е мистралът — поклати глава Кадрус; — най-малко до утре ще трае.

И въздъхна.

— Тежко и горко на тия, дето са навън — рече бижутерът, като седна да вечеря.

— Да — добави Карконтката, — лоша нощ ще изкарат.

Бижутерът започна да се храни, а Карконтката продължи да проявява към него вниманието на любезна домакиня; обикновено своенравна и намусена, тя бе станала сега образец на услужливост и учтивост. Ако бижутерът я познаваше от по-рано, такава дълбока промяна непременно щеше да го учуди и да му вдъхне съмнения. Кадрус не продумваше, продължаваше да се разхожда и дори не смееше да погледне госта си.

Когато бижутерът се навечеря, Кадрус опита да отвори вратата.

— Бурята сякаш утихва — рече той.

Но в същия миг в опровержение на думите му къщата бе разтърсена от страшна гръмотевица, а нахлулият вятър и дъжд угаси лампата.

Кадрус затвори вратата; жена му запали една свещ от загасващата жарава.

— Вие сте сигурно изморен — каза тя на бижутера; — аз постлах чаршафи на леглото, идете да си легнете и лека нощ.

Жоанес постоя още малко, да се увери, че ураганът не стихва, и като се убеди, че гръмотевиците и дъждът се засилват, пожела на домакините лека нощ и се качи по стълбите.

Минаваше над моето скривалище, та чувах как всяко стъпало скърца под краката му.

Карконтката го изпрати с жаден поглед, а Кадрус се бе обърнал гърбом и ни веднъж не погледна към него.

Всички тия подробности, които си спомних по-късно, не ми направиха особено впечатление тогава; това, което ставаше, беше нещо съвсем естествено; като оставим настрана историята за елмаза, която ми се струваше малко невероятна, всичко друго беше наред. И тъй като сам аз бях пребит от умора и възнамерявах да тръгна при първото стихване на развилнялата се стихия, реших да поспя няколко часа и да се измъкна посред нощ.

Чух как бижутерът вече се готвеше да прекара една спокойна нощ. Не след много леглото заскърца. Легнал си беше.

Усещах, че очите ми се затварят неволно и тъй като не подозирах нищо, не се опитах да се боря със съня; само погледнах още веднъж към кухнята. Кадрус стоеше до една маса, на дълга пейка, от тия, които заместват столовете в селските странноприемници; беше с гръб към мене, та не можех да видя изражението му; впрочем и да не беше гърбом, пак не бих могъл да видя лицето му, защото го бе заровил в ръце.

Карконтката го погледа някое време, сви рамене и отиде да седне срещу него.

В това време загасващият огън стигна до някакво забравено сухо дръвце; малко по-ярка светлина озари тъмното помещение. Карконтката не отделяше поглед от мъжа си и тъй като той продължаваше да седи в същото положение, видях как протегна ръка с изкривени пръсти и го докосна по челото.

Кадрус трепна. Стори ми се, че жената движеше устни, но било, че говореше много тихо, било, че слухът ми беше притъпен, защото ми се спеше, не чух какво му казва. Виждах всичко като през мъгла и не знаех дали вече не сънувам; най-после очите ми се затвориха и се унесох.

Бил съм дълбоко заспал, когато чух изстрел от пистолет и ужасен вик. В стаята горе се чуха несигурни стъпки, нещо тежко се строполи на стълбите точно над мене.

Още не бях съвсем буден. Чувах стонове, после глухи викове като при боричкане.

Последен вик, по-продължителен от другите и превърнат в стенание, ме опомни окончателно.

Надигнах се на лакът, отворих очи, без да виждам нещо в тъмнината, и попипах челото си; стори ми се, че някаква обилна и топла струя капе от тавана по него.

Ужасната врява бе последвана от пълна тишина. Чух, че някой ходи в горната стая; после заскърцаха стълбите. Човекът слезе в долното помещение, отиде до огнището и запали свещ.

Беше Кадрус: беше пребледнял, ризата му беше потънала в кръв.

Запали свещта и се качи по стълбите. Чух отново горе бързите му, неспокойни стъпки.

След минута слезе. Държеше в ръка кутийката; провери дали елмазът е вътре, после поразмисли в кой джоб да я скрие; след това, като реши навярно, че джобът му не е сигурно скривалище, я завърза в червена кърпа, която зави около врата си.

Изтича до гардероба, извади банкнотите и жълтиците, натъпка едните в задния джоб на панталона си, другите в джоба на сакото, взе си две-три ризи и изхвръкна в тъмнината навън. Всичко ми стана изведнъж ясно; и се укорих за станалото, сякаш аз бях истинският виновник. Стори ми се, че чувам стенания; нещастният бижутер беше може би още жив; кой знае дали не бих могъл да му помогна и да поправя донейде злото, което не бях сторил, но бях допуснал да извършат. Натиснах с рамене една от не добре прилепналите дъски, отделящи килера, дето се бях сврял, от долното помещение; дъските поддадоха и аз се озовах в къщата.

Грабнах свещта и изтичах по стълбите; нещо ги преграждаше напреко — трупът на Карконтката.

Изстрелът, който бях чул, е бил даден срещу нея; гърлото й беше пронизано и кръв струеше не само от двете рани, но и от устата. Беше мъртва. Прескочих я и продължих.

Стаята беше в ужасно безредие. Два-три мебела бяха съборени; чаршафите, в които нещастния бижутер се бе вкопчил, се влачеха по пода; сам той лежеше на земята, с глава до стената, потънал в кръв, която бликаше от три дълбоки рани в гърдите.

В четвъртата бе останал дълъг кухненски нож, от който се виждаше само дръжката.

Настъпих втория пистолет; той бе направил засечка, навярно защото барутът е бил овлажнял.

Приближих до бижутера; не беше още мъртъв; от шума, а главно от разтърсването на пода отвори отново блуждаещия си поглед, смогна да го втренчи за миг в мене, размърда устни, сякаш искаше да каже нещо, и издъхна.

Бях почти обезумял от това ужасно зрелище; щом видях, че не мога да помогна никому, оставаше ми само да избягам. Втурнах се по стълбите, като се хванах за главата, и ревях от ужас.

В долното помещение имаше пет-шест митничари и двама-трима стражари, цял въоръжен взвод.

Уловиха ме, аз дори не се опитах да се съпротивявам, не бях вече на себе си. Опитах се да говоря, но издавах само някакви неразбираеми звуци и нищо повече.

Видях, че митничарите и стражарите ме сочеха с пръст; огледах се — бях целият изпръскан с кръв. Топлият дъжд, който бях усетил да капе по мене през дъските на пода, е бил кръвта на Карконтката.

Посочих с пръст мястото, дето се бях скрил.

— Какво иска да каже? — попита един стражар.

Някакъв митничар отиде да погледне.

— Иска да каже, че оттам е влязъл — отвърна той.

И посочи отвора, през който наистина бях минал.

Тогава разбрах, че ме смятат за убиеца. Изведнъж си възвърнах и гласа, и силите; изскубнах се из ръцете на двамата, които ме държаха, и изкрещях:

— Не съм аз! Не съм аз!

Двама стражари се прицелиха в мене с карабините си.

— Мръднеш ли — рекоха, — свършено е с тебе.

— Ама нали ви казвам — викнах, — че не съм аз!

— Тия ще ги разправяш на съдиите в Ним — отвърнаха те. — А сега тръгвай подир нас; и само едно можем да те посъветваме — не се противи.

Нямах такова намерение: бях смазан от изненада и страх. Туриха ми белезници, вързаха ме за опашката на един кон и ме откараха в Ним.

Бил съм проследен от някакъв митничар, който ме изгубил нейде около къщата и предположил, че сигурно ще нощувам там; отишъл да предупреди другарите си и всички пристигнали тъкмо когато изгърмял пистолетът, за да ме заловят при такива доказателства за виновност, щото веднага разбрах колко тежко ще бъде да докажа невинността си.

Затова се вкопчих само за едно: първата ми молба към следователя беше да потърся под дърво, под камък абата Бузони, който е минал предния ден в странноприемницата Пондю Гар. Ако такъв абат не съществуваше, ако Кадрус беше измислил случката, ако не го заловяха и ако той не направеше признания, аз бях очевидно загубен.

Минаха два месеца, през което време, трябва да призная това за чест на съдията, направиха всичко възможно да намерят човека, когото исках да видя. Кадрус не бе заловен. Бях загубил вече всякаква надежда. Делото ми щеше да се гледа още в началото на съдебната година, когато на 8 септември, значи три месеца и пет дни след случката, абат Бузони, на когото вече не се надявах, се яви в затвора, защото научил, че един затворник иска да поговори с него. Каза, че узнал това в Марсилия и побързал да се отзове на желанието ми.

Разбирате с какво нетърпение го посрещнах; разказах му всичко, което бях видял в оная нощ, споменах неуверено и историята за елмаза; противно на очакването ми, тя беше вярна от край до край; и пак противно на очакването ми, той повярва напълно всичко, което му казах. Тогава именно, увлечен от кротостта и състраданието му, като разбрах, че познава много добре нравите в моето отечество и като помислих, че може би ще чуя от милостивите му уста опрощение за единственото престъпление, което бях извършил в живота си, аз му се изповядах най-подробно за случката в Отьой. Това, което направих в изблик на откровеност, ми помогна така, като че го бях направил с пресметливост; признанието за първото убийство, което нищо не ме заставяше да му разкрия, го увери, че не съм извършил второто, и той си тръгна, като ми заповяда да се надявам, и обеща, че ще направи всичко възможно, за да убеди съдиите в невинността ми.

Разбрах, че наистина се е застъпил за мене, защото режимът ми в затвора започна постепенно да се смекчава, а научих освен това, че разглеждането на делото се отлага за следващата сесия.

През това време провидението нареди Кадрус да бъде заловен в чужбина и докаран във Франция. Той призна всичко, като отхвърли предумисъла и подстрекателството върху жена си. Осъдиха го на доживотна каторга, а мене ме освободиха.

— Тогава ли — каза Монте Кристо — се явихте при мене с писмо от абат Бузони?

— Да, ваше превъзходителство, той все още се грижеше за мене.

— Вашият занаят на контрабандист ще ви погуби — ми каза; — откажете се от него, ако излезете оттук.

— Добре, отче, но тогава — рекох аз — как да живея и да изхранвам снаха си?

— Един от моите покаяни грешници — отвърна той, — който много ме почита, ме натовари да му потърся някой доверен човек. Искате ли да заемете, това място? Ще ви пратя при него.

— Колко сте добър, отче! — извиках аз.

— Но ще се закълнете ли, че няма никога да ме накарате да се разкая?

Вдигнах ръка да се закълна.

— Излишно е — рече той. — Познавам и обичам, корсиканците. Ето ви препоръката.

И написа ония няколко реда, с които ваше превъзходителство ме прие на служба. А сега питам с гордост ваше превъзходителство, имали ли сте някога повод да се оплачете от мене?

— Не — отвърна графът; — и с удоволствие признавам, че сте добър служител, Бертучо, макар че не сте имали доверие в мене.

— Аз ли, господин графе?

— Да, вие. Как така имате снаха и осиновен син, а не сте ми споменали ни веднъж за тях?

— Уви! Ваше превъзходителство. Сега ми остава да ви разправя най-тъжната част от моя живот. Заминах за Корсика. Бързах, нали разбирате, да видя и утеша нещастната си снаха; но като пристигнах в Роляно, намерих къщата в траур; случило се беше нещо ужасно, което съседите помнят и до днес! По моите съвети снаха ми се противопоставяла на Бенедето, който постоянно й искал всичките пари. Една сутрин той я заплашил и цял ден не се върнал. Тя много плакала, защото милата Асунта наистина обичаше като майка тоя окаяник. Като се мръкнало, продължила да го чака и не си легнала. Когато се върнал в единадесет часа с двама от другарите на всичките му поразии, тя протегнала ръце да го прегърне, но ония я уловили и един от тримата, страх ме е, че е било онова адско изчадие, се провикнал:

— Хайде да поиграем на разпит; ще я накараме да признае къде са парите.

Тъкмо по това време съседът ни Василио бил в Бастиа, в къщи била останала само жена му. А никой друг освен нея не може нито да види, нито да чуе какво става у снаха ми. Двамата държали горката Асунта, която не можела да повярва такова грозно нещо и се усмихвала на палачите си; третият запушил вратите и прозорците, върнал се при другите и тримата й запушили устата, за да не се чува, когато почнала да вика пред тия по-сериозни приготовления; после я завлекли до жарта в огнището, дето разчитали да изтръгнат от нея признание къде е скрито малкото ни богатство, но при боричкането дрехите й се подпалили и те веднага я пуснали и избягали, за да не се запалят. Тя изтичала до вратата, както била в пламъци но вратата била заключена. Втурнала се към прозореца — и прозорецът бил запушен. Тогава съседката чула страшни писъци: Асунта викала за помощ. След малко гласът й заглъхнал: виковете се превърнали в стенания и на другия ден, когато жената на Василио посмяла да излезе след ужасната нощ и довела съдията да отключат къщата, намерили Асунта полуизгоряла, макар и не издъхнала още, всички долапи отворени, а от парите никаква следа. Самият Бенедето изчезнал от Роляно и не се вестил вече там. Оттогава нито съм го видял, нито съм чул нещо за него.

— Едва след тия скръбни новини — продължи Бертучо — отидох при ваше превъзходителство. Нямаше защо да ви говоря за Бенедето, тъй като той бе изчезнал, нито за снаха ми, защото тя беше вече умряла.

— А какво си помислихте за тия събития? — попита Монте Кристо.

— Че са наказание за престъплението, което бях извършил — отговори Бертучо. — Ах, тия Вилфоровци! Прокълнато племе са!

— Вярвам — промълви мрачно графът.

— Сега вече — продължи Бертучо — ваше превъзходителство разбира, че тази къща, която не бях виждал оттогава, градината, дето се озовах ненадейно, мястото, дето бях убил човек, можеха съвсем естествено да предизвикат у мене страшното вълнение, на което искахте да узнаете причините; защото аз все още не съм напълно сигурен дали господин дьо Вилфор не е погребан в нозете ми, в същия трап, който бе изкопал за детето си.

— Всичко е възможно наистина — промълви Монте Кристо, като стана от пейката, дето седеше; — дори това — добави съвсем тихо той — кралският прокурор да не е умрял. Абат Бузони е сторил много добре, като ви е пратил при мене. И вие постъпихте добре, като ми разказахте цялата история, за да нямам никакви подозрения към вас. А колкото до тоя несполучливо кръстен Бенедето, не сте ли се опитали да откриете следите му? Да узнаете какво е станало с него?

— Никога. Ако знаех къде е, вместо да ида при него, бих избягал като от чудовище. Но за щастие не съм чувал от никого да го спомене. Надявам се, че е умрял.

— Не се надявайте, Бертучо — каза графът; — лошите хора не умират така, защото господ сякаш ги пази, за да си послужи с тях за възмездията си.

— Така да бъде — отвърна Бертучо. — От бога искам само едно нещо — да не видя никога това хлапе. Сега — продължи управителят, като наведе глава — знаете вече всичко, господин графе; вие сте мой съдия на земята, както господ ще ме съди на небето; няма ли да ми кажете нещо за утеха?

— Имате право, наистина, и аз ще ви кажа това, което би ви казал и абат Бузони: човекът, когото сте нападнали, Вилфор, е заслужавал наказанието си заради постъпката си към вас, а може би и за други свои дела. Бенедето, ако е жив, ще послужи, както ви казах, за божие отмъщение, додето дойде ред и той да изтърпи наказанието си. А вие може да се укорите само в едно: запитайте се защо, след като сте спасили детето от смърт, не сте го върнали на майка му. Там е престъплението ви, Бертучо.

— Да, господин графе, там е престъплението, и то истинското престъпление, защото постъпих като страхливец. Щом съживих детето, трябваше, както казахте, да сторя само едно нещо: да го върна на майката. Но тогава трябваше да правя издирвания, да привлека вниманието на хората, може би да се издам; а не исках да умра, исках да живея заради снаха си, заради вроденото желание у хората да оцелеят и да изпълнят отмъщението си; а може би и просто държах на живота заради самия живот. О, аз не съм храбрец като брата си!

Бертучо закри лице, а Монте Кристо втренчи в него продължителен неразгадаем поглед.

След кратко мълчание, още по-тържествено поради часа и мястото, графът каза необичайно тъжно:

— За да завършим достойно този разговор, господин Бертучо, последния върху миналите ви приключения, запомнете думите ми; често съм ги чувал от самия абат Бузони: за всяко зло има два цяра: времето и мълчанието. А сега ме оставете да се поразходя из градината. Това, което за вас, действуващо лице в случките, е едно мъчително вълнение, ще бъде за мен почти приятно чувство, от което имението става сякаш двойно по-ценно. Виждате ли, господин Бертучо, дърветата са приятни само защото дават сянка, а самата сянка е приятна само защото навява мечти и видения. Ето че аз купих градина, като мислех, че купувам само едно обикновено заградено място, но не било така; това място се оказа изведнъж градина, изпълнена с призраци, невписани в договора. А пък аз обичам призраците; не съм чувал мъртвите да са сторили за шест хиляди години толкова зло, колкото живите правят за един ден. Приберете се, господин Бертучо, и спете спокойно. В случай че изповедникът в предсмъртния ви час не бъде така снизходителен като абат Бузони, потърсете ме, ако съм още жив; аз ще намеря думи да успокоя душата ви в минутата, когато ще поемете дългия път към вечността.

Бертучо се поклони почтително на графа и се отдалечи с въздишка.

Останал сам, Монте Кристо направи три-четири крачки:

— Тук, до тоя явор — промълви той, — е трапът, дето е било оставено детето; там е вратичката, отдето се е влизало в градината; в оня ъгъл — тайната стълба към спалнята. Надали има нужда да запиша всичко това в бележника си, защото пред мене, около мене и под мене е действителният план.

След като обиколи още веднъж градината, графът отиде при колата си. Бертучо забеляза, че е замислен, и без да продума, се качи на капрата до кочияша.

Колата пое обратно към Париж.

Още същата вечер, щом пристигна в къщата на Шанз Елизе, граф дьо Монте Кристо обиколи жилището като човек, който го знае от много години; при все че вървеше пръв, той не сбърка някоя врата, не тръгна по стълба или коридор, които не водеха точно там, гдето искаше да иде. В този нощен преглед го придружаваше Али. Графът даде на Бертучо доста много нареждания за украсата или новото разпределение на помещенията, после извади часовника си и каза на внимаващия нубиец:

— Часът е единадесет и половина, Хаиде всеки миг може да се върне. Предупредихте ли французойките?

Али протегна ръка към отделението, отредено за хубавата гъркиня, така изолирано, че след като бяха закрили вратата с красив килим, можеха да обиколят цялата къща, без да допуснат съществуването на салон и две стаи, използувани за жилище; Али протегна, както казахме, ръка към това помещение, показа с пръстите на лявата си ръка числото три, подпря лице на дланта си и затвори очи, за да покаже, че трите жени спят.

— Аха! — промълви Монте Кристо. — В спалнята чакат три французойки, така ли?

Али кимна утвърдително.

— Мадам ще е уморена тази вечер — продължи Монте Кристо — и сигурно ще иска да спи; да не я заприказват. Прислужниците французойки трябва само да поздравят новата си господарка и да се оттеглят; и ще внимавате прислужницата гъркиня да не разговаря с французойките.

Али се поклони.

След малко чуха, че някой вика вратаря; желязната входна врата се отвори, една кола изтрополи по пътеката и спря пред главния вход. Графът слезе; вратичката беше вече отворена, той подаде ръка на една млада жена, загърната в зелена копринена наметка, бродирана със сърма, която покриваше и главата й.

Младата жена взе подадената ръка и я целуна с влюбена почтителност; двамата размениха няколко думи, изречени от младата жена нежно, а от графа с кротка сериозност, на звучния език, който Омир е вложил в устата на своите богове.

След това, предшествувана от Али, който носеше розова восъчна свещ, младата жена — същата хубава гъркиня, придружавала Монте Кристо в Италия — бе отведена в отделението, определено за нея, а графът се прибра в своя павилион.

В дванадесет и половина всички светлини в къщата бяха загасени и човек би казал, че всички спят.