Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le comte de Monte-Cristo, –1846 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 322 гласа)

Информация

Корекция
Alegria (2009)
Корекция
NomaD (2009)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (декември 2003)

Източник: http: //dubina.dir.bg

 

Издание:

АЛЕКСАНДЪР ДЮМА, ГРАФ МОНТЕ КРИСТО (I том, роман)

Издателство „Народна младеж“, София, 1981

Превод от френски: Атанас Далчев (глави 1–30) и Невяна Розева (глави 31–57)

Редактор Анна Сталева

Художник Любен Зидаров

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Елена Млечевска

Коректор Мери Илиева

Трето издание. ЛГ VII. Тематичен № 23 95376 / 6126-8-81 Дадена за набор на 14. IX. 1979 година. Подписана за печат на 23. IV. 1980 година. Излязла от печат на 2. IX.1981 година. Поръчка № 139. Формат 60×90/16. Печатни коли 46, 50. Издателски коли 46, 50. Усл. изд. коли 40, 80 Цена 5, 15 лева.

 

АЛЕКСАНДЪР ДЮМА, ГРАФ МОНТЕ КРИСТО (II том, роман)

Издателство „Народна младеж“, София

Превод от френски Невяна Розева

Редактор Анна Сталева

Художник Любен Зидаров

Художествен редактор Димитър Чаушов

Технически редактор Гинка Чикова

Коректор Мария Стоянова

Френска, Четвърто издание, 1987.

 

Paris, Calmann-Levy, editeurs

История

  1. — Корекция
  2. — Допълнителна редакция от Alegria и NomaD

LXXI. ХЛЯБ И СОЛ

Госпожа дьо Морсер влезе с кавалера си под свод от зеленина — липова алея, която водеше към оранжерията.

— В салона беше много горещо, нали, господин графе? — запита тя.

— Да, госпожо, и хрумването ви да отворите вратите и прозорците беше отлично.

Докато изричаше тия думи, графът усети, че ръката на Мерседес трепери.

— Но на вас с тази тънка рокля и само с шарф от тюл на шията ще ви бъде може би студено тук?

— Знаете ли къде ви водя? — каза графинята, без да отговори на въпроса на Монте Кристо.

— Не, госпожо — отвърна той, — но, както виждате, не се противя.

— В оранжерията, която виждате в дъното, накрай алеята.

Графът погледна някак въпросително Мерседес, но тя продължи да върви, без да продума, и Монте Кристо също замълча.

Стигнаха до сградата, отрупана с великолепни плодове, узрели още в началото на юли при една температура, на гласена да замества слънчевата топлина, която така често липсва у нас.

Графинята пусна ръката на Монте Кристо и отиде да откъсне един грозд мискет.

— Заповядайте, господин графе — предложи тя с толкова тъжна усмивка, щото човек би помислил, че съзира сълзи, готови да бликнат в очите й. — Зная, че гроздето във Франция не може да се сравни със сицилийското или кипърското, но вие ще бъдете снизходителен към нашето жалко северно слънце.

Графът се поклони и отстъпи назад.

— Отказвате ли ми? — запита Мерседес с треперещ глас.

— Госпожо — отвърна Монте Кристо, — най-покорно моля да ме извините, но аз не ям никога мискет.

Мерседес пусна с въздишка грозда. От съседен клон се подаваше великолепна праскова, затоплена, както и гроздът, от изкуствената топлина в оранжерията.

— Вземете тогава тази праскова — помоли тя.

Но графът отказа по същия начин.

— О, пак ли? — запита тя с болка, в която прозвуча сподавено ридание. — Наистина ме огорчавате.

Дълго мълчание последва тази сцена, и прасковата, като гроздът се търкулнаха на пясъка.

— Господин графе — заговори най-сетне Мерседес, като го гледаше умолително, — според един трогателен арабски обичай, хората, които хапнат заедно хляб и сол в един дом, се свързват с вечно приятелство.

— Зная, госпожо — отговори графът, — но ние сме във Франция, не в Арабия. А във Франция нито има вечни приятелства, нито някой поделя с другиго хляб и сол.

— И все пак — продължи графинята, като трепереше, уловила с две ръце ръката на Монте Кристо и приковала очи в неговите — ние сме приятели, нали?

Кръвта нахлу в сърцето на графа, той пребледня като смъртник, после тя се изкачи към гърлото, към лицето, пред очите му притъмня за няколко мига като при зашеметяване.

— Разбира се, че сме приятели, госпожо — отвърна той, — и защо да не сме?

Тонът му беше така далеко от този, който госпожа дьо Морсер желаеше, щото тя се обърна и въздъхна или поточно простена.

— Благодаря — промълви тя.

И тръгна отново. Обиколиха градината, без да продумат.

— Господине — заговори изведнъж графинята, след като се бяха разхождали десет минути мълчаливо, — вярно ли е, че толкова много сте видели, пътували, страдали?

— Да, госпожо, много страдах — отговори Монте Кристо.

— И сега сте щастлив?

— Разбира се — заяви графът, — щом никой не ме е чул да се оплаквам.

— И сегашното щастие е смекчило душата ви?

— Сегашното ми щастие е равно на някогашното нещастие — каза графът.

— Не сте ли женен? — запита графинята.

— Аз да съм женен? — потрепера Монте Кристо. — Кой е могъл да ви каже такова нещо?

— Никой не ми е казвал, но много пъти са ви виждали да придружавате в операта една красива млада особа.

— Тя е робиня, госпожо, в Цариград я купих. Княжеска дъщеря, която осинових, като няма кого другиго да обичам на тоя свят.

— И живеете сам.

— Живея сам.

— Нямате сестра… син… баща?…

— Нямам никого.

— Как можете да живеете така, без да ви свързва нещо с живота?

— Не по моя вина, госпожо. В Малта обичах една девойка и щях да се оженя за нея, но войната избухна и ме отнесе като вихрушка далеч от нея. Предполагах, че тя ме обича достатъчно, за да ме чака, да ми бъде вярна, дори ако умра. Но когато се върнах, я намерих вече омъжена. Обикновена история на двадесетгодишен момък. Може би сърцето ми е било по-слабо и аз страдах повече от всеки друг на мое място. Само това.

Графинята се спря за миг, сякаш иначе не би могла да си поеме въздух.

— Да — промълви тя. — Тази любов е останала в сърцето ви… Човек обича истински само веднъж… Виждали ли сте някога тази жена?

— Никога.

— Никога ли?

— Не съм се връщал там, дето живее.

— В Малта ли?

— В Малта.

— В Малта ли е още?

— Предполагам.

— А простихте ли й страданията, които ви е причинила?

— На нея — да.

— Но само на нея, все още ли мразите тия, които са ви разделили?

Графинята застана пред Монте Кристо; пак държеше в ръка чепка от сладкото грозде.

— Заповядайте — предложи тя.

— Никога не ям мискет, госпожо — отвърна Монте Кристо, сякаш не можеше и да се разговаря по този въпрос.

Графинята захвърли отчаяно чепката в най-близкия храсталак.

— Неумолим! — промълви тя.

Монте Кристо не трепна, сякаш укорът не беше отправен към него.

В този миг дотича Албер.

— Мамо! — извика той. — Голяма беда!

— Какво? Какво се е случило? — запита графинята, като се стресна, сякаш се събуждаше от сън. — Беда ли, казвате? Беди наистина се случват.

— Дойде господин Вилфор.

— Какво от това?

— Идва да прибере жена си и дъщеря си.

— Защо?

— Защото госпожа дьо Сен Меран пристигнала в Париж с вестта, че господин дьо Сен Меран издъхнал на първата спирка, след като тръгнали от Марсилия. Госпожа дьо Вилфор беше много весела и не искаше нито да разбере, нито да повярва новината; но въпреки предпазливостта на баща й, госпожица Валантин още от първите думи разбра всичко: вестта я порази като мълния и тя припадна.

— А какъв е господин дьо Сен Меран на госпожица дьо Вилфор? — запита графът.

— Дядо по майка. Идваше да ускори брака между внучка му и Франц.

— О, така ли?

— Сега бракът на Франц ще се забави. Защо господин дьо Сен Меран не е дядо и на госпожица Данглар?

— Албер, Албер! — каза с нежен укор госпожа дьо Морсер. — Какво приказвате! Той толкова много ви уважава, господин графе, кажете му, че не се говори така!

Тя направи няколко крачки.

Монте Кристо я погледна така странно, с такава замечтаност и нежно възхищение, че графинята веднага се върна.

— Приятели сме, нали? — запита тя.

— О, нямам претенцията да бъда ваш приятел, госпожо — отвърна графът, — но съм във всеки случай ваш покорен слуга.

Графинята тръгна с невероятно свито сърце; не бе направила и десет стъпки, когато графът видя, че вдигна кърпичка към очите си.

— Не се ли разбирате с майка ми? — запита учудено Албер.

— Напротив — отвърна графът. — Нали ми каза пред вас, че сме приятели.

Върнаха се в салона, отдето Валантин и госпожа дьо Вилфор си бяха току-що отишли.

Морел бе излязъл, разбира се, веднага след тях.