Александър Дюма
Граф Монте Кристо (57)

LVII. ЛЮЦЕРНОВАТА ЛИВАДА

Читателите трябва да ни позволят да се върнем в заграденото място до къщата на господин дьо Вилфор, дето зад желязната врата, скрита в дивите кестени, ще намерим наши познати.

Този път пръв бе дошъл Максимилиан. Той бе прилепил око до пролуката и дебнеше да зърне сянка между дърветата и да чуе скърцането на копринени обувки по пясъка на алеите.

Така желаното скърцане най-после се чу и вместо една сянка се приближиха две. Закъснението на Валантин беше причинено от посещението на госпожа Данглар и Йожени, продължило и след часа, в който той очакваше Валантин. И за да не пропусне съвсем срещата, Валантин бе предложила на госпожица Данглар да се поразходят в градината, като искаше да покаже по този начин на Максимилиан, че не е виновна за закъснението, което сигурно го е разтревожило.

Младежът разбра веднага с присъщия на влюбените бърз усет и сърцето му се успокои. Впрочем, без да се доближи дотолкова, та да му даде възможност да ги чуе, Валантин насочваше разходката така, че Максимилиан да може да я вижда и при всяко минаване покрай оградата един поглед, незабелязан от другарката й, но отправян към вратата и съзиран от младежа, му казваше:

„Потърпете, приятелю; виждате, че не съм виновна.“

Максимилиан наистина чакаше търпеливо, като се възхищаваше от пълното различие между двете девойки; русата, с мечтателния тъжен поглед, леко наведена като красива върба, и чернооката, с надменни очи, изправена като топола; не ще и дума, че при това сравнение на две така противоположни същества предимство, поне в сърцето на младежа, имаше Валантин.

След половинчасова разходка девойките се отдалечиха. Максимилиан разбра, че посещението на госпожа Данглар е към своя край.

И наистина, след минута Валантин се показа сама. Като се страхуваше да не би някой любопитен поглед да я издебне, че се връща, тя вървеше бавно; и вместо да тръгне направо към желязната врата, отиде да седне на една пейка, като надникна съвсем естествено зад всеки храст и огледа всички алеи.

След тези предпазни мерки изтича към вратата.

— Добър ден, Валантин — обади се един глас.

— Добър ден, Максимилиан; принудих ви да чакате, но видяхте причината, нали?

— Да, познах госпожица Данглар; не знаех, че сте толкова близки с тази млада особа.

— Кой ви каза, че сме близки, Максимилиан?

— Никой; но струва ми се, че това личи от начина, по който се разхождахте подръка, по това, как разговаряхте; човек би казал — две съученички, които си правят взаимни изповеди:

— Наистина си правехме взаимни изповеди — каза Валантин. — Тя ми признаваше колко и е противен бракът с господин дьо Морсер, аз също й признавах, че смятам за нещастие да се омъжа за господин д’Епине.

— Милата Валантин!

— Ето защо, приятелю — продължи девойката, — видяхте тази привидна близост между мен и Йожени; докато говорех за този, когото не обичам, мислех за този, когото обичам.

— Колко сте добра във всяко отношение, Валантин, и притежавате нещо, което госпожица Данглар никога не ще има: този неизразим чар, който е за жената това, което е уханието за цветето и сладостта за плодовете; защото не стига цветето да е прекрасно, нито плодът да е хубав.

— От любов ме виждате такава, Максимилиан.

— Не, Валантин, кълна ви се. Ето, преди малко ви гледах и двете и, честно слово, като не отричам красотата на госпожица Данглар, не можех да разбера как някой мъж би могъл да се влюби в нея.

— То е само защото, както вече казахте, Максимилиан, и аз бях с нея и моето присъствие ви е накарало да бъдете несправедлив.

— Не… Но кажете ми… питам просто от любопитство, породено от някои мои представи за госпожица Данглар.

— И то напълно несправедливи, при все че не зная какви са точно. Когато преценявате жените, ние, горките, не можем да се надяваме на снизходителност.

— А нима вие сте много справедливи едни към други?

— Ние влагаме винаги много страст в преценките си. Но върнете се на въпроса.

— Обича ли госпожица Данглар някого, та се страхува толкова от брака с господин дьо Морсер?

— Казах ви, Максимилиан, че не съм приятелка с Йожени.

— Но девойките се доверяват една на друга и без да са приятелки — отвърна Морел; — признайте, че сигурно сте я запитвали по тоя въпрос. Ето! Виждам, че се усмихвате.

— Ако е така, Максимилиан, тази дъсчена ограда е съвсем излишна между нас.

— Добре, какво казва тя?

— Каза ми, че не обича никого — отвърна Валантин; — ужасявала се от брака. Би се радвала безкрайно много да води свободен и независим живот и просто желаела баща й да загуби богатството си, за да може да стане артистка като приятелката си госпожица Луиз д’Армии.

— Ето, виждате ли?

— Какво доказва това? — запита Валантин.

— Нищо — отвърна усмихнато Максимилиан.

— Защо се усмихвате тогава и вие? — каза Валантин.

— О! — възкликна Максимилиан. — Ето че и вие понадничате и виждате, Валантин.

— Искате ли да си отида?

— Не, не, моля ви се! Но да се върнем за вас.

— Да, наистина, защото надали имаме и десет минути.

— Господи! — промълви съкрушено Максимилиан.

— Да, Максимилиан, имате право — отвърна тъжно Валантин, — имате една твърде жалка приятелка. Какъв живот ви карам да водите, вас, човек, създаден за щастие. Вярвайте ми, че горчиво се укорявам за това.

— Какво ви интересува, Валантин, щом аз се чувствувам щастлив така; щом това вечно очакване ми се заплаща с пет минути ваше присъствие, с две думи от вашите уста и с дълбокото, неизменно убеждение, че господ не е създал две сърца, така еднакви като нашите, и не ги е почти чудодейно събрал само за да ги раздели.

— Добре, благодаря, надявайте се и за двама ни, Максимилиан; така съм поне наполовина щастлива.

— Какво става, Валантин, та ме напускате толкова бързо?

— Не зная; госпожа дьо Вилфор поръчала да отида при нея, за да ми съобщи нещо, от което зависело, според нея поне отчасти богатството ми. Ех, да го вземат най-после! Аз съм предостатъчно богата; и след като го вземат, да ме оставят на покой и свобода, вие ще ме обичате и бедна, нали, Морел?

— О, аз ще ви обичам всякога; какво значение има богатството или бедността, щом моята Валантин е при мене и съм сигурен, че никой не може да ми я отнеме? Но не се ли страхувате, Валантин, това съобщение да е във връзка с женитбата ви?

— Не вярвам.

— Все пак изслушайте ме и не се плашете; защото, докато съм жив, не ще принадлежа на друга жена.

— И смятате, че ме успокоявате с тези думи, Максимилиан?

— Простете! Права сте, бях малко груб. Исках да ви кажа, че онзи ден срещнах господин дьо Морсер.

— И?

— Господин Франц е негов приятел, както знаете.

— Да, после?

— После той е получил писмо от Франц, който му съобщава, че скоро ще се върне.

Валантин пребледня и се облегна на вратата.

— Боже мой! — промълви тя. — Дали не е това! Но не, такова съобщение не би изхождало от госпожа дьо Вилфор.

— Защо?

— Защото… Не зная… но струва ми се, че макар да не се противопоставя явно, госпожа дьо Вилфор не одобрява този брак.

— Но, Валантин, тогава ще започна да боготворя госпожа дьо Вилфор.

— О, не бързайте, Максимилиан — отвърна с тъжна усмивка Валантин.

— Но ако тя не одобрява този брак, може би ще бъде склонна да чуе ново предложение, ако не за друго, то поне за да осуети първото.

— Не вярвайте, Максимилиан; госпожа дьо Вилфор не е против кандидатите, а против женитбата ми.

— Какво? Против женитбата ли? Ако тя е толкова против женитбата, защо се е омъжила сама?

— Не ме разбирате, Максимилиан; когато казвах преди една година, че искам да отида в манастир, тя се зарадва, макар че се сметна задължена да направи възражения; и баща ми дори се съгласи, по нейно внушение сигурно; само горкият дядо ме задържа. Не можете да си представите, Максимилиан, какво изражение придобиват очите на този старец, който обича само мене на този свят и — нека бог ми прости, ако греша — когото никой освен мене не обича. Ако знаехте как ме погледна, когато научи решението ми, колко укор имаше в погледа и отчаяние в сълзите, които се стичаха без стон и без въздишки по неподвижните бузи! О, Максимилиан, изпитах просто угризение: хвърлих се в нозете му и извиках: „Простете, дядо, простете! Каквото и да сторят с мене, няма да ви напусна никога!“ Тогава той вдигна очи към небето… Може би ще страдам много, Максимилиан, но този поглед на дядо ми ме възнагради предварително за всички страдания.

— Вие сте ангел, скъпа Валантин! И аз наистина не зная как съм заслужил, като сечах наляво и надясно бедуини — освен ако господ ги смята за неверници! — не зная как съм заслужил да ми изповядате чувствата си! Но да се разберем, Валантин, какъв интерес може да има госпожа дьо Вилфор да не се омъжите?

— Не чухте ли, като ви казах преди малко, Максимилиан, че съм богата, дори премного богата? По наследство от майка си имам петдесет хиляди франка годишен доход; дядо ми и баба ми по майка, маркиз и маркиза дьо Сен Меран, ще ми оставят още толкова; господин Ноартие има явно намерението да ме направи своя единствена наследница. Следователно в сравнение с мене брат ми Едуар, който не очаква никакво наследство от страна на госпожа дьо Вилфор, е беден. А госпожа дьо Вилфор обожава това дете и ако аз бях станала монахиня, цялото ми богатство оставаше на баща ми, който щеше да наследи маркиза, маркизата и мене, а от него всичко минаваше върху сина й.

— О, каква странна алчност у една млада и хубава жена!

— Забележете, че тя не е алчна за себе си, Максимилиан, а заради сина си, и това, което й вменявате като недостатък, е почти добродетел от гледището на майчината любов.

— Слушайте, Валантин, ами ако бихте дали част от богатството на сина й?

— Как да направя такова предложение — отвърна Валантин, — особено на жена, от чиито устни не слиза думата безкористие?

— Любовта ми е била свята за мене, Валантин, и като всяко свято нещо аз я забулвам с почит и крия в сърцето си; така че никой на света, нито дори сестра ми, не подозира това чувство, което никому не съм доверил. Но ще позволите ли да поговоря за него с един приятел?

Валантин потрепера.

— С приятел ли? — промълви тя. — О, боже мой! Максимилиан, изтръпвам само като ви чувам, да казвате такова нещо! С приятел! А кой е този приятел!

— Слушайте, Валантин: случвало ли ви се е да изпитвате към някого такава непреодолима симпатия, при която още от пръв поглед ви се струва, че познавате това лице отдавна, и се питате кога и къде сте го виждали, а като не можете да си припомните нито времето, нито мястото, започвате да мислите, че сте го виждали в някое предишно съществование и сегашната симпатия е само един пробудил се спомен?

— Да.

— Е, добре, тъкмо такова нещо почувствувах, когато видях за пръв път този необикновен човек.

— Необикновен човек ли?

— Да.

— Когото познавате значи отдавна?

— Едва от десетина дни.

— И наричате приятел един човек, когото познавате от десетина дни? О, Максимилиан, смятах, че скъпите повече за това прекрасно име.

— От логично гледище сте права, Валантин; но каквото и да казвате, нищо не ще ме накара да променя това инстинктивно чувство. Аз вярвам, че този човек ще има участие във всяко добро нещо, което може да ми се случи в бъдеще, че дълбокият му поглед всичко прозира, а мощната му ръка сякаш ръководи.

— Да не е магьосник? — усмихна се Валантин.

— Наистина — отвърна Максимилиан — понякога ми се струва, че той вещае… главно добро.

— О! — промълви тъжно Валантин. — Запознайте ме с този човек, Максимилиан, за да науча дали ще бъда обичана с достатъчно любов, която ще ме възнагради за преживените страдания.

— Но вие го познавате, мила!

— Така ли?

— Да. Това е човекът, който спаси живота на мащеха ви и сина й.

— Граф дьо Монте Кристо?

— Същият.

— О! — извика Валантин. — Той не може да ми бъде никога приятел, защото е премного приятел на мащеха ми.

— Графът — приятел на мащеха ви, Валантин? Моето вътрешно чувство не може до такава степен да греши. Убеден съм, че се мамите.

— О! Ако знаехте, Максимилиан! В къщи не царува вече Едуар, а графът: толкова е ценен от госпожа дьо Вилфор, която го смята за сведущ по всички въпроси; баща ми е възхитен от него, разбирате ли, възхитен! И казва, че никога не е чувал толкова възвишени и така красноречиво изразени схващания; Едуар го боготвори; при все че се бои от големите черни очи на графа, изтичва да го посрещне, щом го види, разтваря дланта му и намира всякога някоя великолепна играчка; в тоя дом господин дьо Монте Кристо не е гост на баща ми; нито на майка ми; господин дьо Монте Кристо е у дома си.

— Е, добре, мила Валантин, ако работите стоят наистина така, както разправяте, вие трябва да сте почувствували вече, или скоро ще почувствувате, последиците от присъствието му. Той среща в Италия Албер дьо Морсер и го измъква от ръцете на разбойниците; щом вижда госпожа Данглар, й прави царски подарък; мащеха ви и синът й минават покрай неговия дом само за да бъдат спасени от нубиеца му. Този човек е явно надарен с власт да въздействува на събитията. Никога не съм виждал по-голяма скромност заедно с по-възвишено великодушие. Усмивката му към мене е толкова блага, та забравям доколко другите я намират горчива. Кажете, Валантин, усмихвал ли ви се е така? Ако се е усмихвал, ще бъдете щастлива.

— На мене ли? — прошепна девойката. — О, Максимилиан, та той дори не ме поглежда или по-точно отвръща глава, ако мина случайно. Не е и великодушен; нито има прозорливост, проникваща в човешкото сърце, каквато погрешно предполагате у него; ако беше великодушен, като ме вижда така самотна и тъжна в този дом, щеше да ме защити с влиянието, което има; и щом, както твърдите, грее и топли като слънце, би съгрял и моето сърце с лъчите си. Казвате, че ви обичал, Максимилиан; откъде знаете? Хората са любезни към един грамаден офицер, висок като вас шест стъпки и пет пръста, с дълги мустаци и голяма сабя, но смятат, че могат да смачкат без страх една нещастна, разплакана девойка.

— О, Валантин, заклевам се, че се мамите!

— Слушайте, Максимилиан, ако беше другояче, ако се отнасяше към мене дипломатично, искам да кажа — като човек, който по един или друг начин желае да се наложи в нашия дом, той би ме удостоил поне веднъж с тази ваша прехвалена усмивка; не, той вижда, че съм нещастна, разбира, че не мога с нищо да му бъда полезна, и не ми обръща внимание дори. Кой знае дали, за да се хареса на баща ми, на госпожа дьо Вилфор и на брат ми, и той не ще започне да ми пакости, доколкото му е възможно? Откровено казано, аз не съм жена, която заслужава да бъде без причина пренебрегвана; вие сам сте ми го казвали.

— О, простете! — продължи девойката, като забеляза какво впечатление произведоха тия думи върху Максимилиан. — Аз съм лоша и ви казвам за този човек неща, които сама не бях открила досега в сърцето си. Не отричам, че влиянието, за което ми говорите, съществува и дори че той го упражнява и над мене; но го упражнява вредно и гибелно, както виждате, за добрите мисли.

— Добре, Валантин — въздъхна Морел; — да не говорим вече за това. Няма да му кажа нищо.

— Уви, мили, виждам, че ви огорчих — отвърна Валантин. — Да можех поне да ви стисна ръка, за да ви поискам извинение! Но аз наистина от сърце желая да ме убедите; кажете ми какво е сторил за вас този граф дьо Монте Кристо.

— Признавам, че много ме затруднявате, Валантин, като питате какво е направил графът за мене: зная, че не е направил нищо забележимо. И затова, както вече ви казах, обичта ми към него е чисто инстинктивна, без никакво разумно основание. Нима слънцето е направило нещо за мене? Не; то ме топли, виждам ви при светлината му, нищо повече. Нима някой парфюм е направил нещо за мене? Не, но той доставя удоволствие на едно от сетивата ми. Не мога да кажа нищо друго, когато ме запитат защо хваля този парфюм, обичта ми към него е странна, както и неговата към мене. Но един таен глас ми подсказва, че това непредвидено и взаимно приятелство не е само случайност. Аз намирам, че най-обикновените негови постъпки и най-съкровените му мисли имат някаква връзка с моите постъпки и мисли. Пак ще ми се смеете, Валантин, но откакто познавам този човек, ме е обзела глупавата мисъл, че всяко добро нещо, което ми се случва, изхожда от него. А при това аз съм живял цели тридесет години, без да се нуждая от този покровител, нали? Няма значение. Ето например: той ме покани на вечеря в събота, нещо съвсем естествено при отношенията ни, нали? Добре, но какво узнах след това? Поканен е баща ви, поканена е майка ви. Ще се срещна с тях, а кой знае какво може да произлезе в бъдеще от тази среща? Това са съвсем прости обстоятелства наглед; но аз виждам нещо, което ме учудва; и черпя от това странно доверие. Казвам си, че графът, този необикновен човек, който отгатва всичко, е пожелал да бъда там, където ще бъдат и господин и госпожа дьо Вилфор; понякога дори се мъча, кълна ви се, да разбера по погледа му дали е отгатнал моята любов.

— Скъпи мой — отвърна Валантин, — бих могла да ви сметна за човек, който вижда призраци, и бих се уплашила наистина за разума ви, ако чувах от вас само такива разсъждения. Нима виждате в тази среща нещо друго освен случайност? Размислете, моля ви се! Баща ми, който не ходи никъде, най-малко десет пъти беше готов да откаже тази покана, но госпожа дьо Вилфор изгаря от нетърпение да посети този необикновен набаб и макар с голяма мъка, го убеди да я придружи. Не, вярвайте ми, Максимилиан, освен от вас на този свят мога да очаквам подкрепа само от дядо си, който е труп, и от майка си, която е призрак!

— Чувствувам, че имате право, Валантин, че логиката е на ваша страна — отвърна Максимилиан; — но прелестният ви глас, който е имал винаги такава власт над мене, днес не ме убеждава.

— Вашият също не може да ме убеди — каза Валантин — и признавам, че ако не можете да ми дадете друг пример…

— Мога — заяви колебливо Максимилиан; — но всъщност, Валантин, принуден съм да призная че той е още по-безсмислен от първия.

— Толкова по-зле — усмихна се Валантин.

— И въпреки това — продължи Морел — той е убедителен за мене, човек на настроения и чувства, видял неведнъж през десетгодишната си служба живота си спасен чрез някое от онези вътрешни прозрения, наложили ви дръпване назад или напред, та куршумът, който е трябвало да ви убие, просто да се плъзне покрай вас.

— А защо, скъпи Максимилиан, не отдадете на моите молитви това отклонение на куршума? Когато сте в Африка, аз се моля на бога и на майка си не за себе си, а за вас.

— Добре, така да бъде за времето, откакто ви познавам, Валантин — усмихна се Морел; — но преди това?

— Тогава, щом не искате да ми дължите нищо, лошо момче, кажете ми примера, който сам намирате за безсмислен.

— Погледнете през дъските и вижте до онова дърво новия кон, с който дойдох.

— О, какво прелестно животно! — извика Валантин. — Защо не го доведохте до вратата? Щях да му поприказвам и той щеше да ме разбере.

— Това животно е наистина, както виждате, много ценно — каза Максимилиан. — А вие знаете, Валантин, че моите средства са ограничени и освен това съм разумен човек. Видях аз у един продавач на коне тази великолепна Медея — така я нарекох. Попитах за цената, отговориха ми: четири хиляди и петстотин франка; очевидно трябваше да се откажа да и се възхищавам и си тръгнах твърде огорчен, признавам, защото конят ме погледна много нежно, погалил ме бе с глава и бе потичал много елегантно и приятно с мене. Същата вечер имах на гости някои приятели: господин дьо Шато Рено, господин Дебре и още пет-шест души безделници, които за щастие не познавате дори по име. Предложиха да играем на карти; аз не играя никога, защото не съм толкова богат, та да си позволя да губя, нито толкова беден, та да желая да спечеля. Но тъй като бях домакин, не ми оставаше друго, освен да наредят да донесат карти. Така и направих.

Тъкмо когато сядахме на масата, пристигна господин дьо Монте Кристо. И той зае мястото си, започнахме да играем, аз спечелих; едва смея да ви призная, Валантин, спечелих пет хиляди франка. Разделихме се в полунощ. Не можах да се сдържа, взех кабриолет и отидох у продавача на коне. Разтреперан от вълнение, позвъних. Който ми отвори, трябва да ме е взел за луд. Втурнах се през открехнатата врата, влязох в конюшнята, погледнах към яслите. О, щастие! Медея хрупаше сеното си. Грабвам едно седло, слагам го лично на гърба й, след това турям и юздата, а Медея кротува очарователно през цялото време! Давам четирите хиляди и петстотин франка на слисания продавач и си отивам, тоест се разхождам цяла нощ из Шанз Елизе. Прозорците на графа светеха; стори ми се, че зърнах някаква сянка зад завесата. Сега, Валантин, бих се заклел, че графът е знаел за желанието ми да купя кон и нарочно е загубил, за да мога да го взема.

— Скъпи Максимилиан — заяви Валантин, — вие сте наистина с голямо въображение… и няма да ме обичате дълго. Човек с толкова поетична душа не ще може да линее в такава скучна любов като нашата. Но, боже мой, като че ме викат… чувате ли?

— О, Валантин — промълви Максимилиан през пролуката в оградата, — дайте ми малкото си пръстче… да го целуна!

— Максимилиан, ние се бяхме зарекли, че ще бъдем един за друг само два гласа, две сенки!

— Както обичате, Валантин.

— Ще бъдете ли щастлив, ако изпълня желанието ви?

— О, да!

Валантин се качи на една пейка и подаде не пръстчето си през пролуката, а цялата си ръка над оградата.

Максимилиан извика, скочи веднага на крайпътния камък, сграбчи обожаваната ръка и притисна до нея пламтящите си устни; но ръчицата се изплъзна моментално от неговите и той чу как Валантин избяга, уплашена може би от току-що изпитаното вълнение!