Асен Г. Христофоров
Мацакурци (4)

I

Морно и зачервено, слънцето се спускаше през воал от нежни пари отвъд Арамията. Няколко лъча проникнаха през клоните на смърчовете в двора и обагриха кората на един от двата бора край потока. Там, на две педи от тревата, шарен кълвач почукваше по ствола и после се ослушваше. В гората зад нас се обади кукувица и Раденко трепна, а кълвачът отлитна и тръгна да я дири, сякаш играеха на криеница.

Раденко вдигна една ръка, с другата прибра парите, после взе инструментите си и за сетен път тръгна към селото, оставил ръцете си в „Бърлогата“. Отвън всичко изглеждаше благополучно. Варосаните стени на горския ми дом блестяха от белота, капаците на прозорците странно синееха сред окръжаващата ги зеленина (не бях намерил друга боя) и същински пожар бушуваше по новите керемиди. Вътре обаче мазилката се издуваше подозрително на много места, ъглите между стените напомняха път по главата на девойче, набързо вчесало косите си, а дюшемето навред проявяваше силен наклон в северна посока, защото задният зид бе с тухла по-нисък от предния. При това, голям правоъгълен отвор зееше в предната стена, а отделните етажи бяха напълно откъснати един от друг, макар и по вина на дърводелците, не приготвили на време входната врата и стълбището.

Това не ми пречеше да се радвам на тоя малък летен дворец от стая у кухня над земята, с изба отдолу и мансардна стая отгоре. Това не попречи и на бирника в селото да категоризира къщурката ми като триетажна масивна постройка, включвайки избата и мансардния таван, и с мацакурска вежливост да я обложи с тройно по-голям данък върху новите сгради. Да би могъл, той би обложил и кукувицата, но тая птица не свива гнездо. Тя постъпва като всички умни хора, а те, както е известно, не строят собствени вили и предпочитат да гостуват в тия на приятелите си. Тъй гостите си запазват свободата на действие и ежегодно посещават различни летовища, а собствениците неизбежно се превръщат в неплатени пазачи на вилите си, закрепостени еднаж завинаги към тях.

Разбира се, случаят с „Бърлогата“ бе друг и аз бях благодарен на майстор Раденко. Той бе оставил не само ръцете си в нея, но и три огромни купчини пръст около стените. В тоя си вид къщата приличаше по-скоро на бункер със защитни насипи. Застанал върху тях, всеки любознателен мацакурец би могъл да обгърне с поглед цялата скромна мебелировка на стаята и кухнята, а също и да мине през отворените прозорци, както се прекрачва праг. Естествено, никой неканен гост от селото не би постъпил по тоя начин, защото, както казах по-горе, къщата още нямаше врата и през зеещия отвор можеше спокойно да мине дори бивол. За щастие пясъчните насипи не личаха отвътре. Тъй, както седях до печката в кухнята, погледът ми проникваше спокойно през все още чистите стъкла на единствения прозорец, милваше зеленината на двора и опираше в короните на отвъдните дървета, приютили в сянката си параклиса на свети Георги Копиеносец. Току зад стените на параклиса малко изворче едва изцеждаше капките си по вдлъбната смърчова кора, която бях поставил за чучур. На няколко крачки от извора пенлива река се провираше през едри камъни, огласявайки гората с весел шум. Под заоблена и обрасла в мъх скала се гушеше неголям вир и явно мамеше погледа в знойно пладне, но още след първия опит разбрах, че водата е годна само за изстудяване на дини. Уви, по съседните борове растяха само сухи, несмилаеми шишарки!

Прозорците на единствената стая и на мансардната спалня над нея гледаха в обратната страна, към залязващото слънце и билото над Седемте рилски езера. Считах това за предимство, защото в ранно утро слънцето щеше да облива стените на малката кухня, докато спалнята тъне в сумрак, който бди над съня и не дразни затворените клепки. Можех спокойно да спя до късно. Щях да имам достатъчно време за размисъл през дългите часове до заник слънце. Пък и защо ли да се измъчвам с мисли, когато можех да се ослушвам в ромона на потока, пролазил на пет-шест крачки под прозореца на спалнята, или да гледам свежата зеленина на нивите, избуяли между „Бърлогата“ и смърчовата гора отвъд другата рекичка, да сравнявам гъстите, заострени върхари на дърветата с неравните зъбци на огромен трион, или да се дивя на облаците, които се стелят над билото на планината и се оглеждат в невидимите езера? Те не можеха да не се оглеждат в тях, защото тъй пише винаги, колчем се разказва за езера и облаци!

Станах и се разходих около къщата, заобикаляйки насипите, после тръгнах напред-назад из двора, дълъг повече от сто крачки. На юг започваше гората и свършваше нейде на три дни път от „Бърлогата“, на синора между Рила и Пирин, а на север се стелеше наклоненото мацакурско поле, безлюдно в тоя час и цяло потънало в зеленина. Селото вече се гушеше в сянката на Лакатишка Рила, забулено от синкавия дим на десетки комини. Църквата стърчеше в горния край на селището и от високата й камбанария божият служител можеше спокойно да наднича в чуждите дворища и да бди над делата на съселяните си. И докато гледах нататък и надолу, доволен, че най-сетне се приютявах в моя нов дом, тих звън на камбана отекна над смълчаното поле. Пак погледнах „Бърлогата“, огледах двора и смърчовете в горния край, рейнах поглед към селото и за миг ми се стори, че съм някакъв средновековен властелин от рода на севастократор Хрельо, а те, мацакурците — мои крепостни селяни, разработващи земите на своя господар…

Час по-късно, когато тайнствени тъмни сенки запълзяха откъм гората и плъпнаха навред из полето, принуждавайки ме да се прибера в „Бърлогата“, самочувствието ми рязко се понижи. Абажурът на старинната петролна лампа хвърляше мека светлина по варосаните стени на кухнята, но тя и без това твърде малка, изведнаж се превърна в затворническа килия. При това силуетът ми се очертаваше по най-неочаквани начини и в най-причудливи форми ту върху едната, ту върху другата стена и аз неволно извръщах глава нататък, очаквайки да зърна неканения гост. По едно време бях дори склонен да посрещна и крадец — все щях да се поразговоря с него, — но леката вечеря разсея тия мисли. Лично за мене яденето е по-добър съветник и от съня.

Реших да си легна. Първо заключих вратите на кухнята, стаята и килера и едва тогава пролазих към горния етаж по двукраката дървена стълба, останала ми в наследство от майстор Раденко. Една погрешна стъпка в мрака можеше да ме отпрати чак в избата, но всичко мина благополучно. Запалих отрано приготвената свещ, оправих леглото и вече се канех да легна, когато нещо ме подтикна да мина в преддверието и предпазливо да изтегля дървената стълба. В края на краищата, глупаво би било да се оставя да ме изненадат в съня. После загасих свещта и се изтегнах в леглото.

Навън поточето шуртеше напевно под отворения прозорец и ме унасяше в дрямка, но сините капаци поскърцваха навремени от полъха на ветреца и подозрително потрепваха по стените. След време друг лек шум привлече вниманието ми. Ослушах се и разбрах, че не съм сам в „Бърлогата“. Лекият шум се превърна в тихо, тайнствено скърцане ту по-силно, ту по-слабо, сякаш някой режеше с трионче вратата над бравата. Бързо се изправих в леглото, но шумът веднага престана, за да се поднови след минута, все тъй тих и монотонен. Тогава отдъхнах и се изтегнах спокойно. Беше малка полска мишка, а може би и едър плъх с рунтава като на катеричка опашка или дори цяло мише семейство. Те се бяха приютили на тавана и сега старателно гризеха смолистите греди, за да точат зъбите си.

Не бях очаквал такава компания, но не се разсърдих на гризачите. Всъщност те ме избавяха от пълната и безнадеждна самота на някакъв нов Робинзон в края на мацакурското поле, сгушило се като остров сред зеленото море на смърчовете. За миг повярвах, че трябва наистина да съм бил опак човек, щом съм могъл да се поселя тук! В самотата на „Бърлогата“ нямах дори един Петкан при себе си, за да ме разтушава. Естествено, за някаква Петкана не можеше изобщо да става дума. Не бях склонен да слушам непрестанните й брътвежи, но дори и да бях готов на тая жертва, не виждах начин как да я намеря и отгде да я изпиша. Трябваше по неволя да се задоволявам с приказките на Вуцидей, установил бачията си току под горския разсадник, само на няколкостотин крачки от новия ми дом. Той щеше да играе ролята на Петкан през цялото лято и до късна есен, дорде първите снегове подгонят и него, и овцете към селото. Наистина, макар и много мургав, Вуцидей не бе съвсем черен, като дивия Петкан на другия Робинзон, но продълговатата му глава, ниското чело и свъсените вежди, сковаващият поглед и вечно разтворената уста, големите бели зъби и солидната, издадена напред брадичка, странно наподобаваха чертите на африканска горила, попаднала случайно в лесовете край Мацакурово. Да, с Вуцидей щях да помина някак. Той беше достатъчно привързан към мен, макар и да повдигаше рамене в знак на отказ, колчем му поисквах канче мляко, защото не всички овце бяха негови.

С тия мисли се унесох в дрямка и заспах съня на праведния Иов — първия ми сън в ухаещата на вар „Бърлога“.

На следното утро ме обзе някакъв необичаен копнеж за обществото на хора, па макар и мацакурци. Слязох в селото с празна раница на гръб, решен да се запася с повечко хляб и яйца, сирене и масло. Бях вървял през избуялите ливади, осеяни с високи до пояс маргаритки и всякакви други цветя, но хубавото ми настроение скоро се помрачи. Жените и снахите на бившите ми доставчици на строителни материали, които ме бяха снабдявали с яйца и други продукти, сега се оказаха крайно недружелюбни. Преценили не без основание, че едва ли ще строя друга къща до първата, те отказваха да ми продават каквото и да е. Най-сетне се спрях пред портата на Косте. Преди снахата, омъжена за по-големия му син, да дойде и отпъди кучето, злият пес провря глава през страничния процеп на вратата и не затваряше уста, сякаш бях дошъл да броя зъбите на двете му челюсти.

— За яйца ли? — подзе снахата и се усмихна. — На не знам, дали има, зер кокошките ни са малко… Ей на, и децата ги ручат — и тя изтика пред полата си някакво невчесано момиченце.

— Виж там — рекох умолително, — събери поне десетина!

Тя се затири навътре в двора и дълго се бави, преди да открехне портата. В ръцете си не носеше ни едно яйце.

— Сал двечки има, но знам ли колко да ти сакам? — рече тя с мацакурска любезност. — Почакай малко да прашам старата.

Зачаках търпеливо, после запалих цигара, изпуших я докрай и пак продължих да чакам като просяк пред портата, а снахата все не идеше. По едно време ми се стори, че тя поглежда иззад пердето на прозореца от горната стая. Дори един стоик би загубил търпение, но аз продължавах да чакам. След малко дочух стъпките й по двора и вратата пак се открехна.

— Старата дума да чакаме Косте, зер он е чорбаджията — заяви тя с мила усмивка. — Ако сакаш, влезни унетре.

— А Косте, къде е Косте? — запитах през зъби.

— Он е у Лакатица. Ойде да обиди ливадите, но белким се върне след два-три саата…

Едва ли някой би чакал три часа за две яйца, дори да ги получеше даром. Тръгнах унило към кръчмата, смутен от тоя неочакван обрат. По пътя срещнах Владо в разговор с кмета на селото — млад мъж с руса, буйна и къдрава коса. Спрях ги, за да им се оплача.

— Никой нищо не ми продава! — заявих с обиден тон. Владо ме погледна малко под вежди. Не разбрах: съчувствува ли ми или ме гледа с отекчено любопитство, разбрал интелигентските ми настроения. Вместо да ме утеши, кметът започна на свой ред да се оплаква, че селяните трудно издължавали държавните доставки от мляко и вълна.

— Ето и Косте, бащата на Владо, и той се опъва! — заключи къдроглавият млад мъж. — Повиках го в общината, а той се затирил към Лакатица…

„Опак хора!“ — мина ми през ума, после ги оставих и влязох в кръчмата. Утеших се с няколко капки сок от дъщерята на лозата, както казват поетите. Наистина, трябваше час по-скоро да стана независим от селските кокошки и техните стопанки. Единственият изход бе да закупя десетина птици, плащайки прескъпо за тях, и да ги пренеса горе. Раденко бе сковал една барака до „Бърлогата“, в която заключваше лопатите, железарията и двете сита. Тя можеше спокойно да се превърне в кокошарник и да постави началото на бъдещето ми стопанство. Полях идеята с още една чашка, платих и за няколко почти оглозгани ребра от една овца, за която кръчмарят твърдеше, че била заклана приживе, и тръгнах да търся кокошки. Сега работата някак потръгна. Час по-късно трима малчугани ме следваха по пътя край реката, всеки понел по три кокошки или ярки с не съвсем червени гребени и доста проскубани опашки — било от петлите, било от тях самите, в пристъпи на ревност. Аз носех десетата птица и с това тя спечели благоволението ми, пък и окраската на перушината под гърдите й странно наподобаваше пуловера на една девойка, с която се бях срещал не еднъж в София. Нарекох я Антонина в нейна чест или за по-кратко ярката Тони. Тя — искам да кажа птицата — не можеше да знае, че бях платил много повече за нея, отколкото за най-едрата от всички останали кокошки, и то единствено заради тая поразителна прилика с въпросния пуловер. В края на краищата, всеки има правото да живее със спомените си! Изпреварих момчетата и пръв влязох в двора. „Бърлогата“ беше на мястото си, но някакъв човек се бе покачил върху покрива на бъдещия кокошарник и грижливо отковаваше черната мушама. Изпуснах Тони и припнах към него.

— Защо сваляш мушамата? — викнах сърдито.

— Требе ми! — лаконично отвърна непознатият, застанал прав на покрива.

— Като ти трябва мушама, защо не си купиш, а сваляш чуждата?

— Па дека да тража, дека да найда такава!

— В Самоков — отвърнах, смаян от нахалството му. Той се почеса по врата и ме погледна с невъобразимо отекчение.

— Ех, кой че ходи чак у градо! — промълви мацакурецът и поклати глава.

Тъй рече, но благоразумно се спусна на земята, защото бе дочул гласовете на момчетата, и пое към селото. Повиках ги, но те твърдяха, че не могат да го познаят. За моите още неопитни очи дънцето на чеширите му, мятащо се насам-натам при походката, приличаше удивително на всяко друго дънце на чешири в Мацакурово.

Отвързах краката на кокошките, прибрах и ярката, която бях изпуснал в изненадата си, после заключих вратата с катанец и отпратих малчуганите с поръка да разправят из селото, че държа кокошките под ключ. Останал сам, дълго седях умислен пред прага на „Бърлогата“. Наистина, историята с мушамата бе едно тъжно знамение!