Асен Г. Христофоров
Мацакурци (22)

I

Трябваше да мине известно време подир смъртта на Лишко, за да разбера какъв безценен помощник съм загубил. Дворът сякаш запустя без кучето. Коне и крави рушаха дървената ограда и аз не я поправях. Кози влизаха в двора и лющеха кората на ябълковите дървета. Лисици шетаха край „Бърлогата“ и преполовяваха броя на птиците в кокошарника, подпомагани през деня и от соколите. Разбира се, имаше и двукраки крадци, които можеха да се приближават безнаказано до къщата под прикритието на нощта.

Навред личаха белези на запустение. Боята на прозоречните капаци, някога тъй свежа и весела, сега се ронеше от слънцето и влагата, но това ми беше безразлично. По стените и таваните се появиха криви, едва забележими пукнатини. Гледах ги с равнодушие и си спомнях за един разказ на Едгар По, в който домът на някакъв самотник се рушеше от подобни пукнатини, за да се срине накрая със страшен грохот, погребвайки под развалините и него, и неговата тайна. Нима такава участ очакваше и мен?

Бях продал бялата коза още в началото на пролетта, ведно с нейните две нови козлета. Тя бе остаряла, но домакинът на Почивната станция държеше повече на козлетата. Той взе Бианка по-скоро като шаперонка на двете немирни палавнички — млади госпожички с обици под ушите и без рога. Сега вече можех спокойно да затворя кокошките в дървената барака още в ранните следобедни часове и да тръгна към първата хижа, за да се върна в предобеда на другия ден. С една дума, бях възвърнал свободата си.

В една такава нощ, докато съм се дивел на звездите от широката поляна пред хижата под Мечитите, следейки бързия ход на Юпитер по чистото небе, трима злосторници, дошли с кола от селото, разбили с брадва входната врата на „Бърлогата“ и задигнали каквото могли, включително дюшеци и юргани, килими и черджета. Изсипах куп проклятия върху тия неканени гости. Те бяха окастрили по най-безобразен начин красивите дъгообразни клони на двата смърча, които извисяваха снага на три крачки от стряхата. Тия клони им са били нужни да замаскират грубото си дело, като ги струпат в колата върху присвоените вещи. Наистина, успях да си възвърна някои от крадените неща, но обезобразените дървета не ми даваха покой. Дори отсякох един трети смърч току пред прозореца на спалнята — осакатеното дърво приличаше на телеграфен стълб с навито зелено знаме на върха!

Реших да обявява съревнование на крадците и почнах сам да задигам част от дребната покъщнина, колчем отивах в София. Винаги пренасях било перде, било картина, било някоя и друга книга, а те, виждайки това, сякаш ставаха още по-ревностни. При третото разбиване на къщата бяха задигнали между друго и дипломата ми за завършено висше образование — шарена и хубава хартия с цветни букви и много печати по нея. Навярно бяха преценили, че вече не ми е нужна или пък искаха да ми подскажат, че ще бъде най-добре да се преквалифицирам като специалист по гъбите. Наистина, доброжелателни крадци! Впрочем не съжалявам за откраднатата диплома, нито за голяма част от изчезналите вещи. Във всеки дом има куп напълно излишни дреболии, които чакат да бъдат изхвърлени от нечия ръка. Защо не и от крадците? В най-лошия случай човек може да види някоя своя ненужна вещ в ръцете на иначе напълно почетни хора, купили я от случайни продавачи. Затова и аз не се изненадах, като видях собствената си лула в устата на бившия лекар в Мацакурово. Той имаше тъй важен вид с нея, че ми беше неловко да му кажа истината. Естествено, в „Бърлогата“ понякога идваха и други гости. Макар и неканени, те бяха добре дошли. Например другата, истинската Антонина! Първия път тя пристигна с братчето; си — строен абитуриент и дори по-хубав от нея. Двамата се връщаха от някаква екскурзия, бяха доста по-изморени и само пренощуваха в къщата, преди да продължат нататък. Изглежда, че обстановката й се харесала, защото наскоро след това тя пристигна сама и още на втория ден се чувствуваше като господарка в къщата. Уви, една моя непредпазлива дума я прокуди.

— Тони! — викнах в следобеда на тоя ден, обръщайки се към старата квачка. — Прибирай пиленцата, че ще завали!

Квачката изглежда разбра думите ми и поведе пиленцата към кокошарника, но в това време до мен застана другата Тони.

— Викаш ли ме? — чух я да казва.

Очаквах тя да се трогне от думите ми и побързах да разясня недоразумението, но тя навири нос и се напуши като Мальовица в мъгла.

— Заради някогашния ти пуловер, Тони — рекох умолително. — Кокошката все ми напомняше за тебе…

Девойката прибра вещите си, набързо стегна раницата и си замина, като ме остави да размишлявам върху човешката природа в усамотението на „Бърлогата“ и окръжаващата ме красота. Не след дълго научих, че се омъжила за някакъв млад мъж, който нямал слабост към отшелничеството и не отглеждал птици…

От тоя ден сякаш настана мор по птиците в кокошарника. Пилетата растяха от ден на ден и пасяха на воля в моравата край дерето, но вече нямаше кой да ги пази от лисици и соколи. През два-три дни изчезваше по някое, като оставяше за спомен купчина бяла перушина в тревата. Сетне почнаха да липсват и кокошки, но това бе по времето, когато баба Минка се бе разболяла и друг идваше да я замества, колчем отивах в София. Върнех ли се, все слушах същите думи от пазача: лисица изяла една кокошка. Разбира се, теоретически това бе напълно възможно и дори доста вероятно…

Лисиците бяха невероятно дръзки и аз губех вяра в легендите за тяхната прословута предпазливост. Червеникавият цвят на козината им почти се сливаше о кафявия тон на изпръхналата почва напролет, или с изсъхналите стебла на картофите през есента. Те се връщаха от селото рано призори, около изгрев-слънце. Обикновено вървяха на двойки, отдалечени по на тридесетина крачки една от друга, и поспираха почти всяка минута, за да огледат местността. Случваше се да минат на две крачки от мен, седнал на пейката под трите смърча в прохладата на ранното утро. Те заобикаляха кокошарника, пролазваха край оградата и стига да не пушех цигара, не подушваха присъствието ми, отминаваха спокойно и се скриваха в гората до вечерта. Вървят тромаво, но скачат рядко грациозно, когато ловят мишки.

Изчезнали бяха козите, преполовиха се кокошките, умрял бе и Лишко, но населението на „Бърлогата“ не намаляваше. Със смъртта си кучето сякаш бе сторило място на други животни. Някога то обичаше да се излежава върху насипа пред кухненския прозорец и оттам да следи действията на господаря си. После, когато насипът изчезна, то се премести на циментовата площадка пред прага на къщата. От тоя праг то бе опознало света на своя господар, затворен в дървената ограда на двора, и оня друг свят извън оградата, който не му принадлежеше. Кравите можеха спокойно да пасат в чуждите ниви, но промъкнеха ли се в двора през отворената вратичка, то се спускаше с лай и гневно ги прокуждаше. Тоя праг бе неговата наблюдателница и опора, защото вълците не смееха да пролазят чак до вратата на къщата. Сега, когато кучето го нямаше, цял мравуняк се премести на това място от двора и безброй дребни мравки се пъхаха от сутрин до вечер под дървеното стъпало, мъкнейки сламки, житни зърна и всякакви мъртви буболечки. Наблюдавах ги часове наред, изумен от тяхната упоритост и удивителните прояви на сътрудничество при пренасянето на по-едри сламки или насекоми. И все пак те просто подкопаваха къщата.

— На добро е, сине — успокояваше ме баба Минка, — на голямо богатство е! Немой да ги пъдиш!

Оставих мравуняка да върши разрушителната си работа в зидовете на къщата и зачаках богатството, но то все не идеше. След време мравките тръгнаха свободно в килера и дори в кухнята, сякаш се разхождаха по елисейските полета, а богатството още не идеше. То не дойде дори и когато половин дузина прилепи почнаха да се крият денем зад капаците на прозорците, а вечер летяха безшумно около къщата. Случваше се някой да се вмъкне през отворения прозорец на спалнята и да кръжи десетина минути над главата ми, пърхайки едва забележимо с безшумните си криле.

— Сакън да ги не пъдиш! — увещаваше ме баба Минка. — Они са на йощ по-голямо богатство от мравинците!

Тъй казваше Пощальонката, после подемаше разказ за голямо имане, заровено още в турско време някъде към Пазар дере из Рила. Слушах прехласнат тия приказки за лъскави жълтици и сребърни меджидии, заровени в това тучно алпийско пасбище преди цяло столетие от разбойници, които са обирали мирните търговци на овце. Кой ли щеше да повдигне тежката плоча на скривалището и, ослепен от блясъка им, да ги извади с треперящи ръце на бял свят? Слушах старицата и мислено си представях как пъхам пръсти в златото, а после, когато тя си отиваше, още по-упорито заравях глава в преводите, дорде ситните букви се превръщаха на мравки пред очите ми и невидими криле на прилепи зашумяваха в уморената ми глава. Тогава спирах и гледах в почуда, колко много пеперуди бяха намерили смъртта си в шишето на старата газена ламба с кръгъл фитил и розов абажур. И те навярно бяха търсили някакво имане, примамени от жълтия блясък на фитила…

Уви, мравките под прага на къщата сякаш казваха, че най-сигурният път да откриеш голямо имане е първо да го изградиш. На тях не им липсваше нито упоритост, нито предвидливост. Безгласни, те не можеха да се оплакват, но дори и да притежаваха говор, едва ли някой би чул от тях робски слова на недоволство заради лишения, извиращи от леност и медалновидност. И докато ги гледах как шетат под прага, мислите ми неволно отскачаха към двора на кооперативното стопанство и силажните ями, изкопани даром от младежите и девойките. Тия ями вече бяха пълни със сочна зелена трева.

Към края на лятото или може би в началото на есента, друг неканен гост пристигна на свечеряване в двора на „Бърлогата“. Крилат, слязъл като ангел от небето, той сякаш носеше поличба, както би рекла баба Минка. И тая поличба гласеше никога вече в кокошарника да не пропее петел и кокошка да не закудкудяка над снесено яйце…

Беше привечер. Страшна пукотевица оглуши полето. Стотина селяни, младежи и малчугани препускаха из полето, тичаха насам-натам и пак се връщаха, като че играеха на криеница в стърнищата. От време на време пушка изгърмяваше и над нивите се разнасяше синкав дим на изгорял барут. Цяло ято грамадни птици, черни като орли и много по-едри от тях, се виеха ниско над ливадите и сякаш търсеха място за кацане, но ловци стреляха по тях, а други ги замерваха с камъни.

Бях тръгнал към селото по пътя край реката и скоро се озовах на селския площад. Пред стълбището на кръчмата, обкичен с трофеи и горд като Тартарен Тарасконски след богат лов, бе застанал ръководителят на селкоопа. Дулото на ловната му пушка стърчеше на две педи над главата му, едра, широка и потна под каскета, а в краката му, накамарени една връз друга, лежаха простреляни десетина от тия чудновати птици. Той сияеше от щастие, окръжен от двадесетина любопитни мацакурци. Видя ме и трепна.

— Рибари ли са? — запита ме, а селяните наостриха уши.

От дългите над две педи торбести човки на птиците ясно личеше, че това са пеликани.

— Рибари от рода на пеликаните — отвърнах уклончиво, понеже не исках да го засрамя. — И не стават за ядене…

Това го разочарова. Готвачът подгъна бялата си престилка и се прибра в кръчмата. Някакъв малчуган се бе промушил между краката на ловеца и се опитваше да отмъкне една от птиците, но се отказа от намерението си. Изгаснаха и завистливите пламъчета в очите на селяните.

Пеликаните бяха невероятно мършави. Изгладнели от дългия полет и изненадани от сушата, силите им навярно не бяха достигнали да преминат високото било на Рила. Към осемдесет от тия толкова редки за страната ни птици загинаха нея вечер в полето над Мацакурово, за прослава на местните ловци.

На връщане в „Бърлогата“ забелязах един невероятно едър екземпляр пред козарника. Огрян от бледите лъчи на луната, той лежеше безпомощно в тревата с полуразперени криле, дълги повече от два метра. Торбестата долна човка на птицата можеше спокойно да побере няколко пълни шепи дребна риба. Тя бе ранена и не можеше да се движи. Прибрах я в козарника, за да нощува спокойно.

На утрото пеликанът бе умрял. Мъртви бяха и последните кокошки, четири на брой, удушени от стръвен пор. В залисията около неканената крилата гостенка, прежната вечер бях забравил да залостя малкия отвор в долния край на вратата на кокошарника.

Тъй завърши дните си някогашната ярка Тони.