Асен Г. Христофоров
Мацакурци (25)

I

Нещо далечно и атавистично ме теглеше нататък, към огньовете на овчарите, лумнали нощем в далечината, край егреците на Селската река или Грековица. За мене, самотника от „Бърлогата“, тия огньове бяха единственото развлечение през вечерните часове, невинен повод да се поразговоря с хора и да науча нещо ново за живота в селото. Особено откак Владо, синът на Косте, бе станал помощник на Михал Моравия и нощуваше ведно с него край Грековица. Пъргав, още млад и много неспокоен, той тичаше подир кооперативните шилета и се губеше цял ден в гората, но мислите му се въртяха като оси в двора на стопанството, готови да жулнат оногова, който не милее за общото благо. Историята с изкуствения тор не биваше да се повтаря! Затова отивах често при тях, пренебрегвайки Вуцидей. Дори още отрано през деня се заричах да прекарам част от нощта при Владо и Моравия, а стъмнеше ли се, надавах ухо към гората, очаквайки да чуя техния зов. В утрото на един от тези дни, когато тревата едрееше в ливадите, но маргаритките още не бяха разтворили белите си цветове, при мене дойде глухият Кечо, за да търси някаква работа. Оставих го да насече куп дърва под предлог, че ще трябва набързо да замина за София. Той бе поотслабнал след последния си престой в затвора и често почиваше край дръвника. Стори ми се, че проявява особено любопитство към издутината в тревистия терен под кухнята, гдето беше помийната яма. Тя навярно дразнеше неговата стара иманярска страст. И наистина, когато ме видя да поливам пресните чимове с корени от маргаритки, които бях засадил върху гроба на Лишко, той дойде при мене и извади бележника. Приседна в тревата и почна да ми обяснява с неясни думи и с чертежи в бележника, где имало заровено имане. Отказах да му правя компания с мотика в ръка през една от следващите нощи, а той поклащаше неодобрително глава и твърдеше, че губя цяло богатство.

Денят завърши с величествен залез отвъд Лакатишка Рила. Когато се стъмни и вечерницата заблестя върху лилавия свод, а след нея и други по-дребни звездици запримигаха плахо в отвъдната и по-тъмна половина на небето, откъм Грековица лумнаха пламъците на овчарския огън. Михал Моравия и Владо навярно ме очакваха. И докато гледах как проблясват пламъците — по-буйни и високи от друг път — старият пастир проточи глас в овчарски зов и ме повика. Тръгнах по междите на неокосените ливади, сетне пребродих Грековица и скоро зърнах няколко тъмни сенки край огъня. Това ме озадачи, защото Михал и Владо обикновено биваха сами. Поздравих ги отдалеч, заслепен в първия миг от светлината на огъня.

— Госкье имаш! — рече бай Михал, без да става. — Госкье от големия град…

Гласът му звучеше малко насмешливо. Владо не помръдна, застанал прав до височка селска мома. Беше Пуна-Шуна, тоя път в униформена черна рокля и бяла якичка на сервитьорка от почивния дом. Край огъня, безнадеждно унили, седяха Боян и Гинка, бивши мои студенти. Те се познаваха по-скоро чрез мен и никаква сърдечна връзка не ги свързваше. Навярно бяха решили да ме изненадат!

Те наистина ме изненадаха със сърдитите си погледи. Едва подадоха ръце за здрависване. Гинка беше много бледа, а топчестото лице и подпухналите очи на Боян му придаваха вид на току-що станало от сън момче. Какво ли се бе случило?

— Дойдоха в станцията — подхвана Шуна, докато се здрависвахме — и прашат за тебека, а я пойдох навам с них…

— Всъщност не трябваше изобщо да питаме за тебе, щом не си благоволил да дочакаш рейса! — тържествено заяви Гинка и о нервни пръсти пъхна няколко немирни руси къдри под копринената забрадка.

— Бяхме изпратили телеграма — нерешително добави Боян.

Михал Моравия и Владо ни гледаха с любопитство, прочели изненадата в лицето ми. Не бях получавал никаква телеграма!

— Я им показах кащето — продължи Шуна, — а они не рачиха да вървят у темното. Един жабок наплаши тая, господжа ли е, мома ли, и я не знам — и Шуна изви глава към Гинка. — Наплаши я, она писна и не рачи да мине барата…

През това време Гинка поглеждаше сърдито ту към мене, ту към Пуна-Шуна, но не забравяше да оправя немирните си къдри. Те се подаваха като вити влакнести кичури на агне изпод копринената кърпа, която подчертаваше овала на бялото й лице.

Подканих ги да вървим и пътьом да се обясним, но Гинка категорично отказа, тя стори това с такава гримаса, че двата кучешки зъба в иначе хубавата й уста, по-големи от другите и израсли малко накриво, изведнаж се бялнаха и оголиха. Тогава Моравия сякаш се смили над мен и побърза да обясни, че девойката чакала да изгрее луната, преди да се реши да тръгне към къщата. Той добави някак предупредително, че двамата били пострадали в града и селото, преди Шуна да ги доведе при огъня. Приседнах и аз край жеравата, не съвсем близо до Гинка, после ги замолих да ми разправят как са пътували.

Двамата пристигнали по обед в Самоков, нахранили се и тръгнали да дирят камион към селото. Улиците на града били задръстени от хора, които се шляели насам-натам, подвиквали силно и се блъскали един в друг, а това сякаш ги разсмивало. Боян и Гинка едва се провирали между навалицата, но скоро всеки трети непознат почнал най-нахално да щипе бившата студентка било по лакътя, било по рамото, а понякога дори и по лицето. Първият път тя даже не извикала — тъй силна била изненадата й. Напразно се опитвал Боян да я пази от дръзките пръсти на невъзпитаните младежи. При третото ущипване Гинка ахнала от възмущение, а при петото просто изпищяла от болка, защото нахалникът впил пръсти току под бялата й гуша. Боян се намерил в небрано лозе. Едни от момците се блъскали в него, други щипели девойката, трети се смеели отдалеч и той вече не знаел как да я брани и дали да се сбие с някого. Накрая Гинка се разплакала, а той цял треперел от яд. Като ги гледали тъй сърдити, хората сякаш нарочно се нахвърляли още по-ожесточено върху нещастната девойка. Накрая двамата се спасили с бягство в една странична и не тъй многолюдна уличка…

— Па днес е щипи-пазар у градо! — весело заяви Шуна. — Който не сака да го щипят, да си седи у домата…

Смееше се и Владо, смееше се и Михал Моравия. Побързах да обясня на гостите, че са имали нещастието да пристигнат в Самоков точно на първия понеделник след свети Дух, когато младите хора от цялата околия си дават среща в града и всеки има право да щипе девойката, която му харесва.

— Оти се сърдиш? — обади се Михал, без да откъсва поглед от Гинка. — Те колко момци са те бендисали!

— Простаци! — ядно отсече гостенката и гневно ме стрелна със сините си очи. — Да бях знаяла, нямаше да тръгна! На, погледни! — и тя разголи лакът, цял нашарен от ущипвания. Лакът беше хубав, кожата — бяла и нежна. Пуна-Шуна забеляза тия подробности и сложи още съчки в огъня, после източи снага до жаравата, поглеждайки ту мене, ту гостенката ми. А тя продължаваше да разказва.

Двамата с Боян прекарали дълги часове в малка бозаджийница. Върнали се в центъра едва привечер, когато врявата била стихнала. С нетърпение дочакали рейсовата кола за Мацакурово и пристигнали в селото без други премеждия. Още се провиждало и те ме търсели навред из мегдана. Настроението на Гинка се помрачило. Тогава Боян се досетил за кръчмата и решил да ме потърси в нея. Тръгнал момъкът нататък, а девойката останала сама на площада, ако не се броят десетината малки момиченца, които я наобиколили.

— Вижте жена у чешири! — викали децата и подтичвали край нея.

Дръзките погледи на дечурлигата скоро досадили на Гинка. Тя се дръпнала настрана, невъзмутима в добре изгладения си клин. За зла беда, заприказвал я някакъв съсухрен селянин с праисторически дрехи и гърлен говор на маймуна. Той бъбрел нещо неразбрано, а два книжни лева зашумели в пръстите на протегнатата му ръка. „Давам тебе два лева, цункам та!“ — рекъл непознатият и се усмихнал като идиот.

— Кечо, он е бил! — възкликна Владо и тупна с крак в тревата.

— Па оти му не даде да те цуне? — обади се Шуна и сключи ръце отпред, защото цялата се тресеше.

Гинка сякаш бе готова да зареве отново и тъй ядно погледна селската мома, че тя млъкна начаса.

— Почти го заплюх и той си отиде!

— Он пак че те найде! — пошегува се Михал Моравия, но млъкна разкаян.

Две сълзи се бяха търкулнали от хубавите сини очи на девойката. Тоя път Владо хвърли; нови съчки в огъня и застана точно срещу нея, гледайки я е нескривано любопитство. Гинка забеляза това и смръщи вежди — навярно всички мацакурци й напомняха за Кечо. Като се смълча, Боян поде разказа.

Момъкът се позабавил в задимената кръчма. Обиколил всички маси, запитал кръчмаря за мене и вече бил тръгнал да си върви, когато някакъв старец се развикал край вратата, после вдигнал тояга и почнал да налага едного от селяните. Удрял старецът, а другият — мъж на около четиридесет години, само се бранел с ръка, мълчал и не налитал на бой. „Удри, Калинка!“ — викали едни. „Бягай, Калинка!“ — викали други. Уви, първият не спирал, а вторият не бягал. От двете крилати насекоми само оня, когото биели, бил кротък като калинка. Другият, рошав и небръснат от две недели, при това с едно отрязано ухо, бил страшен в гнева си…

— Калинчовите са били! — отсече Владо. — Они са баща и син… Запил се е Митко и старият е пошъл да го води дома!

— Баща и син? — възкликна Боян. — Не бих търпял туй от баща си! — и момъкът облещи подпухналите си очи. — Щях да му дам да разбере…

— Баща се не удря! — строго го посъди старият овчар.

Всички се смълчахме. Наистина, това беше просто немислимо в Мацакурово. Всичко друго можеше да се случи, но не и син да посегне върху баща си. Вдигнеше ли ръка, трябваше направо да го убие…

Луната най-сетне изгря точно отвъд „Бърлогата“ — пълна, засмяна и съвсем оранжева, с златист ореол околовръст. Душата на Гинка се отпусна и тя склони да върим. Сбогувах се с овчарите, стиснах ръката и на Шуна и поведох гостите през полето. За щастие в нивите нямаше жаби, нито пък някой пъдпъдък изхвърча изпод краката на девойката. Стигаха й толкова премеждия в тоя ден!

„Бърлогата“ ги разочарова. Двамата се почувствуваха подтиснати, като че бяха влезли в гробница. Дори жълтите лъчи на луната ги дразнеха. Те хапнаха набързо и Гинка, уморена от премеждията, пожела веднага да си легне. Предложих им да спят горе, в спалнята, гдето имаше две легла.

— Как, с Боян? — възкликна Гинка, повече възмутена, отколкото смутена.

Тогава намислих двамата с нея да спиме горе. — Ами Боян? — откликна тя, вече наистина смутена. Нямаше друг изход, освен Боян да легне в кухнята, аз върху одъра в долната стая, а тя да спи горе.

— Как сама? — почти извика Гинка, изтръпнала от страх.

Наистина, неразрешима дилема! Оказа се, че до тоя ден Гинка не бе нощувала сама в стая… Тя най-сетне се съгласи да спи в кухнята, но с затворени капаци на прозорците и при условие, че един от двама ни ще се настани в долната стая, за да я пази. По-дребничкият Боян самопожертвувателно предложи да се свие на одъра във въпросната стая и всичко се уреди.

— „Он пак че те найде!“ — пошегува се Боян с Гинка, повтаряйки думите на Моравия за Кечо.

Тя само се намръщи и затвори вратата на кухнята.

Дълго не можах да заспя. Лунни лъчи струеха в стаята, потокът бълбукаше неспирно под отворения прозорец, а към полунощ се обадиха кучета и лаят им отекваше до късно в полето.

Дали Гинка спеше вече?

На утрото се събудих с натежала глава. Заслизах на пръсти по дървеното стълбище, но дъските изскърцаха жалостиво. Някой се обади с глух глас откъм кухнята. Надникнах през малкото прозорче и останах крайно изненадан — в стаичката бе светло, единият капак на прозореца бе разтворен, а Гинка, по-бледа и от варосаната стена до нея и прищипала завивките почти до носа си, ме гледаше с изцъклени очи.

— Цяла нощ! — прошъпна тя с прегракнал глас, когато влязох при нея. — Не съм мигнала цяла нощ! Едва не умрях от страх…

— Защо?

— Оня, оня дойде! Снощният, от селото! — и зениците й се разшириха. — Тропаше нещо под прозореца, тропаше и пъшкаше… Помислих, че си ти и отворих капака. Тогава той се изправи и видях лицето му!

Гинка закри лице с ръце и неволно се разтресе.

— После? — запитах я, крайно озадачен.

— Той побягна, а гърлото ми се сви! Помислих, че е дошъл за целувката…

Изведнаж се досетих за нещо. Бързо изскочих навън и заобиколих къщата. Помийната яма бе разровена. Погледнах към горния край на двора и изтърчах към гроба на Лишко. Той също бе разровен. Нещо изшумоля под краката ми в още росната трева. Беше бележникът на глухия Кечо. Сега вече не можеше да има никакво съмнение. Повярвал, че ще замина в същия ден, Кечо бе дошъл с кирка в ръка да търси имане в светлата нощ. Още през деня бе проявил особено любопитство към малката могилка, сгушена между смърчовете, под която почиваха костите на Лишко. Навярно е считал, че там съм заровил парите си! Подвел се е и от затворените капаци на кухненския прозорец. Мислил е, че няма кой да го чуе и свободно е размахвал кирката. Трябва не на шега да се е уплашил, когато Гинка се е изблещила от прозореца…

Върнах се при нея с бележника в ръка. Напразно се опитвах да й обяснявам, че Кечо не бе дошъл за целувката, а за да търси имане. Тя стегна раницата си и двамата с Боян отпътуваха още същия ден за София — той безразличен, а тя с разстроени нерви.

И Гинка, като другата, истинската Тони, вече не помисли да дойде в Мацакурово. Писано ми било да живея предимно със спомените си. Уви! Те вече ми досаждаха…