Асен Г. Христофоров
Мацакурци (10)

I

Пролетта най-сетне дойде. Тя дойде с трясък и невъобразим грохот, който разтърси хилядолетния покой на планината. Враните отлетяха от влажните ниви, щъркелите не се връщаха от Лакатица, а и гълъби нарядко излитаха от гората. В дъното на полето, непосредствено над селото, трактор разораваше тесните и продълговати нивици. Такава машина идваше за първи път в долината на Черни Искър. Моторът гърмеше от тъмно до тъмно и огласяше въздуха с неспирния си тътен. Селските песове му пригласиха с вой и крави мучаха тревожно в оборите. Дори бикът бе загубил обичайното си спокойствие. Той бе съборил къщичката си и сега шеташе из нивите, а селяните бягаха от него. Към четиридесет къщи бяха образували първото кооперативно стопанство в тоя край. Любопитен повече от всякога, тръгнах към селото и гледах отдалеч как жените подтичват пред трактора, за да вадят по-едрите камъни. Встрани от дългите бразди стояха към стотина мъже и жени, и едните и другите скръстили ръце в почуда. Те сякаш не вярваха на очите си, че някой дръзва да отмести свещените камъни по синорите, които бележеха границите на отделните ниви. Дълга верига от жени с бели забрадки вдигаха тия камъни, други ги подаваха назад, както бостанджите подават зрели дини, а последните в редиците ги, товареха в колите. Коритото на Грековица вече се пълнеше с камъни от нивите.

Влязох в кръчмата, но тътенът на трактора долиташе. И тук, през отворените прозорци на задименото помещение. Край една от масите зърнах Вуцидей с неколцина познати селяни. Седнах край тях. Те пиеха, пушеха и спореха. Някакъв млад мъж в градски дрехи бе седнал между тях и им говореше за предимствата на кооперативното стопанство.

— Ще влезнете и вие след една-две години — казваше им той. — Ще влезнеш и ти, бай Михале, и ти, Калинка.

Той очевидно познаваше добре събеседниците си. Гледаше ги с кротки, замечтани очи и едва доловимо се усмихваше.

— Слушай, Ганди! — подзе Вуцидей. — Мене ми не требе орташка кобила. Нея и цетата нечат да я ручат…

Изведнаж си припомних, че Владо ми бе говорил за някакъв момък о прякора Ганди, бивш счетоводител на стопанството, и се вгледах още по-внимателно в лицето му. То беше хубаво, почти бяло, с високо чело, от което лъхаше ведрина.

— Ей и ти, Митко — продължи Ганди, без да обръща внимание на задявката на Вуцидей, — що ще да чиниш ти с две кози и едно магаре?

— Оно не е магаре, а муле! — сърдито отвърна Калинката, присви сините си очи и прекара длан по гъстите руси къдри на косите си.

— И муле да е! — отвърна Ганди. — Колко чини едно муле?

— Я немам жена за мранье! — отсече собственикът на мулето. — Иди воз полето и виж — они работят от темно до темно!

Калинката протегна ръка към лютивите чушчици, схруска една и гаврътна чашка ракия, но се закашля и присегна с лъжицата към пържения боб.

— Виж го ти! — обади се възрастен селянин с кротко, отдавна небръснато лице и рунтав калпак на главата. — За ядене му бърза лъжицата, за работа му мудна ръчицата…

Беше Михал Моравия стар овчар и съперник на Вуцидей за пашата в окрайнината на гората. Бегло го познавах отпреди.

— Я имам язва — отвърна Митко Калинката, — язва имам и не съм за кърска работа. Затова чувам кози и едно муле — и той се позамисли, преди да продължи: — А ти, бай Михале, оти не влезнеш и тизека у стопланството? Я видим, дека им береш грижа като вук на овци! Всички, дори и Ганди, се засмяха при тия думи на Калинката. Лицето на Моравия стана още по-тъмно.

— Може и да влязна — неочаквано заяви той, надигайки се да си върви. — Я съм дърт, но имам двоица сина. С них че пооратя, па че видим! — Той се извърна рязко към Калинката, после добави — У тебека имот колко едни ращи плява, а моята е друга…

— Видите ли? — почти възкликна бившият счетоводител, когато старият овчар се отдалечи.

— А тизека не видиш ли — прекъсна го Вуцидей, — дека жива мечка кожата си сама не дава? Ганди се поусмихна, плати сметката и излезе. Останахме тримата с Митко Калинката и Вуцидей. Митко вдигна празното канче към тезгяха и викна да донесат една чаша и за мене. Лицето му, обикновено бледо и слабо, като на всички страдащи от язва, сега бе поруменяло от изпитото вино, а сините му очи бяха помътнели. Стори ми се, че тракторът бе смутил и неговото спокойствие. Само Вуцидей оставаше невъзмутим.

Вдигнахме пълните чаши и мълком се чукнахме. През отворения прозорец пак долетя ехото от грохота на трактора. Владо навярно бе там, на полето, пръв между онези, които вдигаха камъните от синорите. Казах нещо в тоя смисъл, а Вуцидей поклати глава. Нечат да го приемат с едни голи ръце! — злъчно рече той.

— И е една заклана кокошка! — добави Калинката.

Доволни от слисването ми, двамата се ухилиха, после Митко подзе една колкото весела, толкова и тъмна история. Той разказваше с настървение и чести ръкомахания, като преправяше и гласа си според думите и настроението на героите. Слушах го и си мислех, че навярно би станал добър актьор.

Накратко, Владо увещавал цяла неделя баща си да му даде две ниви, с които да влезне в стопанството. Косте се дърпал, после взел да поставя неприемливи условия. Момъкът се съгласил да се откаже от друго наследство, съгласил се дори да се венчае в църква и Косте най-после склопил. „Отивам — викнал Владо, — отивам да викам председателя на селсъвета, та пред него да обещаеш, и момата ще доведа ръка да ти целуне!“ Излетял той навън, а Косте се хванал за главата. „Коя нива ще му дадеш? — за питала го жена му. — Оная при Орниче ли?“ „Що думаш! — изпъшкал Косте. — Она е най-голямата!“ „Тогиз онази воз Алиница“ — продължила жена му. „Как? — рипнал той. — Та тя е най-тлъстата!“ Тръгнал като лъв из стаята и все поглеждал през прозореца. По едно време се тупнал по челото, изскочил навън, хванал една ярка и с ножа й отрязал главата, па се напръскал с кръв по ризата, прекарал кървава длан по брадата си и побързал да се прибере в одаята, гдето жена му чупела пръсти от страх. „Дай малко памук!“ — викнал той по нея „Боже, дали не полудя човекът!“ — и жена му почнала да се кръсти, но Косте така изкривил очи от гняв, че тя побързала да му намери парче памук. Той го тръкнал по още незасъхналата кръв на мустаците, раздвоил го и пъхнал двете парчета в ноздрите си. „Дойдат ли они — рекъл й, — ще им кажеш, че ми прилоша, та друг път да заповядат!“ „Кога?“ — едва промълвила тя. „До годин или подир десет годин!“ — сопнал се Косте и затворил очи, после се изтеглил като мъртвец връз одъра. След време пристигнал Владо и гордо въвел в двора избраницата си и председателя на селсъвета. Майка му само открехнала вратата на одаята и те зърнали опръскания с кръв Косте. Разтревожил се момъкът и се затюхкал, търсейки вината в себе си, но братовото му дете решило да го утеши и издало тайната, като помъкнало и закланата кокошка. Намусил се председателят, изчервила се момата, а Владо потънал в земята от срам.

— От тогиз баща и син не си оратят! — заключи Калинката и заръча още половинка вино. Оставих ги в задимената кръчма и тръгнах из селото да диря картофи за семе и орач, който да изоре един декар от двора ми. Не направил и няколко крачки из площада, срещнах баба Минка Пощальонката. Тя се зарадва и побърза да ме предупреди, че сега живеела у другия син.

— При него съм, оти не сака да влезне у стопанството — обясни тя. — „Дърта жена имам у кащи — казува им, — она не може да работи, а я не могу да трупам трудодни и за нея!“ Тъй им казува.

— Защо да не може? — запитах я.

— Па знам ли го! „Едва ми кожата държи костите — казува им, — и с толкоз труд за кого пачи крак?“ Що си е право, слаб е. От ракията ли, от що и я не знам, но слабоват е… Старицата запримига, сякаш сама не вярваше в истинността на думите си, но нали трябваше да поддържа тезата на сина си! Тя очевидно се радваше на кооперативното стопанство, направило я изведнаж по-драга в очите на синовете й.

Казах на баба Минка какво бях намислил за двора. Тя ме напъти за семе към една близка къща и тръгна с мен. Пред портата стоеше Пуна-Шуна, скръстила голи ръце под бялото пазве. Пощальонката не можеше да знае, че се познаваме. Тя сама замоли девойката да ми отделят малко картофи.

— Вашите влязноха у стопанството — подзе тя, — та белким са ви останали малко компири… Да дадете малко на чиляка, па я че викам наш Стоян да му изоре нивата.

— Може и Шуна да дойде — рекох, обръщайки се по-скоро към старицата. — Нали трябва някой да поставя картофите в браздите?

Девойката лукаво се усмихна и отклони поканата. Имало други за тая работа. Подир ден-два тя щяла да постъпи като сервитьорка в Почивната станция. Колкото за картофите, баща й навярно щял да ми отдели два чувала от по сто кила. Ей го и него…

Баща й не ме интересуваше. Разбрахме се набързо и дорде да се разплатя, край нас застана Стоян, синът на баба Минка. Беше дребничък, но не и слабоват, както твърдеше Пощальонката. Той обеща да вдигне картофите още на другия ден и да дойде с колата и ралото.

— Па намини към станцията — рече девойката на изпроводяк. — Казуват, дека не си ишъл там цяло зиме…

Вярно беше. Дадох дума да отида подир някой ден. Домакинът на Почивната станция хранеше кокошки и аз можех да му предам моя опит. Всъщност бях написал една доста длъжка статия върху високопланинското птицевъдство, поместена в най-старото стопанско списание. Когато баба Минка научи, че полученият хонорар е по-голям, отколкото стойността на половината от всички яйца, които десетте ми кокошки бяха снесли през зимата, тя се разтревожи и дори се прекръсти. Признавам, че се почувствувах много неловко… Тръгнах да си вървя. Тътенът на трактора заглушаваше плисъка на водите в дълбокото корито на реката, която пресичаше площада. Откъм горния край на селото пристигаха мъже и жени, деца и старци и всички оживено разискваха сриването на синорите. Други жени и старци седяха пред праговете на къщите в отсамния край на площада. Те също бяха свели глави и шепнешком разискваха чудото на деня, препичайки се на лъчите на пролетното слънце. Няколко свини шареха пред тях. В тоя момент из въздуха се разнесе звънът на църковната камбана. Тя биеше бавно и монотонно, като за покойник. Стариците край вратите набожно се прекръстиха и зашушукаха още по-неспокойно. За кого ли биеше камбаната? Изведнаж площадът се оживи и разбръмча като гнездо на разсърдени оси. В няколко мига всички се изпокриха зад портите. Дори старухите побягнаха с младежки жар. Четири грамадни животни слизаха към площада. Бяха биците, освободили се от своя затвор. Зад тях пристъпваше пазачът им. Той само размахваше ръце и не смееше да ги доближи. Навярно предчувствуваше нещо лошо.

Най-отпред вървеше младо биче. То изприпкваше като теле, после се усмиряваше и тръгваше някак изтежко, сякаш съзнаваше достойнството си. Подир него тежко пристъпваха два възрастни бика. Те поспираха за малко след всеки пет-шест крачки, извръщаха глави по на педя вляво или вдясно, поглеждаха с едно око назад, към страшилището, което ги следваше, и пак пристъпваха тържествено напред. Четвъртият бик беше същинско чудовище. Ненапразно селяните наричаха само него с прозвището „бико“, като че останалите три животни бяха от друга порода. Тоя бик бе свел глава почти до земята и престъпваше бавно, изумително бавно, едва отмествайки нога, сякаш се боеше да не се спъне в собствените си гърди. Вървеше тъй и поспирваше навремени, за да души въздуха с разширени ноздри. Очите му, мътни и кръвясали, поглеждаха тъй сърдито и съсредоточено, че начаса се скрих зад железните перила на стълбището пред кръчмата.

Зад плетищата и портите, откъм разтворените прозорци на горните етажи и отвъд дълбокото корито на реката — отвред надничаха бели и черни забрадки, рунтави калпаци, стригани главици на малчугани и румени лица на момиченца със златокоси плитки. Всички погледи бяха отправени към биците, а те, останали сами, заеха средището на площада и зачакаха последния, който още се бавеше. Той най-сетне пристигна, спря на място и бавно задращи с крак по твърдата земя. Другите животни го гледаха безмълвни и едва потръпваха. Те сякаш очакваха, че той ще ги нападне.

И наистина бикът нададе кратък рев, изопна врат и тръгна към най-близкия от съперниците си. В бавната му походка имаше нещо застрашително и тъй устремно, че другият отдалеч сведе глава и наостри рога. Скоро двете чела опряха едно в друго, рогата се сплетоха, гърбовете се извиха от напрежение и задните крака на животните просто потънаха в земята. От тая пълна неподвижност на двете грамадни тела с изопнати и потръпващи мускули се долавяше страшната сила на напъна. Вторият бик изглеждаше равностоен противник, но само през първата минута. Бавно, много бавно, той почна да отстъпва, ровейки земята първо с единия, после с другия заден крак, без да откъсва рога от страшилището. Борбата се водеше в пълно мълчание, без ръмжене или някакво излишно движение. Дори другите два бика не издадоха звук и не мръднаха от местата си. След време по отъпканата земя пролича разровена диря, която бележеше пътя на отстъплението на по-слабото животно. А тоя път водеше право към дълбокия и почти отвесен зид на реката. Усетил пропастта, вторият бик подгъна задни крака й изви гръб в отчаяно усилие да възпре натиска на другото чело. Уви, страшилището просто го повдигна на рогата си, тъй че предните му крака се откъснаха от земята, после с рязко движение на главата го блъсна в коритото на реката. Поваленият бик се свлече с рев по стръмния зид, изрева още еднаж от болка и мъка и бавно тръгна нагоре по реката. Другите два бика го последваха отдалеч, изпровождани от грозния рев на победителя. Тогава пазачът плахо пристъпи към него и с кротки думи го поведе към бикарника. Дълго никой не излизаше на площада, а моторът на трактора бумтеше още по-ясно в настъпилата тишина: Сетне три последни звъна екнаха от камбанарията и заглъхаха над селото.

В кръчмата беше спокойно. Селяните пак шушукаха, приведени над чашите, а кръчмарят невъзмутимо наливаше половниците. Вуцидей бе излязъл. Не се виждаше и бившият счетоводител. В най-далечния ъгъл, сбрали глави един до друг, седяха Митко Калинката, глухият Кечо и друг мъж на тяхна възраст. Кечо бе извадил бележника, а Калинката пишеше нещо в него. Те бяха толкова улисанив тоя странен разговор, че не забелязаха присъствието ми. За какво ли говореха? Оставих ги и тръгнах нагоре по пътя край реката.