Асен Г. Христофоров
Мацакурци (18)

III

Посрещнах пролетта в столицата, сред огряните от слънце булеварди и градини, изминави през ден от краткотрайни топли дъждове, а подир пет-шест недели изпратих зимата от тихия двор на „Бърлогата“. Понякога ми се струваше, че наистина живея в два свята, всеки със свой ритъм на живот. Уви, напразно се стремях да съчетая предимствата и на единия, и на другия, отхвърляйки недостатъците и на двата. Такива неща са възможни само в мечтите, и то на още млади хора…

Бяла постеля покриваше двора в началото на април. Пак задухаха бурни и топли ветрове. Снегът изтъня, нашари се като бяла дантела, под която прозираха ивици тъмна и влажна земя, а накрая се скри в раззеленилата се гора, по-свежа от всякога със светлите петна на младите ластари. Позната, ежегодно повтаряща се картина, и все пак винаги различна и неизменно събуждаща копнеж за живот и нови надежди. Някой скептик би казал, че тъкмо в това се крие вечната уловка, която природата подхвърля ежегодно на отрудените си чада: На няколкостотин крачки под „Бърлогата“ мравуняк от бели забрадки засяваше картофи в третия кооперативен блок. Овчари подвикваха към овцете, каруци скърцаха по нанагорнището, гласът на незнаен звеновод отекваше от единия до другия край на блока. Мотики кънтяха в камънаците на рохката пръст и глъч на стотина жени се носеше из въздуха. Чудно наистина, но мъките и радостите на тоя човешки мравуняк, неговите неволи и тежнения не оставаха скрити за мене, пришълеца, затворен в двора на „Бърлогата“. По пладне бай Михал Моравия ще свие край гората откъм Грековица, гордо повел кооперативното стадо от яловици и лански шилета. Кога бе пасъл той толкова много овце. Доволство лъха от лицето му, небръснато, както винаги, но кротко и хрисимо. Да, много били овцете, но той щял скоро да си има помощник. Владо, синът на Косте, щял да върви с него подир шилетата. Не искал вече да бъде каруцар, зер много го одумвали. Посърнал момъкът от приказките им.

— Ако прашаш менека — добави старият овчар, — людските уста само о земля се затриват…

Друг път ще намине към Вуцидей, дошел отрано да скове колибата край лятната си бачия, да не би друг да го превари. Малкият Салчо пасеше овцете надолу по реката, а той и Митра забиваха колци в още меката земя и изграждаха заградката. Дебелият дървен чук проблясваше за миг във въздуха и тежко се стоварваше върху кола, само на два-три пръста от главата на Митра. Тя знаеше, че мишците на мъжа й са яки, а окото му вярно и безпогрешно. Пък и да я халосаше случайно с чука, нали щеше да умре от неговите ръце? Ей Салчо, там долу, край реката, малкият и спретнат Салчо — същински хубавец пред двамата сина на Вуцидей от първата му жена, той щеше да му напомня за нея, за кротката Митра, когато и тя умре…

Вуцидей се запиля към реката, за да дотътри други прековици. Митра издебна тоя момент, сбра смелост и тихо ме замоли да поговоря с него за стопанството.

— Он те слуша, господине! — и гласът й трепереше от мъка или може би от страх. — Слуша те, я съм му жена и знам, дека те слуша! Кажи му да не се двоим от хората, да не ставаме за срам на вси…

— Сал себе си слуша той! — промълвих, защото Вуцидей бе наблизо.

— Видя ли що стана оня ден? — подзе овчарят. — Владе и Личо, момчето на Латинка, щяха да се степат на блоко…

Той не ми доразправи любопитната история, в която имаше пръст и Гена, защото Митра надаваше ухо. Вуцидей отбягваше да споменава името на хубавицата пред жена си, макар от две години да пасеше и Генините овце. Странна деликатност у тая човешка горила! Свадата станала в оня край на блока, гдето работели жени и девойки от младежкото звено.

— Едните нечат каруцар да върви с чужда жена, оти че я задиря — казваше Вуцидей и тресеше гърди от смях, — другите не сакат да вземе неговата си за помощница, оти щели по-лесно да краднат…

— А ти какво мислиш? — запитах го.

— Море с чужда по че крадне! — беше отговорът. — Че крадне и от мъжа й, че крадне и от компирите, а она че си трае…

Засрамена от тия думи, Митра направи кръст пред съсухреното си лице и бавно се отдалечи.

— А ти що? — рече овчарят и ме загледа с неподвижаващи очи. — Тъй да знаеш за каруцарите: тръгнат навам с пуни кола компири и бутнат един чувал у смириките, па дойдат вечер да го вдигнат…

Дожаля ми за Владо и разбрах защо иска да стане овчар, особено след свадата му с Личо. Всъщност нямало никаква свада, както ме уверяваше баба Минка. Тя била тръгнала въз Алиница към „Бърлогата“, а отсреща, по високия път край реката, Владо и Латинка вървели подир кола с картофи за семе и няколко чувала изкуствен тор. Когато старицата наближила звеното на младите жени и девойки, не друга, а Гена изплавала откъм смърчовата гора, подгънала фута с бурени и коприва в нея, та белите й нозе се виждали чак до коленете.

„Ще има да чакате за тор и семе! — рекла тя на жените, които поглеждали към реката. — Они сега са у смриките на сянка, а кой мъж че варка, кога е с чужда жена…“

„Море, не думай тъй за етърва си!“ — рекла една от жените.

„А ти що чиниш към бачията по никое време?“ — заядливо се обадила друга.

В това време отдолу се задал Личо. Него проводили да причака колата и да отнесе чувал с тор за другото звено, зер гърбината му била станала дваж по-яка от тежката картечница, с която го товарели в казармата. Като го видели, всички жени се смълчали.

„Що стая?“ — запитал Личо.

В новото и още по-тягостно мълчание екнал звънливият глас на Гена.

„Щом сакаш да знаеш, иди у смириките да видиш що стая!“

Тъй рекла тя и се засмяла. С една ръка бутнала шамията по-назад, връз ония пусти златни коси, и присмехулно погледнала девер си. Той обвил глава с ръце и седнал на тревата. Гена отминала, а другите пак почнали да копаят дупки и никоя не продумвала. Седнала и баба Минка, уж да почине край тях. Хич оставя ли се такава слука!

Страх сковавал дъхът на баба Минка, като гледала как Личо впива пръсти в рошавите си коси и само сумти, без да вдига поглед от земята. Пък и жените дълго мълчали и някак по-тихо слагали мотиките, та от гората ясно долитал гласът на подранила кукувица. То си е страшно, кога свети Илия гърми по небето, но май по е страшно в тихо, баш преди да загърми…

Най-сетне Владо се задал пред запотените коне, а Латинка ситнела подир колата. Всички отпуснали мотиките. Личо не дочакал да спрат конете, надвесил се над Владо, настръхнал и страшен, присвил юмруци на хълбок.

„Що чинихте толкоз време у смриките“? — рекъл през зъби и се понавел към каруцаря.

Ахнала Латинка, скръстила ръце и ококорила черни очи, хубави и пълни със сълзи от обидата, като че с тая влага искала да попие огньовете в потъмнелите зеници на нейния Личо.

„Тъй, значи! — прошъпнал Владо и изпуснал поводите. — Удряй, ако не вярваш на войнишка дума!“ — и кротко застанал пред другия.

Стъписал се Личо, погледнал към разплаканата си женичка, после свел поглед надолу, към лицето на Владо.

„А защо се бавихте толкоз?“ — запитал го, вече поуспокоен.

„Скъса се каишът, та трябваше да го шия“ — отвърнал каруцарят и с пръст посочил зашитото място.

Въздъхнал Личо и отпуснал ръце, а жените въздъхнали още по-силно. После, преди да разберат какво става, Личо се усмихнал, пляснал другия по гърба, па нарамил един чувал от колата и леко го понел надолу. Тръгнал, без да погледне Латинка, зер го било срам от нея…

Тъй разказваше баба Минка и примигваше от умиление. После рече, че като се върнали с колата, Владо отишъл право при председателя и поискал да стане овчар. Другият уж обещал, но рекъл първо да засеят и последните ниви, па тогава…

— Владо и Личо заедно служиха в казармата — добави тя накрая, сякаш да обясни развръзката на тая случка.

Мина още една неделя, слънчева и сушава като предишните две. Кооператорите привършиха саденето на картофите и вече поглеждаха към небето за дъжд. Едва покарала, младата трева почна да жълтее и Михал Моравия поведе овцете в гората, следвайки примера на Вуцидей. Срещнах го еднаж; в една поляна край Грековица. Той бе сам и много умислен.

— Боровете цъфнаха цял месец по-рано — подкачих го за сушата. — Ти май взе да се тревожиш…

— Не е до сушата — отвърна старецът. — Времето си знае работата и без дъжд нече да мине — добави той и поклати глава. — За друго съм кахърен…

— Да не би внучетата да са болни?

— Не, не е до болест! Нещо стая у стопанството… Председателят и един от бригадирите заминали преди два дни, без да се обадят някому. Кооперативният камион също не се завръщал. И ето, че снощи някой открил истината. Кажи го, речи го — то си било кражба! След сеитбата и засаждането на картофите в склада били останали към осемдесет чувала с изкуствен тор, а снощи нямало ни един. Уж били решили да раздадат тора по равно на всички кооператори, срещу заплащане, разбира се, за да го разхвърлят по градините, оставени им за частно ползуване, а сега в склада нямало, ни един чувал. Разбрало се кой ги бил натоварил в камиона посред нощ…

— Тъй, без знанието на другите? — запитах аз.

— Който върши работата си по темно, он нече друг да му се меша — забеляза Моравия и пак поклати глава.

На утринта новината се разчула. Събрани по бригади в двора на стопанството, кооператорите вече се канели да тръгнат към Лакатица, когато някой изскочил от канцеларията и ги спрял. По телефона се бил обадил счетоводителят на друго стопанство в тютюневите райони на запад от Рила. „Толкова ли изкуствен тор имате, та сега го разменяте срещу брашно и пари?“ — питал счетоводителят, „Че кой го продава?“ — отвърнали тия от канцеларията. „Вашите хора — рекъл оня по телефона, — вашият председател и един от бригадирите. Вече сключихме сделката, но тия не искат фактура, та не знам как ще минете брашното и парите по сметките…“

Жените забръмчали като оси, захвърлили мотиките из двора и не искали да отидат на работа в полето. Мъжете също се събирали на групи — тук пет-шестима, там двама-трима, според родството и приятелството — и всички шушнели, всички поглеждали недоверчиво към другите. „Сами ли са свършили тая работа председателят, бригадирът и шофьорът на камиона или си имат и ортаци?“ Туй мислели всички и затова се гледали така. А торът бил кът по това време и ония, тютюнджиите, давали луди пари за него…

— После? — запитах го, когато той се смълча.

— После Морната, Владо и още троица младежи взеха кой що можа, па ойдоха да чакат камиона на завоя при реата, белким го спрат, а я подкарах овцете и па те тука съм сега, без помощник и без кеф…

Той млъкна и бавно засвива цигара от рязан тютюн. Смълчах се и аз, а след малко изказах надеждата, че младите хора ще успеят да спрат камиона, без да вдигат шум или да сторят пакост.

— Они, нашите, търговците де, че дойдат у темно с камиона, баш като хайдуци! — отвърна бай Михал.

Оставих го с мъката му и се прибрах натъжен в „Бърлогата“, сам обезсърчен от тая язва на мацакурщината, която тровеше живота на селяните. По едно време дори помислих, че Вуцидей бе прав, но скоро отхвърлих тая подла мисъл. Младите хора в селото, пък и не само те, виждаха всичко. И скоро щяха да заговорят с още по-твърд език…

Камионът пристигнал едва на четвъртата нощ. Строшил нарочно поставената барикада пред моста и отминал нататък, но на завоя забавил хода и трима от младежите се метнали отгоре, скачайки в него от една скала край пътя. Един от тях извадил пистолет и заставил шофьора да откара камиона право в двора на стопанството. Преваляло полунощ, но широкият двор скоро се изпълнил с жени и мъже, събрани сякаш на среднощен митинг. Само малка част от брашното било в камиона, колкото за нуждите на тримата съдружници. Те били продали другото с прилична печалба в различни села и затова се забавили.

— Щехме да платим за тора! — оправдавали се тримата. — Дори бяхме изготвили разписки, но беше късно и касиерът го нямаше…

— Вън! — викали жените и напирали към председателя, готови да го разкъсат с нокти. — Вън от стопанството, па и от селото!

В тая тъмна и бурна нощ за първи път над главите на кооператорите екнали възгласи за разтурване на стопанството, но те заглъхнали почти нечути, удавени от виковете на младежите. Плахо, изпървом дори с боязън, но все по-настойчиво от настаналата покруса се надигала нова надежда за по-добри дни.

— Искаме Ваньето! — викали младежите, сплотени като един. — И Ваньето, и Васко да се върнат от София! И Ганди да се върне!

На другия ден свикали общо събрание, снели председателя и бригадира, а активът посочил Васко за партиен секретар на стопанството. Чакали го да дойде в един от тия дни.

Тъй ми разправяха селяните подир ден-два, когато бях слязъл в селото. Слушах ги, кимах одобрително и разглеждах лицата им — измъчени, подтиснати и сбръчкани, но с някаква нова ведрина в очите. „Ега я оправят младите“ — сякаш казваха те.

Пред стълбището на кръчмата леко се олюляваше високата и попрегърбена фигура на даскал Итко — с каскет на глава и градско сако, с потури и гумени цървули на краката. Пъхнал ръце в джобовете на потурите, той ме посрещна с хитра усмивка.

— Изключили председателя! — подкачих го.

— Я свърших тая работа преди него! — и той намигна с едното око. — Изключиха ме йощ преди да влезна, заради укритите ниви…

— Но председателят — рекох, — той навярно съжалява сега.

— Он да съжалява? — и Итко ме погледна отвисоко, извил глава малко встрани. — Ти слушай менека: он печели и тъй и тъй!

Вдигнах рамене в недоумение, а учителят продължи:

— Тъй си е думал он: „Мине ли номерът, ще спечеля бая пари. Хванат ли ме, пак ще спечеля, оти ще ме изключат и ще ме отърват от стопанството!“ Разбра ли сега?

Уви! Разбрал бях, че в селото има и други стожери на мацакурщината — алчни като вълци, по-хитри от лисици и потънали до гуша в някакъв първичен егоизъм.

Оставих учителя и тръгнах за провизии, а в ума ми неволно изплаваха някогашните думи на бившия ми хазаин Петре. „Ако беше харно да сме двоица братя и господ щеше да има брат!“ Като него все е имало и други в кооперативното стопанство…