Дженифър Хорсман
Целувка в нощта (12)

Дванадесета глава

— Милейди, почакай малко!

Линес спря и се обърна. Морган махаше с ръце и тичаше надолу по стълбите. Вече пиеше по-малко и беше отслабнал. Сякаш и той усещаше тежестта на събитията. Над Гайяр сякаш беше надвиснал тъмен облак. Щастието беше изчезнало и изглежда, нямаше да се върне никога вече.

Погледът на кафявите му очи се сблъска с нейния. Наметалото й сякаш щеше да я погълне цяла, оставяйки единствено бледото лице и тъжните й очи. Под тях имаше огромни тъмни кръгове. Линес носеше кошница. Отново излизаше, както правеше всеки следобед. Морган я губеше. Чувстваше се безпомощен да й помогне.

— Къде отиваш, милейди?

Гласът му беше учудващо тих и издаваше загрижеността му.

— На старата каменоломна.

— Отново?

— Да.

— Защо?

Линес зарея поглед в далечината над крепостната порта.

— Там намирам покой.

Морган се зачуди какво да каже. Дори и Клер, която Линес много обичаше, беше заминала. Бяха я изпратили в Бомон, за да бъде с Жан-Люк. Момчето беше унило. То много страдаше за майка си и бяха решили чрез Клер да го успокоят малко.

— Ще кажа на Мишел да дойде с теб.

— Не, моля те, милорд! Искам да бъда сама… — После добави, сякаш говореше на себе си: — Тя умря снощи…

Морган се стресна, защото мислеше за Клер.

— Коя?

— Жената в черно. Съпругата на Пакстон.

Студеният вятър развяваше зимната й наметка. Морган искаше да разбере какъв смисъл намира тя в тази смърт. Веднага му стана ясно, че за нея това нямаше никакво значение. Успокоен, разбра, че смъртта на тази жена не означава нищо за нея.

Никой никога не видя Линес да плаче, въпреки че сълзите постоянно блестяха в очите й. Те разкриваха вътрешните й терзания, никога неизречени на глас. Отец Томас, пред когото Линес се изповядваше, снощи беше заявил, че тя е загубила волята си за живот.

— Дали не замисля самоубийство?

— Не — беше отговорил свещеникът. — Животът просто си отива от нея.

Тези думи бяха изплашили Морган. Всяка нощ го измъчваха кошмари. Линес беше страшно променена. Предишната й жизненост беше изместена с апатия и отпадналост. Както твърдеше добрият отец, светлината на нейния живот бавно помръкваше.

Не му се искаше да повярва, че и тя обича Пакстон така, както брат му я обичаше. Пакстон се беше влюбил безнадеждно в нея и си беше заминал. Без съмнение и Линес го беше обикнала със същата сила.

Тази мисъл постоянно го измъчваше. Беше като наказание за него, защото и той самият я обичаше. За него тя не приличаше на никоя друга жена. Причината не беше в чудодейните й видения. Морган обичаше нейната нежност и интелигентност, музиката на смеха й, когато беше със сина им. Впечатляваше го отношението й към хората. Беше осъзнал силата на чувствата си към нея, след като я беше загубил. Собствената му грубост и недодяланост го караше да я уважава и да й се възхищава. Ако не държеше на нея, дълбочината на личната й трагедия би му била безразлична.

Всяка нощ я сънуваше. Алкохолът не успяваше да изличи тези сънища. В тях Линес ставаше все по-малка. Постепенно се смаляваше и това го изпълваше с отчаяние. Той просто не можеше да й помогне. Пакстон неизменно се появяваше до него и крещеше: „Спаси я, Морган! Ти трябва да я спасиш!“ В отчаянието си Морган падаше на колене и плачеше. Искаше да й помогне, но не знаеше как. Когато се събуждаше, в очите му имаше истински сълзи.

Беше започнал да полудява. Тревогата му за нея растеше с нейната меланхолия. Само ако знаеше как да постъпи…

Ръката й бавно се измъкна от гънките на наметалото. Посегна към загриженото му лице и го погали. Имаше толкова нежност и съчувствие в това докосване! После, без да каже дума, тя се обърна и се отдалечи. Морган стоеше и гледаше как дребната й фигурка изчезва в далечината.

Изоставеното място се изправи със заплашителна чернота срещу самотната й фигура. Тя идваше на това място всеки следобед. Каменоломната не беше нищо друго, освен прах, камъни и дупки, пълни с вода. Тя беше на два километра от Гайяр. От нея бяха взети камъните за строежа на крепостта и града.

Епископът стоеше на една скала и я наблюдаваше. Защо й трябваше да идва и да се моли на това безплодно място? Гората започваше точно там, където стояха отец Томас и епископът. Лус извади малкия телескоп и го насочи към коленичилата за молитва фигура.

Очите й бяха затворени. Върху главата й стоеше качулката на тъмносиньото й наметало. През чудодейната сила на стъклата той можеше да види разтворените й устни, които едва поемаха дъх. Представи си как най-сетне я вижда унижена.

От нея лъхаше искрена смиреност.

Епископът веднага се овладя. Той не можеше да бъде подведен лесно. Сатаната не знаеше почивка. Нищо не можеше да го отклони от заветната цел: да изправи тази разпусната вещица пред църковния съд. Най-сетне беше изпратил доклад от двадесет страници във Ватикана. Той съдържаше неоспорими доказателства за нейната ерес.

Предишната вечер отново беше прочел копие от него. Отначало му се беше сторило, че е променен. По някакъв предателски начин тази жена беше променила свидетелските показания. От старателно изписаните страници не ставаше ясно колко голяма е нейната вина. Но не беше възможно на лист да се изрази силата на ужасните й престъпления.

После отново беше изчел всичко. Всички описани случки звучаха някак смехотворно. Те едва ли щяха да предизвикат интерес сред висшето духовенство във Ватикана. Този извод го беше разтревожил.

Необходимо му беше нещо по-съществено и убедително. Надяваше се, че всекидневните й посещения на каменоломната щяха да помогнат за това. Отец Томас му беше обещал голяма изненада от разкритията, които го чакаха там. Сигурно знаеше нещо, защото беше започнал да я изповядва.

— Значи тя идва тук всеки ден? — попита той свещеника, застанал край него.

— Да, милорд.

— И винаги е сама?

— Винаги.

— И казваш, че оттук отива в параклиса?

— Пали свещ пред Дева Мария.

Епископът кимна, все още загледан в Линес. Знаеше, че не трябва да задава този въпрос, но любопитството му беше безгранично. Той трябваше да знае как е успяла тази жена да промени и самия отец Томас.

— Сега ти я изповядваш?

Свещеникът видимо се стегна. Изобщо не трябваше да се изненадва, че епископът ще го попита за това.

— Да, милорд.

— Бих желал да знам какви признания прави!

Отец Томас гледаше към дребната, коленичила фигура. Чудеше се дали и епископът щеше да промени мнението си за Линес, ако чуеше нейните изповеди. Не, той знаеше, че това е невъзможно. Неговата фикс идея беше, че тя е опасна за вярващите. Гледаше на всичко със студения поглед на омразата.

Той самият не бе предполагал, че ще промени мнението си за нея, но признанията й бяха прозорец към душата й. Това беше свято място. Той беше станал свидетел на борбата и страданията й. Нейната битка беше променила и него самия. Бе сигурен, че в тази промяна се крие изцелението на собствената му душа.

Бе разбрал, че отчаяно му се иска да я спаси. По тази причина не счете за грях лъжата.

— Нищо необичайно, милорд.

— Защо идва тук? — попита Лус, като свали бинокъла. Гласът му прозвуча гневно. — Известно ли ти е защо посещава това запуснато място?

— Ще видите със собствените си очи.

Двамата мъже стояха на височината и гледаха надолу. Залезът удължаваше сенките. Внезапен порив на вятъра набразди повърхността на водата в локвите. Линес неочаквано отвори очи и се загледа в скалата пред нея. Епископът проследи погледа й с любопитство.

Между жената и скалата се издигаше купчина камъни. Зад нея беше зимното слънце, обгърнато в оранжев ореол. Изведнъж се появи фигура. Това беше Дева Мария, която държеше дете.

Мистерията на святото видение го направи неспособен да говори.

После всичко изчезна. Виолетовото небе потъмня. Линес се прекръсти и се изправи. Свела глава, тя тръгна обратно към Гайяр. Епископът стоеше като вцепенен, загледан там, където се бе появило видението. Пред очите му притъмня. Умът му отчаяно търсеше това, което не беше наред. Ръцете му несъзнателно се вдигнаха нагоре. Студените му пръсти докоснаха горещите сълзи, изтръгнати от собствените му очи.

Чертите на лицето му се изкривиха ужасяващо. Те отразяваха убеждението, че тя отново го беше надхитрила. Отец Томас отмести поглед тъжно. Очакваше точно такава реакция. Нямаше да се изненада, ако епископът наредеше камъните и скалата да бъдат изследвани. Да бъде поискано обяснение от Линес и тя да бъде прокълната за това.

Бедният глупак!

Внезапно епископът се обърна. Пурпурната му наметка се развяваше от вятъра.

Отец Томас разбра, че трябва да се направи нещо за нейното спасение. Трябваше да бърза, преди Лус да е довел докрай пъкленото си дело.

И той започна да се моли.

 

 

Прозорецът винаги стоеше отворен, с изключение на най-мразовитите дни. Слугите знаеха, че ако го затворят, в очите на господарката им веднага ще се появят сълзи. Тя по цели часове седеше край него и гледаше в далечината. Сякаш чакаше някого.

През миналата седмица от Бомон бяха пристигнали гълъби. С горещи молби Линес беше пуснала птиците преди десет дена.

През този прозорец при нея тайно идваше Пакстон…

В камината гореше огън. Линес седеше край прозореца, преметнала одеяло през коленете си. Тя дялкаше лък, който искаше да подари на Жан-Люк за Коледа. Неговите писма я уверяваха, че е заякнал, но Линес знаеше, че това е само част от истината. Тя виждаше как момчето й плаче през нощта и тъгува за майка си. Въпреки всичко й беше невъзможно да отиде при него. Вчера беше видяла как Пакстон открива Жан-Люк в най-високата кула. Той наблюдаваше залеза и плачеше, защото винаги беше правил това със своята майчица.

В своето отчаяние Линес беше изпратила Клер в Бомон. Тя щеше да бъде все пак някаква утеха за сина й. Не й се искаше да се разделя с приятелката си, а и Клер не искаше да заминава, но това беше възможно най-разумното решение. Тя щеше да остане там около година, докато момчето порасне и привикне към новия си начин на живот. Линес не можеше да измисли друго по-подходящо разрешение на проблема.

Виждаше тъмносините очи на Пакстон. Те бяха отражение на собствения й копнеж и тъга, откраднали смеха и щастието й. Кога щеше да изчезне този тормоз? Кога щеше да отзвучи болката, да намалее желанието, да избледнеят спомените?

Единственият изход беше в смъртта!

Единствено смъртта можеше да промени нещата. Линес се чудеше дали болката щеше да намалее, ако успееше да изличи любовта си. Дали не беше по-добре да не е познала тръпката на истинската любов, за да не страда сега толкова? Въпреки всичко тя беше щастлива, че я е изживяла.

Припомни си, че преди много години беше молила Пресветата Богородица да я дари с щастието да опознае любовта и майчинството. Тя й беше изпратила тази благословия. Сега всичко беше отминало и оставаше единствено смъртта.

Жената в черно беше умряла. Преди две вечери я беше видяла да лежи в един непознат за нея манастир. Две монахини се молеха край нея, покрили тялото й с платно. Край нея стоеше и Джон.

„Аз няма да живея много“, беше казала жената в черно в един от многобройните й сънища. Странното беше, че Линес имаше усещането, че тя говори за нея самата. Сякаш Линес от Соваж беше обречена да живее кратко. Сякаш онази жена и тя самата се бяха въплътили в една личност. Плашеше я прозрението, че единствено смъртта щеше да я изцели.

Видението не й донесе успокоение. То вече нямаше значение. Пакстон пак щеше да е далеч от нея. Франсоа дори можеше да му избере друга съпруга.

Сред зимното синьо небе кръжеше птица. Снишаваше се към земята, сякаш търсеше нещо. Тя наблюдаваше полета й, но не таеше голяма надежда. Не беше възможно Пакстон да е изпратил отговор толкова скоро.

Гълъбът кацна на перваза. Линес се наведе внимателно навън, за да не го изплаши. Без съмнение той искаше да кълве от зърната, които тя старателно поставяше всяка вечер.

Птицата внимателно се приближи към нея. Линес забеляза малката хартийка, прикрепена към едно от крачетата й. Писмата на Пакстон се четяха и от Морган, така че нямаше нищо интимно в посланията му. Въпреки всичко тези малки листчета носеха успокоение за измъчената й душа.

Или поне тя така си мислеше.

Линес нежно призова птицата. Тя се приближи доверчиво, за да може жената да откачи пръстена от крака й. Линес разгъна листчето. Гласът на Пакстон звучеше в съзнанието й, докато четеше безмилостно краткото послание:

„Спомените, подсилени от твоето отсъствие, изгарят душата ми. Без топлината на тялото ти е пусто. Чувствам се като бездомен призрак. Всяка нощ те сънувам и се чудя дали смъртта не е единственият изход!

Обичам те много, Линес!“

На вратата се почука тихо.

Линес изтри сълзите си, изправи се на стола и смачка безценното листче в дланта си. Вратата се отвори и в стаята влезе Морган. Погледът му блуждаеше разтревожен, сякаш не знаеше къде да спре. Най-сетне я откри.

Линес беше толкова хубава, на фона на сивите камъни на стената. Кафявата й рокля правеше лицето й още по-бледо. Веднага разбра, че е плакала. Зад нея доволно гукаше един от гълъбите на Пакстон и кълвеше семената върху перваза. Погледът му несъзнателно се спря върху ръката й, където явно беше съобщението.

— Какво има, Морган?

— Плакала си?

Линес се обърна към прозореца.

— Получила си писмо от него?

Отговор не последва. Тя само го помоли:

— Морган, моля те, не ни измъчвай повече…

Тя не каза „не измъчвай мен“, а „нас“. Само ако знаеше как и той самият се измъчва!

— Какво искаш от мен? — попита Линес.

— Единствено да си щастлива!

Отговорът му я учуди, но не за дълго. Линес поклати глава и заяви:

— Това е невъзможно! — Сякаш искаше да му каже, че той не е човекът, който ще върне радостта в живота й.

— Знам — призна Морган. — Мисля, че винаги съм знаел това. Когато той беше тук, това нямаше значение. Предполагах, че нещата ще отзвучат, но не стана така!

Гласът издаваше дълбочината на чувствата му и това я трогна. Линес поклати тъжно глава.

— Морган, толкова съжалявам! Ти не заслужаваш това.

— Не съм толкова сигурен!

Линес се извърна към него и го погледна въпросително. Той махна с ръка, сякаш следващите му думи бяха без значение.

— Много нещо получих само защото съм роден пръв. Пакстон дълго време ми завиждаше за това. Сега настъпи мигът аз да завиждам на него. Не можеш да си представиш колко боли. Завиждам му, че е спечелил любовта ти.

Погледът й заблестя от вълнение. Не знаеше какво да каже. Нищо не би могло да промени нещата.

— Да — продължи Морган. — Всяка нощ ме измъчва един и същи кошмар. В него те виждам как се смаляваш и постепенно изчезваш пред очите ми. Тогава се появява Пакстон. В деня, преди да замине, той ме помоли да обещая, че ще те пазя. Непрекъснато повтаря едно и също: „Спаси я, Морган!“ Но нямам сили да предотвратя твоето изчезване! — Гласът му натежа от тревога. — Така беше до снощи. Миналата вечер той ми каза да те пусна да си вървиш!

Линес закри устни с трепереща ръка.

— Морган, моля те…

Той пристъпи към нея. Ръцете му сграбчиха нейните. Тя се загледа в лицето му. За пръв път, след като беше осъзнала грешката си, че се е омъжила за него, тя видя, че прилича на Пакстон. Да, тази прилика идваше от светлината в тъмнокафявите му очи. Там грееше любов!

— Искам да стане така — прошепна тихо той. — Аз ще ти позволя да заминеш.

Линес поклати глава объркана.

— Но това е невъзможно! Морган, ние сме женени! Единствено смъртта може да ни раздели…

— Да — съгласи се той. — Само смъртта ще те направи свободна.

 

 

В молитвата на епископа се долавяше порицание към грешниците и неодобрение към Божието опрощение. Слънцето бързо се беше скрило. Образът на Дева Мария, изрисуван върху стъклата, беше започнал да потъмнява. Очите на лейди Бомари сякаш гневно следяха епископа. Тя бе коленичила до Морган за вечерна молитва. Душата й тръпнеше от предчувствие за нещо ужасно, което щеше да се случи.

Четирима войници, включително и Мишел, бяха изпратени да я издирват. Всички трепетно очакваха тяхното завръщане.

Морган разбираше безпокойството й. Протегна ръка и стисна успокоително нейната.

Инкрустираните с дърворезба врати на параклиса в Гайяр се отвориха с трясък. Появи се Пиер с ужасено лице.

— Милорд, случило се е нещо ужасно!

Епископът разшири очи. Морган и лейди Бомари веднага станаха. Всички присъстващи затаиха дъх.

— Да? Открили сте госпожата?

— Не, край реката намерихме само роклята й. Вече се смрачаваше, но Мишел скочи във водата, за да я търси. Господи, той още не е излязъл… Страхувам се, че се е случило най-лошото!

Разнесоха се ужасени викове. После настъпи гробна тишина. Морган се втурна да помага на явно безплодното търсене. Лицето му беше мъртвешки бледо. Лейди Бомари се хвана за сърцето и се отпусна върху пейката.

Дланите на отец Томас внезапно станаха влажни и лепкави. Епископът се взираше в хаоса пред себе си с невиждащ поглед. Без да знае как, отец Томас веднага разбра: епископът благодареше на Бога за нейната смърт.

Това вече нямаше значение. Той трябваше да изпълни нареждането на Дюпра. След няколко дни трябваше да приеме новото си назначение във Флоренция. Той никога нямаше да узнае истината. Нямаше да бъдат открити телата нито на Линес, нито на Мишел. Тъжно беше, но често се случваше да удавят хора от Гайяр. През този сезон водите на реката бяха чудовищно дълбоки и буйни. Рядко се откриваха телата на жертвите.

Истината беше, че смъртта действително я бе спасила! Отец Томас коленичи и се помоли за нейното щастие.

Епископ Лус се опитваше да осъзнае случилото се, като се взираше в образа на Дева Мария. Всичко беше свършило, и то толкова лесно. Жената беше мъртва. Нямаше значение дали беше самоубийство, или нещастен случай. Важното беше, че е мъртва!

Мисията му тук най-сетне бе приключила. Единствено Господ щеше да съди Линес от Соваж сега. Той щеше да реши дали е била грешна, или праведна. На него му оставаше само да приеме назначението на Дюпра и да замине при францисканците във Флоренция.

Изведнъж му се стори, че в погледа на Мария има съжаление. Обърна се объркан. Подозираше, че до края на дните си щеше да се чуди каква присъда е издал Господ на тази жена.

 

 

Пакстон се излегна на креслото, без да загаси свещите. Светлината му помагаше да стои буден. Сънят му предлагаше единствено отдих от тъмнината, от пустотата и неугасващия копнеж, но също го докарваше и до лудост.

Всяка нощ в него се появяваше Линес.

Поваляше я върху земята, а красивите й сребристи очи горяха от страст. Тя протягаше ръка да го погали и кръвта му завираше. В ушите му звучаха виковете й на удоволствие, докато накрая той разтваряше слабите й бедра и…

Тогава се събуждаше и всичко изчезваше.

Затова сънят му стана най-големият враг. През нощта той преживяваше безнадеждността на живота си. Отлагаше съня, за да дочака огромната умора. Нямаше сили да сънува повече Линес, единствената жена, която беше обичал. Линес, съпругата на неговия брат.

Ако Жан-Люк не успееше да се приспособи към новия си начин на живот, щеше да бъде принуден да го върне в Гайяр. Клер беше все пак някакво утешение, но момчето страдаше по Линес. Нямаше апетит. Възпитателят твърдеше, че умът му постоянно блуждае някъде. Най-лошото беше, че нещата, които някога го бяха вълнували, вече не представляваха интерес за него. Той самият не се чувстваше по-добре от момчето. Единствената разлика беше, че успяваше да прикрие чувствата си.

Ако се отнасяше за друга жена, той щеше да принуди детето да преодолее своята самотност. Но ставаше дума за Линес и той се чувстваше безсилен. Линес принуждаваше всеки, който я познава, да я обича всеотдайно. Нейната любов беше топлина и светлина в живота им. Веднъж изчезнала, светът беше станал празен, безличен и незначителен.

Погледът на Пакстон се рееше невиждащо из оскъдно мебелираната стая. В нея имаше само едно легло, четири ракли и камина. Новите мебели, поръчани в Париж, още не бяха пристигнали. Нямаше килим, нито картини. Празната и вкочанена обстановка отразяваше състоянието на душата му.

Селцето отстоеше на двадесет километра от Бомон. След шест километра започваше имението на Пакстон. Странноприемницата беше чиста и издаваше гостоприемството на стопаните си. Отдавна беше минало времето, когато всеки човек, прекрачил прага й, беше гледан с подозрение. Най-сетне крал Франсоа беше донесъл мир на Франция. Всички пътници възхваляваха новия господар генерал Пакстон Шамберлан.

Съпругата на собственика беше израснала в швейцарските Алпи. По тази причина малката къща имаше заострен покрив и кепенци на прозорците. Навсякъде беше отрупано със саксии. На горния етаж имаше четири стаи. Във всяка можеха да преспят по четирима пътници.

Долу беше ресторантът и малката стая, в която живееха възрастните стопани. Така можеха да чуят камбанката, поставена над входната врата.

Старицата забърза и отвори. Пред нея застана възрастен мъж, облечен в пътнически костюм. До него стоеше нисък слуга, който имаше изморен вид. Жената измърмори нещо за поздрав, като мислено пресмяташе колко биха платили за престоя си.

— Няма кой да поеме конете ви — каза тя рязко. Посред нощ трудно се намираше сила за гостоприемство. — Може да ги отведете в конюшнята. Кофа овес струва половин дукат. Имаме две стаи, всяка по четири дуката. Две порции задушено и две халби бира струват още четири дуката.

Джон Шамберлан беше пропътувал повече от четиристотин километра за три седмици. Никога преди това не беше чувствал тежестта на годините си. Беше сигурен, че когато утре пристигне в Бомон, ще му трябва много време, за да се възстанови. Предстоеше му още доста път до Гайяр. Той извади кесията си и попита:

— Леглата пухени ли са, или сламени?

— Сламени — отговори тя, леко усмихната. — Когато заспите, тялото ви едва ли ще усети разликата.

Джон предполагаше, че има право. Подаде й парите, докато слугата отвеждаше конете. Нареди на стопанката да им приготви храна и ниво.

В ресторанта беше тъмно. Самотен фенер осветяваше мъж, положил глава върху една от масите. Джон отпусна старото си изморено тяло срещу него. Отново изгледа мъжа. Ами да, той познаваше тези златисти къдри! Погледът му изгледа шпорите и наметалото на непознатия.

— Мишел!

Мъжът дори не помръдна. Джон скочи на крака и се приближи до него.

— Господи, Мишел! Събуди се, човече!

Мишел сънено вдигна глава и отвори очи. Бавно фокусира познатото лице.

— Милорд! Господи, какво правите тук?

— Връщам се от Милано. Преди да отида в Бомон, реших да почина малко. А ти какво правиш тук? Да не би да носиш писмо до Пакстон от брат му? — В съзнанието му се зароди мисълта за някакво нещастие. — Защо не е изпратено по обичайния начин?

Мишел замръзна. Погледът му започна да блуждае. Ръцете му яростно мачкаха страните, сякаш искаха да го разбудят окончателно. Той трябваше да каже истината на Джон. В бързината Морган беше забравил да го инструктира дали Джон трябва да е един от малкото посветени в тайната. Разбира се, че трябваше да знае истината. Не само защото обичаше Линес, но и защото беше единственият човек, който спокойно можеше да пътува между именията на Морган и Пакстон.

— Милорд, много е дълго за обяснение.

— Да не би нещо да не е наред? Какво се е случило?

— Няма да повярвате — започна Мишел, когато старицата се появи с храната.

Джон й нареди да отнесе и на прислужника му. Жената се наведе да напълни халбата на Мишел и забеляза възбудения му поглед. Надяваше се нейното гостоприемство да не се окаже грешка.

След няколко часа, след като беше доливала чашите им по няколко пъти, мъжете още разговаряха. Вече беше убедена, че сгреши, като ги приюти. Беше й омръзнало да ги чака да си легнат, за да може и тя да си почине.

Разбрал всичко, Джон вдигна поглед.

— Значи тя спи там?

— Трябваше да я насиля да го стори. Вече падаше от седлото. Обещах й, че ще я събудя след един час, за да сме в Бомон до полунощ. Не го направих, защото Линес има нужда от пълноценен сън през цялата нощ. Няма защо да бързаме. С няколко дена сме преди пратеника, който носи съобщението за нейната смърт.

— И Пакстон не знае нищо за този невероятен заговор?

— Не — отговори Мишел. — Няма никаква представа!

Джон беше седнал на края на леглото и наблюдаваше дълбоко заспалата Линес. Той самият се бе събудил учудващо бодър. Нищо не можеше да оживи по-добре възрастния мъж от щастливия изход за двамата влюбени.

Линес се гушеше във възглавницата и леко потрепваше. Трелите на птиците отвън я караха да сънува ято гълъби. После й се присъни овесена каша, от която се виеше пара. Тя се събуди с присвит от глад стомах. Това беше странно, защото отдавна не беше имала апетит.

През затворения прозорец струеше светлина и тя отвори очи.

— Джон! — възкликна тя, когато видя мъжа, който бе седнал до нея.

— Мишел ми разказа всичко.

— Всичко?

Джон кимна. Линес очакваше неговото порицание, но вместо това видя усмивката му.

— Това, което ти е дал Морган…

— Той просто ме върна към живота!

Чувствата, вложени в това изречение го погалиха като топъл вятър. Те издаваха огромната й благодарност.

— С Пакстон също е така, нали?

Линес кимна. После вече беше в прегръдките му, затворила очи. Нямаше търпение да стигнат в Бомон. Вече бяха ужасно близо. Днес тя щеше да се наслади на радостта на Пакстон, щеше да бъде в прегръдките му. Днес щеше да усети устните му върху своите, щеше да положи глава на сърцето му.

Днес и всеки ден до края на дните им!

Линес се отдръпна и се взря в очите на добрия човек.

— Ти плачеш, милейди…

— От щастие е! Никога не съм допускала, че ще позная такова блаженство!

— Да се приготвяме, милейди. Каретата ми вече чака. Когато Линес слезе, Джон и Мишел я очакваха пред колата. Тя пристъпи към тях, облечена в лилаво. Слънцето я осветяваше и правеше още по-ярки любимите на Пакстон тонове. Нямаше кой да сплете косите й и те падаха свободно върху гърба й, привързани с панделка в същия цвят.

Джон си помисли, че Линес никога не е била по-хубава. Усмивката й, нежна и загадъчна, сякаш топлеше самата му душа. Почувства се така, сякаш водеше собствената си дъщеря при съпруга й. Колко странно беше всичко в живота на тази жена!

Линес се чувстваше така, сякаш пристъпваше в някой от своите сънища.

— Никога не съм пътувала в карета — отбеляза тя.

— След дългия път, който си изминала, сигурен съм, че ще ти хареса.

Тя повдигна полите си и се качи по стълбата. Каретата приличаше на стая, която пътуваше на четири колела. Върху прозорците имаше спуснати перденца. На пода бе застлан вълнен килим, а седалките бяха тапицирани с бежово кадифе. Когато се отпусна върху тях, разбра колко удобни са всъщност. Всичко щеше да бъде удобно след десетдневно яздене през Франция. Нощите си бяха прекарвали в гората, рядко в някой хан. Струваше й се чудо, че може все още да стои права на краката си.

Линес си наложи да се успокои. Предстоеше й най-трудната част от пътуването. Джон се настани срещу нея. Личният слуга на лейди Беатрис седна на капрата. Мишел, хванал поводите на нейния кон, яздеше до каретата.

Полето около тях беше голо, в очакване на пролетната сеитба. Напред, където ги очакваше Бомон, се извисяваха планини. Там я очакваше новият й живот. Все още не беше решила какво ще обясни на. Жан-Люк. Морган я беше посъветвал да му признае истината. Само тя можеше да обясни факта, че щеше да живее вече с тях.

Внезапно разбра, че Джон й разказва за преживяванията си в Италия. Той не разбираше, че съзнанието й не е в състояние да вникне в нещо друго. Не и сега!

Джон винаги беше откривал в Линес добър слушател. Тя беше много умна и му помагаше да убеди Морган в правотата си. Сега споделяше с нея какви приготовления на земята беше направил. Обясняваше й задачите, които беше възложил на двамата доверени хора.

— Разбираш ли, ако успеем да ожънем ечемика от северните полета до март…

Линес кимаше усмихната, но мислите й не знаеха покой. Искаше й се да скочи от каретата и да затича сама напред. Тя се загледа през прозореца. Далечните планини бяха започнали да се приближават. Те бяха по-високи от тези в Гайяр.

Как ли щеше да реагира Пакстон, след като разбере какъв подарък им беше направил Морган? Докато тя отдавна преживяваше това чудо, той все още не знаеше нищо.

Припомни си тормоза, на който се подлагаха след дългото любене. Прегръщаха се като крадци и това я караше да плаче. Веднъж, когато се беше събудила до него, беше видяла сълзи и в неговите очи. „Обичам те, Линес…“

— Мишел ми каза, че си видяла смъртта на лейди Беатрис? Вече си казала на Морган…

Линес внезапно се върна към действителността. Джон очакваше отговор от нея. Едва събра сили да бъде учтива.

— Да — отговори тя глупаво. — Беше толкова млада.

— Знаеш ли, тя беше много странна. Веднъж ми призна, че едва ли ще тръгне да пътува някъде. Мислех, че намеква за своята деликатност. Всъщност тя никога не беше напускала манастира, в който бе отраснала. Италианците са много предпазливи с жените. Този затворен живот я бе направил срамежлива и отнесена. Понякога ми се струваше, че дори моят глас я дразни.

— Започнах да я сънувам в деня, когато срещнах Пакстон.

— Така ли? Значи виденията ти са прозорец към бъдещето!

— Да, понякога. После често ми се явяваше. Нарекох я жената в черно. Знаех, че по някакъв начин съдбите ни ще се преплетат. Всичко ми стана ясно, когато разбрах, че Пакстон ще се жени. — После добави тъжно: — Тогава разбрах какво е завистта.

Притесненията й се оказаха напразни. Не й се искаше да си представя какво щеше да бъде, ако онази жена не беше умряла и нея я бяха докарали в Бомон при Пакстон. Много от благородниците имаха любовници, които дори живееха в домовете им. Слава на Бога, че не й беше отредена такава съдба.

Пакстон трудно би се съгласил да се ожени отново. Ако имаха друго дете, то щеше да бъде незаконно. Линес преглътна болезнено тази реалност, но бързо се успокои. В края на краищата такава беше съдбата на хиляди като тях. Децата им щяха да получат любовта на родителите си и богатството на баща си. Все пак беше повече от това, което имаха други деца.

Все още замислена, Линес попита:

— Как умря тя? Видях я да лежи в манастир, но усетих, че не е онзи, в който е израснала.

— Всичко започна с една настинка в Марсилия. Не искаше да прекъсваме пътуването си, но започна треската. Спряхме в едно манастирче, част от жилището на енорийския свещеник. Аз отседнах в странноприемница, близо до морския бряг. Посещавах я всеки ден, но нямаше подобрение. Последните й думи тогава ми се сториха странни. Отдадох ги на трескавия й ум.

— Какво каза тя?

— Че иска да обуе обувките ми. Да, точно така! После прошепна: „Надявам се Пресветата Богородица да види, че ми стават!“ После цяла нощ сънувах, че обувам малки обувки на големите й стъпала.

Линес разшири очи и за негова изненада се засмя.

— Тя прилича на мен, не мислиш ли? Винаги съм мислила, че тя има всичко. Дори и това, което беше моята съкровена мечта: тя стана съпруга на Пакстон. Но сега отново съм мъртва и отново нямам нищо… Дори име си нямам…

— Не е така!

Линес занемя, загледана в странното изражение на Джон.

— Какво искаш да кажеш? За какво мислиш?

Той мислеше за големите стъпала на умиращата, които не влизаха в малките обувки. Мислеше, че абсолютно никой не беше виждал лейди Беатрис Лусия, освен добрия слуга. На него можеше да му бъде платено. Мислено започна да брои колко хора биха пропътували разстоянието между Бомон и Гайяр, което беше около хиляда километра. Те бяха много малко на брой и всички до един обичаха Линес. Спомни си, че в куфара му е документът за смъртта на господарката.

Линес беше направила това веднъж, и то така, че всички й бяха повярвали. Нищо не пречеше да го направи отново.

В този миг се дочу гласът на Мишел:

— Изглежда, наближаваме Бомон!

Каретата се насочи към централната порта на града. Линес погледна през прозореца. Край пътя имаше ябълкови дървета.

Навсякъде ги заобикаляха гори. На около километър пред тях изникна замъкът. Беше започнало да се свечерява. Залязващото слънце оцветяваше парка около него в златно, розово и виолетово. Линес познаваше това място. Хиляди пъти го беше виждала в сънищата си. Много пъти Пакстон и архитектите му бяха обсъждали проектите си пред нея.

Каретата бързо премина през ливадите и наближи сградата. Тя беше хубава, точно такава, каквато си я беше представяла. В далечината се появиха ездачи.

— Спрете — извика Линес, останала без дъх. — Спрете веднага!

Каретата се препъна и замръзна на място.

 

 

Залезите тук бяха най-лошото нещо.

— Защо, Жан-Люк? Защо залезите те натъжават толкова?

Двамата се връщаха в Бомон от следобедната си езда. Жан-Люк само повдигна рамене. Беше много трудно да се изрази с думи. Словата не можеха да опишат как тежестта в гърдите му се бе превърнала във физическа болка. Тази болка му пречеше да спи и да се храни нормално. Думите нямаше да могат да изразят страховете, че няма да види майка си повече. Да можеше да я зърне поне веднъж, със сигурност щеше да му стане по-леко.

Винаги когато можеха, двамата с майка му отиваха на едно възвишение зад крепостния зид. Наблюдаваха как слънчевият диск се скрива зад хоризонта. Точно за две минути ръбчето му потъваше и изчезваше зад планините. Спомни си как веднъж майка му се беше чудила дали Господ е част от природата, или наистина сам я е създал. Нейното мнение беше, че е част от земята. Това беше тяхната малка тайна.

— Залезите напомнят за майка ми, разбираш ли? Всичко беше толкова хубаво, а изчезна безвъзвратно.

Пакстон спря коня си и хвана юздите на понито.

— Не — прошепна той повече на себе си, отколкото на момчето. — Ние ще я видим отново! Обещавам ти.

През поляните се дочу вик. Пакстон се обърна. Към тях тичаше жена. Колко странно? Беше облечена в лилаво, а косите й…

Жан-Люк също гледаше натам, но за разлика от чичо си веднага разбра, че не сънува. Бързо слезе от седлото и също се затича.

Джон и Мишел наблюдаваха покъртителната сцена от разстояние. Линес коленичи и силно прегърна сина си. Плачеше и целуваше потъналото му в сълзи лице. После го пусна и се затича към Пакстон.

Пакстон беше толкова слисан, че отначало застина. После я залюля около себе си. Смехът им звучеше надалеч. Спря и започна да я целува така, сякаш никога нямаше да спре.

— Хайде, Мишел, мисля, че трябва да прекратим този изблик на щастие. Имам нещо наум. Трябва да го осъществим, преди Линес да е стигнала портите на Бомон…

 

 

Клер шиеше, седнала край прозореца. Постоянно гледаше навън, защото очакваше завръщането на Жан-Люк. Бомон изобщо не приличаше на Гайяр. В централната постройка имаше повече от тридесет стаи. Една от тях беше нейна, като на истинска лейди. Тази мисъл я накара да поклати глава в почуда.

Не стигаше това, ами леглото й беше пухено, с огромна зелена кувертюра. Имаше и гардероб, маса и столове. Отначало се беше изплашила от щедростта на лорд Пакстон. Чудеше се дали няма да реши, че е направил грешка. Все пак тя беше обикновена прислужница, въпреки преструвките на Линес, че е придворна дама. Между двете длъжности имаше разстояние, по-голямо от Ламанша.

Бомон беше огромно имение. Нямаше бойници и кули, през които да се следи за вражески войски. Гайяр беше преустроен от стар замък и в него съществуваха всички остарели вече елементи на крепостта. Това не се отнасяше за Бомон.

Централната постройка беше изградена от тухли и пясъчник. На покрива имаше четири огромни кули, които стърчаха над огромния двор. В кухнята готвеха на четири печки. Линес би се възхитила на модерния стил, на килимите в стаите, на огромните салони. Имаше много прозорци и над петдесет прислужници. Особено красиви бяха поляните. Как би се радвала на градините! А храната? След трудното си детство, Линес винаги беше уважавала храната. Тук тя беше достойна за кралския двор. За разлика от черните самуни в Гайяр, тук всяка вечер сервираха бял пшеничен хляб. Супите и кашите се приготвяха по особен начин, което ги правеше изключително вкусни. Готвачът беше изпратен лично от крал Франсоа. Бомон имаше собствен ловец на дивеч. Всяка вечер им се поднасяше печена птица. Блюдата изглеждаха непознати и екзотични.

Само да можеше Линес да зърне Бомон! Бяха изтръгнали обещание от Морган, че ще й позволява да ги посещава поне веднъж годишно. След последните събития не можеха да се надяват и на това. Той никога нямаше да я пусне в Бомон. По тази причина всички хубости и удобства тук не радваха Клер. Тя копнееше да се върне в Гайяр и да бъде утеха в скръбните дни на Линес там. Клер тъжно поклати глава. Щастливият край съществуваше единствено в приказките.

От помещението за стражите прозвуча тръба. Тя известяваше за пристигащ посетител. Клер веднага се досети, че става дума за важен гост, и остави ръкоделието си. Приближи се до прозореца и огледа огромния двор. По алеята се приближаваше карета. Конете й бяха познати. Веднага разбра, че е пристигнал лорд Джон Шамберлан.

Клер гледаше напрегнато. Без съмнение се завръщаше от Италия и водеше съпругата на Пакстон. Молеше се тази госпожа да бъде кривогледа, обезобразена от шарка и с проскубани коси. Надяваше се талията й да бъде като на крава. Не искаше тя да умре, а само да се нарани. Можеше някоя керемида да й падне на главата.

Част от слугите се струпаха на стълбите. Неочаквано откри, че конят на Пакстон и понито на Жан-Люк бяха привързани към каретата. Трябва да са се срещнали по пътя. Но младият мъж отзад приличаше на Мишел?!

Да, това беше Мишел!

Може би Джон Шамберлан се беше отбил в Гайяр? Сигурно носеше новини от Линес!

Клер се втурна навън. Без да знае как, прелетя през дългите коридори и огромните салони и излезе на двора. Свежият вятър рошеше косите й. Тя не гледаше каретата, а Мишел. Той слизаше от коня и отваряше вратата на колата. Клер нямаше търпение да дочака мига, когато можеше спокойно да поговори с него.

От каретата слезе лорд Пакстон. Със загадъчна усмивка той изгледа стичащите се от всички страни хора, отдавна очакващи това събитие. Очите му имаха странен блясък. Сякаш беше плакал не от мъка, а от радост.

На какво се радваше той? На съпругата си!

Клер се изчерви от възмущение и стисна плътно устни. Още повече се обърка, като видя щастливите лица на Жан-Люк и на Джон.

— Добри хора — каза спокойно Пакстон, — бих желал да ви представя съпругата си, лейди Беатрис Лусия Калабрия Нуово, сега вече Шамберлан!

Той протегна ръка, за да й помогне да слезе. Клер затаи дъх. Първо се появи виолетова обувка, после познатата рокля.

На земята стъпи Линес!

Коленете на Клер се подгънаха. С усилие се овладя да не припадне. Само гледаше като вцепенена. С крайчеца на окото си видя Жан-Люк, който й намигна съзаклятнически.

Тази сцена й беше до болка позната. Господи, вече беше стара за това…

Пакстон представяше Линес на своите хора. Тя беше красива и усмихната булка. Без съмнение се чувстваше щастлива. А младоженецът? До своята красива съпруга сякаш беше на седмото небе. Линес приемаше поздравления и кимаше с глава. Главният готвач я попита на италиански как е минало пътуването. Тя се разсмя.

— Добрите монахини говорят само френски и латински. Страхувам се, че просто съм забравила родния си език.

Клер едва овладя смеха си. Нямаше представа как е станало това, но всичко пред очите й беше истина. Младата жена беше спокойна. Спокойна и безупречна.

Най-сетне Линес стигна и до Клер. Младоженката сияеше. В очите й се виждаха сълзите на щастието.

— Вие трябва да сте гувернантката на Жан-Люк?

Клер реши, че може да накара господарката си поне малко да се изпоти.

— Как познахте?

— Той ми разказа за вас, докато яздехме насам.

— Така ли? За толкова кратко време?

— Всъщност…

Линес не успя да довърши. Пакстон още не можеше да повярва, че не сънува. Вдигна булката си на ръце и щастливо заговори:

— В нашия край е традиция младоженецът да внася своята съпруга на ръце в спалнята.

Веднага им направиха път. Всички разбираха нетърпението на младите. Те бързо стигнаха до своята стая. Смехът им затихна, след като затвориха вратата след себе си.

Пакстон я остави на леглото. Косите й се разпиляха върху завивката. Легнал върху нея, той дълго се взира в очите й.

— Аз сънувам — каза накрая той. Сетивата му жадно поглъщаха сладостния й аромат. — От момента, в който те видях да тичаш срещу нас по ливадата, не мога да повярвам, че си при мен. После Джон набързо ми обясни ситуацията и как да те представя за своя съпруга. Все още се съмнявам, че всичко това наистина се случва. Страхувам се, че ще се събудя и ти ще изчезнеш! Линес! — Той впи устни в нейните. — Линес, страх ме е…

Сребристите й очи се напълниха с тъга и съжаление.

Нямаше думи, които да го успокоят. Само гледаше как ръцете му се плъзгат по шията, раменете и бедрата й. Сякаш искаха да го уверят, че тя наистина е тук. Беше прекалено хубаво, за да бъде истина. Много неочаквано щастието се беше настанило в живота им и беше променило съдбите им.

Линес неочаквано се измъкна и стана от леглото. Пакстон я наблюдаваше сякаш още не можеше да повярва на очите си.

— Линес…

Гледаше я как разкопчава копчетата на роклята си. Тя му беше любима, защо много бързо се сваляше. Господи, колко обичаше тази рокля! Тя се свлече и падна до краката й.

Нова гореща вълна покори слабините му. В съня му нямаше такива подробности.

Пред огъня на камината се разкри красивото й голо тяло. Пакстон продължаваше да лежи неподвижен. Страхуваше се, че видението ще изчезне, ще се разтопи във въздуха, от който се беше появило.

— Сигурно полудявам…

Тези думи я накараха да замръзне. Беше стигнала много далече. Неочаквано ясно осъзна, че беше изживяла целия си живот в очакване на този момент. Тя стоеше на огромна скала. Под нея беше черната и грозна смърт, която очакваше падането й. Вместо това жестоката съдба се беше обърнала. Бяха й израснали криле, с които можеше да полети.

Шепотът й достигна до него през сълзите, стичащи се по страните й.

— Сега съм твоя съпруга! — Линес се усмихна и друга сълза се отрони от очите й. — Вече съм тук… и ще остана завинаги! Когато Морган ме освободи, когато ми разреши да замина, с Мишел бързахме ден и нощ, за да пристигнем при теб. През цялото време ме крепеше една-единствена мисъл, че ще настъпи този момент. Моментът, в който ще ти кажа, че съм твоя завинаги. Любовта ни победи!

Думите й бавно проникнаха в съзнанието му. Сърцето му биеше лудешки. Пакстон беше сигурен, че полудява. През целия си живот не се беше страхувал повече. Ужасяваше се, че ако стане и я докосне, тя ще се разтопи в бялата стена зад гърба й.

Линес беше чудесен сън и не можеше да бъде реалност.

Тя пристъпи към леглото. Когато се надвеси над него, всяка фибра на тялото му се стегна. Топлината и нежността й бяха истински. От очите й се излъчваше любов, когато устните й докоснаха неговите.

— Линес, аз просто сънувам…

— Това е единственият сън, който има значение, милорд. Сега ще те целуна отново, за да видя дали ще се събудиш.