Дженифър Хорсман
Целувка в нощта (4)

Четвърта глава

Шест години по-късно…

Напуснала Гайяр, реката се извиваше към ниските планини, където лозята отстъпваха пред гората. Скалите, огромните гранитни блокове и грамадните дървета стесняваха нейното корито. Бръшлян и мъхове покриваха заоблените речни камъни. Проточваха се нагоре към надвисналите клони и превръщаха пейзажа в изумруденозелен. Звуците също бяха необичайни. Далече пред тях, когато вече наближаваха Гайяр, сякаш се дочуваше смях.

Пакстон спря коня си. Танцът на животното замря и отстъпи място на звуковете, които се наслагваха над долината и се превръщаха във вълшебни вибрации. По устните му заигра усмивка.

— Чувате ли — обърна се той към своите рицари, Симон и Уилямс. Те бяха спрели край него. — Сякаш някой се бори с пенливите пролетни води? Звучи като жена…

Генерал Пакстон дьо Шамберлан и двамата му рицари бяха яздили от Флоренция до Гайяр цели две седмици. Тази сутрин най-сетне бяха стигнали целта си. Пакстон изгаряше от желание да се гмурне в студените дълбини на реката. Трябваше да се освежи, преди да се представи в замъка. Само Морган знаеше за пристигането му. Двамата бяха решили да запазят в тайна своето сдобряване, за да изненадат чичо Джон за неговия шейсети рожден ден.

Пакстон изгаряше от нетърпение да види възрастния човек.

— Да — отговори Симон. Усетил намерението на Пакстон, той изгледа въпросително своя приятел. — Милорд, предполагам нямаш намерение да се изкъпеш в тези студени води? Онази река, за която ни говореше, е топла, чиста и привлекателна.

— Симон, ти си един стар разглезен мърморко! — Пакстон се разсмя и пришпори коня си към реката. Хората му го последваха. — Мирът те е направил мекушав. Не ми казвай, че най-смелият ми рицар трепери само при мисълта за студената вода?

— Не при мисълта, милорд…

Слънцето блестеше ярко и осветяваше пръските, предизвикани от Линес и петгодишния й син Жан-Люк. Клер седеше на покрития с мъх бряг. Тя тръпнеше от студ само като ги гледаше как плуват и подскачат из водата. Много отдавна Линес се беше противопоставила категорично на цялото домакинство. Още преди да проходи, тя водеше детето на реката. Сега Жан-Люк плуваше като риба, точно като майка си. Лорд Морган никога не беше възразявал срещу това. Нито преди, нито сега. Той обожаваше съпругата и сина си и ги глезеше. За него те винаги имаха право.

През дърветата отзад се дочу тропот от тежки конски копита. Клер извърна глава и видя да се приближават трима ездачи. Светлосините й очи затърсиха паникьосано господарката. Линес и Жан-Люк плуваха голи.

— Милейди, идват някакви конници!

Линес беше доста далеч, а и буйните планински води й пречеха да чуе този вик.

Клер се обърна, за да прецени приближаващите се. Те не бяха просто мъже. Видът им беше такъв, сякаш се бяха били дни наред. Като някоя страхливка, Клер се сви зад храстите. Незабелязана, тя можеше да изтича за помощ, ако се наложеше.

Най-сетне у дома!

Пакстон гледаше към водата. Той беше открил източника на вълшебния смях. Там плуваше млада жена. Детето, без съмнение, беше неин син. Без да съзнава, че я гледат, тя подхвърляше момчето. То свиваше колене към гърдите си и отскачаше, като се смееше от сърце. Пакстон не можеше да чуе какво си подвикваха един на друг, но момчето започна да плува към брега. Майка му се отдалечи.

— Милорд, сякаш познавате тази жена — отбеляза ухилен Уилямс.

— Да — отговори усмихнат Пакстон, докато сваляше кожените си ръкавици. — Сигурно въображението ми си прави шега с мен. Тя много прилича на една, която познавах някога.

Пакстон се усмихна на спомена за вълшебното същество, което беше променило живота му. Линес! Младата девица със сребристи очи, дълги коси и гъвкаво тяло беше много подходяща за мечтите на един мъж. Винаги щеше да помни своята Линес.

През всичките тези години той не беше преставал да я търси. В първите седмици след напускането на Гайяр беше изпратил свои хора из съседните селища. Всеки път, когато се беше връщал от чужбина, беше прибягвал до същата мярка. Неизменно винаги без успех. Сякаш беше изчезнала от лицето на земята. Пакстон вече беше свикнал да мисли за нея като за същество, създадено, за да владее единствено сънищата и мечтите му. Онази нощ му бе спестила живот, изпълнен с обида, огорчение и ревност.

Линес го беше спасила.

Пакстон бе сигурен, че ще я вижда във всяка жена. Както сега. И все пак, колкото красива и изкусителна да беше другата, тя винаги щеше да бледнее пред спомена за Линес.

Пакстон скочи от коня замислен.

— Какво ще кажеш ти и Симон да намерите друго място за своята баня?

Усмихнати и разбиращи, двамата обърнаха конете си и изчезнаха сред дърветата. Пакстон махна юздата на своя красив кон и му позволи да се приближи до водата. След като хвърли на земята колана и сабята си, Пакстон започна да сваля тежката си ризница. Основната му грешка беше, че бе загърбил реката.

Това беше някой варварин. Може би сарацин или мъдрец?

Крачетата на Жан-Люк стъпиха върху тинестото дъно и се насочиха към мястото, където беше оставил сабята си. Вдигнал оръжието си, момчето извика към рицаря:

— Обърни се, варварино, и се приготви да се биеш с мене!

Пакстон се извърна стреснат. Тежкият му поглед прониза момчето. То стигаше едва до кръста му, беше съвсем голо и очевидно искаше да го прониже. С дървена сабя, разбира се. Детето имаше светлокестенява коса и тъмносини очи. Красиво момче и много смело.

Клер се измъкна от храсталаците и се спусна да помага на детето. Когато видя, че рицарят се забавлява, тя се закова на място. Той се наведе, взе меча си и го измъкна от обсипаната със скъпоценни камъни ножница. Слънчевите лъчи веднага откриха металното острие и проблеснаха весело. Рицарят се усмихваше, но момчето беше сериозно. То продължаваше да стиска здраво своето оръжие.

— Преди да пролеем кръв, млади човече, кажи ми с какво навлякох твоя гняв?

— Ти гледаше майка ми!

— Твоята майка е красива жена — отговори той с едва потиснат смях. — Сигурно много мъже гледат в нея?

— Да — призна детето, — но тя е гола. — То погледна към реката, в която майка му плуваше всеки ден. Като се обърна към рицаря, момчето подчерта всеизвестния факт: — Ти не можеш да я гледаш, докато е гола!

Пакстон отметна глава назад и гръмко се разсмя.

— Разбирам. Съгласен съм с теб, млади момко. Как ти е името?

— Аз съм Жан-Люк.

По красивото лице на странника премина изненада.

— Жан-Люк? Да не би да си младият господар на Гайяр, Жан-Люк дьо Шамберлан?

— Да!

Изражението на Пакстон веднага се промени.

— Ти си синът на моя брат! Жан-Люк, аз съм чичо ти, Пакстон!

— Моят чичо? — Очите на момчето се разшириха от възхищение. Джон и баща му често бяха говорили за него като за чудо. Той самият винаги си го беше представял като рицар от приказките, като най-благородния и смел човек, който можеше да се сравни с Ланселот, Давид или Аполон.

— Баща ми и Джон постоянно говорят за тебе! Джон казва, че си много известен и си най-добрият рицар на три държави. Вярно ли е това, милорд?

Пакстон стоеше и го наблюдаваше. Сега откриваше фамилни черти в лицето му. Чудеше се дали Морган се примирява с това, че със светлите си коси и тъмносините си очи, момчето прилича повече на него самия, отколкото на баща си.

— Виж — отговори той, като приклекна на едно коляно, — не съм се бил с рицарите на три държави, за да знам това.

Въпреки че се чувстваше точно така. Как само жадуваше за мир. Тежките битки му бяха дотегнали. Най-сетне бяха извоювали жадуваната от крал Франсоа победа. Монархът го беше възнаградил с огромно парче земя в Елзас. Той възнамеряваше да я превърне в най-богатата лозарска провинция на Франция. Ако мечтите му станеха реалност, той щеше да стане херцогът на Милано.

— Мисля да се изкъпя. После ще се облека, за да се срещна с баща ти. Ще дойдеш ли с мен?

— Да!

Момчето беше много добре развито за възрастта си. Пакстон се засмя, но звукът замря в гърлото му, когато видя бавачката. Жената беше сложила ръце на устата си и го гледаше разтревожена. Сякаш беше отрязал главата на момчето.

— Добре ли сте, мадам?

Тя кимна бавно.

— Ще взема племенника си с мен. Двамата ще се представим в Гайяр. — Той млъкна и после изстреля: — За Бога, жено, какво си ме зяпнала така?

Клер бавно преглътна.

— Аз… Аз просто си спомних нещо. Аз…

— Да?

Напълно онемяла, Клер заклати глава безпомощно.

Пакстон се чудеше дали да се смее, или да удари жената по главата. Той не направи нито едното, нито другото. Жан-Люк бързо навлече туниката, след това обу чорапите и ботушите си. Като стискаше сабята си, той забърза след Пакстон, който прибираше коня от водата.

Пакстон хвърли последен поглед към жената, която беше съпруга на Морган. Тя плуваше срещу течението. Плавни, силни загребвания я придвижваха напред. Беше красива. Отново го завладя чувството, че я познава. Морган беше щастлив човек. Чудеше се що за съпруг беше.

— Значи госпожата е твоя майка?

Жан-Люк кимна.

Пакстон познаваше добре момчетата.

— Жан-Люк, ти изглеждаш силен и схватлив. Ще имаш ли нещо против да яздиш Тасмани, моя кон? Изморих се на това седло.

Жан-Люк не можеше да повярва на късмета си. Никой, дори и баща му, не му беше позволявал да язди боен кон.

— Ще ми разрешиш ли?

— Ще ми направиш услуга, племеннико — каза той, като повдигна момчето и го настани на седлото.

Клер наблюдаваше как двамата изчезват сред дърветата. Сърцето й биеше лудо, докато съзнанието й търсеше ясна мисъл.

Господи, имай милост!

През всичките тези години Линес беше убедила нея, Джон и отец Гейли, тези, които знаеха истината, че никога нямаше да бъдат разобличени. Тя винаги беше вярвала в това. Дори когато Джон случайно беше открил истината, беше предпочел да замълчи. Беше невъзможно да предадеш някого, когото обичаш.

А всички обичаха Линес.

Първо Линес имаше видения. Никой не се съмняваше вече в това. Дори тя, старата недоверчива жена, вече вярваше в това. Сигурно се беше научила през годините на нищета, но все пак това беше чудо. Ето, оня ден тя внезапно се беше спряла по средата на кухнята. Всички бяха чули възклицанието й.

— Точно сега Жан-Люк падна от дървото!

— Наранил ли се е? — беше попитала Вивиан разтревожена.

Линес беше поклатила глава.

— Не. Само е охлузил коленете и дланите си. Това е всичко.

Малко след това момчето беше връхлетяло в кухнята, за да го промият. Линес винаги познаваше кога ще има буря. Джон и Морган се съобразяваха с това.

Тази далновидност на Линес беше съчетана с мъдрост и добро сърце. Някак успяваше винаги да успокои Морган, когато беше вбесен. Да помогне на Джон, когато беше загрижен за благосъстоянието на Гайяр. Отец Гейли винаги се възхищаваше на нейния идеализъм. Децата от селището винаги бяха щастливи край нея. Винаги намираше време да изслуша оплакванията на хората и да облекчи болката им.

Въпреки дарбите си Линес никога не се възгордя. Оня ден я беше заварила да седи насред поляната с няколко жени. Виеше венец от маргаритки и ги съветваше как да направят чаршафите си по-бели. Така хората усещаха божествения й дар, но я приемаха и обичаха като една от тях.

През всичките тези години страхът, че може да бъде разобличена, беше изчезвал ден след ден. Вече не говореха за това дори когато пишеха онези писма до барон и баронеса дьо Бомари. До днес, когато се беше завърнал генерал Пакстон дьо Шамберлан.

Може би той щеше да си спомни за нея? Все пак, след толкова много битки, споменът му беше избледнял? Това е била само една нощ. Човек като него със сигурност беше спал с хиляди жени. А Линес тогава е била толкова млада…

Що се отнасяше до нея, тя едва ли би забравила… Линес доплува до брега и се измъкна бързо от водата.

— Направо съм вдървена от студ — каза тя. — Не трябваше да оставам толкова дълго във водата. Няма да успея да се стопля до вечерята. Къде са дрехите ми?

Клер се приближи до нея с кърпа и с роклята й в ръка. Ръцете й още трепереха. Не знаеше какво да каже. Ако лорд Пакстон си спомнеше за нея, нищо не можеше да ги спаси. Тя трябваше да я предупреди. Трябваше да направи нещо!

Линес се наведе напред и тръсна тежката си коса. Започна да разтрива вкочаненото си тяло. После се избърса й обви раменете си с топлата кърпа. Пристъпи към мястото, огряно от слънцето, разтреперана.

— Никога няма да се стопля — отбеляза тя, като се смееше.

Навлече набързо бельото и роклята си. Обърна се с гръб към Клер, за да може тя да закопчае копчетата.

Погледът й беше зареян към реката, която толкова много обичаше. Откъм долното течение се дочу мъжки смях. Линес се чудеше кой още е дръзнал да се гмурка в нейните ледени дълбини.

Клер кършеше ръце отчаяна. Как би могла да й каже какво беше видяла преди малко? Пакстон Гайяр дьо Шамберлан от плът и кръв.

Тя нямаше да й повярва. Лорд Морган и Джон я бяха убедили, че Пакстон никога нямаше отново да се появи в Гайяр. Всяко от писмата на Пакстон беше хвърляло съмнение върху това, но лорд Морган винаги беше категоричен.

— Няма да го моля за прошка! Никога няма да му се моля!

— Но защо тогава си пишете — чудеше се Джон. — Господи, Морган, ти трябва да потърсиш съветите му за лозята! Вече съм стар. Не мога да работя толкова много. Когато умра, ще ти бъде необходима помощта на Пакстон. Направи го заради мене! Искам да го видя още веднъж, преди да склопя очи.

— Ах, ти, чудато старче — възразяваше му Морган. — Ти ще надживееш всички нас!

Линес не мислеше, че някога ще види Пакстон отново.

— Имам Жан-Люк и нашата единствена нощ, която вечно ще пазя в сърцето си. Това е достатъчно, Клер — казваше тя.

Така беше по-добре, защото Клер знаеше, че Линес постоянно мечтае за него. Никой не можеше да предвиди нещастията, които щяха да последват, след като Линес бъде представена на този низвергнат брат.

А бурята вече се задаваше на хоризонта.

Линес привърза коси със златната си панделка и попита:

— Къде избяга Жан-Люк? В дървеното си укрепление ли?

Момчето и неговите приятели буквално живееха в гората. Те я познаваха по-добре и от рицарите. Нейният син знаеше на кое дърво можеха да се покачат, на кое има гнездо на чучулига или на катерица. Знаеше къде живеят зайците и къде таралежите трупат запаси за зимата. Обичаше да посещава любимите на сърните поляни. Гората беше негов дом. Така и трябваше да бъде с момчетата.

Клер се огледа разтревожена.

— Милейди…

Колебанието в гласа на прислужницата разтревожи Линес. Тя се обърна и се взря в лицето й.

— Какво има, Клер?

— Милейди, трябва да ти кажа нещо. Няма да повярваш, но…

Клер млъкна, защото от гората зад тях се разнесоха мъжки смях, чаткане на копита и стъпки от тежки ботуши. Клер се обърна натам. Линес се изправи, като загръщаше плътно тялото си със златната роба.

Отначало се появи Морган. Искаше да бъде сигурен, че съпругата му е облечена. Много отдавна той беше предупредил мъжете и момчетата от Гайяр, че никой не трябва да гледа как плува лейди Линес. В противен случай щеше да бъде прогонен, а земите му — конфискувани. Заплахата му беше сериозна и вече четири лета никой не беше дръзнал да пристъпи неговата заповед.

Получил вестта, че брат му е пристигнал, Морган веднага беше тръгнал да го посрещне. След изминалите шест години той откриваше малко промени във външния му вид. Всъщност и двамата малко се бяха изменили. Писмата, които си разменяха, бяха съхранили тайните им. Враждебността и омразата вече ги нямаше. Двамата мъже сега можеха да се прегърнат щастливи, че се виждат, както подобава на братя.

Видимо доволен, Морган спря поглед върху младежката фигура на жена си. Робата обгръщаше плътно тялото й. Дългите ръкави прикриваха ръцете, а деколтето й беше прекалено високо. Косите й бяха скромно прибрани на тила.

— Милейди, имам голяма изненада за теб. — Той се обърна назад към гората и извика: Ела да се запознаеш със съпругата ми, братко!

Тези думи я озадачиха, но скоро пред нея застанаха Пакстон и Жан-Люк. За момент Линес помисли, че сънува. Но не, това наистина беше Пакстон.

Шестте години го бяха променили. Косата му беше светлокестенява. Беше облечен в кафяв жакет и панталони в същия цвят. Ботушите и коланът му също бяха кафяви. Изглеждаше й по-силен и по-висок, въпреки че си го спомняше много добре. Линес познаваше всяка извивка на лицето и тялото му. Сърцето й беше съхранило всички сенки на красивите му тъмни очи. Знаеше всичко това, защото Пакстон се явяваше всяка нощ в сънищата й.

Линес не можеше да си поеме дъх. Ръцете й станаха влажни и лепкави. Сърцето й биеше, сякаш беше тичала. Вече се чудеше дали няма да припадне.

Усмивката на младия мъж изчезна в момента, в който разбра коя е тази жена. Погледът му обхождаше фигурата й. Търсеше нещо, което да му подскаже, че това не е тя. Пред него не стоеше онова невинно създание от гората. Това беше съпругата на неговия брат, Линес.

— Пакстон! — Морган го удари по гърба. — За мен е голяма чест да ти представя съпругата си. Това е лейди Белинда, въпреки че предпочита да я наричаме Линес. — После се обърна към нея и продължи: — Милейди, това е изчезналият ми прочут брат, генерал Пакстон дьо Шамберлан.

В ушите на Пакстон нещо ужасно звънеше. Той успя само да чуе името й, но все още не можеше да повярва. Линес! Съпругата на брат му! Тя беше все така хубава, каквато я помнеше. Дори по-красива. Влажната й коса беше пристегната със златна панделка, която подчертаваше изразителността на сребристите й очи. Деликатните й келтски черти бяха загубили остротата на младостта. Майчинството и времето ги бяха омекотили. Линес!

— Милорд, за мене е чест — каза тя само защото тишината се беше проточила много дълго. Неговият отговор можеше да я лиши завинаги от Жан-Люк и от този живот. Очакването на присъдата притискаше всеки неин нерв. Ужасът почти подкосяваше краката й.

Пакстон мълчаливо се приближи до нея, сякаш очакваше всеки момент да открие, че е сгрешил. Линес, съпругата на брат му!

Огромната му топла ръка се пресегна и пое нейната студена длан. Линес усети устните му и затвори очи. Трябваше да потисне порива да се хвърли в прегръдките му. Пакстон се поклони и отрони:

— Милейди…

Клер се приближи до Линес, за да й предложи безмълвна опора. Двете жени сплетоха ръце. Жан-Люк беше онзи, който я спаси. Или тя поне си мислеше така. Той се втурна към майка си, прегърна я през кръста и занарежда въодушевен:

— Мамо, чичо Пакстон ми позволи да яздя неговия кон!

— Така ли? — успя да промълви тя.

— Да! — Момчето се обърна назад усмихнато. — Нали, чичо Пакстон? Той каза, че ще ме учи да яздя. Вече съм достатъчно силен.

Морган се разсмя и започна да разказва на момчето, че чичо му е най-добрият ездач на света и знае за конете повече от самия Бог. Морган сипеше комплименти за познанията на Пакстон относно войната, конете и лозята. Сякаш никога не беше гонил брат си и винаги се беше възхищавал от него. Линес и Пакстон стояха притихнали, объркани от своите противоречиви чувства.

Тя усети точно мига, когато той разбра всичко. Погледът на тъмните му очи се спря върху Жан-Люк. Очите му се разшириха разбиращо, преди да я погледне въпросително. Линес се паникьоса. Опита се да прикрие това и отмести поглед.

— Пакстон — питаше го Морган, — не е ли чудесен синът ми? В него има всичко, което може да иска един мъж. — Жан-Люк се усмихна, зарадван от похвалата на баща си. Морган разроши косите му с обич. — Момчето е умно. Какъвто винаги си бил и ти.

Когато я погледнаха, тъмните очи станаха още по-мрачни.

— Чете гладко на френски, започна да учи и латински. С математиката се справя отлично — изреждаше Морган, сякаш щеше да се пръсне от бащинска гордост. Линес винаги се беше учудвала от дълбоката любов на Морган към Жан-Люк. — Няма друго момче в Гайяр, което да стреля по-добре от него. Къде е лъкът ти, синко? Той е по-висок от тебе, но това не ти пречи да стреляш точно, нали? — Момчето кимна — О, сина ми…

Пакстон изгледа усмихнатия Морган. За момент си помисли, че брат му е открил друг начин, за да го унижи отново. После видя, че той е искрен в чувствата си.

Тъмният поглед отново се спря на Линес.

— На колко години е Жан-Люк? — попита Пакстон, като се насили да се усмихне. — Седем? Осем?

Жан-Люк беше безкрайно поласкан, че чичо му го смята за по-възрастен.

— На пет години съм, чичо!

— На пет? Сигурно скоро ще навършиш шест?

— Този месец — съобщи момчето, гордо, че чичо му така лесно отгатва нещата. — На петнадесети май. Татко ми е обещал пони!

Мислите на Пакстон запрепускаха около тези цифри. Той знаеше точно датата на своето прогонване. Това беше на другия ден, след като беше преспал със своето вълшебно момиче. Момчето беше родено девет месеца след този ден.

Пакстон погали светлите къдрици на Жан-Люк и му каза нещо окуражително. После отново погледна Линес. Тя разбираше, че изненадата и объркването му отстъпват пред гнева. Впи пръсти в робата си.

— О, Пакстон — каза Морган, без да подозира за бурята от чувства, разбушували се между съпругата и брат му. — Нищо не е същото от деня, когато замина. Това важи най-много за реколтата. Дяволите да го вземат, все не мога да избера правилната дата. Винаги съм закъснял, въпреки че плащам на най-добрия астролог във Франция. Погледни това. — Морган сочеше кафявите участъци сред полето и продължаваше да изрежда събитията, които се бяха случили след неговото заминаване.

Пакстон дори не се преструваше, че слуша. Просто не можеше. Той знаеше, че животът е жесток, че може да се превърне в непоносим кошмар. Това, с което се сблъскваше днес, просто не можеше да бъде вярно! Линес беше съпруга на неговия брат. Линес, жената, която беше обсебила сънищата и беше променила живота му. Единствената жена на света, която беше пожелавал за себе си.

— Елате, милейди — каза Клер, като я прегърна и я задърпа. — Вие треперите от студ. Трябва по-бързо да седнете до огъня в кухнята.

— Да, и косата ти отново е мокра. — Морган се смееше с обич. — Пакстон, позволи ми да я кача на твоя хубав кон.

— Не може — отговори бързо Пакстон. — Конят ми няма да приеме друг човек на гърба си.

Тъмните вежди на Морган се повдигнаха учудено.

— Как си успял да го обучиш така?

— Със силен удар всеки път, когато приеме друг човек.

— И колко пъти така?

— Докато ми стане верен — отговори Пакстон, вперил поглед в Линес.

Морган погали красивата глава на животното.

— Това е най-добрият кон, който някога съм виждал. Ще разрешиш да оплоди кобилите ми, нали, Пакстон?

— Разбира се.

Морган се възхищаваше на Тасмани. Винаги беше завиждал на брат си, че е добър е животните.

— Моят жребец не върши никаква работа — призна той. — От години нямаме поколение. Дори най-породистите кобили не успяват да се ожребят. Никой не знае защо става така. — Морган погледна към Линес. — Добре, Пакстон, ти върни Линес в замъка. Ще се срещнем в салона… Сигурно умираш от глад. Докато вечеряме, ще ми разкажеш за приключенията си. Да видиш само как ще се зарадва чичо Джон, като те види! — Морган се засмя. Той беше изпратил възрастния човек в съседния град Класион. Там тайно се бяха събрали бароните на Северна Франция, за да обсъдят новия десятък, който им подготвяше църквата. — Той ще се върне утре и ще участва в тържествата в твоя чест. Хайде, милейди! Аз ще те кача на седлото. — Морган посегна към ръката й.

Пакстон се обърна към нея, в очакване на реакцията й.

— Не! — Линес разтревожено поклати глава. — Предпочитам да ходя пеша. Една разходка ще ме стопли по-бързо.

— Ха! — възкликна Морган. — Достатъчно е, че се гмуркаш из тези студени води. Не искам майката на моя син да умре от измръзване.

Линес побърза да се отдръпне, преди Морган да я е насилил.

— Моля те, искам да се разходя! — С жест подкани прислужницата й да я последва. — Хайде, Клер! Довиждане, господа.

Мъжете наблюдаваха мълчаливо как Клер прибира нещата им. После жените поеха по пътеката край реката, водеща към замъка. Линес чу Морган да казва:

— Е, добре. Господи, тя е най-упоритата жена, която някога съм познавал. — После потупа приятелски Пакстон по гърба.

Всички тръгнаха след жените. Пакстон наблюдаваше Линес и вдишваше аромата, който се носеше след нея. Дългата й влажна коса се размахваше като махало. Роклята се подмяташе около босите й крака, които оставяха следи в прахта.

Той не забелязваше дърветата около тях. Целият беше обгърнат от предчувствие за тежки бъдещи дни. Ароматът й заплашваше да задуши дробовете му. После изведнъж разбра, че Морган очаква някакъв отговор от него.

— Пакстон — говореше му разтревожен той, — ако нещо не е наред…

Пакстон го прекъсна.

— Просто съм изморен — излъга той. — Все пак пътуването беше доста продължително. — Това беше единственото, което можеше да каже. Не можеше да признае на брат си, че съпругата му беше спасената от него девица, в която се беше любил. Не можеше да произнесе, че момчето, което брат му обичаше като свой син, беше плод на тази любов.

Пакстон отхвърли тези мисли. Чувстваше, че ще полудее. Това не можеше да бъде! Морган го уверяваше, че ще има достатъчно време за почивка преди утрешното тържество.

— Какво ще кажеш за жена ми?

— Красива е.

— Да — кимна Морган. — Почти толкова, колкото святата ми майчица. — Като осъзна с кой говори, побърза да се поправи: — Като нашата майка.

Тези думи озадачиха Пакстон. Той не можеше да си спомни колко красива беше майка им. Тъкмо напротив. Той винаги си я беше представял като огромна, тромава жена, която винаги се държеше студено и никога не се смееше. Жена, която винаги беше готова да те нагруби. Той още носеше спомена за нейните злъчни подмятания.

 

 

Линес излъчваше топлина, страст и изкушение. Това бяха чувства, доста далечни от спомена за тяхната майка. Единственото общо между тях двете беше, че по някакъв каприз на съдбата и двете даряваха Морган със своята любов. Пакстон разбираше, че липсата на чувства от страна на майка му към него го беше направила по-силен и по-мъдър. Цялото му същество не искаше така да бъде и с Линес.

Беше я притежавал само една нощ. Сега целият живот на Морган беше благословен с нея. Пакстон почувства почти убийствен гняв от тази несправедливост. Този факт щеше да изпълва всичките му дни с несподелена любов.

Ръката му се вкопчи в камата. Трябваше да спре треперенето си.

На следващата сутрин Линес се събуди от тръбите. Тя веднага стана и се запъти към прозореца. Надвеси се, за да огледа двора. Видя Морган, Мишел и стария отец Гейли, които се бяха втурнали да посрещнат каретата, теглена от два коня.

Вратата се отвори. Младият Мишел незабавно спусна стълбата. От красивото возило се показа Джон Шамберлан. Морган прегърна чичо си, като ентусиазирано му разказваше за завръщането на Пакстон. Той сочеше към стъпалата на замъка. Линес не трябваше да поглежда, за да разбере, че Пакстон вече стои там. Достатъчно й беше да види изражението на чичото, който прегръщаше своя отдавна заминал племенник.

Пакстон се смееше и отвръщаше със същите чувства. Джон отстъпи назад, за да разгледа любимото лице. Линес видя сълзите в очите му. Сякаш усетил присъствието й, Пакстон вдигна поглед към нейния прозорец. Младата жена бързо отстъпи назад.

Няколко дълги секунди тя стоя притисната към солидната каменна стена. Затворила плътно очи, тя се молеше сърцето й по-скоро да се успокои. Всеки един негов поглед спираше дъха й. Откъде щеше да намери сили, за да свикне с присъствието му? Той имаше намерение да остане в Гайяр цяла година! Това направо беше невъзможно!

Вчерашния ден Линес упорито беше отбягвала срещата си с него. Тази вечер трябваше да се проведе тържество по случай рождения ден на Джон. Тя се беше оплакала от силно главоболие и се беше оттеглила в стаите си. Вечерта обаче Морган със сигурност щеше да настоява да удостои празненството с присъствието си.

— Пресвета Богородице, ела ми на помощ!

Най-сетне Пакстон успя да се оттегли в стаята си, за да се преоблече. Вчера, когато Мишел го беше настанил в покоите за гости, той беше настоял за предишните си помещения.

— Милорд, това е невъзможно — беше му отговорил Мишел.

— Защо не?

— Сега там живее господарката.

С цялата сила на волята си Пакстон беше успял да овладее гласа си.

— Линес?

— Да, милорд.

— Тя не живее ли с Морган в голямата спалня?

— Не. Мишел беше поклатил глава, изчервен от интимността на въпроса. — Малко след сватбата тя пренесе вещите си във вашата предишна стая.

Този факт дълго се въртя из ума му. Постъпката й можеше да означава, че я безпокои хъркането на Морган. Или причината беше друга?

Замислен отново за това, Пакстон се приближи до прозореца и се надвеси навън. Целият вътрешен двор се виждаше като на длан. Погледът му се спря на малкия параклис. Изрисуваните прозорци бяха поставени в негово отсъствие и възхваляваха Дева Мария. Другите неща малко се бяха променили. Огромната кухня си беше същата. Димът от нея се виеше към конюшните, краварника и свинарника. Настрани бяха ковачницата и колибата за кучетата. Край тях се издигаха помещенията за рицарите и прислугата.

Градината се криеше зад зида. Беше потънала в зеленина. От прозореца му добре се виждаше езерцето, чиито води бяха потънали в лилии. Под две дървета се гушеше каменна пейка. Това беше едно приказно място. Пакстон не се съмняваше, че е продукт на нейната любов.

Той отмести поглед. Въпреки семейната вражда още от ранно детство Гайяр винаги беше като рай за него. Познаваше всяко кътче от сложния каменен лабиринт, всяка миризма, всички скрити местенца. Стотици пъти беше прескачал от своя прозорец към тесния парапет, свързан с нейния апартамент.

Той знаеше как да стигне до нея. Единственият въпрос беше кога? Морган почука тихо. Без да дочака отговор, отвори вратата на стаята на жена си и пристъпи вътре. Линес беше коленичила пред олтара на Дева Мария и мълчаливо се молеше. Извърна се към него. Морган веднага пристъпи към въпроса.

— Милейди, салонът е пълен с гости. Клерми каза, че нямаш намерение да слезеш при нас?

— Да — отговори Линес, като се обърна отново към олтара. — Надявам се, че ти е казала и причината за това?

— Боли те глава, така ли?

Морган започна да подръпва леко брадата си. Винаги се объркваше, когато някоя негова заповед не се изпълнеше. Това правеше единствено тази странна и красива жена, която наричаше своя съпруга. Досега обаче не беше чул оплакване от нейните уста. Щом в този момент признаваше болката си, вероятно не беше малка. От друга страна, тя все пак трябваше да слезе при гостите.

— Съжалявам, че е така, милейди — каза той с искрено съчувствие. — Не би ли могла да направиш усилие и да седнеш за малко на масата?

Линес се загледа разтревожена в огъня на камината. Тя не би могла да седне до Пакстон. Не още. Даже никога не би трябвало да го прави. Не и преди да успее да се овладее, а това изглеждаше невъзможно. Молеше се той да пожелае да си замине по-рано, за да спаси и двамата. Докато не възвърнеше самообладанието си, тя не можеше да се изправи срещу него.

— Наистина не ми е добре, милорд!

— Съгласи се, че рядко човек сяда до брат си след дълга раздяла — започна да я увещава Морган. — Дали ще си на масата, или затворена в стаята, няма да ти стане по-добре. Не искам много от теб. Само…

Морган замълча, защото Линес се извърна към него. Невъзможно й беше да крие повече чувствата си.

— Не — промълви тя. В гласа й звучеше дълго затаяван гняв. — Ти не искаш много от мене. Досега не съм ти отказвала нищо, нали?

Думите й бяха многозначителни. Досега не му беше отказвала нищо. Той можеше да поиска и част от сърцето й. Можеше да изисква признателността й за отношението му към Жан-Люк и към нея. Но никога не го беше правил.

Пред съпругата си Морган предпочиташе жените от града или от съседните селища. В интерес на истината това беше голямо облекчение за нея. Особено след няколкото провала в брачното им легло. Ако беше само това, тя можеше да намери покой в този необичаен брак. Разстройваше я безсрамният начин, по който Морган афишираше своите връзки. На своите любовници той обещаваше богатства и подаръци, които никога не изпращаше. Обещаваше да се погрижи за плодовете на тези порочни връзки, както бе длъжен да стори всеки мъж. Това обаче никога не ставаше. Морган неизменно изоставяше жените и децата им на ударите на жестокия свят и често те тънеха в непоносима бедност. Беше създал вече три незаконни деца. В момента, в който жената забременееше, той я изоставяше, сякаш никога не беше съществувала. Обикновено Линес се грижеше за тях. Разбира се, дискретно, чрез Клер.

Морган не разбираше от намеци. Линес винаги се беше чудила дали беше глупав, или просто не им обръщаше внимание. Тя не беше изненадана, че и този път думите й останаха неразбрани. Морган стоеше пред нея и подръпваше брадата си.

— Имам нужда от една нощ, за да овладея страданието си — продължи тя. — Мисля, че не искам много?

— Добре — отстъпи той. Винаги беше безпомощен пред силата на вътрешното й достойнство. — Единственото, което искам от теб, е да слезеш долу и да пожелаеш лека нощ на гостите. Ще изпратя жена да ти помогне да се облечеш.

Линес го наблюдаваше как напуска стаята й. Беше шокирана. До този момент никога не й беше налагал волята си.

Почувства се обладана от лошо предчувствие. Постоянно си повтаряше, че нищо не би могло да й се случи в препълнената с хора стая. Дори можеше и да не го погледне, ако успееше да устои на изкушението. Изкушението на хубавите тъмносини очи, нежни и завладяващи като мистерията на живота и точно толкова дълбоки.

— Пакстон, какво направих!

Пакстон наблюдаваше с интерес Морган, когато отново се появи в салона. Прислужниците, преметнали гордо дълги бели салфетки през раменете си, постоянно сновяха наоколо. Разнасяха гъша супа в затоплени купи, горещи хлябове, френски пайове и красиви подноси, отрупани с първите пролетни плодове. В галерията отгоре свиреха английски музиканти. Тяхната серенада се примесваше с шумната врява в салона. Морган намери Клер и й даде някакви указания. После се върна на мястото си в средата на централната маса.

Пакстон почти не слушаше чичо си. Той пресуши бокала си и го подаде на прислужника да го напълни отново. Вероятно Морган беше заставил Линес да се появи. Не се учудваше на нейната агония. Той самият се чувстваше по същия начин. Дори повече му се искаше да беше отклонила настояването на Морган.

Брат му беше зает с Едуард, чиято задача беше да опитва виното. Прекалено малък, за да седи на масата, от горната галерия се появи Жан-Люк. Пакстон го забеляза и му се усмихна. Обърна се към чичо си и като го прекъсна, попита:

— Какво ще кажеш за лейди Линес, съпругата на Морган?

Погледът на Джон веднага омекна.

— А, лейди Линес? Срещна ли се вече с нея?

— За малко.

— Тя е най-добрата жена, която някога съм познавал. Всички я обичаме, защото е мила и благородна.

Разбира се, той не би могъл да признае за тайната, която бе разкрил скоро след сватбата. Джон не разбираше защо мълчи. Дълго се беше измъчвал в своите подозрения, след като случайно беше подслушал разговор между Линес и Клер.

Оттогава беше минало много време. Той, както Морган и всички останали в Гайяр, бяха попаднали в плен на уникалния й чар. Невъзможно беше да я обвиниш в нещо. Стана още по-трудно, след като се роди Жан-Люк. Морган вече имаше син. Годините минаваха и Джон се убеждаваше, че е проявил мъдрост, като си беше замълчал.

Нетърпелив да научи повече, Пакстон подметна:

— Като че ли всички я приемат за светица?

— Но тя наистина е такава. Нейното благородство няма граници.

— Благородна е, така ли?

— Да — потвърди Джон. — Дари на болницата ни Сен Леонар цяло състояние. Постоянно обсипва бедните момичета с големи подаръци. Когато някой има проблем, се обръща първо към нея. — Възрастният човек се усмихна. — Как само се оплаква Морган от тази нейна дейност! Но е безсилен да я спре.

— Морган лесно би могъл да се справи с нея.

— Пакстон — засмя се Джон, — няма да повярваш, но Морган е луд по жена си. Той изпълнява всяко нейно желание. А госпожата никога не греши. Тя притежава достойнствата и блясъка на богиня.

— Трудно ми е да повярвам това — каза Пакстон, като пресуши бокала си.

— Жената заслужава неговото уважение — намеси се отец Гейли, дочул разговора им. Той си откъсна парче хляб и подаде панера нататък. — Характерът й е необикновен. Тя много се различава от представителките на нейния пол.

— Отец Гейли и госпожата са доста близки — добави Джон.

Пакстон изгледа свещеника, който беше на средна възраст. Главата му беше започнала да оплешивява. Облеклото му подхождаше на обета за бедност, който беше дал, но контрастираше с голямата му пълнота. Припомни си описанието на чичо си, когато го бяха назначили в околността. Беше го представил като човек с бърз ум. Можел да играе карти и шах, да пие със стражите, а след това да пали свещи в олтара.

— Изненадан сте, виждам — каза отецът. — Безграничната вяра на тази жена ме е спасявала в моменти на голямо колебание. Само веднъж съм бил на аудиенция с папата. Целият си живот съм прекарал сред вярващите. Досега не съм срещал човек, предан на вярата като лейди Линес.

После продължи Джон:

— Когато я няма, търсим я в гората. Винаги я откриваме с отец Гейли, потънали в дълбок разговор. Когато са заедно, забравят за света около тях.

— Така ли?

Отец Гейли кимна. Усмивката му издаваше голяма привързаност. После стана предпазлива. Изглежда, братът на лорд Морган не обичаше да говорят за госпожата. Беше забелязал как силно стиска ножа си. Защо? Всеки обичаше Линес и…

— Пакстон — смени темата Джон, — защо не ни разкажеш за битката при Флорентин? Слушали сме много за нея, но не знаем какво точно е било.

— Да — енергично се присъедини Морган. — Това е най-кървавата битка след Агинкур. Представи си нашата гордост, когато чухме, че ти си бил един от двамата рицари, останали да се бият срещу двадесет и петима. Нека да разберем истината от твоите уста, братко!

Хората наоколо наостриха слух. Почти цялата маса утихна. Музикантите продължаваха да свирят, но Морган им даде знак с ръка да спрат.

— Няма много за разказване — започна Пакстон и поклати глава. Като всеки, воювал при Флорентин, той мразеше спомена за това. — Вярвайте, че никак не ми е приятно да си припомням онзи ужасен ден.

— Тази неохотност на господаря просто прикрива неговата скромност — обади се Симон, неговият рицар. Той беше седнал на една по-далечна маса. Въпреки протестите на Пакстон, той започна пространно да обяснява всяка подробност.

Пакстон с изненада наблюдаваше Морган. Той явно се гордееше с подвизите на брат си. Сякаш беше съпричастен с неговите успехи. Тази мисъл го дразнеше и разсмиваше едновременно. Обикновено и най-малкият негов успех беше докарвал Морган до лудост.

Веднъж майка им беше признала, че много й се яде сърнешко месо. Няколко месеца бяха необходими на главния ловец да осигури такова. В безплодни усилия да й достави удоволствие, седмици наред Пакстон беше бродил из снежните гори. Попаднал най-сетне на четири елена, той беше убил един от тях. Беше оставил жертвата си само за час, за да донесе торба със зърно. Така правеше всеки ловец, който искаше да помогне на животните да прекарат тежката зима. Когато се върна обратно, откри, че плячката бе изчезнала. Морган и неговият слуга го бяха проследили и го бяха ограбили. С момчешко настървение Пакстон се беше опитал да обясни всичко на майка си, но тя, разбира се, изобщо не му беше повярвала.

Всичката ревност и враждебност на Морган бяха изчезнали. Благодарение на продължителното му отсъствие, беше останала единствено братската привързаност. Никой не приемаше Морган като мислещ човек. Тъкмо обратно, всяка тема, свързана с астрология, теология или бойно изкуство, винаги му се струваше досадна и скучна. Той раздаваше команди и изискваше безпрекословното им изпълнение.

Пакстон наблюдаваше брат си през масата, внезапно осъзнал, че в Морган има нещо шутовско. Тази мисъл го стресна. Беше прекарал целия си живот в състезание с брат си, незаслужено отрупан с внимание и грижи.

Досега. Докато не се беше оженил за жената, наречена Линес.

Пакстон още не можеше да разбере как се беше случило това. Струваше му се невъзможно една млада слугиня да убеди целия свят, че е господарка.

Надяваше се да разбере.

Историята за героизма на Пакстон развълнува всички. Започнаха да се разнасят продължителни аплодисменти. Обърнаха се към него, сякаш очакваха реч. Той обаче остана безмълвен. Взираше се в нещо пред себе си. Един след друг всички погледи се обърнаха натам.

Пакстон никога не беше виждал Линес облечена в хубави дрехи. Гледката пред него беше впечатляваща. Тъмносинята й рокля беше избродирана със златни конци и все пак си оставаше семпла. Върху деколтето й блестеше бяла копринена блуза. Дългите ръкави бяха прибрани към китките й. Косите й бяха сплетени на две плитки, привързани с панделка в златно и синьо.

На шията й висеше пръстен.

Линес се насили да се усмихне на познатите лица пред себе си. Ръкоплясканията спряха и тя се насочи към централната маса. Мъжете станаха на крака, докато заеме мястото си до Морган. През масата полетяха комплименти, но Линес се престори, че не ги чува. Започна да разпитва Джон за пътуването му. Преструваше се, че всичко е нормално. Хладнокръвието й щеше да се изпари само ако погледнеше към мъжа, седнал срещу нея.

Линес се опита да слуша Джон, но това беше невъзможно. Впитият в нея поглед на Пакстон беше непоносимо тягостен. Тя протегна ръка и потърси подкрепа в пръстите на отец Гейли. Винаги можеше да разчита на неговата дискретност.

Пакстон ръсеше пикантни новини за крал Франсоа и френския кралски двор. Анекдотите му очароваха всички, особено Морган. Брат му го прекъсна. Попита го дали е имало любовна връзка между него и херцогинята на Милано. Пакстон режеше ябълка и се направи, че не го чува. Линес се преструваше, че се храни. Дори успя да отговори на няколко въпроса. Не беше минала секунда и отново усети погледа му върху себе си. Тъкмо щеше да помоли да се оттегли, когато дочу въпроса му:

— Милейди, най-голямата изненада е, че ви виждам седнала срещу мен — каза Пакстон, като вдигна бокала си. — Нямам думи да изразя съчувствието си от начина, по който сте попаднали в Гайяр.

Наоколо се възцари тишина. Учудени погледи се устремиха към Пакстон. Линес погледна Морган, който се преструваше, че не чува каква опасна тема е подхванал брат му. Той усърдно се трудеше над парче печено сърнешко.

— С голямо облекчение разбрах, че сте се отървали от голямото изпитание. Пристигането ви в Гайяр е цяло чудо — смело продължи Пакстон.

Този човек предизвикваше съдбата. Линес погледна към Джон, но той беше много зает с храната.

Пакстон не обръщаше внимание на напрежението, обхванало масата.

— Чудя се защо всеки ви нарича Линес, а не Белинда, госпожо?

Тя пое дълбоко дъх. Гласът й сякаш идваше от много далеч.

— Просто това е галеното ми име.

— Така ли? — Сякаш отговорът й не му звучеше убедително. — Много странно — продължи спокойно той. — Доколкото си спомням, вие дори нямате прилика с портрета, който бяха изпратили на брат ми.

Отец Гейли се вглеждаше в лицата на присъстващите. Усещаше, че нещо не е наред. Той мислеше, че знае всичко за Линес. Знаеше, че любовта й беше позната още преди сватбата й с Морган. Винаги беше мислил, че мъжът е загинал. Дали това не беше Пакстон? Отхвърли тази мисъл. Това не беше възможно! Трябваше да има друго обяснение.

— В това няма нищо чудно — каза той, в желанието си да спаси Линес. — Няма художник, който да улови красотата на госпожата.

Морган се съгласи засмян и облекчи напрежението. Тогава Джон добави:

— Когато са я рисували, тя е била болна. Нали, госпожо?

Прислужничката постави на масата пиле, напълнено със стафиди. Неочаквано Линес се загледа в него. Пилето! За секунда като на платно й се появи видение, което моментално изчезна. После всичко стана нормално. Тя поклати глава, за да се отърве от странния му ефект. Светлината във видението й я предупреждаваше за нещо. Какво имаше около това пиле?

— Не е ли вярно това, госпожо? — Попита отново Джон.

Линес кимна. Гледаше като хипнотизирана как Пакстон откриваше боровинките в ябълковия най, преди да погълне цялото парче. Уважил интереса й към себе си, той постави едно парче и в нейната чиния.

Сребристите й очи се разшириха. Не можеше да понесе повече. Постави ръка на челото си и започна да се извинява, когато дочу въпроса му.

— Значи обикнахте Гайяр?

— Да, милорд — отговори тя искрено. — Много го обикнах.

Морган протегна ръка и стисна нейната.

— А как живеят родителите ви в далечния Монтегрел?

Линес го изгледа умолително.

— Много добре, благодаря!

— Достигат ли до вас често новини от тях? — продължи да се интересува Пакстон.

Линес не можеше да разбере защо й задаваше тези на пръв поглед невинни въпроси. Ако искаше да я изобличи, сигурно знаеше, че тя щеше да заплати с живота си за това.

— Пиша им по едно писмо всеки месец. Майка ми прави същото.

— Трябва много да ви липсват, нали? — Продължаваше да звучи толкова измамно невинен. — Те не са ли идвали в Гайяр да видят внука си?

— Баща ми не може да пътува толкова далече. Той има подагра. Естествено майка ми не може да го остави.

— Винаги изпращат на Жан-Люк превъзходни подаръци — добави Морган. — Момчето ще бъде по-богато от нас двамата.

— Добро момче — отбеляза Пакстон искрено. Явно повече не искаше да се преструва на наивен и попита: — Защо не сте родили още деца, госпожо?

Тази забележка беше посрещната с тягостна тишина. Линес се изчерви и сведе очи, в търсене на отговора.

— Може би Господ ще ги благослови след време — намеси се остро отец Гейли.

Между госпожата и Пакстон нещо не беше наред. Той се държеше отвратително с нея. Сякаш беше нейна вината, че не може да роди повече деца! Той не беше единственият човек в това домакинство, който добре разбираше същността на този проблем.

Пакстон гледаше в Морган.

— Това е единственият й недостатък — каза Морган. Гласът му преливаше от нежност. — Но след като ме дари със син като Жан-Люк, не бих могъл изобщо да й се сърдя.

Пакстон видя, че темата разтрепери ръцете й. Тя внезапно стана.

— Ще ме извините, господа — успя да изрече сковано. — Намирам, че е крайно време да се оттегля. Желая ви приятна вечер.

Мъжете станаха. Като вдигна полите си, Линес бързо запристъпва към вратата. Погледът на Пакстон я следваше неотлъчно. Клер също стана и изчезна след нея. Двете не бързаха да говорят. При наличието на толкова много хора се бяха научили да търсят сигурността на затворените врати. Тази вечер дискретността им беше по-необходима от всякога!