Джон Стайнбек
Улица „Консервна“ (8)

ГЛАВА 8

През април 1932 година парният котел на консервната фабрика „Хедиондо“ пукна тръба за трети път в две седмици и директорският съвет, състоящ се от мистър Рандолф и един стенограф, реши, че ще излезе по-евтино, вместо да се прекъсва работата толкова често, да се купи нов котел. След време новият котел пристигна, а старият бе изнесен на празното място между бакалницата на Ли Чун и ресторант „Мечешко знаме“ и там го поставиха на дървени подпори да чака вдъхновението на мистър Рандолф, който трябваше да измисли как от него можеха да се изкарат малко пари. Ала фабричният инженер постепенно му откачи всичките ребра, за да кърпи с тях другите износени машини на „Хедиондо“. Котелът заприлича на старомоден локомотив без колела. В средата на челото му бе пробита голяма врата, а по-долу имаше ниска вратичка за пещта. Лека полека той почервеня и прогни от ръжда, наоколо му поникнаха диви ружи, а излющената ръжда хранеше буренака. Разцъфнал бръшлян плъзна по стените му. Див анасон парфюмираше околния въздух. Някой подхвърли коренче от татул, избуяха месести стъбла, камбанките на големи бели цветове увиснаха пред отвора на котела и нощем ухаеха на любов и трепет с невероятно сладостен и вълнуващ аромат.

През 1935 година в котела се нанесоха господин и госпожа Сам Малой. По това време ребрата вече ги нямаше и вътре беше просторно, сухо и сигурно като в апартамент. Е, вярно, за да влезе човек през вратичката на пещта, трябваше да лази на четири крака, но веднъж влязъл, можеше да се изправи в средата и не би могъл да мечтае за по-сухо и по-топло жилище. Семейство Малой прокара през вратичката един дюшек, който от това се разкъса, и се установи на квартира. Господин Малой беше щастлив и доволен; доста време същото важеше и за госпожа Малой.

На стръмното, под парния котел, се търкаляха няколко огромни тръби, също захвърлени от „Хедиондо“, Краят на 1937 година се случи богат с улов на риба, консервните фабрики работеха денонощно, поради което настъпи и жилищна криза. Точно тогава господин Малой започна да дава на ергени по-големите тръби под наем — за нощувка, срещу съвсем нищожна такса. С парче насмолена хартия от едната страна и чердже от другата те станаха удобни спални, макар че хората, свикнали да спят свити на кълбо, трябва или да променят навиците си, или да напуснат. Имаше и такива, които се оплакваха, че собственото им хъркане ехтяло в тръбите и ги будело. Но общо взето, господин Малой си осигури дребен, но постоянен бизнес и беше щастлив.

Госпожа Малой беше доволна до момента, в който съпругът й стана наемодател — тогава тя почна да се променя. Най-напред черга, след това вана, а после и лампа с пъстър копринен абажур. Най-накрая, пропълзяла един ден в котела на лакти и колене, тя се изправи и леко запъхтяна изрече:

— При Хелман продават пердета. Истински дантелени пердета, поръбени със синичко и розово, по долар и деветдесет и осем комплекта, заедно с пришити летви.

Господин Малой се изправи на дюшека.

— Пердета? Защо са ти пердета, за бога?

— Обичам всичко да е хубаво — поясни госпожа Малой. — Винаги съм обичала и на теб да ти е хубаво. — Долната й устна се разтрепера.

— Но, мила — викна Сам Малой, — аз нямам нищо против пердетата. Обичам пердета…

— Само долар и деветдесет и осем! — Госпожа Малой потръпна. — Свидят ти се долар и деветдесет и осем. — Тя подсмръкна и гръдта й се надигна.

— Не ми се свидят — оправда се господин Малой. — Но, мила, Христос ни е свидетел — какво ще правим с тия пердета? Нямаме прозорци!

Госпожа Малой плака, плака, а Сам я приласка да я утеши.

— Мъжете чисто и просто не разбират какво чувствуват жените — хълцаше тя. — Мъжете нито веднъж не са се постарали да се поставят на мястото на една жена…

Сам се протегна до нея и дълго разтриваше гърба й докато най-сетне тя заспа.