Джон Стайнбек
Улица „Консервна“ (23)

ГЛАВА 23

Приютът „Палас“ бе налегнат от черно униние. Изпари се цялата радост. Мак се върна от лабораторията с разкъсана уста и разбити зъби. В знак на нещо като самонаказание той не си изми лицето. Легна на леглото си, преметна завивката презглава и цял ден не стана. Сърцето му беше разкъсано като устата. Припомни си всички злини, които бе вършил в живота си. Всичко, сторено от него, сега му се струваше лошо. Обзе го печал.

Известно време Хюи и Джоунс седяха така, взираха се в празното пространство, после се смъкнаха намръщени до консервната фабрика „Хедиондо“ да искат работа и бяха приети.

Хейзъл се чувствуваше тъй зле, че слезе в Монтерей, сби се с един войник и умишлено загуби боя. И това, че го натупа здравата човек, когото Хейзъл можеше да смаже, без окото му да мигне, малко го поокопити.

Дарлинг беше единственото щастливо същество в целия дом. Тя прекара деня под леглото на Мак, блажено дъвчейки обущата му. Беше умна кучка с много остри зъби. На два пъти в черното си отчаяние Мак се присягаше под кревата, хващаше я и я слагаше до себе си да му прави компания, но тя се отскубваше и продължаваше да дъвче обущата му.

Еди тихомълком се замъкна в „Ла Ида“ на раздумка с приятеля си, бармана. Получи две-три чаши пиене и взе на заем шепа петаци, с които пет пъти поред пуска монетния грамофон да му свири „Меланхоличното гадже“.

Върху Мак и момчетата легна облак — те сами съзнаваха това и знаеха, че си го заслужават. Бяха се превърнали в измета на обществото. Всички добри намерения бяха забравени. Забравен бе и фактът, че пиршеството им е било всъщност в чест на Док. Вестта за случката стигна „Мечешко знаме“. Разказваха я из консервните фабрики. В „Ла Ида“ пияниците изтънко я разнищваха. Ли Чун отказваше да коментира. Чувствуваше се финансово сразен. Историята се разду и тръгна в следния вид: откраднали пиене и пари, вмъкнали се в лабораторията с взлом и умишлено, от чиста злоба и злосторничество, я разсипали. Така разсъждаваха всички, които се представяха, че знаят повече. Имаше пияници от „Ла Ида“, които бяха намислили да прескочат до „Палас“, да хвърлят една гора бой на компанията и да научат момчетата, че на човек като Док такива неща не се правят.

От възмездието ги възпря само чувството на солидарност с момчетата и бойните им качества. Имаше хора, които, дълго търсили материал за своята добродетел, сега използуваха случая, за да я проявят. Най-свиреп от всички беше Том Шелигън — ако знаеше за тържеството, и той щеше да присъствува.

Обществото бе изхвърлило Мак и момчетата вън от своите граници. Те минаваха покрай парния котел, но Сам Малой не ги заговаряше. Затвориха се в себе си и никой не можеше да предскаже как ще се измъкнат от този облак. Защото на отлъчването от обществото човек може да отвърне по два начина — или да се измъкне от облака, като си обещае, че ще стане по-добър, по-чист и по-благовъзпитан, или да си остане лош, да настрои против себе си целия свят и да върши още по-лоши неща. Последното обикновено е най-разпространеният отговор на презрението.

Мак и момчетата пазеха равновесие върху везните на доброто и злото. Към Дарлинг бяха любезни и мили, помежду си — сдържани и търпеливи. Когато първия удар отмина, заловиха се с такова чистене, каквото приютът „Палас“ не бе виждал. Лъснаха сребърните части на печката и изпраха всичките си дрехи и завивки. Бяха станали платежоспособни, а оттам и неизобретателни. Джоунс и Хюи работеха и внасяха заплатите си в къщи. Пазаруваха горе, на Евтиния базар, защото не можеха да понасят укора в очите на Ли Чун.

Тъкмо по това време на Док му хрумна мисъл, която можеше да бъде и вярна, но тъй като в разсъжденията му липсваше един фактор, не се знаеше дали е прав. Беше Четвърти юли. В лабораторията при Док беше Ричард Фрост. Пиеха бира, слушаха плочи от новия албум на Скарлати и зяпаха през прозореца. Пред приюта „Палас“ се търкаляше грамаден повален дънер, на който Мак и момчетата бяха насядали на утринното слънце, обърнати с лице надолу към лабораторията.

— Погледни! — каза Док. — Ето ти тебе истински философи. Мак и момчетата, предполагам, знаят всичко, станало по света, и положително всичко, което има да става. Сигурен съм, че на тоя свят те могат да живеят по-добре от другите. Във времена като днешните, когато амбициите, нетърпението и завистта разкъсват другите на парчета, те са безгрижни. Всички ония, които наричаме „преуспели“, са хора болни, с развалени стомаси и развалени нрави, докато Мак и момчетата са здрави и необикновено чисти. Правят каквото си искат. Задоволяват апетита си, без да го кръщават с други имена. — Тази реч тъй пресуши гърлото на Док, че той пресуши чашата бира. Щракна с два пръста във въздуха и се усмихна. — Нищо не може да се сравни с първата глътка бира!

— Аз пък мисля, че са като всички други — обади се Ричард Фрост, — само че нямат пари.

— Могат да имат — продължи Док. — Могат живота си да провалят и да имат пари. Мак притежава качествата на гений. Нуждаят ли се от нещо, до един са изобретателни. Така добре познават природата на нещата, че никога не можеш да ги уловиш в нужда.

Ако Док знаеше за скръбта на Мак и момчетата той не би направил следващото си изказване, но никой досега не беше му разказал за обществения натиск, който се упражняваше над обитателите на „Палас“.

Като напълни бавно чашата си, Док рече:

— Мога, струва ми се, да ти дам доказателство. Нали ги виждаш как са седнали с лице насам? Ето, след около половин час парадът по случай Четвърти юли ще мине по авеню „Маяк“. Само да извърнат глави, и ще го съзрат, само да се изправят, и ще могат да го наблюдават, две преки да минат, и ще стигнат досам него. Обзалагам се на кварт бира, че и главите си няма да обърнат дори.

— Да речем, че не се обърнат — каза Ричард Фрост. — Какво що означава тона?

— Какво ще означава — викна Док. — Чисто и просто, че знаят какво ще видят на парада. Знаят, че най-напред ще върви автомобилът на кмета с разноцветните лентички, опънати по капака на мотора. След него ще се зададе Дългият Боб на белия си кон със знамето. След това Градският съвет, после две роти войници от гарнизона, след тях Братството за защита на елените, с морави чадъри, после франкмасонската ложа с бели щраусови пера и мечове, след нея ложата на Колумбовите масони с червени щраусови пера и мечове… Мак и момчетата познават всичко това. Оркестърът ще свири. Виждали са го. И за какво им е пак да го гледат?

— Няма жива душа, която не би отишла да гледа парад — възпротиви се Ричард Фрост.

— Хващаш ли се на бас?

— Хващам се.

— Винаги ми се е виждало странно… — поде Док. — Качествата, които ценим у човека — доброта и щедрост, откритост, честност, разбиране и чувство, — всички те съпътствуват неудачите в нашата система. А ония черти, които презираме — нетърпимостта, алчността лакомията, низостта, егоизма, — те са пътят към успеха. И макар хората да се възхищават от стойността на първите, те всъщност обичат плодовете на последните.

— Че кой ще ти иска да бъде добър, ако за това трябва да гладува! — подхвърли Ричард Фрост.

— Но тук не става дума за глад! То е нещо съвършено различно. Да продаваш човешките души, за да спечелиш света, е нещо от край до край доброволно и едва ли не повсеместно… но не съвсем. Такива като Мак и момчетата има навсякъде по света. Срещал съм ги в лицето на един сладоледопродавач в Мексико и на един алеут в Аляска. Нали знаеш как бяха решили да ми устроят празненство и как не им провървя? Но са поискали да ми устроят празненство! Това е било порив. Я чуй! — сепна се Док. — Не е ли това музиката?

Той чевръсто напълни чашите и двамата се приближиха до прозореца.

Мак и момчетата седяха отчаяни на своя дънер и гледаха към лабораторията. От авеню „Маяк“ долитаха звуците на оркестъра, а сградите отблъсваха барабанния екот. Автомобилът на кмета се показа изведнъж — на радиатора му се вееха разноцветни ленти, — после Дългият Боб на белия си кон със знамето, после музиката, после войниците, защитничките на елените, франкмасоните, Колумбовите масони… Ричард и Док напрегнато се наведоха напред, но наблюдаваха не парада, а редицата мъже, седнали на дънера.

Не се помръдна нито една глава, не се изпъна нито един врат. Парадът отмина, а те така си я останаха, неподвижни. Парадът беше свършил. Док пресуши чашата си, леко щракна с два пръста във въздуха и рече:

— Ха! Нищо не може да се сравни с първата глътка бира.

Ричард се отправи към вратата.

— Каква бира предпочиташ?

— Същата — мило рече Док. Той се усмихваше към Мак и момчетата, горе, на стръмното.

Лесно е за този, който гледа отстрани, да каже, че „времето ще излекува всичко, че ще отмине и това, че хората ще забравят“ и още разни такива. Но когато не си отстрани, времето спира, хората не забравят, озоваваш се в непоклатим вакуум. Док нямаше представа за болката и унищожителната самокритика в приют „Палас“ — иначе непременно би се помъчил да направи нещо. А Мак и момчетата не знаеха какво чувствува Док — иначе биха изправили отново глави.

Настъпи тежък час. Злобата мрачно крачеше по запустялото място. Сам Малой се сби няколко пъти с жена си и тя през цялото време плачеше. Поради екота на парния котел плачът й ехтеше тъй, сякаш идва изпод водата. И възелът на всички злини бяха сякаш Мак и момчетата. Приветливият пазач на „Мечешко знаме“ изхвърли един пияница, но го изхвърли тъй здравата, тъй надалече, че му строши гръбнака. Алфред трябваше да ходи до Салинас три пъти и чак тогава всичко се разясни, но от това Алфред не се почувствува по-добре. Обикновено беше твърде добър, за да наскърби когото и да било.

На всичко отгоре в града се подвизаваше една групичка високо морални дами, които в защита на мъжката половина от американската младеж настояваха да бъдат закрити всички бърлоги на порока. Това горе-долу се случваше веднъж в годината, в мъртвия сезон между Четвърти юли и областния панаир. В такива случаи Дора обикновено затваряше „Мечешко знаме“ за една-две седмици. Не беше чак толкова страшно. Всеки получаваше отпуска, правеха се дребни поправки на канализацията и мазилката. Но тази година дамите подеха истински кръстоносен поход. Искаха скалпове. Скучното лято ги бе направило избухливи. Стигна се дотам, че трябваше да им се припомни кой всъщност притежава имотите, в които се практикува порокът, какви са наемите и какви дребни затруднения биха възникнали вследствие на тяхното закриване. Ето как за малко дамите щяха да се превърнат в сериозна обществена заплаха.

Дора затвори заведението за цели две седмици, а тъкмо докато „Мечешко знаме“ беше затворено, в Монтерей се състояха три официални срещи. Вестта за затварянето на дома бързо се разнесе, поради което Монтерей загуби петте официални конференции, насрочени за идната година. Навсякъде всичко се влоши. Наложи се Док да тегли заем от банката, за да възстанови изпочупената на пиршеството стъклария. Елмър Ричатай заспа върху релсите на Южната тихоокеанска железница и загуби и двата си крака. Внезапна, съвсем неочаквана гръмотевична буря откъсна един талян и три гемии от кея и после ги изхвърли разбити и тъжни на плажа Дел Монте.

За подобна поредица от нещастия обяснение няма. Всеки обвинява себе си. С гузната си съвест хората си припомнят греховете, които тайно са извършили, и се питат дали пък те не са причинили злощастието. Един отдава всичко на слънчевите петна, друг, позовавайки се на закона за случайностите, не желае да вярва в това. Загубиха дори лекарите, защото, макар мнозина да бяха болни, от болестите им нямаше сметка. Не можаха да помогнат нито изпитаните очистителни, нито патентованите лекарства.

Не стига това, ами се разболя и Дарлинг. Когато болестта я повали, тя беше тлъсто и живо кученце, но петдневната треска така я смъкна, че заприлича на скелет, покрит с гола кожа. Кървавочервената й муцунка стана розова, а венците й побеляха. От болестта очите й придобиха стъклен блясък, а телцето й гореше в огън, въпреки че понякога трепереше от студ. Не искаше ни да яде, ни да пие; издутият й корем се сви и залепна о гръбнака, през кожата й се брояха дори прешлените на опашката. Очевидно се касаеше за разстройство.

Сега вече приютът „Палас“ бе обхванат от истинска паника. Дарлинг бе придобила огромно значение за всекиго. Хюи и Джоунс незабавно напуснаха работа, за да бъдат по-близко, да й помагат. Редуваха се на смени. Слагаха на челото й кърпа, напоена със студена вода, а тя слабееше и отиваше все по-зле. Най-накрая, макар че не искаха, Хейзъл и Джоунс бяха избрани да я заведат при Док.

Завариха го да чертае някаква карта на приливите и отливите и да сърба пилешка супа, главната съставна част на която беше не пилешко, а морски краставици. Стори им се, че ги поглежда малко хладно.

— За Дарлинг — оправдаха се те, — болна е.

— Какво й е?

— Мак каза, че било дрисък.

— Не съм ветеринар — каза Док. — Не разбирам как се лекуват тия неща.

— Да, но все пак не можеш ли да я прегледаш? — настоя Хейзъл. — Много е болна, горката.

И докато Док преглеждаше Дарлинг, те застанаха на пост от двете му страни. Док погледна очните ябълки и венците, бръкна в ушите й — да види дали не е треска, прекара пръст по ребрата й, които изтрополяха като тараба, и я погали по злочестия гръбнак.

— Не иска ли да яде? — запита Док.

— Храним я насила, даваме й силна супа, яйца и рибено масло.

Стори им се, че Док се държи студено, професионално. Той отново се върна при своите карти и при супата. Но затова пък сега Мак и момчетата имаха какво да правят. Свариха супа от месо, силна като уиски. Сложиха рибеното масло върху задната част на езика и, та поне малко да погълне. Дигнаха й главата, пъхнаха в устата й една фуния и наляха студената супа. Дарлинг трябваше или да преглъща, или да се задави. Хранеха я на всеки два часа и я наливаха с вода. По-рано спяха на смени, сега всички стояха будни. Седяха мълчаливи и чакаха кризата на Дарлинг.

Кризата дойде рано сутринта. Момчетата клюмаха по столовете си полузаспали, но Мак беше буден и не откъсваше очи от кучето. Той забеляза, че ушите на Дарлинг потрепнаха двукратно и гърдите й се надигат. Безкрайно слаба, тя едва се изправи на тънките си крака, повлече се по земята, глътна четири езика вода и се строполи на пода.

Мак изкрещя и като подскачаше тежко, разбуди останалите. Момчетата не говореха, а викаха. Ли Чун, който изнасяше кофите с боклук на тротоара, ги чу и изръмжа под нос. Чу ги и Алфред, пазачът, но си помисли, че имат гуляй.

Към девет часа Дарлинг беше погълнала, вече сама, едно сурово яйце и половин пайнт^[1] разбит каймак. Към обяд явно наддаде на тегло. На другия ден вече подскачаше, а в края на седмицата беше напълно здрава кучка.

Най-сетне в стената на злото се появи пукнатина. Доказателствата личаха навсякъде. Върнаха кораба с таляна във водата и той заплава. Обадиха на Дора, че вече е безопасно и може да отвори „Мечешко знаме“. Ърл Уейкфийлд улови морски дракон с две глави и го продаде на музея за осем долара. Стената на злото и напрежението бе съборена, разби се на парчета. Същата нощ пердетата на лабораторията се спуснаха и до два часа от нея се разнасяха хорали; в два музиката престана, но отвътре никой не излезе. Някаква сила се пребори със сърцето на Ли Чун и в миг на източна доброта той прости на Мак и момчетата и отписа дълга за жабите, който още от началото беше само едно парично главоболие. И за да им докаже, че им е простил, той взе, че им подари половин литър „Стари кецове за тенис“. Пазаруването им на Евтиния базар бе оскърбило самолюбието му, но сега всичко беше отново в ред. Посещението на Ли в „Палас“ съвпадна с първия разрушителен подтик на доброто здраве у Дарлинг след болестта й. Сега тя беше напълно разглезена и никой не мислеше да я вкарва в пътя. Когато Ли Чун пристигна с подаръка си, Дарлинг опропастяваше, преднамерено и с радост, единствения чифт гумени ботуши на Хейзъл, а нейните щастливи господари й ръкопляскаха.

Мак никога не бе ходил в „Мечешко знаме“ с професионална цел. Струваше му се, че за него това ще бъде нещо като кръвосмешение. До игрището за бейзбол имаше друг един дом — там ходеше той. Затова, когато влезе в бара на „Мечешко знаме“, всички си помислиха, че е дошъл за бира. Той се приближи до Алфред.

— Тук ли е Дора?

— За какво ти е? — полюбопитствува Алфред.

— Искам да я питам нещо.

— Какво?

— Това не ти влиза в работата — пресече го Мак.

— Добре де! Както щеш. Да проверя дали ще иска да те приеме.

Миг по-късно той въведе Мак в кабинета й. Дора седеше зад едно покрито с рулетка писалище. Оранжевата й коса бе напластена на гевреци върху главата, а на челото й се мъдреше зелена козирка за слънце. Хванала парче от някаква перодръжка, тя подреждаше книжата си, т. е. добрия стар тефтер, който имаше само две графи. Беше облечена в пищно розов копринен пеньоар, чието деколте и ръкави завършваха с дантела. С влизането на Мак тя завъртя стола си и се обърна с лице към него. Алфред остана на вратата, но Мак не помръдна, докато Алфред не я затвори и не се махна. Дора подозрително го оглеждаше,

— Е? Какво мога да сторя за тебе? — най-сетне го запита тя.

— Виждате ли, мадам… — почна Мак — с една дума, вярвам, знаете какво направихме у Док преди известно време.

Дора повдигна козирката на главата си и остави перодръжката в старомодната стойка от навита тел.

— Да — потвърди тя, — чух.

— И тъй, мадам, ние направихме това заради Док. Ако щете вярвайте, ама искахме да му устроим празненство. Само че той не се прибра навреме и… и всичко се оплеска.

— И аз така разбрах. Добре, какво ще искаш от мене?

— Ами… аз и момчетата решихме да ви питаме… Вие знаете нашето мнение за Док. Искахме да ви питаме какво според вас би трябвало да направим за него, та да му покажем…

— Хм! — замисли се Дора и като се отпусна на стола, кръстоса нозе и поприбра пеньоара над коленете си. Изчука от пакетчето цигара, запали я и заразсъждава: — Дали сте му гуляй, а той не е присъствувал. Значи, трябва да дадете гуляй, на който да присъствува.

— Ей богу! — възкликна Мак по-късно, когато разказваше за това на момчетата. — То било проста работа! Ето, това се казва жена и половина! Не току тъй я наричат „мадам“. Жена и половина!