Джон Стайнбек
Улица „Консервна“ (29)

ГЛАВА 29

В четири часа на 27 октомври Док приключи консервирането на последната партида медузи. Изми каната от формалина, почисти пинцетите, свали гумените ръкавици и ги посипа с талк. После се изкачи горе, нахрани плъховете и прибра някои от най-хубавите са плочи и микроскопа в задната стаичка. След това я заключи. Защото понякога се намираше гост, който в миг на просветление решаваше да си поиграе с гърмящите змии. С грижлива подготовка и като предвиждаше възможностите, Док се надяваше да направи предстоящото веселие колкото е възможно по-малко опасно, без от това да стане скучно.

Сложи кафеничето на огъня, пусна на грамофона „Голямата фуга“ и взе един душ. Беше толкова чевръст, че когато иглата стигна края на плочата, той бе вече с чисти дрехи и пиеше кафе.

Док погледна през прозореца към празното място към „Палас“, но не забеляза никакво движение. Не знаеше кои и колко са тия, които трябваше да дойдат. Но беше сигурен, че го наблюдават. Усещаше това от сутринта. Не бе видял никого, но някой или неколцина положително го държаха под око. И тъй, предстоеше празненството-сюрприз. Нищо не му пречеше да бъде изненадан. Реши да се държи както винаги, сякаш нищо няма да се случи. Прескочи до Ли Чун и купи два кварта бира. У Ли като че ли тегнеше потисната ориенталска възбуда. Значи и семейството на Ли щеше да присъствува. Док се върна в лабораторията и си наля чаша бира. Първата изпи от жажда, а втората напълни за вкус. Празното място и Улицата бяха все още пусти.

Мак и момчетата се намираха в „Палас“, зад затворена врата. Печката фуча цял следобед да им топли вода за баня. Изкъпаха дори Дарлинг завързаха около врата и червена панделка.

— По кое време мислиш да тръгнем? — запита Хейзъл.

— Не по-рано от осем — рече Мак. — Но не виждам защо да не глътнем по една малка за разгряване.

— Ами Док няма ли да се разгрее? — загрижи се Хюи. — Да взема да му отнеса една бутилка, уж така между другото?

— Не — каза Мак. — Док ей сега беше при Ли за бира.

— Мислиш ли, че подозира нещо? — обади се Джоунс.

— Отде накъде?

В клетката два котарака започнаха спор, на който останалите й обитатели откликнаха с ръмжене и извити на дъга гърбове. Имаха само двайсет и една котки. За малко не бяха успели да достигнат контролната цифра.

— Не мога да разбера как ще пренесем тия мачоци оттатък — започна Хейзъл. — Клетката няма да мине през вратата.

— Няма да ги носим — обясни Мак, — Помниш ли какво стана с жабите? Само ще кажем на Док — той да дойде да си ги вземе. — Мак се надигна и отпуши едно от глинените шишета на Еди. — И така, да се разгреем!

В пет и половина се разнесоха стъпките на стария китаец, който слезе, шляпайки от хълма, и премина край „Палас“. После прекоси празното място и Улицата и се скри между Западната биологична и „Хедиондо“.

Момичетата в „Мечешко знаме“ се приготовляваха. Чрез предварително гласуване бе избрана нещо като специална бордова вахта. Оставащите щяха да бъдат сменявани всеки час.

Дора беше импозантна. Прясно боядисана в оранжево, косата й се виеше на букли, струпани на темето. Беше си сложила венчалния пръстен, а върху гърдите — голяма диамантена брошка. Роклята й беше от бяла коприна с черни шарки, наподобяващи бамбукови колена. В спалните се извършваше процедура, тъкмо обратна на обикновената. Оставащите носеха дълги вечерни рокли, а тези, които щяха да излизат, бяха облекли къси басмени рокли и в тях изглеждаха много хубави. Юрганът, готов и подплатен, се намираше върху бара в голяма картонена кутия. Пазачът взе да протестира, защото бе решено, че той няма да отиде на тържеството. Нали някой трябваше да наглежда дома? Противно на нарежданията, всяко от момичетата си беше скрило по едно шише и чакаше сигнал, за да се поукрепи за празненството.

Дора величествено влезе в кабинета си и затвори вратата. После отключи горното чекмедже на писалището, извади бутилка и чаша и си наля една глътка. Бутилката тихо чукна чашата. Едно от момичетата, което подслушваше на вратата, чу този звук и разнесе новината. Сега вече Дора не можеше да надуши дъха на другите. Момичетата се спуснаха към стаите и на навадиха шишетата. Над улица Консервна припадна здрач, настъпи опаловият час между дневната светлина и сиянието на уличните фенери. Филис Мей надникна назад пердето на предния салон.

— Виждаш ли го? — попита я Дорис.

— Да. Запалил е лампите. Седи и като че ли чете. Боже мой колко много чете тоя човек, очите ще си развали! Държи чаша бира в ръка.

— Добре — каза Дорис, — значи и ние можем да глътнем по мъничко.

Филис Мей все още малко накуцваше, но иначе беше добре, сякаш нищо не се е случвало. Казваше, че си възстановила теглото покрай членовете на Градския съвет.

— Не е ли смешно? — продължи тя. — Седи си човекът и няма представа какво ще му се случи.

— Нито един път не е дошъл при нас — с известна печал отбеляза Дорис.

— Има много мъже, които не искат да плащат — рече Филис Мей. — Мислят си, че иначе е по-различно, а им излиза по-скъпо.

— Защо? Може би му харесват.

— Кой да му харесва?

— Момичетата, дето ходят при него.

— Е да, може. Аз също съм била при него. Но никога не е направил намек.

— Няма и да направи — каза Дорис. — Но това не значи, че ако ти не работеше тук, щеше да се измъкнеш също тъй лесно.

— Искаш да кажеш, че не харесва нашата професия?

— Съвсем не искам да кажа това. Той може би си мисли, че момиче, което работи, приема нещата другояче.

И отново надигнаха шишетата.

В кабинета Дора си наля още една чашка, пресуши я и отново заключи чекмеджето. Пред стенното огледало тя оправи идеално подредената си коса, провери още веднъж блестящия си маникюр и отиде в бара. Алфред, пазачът, се цупеше. Не каза нито дума, нито се намръщя, но въпреки това се цупеше. Дора го изгледа хладно от глава до пети.

— Ти май си внушаваш, че на тебе се е паднало най-лошото, а?

— Не — отвърна Алфред. — Всичко е наред.

Това ядоса Дора.

— Всичко било наред, така ли? Вие, господине, си имате служба. Искате ли да си я запазите, или не?

— Всичко е наред — ледено отсече Алфред. — Не се оплаквам. — Той облегна лакти върху бара и се заоглежда в огледалото. — Вие вървете и се забавлявайте. Аз поемам грижата за всичко. Няма защо да се безпокоите.

Болката му размекна Дора.

— Виж какво — подхвана тя, — не искам тук да остава без мъж. Току виж някой се напил и го прихванали дяволите — децата няма да могат да се оправят сами. Но малко по-късно можеш и ти да дойдеш, само че от време на време ще поглеждаш през прозореца. Е, така става ли? Ще забележиш, ако има нещо.

— Добре — каза Алфред, — да дойда, защо не. — Нейното разрешение го успокои. — Ще прескоча по-късно, само за две-три минутки. Снощи един се напи. И какво да ти кажа, Дора, изгубих самообладание и му счупих гръбнака. Вече не вярвам на себе си. Някоя нощ ще взема да пречукам някого и ще ме откарат.

— Ти имаш нужда от почивка — рече Дора. — Може да взема Мак да те замества, а ти да си починеш две-три седмици.

Чудесна беше Дора, мадам Дора!

Оттатък, в лабораторията, Док реши след бирата да пийне малко уиски. Вече се усещаше в настроение. Празненството, което устройваха в негова чест, му се струваше трогателно. Пусна си на грамофона „Павана за една покойна инфанта“^[1], разчувствува се и малко се опечали. В тон с настроението си, след това пусна „Дафнис и Хлоя“^[2]. В този балет имаше пасаж, който му напомняше как атинските наблюдатели при Маратон съобщават, че са видели грамадна ивица прах през равнината, че са дочули трясъка на оръжие и песента на елевзиняните. В музиката имаше нещо, което му напомняше тъкмо тази сцена.

Когато плочата свърши, той си наля второ уиски и се поколеба дали да чуе „Бранденбургският концерт“. Той щеше да го изтръгне от сладостната горест, в която постепенно изпадаше. Но всъщност какво толкова лошо имаше в сладостната горест? Тя бе дори приятна.

— Ще си слушам каквото си искам — изрече той гласно. — Ако искам, ще си пусна „Лунна светлина“^[3], ако искам — „Момичето с ленените коси“^[4]. Аз съм свободен човек!

Наля си още едно уиски и го изпи. Направи компромис — пусна си „Лунната соната“. Забеляза неоновите светлини на „Ла Ида“ — мигаха, светваха, угасваха. После пламна фенерът пред „Мечешко знаме“. Ято кафяви едри бръмбари се нахвърлиха върху светлината му, след това се строполиха на земята, зашаваха с крачка и навириха пипала. Покрай канавката се промъкна самотна котка, тръгнала да дири приключения. Тя се питаше какво ли може да се е случило на котараците, които правеха живота интересен, а нощите — страшни.

От парния котел на четири крака изпълзя господин Малой — да провери дали някой не е отишъл вече на празненството. В „Палас“ момчетата развълнувано следяха черните стрелки на будилника.