Джон Стайнбек
Улица „Консервна“ (30)

ГЛАВА 30

Същината на веселията не е достатъчно изучена. Всички обаче схващат, че всяка веселба има своя патология, че тя е нещо като живо същество и че има склонност да бъде твърде извратено същество. Всички също така знаят, че почти няма веселба, която да е завършила тъй, както се е предвиждало, според предварителните намерения. Тук, разбира се, не става дума за онези унили раболепни тържества — пришпорвани, контролирани, ръководени, — които обикновено се уреждат от човекоядните професионални домакини. Тога изобщо не са тържества, а представления, паради, и са толкова непринудени, колкото и напъването на червата, толкова интересни, колкото и крайният продукт на това напъване.

Всеки от улица Консервна вероятно е предвиждал във въображението си как ще протече празненството — гръмки поздравления, честитки, шум, добро настроение. Но то съвсем не започна по този начин. Точно в осем часа Мак и момчетата, сресани и чисти, грабнаха бутилките и се спуснаха с маршова стъпка по отрязания склон, прехвърлиха железопътната линия, след това празното място и Улицата и стигнаха стъпалата на Западната биологична. Всички бяха смутени. Док им отвори, а Мак произнесе кратка реч:

— Тъй като днес е рожденият ти ден, аз и момчетата решихме да ти пожелаем всичко хубаво, а за подарък сме ти приготвили двайсет и един котарака.

Той млъкна и момчетата се заковаха окаяни по стълбите.

— Заповядайте! — покани ги Док. — Но… но аз.,. аз съм изненадан. И не подозирах дори, че знаете кога е рожденият ми ден.

— Всичките котараци — обади се Хейзъл. — Само че не ги носим.

Насядаха смирено в лявата стая. Настъпи продължително мълчание.

— Е, добре — почна Док, — като сте дошли, да пийнем нещо.

— Ние сме си донесли къркане. — Мак показа трите глинени шишета, които Еди беше напълнил.

— В тях няма бира — допълни Еди.

— Дума да не става! — Док прикри отвращението си. — Ще пиете с мен. Съвсем случайно имам малко уиски.

Когато Дора и момичетата пристигнаха, те все още седяха официално и вежливо посръбваха уиски. Док получи юргана и го разстла върху леглото си. Беше приказен. Момичетата приеха по една глътка. След тях дойдоха господин и госпожа Малой с подаръците си.

— Мнозина не знаят каква ще бъде един ден цената на тия неща — рече Сам Малой, като поднасяше мотовилката и буталото на „Чалмърза“ от 1916 година. В целия свят я са останали три такива, я не.

Сега вече гостите започнаха да прииждат на тумби. Появи се Анри с един игленик три на четири стъпки. Той понечи да изнесе лекция за тази нова форма на изкуството, ала в този момент официалността бе вече нарушена. Дойдоха господин и госпожа Гей. Ли Чун подари дългата връв с фойерверките и луковиците от китайски перуники. Към единайсет часа някой изяде луковиците, но фойерверките оцеляха по-дълго. От „Ла Ида“ се довлече група сравнително непознати люде. Сдържаността бързо напускаше тържеството. Дора седеше в нещо като трон, а оранжевата й коса пламтеше. Тя бе хванала изящно чашата, при което малкият й пръст стърчеше встрани. С крайчеца на окото си тя следеше дали момичетата се държат, както трябва. Док пусна грамофона да свири танцова музика и отиде в кухнята да изпържи пържолите.

Първото сбиване мина добре. Един от компанията, дошла от „Ла Ида“, направи неприлично предложение на едно от момичетата на Дора. То се възпротиви, а Мак и момчетата, разярени от това нарушение на благоприличието, светкавично го изхвърлиха, без нищо да счупят. Това ги накара да се почувствуват добре, защото разбраха, че и те с нещо са помогнали.

В кухнята Док пържеше пържолите в три тигана. Наряза доматите и натрупа цял куп филии хляб. Чувствуваше се превъзходно. Мак лично се грижеше за грамофона. Той бе намерил един албум с триа на Бени Гудмън. Танците бяха започнали и празненството наистина взе да придобива дълбочина и енергия. Еди се отдалечи в кабинета и изигра един уанстеп. Док бе взел със себе си в кухнята една бутилка и от време на време я надигаше. Ставаше му все по-приятно и по-приятно. Когато поднесе месото, всички се изненадаха. Никой не беше истински гладен, но пържолите моментално изчезнаха. Храната внесе в тържеството някаква богата храносмилателна печал. Уискито беше пресушено и Док донесе виното. Седнала на трона си, Дора каза:

— Док, я пусни малко от оная, твоята божествена музика! От нашия грамофон в „Мечешко знаме“ на господа сигурно му се повръща.

Док пусна „Страст“ и „Амор“ от албума на Монтеверди. Гостите седяха притихнали, с вглъбени погледи. Дора излъчваше прелест. Пропълзели по стълбите, тихо се намъкнаха двама новодошли. Док изпитваше безкрайно приятна тъга. Гостите продължаваха да мълчат и след като музиката свърши.

Тогава Док извади книга и зачете с ясен, плътен глас:

Дори сега, на сън,

ако съзра под дрехата й двата портокала

с цвета на старо злато и лицето като звездна нощ,

снагата, в огън изкована,

пронизана от острието, любовта що носи —

на младите години първата любов —

сърцето си в снега туптящо бих заровил.

 

Дори сега,

ако съзра в очите-лотоси онази немощ,

родена под сладостното бреме — младостта,

аз пак протегнал бих изстрадали ръце,

от устните й пак ще пия упояващото вино

като пчела, политнала на воля,

която се опива с мед на крехки лилии.

 

Дори сега,

ако съзра в очите чакащи безумна болка.

ланити, хлътнали и побледнели

от треската на нашата раздяла,

поднесъл бих аз любовта си със венец цветя,

нощта би станала любовник мургав,

върху гърдите на деня глава обронил.

 

Дори сега

в душата си, що повече не чака, аз съзирам

все образа изчезнал, все халките златни,

звънтящи в допира до малките магнолиеви листи,

и снежнобялата и мека кожа, по която

бях писал с устните си пламенни куплети,

каквито вече няма да запея.

 

Дори сега

смъртта донася трепета на посивели мигли,

на тъмни и безжизнени очи,

скръбта на нейната снага, от морна радост повалена

и за утеха малките цветчета, дето тръпнеха

под булото на нейните гърди,

а в мъката — устата, от целувки влажна.

 

Дори сега

я чувам да мълви за слабостта си, най-достойна

най-силно да ме люби. Виждам хорицата дребни

които за сребро продаваха робини по тържищата,

в талази затлъстяла плът очи да свиват;

но нея някой принц от градовете морски не откупи

в студеното си ложе да я отведе. О, моя малка,

до мене като празнична одежда ти се долепи тогаз.

 

Дори сега

обичам черните очи със ласка свилена,

ту в смях потънали, ту в скръб,

клепачите, що сладка сянка хвърлят,

когато погледа й нежен засенят.

Обичам устните й с аромата сочен на цветя,

вълните на косата й, от дим по-мека,

смеха й, в който изумруди палаво блестят.

 

Дори сега

те виждам — с леки пръсти галеше косата ми,

в една се бяха слели двете ни души, —

а споменът пламтящ говореше чрез тебе:

„О, виждала съм как, луната щом се скрие,

робините на Рати се отдават на любов,

а после се отпускат най-безгрижно и заспиват

под тежките, от злато изковани канделабри.“^[1]

 

Когато Док замлъкна, Филис Мей плачеше, без да се стеснява, а и самата Дора бършеше очи. Хейзъл беше тъй пленен от звука на думите, че дори не бе схванал тяхното значение. Лека мирова скръб бе обхванала всички. Всеки си припомняше по някоя нещастна любов, някой отколешен зов.

— Ей богу, хубаво! — обади се Мак. — Спомних си за една жена… — но не довърши.

Напълниха чашите с вино и притихнаха. Еди се оттегли в кабинета, изказа един кратък уанстеп, върна се и отново седна. И за малко щяха да заклюмат и да се унесат в сън, ако по стълбите не бе се разнесъл тропот на стъпки. Някакъв гръмък глас извика:

— Хей, къде са момичетата?

Мак скочи, грейнал от нескрита радост, и моментално се озова до вратата. Щастливи усмивки озариха лицата на Хюи и Джоунс.

— Какви момичета имаш предвид? — меко попита Мак.

— Тука не е ли публичният дом? Шофьорът на таксито каза, че някъде тук било.

— Имате грешка, господине. — В гласа на Мак звънна весела нотка.

— Добре, ами тия мадами какви са?

И схватката почна. Пред тях беше екипажът на някаква рибарска гемия от Сан Педро — добри, здрави, весели и изпитани в побоищата мъжаги. Още с първия напън те се намериха сред гостите. Момичетата на Дора изуха по една обувка и я хванаха за върха. И с разпалването на битката те току удряха с острите си токчета мъжете по главата. Дора изтича до кухнята и се върна ръмжаща с воденичката за месо в ръка. Доволен беше дори Док. Той се носеше из стаята с мотовилка и бутало на „Чалмърза“, модел 1916 година.

Беше сражение и половина. Хейзъл се препъна и още неуспял да се изправи на крака, получи два ритника в лицето. Печката, марка „Франклин“, с трясък се събори. Притиснати в един от ъглите, агресорите се отбраняваха с тежките книги от библиотеката. Но постепенно бяха изтласкани. Двата предни прозореца бяха разбити. Алфред, който бе чул през Улицата какво става, ненадейно нападна в гръб с любимото си оръжие — бухалката за бейзбол. Битката продължи по стълбите, пренесе се на Улицата и оттам — на празното място. Вратата отново висеше осакатена на едната си панта. Ризата на Док беше раздрана и от драскотината на слабосилното му рамо капеше кръв. Неприятелят бе отблъснат до средата на празното място, когато се зачуха полицейски сирени. До идването на полицейската кола гостите за рождения ден на Док едва смогнаха да се приберат обратно в лабораторията, да затиснат откачената врата и да угасят лампите. Полицаите нищо не откриха. А гостите седяха на тъмно, хилеха се щастливи и пиеха вино. В „Мечешко знаме“ застъпи следващата смяна. Новият състав се втурна пълен с бодрост. И тогава празненството наистина започна. Полицаите се върнаха, надникнаха вътре, цъкнаха с езици и останаха. Мак и момчетата взеха автомобила им и прескочиха до Джими Бруша за още вино. С тях се домъкна и самият Джими. Ревът на пиршеството се носеше от единия до другия край на улица Консервна. То бе започнало да проявява някои от най-добрите качества на бунт, превърна се в нощ на барикадите. Екипажът на риболовната гемия от Сан Педро смирено се примъкна обратно и се присламчи към останалите. Посрещнаха ги с възхищение и прегръдки. Някаква жена, която живееше пет преки по-надолу, повика по телефона полицията да се оплаче от шума, но не намери никого. Полицаите доложиха, че колата им е открадната, но по-късно я откриха на плажа. Седнал с кръстосани нозе на масата, Док се усмихваше и гальовно барабанеше по коляното си с пръсти. Мак и Филис Мей се боричкаха за нещо на пода. А през счупените прозорци откъм залива повяваше хладен ветрец. В този момент някой подпали фойерверките, навързани на дългата двайсет и пет стъпки връв.