Джон Стайнбек
Улица „Консервна“ (3)

ГЛАВА 3

Бакалницата на Ли Чун се намира вдясно от празното място (макар че никой не можеше да каже защо му викат празно, когато в него са струпани стари котли с поръждавели тръби, големи четвъртити греди и купища консервни кутии от по пет галона. Горе, в задната част на празното място, минава железопътната линия; там е и приютът „Палас“. Наляво това място граничи със строгия и представителен публичен дом на Дора Флуд: една порядъчна, чиста, почтена и старомодна къща на удоволствието, където човек може да изпие с приятели чаша бира. Това съвсем не е някакво благонадеждно заведение с долна репутация, а солиден и благочестив клуб, построен, поддържан и възпитаван от Дора, която, „мадам“ и „момиче“ от петдесет години насам, бе успяла, упражнявайки особената си дарба на такт и почтеност, благотворителност и известен реализъм, да внуши у интелигентните, образованите и добрите уважение към себе си. Поради същите причини тя се радваше на омразата на извратеното и похотливо сестринство от омъжени стари моми, чиито съпрузи почитат домашното огнище, но чак толкова не го обичат.

Дора е едра жена, огромна жена с огненооранжева коса и вкус към вечерните тоалети в жабешкозелено. Тя държи почтен дом с твърди цени, не продава силни напитки и не разрешава в дома й да се говорят мръсни приказки на висок глас. Някои от нейните момичета са твърде безделни, което се дължи на възраст и физическа немощ, но Дора никога не ги изхвърля, макар че, както казва тя, не дават и по три сеанса месечно, а при все това се хранят по три пъти дневно. В изблик на любов към имота си Дора е кръстила своето заведение ресторант „Мечешко знаме“^[1], поради което се разказват безброй случаи, когато в него са идвали хора само да хапнат по един сандвич. В дома обикновено има дванайсет момичета, в това число и поостарелите, един готвач-грък и един мъж, който минава за пазач, но който се нагърбва и с всички видове деликатни и опасни задачи. Той прекратява побоищата, изхвърля пияните, укротява истериите, лекува главоболията и държи бара. Той превързва рани и драскотини, прекарва деня с полицаите и тъй като повече от половината момичета изповядват научното християнство, в неделните утрини им чете на глас своя дял от „Наука и здраве“.

Неговият предшественик, който не беше тъй добре уравновесен, свърши зле, за което ще стане дума по-нататък. Но Алфред успя да възтържествува над своето обкръжение и издигна това обкръжение до себе си. Той знае какви мъже бива и какви мъже не бива да допуска. За частния живот на Монтерейските жители той знае повече от всеки друг в града.

Що се отнася до Дора, тя води съществувание, изпълнено с рискове. Понеже е против закона, най-малкото против неговата буква, тя е длъжна двойно повече от всички останали да се придържа о него. Не трябва да има пияни, не трябва да има побоища, да няма нищо неприлично — иначе ще затворят заведението й. Освен това нейната противозаконност я заставя да бъде и особено благотворителна. Всеки гледа от нея. Ако полицията устрои бал за пенсионния си фонд и другите дадат по един долар, Дора е длъжна да даде петдесет. Когато Търговската камара преустройваше парка си, всички търговци дадоха по пет долара, а когато поискаха от Дора, тя даде сто. Така е и с всичко друго: с Червения кръст, с Градския клуб, със скаутите; в списъка на дарителите невъзпетите, нерекламираните, безсрамно мръсни надници на греха стоят винаги начело. Но затова пък по време на Депресията Дора най-тежко пострада. Тя се сблъска с гладните деца по улица Консервна, с безработните бащи и разтревожените майки и в допълнение към обикновените си дарения две години поред плащаше наляво и надясно неплатените бакалски сметки и едва ли не фалира.

Момичетата на Дора са приятни, добре възпитани. Никога не заговарят мъж на улицата, дори ако предната нощ е бил при тях.

Преди сегашният пазач Алфи да поеме поста си, в ресторант „Мечешко знаме“ се бе разиграла една трагедия, която натъжи всички. Предишният пазач се наричаше Уилям. Беше чернокос и вглъбен в себе си човек. Денем, когато задълженията му не бяха много, женската компания му омръзваше. През прозорците Уилям виждаше Мак и момчетата, насядали на слънца по тръбите в празното място, провесили крака в дивите ружи, бавно и философски да разискват интересни, но незначителни въпроси. Наблюдавайки ги, от време на време забелязваше да вадят отнякъде бутилка „Стари кецове за тенис“ и като обърсват гърлото й с ръкав, да я надигат един след друг. На Уилям се дощя и той да стане член на тази приятна компания. Един ден излезе и седна на тръбата. Разговорът спря и в компанията се възцари неловко, враждебно мълчание. След малко неутешимият Уилям се върна в „Мечешко знаме“ и през прозореца видя, че разговорът отново се подхвана. Това го опечали. Той имаше тъмно и грозно лице и уста, изкривена от размишления.

На следния ден отиде пак; тоя път взе със себе си шише уиски. Мак и момчетата изпиха уискито — в края на краищата не бяха луди! — но всичкото, което изрекоха бе „Наздраве!“ и „Чиста работа“.

Подир малко Уилям се върна в „Мечешко знаме“ и през прозореца чу, че Мак извишава глас: „Бог да го убие, не обичам сводниците!“ Това очевидно не беше вярно, но Уилям не знаеше. Мак и момчетата чисто и просто не обичаха Уилям.

Сърцето на Уилям бе сломено. Безделниците не го приеха в своето общество. Те се чувствуваха много по-високостоящи от него. Уилям и без това винаги се самоизучаваше и самообвиняваше. Наложи шапка, тръгна покрай морето и стигна чак до фара. Застанал в малкото кокетно гробище, където човек по всяко време можеше да долови тътена на вълните, Уилям се отдаде на черни мисли. Никой не го обичаше. Никой не питаше за него. Наричаха го пазач, ала беше сводник, мръсен сводник, най-низката твар на земята. Тогаз си помисли, че и той, за бога, има право да бъде щастлив както всички останали. Върна се разгневен, но с първите стъпки към „Мечешко знаме“ гневът му се стопи. Вечерта бе дошла и монетният грамофон свиреше „Есенна луна“. Уилям си спомни, че първата и единствена брантия, която някога е била добра към него обичаше тази песен. После тя го бе напуснала, омъжила се за друг и изчезнала. Песента ужасно го натъжи. Уилям свари Дора в задното салонче да пие чай.

— Какво става с тебе? Да не си болен? — попита го тя.

— Не съм — каза Уилям. — Но каква полза? Гадно ми е. Ще взема да си тегля куршума.

През ръцете на Дора в живота й беше минавал не един шантав. Тя се ръководеше от правилото: „Такъв никога не утешавай.“

— Добре — рече тя, — щом искаш… Само гледай да не събереш килимите.

Влажен сив облак надвисна над сърцето на Уилям. Той полека се измъкна, прекоси коридора и почука на вратата на Ева Фланегън. Тя бе червенокоса и всяка седмица ходеше при изповедник. Ева беше религиозно момиче с огромно семейство от братя и сестри и пиеше неизказано много. Уилям я завари да лакира, по-право да цапа ноктите си. Знаеше, че е бременна, а Дора не разрешаваше на бременните да работят. Пръстите й бяха до половината потънали в лак за нокти. Беше ядосана.

— Какво те яде? — запита го тя.

— Ще си тегля куршума! — Той също се ядоса.

Ева изпищя:

— Но това е мръсен, долен и ужасен грях! Не ти прилича да напуснеш заведението точно когато имам достатъчно сили да се замъкна до Сейнт Луис. Неспособно копеле!

Тя продължаваше да крещи. Уилям тръшна вратата и се отправи към кухнята. Беше му дотегнало от жени. При гърка щеше да си отдъхне от тях.

Нахлузил голямата престилка, с навити ръкави, гъркът пържеше свински пържоли в два грамадни тигана и ги преобръщаше с шилото за лед.

— Здрасти, Китс! Какво става? — Пържолите цвъртяха в тиганите.

— Не зная, Лу — рече Уилям. — Понякога си мисля, че ще е най-добре да… клък! — и той прекара пръст през гърлото си.

Гъркът остави шилото на печката и нави ръкавите си още по-нагоре.

— Да ти кажа ли какво съм чувал, Китс? Чувал съм, че тия дето много приказват за това, никога не го правят.

Уилям протегна ръка, пое шилото и го стисна. Очите му се впиха дълбоко в тъмните очи на гърка. В началото забеляза там недоверие и насмешка, но полека лека в тях се надигна безпокойство, а след това и тревога. Уилям видя промяната и разбра, че гъркът повярва. Гъркът наистина повярва, че Уилям ще извърши каквото каза. И щом откри това в очите на гърка, Уилям вече знаеше, че ще го стори. Стана му мъчно, защото сега му се струваше глупаво. Ръката му се издигна и шилото се впи в сърцето му. То влезе учудващо лесно.

Уилям — така се наричаше мазачът преди Алфред. Алфред се хареса на всички. Той можеше да седне на тръбите с Мак и момчетата по всяко време. Той можеше дори да посещава приюта „Палас“.