Джон Стайнбек
Улица „Консервна“ (6)

ГЛАВА 6

Док събираше морски животни в оставеното от отлива блато на самия край на полуострова. Приказно е това място: когато има прилив, водите тук клокочат, побелели от пяна, а грамадните вълни, които се търкалят откъм свирещата шамандура на рифовете, шибат брега. Но щом се отдръпнат, в малкия воден свят настъпва прелестно спокойствие. Морето става прозрачно и по фантастичното му дъно животните, забързани, се бият, хранят се, размножават се. Рачетата подскачат от лист на лист по развълнуваните водорасли. Морските звезди приклякват върху седефените молюски и пателите, прилепват милионите си дребни хоботчета и след това с невероятна сила бавно се издигат, докато откъснат плячката си от скалите. После обръщат стомасите си навън и обвиват с тях своята храна. Оранжеви, напръскани и набраздени корифели грациозно плъзгат над скалите, а одеянията им се веят като поли на испански танцьорки. Черни змиорки подават глави от пукнатините и зачакват плячка. Скаридите размахват своите клещи-весла и шумно подскачат. Този чуден разнобагрен свят е сякаш покрит със стъкло. Раците-пустинници препускат по пясъчното дъно като неукротими деца. Ето един от тях — намерил празна охлювна черупка, която му харесва повече от неговата собствена, изпълзява от старата, излагайки за миг мекото си тяло на неприятеля, и се намества в новата черупка. Във вълнолома се разбива талаз, набраздява огледалната вода, разбърква мехурчетата в отлива и след това водата отново се изчиства и утихва — прелестна и смъртоносна. Тук един рак тегли побратима си за крака. Там анемониите се разлистват като нежни и ярки цветя и канят уморените и смутени животни да се отпуснат за миг в техните обятия; и когато някое малко раче или дребна рибка приемат пурпурнозелената покана, пипалата се сключват, копривните клетчици забиват ситните си отровни иглици в плячката, тя се зашеметява, а може би й се доспива, и в това време лютите, разяждащи смилателни киселини разтопяват телцето й.

Тогава, полека и нечуто, крадешком се подава пълзящият убиец, октоподът. Той се носи като сиво облаче и се преструва ту на водорасло, ту на камък, ту на къс развалено месо, но злите му студени и лакоми очи не мигват. Той се промъква и се устремява към един пируващ рак и щом го доближи, жълтите му очи пламват и тялото му порозовява от пулсираща злоба и гняв. Свиреп като дебнеща котка, той внезапно и леко се възправя, опирайки се на пипалата си, хвърля се подивял върху рака и струя черна течност скрива в тъмното си було живата вкопчена маса — октоподът умъртвява рака. По скалите, които се подават над водата, морските жълъди шумят в затворените си черупки, пателите съхнат на слънце. Над скалите връхлитат черни мухи — те идват да хапнат каквото намерят. Въздухът се изпълва с острата миризма на йод от водораслите, с миризмата на варовиковите телца и силния мирис на сероводород, на сперма и яйцеклетки. По скалите над водата морските звезди изхвърлят между лъчите си семе и яйца. Мирисът на живот и разточителност, на смърт и пир, на разложение и раждане пълни и насища въздуха. От вълнолома, където океанът чака отново да сбере своята приливна сила, за да я отприщи към брега, хвърчат солени струи. А свирещата шамандура на рифа вие като търпелив и неутешим бик.

В блатото на отлива Док и Хейзъл работеха заедно. Хейзъл живееше в приюта „Палас“ с Мак и момчетата. Той бе получил името си по начин толкова случаен, какъвто оттогаз нататък беше и животът му. За осем години кахърната му майка бе народила седем деца. Хейзъл бил осмото и когато се родил, майка му нещо объркала пола. И без това била изнурена и съсипана да храни и облича седем деца и баща им. Била опитала всичко възможно да печели пари — изкуствени цветя, гъби в избата, зайци за месо и кожа; мъжът й, прикован в платнения си стол, помагал с всичко, което можел да предложи — било съвет, било разум, било укор. Имала някаква стара леля на име Хейзъл, за която се говорело, че притежава пожизнена застраховка. Осмото дете било кръстено Хейзъл, преди още майката да проумее, че Хейзъл е момче, но после свикнала с това име и въобще не си направила труда да го смени. Хейзъл пораснал, изкарал четири години в първоначалното училище и четири години в изправителен дом, но и на двете места нищо не научил. Предполага се, че в изправителните домове се научават поне пороците и престъпността, но Хейзъл и там не внимавал особено в час. От изправителния дом излязъл тъй чужд на порока, както и на дробите и писменото деление.

Хейзъл обичаше да слуша разговори, но слушаше не думите, а само мелодията на разговора. Задаваше въпроси, но не за да научи отворите им, а просто ей тъй, за да продължава разговорът. Беше двайсет и шест годишен, тъмнокос и приветлив, силен, отзивчив и предан. Излизаше твърде често с Док на лов; разбереше ли какво се иска от него, гледаше си работата добре. Пръстите му можеха да пълзят като октопод, да сграбчват и стискат като анемония. По хлъзгавите скали се държеше здраво на нозете си и обичаше лова. Док работеше с непромокаемата си шапка и високите гумени ботуши, а Хейзъл шляпаше по гуменки и дочени панталони. Събираха морски звезди. Док беше получил поръчка за триста парчета.

Хейзъл вдигна от дъното една елегантна червеникава звезда и я пъхна в почти препълнения кеневирен чувал.

— Чудно ми е какво ли правят от тях.

— От кое? — запита Док.

— От звездите — каза Хейзъл. — Ще ги продадеш. Ще изпратиш цял варел звезди. А какво ще правят ония приятели с тях? Не се ядат.

— Изучават ги — търпеливо поясни Док и си спомни, че на този въпрос на Хейзъл е отвръщал десетки пъти досега. Той обаче имаше един навик, от който тъй и не можа да се отърве. Щом някой го попиташе за нещо, Док си мислеше, че го питат, за да узнаят отговора. Такъв си беше Док. Никога не задаваше въпроси, ако не искаше да знае отговора им, и затова не можеше да проумее каква ще е тая глава, която пита, а не иска нищо да знае. Но Хейзъл, който чисто и просто искаше да слуша реч, си беше изработил системата от всеки отговор на зададен въпрос да прави втори въпрос. Така поддържаше разговора.

— Че какво има да им изучават? — продължи Хейзъл. — Морски звезди и толкоз. Тук ги има с милиони. Милиони мога да ти наловя.

— Те са сложни и интересни животни — малко предпазливо каза Док. — И освен това тия ще изпратим в Средния запад, на Северозападния университет.

Хейзъл приложи номера си:

— Там звезди нямат ли?

— Нямат океан.

— О! — разочарова се Хейзъл и трескаво взе да дири нишка за нов въпрос. Не обичаше разговорите да замират така. Но не беше достатъчно досетлив. И докато търсеше въпрос, въпрос му постави Док. Хейзъл мразеше това, защото то означаваше да се рови в главата си за отговор, а да се ровиш в главата на Хейзъл бе все едно да се разхождаш сам в изоставен музей. Паметта на Хейзъл беше до задушаване натъпкана с незаписани в каталозите експонати. Той никога нищо не забравяше, но не се и стараеше да сложи в ред запомненото. В главата му всичко беше нахвърляно заедно като рибарски принадлежности в дъното на лодка: и куки, и тапи, и върви, и блескавици — всичко разбъркано.

— Какво става горе в „Палас“? — попита Док. Хейзъл прокара пръсти в тъмната си коса и надникна в бъркотията на своя мозък.

— Всичко е наред — каза той. — Както изглежда, при нас ще дойде да живее Гей. Жена му го биела. Като е буден, много-много не се трогва, ама жена му го чака да заспи и тогава го бие. А той не харесва тая работа, защото трябва да става да я набие едно хубаво и тогаз, като заспи повторно, тя пак го бие. И понеже няма мира човекът, ще се нанесе при пас.

— Но това е ново! — учуди се Док. — По-рано тя ходеше да го клевети и докато не издадяха заповед за арестуването му, не мирясваше.

— Да. Но това беше преди да построят новия затвор в Салинас. По-рано, като изкара трийсет дни, Гей почваше да се горещи да го пуснат, но в новия затвор — радио в килиите, хубави легла, шерифът — добър момък… И веднъж като влезе, на Гей ме му се излиза. Толкоз много му харесва, че жена му вече няма сметка да го арестуват. Така измислила да го бие насън. Той разправя, че нервите му не издържали. А ти много добре знаеш, че на Гей не му е чак толкоз приятно да я бие. Прави го само, за да си придава важност. Но му омръзнало. Сега щял да дойде при нас.

Док се изправи. Вълните започнаха да прехвърлят вълнолома на отливното блато. Наближаваше приливът. Откъм морето по камъните рукнаха малки вадички. Вятърът задуха в свирещата шамандура и донесе от носа лая на тюлените. Док килна непромокаемата шапка на тила.

— Стигат ни толкова звезди. — След малко продължи: — Слушай, Хейзъл, знам, че криеш шест-седем дребни стриди на дъното на торбата. И ако ни спре контролата, ще вземеш да издрънкаш, че са мои, че аз съм ти разрешил да ги ловиш, нали?

— И така да е! — сепва се Хейзъл.

— Виж какво ще ти кажа — любезно подхвана Док, — да предположим, че някой ден наистина получа поръчка за стриди — току виж контрольорът си помислил, че много често си използувам разрешителното. Ще си помисли, че ги ям.

— Та що от това?

— И той е като ония от спиртния контрол. Всичките са подозрителни глави. Като купувам спирт, все си мислят, че го пия. Така мислят за всекиго.

— Добре де, а ти не го ли пиеш?

— Не всичкия — каза Док. — Слагат му нещо много гадно на вкус, а пък да го пречистваш е дълга и широка.

— Не е чак толкоз лошо — възрази Хейзъл. — Ние с Мак оня ден опитахме. Какво му слагат, казваш?

Док се приготви да отговори, но се усети, че това е номерът на Хейзъл.

— Да вървим! — подвикна той и вдигна на рамо торбата с морските звезди. Бе забравил контрабандните стриди в торбата на Хейзъл.

Хейзъл го последва, излязоха от блатото и по хлъзгавата пътека стигнаха твърда земя. Малки рачета бягаха встрани и бързо се претъркулваха от пътя им. Хейзъл почувствува, че ще е по-добре, ако турят пепел на въпроса за стридите, и смени темата:

— Художникът се върна в „Палас“.

— Така ли? — учуди се Док.

— Да. Нали знаеш, всичките ни картини са от него. Беше ги направил от кокоши пера, а сега казва, че трябвало да ги повтаря с мидени черупки. Казва, че си бил сменил… кажи го де… из-раз-ни-те средства.

Док се ухили:

— А какво стана с неговата лодка? Още ли я строи?

— Разбира се! Сега всичко е изменено. Нов тип лодка. Щял да я разглобява, за да я преправя. Док, дали не му мърда нещо?

Док отметна тежкия чувал с морски звезди на земята и се спря запъхтян.

— Дали му мърда? Да, струва ми се. Мърда му толкова, колкото и на нас, само че неговото е друго.

Такава мисъл никога не бе идвала на Хейзъл. Той гледаше на себе си като на вир от кристална чистота, а на живота си — като на чаша с разбъркани в нея недоразбрани добродетели. Думите на Док малко го ядосаха.

— Ами тая лодка? — викна той. — Строи тая лодка от седем години — аз поне толкова знам. Подпорите изгниха, направи ги циментови. И всеки път, аха-аха да я свърши, променя нещо и почва отново. Според мел не е с всичкия си. Седем години една лодка!

Седнал на земята, Док събуваше гумените си ботуши.

— Не разбираш — меко рече той. — Анри обича лодки, но се страхува от океана.

— Че тогаз за какво му е лодка? — настоя Хейзъл.

— Обича лодките. Но я си представи, че довърши лодката. Нали, щом я свърши, хората ще кажат: Защо не я пуснеш във водата? А ако я пусне във водата, това значи, че ще трябва да я изостави, защото мрази вода. Сега разбираш ли защо никога не довършва лодката си? За да не става нужда да я спуска във водата.

Хейзъл проследи тези мисли само до известно място, но се отказа, преди да бяха изречени докрай; не само се отказа, но се заблъска как да промени темата.

— Според мен той не е… с всичкия си — каза той на пресекулки.

По черната пръст, над която бяха цъфнали ледничета, пълзяха стотици черни миризливи буболечки. Много от тях виреха опашките си нагоре.

— Виж миризливките — отбеляза Хейзъл и мислено благодари на буболечките, че са пред тях.

— Интересни са — каза Док.

— Да, но защо си надигат задниците?

Док нави вълнените си чорапи, изу ги и ги сложи в ботушите. От джоба си извади сухи чорапи и чифт леки сандали.

— Не зная защо. Скоро търсих в книгите. Много обикновени животинки и една от най-обикновените им привички е да си вдигат опашките. Но в нито една книга не пише, че си вирят опашките и защо.

С носа на мократа си гуменка Хейзъл катурна една буболечка и блестящото черно бръмбарче бясно размаха безпомощните си крачета, за да се изправи отново.

— Добре де, а ти как мислиш, защо правят така?

— Мисля, че се молят — отвърна Док.

— Какво?! — Хейзъл беше поразен.

— Забележителното — продължи Док — не е, че надигат опашките си. Истински забележителното, невероятното е, че ние намираме това за забележително. Можем да използуваме за аршин само себе си. И ние като се молим, всъщност вършим нещо също тъй необяснимо и странно — тъй че може би и те се молят.

— Я да се пръждосваме оттук! — рече Хейзъл.