Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нинджа (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Second Skin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010 г.)

Издание:

Ерик Ван Лустбадер. Двойникът на нинджата

Американска, първо издание

Превод: Веселен Лаптев

Редактор: Константин Божинов

ИК „Гарант 21“, София, 1995 г.

ISBN: 954-8009-58-7

 

 

Издание:

Ерик Ван Лустбадер. Двойникът на нинджата

Американска, първо издание

Превод: Веселен Лаптев

Редактор: Константин Божинов

ИК „Гарант 21“, София, 1995 г.

ISBN: 954-8009-59-5

История

  1. — Добавяне

Книга втора
Огледало и дим

Хиляди сърца туптят в гърдите ми! Напред, да победим врага!

„Ричард“, действие V, сцена 3

Уилям Шекспир

Четвърта глава
Ню Йорк | Токио

Сладката песен на дъждосвирец ознаменува завръщането на Маргарет Голдони де Камило в Астория. Гледката на познатите улички и магазини й подейства успокоително, въпреки опасното положение, в което се намираше.

Паркира пред малка пекарница и влезе. Вътрешността й не беше променена, по пода все така имаше тънък слой брашнена прах, като в Италия. Осветлението идваше от големи луминесцентни тръби на тавана, но те не й се сториха толкова ярки, колкото преди години.

— Моля, заповядайте — рече ниска и тантуреста жена, изскочила от задната част. Сивата й коса беше стегната в кок, лицето й с дебели извити вежди наподобяваше лицето на клоун. На устните й цъфна усмивка. — Маргарет?

— Да, госпожо Паля, това съм аз.

— Мадона! — извика госпожа Паля, излезе иззад тезгяха и я прегърна. — Bella! Толкова се радвам да те видя! — Пазвата й миришеше на брашно и нишесте. — Бедната ми душичка! Какво нещастие! Тази сутрин чух за Тони по новините и не можах да повярвам! Викам му на Луиджи: „Хей, това е нашият Тони Д.!“ Какво нещастие!

— Да, все още съм в шок — промълви Маргарет.

— Не бива да се терзаеш, bella — размаха ръце госпожа Паля. — Сега вече си тук, у дома! — забързано се върна зад тезгяха и сложи отгоре му няколко пухкави хлебчета. — Яж, ангелче, яж!

Маргарет си отхапа малко, макар изобщо да не й беше до храна. Не искаше да обиди добрата женица, но стомахът й беше свит на топка и упорито отказваше да приеме каквото и да било.

— Няма да се тревожиш за нищо — продължи да нарежда госпожа Паля, измъкнала отнякъде шише грапа[1] и висока водна чаша. — Ето, ангелче, изпий това. Винаги помага — отново размаха ръце, сякаш с това щеше да накара чашата по-бързо да стигне до устните на Маргарет. — Изпий го до дъно, bella, ще ти помогне!

Заобиколи тезгяха, протегна ръце да я прегърне и тихо прошепна:

— Зная защо си тук… — очите й се стрелнаха към задното помещение, където вероятно беше Луиджи. — Инстинкт, ангелче. Той те кара да се върнеш в родното гнездо, нали? Мъжете си въобразяват, че всичко им е ясно. Но ние сме тези, които правят сметките… — На лицето й се появи лукава усмивка. — Изяж си хлебчето и бягай при комшиите. Нали затова си тук?

— Тя там ли е?

— Слава Богу, да — кимна госпожа Паля и се прекръсти. — Той продължава да я търси. Вече минава деветдесетте, но никой не би й ги дал… — Месестият показалец почука по челото. — Вече не е Светата майка, разбира се. Но умът й щрака добре, сама ще се увериш в това…

Дъждосвирецът продължаваше омайната си песен в нощния въздух. Маргарет хвърли поглед на часовника си. Оставаха й два часа, за да спаси живота на дъщеря си. Но какво ще стане с тях след това? Нищо добро. Доброволното й предаване в ръцете на Гадняра означаваше начало, а не край. Той иска да научи всички тайни на Доминик: контрактите му с шофьорите на камиони, търговците на едро, съдиите, ченгетата, банкерите из цялата страна, връзките му във Вашингтон… Но най-вече подробности за мрежата „Нишики“, която беше осигурила на Доминик личен достъп до високите етажи на властта и му даваше всичко, което поиска… „Нишики“ беше псевдоним, зад който се криеше Микио Оками. Той беше навсякъде, той събираше секретните сведения за хора, от които зависеше бъдещето на света.

Информацията за всичко това беше в главата на Маргарет. А Гадняра без съмнение ще използва Франси докрай, докато измъкне всичко, което му трябва.

Залитна, спря на ъгъла и повърна. Изчака затихването на спазмите, извади от чантичката си салфетка „Клийнекс“ и избърса устата си. Дулото на револвера мрачно проблесна под светлината на уличните лампи.

Исусе, простена в себе си тя. Какво се готвя да сторя?!

В момента беше съвсем наясно какво трябва да направи. Бутна вратата от ковано желязо и се насочи към бялата каменна сграда, която заемаше по-голямата част от улицата. Отпред бяха вградени образите на Дева Мария и Младенеца, които изглеждаха точно както преди шест години — когато Доминик я доведе за пръв път тук.

Натисна звънеца и вратата веднага се отвори. В манастира цареше успокоителна тишина. На един клон беше кацнал дъждосвирец, главата му смешно се беше извила към нея. После, очевидно задоволил любопитството си, той поднови сладката си песен. Звучеше така, сякаш чуруликаха най-малко три, а може би четири птички. Ето още един майстор на измамата, помисли си Маргарет и се насочи към мраморните стъпала.

— Добре дошла, дете мое — обади се познат глас.

— Бърнис? — спря Маргарет, за момент изгубила чувство за реалност.

— Аз съм, дете мое — отвърна Бърнис, излезе от сянката и я прегърна.

— Господи, Бърнис! — разрида се Маргарет, потънала в топлата прегръдка. — Какво стана с живота ми?

— След като вече си тук, ще разбереш, дете мое — отвърна Бърнис, затвори вратата и я поведе по дългия коридор. Маргарет още веднъж усети величествената тишина, която цареше в манастира. Това, което другите посетители вероятно вземат за враждебно безмълвие, за нея беше топлина и възможност да преоткрие душата си.

— Случиха се толкова много неща… Чувствам се безпомощна, всичко се изплъзва от ръцете ми… — млъкна и нервно преглътна, напълно неспособна да продължи.

Бърнис спря пред голямо стенно огледало, силните й пръсти повдигнаха брадичката на Маргарет:

— Я се погледни. Какво виждаш? Едно лице, обляно в сълзи… Но аз виждам нещо повече. Душата ти се дави в сълзи и това не се дължи единствено на събитията от последните дни, дете мое… Трябва да осъзнаеш това, иначе не можеш да вървиш напред.

— Не мога… Аз…

— Можеш, Маргарет. И знаеш ли защо? Защото си сестра на брат си. Дълбоко в себе си носиш неговите черти, въпреки че не сте от една кръв… Той без съмнение е видял това и се е възползвал от него.

Сестрата на Маргарет се казваше Челесте, двете бяха дъщери на Енрико Голдони — производител и търговец на фина венецианска коприна, който разполагаше с къщи във Венеция и Астория, Куинс. През 1964 г., когато Маргарет беше на девет, а Челесте на шест годинки, той се ожени за втори път. Жена му — Фейт Матачино, имаше един син от предишен брак. Година по-късно Голдони го осинови. Първият съпруг на Фейт се казваше Пол Матачино „Черния“ — един от най-известните донове на нюйоркската мафия, починал при тайнствени обстоятелства. Много от фамилиите по Източното крайбрежие твърдяха, че Доминик изобщо не е негов син.

— Съмнявам се, че той някога е бил толкова объркан — прошепна Маргарет.

— Доминик дойде тук, за да установи контрол над всичко — напомни й Светата майка. — А сега и ти идваш по същата причина. — Светлосините й очи светеха с фанатична сила. — Никога не забравяй, че Доминик те избра за своя наследница именно заради духа, който притежаваш!

— Ох, не зная… Може би е сбъркал…

— Но аз не бъркам, Маргарет! — категорично отсече Бърнис, взе в длани мокрото лице на гостенката и продължи: — Сега слушай внимателно, дете мое. Аз посъветвах брат ти относно избора на наследник и той ме послуша. Не сме сбъркали с теб, можеш да бъдеш сигурна в това. Но пътят ти е труден, необходими са ти много сили.

— Не знаех, че ще е чак толкова труден! — проплака Маргарет.

— Ние също. Но такава е била Божията воля. Той винаги ни подлага на изпитания… — Потупа я успокоително по ръката и добави: — Престани да плачеш и се овладей. Време е да свикаме военния съвет.

В канцеларията на Бърнис витаеше приятно спокойствие. Може би защото формата на помещението беше такава. Приличаше на пещерите от приказките, които Маргарет разказваше на малката Франси.

— Онова чудовище държи детето ми, Бърнис! — избухна в нови ридания Маргарет. — Защо водим тази война с фамилията Леонфорте? Те убиха Дом, видяха сметката на Тони, направиха ми засада на Парк авеню. Гадняра държи Франси, а на всичкото отгоре изгубих контрол и над бизнеса си! — сълзите се стичаха по лицето й на буйни вадички, вече не беше в състояние да ги спре. Юмруците й гневно се свиха, очите й хвърляха мълнии: — Ах, това противно животно! Ще го убия, дори да изгубя собствения си живот!

Бърнис седна под позлатения дървен кръст и скръсти ръце пред гърдите си. Годините бяха изсушили лицето й, гладката кожа сякаш беше опъната направо върху деликатните кости, без подплънката на подкожни тлъстини и съединителна тъкан. Но годините се бяха оказали безсилни пред блясъка на бледосините очи — остри, млади, интелигентни. Очите, чийто огън беше давал сили на толкова много хора…

— Мила моя — промълви спокойно тя. — Ако наистина мислиш по този начин, Чезаре Леонфорте вече е спечелил войната… Ти си шокирана и уплашена, това е нещо напълно разбираемо. Отлично разбирам какво чувстваш, Маргарет… — дланите й легнаха върху стиснатите юмруци на младата жена, пръстите й неволно започнаха да се отпускат под успокоителната им топлина. — Но на това трябва да сложим край, при това веднага! Страхът ражда омразата, а омразата е майка на грешките… Хора като Чезаре Леонфорте умеят да се възползват от грешките на своите врагове.

— Нима не виждаш какво ми стори тоя тип? — извика Маргарет. — Отне ми всичко, за което си струва да се живее! Завари ме неподготвена, нанесе ми смъртоносен удар! Аз изгубих не само битката, но и цялата война! След по-малко от два часа трябва да бъда в Шийпсхед Бей, иначе Франси ще умре!

— Той няма да убие дъщеря ти! — отсече Бърнис с такава увереност, че Маргарет най-сетне й повярва.

— Откъде си толкова сигурна?

— Опитай се да мислиш рационално, мила моя. Какво ще спечели той от смъртта на Франси? Тя е единственият лост, който би могъл да използва с успех срещу теб. Изпусне ли го, ще изпусне и теб. Бъди сигурна, че Чезаре отлично знае това.

Маргарет стисна устни, зъбите й изскърцаха. Бърнис каза, че знае как се чувства, но това едва ли е така. Просто защото никога не е имала дете и не може дори да предположи, че майката е готова да стори ВСИЧКО, за да спаси живота на рожбата си.

— Моите уважения, Света майко, но ние с теб говорим за Чезаре Леонфорте! — поклати глава тя. — А този човек не е нито рационален, нито логичен. Животът му е изцяло подчинен на емоциите и ние с теб прекрасно знаем това! — Пръстите й отново се е виха в юмруци, въпреки успокоителната топлина, която излъчваха дланите на Бърнис.

— Маргарет!

Бърнис се приведе напред, силата на психиката й се уви като пашкул около изтерзаната душа на младата жена.

— Слушай ме внимателно, трябва на всяка цена да разбереш това, което ще ти кажа. Направи усилия да се освободиш от жаждата за мъст. — Главата на Маргарет отрицателно се поклати. — Не, не се опитвай да отричаш… Виждам жаждата за мъст в очите ти, чувствам я в свитите ти юмруци. Но ти трябва да прогониш тази отрова от душата си, мила моя. Именно тя даде началото на кървавата вендета между фамилиите Леонфорте и Голдони. Ако не се освободиш от нея, ще се пролее още много кръв!

Маргарет замълча. Стана й някак спокойно и приятно, къпеше се в пенливите води на силата, която се излъчваше от възрастната жена. Това беше сила, която Бърнис използваше рядко. На практика повечето от хората, които я посещаваха в манастира, изобщо не подозираха за нея. За тях тя беше просто една блага и спокойна старица, която им предлагаше душевен комфорт, но нищо повече.

— Не мога да сведа глава в примирение, Бърнис — въздъхна най-сетне Маргарет. — Не искай това от мен, просто няма да се получи. Чуваш ли, няма!

— Сякаш слушам Доминик — усмихна се леко Бърнис. — „Нападай, казваше той. Нападай постоянно! Свиеш ли се в защита, с теб ще бъде свършено!“ По тази причина ненавиждаше Федералната програма за защита на свидетелите и въпреки нея поддържаше контакт с теб… Доминик живееше живота си по собствени правила и пет пари не даваше за околните…

Маргарет гледаше като омагьосана ярките сини очи на жената срещу себе си.

— В момента Чезаре държи най-скъпото ти — продължи Бърнис. — Но аз не те карам да се свиваш, Маргарет. Напротив — мисля, че вече навлизаме в последната фаза на кървавата вендета между фамилиите Голдони и Леонфорте. Моментът е тежък, дете мое. Но именно сега трябва да бъдеш силна. Именно сега трябва да изградиш тактиката, която ще ти донесе победа.

— Ох, не зная… — поклати глава Маргарет. — Всичко около мен рухна, не зная на кого мога да се опра.

— Именно това е целта на Чезаре. От теб зависи дали ще успее, или не… — Бърнис стегна пръсти около китката на Маргарет, топлината й нахлу в тялото на младата жена. — Сега трябва да се възползваме от всичко, което притежаваме. При това по най-бързия и правилен начин. Нали на това те учихме, докато беше тук?

Маргарет замислено кимна с глава.

— Не силата ни корумпира — продължи Бърнис. — Корумпира ни злоупотребата със сила. Тя дава могъщество на фамилията Леонфорте, но тя и ще ги погребе!

— И двамата братя ще се избият взаимно, така ли? — горчиво я изгледа Маргарет.

— Възмездието е в ръцете на Бога — отвърна твърдо Бърнис. — Ще те моля да не забравяш това, особено през следващите дни. — Изправи се и добави: — Сега ще те оставя сама, трябва да се подготвиш психически. Всичко в този манастир е на твое разположение, както винаги… Не се колебай и искай каквото считаш за необходимо.

Наведе се към челото на Маргарет и нежно я целуна, от фигурата й лъхна приятно спокойствие:

— Бог да те благослови, дете мое… Дано вечно да те закриля!

 

 

Утринната мъгла от река Сумида се спускаше над Токио, очертанията на сградите и улиците станаха размити и неясни, като на долнокачествена пощенска картичка. Грохотът на мощния мотор „Кавазаки“ отекваше между стените на строените още преди войната складове. Никълъс натисна спирачките и изключи двигателя. В настъпилата тишина се разнесе далечният и плачлив вой на корабна сирена.

Слезе от мотоциклета и отправи поглед към малката къщичка, сгушена между фасадите на два огромни склада. Беше сива и незабележима, човек би трябвало предварително да знае за нея, за да може да я открие.

Ето какъв бил домът на Кисоко — сестрата на Микио Оками, помисли си Никълъс. Мястото, което Нанги е избрал за тайно убежище. Но защо го прави, запита се Никълъс, тикна каската под мишница и пое по стълбите към входната врата.

Звънец липсваше, мястото му заемаше традиционното бронзово чукче, което звънна необичайно силно върху плота на вратата. Никълъс опря длан в нея и веднага разбра на какво се дължи това — вратата беше направена от солидна стомана. Странно приспособление за един частен дом, помисли си той. Защо са тези необичайни мерки за сигурност?

Нямаше време да търси отговор на този въпрос, тъй като вратата се отвори и на прага застана сестрата на Оками.

Беше чувал доста неща за нея, но никога не беше я виждал. Кисоко живееше затворено, срещаше се с малко хора. Приликата й с Оками беше поразителна.

— Няма ли да влезете? — покани го със звучен глас тя, а тонът й беше като на стар познат. — Скоро отново ще завали и ако останете още малко тук, положително ще се измокрите.

Видя колебанието му, усмихна се и добави:

— Зная кой сте, Линеър-сан. Веднага ви познах.

Той пристъпи в антрето, тежката стоманена врата се захлопна зад гърба му с тътена на затворнически портал.

— Приличате на баща си — каза Кисоко. — Но едновременно с това имате нещо и от майка си…

— Вие сте ги познавали?

— Да, бих казала, че е така…

Озова се в овален вестибюл. Стените бяха боядисани в кремаво, гипсовите розетки по ъглите бяха златни. В средата имаше елегантна поставка от мрамор, върху която стоеше висока кристална ваза със свежи цветя. Зад нея се виждаше широко мраморно стълбище — от онези, които са били строени в началото на века.

Въпреки подчертано европейския вид на къщата, Кисоко беше облечена в традиционното японско кимоно от фина коприна. Косата й беше събрана в сложна фризура, придържана от няколко дълги и красиво гравирани фиби от старо сребро. Кимоното й беше оранжево-червено, под него се виждаше част от специалното бельо, оцветено в модерния напоследък индигов цвят.

Никълъс знаеше, че тази жена отдавна е надхвърлила седемдесетте, но на практика изглеждаше поне с двадесет години по-млада. Кожата й беше чиста и гладка, като на порцеланова статуетка. Лицето й имаше странна, асиметрична форма, над която доминираха свежи чувствени устни и блестящи черни очи, които, според слуховете, били в състояние да правят точна преценка на хората дори от най-дребните и незабележими на пръв поглед подробности в тяхното поведение. Полугласно се твърдеше, че тази жена била „канашими де нуитори шитеару“, което в буквален превод означаваше „пронизана от тъга“. С тази фраза японците обикновено говорят за хора, преживели дълбока лична трагедия. Никълъс нямаше никаква представа за трагедията на Кисоко и подозираше, че малцина са в течение. Вземайки предвид затворения начин на живот, който водеше тази жена, той беше почти сигурен, че ако наистина е преживяла някаква трагедия, за нея знае само брат й…

Поведе го по дълъг коридор, облицован с дъски от черешово дърво. По стените бяха окачени „суримоно“ — японски литографии от XVII век, които някога са използвали като поздравителни картички. Техни автори са били известни художници, подложени на преследване от своите съвременници. Но днес вече заемаха достойно място сред общността на творците, произведенията им се търсеха по всички търгове и аукциони в света.

Танцан Нанги го очакваше в гостната, тапицирана в златистозелени тапети. Беше се изтегнал на малък френски диван с бледожълта дамаска, изглеждаше тъжен и уморен.

— Радвам се, че сте тук, Линеър-сан — подхвърли с жизнена усмивка Кисоко, сякаш искаше да разпръсне натрупалото се във въздуха напрежение. — Съжалявам, че не се сетих да ви поканя по-рано…

Подът беше покрит с голям персийски килим, мебелите бяха стари и от различни епохи, върху тях имаше удобни възглавнички. Край стените се издигаха високи стъклени шкафове, в които имаше великолепно запазени самурайски доспехи. Колекцията беше пълна и съвсем автентична, доста по-богата и по-скъпа от тези, които можеха да се видят в музеите.

— Тези брони са на Кен, моя син — обади се Кисоко, проследила погледа на Никълъс.

— Великолепни са — промълви със страхопочитание той.

Кисоко леко се поклони:

— Вашата оценка без съмнение ще му достави удоволствие — на лицето й се появи лека усмивка. — Ще приемете ли чаша чай? — попита така, сякаш бяха сами в стаята.

— Не, благодаря.

— Не е нищо особено, но все пак…

— Не, благодаря.

Тя попита още веднъж и той, според правилата на това тежко конфуцианско общество, беше принуден да приеме. Кисоко се поклони:

— Ще ме извините за момент, но днес прислугата има почивен ден…

Останал сам в компанията на Нанги, Никълъс се приближи до дивана:

— Нанги-сан.

— Как ме откри? — рязко попита възрастният мъж.

— С помощта на емисиите от твоето „Ками“.

Никълъс седна до своя приятел и наставник, опитвайки се да не обръща внимание на хладината, излъчваща се от него.

— Няколко въпроса се нуждаят от спешното ни внимание, Нанги-сан — промълви той.

— Можеш да ги обсъдиш с Тьорин-сан, нали затова е назначен?

— Тьорин не притежава твоя опит. Освен това все още не мога да му се доверя изцяло…

— Той се ползва от моето пълно доверие — натърти Нанги. — Трябва да намериш начин да се сработиш с него — отпусна се на облегалката и въздъхна. — Аз остарявам, Никълъс-сан… Или просто ме обзема меланхолията. — Здравото му око се извърна към приятеля. — Ти си прекалено добър детектив, за да мога да се скрия… Нали разбираш какво искам да кажа? Преди пет години едва ли бих допуснал такава елементарна грешка…

— Трябва да поговоря с теб, Нанги-сан — настоя Никълъс. — Без действащ президент в „Сато-Томкин“ бързо ще настъпи хаос. Трябва да замина за Ню Йорк по важни задачи, не мога да кажа колко дълго ще остана там… А „Сато“ има нужда от твърда ръка.

Нанги се поизправи на дивана:

— Аз няма да съм вечно тук, Никълъс-сан. Добре познавам характера ти и зная, че едва ли ще се заковеш в Токио, за да ръководиш ежедневните операции на „Сато интернешънъл“. Имаш достатъчно работа и в Америка, да не говорим за връзките ти с Оками-сан и Якудза…

Главата му се извъртя настрана, в стаята отново се възцари странното, хладно мълчание.

— Ето защо съм принуден да прехвърлям повечето от задачите на Тьорин-сан — продължи след паузата Нанги. — Той е млад, но бързо се учи. Ти трябва да преодолееш своите предразсъдъци и да му се довериш…

— Аз не искам да му се доверя!

— Виждам.

Никълъс си даде сметка, че между двамата е зейнала дълбока пропаст. Въздъхна и призна пред себе си, че за подобно нещо не е бил готов.

— Нанги-сан — започна той. — Ако трябва да… — млъкна и рязко се извърна към вратата. Изправена на прага, Кисоко внимателно ги наблюдаваше. Срещнала погледа на Никълъс, тя се плъзна навътре, безшумно като дух.

Нанги отново извърна глава.

— Бих искал да не си тук — глухо промълви той.

Кисоко остана с очи, вперени в изящния сервиз за чай, после стрелна Никълъс и се усмихна. Някога трябва да е била много чувствена жена, неволно отбеляза той. Сервизът плавно легна върху модерната масичка от ковано желязо и пушено стъкло. В ръката на домакинята се появи малко шишенце, розово хапче потъна под езика на Нанги. Здравото му око за момент изгуби напрегнатото си изражение, от устата му се откърти тежка въздишка.

— Трябва да поговорим, Нанги-сан — меко настоя Никълъс. — Имам нужда от информация относно нашите партньори от „Денва“…

— Както винаги ще направя всичко, което се иска от мен — разпери ръце Нанги.

— Само не го преуморявайте, Линеър-сан — тихо се обади Кисоко и напълни чашките със зелен чай.

Никълъс отпи една глътка и поклати глава:

— Искаш да се доверя на Тьорин-сан — човека, който ни е вкарал в това странно съдружие с „Денва“… Ние с теб сме имали много предложения за съдружие, но никога не сме ги приемали, Нанги-сан… Никога не сме пожелали да бъдем отговорни пред външни хора и това е причината, която ме кара да се чувствам притеснен от „Денва“. Моментното ни състояние е такова, че и най-малкият пропуск може да доведе до сериозни финансови затруднения…

— Не разбираш ли, че „Кибер-нет“ е единственият ни шанс? — вдигна глава Нанги. — Трябва първи да въведем системата в Япония, иначе сме загубени. Не след дълго и други компании ще разполагат с тази технология.

— А ти не разбираш ли какво си направил? — повиши тон Никълъс. — Нима не съзнаваш, че си заложил всичко на една карта? Ако стане някаква засечка, именно „Денва партнърс“ ще се докопат до буркана със сладкото! А нашият дългогодишен труд ще хвръкне по дяволите!

— Ти нямаш предвид, „Денва партнърс“ и „Кибер-нет“, Никълъс-сан — поклати глава Нанги. — Безпокоиш се от факта, че в ръцете на Тьорин-сан има прекалено голяма власт, нали?

— Наистина мисля, че той е твърде млад, за да бъде вицепрезидент — кимна Никълъс, внимателно опипвайки минното поле на непознати за него взаимоотношения. Колко близки са станали Тьорин и Нанги в негово отсъствие? Петнадесет месеца съвсем не са кратък срок… — Моля те, опитай се да видиш нещата от моя гледна точка… Дори не бях чувал за Канда Тьорин, когато заминах за Венеция да изпълня дълга си към Кайшо… А днес, година и половина по-късно, го заварвам отговорник на най-важната операция за оцеляването на компанията. И което е още по-тревожно — заставен съм да приема съдружие с неизвестна фирма. Нещо, което е прецедент в нашата практика…

Нанги леко кимна с глава, в здравото му око се появи смъртна умора. Кисоко хвърли предупредителен поглед към Никълъс.

— Разбирам тревогите ти, Никълъс-сан — бавно отвърна Нанги. — Но светът се променя, независимо от нашите желания. — Слабото му тяло се размърда, на лицето му се появи лека усмивка. — Казвам това не за да те обидя, а просто защото такива са фактите. Към тях трябва да прибавя и още един: имах нужда от теб тук, но ти си човек на честта и дълговете на баща ти са твои… Зная, че си изпълнен с чувство за вина, но това е излишно. На твое място и аз бих постъпил по същия начин. Честта е над всичко, Никълъс-сан. Тя ни прави такива, каквито сме, тя лежи в основата на съществуванието ни… — ръката му започна да трепери и Кисоко побърза да вземе чашката му.

Сляпото око гледаше неподвижно в една точка, сякаш за да подчертае смисъла на думите му.

— Но фактът си остава непроменен: Ти не беше тук, а аз нямах възможност да се справя сам. Имах нужда от по-млад и енергичен човек, със здрави инстинкти и свежи идеи. Човек, който познава бойното поле и може да гледа в бъдещето по начина, по който го правиш ти… Човек, който не се обръща назад и няма да се страхува от решителни действия. И този човек беше Канда Тьорин.

Попаднах на досието му преди доста време и реших да го наблюдавам. Тримесечните му отчети бяха истински шедьоври и това ме накара да го привлека в ръководния екип на компанията. Не съжалявам за решението си, тъй като нито веднъж не ме е подвел…

В стаята легна тежка тишина. Сякаш и тримата се бяха превърнали в музейни експонати, съвсем като тези зад стъклените витрини. Никълъс усети как дишането му става плитко и незабележимо, а сърцето му сякаш спира. Времето и пространството се размиха и изчезнаха. „Не! Не сега!“, заповяда си той. Но вече беше късно. Тъмният облак на Кшира се надигна и погълна съзнанието му. Изпита чувството, че пропада в бездънна пропаст. Видя се някак отстрани, като в кошмарен сън… Тялото му се поклащаше като узрял царевичен мамул, редом с него висяха и телата на останалите… Безпомощни, флегматични, всички те чакаха ножа на стопанина. После в душата му се отвори бездънното око на Кшира, ослепителен лъч светлина попадна за миг върху тайнството на Смъртта. Дълбоко в душата му започна да се заражда вик на ужас…

Нанги задряма. Кисоко седеше неподвижно като статуя, която очаква някакъв тайнствен сигнал. Измина доста време, преди да се размърда.

Ще ви изпратя — прошепна тя.

Никълъс бавно се изправи на омекналите си крака. Направи няколко дълбоки вдишвания, после колебливо последва домакинята. На вратата тя се обърна да го погледне:

— Нанги-сан ви е разказал за нас, нали? От всички останали ме е пазил в дълбока тайна…

Това беше вярно. Миналата година Нанги му намекна за връзката си с Кисоко. Бяха се срещнали преди единадесет години, връзката им била бурна и трагична. Нанги не успял да я забрави, повторната им среща била решителната. Останал при нея завинаги…

— Нямам намерение да споменавам за вас пред никого — разбра я Никълъс. — Най-малкото пък пред Тьорин-сан…

Тя благодарно склони глава, после промълви:

— Не му се обиждайте. Беше му много тежко да ви приеме в това състояние, при това точно тук… Не обича да го виждат слаб и болен…

— Но вчера ние пак се видяхме, беше в колата му…

— Вчера е бил готов. Облечен както обикновено, натъпкан със съответната доза лекарства… Обзалагам се, че срещата ви е била кратка.

— Така беше.

Тя кимна и се усмихна:

— Такъв си е той, Линеър-сан, не бива да се обиждате. Обича ви като роден син, счита ви за част от себе си… И точно по тази причина се срамува и не иска да го виждате стар и безпомощен…

— Трябваше да дойда…

— Разбира се — кимна тя. — Аз оценявам това и мога дави уверя, че същото се отнася и за него… Като не броим срама, който ръководи поведението му… — очите им се срещнаха, Кисоко тихо добави: — Преди шест месеца, когато той получи сърдечния удар, вие не бяхте тук…

— Не мога да си го простя — въздъхна Никълъс.

— Аз ви прощавам — неочаквано заяви Кисоко. — А Нанги-сан не вижда за какво трябва да ви прощава… — Пристъпи крачка напред и продължи: — Искам да разберете, че няма никакъв смисъл да се чувствате виновен… Ще ви призная това, което той едва ли някога ще посмее да ви признае — инфарктът му беше доста по-тежък, отколкото го представихме… Дори Тьорин-сан няма понятие за това… Не, не бива да се безпокоите… Докторите твърдят, че ще се оправи и последици няма да има. Но процесът ще бъде продължителен… — гласът й премина в шепот. — Ще си позволя да ви отправя една молба, Линеър-сан… Ние действително се запознахме току-що, но аз познавах вашите родители и ги обичах…

— Ще направя всичко, което е по силите ми, Кисоко-сан.

Тя кимна с облекчение, а той изпита странното чувство, че иска да го докосне. Което беше изключено, разбира се. Подобна проява на невъзпитание от жена като Кисоко е просто немислима.

Мигът отмина, на лицето й отново се появи усмивката:

— Много приличате на баща си. Хубав мъж, със силна воля… — ръката й натисна бравата, палавият ветрец разроши косите им. — Вършете каквото трябва, Линеър-сан… Само му дайте време да се възстанови… Дори ако това означава да работите известно време с Тьорин-сан…

Вятърът запрати в краката им ситни водни капчици, откъм реката долетя протяжният вой на корабна сирена.

— Ценя високо вашата откровеност, Кисоко-сан — склони глава Никълъс.

— Не бих могла да бъда друга — усмихна се тя. — Вие сте близък с най-скъпите на сърцето ми хора. — Очите й потънаха в неговите, той отново изпита чувството, че преди години тази жена е била наистина забележителна. — Вие сте ангел-пазител на брат ми… Нали така казват на Запад?

Никълъс кимна с глава и отново каза:

— Ще направя всичко, което е по силите ми, Кисоко-сан.

— Сигурна съм в това и ви благодаря предварително — поклони се тя. Той отново изпита странното чувство, че иска да протегне ръце и да го прегърне.

— Бог да те пази — прошепнаха едва чуто устните й, когато фигурата на Никълъс се стопи в мрака.

 

 

Никълъс причака Хонико на стълбите, които водеха към „Пул Марин“.

— Днес не беше ли почивният ви ден? — подвикна той от седалката на кавазакито.

Хонико спря за миг, засмя се и продължи да слиза по стълбите:

— Така е, но вие откъде знаете това?

— Попитах Йоши, колегата ви метрдотел — отвърна той.

Тя започна да си пробива път към него през навалицата, блъскаща се по тротоарите на Ропонги. Беше облечена с ленена пола на синьо-зелени райета, перленосива блузка и лек жакет на черно-зелени ивици. На краката си имаше черни обувки с нисък ток, около шията й висеше тънка златна верижка.

— Но това не обяснява факта, че ме чакате именно тук — отбеляза тя.

— Йоши каза, че след около час ще се появите за някакво събрание на персонала…

— И това ли ви каза?

— Споделих, че съм влюбен във вас… Предполагам, че ме е съжалил.

— Е, по-добре той, отколкото аз…

Хонико си сложи слънчевите очила. Облаците действително бяха започнали да се разкъсват, но Никълъс не беше убеден, че именно това е причината. Жената продължаваше да се държи резервирано.

— Толкова ли съм зле? — направи опит да се усмихне той.

— Искате нещо — вдигна глава тя. — Проблемът е, че не разбирам какво…

— Вече ви казах — опитвам се да открия Нгуен Ван Трък.

— О, да — онзи, който ви дължи пари…

— Точно така.

— Вие сте лъжец! — пристъпи крачка към него тя.

— Не, не лъжа…

— Но аз не се поддавам на заплахи! — приведе се напред Хонико.

— Че кой ви заплашва? — вдигна вежди Никълъс, после с усмивка предложи: — Защо не свалите тези очила?

— Не се поддавам на заплахи, дори когато те идват от симпатичен мъж, яхнал лъскав мотоциклет! — повтори упорито жената.

— Е, след като вече очертахте фронтовата линия, не ми остава нищо друго, освен да ви поканя на обяд — въздъхна Никълъс.

— Или аз вас — подхвърли Хонико.

— Ето, пак тази линия — отвърна Никълъс и потупа кожената седалка зад себе си. — Ще идем да хапнем, а после ще правим това, което пожелаете. Става ли?

Вместо отговор, Хонико яхна мотоциклета, притисна твърдите си гърди в гърба му и го хвана през кръста.

Свали слънчевите си очила едва в малкия ресторант, носещ странното име „Третият камък от слънцето“. Имаше такова парче на Джими Хендрикс, спомни си Никълъс. Намираше се на една от терасите на небостъргача Горгон билдинг, на хвърлей камък от „Малкия Бевърли хилс“ — модерно заведение в американски стил, любимо място на местните пънкари.

Никълъс го харесваше, тъй като беше едно непретенциозно островче сред морето от тежки френски и китайски ресторанти, а освен това беше разположено точно срещу изцяло остъклената ритуална зала на Горгон билдинг, в която бракосъчетанията по европейски маниер следваха едно след друго в непрекъснат поток. В момента течеше сватбената церемония на млада японска двойка, облечена в стил „Елвис и Присила Пресли“. Туширана до известна степен от дълбоката рецесия, вулгарната американска мода в стил „Дивият Запад“ все още изглеждаше странно, когато се прилагаше върху японските младежи. Когато от мощните тонколони започна да се лее „Пламтяща любов“ — един от големите хитове на Краля, Хонико не издържа и избухна в смях.

— Значи все пак притежавате чувство за хумор — отбеляза Никълъс.

— Исусе! — избърса очите си тя. — Знаехте ли предварително какво представлява това място?

— Да — кимна с усмивка Никълъс. — И затова реших, че човек като вас, зает през по-голямата част от денонощието в луксозен ресторант, вероятно ще държи повече на атмосферата, отколкото на храната…

— Много сте предвидлив — изгледа го с тъмните си очи тя. После, сякаш неволно му беше отправила този малък комплимент, грабна менюто и заби глава в него. „С тази руса коса и издължени азиатски очи прилича на странен коктейл, помисли си Никълъс. Нещо като саке с мартини…“

След няколко секунди тя забеляза, че Никълъс не проявява интерес към менюто.

— Не сте ли гладен? — попита. — Или тук храната е прекалено лоша?

— Поръчайте вместо мен. Убеден съм, че ще ми хареса…

— Вие сте най-самоувереният мъж, когото съм виждала — остави менюто на масата Хонико. — Как го правите?

— Какво искате да кажете?

— Вижте какво става наоколо. Живеем в един нестабилен свят. Навремето си казвах: поне в Япония има стабилност. Но сега? През последните четири години всичко хвръкна по дяволите. Потънахме в дълбока рецесия, банкрутите следват един подир друг, големите банки рухват, скъпата йена ни съсипва, недвижимите имоти се обезценяват, появи се безработица, управляващата партия е свалена от власт, хората се интересуват повече от цената на ориза, отколкото от съдбата на правителството…

Насреща Елвис и Присила излязоха на обляната от слънце тераса, заобиколени от радостните гости. „Пламтяща любов“ отстъпи място на „Искам те, имам нужда от теб, обичам те“. Някой подаде микрофон на младоженеца, той го грабна и започна да пее и да кърши бедра. Присила запляска с ръце, гостите аплодираха.

— Ето защо харесвам самоуверените хора — въздъхна Хонико и също изръкопляска. — Те имат стабилен мироглед й се оправят в живота. — Очите й се спряха върху лицето му. — И това ми напомня, че на небето все още свети пътеводната Северна звезда…

— Като самурайските даймийо — онези средновековни бойци, които са населявали някога Ропонги…

— Точно така. Светостта на техните идеали винаги е била загадка за чужденците.

Келнерът донесе питиетата и Хонико му поръча салата с козе сирене и задушени зеленчуци.

— Вегетарианка съм — поясни на Никълъс тя. — Надявам се, че това не ви смущава…

Той поклати глава.

— Знаете ли откъде идва името Ропонги? Някога този район е бил собственост на шестима от онези даймийо, за които ви споменах. В имената на всички се е съдържал китайският йероглиф, обозначаващ „дърво“. Оттам идва и Ропонги, което означава „шест дървета“. В средата на XIX век губят статута си на самураи, династията Мейжи им отнема собствеността и я прехвърля на Имперската армия.

— Познавам съвременната история — поклати глава Хонико. — Зная, че след войната тук са били настанени американски окупационни части и постепенно кварталът се превръща в район за забавления. — Пръстите й си играеха със слънчевите очила. — В онези години баща ми е работил тук…

— Бил е в армията, така ли?

— Във военната полиция — отвърна тя, а тъмните очила продължаваха танца си над чашите. — Преследвал лошите, знаете… Валутни спекуланти, търговци на оръжие, черноборсаджии…

Ставаше интересно. Тази жена ясно показваше, че не желае да говори за баща си, но въпреки това го правеше.

— Разкажете ми за майка си — каза Никълъс, след като изчака да сервират салатите. Стремежът му беше да отнеме част от напрежението.

— Няма кой знае какво за разказване. Баща ми се запознал с нея в Ропонги… — очите на Хонико бяха насочени към следващата брачна двойка. Тези бяха облечени в черни кожени костюми на мотоциклетисти, пъргав фотограф ги инструктираше как да заемат най-добри пози.

— И това е всичко, така ли?

Хонико изчака сватбарите да бъдат подредени срещу слънцето, после бавно сведе очи към салатата си.

— Извинявайте, това не ми влиза в работата — рече Никълъс.

На терасата отсреща двамата младоженци си разменяха якетата. Раменете и ръцете им бяха така татуирани, че кожа почти не можеше да се види.

Заковала внимателен поглед в шарените татуировки, Хонико бавно поклати глава:

— Всъщност това съвсем не е всичко…

Никълъс мълчаливо чакаше, очите му следяха пъргавите действия на фотографа.

— Майка ми е работила съвсем близо, в едно „торуко“ — промълви тя след дълга пауза. Очите й срещнаха неговите и побързаха да се отместят встрани. — Знаете ли какво е „торуко“?

— Да, в днешно време ги наричат „сапунджийници“… — Никълъс набучи на вилицата си малко задушени зеленчуци, покрити с козе сирене. — Името произлиза от изопаченото наименование на английски, което означава „турска баня“.

— Тогава сигурно знаете, че мъжете не ходят на „торуко“ само за да се изкъпят…

— Обикновено това зависи от сумата, с която биха желали да се разделят…

— И от въображението на жената, която те къпе — добави тя и сведе поглед към недокоснатата салата пред себе си. — Майка ми е била „хало“… — Думата беше жаргонна. В буквален превод означава „кутия“, но значението й е съвсем различно, когато става въпрос за жените в мъжките бани.

— Баща ви знаел ли е това?

— Да. Това било тяхното „тенки“… — „Тенки“ е японската дума за тайна, която знаят само двама души. — Получил сигнал, че в банята се намира опасен черноборсаджия. Арестувал го вътре, буквално с насапунисани гениталии. Същата участ сполетяла и останалите посетители, включително и майка ми…

— И двамата се влюбили…

— Безумно — засмя се с леко притеснение Хонико. — Баща ми беше стопроцентов американец — праволинеен и малко романтичен… Изобщо не е имал представа за японския характер… — Остави вилицата, която от известно време въртеше между пръстите си. — Единственото му желание било да я отведе по-далеч от този живот…

— Тя, естествено, приела — добави той и отмести салатата си. — Не защото го е искала, а защото той е пожелал така, нали?

— Тя му станала съпруга — отбеляза Хонико, наблюдавайки сръчните ръце на келнера, който разчистваше масата. — Това, което е поискал от нея…

— Нима е имала друг избор?

— Страхувам се, че не — поклати глава Хонико. — Той я измъкнал от затвора. Семейството й било в Изе, никой дори не подозирал, че тя работи в Токио… — Пред тях се появиха чинии с красиво подредени зеленчуци. — Платил й глобата, изчистил досието й… „За да започнеш нов живот“, рекъл… — Вилицата й набучи един аспарагус с доста повече сила от необходимото. — Той, а не тя… — Очите й гледаха набученото на вилицата парче зеленчук с такъв интерес, сякаш го очакваше да оживее. — Можете да си представите колко му е била благодарна, нали?

На терасата отсреща фотографът буквално побъркваше нещастните младоженци.

— От този ден нататък тя му е дължала огромно „гири“ и не можела да му откаже нищо… Най-смешното е, че ако баща ми е подозирал това, той без съмнение би се побъркал… Но подобно нещо и през ум не му минавало, разбира се…

Никълъс ровеше в чинията си, вероятно заразен от нейната липса на апетит.

— В крайна сметка обикнала ли го е? — попита той.

Хонико го възнагради с крива усмивка и отмести чинията си:

— Всички търсим хепиенда, нали? Всъщност не мога да отговоря на този въпрос… Тя почина преди година, а баща ми… — от устата й се откъсна тежка въздишка. — Не зная къде е, не зная дори дали е жив… Напусна ни, когато бях на дванадесет години, оттогава насам не съм чувала нищо за него. Не се обади, не прати дори цент за издръжката ми. Нищо. Сякаш никога не е съществувал. Оттогава до самата си смърт мама не произнесе името му нито веднъж…

— Очите й срещнаха неговите. — Предполагам, че го е обичала… Защото той наистина й разби сърцето…

Насочил поглед към тълпата, която се блъскаше в церемониалната зала, Никълъс сериозно се усъмни в правилността на хрумването си да доведе тази жена именно тук.

Изведнъж светът наоколо се наклони на една страна, сватбарите насреща заприличаха на шарени лентички, небето придоби цвят на дъвка. Никълъс стреснато сведе очи към ръката си, легнала върху масата. Нима действително е проникнала през плота, както изглеждаше? Тръсна глава, но в ушите му продължаха да бръмчат милиони пчели. Усети озадачения поглед на Хонико, но на практика изобщо не я виждаше. Дъвката бавно се спускаше от небето и заплашваше да го погълне.

После всичко дойде на мястото си — като опънат ластик, изплъзнал се между пръстите.

— Лошо ли ви стана? — попита Хонико. — Преди миг бяхте бял като вар, а сега се потите…

Никълъс избърса челото си със салфетката, езикът му беше странно надебелял. Какво стана? Пристъпът беше на Тао-тао, в това съмнение нямаше. Но не беше Акшара, а по-скоро Кшира… Мрачна и стихийна енергия, неподлежаща на контрол. Накъде се устреми тя? Въпросът го накара да потръпне от ужас.

— Няма нищо, всичко е наред — успя да смотолеви той. И веднага усети фалша в собствените си думи.

 

 

Преди тридесет години хотел „Голдън гейт ин“ бил модерно и процъфтяващо заведение. Въпреки грозната си фасада, сградата била особено удобна за срещи на бандитите от Куинс и Източен Ню Йорк. Разположена на пресечката на авеню Кони Айлънд и Белт паркуей, тя предлагала отлична гледка към залива Шийпсхед Бей. А там, върху широката пясъчна ивица, лежало всичко, което бандитите харесват: плаж, яхти, разголени женски тела…

Имало, разбира се, и други тела. Вкочанените трупове на врагове, които полицията от време на време откривала сред гъстата тръстика. Именно тук Майк Леонфорте беше видял сметката на Джино Скалфа през далечната 1961 година, но Джино не беше нито първият, нито последният…

Днес хотелът вече не предлагаше подслон на гангстери, които си падат по уиски, русокоси красавици и масажи. На практика той беше затворен от години и вече започваше да се руши. Но околността — дива, обрасла с ниски храсталаци и отдавна запусната, продължаваше да се напоява с кръвта на някогашните клиенти и техните наследници…

Именно тук Чезаре Леонфорте трябваше да се срещне с Маргарет. Тя пристигна десет минути по-рано и остана да чака в колата. Не беше студено, но скръсти ръце на гърдите си, в отчаян опит да спре неудържимото им треперене.

Сърцето лудо блъскаше в гърдите й. Направи опит да се успокои, потъна в миналото и се замисли за начина, по който Гадняра беше успял да съсипе живота й. Вероятно именно това й помогна да разбере, че през последните два дни се намира в състояние на силен стрес. Струваше й се, че са били не два дни, а няколко седмици, запълнени с парализиращо напрежение. Чезаре — умно и проницателно копеле, както винаги, беше успял да прониже сърцето й точно три пъти подред. И по този начин да я лиши от най-силното й оръжие: разума. Паническият страх за живота на Франси изхвърли от съзнанието й всичко — дори тъгата по разрушения бизнес и смъртта на Тони, с когото все пак беше имала и добри дни… Той се държеше грубо с нея, но без съмнение я обичаше. За съжаление не можа да надрасне себе си и остана там, където беше, когато се запознаха. Тони просто беше от мъжете, които не могат да проумеят женските амбиции. Особено когато тези амбиции водят до успех… За него Маргарет трябваше да си стои у дома и да го дарява с наследници — един безкраен низ от мъжки рожби, носещи фамилията Де Камило… А тя направи точно обратното: гмурна се в живота, получи добро образование и започна самостоятелен бизнес. Нещо немислимо в очите на Тони, нещо недопустимо за една добра съпруга и майка… После стана още по-зле. Доминик направи от Тони свой наследник само на книга, а цялата реална власт бе прехвърлена в ръцете на Маргарет. С нея споделяше своите тайни, нея подготвяше за върховен шеф на могъщата организация. И Тони съвсем побесня.

Сега Тони е мъртъв. Маргарет жалеше за него в традиционния смисъл на това понятие, но дълбоко се съмняваше, че някой ден ще усети липсата му край себе си.

Очите й се заковаха в дупката на арматурното табло — там, където доскоро се намираше скъпият компактдиск. Изкърти го с помощта на щангата, която намери в багажника, и го изхвърли през прозореца в движение. Едва тогава, абсолютно сигурна, че Чезаре не може да я подслушва, тя набра номера на пейджъра, чрез който се свързваше с един от най-важните агенти на Голдони — високопоставен общински, служител. Нареди му да отстрани от следствието по убийството на Тони както онова ченге Джак Барнет, така и всички от екипа му.

— Ето какво трябва да направи Барнет — каза накрая тя и започна да изрежда специалните си инструкции.

Общинският служител не възрази. Той беше един от стотиците чиновници в правителството, щатските и общинските администрации, за които Доминик Голдони имаше подробни досиета. А мрежата „Нишики“ постоянно допълваше и осъвременяваше тези досиета. Получила ги в наследство от Дом, Маргарет се чувстваше силна и спокойна.

Този специално беше травестит — един особено тежък порок за държавен служител. Не биха го търпели нито секунда на мястото му, в случай, че репортерите се докопат до неговата малка тайна. Обществото трудно ще понесе гледката на един от верните си слуги, облечен в женски дрехи.

Телефонът иззвъня и тя подскочи, сякаш пронизана от електрически ток.

— Ало?

Какво ли ново е измислил онзи мръсник Чезаре?

— Госпожа Де Камило? Обажда се Барнет.

Очите й се премрежиха от облекчение.

— Къде сте, лейтенант?

— Съвсем наблизо.

— Време е — стрелна часовника си Маргарет.

— Готов съм.

— Дъщеря ми Франси…

— Разбрах ви отлично, госпожо Де Камило. Връзките ви в Сити хол наистина са много силни…

— Такава ми е работата…

— Вярно, госпожо. А такива като мен само разчистват след вас…

На лицето й се появи напрегната гримаса, моторът на лексуса тихо забоботи.

— Тръгвам.

— Разбрано.

Маргарет прекъсна връзката и предпазливо насочи колата по черния път, който се виеше сред храсталаците. Водите на залива лениво проблясваха, отразяващи сиянието на града под ниско надвисналите облаци. Въздухът беше тежък и влажен, всеки момент щеше да завали. Над главата й прогърмя голям самолет, насочил се за кацане към близкото летище „Кенеди“.

Бърнис греши, въздъхна Маргарет, докато внимателно оглеждаше околността. Не е възможно да се забрави жаждата за мъст. Та това е Франсин, нейната любима и единствена дъщеря! Как е възможно да запази хладнокръвие? Гадняра нарушава всички неписани правила на света, в който живеят. И трябва да си плати за това. Никой не може да избива семейството на противника си безнаказано — това е част от моралния кодекс на хората, които дърпат конците тук. И всеки трябва да се съобразява с него.

Маргарет си даваше ясна сметка за огромния риск, който поема. Но обстоятелствата го изискваха. Отвличайки дъщеря й, Чезаре беше подписал присъдата си. Присъда, която тя лично щеше да изпълни.

Далеч напред — там, където пътят свършваше и започваха тръстиките, беше паркиран тъмен на цвят линкълн. В ниския му силует се долавяше нещо хищно и заплашително. Фаровете му кратко примигнаха и Маргарет натисна спирачките. Моторът на лексуса мъркаше тихо, в такт с пулса на Маргарет. Очите й се заковаха в тежката лимузина, сякаш искаха да проникнат през блиндираните стъкла и да зърнат дъщеря й…

Франсин, изпищя парализираното й от ужас съзнание. Не, въпреки своята мъдрост и проницателност Бърнис не може да знае какво е да изпитваш агонизираща болка за единствения ти скъп човек на света!

Клепачите й примигнаха, побелелите й пръсти бавно започнаха да се отлепват от волана.

— Госпожо Де Камило! — гласът, обезобразен до неузнаваемост от разстоянието, неволно я накара да потръпне.

Дишай, заповяда си тя. Дишай!

— Да — извика през отворения прозорец тя. — Тук съм!

— Излезте от колата и оставете вратите отворени. След минута всичко ще приключи, рече си тя и бавно излезе от лексуса. Така каза Барнет и аз му вярвам. Трябва да му вярвам!

— Отдръпнете се от колата, за да сме сигурни, че вътре няма друг човек.

— Вече казах на Чезаре, че…

— Трябва да сме сигурни, госпожо Д. Знаете как става… Аз просто изпълнявам заповеди…

Маргарет бавно се отдалечи от колата.

— Застанете пред фаровете, за да ви виждаме.

Тя се подчини, притиснала револвера между тялото и чантичката си. Беше сигурна, че ще го използва. Вече уби един човек при самозащита, с още по-голямо желание ще направи това втори път, за да спаси Франси. Тя е ангелът на смъртта, който ще унищожи Чезаре!

— Чиста е — обади се гласът. — Колата също. Наистина е сама.

Затръшна се автомобилна врата, Маргарет присви очи срещу режещата светлина на фаровете. Мерна й се неясна фигура. Няма да е лесно, рече си. Понечи да пристъпи напред, но един глас я спря:

— Не ви съветвам да мърдате, госпожо Д.! — беше нов, напълно непознат глас, сочен и самоуверен. — Държа дъщеря ви пред себе си, не вярвам да искате да й се случи нещо лошо…

Сърцето на Маргарет пропусна един такт:

— Франсин!

— Мамо!

Слава тебе, Господи, въздъхна с облекчение Маргарет. Тя е тук и е жива!

— Добре ли си, Франси?

— Мамо, какво става тук?

— Не се безпокой, ангелче, всичко ще се оправи. Това е просто бизнес и Чезаре иска да…

— Достатъчно — прекъсна ги сочният бас. — Госпожо Д., аз се казвам Марко. Вече се уверихте, че държа дъщеря ви, нали? Сега искам да тръгнете бавно насам. Стоя зад отворената задна врата на черния линкълн. Качвате се вътре, настанявам момичето до вас и с това приключваме. Наши хора ще се погрижат за лексуса…

— Но аз…

— Правете каквото ви казвам, госпожо Д. Пак повтарям, че дъщеря ви е точно пред мен. Зад волана на линкълна е Вини, в ръката си държи пистолет. Аз също. Дулото му опира в тила на дъщеря ви… — гласът му леко се понижи. — Хайде, момиче, кажи й го и ти!

— Той ме натиска с нещо отзад, мамо! — извика Франси, в гласа й за пръв път се появиха несигурност и страх.

— Добре, идвам! — извика Маргарет и бавно тръгна напред. — Изпълнявам инструкциите!

— Много добре, госпожо Д. — отвърна Марко. — Това улеснява задачата ми, а вашата дъщеря…

Така и не успя да завърши, тъй като Маргарет се изравни с него, тикна дулото на револвера под брадичката му и натисна спусъка. Главата на бандита почти се откъсна.

Франси нададе вик на ужас, Маргарет я блъсна настрана, прекрачи трупа на Марко и насочи револвера към Вини. Но закъсня. Над залива отекна втори изстрел, в предното стъкло на линкълна се появи малка дупчица, а останалата му част се превърна в паяжина от ситни пукнатини. Отпуснат на облегалката, Вини я гледаше с широко разтворени и учудени очи, в челото му зееше черна дупка.

Маргарет пусна револвера на земята и го тикна с крак под трупа на Марко. В светлината на фаровете се появи забързаната фигура на лейтенант Барнет.

— Наред ли е всичко, госпожо Де Камило? — извика той.

— Да, живи сме — отвърна Маргарет, прегърна дъщеря си и бързо я огледа. Всичко е наред, въздъхна с облекчение тя. Целуна я по двете бузи, разроши дългата й червеникава коса. Колко е красива, каза си и надникна в топлите кафяви очи на момичето. Единственото хубаво нещо, останало от брака ми с Тони! Но по характер си е чиста Голдони, Не виждам нищо, което да напомня за Де Камило… Стройната дългокрака фигура на момичето потръпваше в прегръдките й. Беше облечена в прилепнали джинси „Гап“, натикани в износените кожени ботуши на Тони. Ръкавите на дънковото й яке бяха навити нагоре. Тялото й се притискаше в Маргарет и видимо трепереше, очите й не се откъсваха от труповете на убитите. Господи, колко е крехка младостта, въздъхна Маргарет. И колко мимолетна. Минава като сън и никога вече не можеш да я върнеш…

— Доста се стреснах от първия изстрел — подхвърли Барнет и огледа с присвити очи дупката, която беше направил в предното стъкло на линкълна. В лявата си ръка държеше шведска пушка „Хускварна“ с прибор за нощно виждане, дясната стискаше служебния револвер. Беше хубав мъж на около четиридесет години с пясъчноруса коса и светли очи, които изглеждаха някак безцветни на светлината на фаровете. Имаше лице на човек, който се е сблъсквал с какво ли не и е оцелял благодарение на способността си да ходи по живи въглени и практичността си. Носеше тъмен костюм, изненадващо чист и изгладен в създалата се ситуация. Вратовръзката му, преметната през рамото от палавия ветрец, изглеждаше по-скоро елегантна, отколкото крещяща.

Заобиколи колата и се изправи пред Маргарет и вкопчената в нея Франси. Очите му се насочиха към трупа на Марко, сгърчен в краката им.

— Хм… — промърмори. — Един изстрел, двама убити… Аз минавам за добър стрелец, но чак пък толкова… — Погледът на светлите му очи върху лицето на Маргарет беше остър като светлината на йодните фарове. — Вероятно нямате коментар по този въпрос, госпожо Де Камило…

Маргарет понечи да отговори, но тялото на Барнет изведнъж отхвръкна назад и се залепи за линкълна. Пушката излетя от ръцете му, главата му клюмна към черната лакирана ламарина, на лицето му се изписа тъжно и някак примирено изражение. Успя да й хвърли един последен поглед със светлите си очи, които бързо се изцъкляха. Едва тогава Маргарет забеляза алената роза върху ризата му, която бързо набъбваше и цапаше хубавия костюм. От гърдите й излетя сподавен вик, ръцете й инстинктивно притиснаха Франси.

Понечи да помогне на бедния Барнет, въпреки че алената роза разцъфваше право от сърцето му. В този момент Франси изстена и тялото й започна да се гърчи в конвулсии. Маргарет я целуна по главата. Знаеше, че трябва да предприеме нещо, но стоеше напълно неподвижно и гледаше как тялото на лейтенанта бавно се свлича на окървавената земя. После се наведе и протегна ръка към служебния му пистолет.

— Само се опитай! — обади се хладен глас зад гърба й и тя неволно замръзна. — Много по-лесно е да застреляш въоръжена жена. И далеч по-приятно!

Обърна се и видя фигурата на висок мъж, който се приближаваше откъм лексуса. Походката му беше странно подскачаща, сякаш единият му крак беше по-къс от другия. Мъжът компенсираше недъга си с дълги и гъвкави крачки, движеше се в лек зигзаг. Маргарет неволно го сравни с малките безцветни рачета, които беше наблюдавала по плажовете на Карибско море…

Но у този мъж нямаше нищо безцветно. Приближил се на няколко крачки от нея, той се оказа не толкова висок, колкото внушителен. Лицето му беше квадратно като блокче лед, с безизразни като на скумрия очи и пожълтяла като вчерашна краставичка кожа. Беше облечен в късо, отдавна излязло от мода палтенце и това му придаваше вид на Бакхус, гръцкия бог на виното и жените, който имал тяло на звяр… Подобно на Бакхус, този мъж имаше лъскава, гарвановочерна коса, която падаше на къдрици над челото и врата му. Устата му беше широка и чувствена, хармонията ставаше пълна благодарение на правия и издължен римски нос. Би бил истински красавец, ако не беше безизразният поглед в очите му.

Под палтенцето се виждаше сако с цвят на отлежало уиски, под което имаше раирана риза без яка. Крачолите на черните джинси бяха натикани в скъпи ботуши от кожа на алигатор, високите им токчета завършваха с месингови налчета.

— Познаваме се отнякъде, нали? — попита Маргарет.

— И да, и не — отвърна мъжът. — Аз съм призракът на Пол Матачино „Черния“, но на практика съм синът му — Пол Киарамонте…

— Това име ми е познато — кимна Маргарет. — Вие сте от фамилията Абриола. Хората, на които мъжът ми имаше пълно доверие… Десетилетия наред вие сте били верни на Голдони!

Зъбите на мъжа проблеснаха в мрака, кракът му се отдели от земята и изрита пистолета на Барнет с виртуозността на танцьор. В лявата му ръка проблесна дългото дуло на тежък револвер.

— Гадняра ме предупреди да внимавам с теб и беше прав — промърмори Киарамонте и започна да цъка с език. „Съвсем като бабичките в кварталното кино, попаднали на еротичен филм“, помисли си Маргарет. — Но той винаги е прав… — раменете му леко се присвиха. — Е, можем да кажем сбогом на Вини и Марко… Не бяха от най-добрите, но все пак… — Благодарение на чувствените устни, усмивката му се превърна в заплашителна гримаса и Маргарет неволно покри с длан очите на дъщеря си. — Едно време такива като Вини и Марко са ги наричали „гюлета“, тъй като са били обречени да умрат по време на бой… — раменете му отново се присвиха. — Е, все някой трябва да умре… Защо това да са първокласни специалисти, когато можем да използваме и такива като тези? — Зъбите му отново проблеснаха, дълги и остри като на вълк.

Очите му се сведоха към трупа на лейтенант Джак Барнет, налчето на ботуша му потъна в главата му и Маргарет неволно затвори очи.

— Но кой е тоя? Бодигард или любовник? А може би и двете?

Киарамонте приклекна, отметна с нокът окървавения ревер на сакото и внимателно измъкна евтин пластмасов портфейл.

— Май ще се окаже дребна риба, а?

После от устата му се откъсна грозен вик, пръстите му пуснаха портфейла като опарени.

— Луда ли си, мътните да те вземат?! — втренчи се в Маргарет той. — Та тоя шибаняк е ченге — Раменете му направиха странни движения, сякаш играеха ритуален танц. — Значи съм гръмнал редовно ченге от Градското полицейско управление на Ню Йорк! По дяволите! Откъде можех да предполагам?

— Не беше необходимо да го убиваш — каза Маргарет, шокирана и уплашена до смърт.

Пол Киарамонте скочи на крака, лицето му потъмня от притока на кръв. Дулото на револвера му потъна в меката кожа под брадичката на Маргарет, тя неволно извика.

— Мамо! — изпищя Франси.

— Тихо, ангелче мое — промълви Маргарет, от очите й рукнаха сълзи на болка и страх.

— Ти и твоето ченге видяхте сметката на двама души от екипа ми! — заплашително изръмжа в лицето й онзи. — Затова би трябвало още сега да ти пръсна черепа! — Имаше тежки златни пръстени на всички пръсти, включително и на палеца. Това го правеше да изглежда още по-заплашителен.

— Давай, какво чакаш? — дрезгаво попита Маргарет. — Очевидно много си падаш по разправите с беззащитни жени!

Пол Киарамонте я зашлеви с опакото на ръката си, тежките пръстени разкървавиха кожата й.

— Млък и да не си мръднала! — изръмжа той, зъбите му зловещо се оголиха. — Господи Исусе! Не съм изпадал в подобна ситуация откак мащеха ти живееше тук!

— Какво знаеш за Фейт Голдони? — вдигна глава Маргарет.

— Много неща — изръмжа бандитът. — Майка ми се казваше Сара Киарамонте, единствената жена, която е обичал Черния Пол… — очите му се сведоха към Франсин, която го гледаше оцъклено, както се гледа отровна змия. — Бракът му с онази кучка Фейт беше безрадостен, тъжен, безнадежден… Но той беше католик от старото поколение и не можеше дори да помисли за развод… — Очите му, пъргави като на пепелянка, отскочиха към лицето на Маргарет. — А тя го уби. Бавно и коварно, като слагаше отрова в любимите му черни смокини… За да може да се омъжи за баща ти, гадния Енрико Голдони!

— Опитваш се да ме плашиш, така ли? За нея се говореше какво ли не… Но това бяха слухове и нищо повече. Хората просто й завиждаха, че се е омъжила за баща ми. Фейт не е способна да извърши убийство, можеш да си сигурен в това!

— Да бе, как не! — изръмжа Пол Киарамонте. — Всъщност на кого му пука? Тя хвърли топа и вече не може да лъже нито теб, нито който и да било друг!

Маргарет потръпна от отвращение и страх, очите й се отместиха встрани и неволно попаднаха върху лицето на Джак Барнет… Хубав мъж, жалко за него. Дали е бил женен? Дали има дете, което вероятно би било на възрастта на Франси? Едва ли някога щеше да узнае това, пък и вече нямаше значение. Барнет е мъртъв и нищо не може да се промени. Умря в името на нейното отмъщение… Ще има много смърт и страдания, това е сигурно като смяната на деня с нощта… Така беше казала Бърнис. Но Маргарет си въобрази, че е по-умна от всички, че може да промени съдбата на хората и правилата на играта. И ето, резултатът е налице. Реши да се възползва от силата си, силата на фамилията Голдони… И това доведе до смъртта на един невинен човек…

Какво беше казала Бърнис? Корумпира ни не силата, а злоупотребата с нея… Наистина излезе така. Тя беше злоупотребила със своята сила, резултатът бе страдание и смърт…

Всички мислят, че Фейт е мъртва. Включително тоя тип Пол Киарамонте, който я държи в ръцете си. Но истината е друга. Фейт просто промени самоличността си. Днес се нарича Рената Лоти и е една от най-влиятелните политически фигури във Вашингтон. Маргарет я виждаше рядко, отношенията им бяха объркани и напрегнати. Беше на девет години, когато баща й се ожени за Фейт — една възраст, която не й позволяваше да забрави истинската си майка, а още по-малко — да разбере трудностите, които изпитва Фейт в новото и враждебно настроено семейство.

Маргарет никога не повярва на слуховете, че Фейт е убила първия си съпруг преднамерено и хладнокръвно, с търпението на истински Макиавели. Но това може би беше обикновена защитна реакция. Кое дете би искало да признае, че живее под един покрив с убийца?

Душата ти се дави от сълзи, беше казала Бърнис, отново демонстрирайки необичайната си прозорливост. Сега в душата й се надигна вой на отчаяние. В следващия миг си даде сметка, че този вой се комбинира с това, което чуват ушите й, тялото й неволно подскочи.

Нощната тишина се разкъса от воя на полицейски сирени.

— Здрасти, време е да си тръгваме — промърмори Пол Киарамонте, перифразирайки една известна фраза на комика Гручо Маркс. Смушка двете жени с дулото на револвера си и ги подкара към запуснатия паркинг на някогашния хотел. Водата в залива излъчваше фосфоресцентно сияние. По-добре да не мисля за вероятния му произход, въздъхна в себе си Маргарет.

В дъното, съвсем близо до запустялата сграда, клечеше яркочервен тъндърбърд с подвижен покрив. Пол накара Маргарет да върже китките и глезените на Франси грабна лекото й тяло и го натика на тясната задна седалка. После сръчно повтори операцията и със самата Маргарет.

— Няма нужда — опита се да го разубеди тя. — Ще седя отпред, до теб. Освен това държиш дъщеря ми… Можеш да ми се довериш.

— Като Марко и Вини, нали? — изръмжа онзи. — Няма що, добре те е отгледала мащехата ти! Ти си една истинска пепелянка, госпожо!

Натика носната си кърпа в устата й, прегъна тялото й на две и я бутна отзад, при Франси. После затръшна вратичката, седна зад волана и рязко натисна педала на газта.

Не след дълго пое по Белт паркуей, протегна ръка и включи касетофона. Поддържаше нормална скорост, чертите на лицето му започнаха да се отпускат. Няколко минути по-късно се размина с четири-пет синьо-бели патрулни коли, които летяха към „Голдън гейт ин“ с включени сирени.

— Много ви здраве, нещастници! — изкрещя Пол Киарамонте, надвиквайки сладкия гласец на Брайън Уилсън, който пееше „Не се тревожи за нищо, скъпа“…

Бележки

[1] Италианска гроздова ракия. — Б.пр.