Ерик Лустбадер
Двойникът на нинджата (13)

Торуко

Колко е студена взетата на заем стара броня!

Бузон

Токио

Есента на 1949 г.

 

Старата и с нищо незабележима сграда на „торуко“ имаше всички шансове да се превърне в постоянно място за тайните срещи на полковник Денис Линеър. Разположена в сърцето на Ропонги — квартала, който предлагаше удоволствия на живеещите в Токио чужденци, тя беше не толкова японски вариант на турската баня, колкото място за сексуални контакти. И като такава вече беше натрупала огромно количество мрачни тайни. В представите на Полковникът сексуалният акт неизбежно се свързваше с тях. Това е единствената човешка дейност, която освобождава тялото и подтиква душата да стори същото, да се очисти от тъмните пластове на натрупаните в нея тайни. Едновременно с това този акт действа и в противоположна посока — дава храна на фантазията, перверзните, инфантилизма и срамните спомени, подтиква ги към изява…

Такава беше мрачната и нагорещена атмосфера, в която действаха полковник Линеър и Микио Оками. Тя предлагаше изключително благоприятна среда за разкриването и съответното използване на купища чужди тайни, беше удобна като банков сейф за съхранение на откраднато съкровище…

Тайните, към които се стремяха двамата мъже, едва ли имаха нещо общо със секса, поне в началото…

Жената, която ръководеше заведението (съвсем уместно наречено „Тенки“), се казваше Ейко Шима. Беше приятна на вид, дребна и стегната, с леко озадачен израз на лицето. Отначало Полковника често оставаше с впечатлението, че тя не разбира какво й се казва, но скоро откри, че е точно обратното — Ейко не само разбираше всичко, но и действаше в съответствие с обстановката.

Хората на Оками я провериха основно. Оказа се, че е от Осака — града, в който жените работят, а мъжете не вършат нищо (освен да вземат фамилното име на жена си по време на шинтоистката брачна церемония). Притежаваше отлични делови качества, освен това беше тънък познавач на човешката душа и умееше да използва тази своя дарба. За разлика от повечето собственици на „торуко“, Ейко отказала да плаща рекет на Якудза. На мафиотските заплахи отвръщала със свои, шантажирала успешно различните банди, побеждавайки ги в собствената им игра. Беше натрупала толкова компрометиращи факти за дейността им, че окупационните власти нямаше как да не им обърнат внимание, въпреки очевидното си нежелание да се бъркат в делата на подземния свят…

Макар и неохотно, Якудза вдигнала ръце от заведението на Ейко. Това го правеше още по-ценно в очите на полковник Линеър. В последно време враговете му в Г-2 се бяха активизирали, вървяха по петите му и се стремяха да засекат всичките му тайни квартири. Това обаче не се отнасяше за „Тенки“, което нямаше нищо общо със света, в който живееше. И постепенно се превърна в идеално място за тайните му срещи.

Ейко им предостави малък апартамент в задната част на сградата. Полковникът и Оками побързаха да се оттеглят на спокойствие. Имаха да обсъждат много важни въпроси, челно място сред които заемаше черният пазар в Токио, появил се през зимата на 1947 година. По принцип черните пазари В Япония бяха често срещано явление, но този беше различен. Не само защото беше по-голям и по-добре организиран, но и защото се ръководеше от американец, успял по някакъв начин да влезе в съюз с един от най-влиятелните оябуни на Якудза. Този човек се казваше Джонатан Ленърд и беше капитан в американската армия. Оками се поразрови около него и бързо откри истинското му име: Джони Леонфорте. Над него стоеше човек на име Леон Уоксман, за когото не успяха да открият нищо, въпреки положените усилия.

През април на следващата година Оками се срещна с Джони Леонфорте, а малко по-късно се запозна и с приятелката му. Тя се казваше Фейт Соухил и работеше като медицинска сестра в американската армия. Конфликтът между двамата мъже завърши със смъртта на Джони Леонфорте, но веднага след това стана ясно, че не той, а Фейт ръководи контрабандните операции. Фейт предложи делово партньорство на Оками и той прие. В последвалите дни и месеци се изясни, че тя дори не е чувала за човек на име Леон Уоксман. Макар и неохотно, Полковника бе принуден да заключи, че това е просто едно име, един призрак, измислен от Джони за заблуда на враговете му.

Малко по-късно Оками откри и тайнствения партньор на Джони. Оказа се, че това е Катцуодо Козо — оябун на клана Ямаучи. Той действаше изключително, предпазливо и умно чрез посредничеството на неколцина от своите помощници, шумно обявили самостоятелност. Именно техните „кобун“ — улични бойци, осъществява контакт с хората на Леонфорте и едва ли имаше някой, който да заподозре Козо в пряка връзка с американеца. Ситуацията беше много опасна и някъде в средата на лятото Полковникът и Оками стигнаха до решението да отстранят Козо. Не след дълго тялото на оябуна изплува от водите на река Сумида.

Последва успешната неутрализация на нелегалната мрежа, главно защото Оками успя да открие истинската роля на Фейт. Оказа се, че тази жена ръководи таен канал за секретна военна информация към Щатите, а източник на тази информация е щабът на генерал-майор Чарлс Уилоубай. Изключително неудобен за Полковника, този човек беше началник на Г-2 — военното разузнаване на окупационната армия. Известен с фашистките си възгледи и влиятелните си приятели във Вашингтон, Уилоубай беше отстранен от поста си едва след шумния провал с група японски военнопрестъпници, които избегнаха правосъдието срещу задължението да станат агенти на Г-2. Всички те изгоряха живи в една от тайните квартири на военното разузнаване, виновник за пожара беше Оками. Освободеният от Уилоубай пост беше зает от Джак Доноу — бившия адютант на генерала и основен информатор на Фейт.

Хората на Фейт разполагаха с тайна квартира в индустриалната зона на Токио, край бреговете на река Сумида. Оками успя да проникне в нея само веднъж, но я запомни завинаги.

Разположена между слепите стени на два огромни склада, къщата беше наистина изключителна. Окачени тавани, кристални полилеи, антични мебели и огромна библиотека, запълнена главно с редки издания по философия и военна история. На кого принадлежеше този изтънчен вкус? Защо Фейт го предупреди никога повече да не стъпва тук? На кого докладва самата Фейт?

Това бяха въпросите, които Оками постави на Полковника при срещата им в неугледното „торуко“.

Както винаги полковник Линеър прояви забележителните си умствени способности. Съобщи на Оками, че една от основните причини за избора на заведението на Ейко е свързана със сексуалната извратеност на Доноу… Майорът се оказа педофил, който обича малките момиченца, но голямата му страст бяха момчетата на десетина години…

Доноу беше посвоему хубав мъж. Пясъчноруса коса, високо чело, зеленикави очи и тънка, решителна уста… Полковникът си го представяше като шкипер на яхта, която се отделя от пристана на Нюпорт… Имаше вид на човек, който мечтае за пари и власт, но това съвсем не го превръщаше в марионетка. Беше твърд като гранит, с изключително развит политически нюх. Благодарение на тези качества остана на поста си значително по-дълго време от своя предшественик Чарлс Уилоубай.

Доноу прие тестето снимки от Полковникът с ледено спокойствие. На повечето от тях бяха запечатани интимни моменти от срещите му с очевидно непълнолетни японски младежи, полускрити сред изпаренията на „торуко“.

— Тази е най-добрата — отдели една снимка той. — Бихте ли ми я увеличили?

Полковникът търпеливо чакаше. Доноу събра снимките в плика и ги пусна в краката си.

— Май ще трябва да ги изгорим — промърмори той, разкърши рамене и хвърли кос поглед към Полковника. — Какво ще искате в замяна?

Денис Линеър бавно натъпка лулата си и се зае да я разпалва. Проговори едва когато над главата му се изви облак ароматен дим:

— Човек върши какви ли не гнусотии в личния си живот, майор Доноу… Но рано или късно трябва да плати за тях… — смукна от лулата и тихо продължи. — Не съм тук, за да ви съдя, нито пък възнамерявам да провалям кариерата ви. Ще платите по друг, по-изтънчен начин за своите извратени удоволствия…

— Какъв, ако смея да попитам? — наклони глава Доноу и на лицето му се появи нещо като усмивка.

Полковникът се замисли за миг, после извади лулата от устата си и попита:

— За кого е предназначена секретната информация за дейността на Г-2?

— Познавате ли медицинска сестра на име Фейт Соухил? — отвърна с въпрос Доноу.

Полковникът въздъхна, пристъпи напред и се настани на дивана до Доноу.

— Нашият разговор може да протече лесно или трудно, това зависи изцяло от вас — рече той.

Доноу изрита плика със снимките, сякаш искаше да го натика между дъските. Помълча, после попита:

— Чувал ли сте за сенатор Джаклин Макейб?… Според мен, не сте… Бил е капитан в армията докъм края на 47-а, взел е участие във войната. После се прибрал в Минесота и станал кандидат на Републиканската партия… Герой от войната, смел и решителен, той лесно помете съпротивата на противника си от демократите…

Очите му с копнеж се насочиха към облачетата ароматен дим над главата на Полковника, след кратка пауза разказът продължи:

— Макейб бързо спечелил популярност на Капитолийския хълм, особено след като се обявил за защитник на американския народ от „тайните попълзновения на комунизма“… Той бил роден оратор, на когото Сенатът предложил отлично поле за изява… Речите му следвали една след друга, винаги на същата тема… — Доноу се облегна назад и скръсти ръце пред гърдите си. — Същевременно направил досиета на всички, с които имал някакъв контакт. Може само да се предполага какво е искал да прави с тях…

— Вашето предположение?

Доноу му хвърли замислен поглед, после сви рамене:

— Не съм обсъждал задълбочено този въпрос, но имам чувството, че Макейб подготвял широкомащабна акция… Нещо като гонене на вещици, отстраняване на всеки, у когото се подозират леви настроения… Лично аз нямам нищо против подобна акция у дома…

Полковника помълча, после вдигна глава:

— С това ли ви купи Фейт? С обещанието за директна връзка между вас и Макейб?

— Имам своите политически възгледи, но съвсем не съм идеолог — поклати глава Доноу. — Страхувам се, че истината е далеч по-прозаична. Обичам хубавите неща в живота, но за съжаление те са извън финансовите възможности на един обикновен държавен служител… Фейт ме купи по най-тривиалния начин — с пари… — Кръстоса крака и отправи умолителен поглед към Полковника. — Извинете, но направо умирам за една цигара!

Полковникът отиде до съседната стая и се върна с пакет „Честърфийлд“ и армейска запалка „Зипо“. Доноу кимна в знак на благодарност, разпечата пакетчето и запали. Изглеждаше напълно спокоен. Комбинативният му ум очевидно се беше примирил с положението и вече търсеше най-благоприятния изход.

— Знаете ли точно на кого предава Фейт събраната информация? — изведнъж попита Полковника.

— Не — поклати глава Доноу. — Но зная, че не е директно на Макейб… Той дори не подозира за съществуването й. — От устата му излетя плътна струйка дим. — Макейб не обича да си има работа с жени… Той е мъжкар, ако разбирате какво имам предвид с тази дума… Жените в живота му имат своето точно определено място. Никога не би се вслушал в женски съвет…

Полковника замълча. Познаваше до тънкост техниката на разпитите, на това се беше научил по време на службата си в Сингапур. Мълчанието е мощно оръжие в ръцете на следователя. То почти винаги съдържа в себе си мрачна заплаха.

Доноу махна парченце тютюн от устната си, напълни дробовете си с нова порция дим и замислено повтори:

— На кого докладва Фейт?… Отначало бях сигурен, че това е Чезаре Леонфорте, един от легендарните главатари на мафията… Има двама синове — Алфонсо и Джони… Един от двамата ще го наследи… Работи в комбина с друг мафиотски бос… Как му беше името… — щракна с пръсти, помисли за момент, после кимна с глава. — Да, сетих се… Пол Матачино „Черния“… Двамата с Леонфорте поддържат тясна връзка с фантазираните политици във Вашингтон… Може би Фейт действително докладва на Леонфорте, но съм убеден, че има и друг… За когото Леонфорте дори не подозира.

— Считате Фейт за двоен агент, така ли?

— Да, но не в обичайния смисъл на думата… Искам да кажа, че тя едва ли работи за комунистите, или нещо от тоя сорт… От доста време имам усещането, че тази жена не обича фамилията Леонфорте…

— Но доскоро живееше с един от тях — изтъкна Полковника. — Знаете ли, че капитан Ленърд всъщност е Джони Леонфорте, синът на Чезаре?

— Тъй ли? — проточи Доноу, без да отделя очи от горящия край на цигарата си. — Това вече наистина е интересно… — Напълни дробовете си с дим и добави: — Все пак ние не трябва да забравяме, че да живееш с един човек все още не означава, че го обичаш… Тя спокойно е могла да го ненавижда и пак да живее с него…

Ние. Добър знак за всеки следовател. Подложената на разпит личност започва да се идентифицира със следователя, противопоставянето се топи…

— Това е напълно възможно — кимна полковник Линеър. — Аз почти не я познавам, може би ще се наложи да поговоря с нея…

— Искрено ви желая успех — поклати глава Доноу. — Но тази жена не е като другите… Твърда като стомана, при това изключително коварна… — Натисна фаса в пепелника и веднага запали нова цигара. — Имам чувството, че Фейт Соухил е планирала живота си до деня на Страшния съд!…

Полковникът реши, че е време да смени темата. Попита Доноу дали знае нещо за къщата, притисната между два склада на брега на Сумида. Разбира се, пропусна да уточни, че тази къща е една от тайните явки на Фейт… Изчака отрицателния отговор на майора и се изправи:

— Добре, за днес е достатъчно…

— Искате да кажете, че съм свободен? — вдигна глава Доноу.

— Разбира се.

Доноу бавно се надигна, очите му с нежелание се насочиха към пачката снимки на пода.

— Можете да ги вземете — каза Полковника. — Имам и други копия…

Доноу се усмихна и леко поклати глава:

— По-добре да разчитам на паметта си…

Полковника го изчака да стигне до вратата и тихо се обади:

— Майоре…

Онзи с нежелание се обърна.

— Ще ви бъда много благодарен, ако откриете собственика на къщата край реката, за която ви споменах…

Зелените очи на Доноу опипаха за последен път снимките на пода, главата му бавно кимна.

 

 

Късно през нощта Оками потвърди основната част от информацията на Доноу за мафията. Неотразимо привлечен от приликата между „омерта“ — сицилианската клетва за вярност, и клетвата на Якудза в собствената си страна, той се беше заел със задълбоченото изучаване на живота на италианската и американската мафия, превръщайки го в нещо като хоби. Според неговите сведения фамилиите Леонфорте и Матачино бяха в състояние на безмилостна война, целта им бе Вашингтон и контролът над шепа продажни политици там. Голямата награда за победителя щеше да бъде сенаторът Джаклин Макейб — изгряващата звезда на американския политически небосклон.

— Искам да се захванеш с тази Фейт Соухил — рече Полковника.

— По какъв начин?

— Джак Доноу мисли, че тя е двоен агент. Работи не само за Леонфорте, но и за някой друг… Искам да зная кой е той.

Може би Пол Матачино „Черния“? — подхвърли Оками.

— Може би…

Оками насочи поглед към малкия прозорец на торукото и поклати глава:

— Идеята е много примамлива, но се страхувам, че е неприложима по отношение на Фейт…

— Защо?

— След премахването на Джони Леонфорте цялата мрежа е в наши ръце… Но въпреки това тя ме държи на разстояние… Опитах всичко възможно, но така и не разбрах каква е същинската й роля… — Оками се обърна да погледне Полковника в очите. — Затворена е като мида, а след смъртта на Джони живее като монахиня… Такова поне е моето впечатление… Разговаряме два пъти седмично по телефона, но поне от година не съм я виждал очи в очи…

— Къде, по дяволите, се е скрила? Може би в Сицилия?

— Нямам представа. Всичките ми опити в тази посока завършиха с неуспех…

— Продължавай — троснато нареди Полковника. — В бронята на тази жена не може да няма пукнатини!

— Ще направя всичко, което е по силите ми — отвърна Оками, демонстрирайки конфуцианска покорност от най-чиста проба.

 

 

Но две седмици по-късно Оками все още нямаше никакъв напредък относно тайните на Фейт. Изправен до прозореца, Полковника наблюдаваше панорамата на Токио, която в дневните часове се променяше със скоростта на калейдоскоп. Напоследък възприемаше апартаментчето в торуко като втори дом, сякаш само тук се чувстваше в безопасност от враговете си. Продължаваше да мисли за тайната квартира на Фейт Соухил в промишления квартал, непрекъснато се питаше кой ли може да е собственик на малката къщичка между складовете. После изведнъж му хрумна, че няма да е зле да й хвърли едно око. Излезе в коридора и спря пред вратата на стаята, в която работеше Ейко. Когато беше свободна от клиенти, тя идваше тук, разтваряше голям тефтер и старателно записваше с калиграфския си почерк имената на гостите и точния ден и час на посещенията им при момичетата.

— Господин полковник — вдигна глава тя. Гласът й беше мек и напевен, усмивката й — почти скрита зад широкия ръкав на кимоното. — Тъкмо мислех да запаря чай, ще ми направите ли компания?

До този момент не беше канила на чай нито него, нито Оками. Макар и изгарящ от любопитство за тайнствената квартира на Фейт Соухил, Полковника не си позволи да отклони поканата й.

— Благодаря, Ейко-сан — поклони се официално той.

Тя разчисти бумагите от масата, която използваше за писалище. В движенията й се долавяше скрито напрежение, сякаш някъде в дребното й тяло беше навита стоманена пружина. Дали това се дължеше на скрити амбиции, или просто на факта, че ежедневно се бори със силната мъжка конкуренция, включително тази на Якудза? Полковникът все още нямаше отговор на този въпрос.

— Работите ден и нощ — погледна го японката. — Кога ви остава време за почивка, за внимание към съпругата ви Чонг и малкия Никълъс? — Сръчно постави малък поднос на масата, ръцете й положиха чайника на старата печка „хибаши“, която се издигаше в средата на стаята. Бяха силни и едновременно с това нежни ръце, шията й беше дълга и извита като на лебед. Чертите на лицето й бяха строги, патрициански. Полковникът неволно си я представи като съпруга на някой могъщ феодал-даймийо, управляваща именията му с желязна ръка.

— Имам страшно много работа и времето не стига — отвърна с лека въздишка той.

— Говорите като истински англичанин — каза Ейко и сръчно пусна ситно нарязан чай в чашите. Полковникът отбеляза, че това е „маша“ — най-скъпата и фина съставка на зеления чай, която обикновено се предлага само на изключително важни гости.

Ейко сведе очи и добави:

— Дано не съм ви обидила… Защото в много отношения вие сте си чист японец…

— Благодаря — поклони се дълбоко той. — Мисля, че не заслужавам такава похвала. Не сте ме обидила ни най-малко, защото дълбоко в душата си продължавам да бъда англичанин.

— Но сърцето ви е японско, нали? — попита тя, наля горещата вода в чашите и започна да я разбърква. Подаде му едната, той почтително я пое с две ръце. Изчака го да отпие първата глътка и едва тогава посегна към своята.

Мълчанието се проточи. Ейко гледаше в чая си с такъв интерес, сякаш там се беше скрила цяла вселена. Зададе няколко любезни въпроса за Чонг и Никълъс, за градината в дома му. Знаеше, че Полковника много обича тази градина, но почти никога не му остава време да се занимава с нея. Изпиха един чайник, тя се зае да запарва втори. В моменти като този най-важно е търпението, рече си той. Рано или късно Ейко ще каже това, което иска да каже…

Приключиха с поредните чаши ароматична течност и Ейко най-сетне вдигна глава:

— Имам известна представа за това, което вършите тук, полковник-сан… Не че ви шпионирам, но просто ми прави впечатление непрекъснатата върволица от хора, които вие и Оками-сан каните тук… — замълча, Полковникът търпеливо чакаше. — Лично аз приветствам това, което вършите за моята родина. И съм доволна, че допринасям с нещо за него, колкото й малко да е то…

Отново напълни чашите с чай, на масата между двамата се появи поднос с кремави сладкиши от соя, оформени като кленови листа. Полковникът захапа една от тях, отпи глътка чай. В устата му се смесиха горчивото и сладкото, вкусът беше странен, но приятен… Вкусът на живота, както вярват японците.

— Имам един клиент… — подхвърли Ейко. — Обслужвам го лично, защото ме предпочита пред останалите момичета…

Полковника моментално наостри уши. Ейко никога не говореше за своите клиенти. Фактът, че нарушава това правило именно сега, беше от изключително значение. В поведението й се долови колебание и той реши да й помогне:

— Смущава ли ви нещо около този клиент, Ейко-сан?

— Да — кимна тя. — Това е, точната дума… — Показалецът й леко докосна бузата. — Той има белези ей тук…

— Вероятно е бил ранен във войната. Такива белези оставят шрапнелите…

— Тези не са такива. Виждала съм белези от шрапнели, обикновено придружени от грубите шевове, които са правили във военните болници… — Поклати глава и продължи: — А тези белези са перфектни, разположени напълно симетрично върху лицето му… Кожата между тях е недокосната. — Показалецът напусна бузата и предупредително се вдигна във въздуха. — Виждала съм такива белези и преди… Върху лицето на една жена, която ги считаше за грозни и се срамуваше от тях…

— Искате да кажете, че става въпрос за пластична операция?

— Точно така.

— Да разбирам ли, че този човек е бял и вероятно американец?

— Да.

Полковникът внимателно я погледна. Защо му разказва за човек, който си е правил пластична операция? Това не може да е без причина.

— Не става въпрос за обикновена пластична операция — сякаш отгатна въпроса му Ейко. — По всичко личи, че лицето му е изцяло променено. Имам предвид костите, дори хрущялите… — Пръстите й нервно почукваха по масата. — Това най-ясно личи при скулите и челото му, които са изкуствено повдигнати… Носът му също е бил обект на търпеливо моделиране. Кожата около очите е изпъната, очевидно с цел да се промени формата им…

— Оставам с впечатлението, че това е човек, който иска да скрие нещо — внимателно подхвърли Полковника.

— Точно така.

— Имате ли представа какво?

— Попита ме дали мога да открия един мъж, който му трябва… Вече беше разбрал, че имам приятели навсякъде. Предложи ми огромна сума пари…

— Кой е този мъж?

Загрижените очи на Ейко най-сетне се спряха върху лицето на Полковника.

— Оками-сан — тихо прошепна тя.

— Много хора искат да поговорят с Оками-сан — с мъка сдържа усмивката си Полковника.

— Но този не иска да говори с него, а да го убие?

— Да го убие ли? — изненадано вдигна глава той. — Така ли ви каза?

— Не, разбира се. Но това пролича в очите му. Омразата му към Оками-сан беше гола като новородено бебе.

— Добре — въздъхна Полковника. — Ще взема необходимите мерки. Има ли си име този ваш клиент?

— Да. Казва се Леон Уоксман.

 

 

Полковникът я закле да мълчи. Не искаше никой, а най-малкото Оками, да разбере, че някой си Леон Уоксман е направил мащабна пластична операция на лицето си и се появява почти две години, след като Джони Леонфорте споменава името му.

През 1947 година той беше склонен да вярва, че името Леон Уоксман не е нищо повече от една фикция. Но кой тогава е мъжът от плът и кръв, представил се под същото име?

Помоли Ейко да разучи къде се правят пластични операции, после, в продължение на две седмици, безуспешно обиколи всички специализирани клиники. Те не бяха чак толкова много и в края на обиколката си Полковника вече беше склонен да вярва, че тайнственият Уоксман се е оперирал извън Токио. На практика подобно нещо беше малко вероятно, тъй като добрите специалисти се намираха именно в столицата. После отиде за втори път при хирурга на име Хийгата.

Първата им среща беше прекъсната още в началото, тъй като докторът трябваше да отиде при току-що опериран пациент, който внезапно беше почнал да кърви. Насрочи му нова среща след пет дни.

Беше дребен и пъргав мъж със стоманеносива коса и тъжно като на покойник лице.

— Размислих върху вашия проблем — промърмори той, след като се настаниха в малкия, отрупан с бумаги кабинет. Лавиците бяха запълнени с дебели книги, между които се хилеха оголени черепи. — Вие обикаляте клиниките за пластична хирургия с предварителното внушение, че човекът, който ви интересува… ъ-ъ-ъ…

— Леон Уоксман — подсказа му Полковника.

— Точно така — Леон Уоксман, се е подложил доброволно на операция… — Бледите лъчи на слънцето с мъка си пробиха път през стъклото на малкото прозорче, което е плакало за миене преди година, а днес вече приличаше на странен лабораторен експеримент. — Ами ако не е било така?

— Какво искате да кажете? — напрегнато се приведе напред Полковника.

— Искам да кажа, че операцията може би е била принудителна — преплете пръсти доктор Хийгата. — Може би вашият човек е претърпял катастрофа, може би просто е паднал по стълбите… И реконструкцията на лицевите кости, кожата и сухожилията е била задължителна… Я ми кажете, полковник, сетихте ли се да проверите в клиниката по неврохирургия към университета Тодай?

Измина още една седмица преди срещата на Полковникът с доктор Ингава, приятеля на Хийгата в университетската клиника. Оказа се, че той е главен хирург там и води на отчет всички извършени операции.

— Леон Уоксман? — попита доктор Ингава и сведе поглед към клиничния дневник пред себе си. — Да, беше наш пациент в продължение на десетина месеца… Всъщност дори малко повече.

Сърцето на Полковника пропусна, един такт.

— Кога е бил изписан?

— Миналата година — отвърна доктор Ингава и любезно се усмихна. — Точно когато са цъфтели вишните…

Някъде в средата на април 1948-а, светкавично изчисли Полковника. Това означава, че е постъпил в клиниката приблизително година по-рано — през май 1947-а.

Докосна с длан пулсиращото си слепоочие и тихо попита:

— Случайно да разполагате със снимки на господин Уоксман отпреди операцията?

— Естествено — отвърна доктор Ингава и с решителен жест затвори папката пред себе си. — Но те са строго поверителни.

Беше доста висок за японец, болезнено слаб мъж с широки длани. На носа му бяха окачени кръгли очилца в телени рамки, които с нищо не допринасяха за неговата представителност, а дори обратното — подчертаваха несъвършената форма на постоянно разтворената уста и късия чип нос… Ушите стърчаха от главата му почти под прав ъгъл и това го правеше да прилича на пеперуда, прикована в хербарий. От цялата му фигура лъхаше на тебешир и дребна преподавателска заядливост, поведението му беше предизвикателно и надменно.

— Дойдох при вас с официална мисия на Въоръжените сили на САЩ — започна с любезен тон Полковника. — Господин Уоксман се издирва за разпит, тъй като е заподозрян в редица тежки престъпления. Между тях фигурират убийства и контрабанда на наркотици. Моля ви, не ме принуждавайте да се връщам тук в компанията на Военната полиция!

Врял и кипял в разпалени академични спорове, доктор Ингава очевидно знаеше кога губи и кога печели. Въпреки това помълча, просто за да покаже на госта си кой командва между тези стени. Полковникът търпеливо чакаше. Нямаше смисъл да се конфронтира с този човек, по-добре беше да го остави да изиграе ролята си и да му спести унижението. Нека нещата изглеждат така, сякаш главният хирург предава поверителната информация доброволно, а не под натиска на американската армия.

Обади се едва когато Ингава извади папката от бюрото и я плъзна към него:

— Благодаря за любезното ви сътрудничество, докторе.

Не бързаше да отвори важния документ, този път за да спаси собственото си достойнство.

Най-накрая въздъхна, взе папката и я положи на коленете си. В следващия миг се озова очи в очи с Джони Леонфорте. Човекът, който би трябвало да е мъртъв и забравен от години.

— Докараха го тук почти на парчета — поясни Ингава. — Честно казано, аз не вярвах, че ще успеем да го спасим. Беше…

— Извинете, че ще ви прекъсна, докторе — вдигна глава Линеър. — Но кой го докара?

— Не съм много сигурен — отвърна онзи и пръстите му забарабаниха по бюрото. — Май каза, че е монахиня…

Това вече беше интересно.

— Японска монахиня?

— Не, жената беше американка — Ингава кимна с глава. — Точно така. Помня я, защото имаше невероятни очи… Наситено сини, електрик… Наистина невероятни очи!

— Каза ли името си?

— Може би — сви рамене доктор Ингава. — Но вече съм го забравил…

— Искате да кажете, че не е записано никъде?

Доктор Ингава склони глава и пренебрежително подхвърли:

— Драги господин полковник, наша грижа беше мъжът, който ни докара тази жена… Той беше изгубил много кръв и се намираше на прага на смъртта… Раните му бяха ужасни… Не зная какво му се беше случило, но то положително е било страшно… Целият ни екип се ангажира с него… — Кокалестите рамене леко се повдигнаха и отпуснаха. — Когато излязох от операционната, жената отдавна я нямаше…

— И повече не се появи, така ли? Дори не позвъни да се информира за състоянието на Уоксман?

— Доколкото зная — не. Никой не потърси господин Уоксман по време на престоя му тук. Имах чувството, че такова е и неговото желание…

Полковника приключи с прегледа на папката и вдигна глава:

— Какво ви кара да мислите така?

— О, нищо конкретно… Просто известни наблюдения. Пациентът имаше нощни кошмари, но упорито отказваше да разговоря с психолога, който му изпратих. Доколкото си спомням, държанието му с него беше направо грубо… — Доктор Ингава помълча, после продължи: — Освен това не направи опит да се свърже с никого, дори след като го вдигнахме на крака и му предоставихме телефон… Не се сприятели нито с пациент, нито с представител на персонала… На практика не говореше с никого, освен с мен и сестрите, които го обслужваха. При това само в краен случай… Да, като се замислям, бих казал, че беше много затворен и саможив човек.

— Изолиран?

— Може да се каже и така.

Полковникът се замисли.

— Претърпял е сложна пластична операция, нали?

— Да — кимна доктор Ингава. — На практика от предишното му лице не остана абсолютно нищо… — каза го с някаква ревнива гордост — сякаш Полковникът беше тук, за да му отнеме заслужена и скъпа награда.

— Преди малко споменахте, че раните му са били дълбоки и многобройни…

— Точно така.

— Заради тях ли се наложи пластичната операция на лицето?

— Не съвсем. Повечето от раните затворих по време на първата операция. Тя продължи над четиринадесет часа, тъй като свързването на прекъснатите нерви изисква голямо внимание… Последвалите пластични операции, три на брой, бяха по изричната молба на господин Уоксман.

 

 

— Имам новини — съобщи Ейко няколко дни по-късно. — Уоксман си търси приятели.

Полковникът спря да тъпче лулата си и рязко вдигна глава:

— Сред клиентите?

— Да.

Даваше си ясна сметка какво означава това. „Тенки“ отдавна се беше превърнала в любимо място за тайни срещи и забранени сексуални игри на част от персонала на Окупационната армия. Тук идваха не само военни, но и икономисти, технически сътрудници и бизнесмени, ангажирали се в следвоенното възстановяване на Япония. Идваха и политици. Полковникът със собствените си очи беше виждал поне една десета от елита на Вашингтон сред стените на „Тенки“.

— Мисля, че именно това е причината за появата му тук — замислено промълви той.

— И аз мисля така — кимна Ейко.

Беше му донесла топло суши, купено от денонощната закусвалня на ъгъла. Там никога не затваряха, тъй като бързо бяха открили, че след поредния сеанс клиентите на Ейко обикновено умират от глад. Полковникът похапна малко сурова риба и добре сварен ориз, после побутна чинията към Ейко. Стори го, защото вече я познаваше и беше сигурен, че не е купила дори трошица за себе си.

— С кого се опитва да се сприятели? — попита той.

— Направих списък — отвърна тя, извади лист хартия от ръкава на кимоното си и му го подаде.

Полковника го разтвори и небрежно подхвърли:

— Нахраних се до насита, Ейко-сан…

— Моля да ме извините, не прецених, че ви нося толкова голямо количество…

Полковника престорено се намръщи, после с въздишка каза:

— Ще ми, направите услуга, ако изядете тази храна…

— О, благодаря, полковник-сан, но не съм гладна. Наистина не съм!

Той запали лулата си и започна да чете имената, изписани върху хартията с красивия калиграфски почерк на Ейко.

— Все известни личности — отбеляза. — Какво според вас би могъл да иска от тях?

— Да установи контакти — отвърна Ейко. — Според мен се готви да започне бизнес…

Това е ясно, на какъв бизнес, запита се Полковника, после вдигна глава:

— Свършили сте отлична работа, Ейко-сан. Ще ви помоля и за в бъдеще да водите записки за всички срещи на Леон Уоксман. А когато му дойде времето, ще ми кажете кога мога да го намеря във вашата компания…

Тя взе подноса със суши и се приготви да излезе, но гласът му я спря:

— Извинявам се, Ейко-сан… Забравих да спомена името на една жена, капитан в медицинските служби на американската армия… Казва се Фейт Соухил. Оками е убеден, че дейността й не се изчерпва само с болните, аз съм на същото мнение… Вече десет месеца двамата не са се виждали, макар че трябва да поддържат тесен контакт. Ще използвате ли връзките си да я открием?

— С удоволствие, полковник-сан.

Доста време след това, най-сетне готов да се прибере у дома, Полковникът стана и безшумно излезе в коридора. Вратата на Ейко беше открехната и той предпазливо надникна. Седнала зад масата, жената унищожаваше суровата риба и ориза с нескрита наслада. Полковникът се усмихна и безшумно се отдалечи.

 

 

На другия ден се обади майор Джак Доноу и поиска среща след работно време. Видяха се в „Тенки“ на мръкване.

— Открих собственика на странната къща на брега на Сумида — съобщи Доноу, без да си прави труда за въвеждащи слова. Отказа да седне и остана пред бюрото на Полковника, потръпващ от възбуда. — Няма да повярвате, но къщата се води на името на сенатора Джаклин Макейб!

— Макейб?! — смаяно промълви Полковника. — Какво общо може да има един американски сенатор с недвижима собственост в Токио? При това къща, която се използва за нелегална квартира от мафията?

— И аз това се питам — сви рамене Доноу.

Веждите на Полковникът се превърнаха в плътна черта:

— Сигурен ли сте в достоверността на своята информация?

— Абсолютно. Източникът ми е непоклатим.

— Исусе!

Полковникът стана и пристъпи към прозореца. Умът му бясно препускаше, опипвайки всички възможности. Не, смисълът се губи… Освен ако… Доноу спомена, че фамилиите Леонфорте и Матачино са в бясна надпревара да установят контакти с фашизирани политици във Вашингтон. Възможно ли е една от тях вече да е спечелила най-големия фашист на Капитолийския хълм?

Оками се появи около час, след като Доноу си тръгна. От изражението на лицето му беше ясно, че отново не е успял да открие Фейт Соухил. Подчинявайки се на внезапен импулс, Полковника вдигна глава:

— Никога не съм виждал Фейт… Какъв е цветът на очите й?

— Син — кратко отвърна Оками и отиде да се измие.

Става интересно, помисли си Полковника. Предположението му беше твърде смело, но напоследък боравеше единствено със смели предположения… Възстанови в паметта си разговора с доктор Ингава — хирурга, който беше оперирал лицето на Уоксман. Той твърдеше, че раненият е бил докаран в клиниката от синеока жена, представила се за монахиня. Оками пък подхвърли, че след фалшивата смърт на Джони Леонфорте Фейт Соухил, води живот на монахиня… Също със сини очи… Съвпадение ли е това? Или именно Фейт е откарала ранения си любим в болницата? Дали наистина мрази Леонфорте (както твърди Доноу), или просто се е постарала да изгради нова самоличност на своя любим?

 

 

Три вечери по-късно Полковника потърси Ейко. Надникна в стаята й, но там нямаше никого. Реши да й остави бележка и потърси чист лист хартия сред бумагите върху масата. Нещо проблесна и той бавно остави листовете. Пред очите му се появи сребърно разпятие на тънка верижка. Нима Ейко е католичка? Никога не я беше разпитвал в тази посока, а и тя приличаше на съвсем обикновен будист. Няколко пъти беше споменавала „мисоги“ — шинтоисткия ритуал за пречистване чрез вода, на който обичаше да се подлага. Беше типична японка както в облеклото, така и в поведението си, той нито за миг не допусна, че може да изповядва западна религия. Но защо трябва да крие, че е католичка?

Готвеше се да остави хартията на мястото й, когато от вратата долетя тъничкият й глас:

— Полковник-сан?

— О, Ейко-сан — извърна се той. — Тъкмо се канех да ви оставя бележка.

— Искате да ме видите? — пристъпи в стаята тя.

— Да, разбира се.

Очите й пробягаха по сребърното разпятие:

— Значи открихте моята тайна…

— Никога не съм мислил, че религиозните убеждения са тайна, Ейко-сан — изправи се той.

Тя замислено го погледна. От този ъгъл лицето й с тъмни очи и още по-тъмният венец на косата наподобяваше стар и мъдър гарван.

— Вие сте наполовина евреин, полковник-сан — промълви тя. — Но предпочитате да не разгласявате този факт, нали?

Той дори не се опита да разбере как Ейко се е докопала до ревниво пазената тайна. За нея не подозираше дори Оками.

— Имам основателни причини за това, Ейко-сан — рече. — Много хора имат особено отношение към евреите. В него се съдържа елемент на дискриминация, макар че никой не би го признал. Ако еврейската кръв в жилите ми стане обществено достояние, аз несъмнено ще изгубя част от своите връзки и авторитет.

— Можете да бъдете спокоен по отношение на моята дискретност — отвърна тя, седна на един стол и кръстоса крака като европейка. — Всички ние имаме своите тайни… — Полите на кимоното й леко се разтвориха и той стреснато установи, че между краката й виси добре оформен пенис. Следващата й реплика беше на чист, идиоматичен английски: — Видите ли, полковник… Аз също принадлежа към орден, който е подложен на не по-малко яростни преследвания от евреите…

— Католически орден? — намръщи се недоумяващо той. — Не мисля, че…

— Имам предвид женски орден — тихо го прекъсна тя.

В стаята се възцари тежко мълчание. Откъм прозореца долиташе тихото съскане на автомобилни гуми по мокрия асфалт, през стените се чуваха натежали от сексуална възбуда стенания.

Полковникът тежко се отпусна в близкия стол и поклати глава:

— Бихте ли ми обяснили всичко това, Ейко-сан? — промълви с усилие той.

Тя отпусна ръце в скута си и леко се приведе напред:

— Успях да получа известна информация за вашата Фейт Соухил… Не се е срещала с Оками-сан близо десет месеца по простата причина, че се намира извън Япония.

— Къде е? Обратно в Щатите?

— Да. Преди да замине, е живяла в индустриалния квартал, край реката…

Хладни пипала сграбчиха душата на полковник Линеър.

— В къщичка, притисната между два склада? — приведе се напред той.

Ейко кимна с глава, без да проявява никакво учудване.

— Трябва да разбера какво става — промърмори сякаш на себе си той. — Трябва да проникна в тази къща!

Черните й очи замислено се плъзнаха по лицето му.

— Искате ли да го сторите още сега?

 

 

Вратата от неръждаема стомана беше първото нещо, което се набиваше в очи. На външен вид изглеждаше съвсем обикновена, но при почукването изкънтя на метал.

Дали ще открие истината? В тази къща Фейт и Оками се бяха видели за последен път и тя го беше предупредила, че е твърде опасно да се мярка насам… Кой дебнеше вътре? Самата Фейт? Чезаре Леонфорте или може би сенатор Джаклин Макейб? Ами ако там е тайнственият Леон Уоксман — Джони Леонфорте?

Вратата безшумно се отвори.

На прага се изправи младо момиче, което едва ли имаше повече от двадесет години. Ейко я представи като Анако, после двамата покорно я последваха вътре. Прекосиха приятния овален вестибюл, изкачиха се по широкото стълбище към втория етаж и тръгнаха по дълъг, облицован в черешова ламперия коридор. Озоваха се в просторна библиотека, обзаведена богато и с вкус. Тя, заедно с металната врата на входа, недвусмислено сочеше, че парите никога не са били проблем в този дом.

Помещението беше просторно. Таванът се издигаше поне на пет метра от пода, в средата му беше окачен тежък полилей от австрийски кристал. Високите лавици от тъмен махагон бяха претъпкани с книги. Подът беше покрит с разкошен персийски килим, който грееше с рубинено-сапфирените си шарки. Върху него бяха пръснати скъпи кожени мебели: два еднакви на външен вид дивана, разположени един срещу друг, тежки фотьойли с табуретки за краката, няколко изящни настолни лампи със зеленикави абажури. В ъгъла мътно проблясваше великолепен френски секретер от крушово дърво, който би намерил място във всеки известен музей по света. Върху кристалния плот на малка масичка за кафе с бронзови крачета пропя античен часовник с изящни орнаменти. Отмерил кръглия час, той звучно затиктака към следващия. Прозорците бяха скрити зад дебели завеси от тъмнозелено кадифе.

— Какво означава всичко това? — попита Полковникът и се извърна към Ейко.

— Дом далеч от дома — обади се приятен контраалт от дъното на помещението. — Оазис за странници по чужди земи…

Полковника рязко се обърна по посока на гласа. Оказа се, че той принадлежи на висока жена с царствена фигура. Бузите й бяха леко поруменели, кестенявата коса се спускаше на вълни към раменете й. Очите й бяха необикновени, той никога в живота си не беше виждал такива… Доктор Ингава излезе прав: цветът им беше невероятен, истински електрик…

Жената пристъпи напред и полите на черната й роба тихо прошумоляха. Протегна ръка и Полковникът я пое. Кожата на дланта й беше суха и топла, от нея се излъчваше сила. Той неволно примигна от странното излъчване на тази жена.

— Добре дошъл в нашата резиденция, полковник Линеър — усмихна се монахинята. — Аз се казвам Бърнис и съм игуменка на манастира „Свещеното сърце на Дева Мария“…

— Вие… — заекна той. — Вие сте тази, която спаси живота на Джони Леонфорте, нали?

Бърнис продължаваше да стиска ръката му, на лицето й грейна широка усмивка.

— Всяко нещо с времето си, полковник — промърмори тя и се извърна към Ейко. — Преценката ти за него е била точна…

— Благодаря, Бърнис — поклони се Ейко. Каза го по напълно западен маниер и Полковникът неволно си спомни думите й отпреди час-два: Аз също принадлежа към орден, който е подложен на не по-малко яростни преследвания от евреите.

Бърнис изви глава:

— И тъй, полковник Линеър… Какво е впечатлението ви от мен?

Ръкостискането й не отслабваше, това го объркваше. Отвърна с първите думи, които се мярнаха в главата му:

— Мисля, че вие сте най-прекрасната амазонка, която съм виждал…

Бърнис се разсмя:

— Господи, полковник! Готова съм да се закълна в свещения меч на Дона ди Пиаве, че започвам да ви харесвам!

Махна с ръка към коженото кресло с висока облегалка и добави:

— Моля, настанете се удобно.

Самата тя предпочете стилната табуретка, която беше в комплект с френския секретер. Отпусна се на ръба й, напрегната като птица пред полет, белите ръце покорно легнаха в скута й. Има нокти на селскостопански труженик, отбеляза Полковника. Очевидно не обича административната работа. Казано на шахматен език, тя беше повече офицер, отколкото цар. Фигурата, чрез която се провеждат решителните атаки…

— Какво да ви предложа, полковник? Чай, кафе, коняк?

Той избра чай и тя се присъедини към него. Ейко изчезна зад вратата, секунди по-късно се появи Анако със сребърен поднос в ръце. Чаят беше приготвен по английски обичай, до последната подробност — с резенче лимон на ръба на чашата, гъсто мляко и току-що изпечени кифлички. Вероятно в негова чест… Стана му драго от това колкото неочаквано, толкова и приятно посрещане.

Утолил жаждата си, той най-сетне се облегна назад и погледна красивото лице срещу себе си:

— Сестро, имам нужда от някои разяснения… Очите й пробягаха по лицето му, ръцете й се разпериха:

— На ваше разположение съм.

— Какво правите в къща, която се използва за тайна квартира на мафията, а по документи се води собственост на сенатора Джаклин Макейб?

— Добър въпрос, полковник — обади се плътен глас зад гърба му. Той се извърна и видя висока мъжка фигура на прага. Беше поне метър и деветдесет, с широки рамене. Качеството на раирания му костюм беше такова, че Полковника за миг си позволи да помечтае за цивилния живот. Яката на снежнобялата риза беше стегната от тъмна папийонка, на краката му имаше мокасини от мека кожа, очевидно ръчна изработка. — На него ще ви отговоря аз…

Кожата на лицето му беше мургава, косата чуплива. Над устните му се очертаваха тънки мустачки. Очите му бяха с цвят на маслина, пъргави и весели. Сякаш не можеше да се нарадва на великолепната игра, наречена живот… Беше безспорно привлекателен мъж, някъде около тридесетте. С високи скули, решителна брадичка и широко чело, издаващо присъствието на буден ум.

Насочи се към тях с походката на човек, който познава света и навсякъде се чувства у дома си.

— Истината е много елементарна — продължи закачливо той. — Ние просто делим постелята си с дявола! — Усмивката му беше предназначена колкото за госта, толкова и за Бърнис. — Нямам предвид Дявола с главно „Д“, макар че Бърнис сигурно е на друго мнение… — спря пред сребърния поднос, натопи безименния си пръст в купичката сметана и с наслада го облиза. У друг човек този акт несъмнено би изглеждал просташки, но в действията на новодошлия имаше толкова чар и непринуденост, че всичко изглеждаше съвсем в реда на нещата. Ето какво прави природната дарба, отбеляза в себе си Полковника.

Мъжът избърса пръстите си в ленена салфетка и поясни:

— Имам предвид дявола, вселил се в душата на всеки от нас… — Отпусна се на табуретката между двамата и добави: — Най-често си го представям в образа на сенатора Джаклин Макейб… Изключително самоуверен кучи син (извинявай, Бърнис), който е дълбоко убеден в правотата си и това го прави особено опасен!

— Господ слага юзди на фанатиците — обади се Бърнис.

Новодошлият сграбчи ръката на Полковникът и енергично я разтърси:

— Казвам се Пол Матачино, но всички ми викат Черния — ухили се той. — Заради матовата ми кожа… Един Бог знае откъде съм я наследил. Може би от африканските мури, появили се в Европа през Агридженто…

— Много си словоохотлив, Пол — направи му забележка Бърнис. — Полковникът е зает човек…

— Зная — отново се ухили Черния и намигна на Полковника. — Нали именно затова е тук?

— Пол! — намръщи се Бърнис и изведнъж заприлича на загрижена гувернантка.

— Добре, добре — въздъхна онзи, разбрал, че е време да се залавя за работа. — Използвам една мрежа на моята фамилия тук, целта ми е да стигна до Макейб. Трябва ми, защото с негова помощ ще направя контакт с един куп баровци във Вашингтон. За това плащам скъпо и прескъпо, но няма как. Моята мрежа му предоставя всички поверителни сведения за командването на Окупационната армия…

— Сенатор Макейб прави досиета на всички висши офицери в армията на САЩ — обади се Бърнис. — Наскоро признал пред Пол, че с помощта на завербуваните военни започва да изготвя досиета на служителите от Държавния департамент…

— Гадно копеле! — изръмжа Пол.

Полковникът механично погледна Бърнис, но игуменката с нищо не показа, че забелязва сквернословията на мафиота. Много странна монахиня, рече си той.

— Но Макейб има и положителните си страни — промърмори Черния. — Чрез него получавам достъп до хората, които управляват… Нямам отношение към политиката му, но напоследък започвам да се тревожа. Особено след като чух за намерението му да вкара законопроект за проверка произхода на всички държавни служители. Това е гадна работа и не искам да имам нищо общо с нея…

— Вече имате — напомни му Полковника.

— Може би се престарахме — призна с въздишка Бърнис.

Изявлението на деня, помисли си Полковника, а на глас подхвърли:

— Това ме подсеща да ви задам един друг въпрос: какво правите вие в едно легло с мафията?

— Хей, приятел! — изгледа го кръвнишки Пол. — Внимавай как се отнасяш с игуменката!

— Млъквай, Пол! — сряза го Бърнис.

— Не искам да проявявам неуважение, но от моя гледна точка този съюз е меко казано странен…

— Непочтен вероятно е по-точната дума — усмихна се Бърнис.

— И тя ми мина през главата — призна Полковника.

— Хей, какви ги дрънкате? — повиши тон Черния и размаха дебелия си показалец. — Трябва ли да ви напомням, че моята фамилия е поддържала контакти с ордена на Дона ди Пиаве в продължение на десетилетия? — приведе се напред, великолепно скроеното сако се набръчка. — Фамилията Матачино има връзки, полковник! — Пръстите му се вкопчиха един в друг и бавно се разклатиха пред лицето на госта. Здраво преплетени връзки, които дори не можете да си представите!…

— Ние също имаме полза от хора като Матачино — разпери ръце Бърнис. — Просто защото сме женски орден и контактите ни са генетично ограничени… Преследвани сме в продължение на векове под една или друга форма… — Яркосините й очи се забиха в неговите, Полковникът неволно се запита дали и тя е наясно с еврейския му произход. — Но Бог е милостив и орденът на Дона ди Пиаве оцеля… Ние вършим Неговите дела, а Той ни дава сила…

— Превъплътена от фамилията Матачино — отбеляза Полковника. — Нима искате да кажете, че Бог иска да сключите съюз с гангстери?

— Всички сме Негови чада, полковник — усмихна се Бърнис. — Затова не бива да обръщаме гръб на грешниците. Те имат нужда от нашата утеха. В замяна правят дарения на църквата, занимават се с благотворителна дейност. И по този начин предпазват много хора от лапите на злото…

— Като съдират кожата на други — поклати глава Полковника.

— Вече те предупредих! — скочи на крака Пол Матачино. — Няма да търпя повече подобни… — прехапа устни да си спести прилагателното, поклати глава и въздъхна: — Цялата тая работа е една шибана грешка! Знаех си аз!

Бърнис запази спокойствие, очите й не се отделяха от лицето на Полковника. Изчака да отмине гневното избухване на Пол Черния и меко промълви:

— Всички сме грешни, полковник… Нима ще хвърляте камъни по себеподобните си?

Усетил правотата в думите й, Полковника замълча. Наистина нямаше право да бъде съдник на тези хора, особено след като сам нарушава законите и дори убива в името на своите убеждения… Нима не прибягва до услугите на Якудза? Нима не е в едно легло с тях, за да постигне целта си?

— Какво искате от мен? — глухо промълви той.

Пол Черния смаяно го погледна, после премести очи към Бърнис.

— Имаме нужда от помощта ви за задържане на нещата. Получихме своето от сенатора Макейб, но с тревога следим все по-истеричните му антикомунистически изяви — в гласа на Бърнис се появи заповедническа тежест. — Кампанията му за гонене на вещици е заплаха за нас.

— Крайно време е да го размажем! — изръмжа Черния и стовари огромния си юмрук върху масата.

— Затова ли искате моята помощ? — вдигна вежди Полковника.

— В началото на другата седмица Макейб пристига в Токио — съобщи Бърнис.

— Прекрасно! — промърмори Полковникът и се надигна от мястото си. — Ще извадя пистолета и ще му видя сметката!

— Мадона! — проплака Пол Черния и отчаяно се плесна по челото. — Защо ни трябваше да се занимаваме с тоя тип, Бърнис?

Тя изви глава да го погледне и замислено отвърна:

— Защото без него няма да направим нищо… Никой от нас не може дори да припари до сенатора Макейб.

— Дявол или не, аз не искам да имам нищо общо с това убийство! — отсече Полковника.

— Какво убийство? — размаха ръце Пол. — Кой, по дяволите, е споменал тук за някакво убийство?

— Нали сам каза, че е време да го размажеш — припомни му Полковника.

— Да, но…

— Моля, седнете! — обади се заповеднически Бърнис. — И двамата!

Изчака ги да се подчинят, после спокойно се извърна към госта:

— Полковник, ние трябва да неутрализираме сенатора Макейб и това е всичко. Не е нужно да го убиваме, достатъчно е да го лишим от влияние…

Полковника дълго мълча. Ръцете му механично тъпчеха лулата. Най-накрая запали, изпусна облаче ароматен дим и вдигна глава:

— Това би могло да се уреди… Но на определена цена.

— Парите не са проблем — нетърпеливо подхвърли Пол.

— Не ставай смешен, приятелю — изгледа го ледено Бърнис. — Полковникът е прагматичен мъж, парите едва ли ще имат място в нашето споразумение…

— Че какво друго? — объркано я погледна Пол.

Полковникът изчака малко, после вдигна глава:

— Първото ми условие е да се срещна с Фейт…

— Не! — изрева Пол. — В никакъв случай! Фейт е извън тази сделка!

Полковникът се извърна да погледне Бърнис.

— В случая Пол е прав — каза тя. — Освен това Фейт отдавна се върна в Щатите.

— Само тя е в състояние да потвърди това, за което говорим.

— Виждаш ли? — размаха ръце Черния. — Тоя тип не вярва нито дума на това, което му казахме! — Извърна се към полковника и гневно просъска: — Имаш думата й, да те вземат мътните! Забрави ли, че е монахиня?!

— Достатъчно, Пол!

Едрият мъж се извърна към спуснатата завеса на прозореца и стисна зъби. Очите му хвърляха мълнии.

— Страхувам се, че по този въпрос не можем да се пазарим, господин полковник! — твърдо изрече Бърнис. — Фейт просто я няма и вие трябва да се примирите с този факт!

— А давате ли си сметка какво искате от мен, сестро? Нима то е по-различно от бруталното убийство? Вие просто искате да взема живота на сенатор Макейб! Защото без кариера и със съсипана репутация той вероятно ще опре дулото в слепоочието си!

— Това би било идеалното разрешение за всички! — обади се откъм прозореца Пол. — Този маниак е истински дявол! Казвам това, защото съм му сърбал попарата!

Бърнис и Полковника не му обърнаха внимание.

— Представяте ли си какво може да направи с Америка човек като Макейб — промълви тя. — Ще я разкъса на парчета! Няма да го спрат нито приятели, нито семейство, десетки и стотици хора ще бъдат съсипани!

— Представата няма да ни помогне — поклати глава Полковника. — Нещата опират до нещо съвсем просто: вие искате от мен да разчистя мръсотия, в чието натрупване имате пряко участие…

— Нищо подобно — поклати глава Бърнис, извърна се към вратата и леко повиши глас: — Ейко-сан!

Японката влезе, подаде на Бърнис някаква папка със зелени корици и побърза да напусне помещението, без дори да погледне към Линеър. Така бягат хора, станали неволни свидетели на тежка катастрофа.

Бърнис мълчаливо протегна ръка и Полковника взе папката. Имаше чувството, че кориците й парят.

— Но какво правиш?! — промърмори Пол Черния и напусна мястото си до прозореца. — Нали се бяхме разбрали, че…

Бърнис вдигна ръка, в сочния контраалт на гласа и се появи стоманена нотка:

— Той заслужава да научи всичко.

Полковникът с трепет разгърна папката. Вътре имаше материали за Г-2, които добре познаваше. От устата му излетя въздишка на облекчение, ръцете му запрелистваха материалите. Така стигна до последната страница, към която бяха прикрепени два обикновени бели листа, подпечатани с официалния печат на Г-2. Прочете съдържанието им и ужас стисна сърцето му. На първия лист беше описано съдружието му с Микио Оками, при това до последния детайл. Заглавието на втората страница беше такова, че нямаше смисъл да продължава:

Еврейското минало на полковник Линеър.

Думите пламтяха върху хартията с огромна сила, сякаш бяха написани с живи въглени, а не от обикновена пишеща машина. В главата му нахлу част от монолога на Ричард III:

Убийство, грозно и отвратително!

Всичките грехове на света се надвесиха над банката в съдебната зала и закрещяха:

„Виновен, виновен!…“

— Това е екземплярът, който се съхранява в канцеларията на Г-2 — меко поясни Бърнис. — Сенаторът вече притежава копие от него, предостави му го Пол… — Полковника вдигна глава и срещна твърдия поглед на блестящите й очи. — Предполагам, че си давате сметка какво ще стане, нали? Вие сте евреин. Макейб ще ви обвини в сътрудничество с комунистите по простата причина, че няколко известни евреи са демонстрирали връзките си с тях… Още повече, че вие сте британски гражданин, съумял да получи висок пост в Окупационната армия. Дори само този факт вече предполага, че доста хора във Вашингтон ви ненавиждат… Те с удоволствие ще пируват над гроба ви. — Протегна ръка и взе папката. — Сега вече заплахата е съвсем непосредствена, господин полковник. Защото и вие ще се окажете сред хората с разбити кариери… Въпросът става личен.

— А Г-2? — прочисти гърлото си Полковника. — Запознати ли са неговите ръководители със съдържанието на тази папка?

— Още не, очакват допълнителни сведения — Бърнис откачи последните два листа и ги размаха във въздуха. — Искате ли да ги унищожим?

Полковникът мълчаливо кимна, извади тежка сребърна запалка и щракна капачето. Пламъците жадно погълнаха компрометиращите материали.

Съвестта ми има хиляди езици, всеки с по няколко отвратителни пипала… Те съскат и се гърчат, обвинявайки ме в насилие…

Колко е бил прав Ричард III, въздъхна Полковника, докато очите му следяха как Бърнис пуска пепелта в сребърния поднос за чай.

— Жребият е хвърлен — прошепна игуменката и старателно се прекръсти. — Сега трябва да решим какво ще правим по-нататък…

 

 

Майор Джак Доноу влезе в задните стаички на торукото в отлично настроение.

— Познайте кой ще гостува на Г-2 идущата седмица — усмихна се на Полковника той. — Информацията е строго секретна, но аз ще…

Думите замряха в гърлото му, очите му се оцъклиха. Беше толкова смаян, че дори не помръдна, когато тялото на Полковникът се стрелна напред и го прикова към стената. Болезнено удари главата си, зъбите му изтракаха, пред очите му затанцуваха звезди. Преди да разбере какво става, Полковника придърпа с крак близкия стол и го бутна да седне. Неволно стисна клепачи, сякаш искаше да прогони тежък кошмар. Остро металическо изщракване обаче го накара веднага да ги отвори.

— Но какво…?

Не успя да довърши, тъй като дулото на собствения му служебен револвер се оказа дълбоко натикано в устата му. Вкусът и дължината му накараха стомаха му да се свие. Исусе Христе, искаше да извика той. Всемогъщи Исусе на кръста!

— Ще броя до три — изръмжа в ухото му Полковника. — После ще намажа стената с мозъка ти! Ясно ли е, Доноу?! — Майорът замръзна на мястото си, сякаш това беше единственият начин да се спаси. — А след това ще тикна този револвер между пръстите ти, ще пръсна красивите снимки из стаята и ще повикам военната полиция! Нека сами си направят заключението…

Конвулсии пробягаха по тялото на Доноу, стори му се, че всеки момент ще повърне.

— Хайде, направи го! — изръмжа Полковникът и тикна дулото още по-навътре. — Тъкмо ще се задавиш в собствените си нечистотии!

Майорът успя да се овладее.

— Ти ми погоди тоя номер, нали, Доноу? — изсъска Линеър. — Какво те накара да рискуваш толкова? Нима си въобразяваше, че няма да видя досието, което си ми съставил? Мръсно фашистко копеле!

Дулото рязко излезе от устата на нещастника, последва оглушителен плесник, който го събори от стола. Доноу се сви в ъгъла на помещението, прибра колене към гърдите си и започна да плаче.

Лицето на Полковникът се сбърчи от отвращение. Обърна стола и го яхна, очите му не изпускаха сгърчената на пода фигура.

— Чакам, майоре! — заплашително изръмжа той.

Доноу подсмръкна и изтри носа си в ръкава на униформата.

— Бях… Бях уплашен… Не знаех какво друго да сторя. Трябваше да се спася по някакъв начин…

— И това е всичко, така ли?

Онзи безмълвно кимна с глава.

Защо пък не, каза си Полковника. Понякога най-искрени са именно неубедителните отговори.

— Слушай ме внимателно — решително започна той. — Зная за тайното посещение на сенатора Макейб, което започва в понеделник. Запознат съм и с някои от странните му сексуални привички… — помълча за миг, после продължи: — Зная и за теб, Доноу! — изчака онзи да вдигне глава и заби поглед в кървясалите му очи. — Вие с Макейб си бяхте дружки, докато той служеше в армията, нали? Оттам го познаваш така добре… — Малки, но полезни късчета информация, събрани от някогашните партньори на Макейб.

Полковникът се изправи, блъсна стола встрани и сграбчи яката на Доноу. Онзи се озъби, в очите му блесна див ужас.

— Сега слушай внимателно, защото трябва да изпълниш абсолютно точно това, което ще ти кажа! — Револверът в ръката му помръдна, Доноу уплашено се дръпна назад. — Искам да те предупредя, че ако се опиташ да ме измамиш, това нещо ще го тикна в устата ти и с удоволствие ще дръпна спусъка! Ясно ли е?

Все още зашеметен, Доноу мълчаливо кимна с глава.

— И още нещо — подхвърли Полковника. — Досието ми в Г-2 е подменено, в него липсват онези два листа, които си добавил… Ако пак се опиташ да ги сложиш там…

— Няма! — прошепна майорът и тялото му потръпна от ужас. — Няма, заклевам се!

 

 

— Съжалявам, но в стаята ми правят ремонт — каза Ейко, посрещнала Леон Уоксман на прага на торукото. — Ще трябва да идем в друга…

Уоксман разсеяно кимна с глава. Мислеше за евентуалната сделка, която трябва да сключи, след като тази японска курва го облекчи.

Ейко го поведе към задната част на къщата. В коридора прозвуча висок и очевидно ядосан глас, Уоксман неволно забави крачка.

— Пет пари не давам какво мислиш ти! — гласът идваше от стаята на Полковника, който очевидно говореше по телефона. — Тази операция ръководя аз! — Мълчание. Джони спря и затаи дъх. — Точно така! — обади се след малко ядосаният глас. — А сега ме чуй добре, господин Матачино!…

— Мамка му стара! — простена Уоксман и леко се плесна по челото. — Забравих включени фаровете на колата си! — усмихна се на Ейко, която се беше обърнала и го наблюдаваше с открито недоумение. — Ето какво ще направим, скъпа… Ти иди да подготвиш нещата, а аз веднага се връщам!

— Хай — покорно кимна тя, поклони се и му посочи вратата на стаята.

Уоксман се завъртя и тръгна обратно. Изчака щракането на ключалката зад Ейко, пъргаво отскочи назад и залепи ухо до вратата на Полковника. Страшно много искаше да разбере какви ги върши онзи лъжец Пол Матачино „Черния“…

— Господин Матачино, вие наистина поставяте търпението ми на изпитание! — продължаваше да вика отвътре Линеър. — Така ли? На мен заплахи не ми минават! Предлагам да ви пратя кола и да… Ало? Ало? — разнесе се затръшване на слушалка, последвано от сподавена ругатня: — Гаден мръсник!

Джони Леонфорте чу достатъчно. На устата му се появи коварна усмивка. Почука на вратата, изчака сподавеното „влез“ и натисна бравата.

— С какво мога да ви помогна? — погледнато иззад бюрото полковник Линеър. — Мисля, че сте объркал стаите…

— Не съм — поклати глава Джони, придърпа близкия стол и се отпусна в него.

— Кой сте вие?

Британец, помисли Джони. При това цял полковник…

— Леон Уоксман — представи се той, без да подава ръка, спомнил си, че британците имат странни правила за поведение.

— Полковник Денис Линеър — отвърна човекът зад бюрото, кимна с глава и прибра в чекмеджето папката, над която работеше. После кръстоса ръце пред гърдите си и попита: — С какво мога да ви помогна, господин Уоксман?

— По-скоро е обратното — усмихна се Джони. — Мисля, че аз съм този, който може да ви помогне…

— Така ли? — хладно изви вежди Линеър.

— Точно така. Случайно разбрах, че имате проблеми е един човек на име Пол Матачино „Черния“…

— Никога не съм чувал за него.

— Добре де, не сте… Но аз съм чувал… При това не само съм чувал, но и го познавам отлично. По-добре дори от шибаната му майчица!…

— Много интересно, но…

Вратата отскочи на пантите си, в стаята влетя Ейко.

— Полковник-сан! — извика задъхано тя. — Моля ви, елате бързо! Двама клиенти се сбиха! Единият е в кръв, а другият…

Полковникът скочи и се устреми към вратата.

— Моля да ме извините, господин Уоксман — обърна се от прага той. — Веднага се връщам… — стъпките им заглъхнаха по коридора.

— Извинен си, приятелю — промърмори в празната стая Джони. — Можеш и да не бързаш… — стана, надникна в коридора и се настани зад бюрото на Линеър. Издърпа най-горното чекмедже и извади папката, която Полковникът беше прибрал при внезапното му посещение. На корицата й имаше печат на Г-2 с надпис „Строго секретно“. Американското военно разузнаване, кимна с одобрение Джони. Почти веднага попадна на плановете за тайното посещение на сенатора Джаклин Макейб, насрочено за началото на следващата седмица. Вниманието му беше привлечено от забележка в полето, изписана със ситен, нервен почерк:

Вторник, 23 нула-нула, Доноу ще доведе М. тук. Да се подготви стая №7. Максимални мерки за сигурност.

Сърцето на Джони блъскаше като чук в гърдите му. Сенаторът Макейб ще посети „Тенки“! Той вече имаше информация за точния ден и час на пристигането му — всичко съвпадаше. Господи, това е шанс, който идва един път в живота! Нито баща му, нито брат му Алфонс бяха успели да се докопат до Макейб. Фамилията Леонфорте има какво да предложи на сенатора, който без съмнение е един прагматичен мъж, и нещата ще се оправят. Много благодаря, полковник Линеър, ухили се той и вдигна глава. Откъм коридора прозвучаха приглушени гласове, папката бързо се върна на мястото си. Полковникът влезе точно когато Джони се настаняваше обратно на стола си.

— Още ли сте тук? — раздразнено попита той, седна зад бюрото и започна да пише нещо.

— Неприятности? — спокойно го изгледа Джони.

— Нищо особено, вече се оправих…

— Пак ви повтарям, с Пол Черния няма да ви е лесно…

Полковника рязко вдигна глава:

— Вече ви казах, че не познавам този човек!

— Тъй ли? — ухили се Джони. — Е, хубаво тогава…

— Вижте какво, господин…

— Уоксман.

— Само си губите времето, господин Уоксман!

— Добре, добре — вдигна длани Джони и започна да се изправя. — Отивам си. Може пък вие да излезете прав… — на лицето му светна приятелска усмивка. — Пак ще се видим…

 

 

Във вторник вечерта Полковникът беше изключително нервен. Планът му беше изтънчен и остроумен, но доста крехък. От него зависеха много неща, същевременно още повече неща можеха да го провалят.

— Крехък… — замислено повтори Ейко, изслушала безмълвно опасенията му. После бавно поклати глава. — Аз не мисля така. Залагаме на човешката природа, нали? Това е най-сигурното нещо на света… — на лицето й се появи усмивка. — Не се безпокойте, полковник-сан. Какво е най-лошото, което може да се случи?

— Макейб да се измъкне от капана, а после да ме разпъне на кръст като евреин със симпатии към комунистите… А Оками да разбере, че умишлено не му казвам нищо за Джони Леонфорте… — Тикна лулата между зъбите си и мрачно добави: — Две катастрофи от личен характер, за които дори не ми се ще да мисля…

— Хубаво е, че знаете от какво да се пазите — промълви Ейко. От начина, по който го каза, ясно личеше гордостта й от участието й в една толкова сложна операция. Полковника усети, че подкрепата й го успокоява.

— Благодаря, Ейко-сан — простичко рече той.

— Нищо не съм направила, полковник-сан — скромно сведе поглед тя.

Той опря длани на бюрото и бавно се изправи:

— Независимо от развоя на събитията, съм решил тази вечер да ви заведа на най-доброто „суши“, което може да се намери в Токио…

Тя замълча, което в нейния случай със сигурност означаваше съгласие.

Доноу доведе сенатора Джаклин Макейб точно в 23,00 часа. Беше едър мъж с оплешивяло чело и синкави от бръснене бузи, над яката на ризата му висяха няколко гънки тлъстина. От тялото му се разнасяше миризма на дезодорант и пот, свинските, разположени близо едно до друго очички наблюдаваха света с навъсено подозрение.

В замяна на това притежаваше забележителна самоувереност и беше толкова сладкодумен, че би намерил слушатели дори ако започнеше да чете телефонния указател. И в крайна сметка именно тези качества бяха от значение.

Запозна се с предлаганите в „Тенки“ услуги като военен командир, започнал инспекция на поверените му части. Полковникът беше почти сигурен, че вижда как му текат лигите.

— У дома положително не можем да очакваме такова обслужване — промърмори сенаторът, обръщайки се към Доноу. — Най-много да издебнем някоя секретарка и да я плеснем по дупето… — тлъстаците му се разтърсиха от смях.

После му представиха Ейко.

— Имате ли момчета в тая дупка? — безцеремонно попита Макейб. — Имам предвид млади и красиви хора, които притежават известни умения… — отново се разкикоти, очевидно опиянен от свободата, която му предлагаше японското торуко. Особено ако я сравняваше с отегчителните официални разговори в щаба на окупационната армия.

— Имаме — увери го Ейко и умишлено засрича английските думи. — Всички са първо… първо…

— Първо качество, а? — изрева Макейб и бавно я последва към стая номер 7. На прага се обърна и подхвърли на Доноу: — Това е гвоздеят на програмата, нали, Джак? — Хвана топката на бравата и заповеднически добави: — Ти ще ме чакаш да свърша, после можем да похапнем…

Стая номер седем беше готова да посрещне високия гост. Скрит зад двойното стъкло на стенното огледало, Полковника неуморно натискаше бутона на своя фотоапарат. Имаше за какво, тъй като тлъстото и космато тяло на сенатора демонстрираше изненадващо пълен и енергичен комплект сексуални упражнения върху слабичко японче, което едва ли беше на повече от 12–13 години. Полковникът беше живял на Изток достатъчно дълго, за да се впечатлява от хомосексуализма, но винаги се беше питал как може да се прекрати насилието над непълнолетни… Не изпитваше гняв от сцените, които се разиграваха пред очите му. Сексуалните навици са част от културното наследство на един народ и той нямаше нито морално, нито законно право да се бърка в тях.

Позволи си доволна усмивка, едва когато в стая номер 7 се появи Джони Леонфорте, гол, както майка го беше родила. Такива са законите на човешката природа, Ейко-сан отново се беше оказала права… Изтощеното момче вече спеше на пода, но сенаторът, все още възбуден, беше позвънил да му изпратят друго.

— Света майко! — втренчи се в Джони Леонфорте той. — Не си ли прекалено дърт?!

Джони се засмя, протегна ръка и се представи.

— Сенатор Джаклин, ние с вас имаме да обсъдим доста неща — подхвърли той.

— Така ли? — промърмори Макейб и хвърли разтревожен поглед към заспалото на пода момче.

— Точно така — дари го с най-ослепителната си усмивка Джони. — А междувременно лично ще се погрижа да имате най-добрия секс, който може да предложи тази страна, при това всяка вечер от престоя ви…

— Аз живея в Съединените щати, господин Уоксман — скептично поклати глава сенаторът. — По-точно във Вашингтон, област Кълъмбия. Хората там не приемат сексуални навици като моите…

Още по-добре, сенаторе — отвърна Джони и почтително се поклони. — Аз съм… как да кажа… опитен в този бизнес и съм изцяло на ваше разположение. Всяко ваше желание ще бъде закон за мен!

Полковникът следеше сцената с неотклонно внимание. Тя беше онази крехка част от плана му, която не можеше да дирижира и за която изцяло разчиташе на самообладанието на Джони. С въздишка на облекчение видя, че гангстерът се справя успешно и снимките с перверзиите на Джаклин Макейб не само ще предизвикат фурор сред сенаторите на Капитолийския хълм, но и веднъж завинаги ще ликвидират влиянието на фамилията Леонфорте сред вашингтонските политици.

Безпокойството му бързо се стопи, особено след като стана свидетел на парада на японски момченца, майсторски организиран от Джони… Тоя тип наистина прояви завидна изобретателност.

 

 

— Всичко приключи! — доволно се усмихна Ейко, почти скрита зад огромната чиния със „суши“. — Вие пипнахте не само сенатора Макейб, но и цялата фамилия Леонфорте! Бърнис и Пол са ви много задължени!

— На вас разчитам — усмихна се Полковника, доволен от апетита й. — Трябва да ги убедите да спазят своята част от уговорката…

— Не се безпокойте — кимна Ейко, хвана с пръчиците късче тлъста риба, натопи го в соевия сос и го хвърли в устата си. Челюстите й ритмично се задвижиха, очите й се премрежиха от удоволствие. — Това е най-доброто суши, което някога съм яла… Как открихте ресторантчето?

— То е собственост на Оками.

— Аха, Оками… — проточи тя и избърса устните си с книжна салфетка. — Успяхте ли да го задържите настрана от цялата операция?

Полковникът кимна с глава.

— Не беше лесно, а и не ми е особено приятно — призна с неохота той. — Дано някой ден не ми отвърне със същото… — Очите му се насочиха към прозореца. — Познавам характера му… Разбере ли, че Леон Уоксман е Джони Леонфорте, нищо няма да го спре. Просто ще отиде и ще го ликвидира! Това обаче не отговаря на моите планове. Искам Джони да е жив, докато провали цялата фамилия Леонфорте…

— Дано да си струва — промълви Ейко. — Защото той е изключително опасен…

Това бяха пророчески думи, но полковник Линеър не доживя сбъдването им. Почина през есента на 1963 година и делото му бавно потъна в забрава.