Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Нинджа (6)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Second Skin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010 г.)

Издание:

Ерик Ван Лустбадер. Двойникът на нинджата

Американска, първо издание

Превод: Веселен Лаптев

Редактор: Константин Божинов

ИК „Гарант 21“, София, 1995 г.

ISBN: 954-8009-58-7

 

 

Издание:

Ерик Ван Лустбадер. Двойникът на нинджата

Американска, първо издание

Превод: Веселен Лаптев

Редактор: Константин Божинов

ИК „Гарант 21“, София, 1995 г.

ISBN: 954-8009-59-5

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава
Крайбрежието на Флорида | Токио

В открито море Чезаре Леонфорте се превърна в друг човек. В движенията му се появи нещо хищно и примитивно, приличаше на акула, устремена към дълбините. Наблюдавайки го как управлява „цигарата“, как поглежда навигационните карти с леко пружиниращи срещу поклащането крака, Веспър имаше чувството, че това е човек, който е загърбил всички грижи на живота.

Така щеше да мисли във всички случаи, ако не го познаваше толкова добре. През дните и нощите в негова компания тя действително го опозна отблизо, дори повече, отколкото би й се искало. Чезаре наистина нямаше грижи. Нито една. Не притежаваше чувство за вярност, не му пукаше за нищо, мислеше единствено за себе си. Ако някога е имал способността да обича, това чувство отдавна беше погребано от обстоятелствата на живота, който бе водил, от собствената му извратена натура. Мразеше баща си, но едновременно с това се стремеше да му подражава; презираше сестра си Джаки, но много му се искаше да получи одобрението й. Душата му беше истински вулкан от противоречия, които бяха в постоянен конфликт и нито едно от тях не се предаваше. Това го правеше непредсказуем и избухлив.

— Шибани федерални ченгета! — изръмжа той, насочил моторницата към мястото на срещата с катер 1176 на Бреговата охрана. — Вечно ми висят на задника! По едно време мислех, че съм ги изпързалял и ги държа в джоба си. Но те са като хидра — имат безброй глави! — говореше тихо и гневно, сякаш на себе си. Изправена до блестящата от водни капки предпазна преграда, Веспър имаше чувството, че отдавна е забравил за присъствието й. — Трябва да се прегрупирам, да дръпна други конци, да поискам ответни услуги… Само така ще ги окача на куката и ще ги накарам да ми играят по свирката!

Веспър сложи ръка над очите си и напрегна взор. На хоризонта се поклащаше катер на Бреговата охрана. Лежеше на едно място, двигателите му вероятно бяха изключени. Чезаре също го беше видял, тъй като завъртя руля и се насочи към него. Приближи го странично, изчака да се плъзнат на стотина метра от борда и направи знак на Веспър да включи електрическата лебедка на котвата. Тежкото желязо цопна във водата и бързо започна да потъва.

Катерът беше достатъчно близо, за да се различи надписът на носа му. Наистина беше CGM 1176. Мощният дизел тихо боботеше. От кърмата излетя облак синкав дим, моторът увеличи оборотите си и катерът бавно се насочи към тях.

Залепиха се без проблем, Майло ги изчака да се прехвърлят на борда и даде знак на кормчията да се отдалечи.

Чезаре бегло го погледна, в очите му нямаше никакво учудване.

— Нещата у дома се усложниха — промърмори той. — Няма да се връщаме с „цигарата“.

Майло мълчаливо кимна. Беше облечен в изгладена сива униформа, брадичката му беше акуратно подстригана. Чистичък и стегнат, той приличаше на хрътка преди състезание. Очите му пробягаха по лицето на Веспър, сякаш търсеха допълнителни разяснения. Тя му се усмихна и пристъпи към кабината, а Чезаре отиде да провери как върви размяната на пратката кокаин с оръжията, които прехвърлиха от „цигарата“.

— Какво му става, по дяволите? — промърмори Майло, без да помръдва устни. Едва на метър от лицето му човек можеше да забележи мрежата от ситни бръчици около очите и устата. Самите му очи бяха скрити зад огледалните стъкла на слънчеви очила.

— Федералните ченгета нахлуха в имението — тихо отвърна Веспър. — Пристигнаха с брониран хеликоптер, едва се измъкнахме…

Тънките устни на Майло станаха още по-тънки — сигурен признак на загриженост.

— Трябва да поговоря с него — промърмори той. — Може би има опасност и за целия канал… — млъкна, усетил предупредителното докосване на Веспър.

— На твое място не бих и помислила за подобно нещо — предупреди го тя. — Направо ще ти отреже главата!

— Ясно — промърмори Майло, обърна се, даде указания на човека зад руля, после й кимна да го последва зад стената на кубрика. — Слушай! — просъска той и наведе глава към лицето й. — За този канал съм заложил не само кариерата, но и главата, си!

— Имаш предвид канала, по който Чезаре изнася новите оръжейни разработки на ДАРПА? — пожела да уточни тя.

— Точно така! — кимна той и на лицето му се появи презрителна усмивка. — Да не би да мислиш, че ще си губя времето с контрабанда на кокаин? Нямам желание за подобно нещо, а вероятно и никой не би ми позволил. В този бизнес е тъпкано с кръвожадни латиноамериканци, които с удоволствие ще ми прегризат гърлото! Мисля само за оръжието. То е нещо като хоби за мен, разбираш ли?

Веспър не разбираше, но въпреки това кимна с глава.

— Както и да е — облиза устните си Майло. — Имам дял в този канал… Суха пара, разбираш ли? Ако не бяха връзките ми, твоят баровец изобщо нямаше да поглежда насам… Аз съм играч, а не някакъв тъпак! Затова искам да съм чист, особено при положение, че федералните ченгета са го надушили!

— С други думи, не искаш да бъдеш привлечен под отговорност…

Видя как бръчките около очите му станаха по-дълбоки.

— Искам да не бъда натопен, каквото и да стане! — изръмжа той. — Това е всичко!

Усети страха му. Един мъж с достатъчно свобода на действие беше прекрачил чертата, вероятно от скука или авантюризъм. Един мъж, който обича работата си, но търси силни усещания. Скочил в дълбокото, без да мисли за последиците. Както сам каза, той е играч, а не някакъв тъпак. Цял живот е търсил силните усещания, но когато нещата вземат неочакван обрат, изведнъж се оказва неподготвен…

— Не трябва да вършиш престъплението, ако не си готов да излежиш съответната присъда…

Майло подскочи, сякаш беше докоснал оголена жица:

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? Никаква присъда няма да излежавам!

— Мога да го уредя…

— Тъй ли? За каква се мислиш, по дяволите?

— Аз съм тази, която може да те освободи от наказателна отговорност — отвърна Веспър и спря настоятелен поглед върху лицето му. — Нали искаш да си спасиш задника, Майло?

От устата му излетя въздишка, дори през очилата пролича, че очите му се насочват към Чезаре. Без повече приказки Веспър разбра, че е готов да напусне кораба, при това веднага… И защо не? Чезаре не проявява лоялност към хората си, защо те трябва да са лоялни към него?

— Ако разбере…

Майло имаше предвид Чезаре.

— Няма — поклати глава тя. — С него аз ще се разправям… — Почака един миг, после попита: — Правим ли сделката?

Главата на Майло леко помръдна, очилата проблеснаха.

— Не искам да попадна в пандиза — промърмори той. — Сигурно ли е това, което предлагаш?

— Абсолютно.

Майло облиза устни и кимна с глава.

Веспър искаше веднага, още в същата минута да го разпита за начините, по които заобикалят мерките за сигурност на Пентагона, но Чезаре я повика на носа. Тя тръгна моментално, като добре дресирано куче, без дори да погледне Майло…

— Ще хвърлиш ли едно око? — изкрещя Чезаре, опитвайки де са надвика грохота на моторите. Ръката му махна към дървен сандък с разкован капак, върху който имаше държавни печати и лепенки.

Веспър се наведе, в същия миг пръстите му я стиснаха за врата с такава сила, че пред очите й затанцуваха искри. Не успя да си поеме дъх, челото й влезе в болезнено съприкосновение с ръба на сандъка. Изправен до кубрика, Майло напрегнато наблюдаваше развоя на събитията.

Зашеметена от удара, тя чу металическо изщракване, в следващия миг дулото на револвера му болезнено проникна в ухото й.

— Малка, долна кучка! — изръмжа той с разкривено от гняв лице. — Мислиш, че ще се измъкнеш, а?

Беше й трудно да разсъждава, но все пак успя да оформи въпроса си:

— От какво да се измъкна?

Чезаре я удари в тила, по гласа му позна, че е на прага на лудостта.

— От какво ли? — извика той. — От това, че ме предаде на федералните ченгета, ето от какво!

 

 

Предметът с форма на триъгълник мрачно блесна пред очите на Никълъс. От него се разнасяше отвратителна миризма, която предизвика гадене в стомаха му, въпреки упойващото действие на наркотиците. Организмът му успешно неутрализираше отровата „Бан Том“, но за съжаление процесът не беше достатъчно бърз.

— Ето я властта!

Вдигнал сърцето на Микио Оками пред ужасеното лице на Никълъс, Майк Леонфорте хищно впи зъби в него. Приличаше на касапин, оплискан с кръв от главата до краката. Кръвта на Микио Оками. Никълъс не смееше да погледне към насечения труп, който се поклащаше в другия край на стаята. Това беше всичко, което остана от великия Кайшо, оябун на всички оябуни на Якудза. Леш, мърша… Безмилостно транжирана от касапския нож…

Майк дъвчеше бавно и замислено, с дълбока наслада. Времето на приказките отмина и Никълъс отлично го знаеше. Дойде времето на действията. Запознат отблизо с шаманските поверия, той си даваше сметка за течащия в момента ритуал. Онзи, който изяжда органите на врага си, придобива свръхестествена сила. Колкото по-могъщ е бил този враг, толкова по-голяма е силата…

Но има и друго: поглъщайки жизненоважните органи на врага си, победителят го лишава от възможността за прераждане…

Майк довърши сърцето, пристъпи към трупа и замахна с ножа. Върна се при Никълъс с тъмночервена, плъзгава маса в ръце. Това беше черният дроб на Оками. Притисна го към гърдите на пленника и започна да пее. Протяжен, смразяващ кръвта псалм на виетнамски диалект:

— Ти си болен… Смъртно болен… Заразен си от еврейския вирус… Той е като левкемия, унищожава кръвта ти, превръща те в низше същество… Бих могъл да те спася, ако това ми достави удоволствие… — разсмя се, в очите му блесна налудничава светкавица, от устата й брадичката му капеше кръв.

Миг на напрегната тишина, после припяването продължи, тялото му унесено се поклащаше. Рязко отлепи дроба от гърдите на Никълъс и лакомо го захапа. Но не сдъвка парчетата, а ги задържа в устата си. Наведе глава към лицето на Никълъс, опря вонящите си устни в неговите, езикът му започна да тика кървавите късове между зъбите му.

— Яж, яж!

Никълъс стискаше устни.

Майк се усмихна, после рязко стовари юмрука си в слънчевия му сплит. Въздухът напусна дробовете на Никълъс с остро свистене, устата му неволно се отвори. Майк моментално се възползва от това, притисна окървавените си устни в нея и я напълни с кървавите късчета.

Никълъс затвори уста, тялото му се разтърси от могъщи спазми. Но Майк не му позволяваше да повърне, притиснал устните му с длан.

— Гълтай, Ники, момчето ми! — прошепна в ухото му той. — Гълтай, иначе Оками ще те задави и ще умреш!

Никълъс конвулсивно се подчини.

— Така вече е по-добре — кимна Майк. — Далеч по-добре… — Дояде дроба, разкъсвайки го направо със зъби. Налудничавият блясък в очите му стана още по-силен. — Още не съм свършил с теб — заканително изръмжа той.

— Предстои последното действие на пиесата! — Докосна тялото на Никълъс нежно, почти с обич. — Сега си почивай… Защото през следващите няколко часа ще ти трябват много сили…

 

 

— Сделка? — изръмжа Уейд Форест, без да поглежда към Кроукър: — Каква сделка?

Стояха в средата на моравата, Форест приемаше рапортите на своите подчинени. Новините не бяха добри: Чезаре Леонфорте го нямаше никъде, никой не знаеше как е успял да се измъкне. Това вбеси едрия мъж, ругатните му накараха дори ветераните да се изчервят.

Кроукър се добра до този факт преди командосите, но го запази за себе си с върховно усилие на волята.

Причината беше проста: Веспър също беше изчезнала.

Отлично знаеше къде е тя, къде е и Гадняра… Или, по-точно, къде ще бъдат двамата след около един час: на борда на катер CGM 1176 от Бреговата охрана. Тази информация беше последен шанс за спасението на Маргарет и той изведнъж усети, че в главата му се появяват простичките думи на отдавна забравените молитви, с които се приспиваше като дете…

Наоколо цареше онзи невъобразим хаос, който може да създаде единствено правителството на Съединените щати, обявило извънредно положение или война… Въоръжени до зъби командоси с почернени лица и защитни комбинезони щъкаха насам-натам, крещяха заповеди, разменяха си информация. Стрелците на Леонфорте вече бяха отведени, строени един зад друг с високо вдигнати ръце. Радиостанцията на хеликоптера внасяше своя дял в суматохата с чести, неприятно стържещи залпове електростатично пропукване. Но Форест очевидно се чувстваше отлично в тази лудница. Изправен като диригент на пулт, той крещеше своите заповеди и следеше за незабавното им изпълнение. Кроукър ясно долавяше вълните на задоволството, които се излъчваха от едрото му, стегнато тяло. КАКВА ПРЕЛЕСТ, сякаш казваха те. ВОЙНАТА ЗАПОЧНА ОТНОВО!

Но, както във всяка война, и тук нещата се развиваха двупосочно. Главнокомандващият на врага беше успял да се измъкне, въпреки безупречно проведената операция.

— Предлагам ти сделка, Форест — повтори Кроукър, повишил глас да надвика шума.

— Не приемам никакви сделки — поклати глава онзи.

— Тази ще я приемеш, стига да чуеш за какво става въпрос — продължи да настоява Кроукър.

Форест приключи с поредната инструкция, освободи униформения си подчинен и се обърна да го погледне. Кроукър имаше достатъчно стаж из съдебните зали, за да знае до каква защитна тактика трябва да прибегне. Притисна плачещата Франси до себе си, знаеше накъде са насочени мокрите й очи: към окованата в белезници Маргарет. Не му се искаше да прибягва до подобна тактика, но беше принуден да го стори.

— Ти нещо бълнуваш, братко — промърмори Форест и в очите му се появи недоверие.

— Не мисля така — отвърна Кроукър и пристъпи по-близо до него, продължавайки да притиска Франси към гърдите си. — Ние двамата с теб имаме възможност да сключим една перфектна сделка, Форест. Защото ти притежаваш това, което ми трябва: Маргарет де Камило…

— Точно така — кимна онзи. — Притежавам я и нямам никакво намерение да я изпускам! — Но категоричният отговор не можеше да прикрие интереса, който пламна в очите му. — А с какво можеш да ме подмамиш ти?

— С Чезаре Леонфорте.

Откритото, типично американско лице на Форест стана мрачно като буреносен облак.

— Слушай какво ще ти кажа, приятел! — прогърмя той. — Ако имаш информация за местопребиваването на Леонфорте, трябва веднага да я споделиш с мен! В противен случай ще те арестувам за умишлено възпрепятстване на следствието!

— Не ме заплашвай, Уейд — меко отвърна Кроукър. — Прави каквото намериш за добре, само не ме заплашвай!

Стреснат колкото от решителността на тези думи, толкова и от употребата на малкото му име, Форест видимо омекна.

— Госпожа Де Камило не е обект за размяна — предупреди той. — Ако имаш подобни намерения, забрави ги!

Но Кроукър забеляза, че очите на едрия мъж умишлено отбягват разплаканото лице на Франси.

— Значи си съгласен Леонфорте да се измъкне — подхвърли той.

— Ако се налага… — сви рамене Форест и с мъка преглътна.

— А заедно с него изпускаш и целия канал за трафик на кокаин, така ли?

— Майната му на канала! — държеше се Форест. — Ще го открием по друг начин…

— Ще кажеш ли същото и за канала за износ на оръжията, които се изработват в ДАРПА?

При споменаването на научноизследователския институт на Пентагона Форест се намръщи и прехапа устни. Тъкмо се канеше да каже нещо, когато пред него изскочи поредният идиот от групата за бързо реагиране. Прогони го с такава серия от сочни псувни, че лицето на човека посивя от ужас. Самият Форест продължи да дъвче устните си, като хищник в прекалено тясна клетка. После очите му бавно се сведоха към лицето на Франсин и останаха там.

— По дяволите! — вбесено изръмжа той. — По дяволите!

 

 

— Ти май си полудял! — изгледа го Мая. — Какво изобщо знаеш за тоя тип?

— Зная, че кара мотор като бог! — тръсна глава Кава.

Стоеше пред шахтата на малкия асансьор, отнесъл Никълъс в „Пул Марин“ преди броени минути. След като се разделиха, Кава се върна в заведението и се заслуша в безсмислената поезия, която се носеше от подиума. Мислеше за Никълъс, не чуваше дори дума от безкрайния монолог. Някой го попита нещо, после всички се разсмяха. Скочи на крака и се върна в кухнята, Мая го последва.

Протегна ръка и натисна копчето, асансьорът тихо забуча.

— Какво, като умее да кара мотор? — настоя Мая. — Защо трябва да се забъркваш?

— Ей така — тръсна глава Кава. — Освен това ми писна от оня тъпак на сцената…

— Господи, как вони тук! — сбърчи нос Мая. — Значи отиваш, а?

Тръсна глава, протегна ръка и пъхна нещо между пръстите му. Той втренчено я погледна, после въздъхна и влезе в кабинката. Последното нещо, което зърна, бяха замаяните от наркотици очи на момичето с платинената коса.

Асансьорът спря, вратата се плъзна встрани. Йоши замахна с огромна сила, юмрукът му замалко не откъсна главата на младежа. Кава обаче успя да се наведе и кокалчетата на другия само одраскаха темето му. В същия миг натисна пружината на сгъваемия нож и скочи напред.

Йоши ловко изви ръката му, костите изпукаха. Ножът издрънча на пода на кабината. Едва сега разбрал, че нещата са сериозни и едва ли имат нещо общо с битките на видеомониторите, Кава направи единственото възможно нещо: оголи зъби и ги заби в скулата на Йоши. Агонизиращата болка в ставите му отслабна достатъчно, за да използва коляното си. Но Йоши дори не потрепна и го прикова за стената с огромна сила.

Кава изпъшка, Йоши се ухили. С тръпка на ужас младежът видя смъртта си в очите му. В следващия миг дланта на Йоши потъна в слънчевия му сплит, тялото му се сгърчи. Коленете му се подгънаха, ръката му се протегна към изпуснатия на пода нож, но Йоши смаза пръстите му с тока на обувката си.

Болката прочисти съзнанието му от наркотичния унес, мускулите му се стегнаха. Отскочи нагоре като освободена пружина, темето му тресна брадичката на Йоши. Онзи се олюля и отстъпи крачка назад, а Кава грабна ножа, нададе яростен вик и го заби до дръжката между ребрата му.

Йоши издаде нечленоразделен звук и направи опит да измъкне ножа. Отскочи крачка назад, опулените му очи с недоверие се спряха на дръжката, която стърчеше от гърдите му. Промърмори нещо, понечи да тръгне срещу младежа, но краката му се подгънаха и тялото му се строполи по очи.

Кава дишаше напрегнато, от очите му се стичаха сълзи. Прехапал устни, той докосна бялата си коса с треперещи пръсти, погледът му не изпускаше проснатата фигура на Йоши. Защо не мърда тоя тип? Изведнъж всичко му стана ясно, лицето му се разкриви, съдържанието на стомаха му стремително тръгна нагоре. Продължи да повръща, дори когато вече нямаше какво, и в устата му се появи противният вкус на стомашните сокове.

Олекна му. Спомни си за Мая, която го чака долу, сред познатата обстановка на заведението. Ръката му сама потърси бутона, беше готов да се върне. После изведнъж усети промяната. Светът на рокерите с фалшивото им бунтарство изведнъж му се стори непоносим и празен. Почти толкова, колкото да ходи на работа пет дни в седмицата, по осем дълги и скучни часа…

Спомни си защо е тук и тръгна да търси Никълъс. Откри го в една от задните стаички на ресторанта, която носеше следи на дългогодишна запуснатост. До тази нощ…

Пристъпвайки в оплисканото с кръв помещение, което приличаше на касапница, Кава изведнъж изпита задоволство от факта, че беше убил човек. Иначе едва ли щеше да издържи на страшната гледка.

 

 

— Ами ако грешиш?

— В живота няма „ами ако“, момичето ми — изръмжа Чезаре. — Затова никога не си губя времето в догадки!

Въпреки тежкото боботене на дизелите, Веспър усети пулсиращите си слепоочия. В носа я блъсна миризмата на океана, свеж и пълен с живот. Ситни водни капчици се оплетоха в косите й. Това е решителният миг, граничният пункт между живота и смъртта. Усещаше желанието му да я убие. Властно, пропито с жажда за мъст желание, което се излъчваше на хладни вълни от тялото му, стегнато като навита пружина. То беше напълно логично, особено за човек като Чезаре, който вижда как могъщата империя се разпада пред очите му… Но заедно с яростта от него се излъчваше и още нещо… Нещо, което тя на всяка цена трябваше да използва, ако искаше да съхрани живота си…

— Хайде, стреляй! — просъска Веспър. — Сега, без да се колебаеш! Нали така би постъпил баща ти?

Усети тръпката на колебанието в душата му и напрегна волята си. Сега или никога! Не успее ли да пренасочи вълните на гнева му, с нея ще бъде свършено!

Дулото на револвера потъна в ухото й с огромна сила, от устата й излетя вик на болка.

— Какво общо има баща ми с всичко това? — заплашително изръмжа той.

— Някога работех за него, забрави ли? Бях сред най-добрите му оперативни агенти… — Нервите й се опънаха до крайност, зави й се свят. Стисна зъби и продължи с отчаяна решителност: — Беше толкова загрижен за новата си самоличност, че се превърна в истински параноик… От изключение екзекуциите се превърнаха в правило… В това отношение ти много приличаш на него…

Тръпката на колебанието отново, се появи, този път още по-отчетлива.

— Какво значи „в това отношение“?

— Знаеш какво — задъхано отвърна тя. — Ставаш ирационален, извън всякакъв контрол!

Рискът беше огромен, но друг начин нямаше. Беше на ръба. Или ще оцелее, или ще потъне в бездънната пропаст на отвъдното. При това сега, всеки миг… Трета възможност няма.

Ирационален, значи… — промърмори той. Произнесе думата така, сякаш беше непознато на вкус ястие. — Може би си права, баща ми наистина беше ирационален… Но това не означава, че аз го познавам в тази светлина, тъй като него просто го нямаше… — Главата му замислено кимна. — Може наистина да е бил гадна свиня… Но едновременно с това е бил умен, нали? Иначе не би успял да води федералните ченгета за носа, при това десетилетия наред…

Веспър се концентрира. Успя да получи търсения ефект. В гласа на Чезаре се появи онази странна смесица от гняв и възхищение, която винаги беше определяла отношението му към баща му беше почти сигурна, че чува как мечовете на двете противоречиви чувства започват безкрайния си дуел в съзнанието му. Нищо чудно, че цял живот бе гледал на света в черно и бяло. Всичко останало би означавало лудост, пълен хаос…

— Умен беше — съгласи се тя. — Толкова умен, че дори ти не успя да го поставиш под контрол… — Гърбът я заболя от неудобната поза, скулата й кървеше от острия ръб на сандъка с крадените оръжия на ДАРПА.

— Какви ги дрънкаш, да те вземат мътните?! Аз никога не…

— Напротив — отвърна Веспър. — Винаги си искал да покажеш на стареца какво е пропуснал, като е избягал от семейството си… Винаги си искал да му натриеш носа със собствените си успехи!

— Глупости! — тръсна глава Чезаре. — За какво ми е притрябвало подобно нещо? — Дулото на револвера болезнено помръдна в ухото й.

— За да му докажеш, че си по-добър и по-умен от него.

— Никога не съм се състезавал с татко!

— И това не е вярно — рече задъхано Веспър. — Състезавал си се, при това по най-лошия възможен начин. Защото си отровен от омраза, Чезаре. Защото си искал да го накажеш за бягството от семейството…

— Той не е имал друг избор! — извика Чезаре. — Поел е своите задължения, искал е да бъде максимално полезен за семейството си!

— Това са глупости и ти прекрасно го знаеш — продължи обработката Веспър. — Той беше амбициозен, бих казала — прекалено амбициозен, за да го е грижа за семейството… Едва след като се е оженил и е създал деца, той си е дал сметка, че това е било грешка. Никога ли е искал да бъде любящ съпруг и баща. Никога не е искал стабилност, тъй като авантюрата и постоянната промяна са били в кръвта му. Искал е власт и пари, искал е да живее пълноценно!

— Не, това не е вярно! — извика Чезаре и най-сетне отдръпна револвера от ухото й. — Знаеш, че не е вярно!

Веспър бавно се изправи, погледна го и веднага забеляза промяната. Беше успяла да отклони гнева му от себе си, обект на този гняв отново беше станала собствената му личност…

— Не греша, Чезаре — тихо, но ясно промълви тя. — Баща ти дълго време мърсуваше из Токио. През 1947 година е споделял леглото на Фейт Голдони, след нея идва ред на много други… Особено след като излиза от болницата… Жените дефилират през спалнята му в безкраен поток… Дълга поредица от „фусти“, както обичаше да ги нарича Джони…

Стиснал зъби и блед като платно, Чезаре потръпна от конфронтацията с онзи ужасен факт, който се беше опитвал да потиска в продължение на години. Оказа се, че в крайна сметка Джаки излезе права и той наистина е като баща си! Но нима не искаше именно това? И да, и не… Беше превърнал в идол един баща, когото не познаваше. Измисляше какви ли не истории за него — дълги, сложни, преплетени… С единствената цел да се предпази. Да не намрази човека, който ги беше зарязал… Както го беше намразила Джаки.

Безкраен поток от жени… Дълга поредица от „фусти“…

Господи! Джон и Чезаре Леонфорте си приличат като близнаци!

Веспър усещаше приближаването на емоционалния срив. Далечни светкавици на хоризонта, заплашителен тътен… Но бурята можеше да връхлети всеки миг и да удави света.

— Лъжеш!

В дрезгавия шепот нямаше убеждение, по очите му личеше, че вярва на всяка нейна дума. Разумът го беше напуснал, вече действаше по интуиция. Беше успяла да го обезоръжи. Гръмотевичният гняв най-сетне освободи онази част от съзнанието му, която беше потискала интуицията му в продължение на години.

— Ти си прекалено млада, за да знаеш всичко това!

— Зная го лично от него, Чезаре — пристъп крачка напред Веспър. — Той обичаше да се хвали със завоеванията си, особено пред мен — една жена. Това му доставяше допълнително удоволствие, приятен гъдел в слабините…

Чезаре втренчено я гледаше, но очите му минаваха някак през нея… Насочени към отдавна отминали събития, станали в друго време и на друго място…

Веспър направи нова крачка напред, гласът й прозвуча спокойно и равно, напълно лишен от емоции:

— Само едно нещо зная със сигурност за баща ти: не му пукаше от нищо, не обичаше никого… Сякаш не беше човек!

— Не беше човек?! — дрезгаво повтори Чезаре и леко се олюля.

— Беше неспособен да изпитва обич — прошепна в ухото му тя. — Не можеше нито да я дава, нито да я получава… Обичта за него беше нещо безкрайно чуждо — като дишането под вода…

Той неволно отстъпи крачка назад, но тя безмилостно го последва. Пръстът й обвинително се насочи в гърдите му:

— И ти си като него, Чезаре!

— Не!

— О, да! — настъпваше към него тя с пламнали очи и развята от вятъра руса грива. Приличаше на безмилостна Богиня на отмъщението. — Ти нямаш Бог, нямаш чувство за вярност, нямаш нищо! Разголен изцяло, ти си точно това, което беше баща ти — мъжкар, обладан от маниакално его! Гледам те, но не виждам нищо! Празно пространство, бездънна пропаст!

Изгубил дар слово, той само поклати глава. В изцъклените му очи се четеше ужас.

— Защо сестра ти престана да разговаря с теб? — продължаваше неумолимото си настъпление Веспър. — Само защото си я ударил?

— Ех, ако можех да зная!…

Шепот, потънал в плясъка на вълните и соления вятър.

Знаеш, Чезаре! И винаги си го знаел. Тя те е видяла такъв, какъвто си. И е изпитала ужас от теб! А би могла да те обича, Чезаре… Дори съм сигурна, че на даден етап го е правила… Но със своята грубост и безразличие ти си убил тази обич… Дори в онези години вече си приличал на баща си и тя не е могла да понесе този факт! — Пръстът й отново се заби в гърдите му. — Ти си виновен за смъртта й, Чезаре! Ако не беше я прогонил, Джаки и до днес щеше да е жива!

С ъгълчето на окото си улови фигурата на Майло, появила се иззад кубрика. Махна му повелително с ръка и той затвори уста. Вместо това посочи към небето и изразително поклати глава. Веспър отмести очи от бледото лице на Чезаре и почти веднага засече черната точка на хеликоптера, който бързо се приближаваше.

Кроукър, почти изхълца от облекчение тя. Той е, чувствам го!

В същия миг прозвуча изстрел и тя подскочи. Погледна към Майло, който побягна, после сведе очи към Чезаре. Беше се отпуснал на колене, дулото на револвера сочеше към главата му. Отначало помисли, че се е самоубил, но бързо се успокои. Не, не би могъл да постъпи по този начин, егото му все още е прекалено силно… Отпусна се на колене до него и протегна ръце. Сърцето й блъскаше лудо, сякаш всеки миг щеше да изскочи от гърдите й. Даваше си сметка, че продължава да е здраво свързана с този мъж, но, слава Богу — не по начина, от който се беше страхувала… Сега й предстоеше по-трудното — да го измъкне от пропастта, в която го беше натикала с помощта на волята си, да го накара да диша отново. Хеликоптерът бързо се приближаваше, до слуха й достигнаха грохотът на мотора и тънкото свистене на витлата. Гребените на вълните около катера изчезнаха, повърхността на водата се набръчка. Пипалата на стоманената й воля се плъзнаха към съзнанието му, боботенето постепенно се стопи и изчезна. Ако успее сега, значи Микио Оками не беше се излъгал в необичайните й способности… На палубата всички се движеха, настъпи истински хаос. Но пипалата на волята й увиваха душата му с невероятна сила, хаосът остана встрани. Чезаре беше спокоен и тих като вълните на Червено море, укротени от божествения дух на Мойсей… Веспър ясно усети как се оформя връзката между тях. Напрежението започна да го напуска, душата му стана мека и отзивчива като памук…

Очите й бавно се отделиха от лицето му и се насочиха към Майло:

— ФБР вече е тук. Заповядай да изключат двигателите, екипажът трябва да се предаде без никаква съпротива.

Майло мрачно кимна и се отдалечи.

Отново се извърна към Чезаре. В очите му се беше появила млечна белота — така изглеждат хората, които току-що са починали… Къде ли изчезна разумът му, безмълвно се запита тя.

— Джаки?

Всичко й стана ясно. Трябваше да му даде този отговор, от който със сигурност зависеше животът му.

— Тук съм, Чезаре.

— Аз… Аз съжалявам, Джаки…

— Зная.

Наведе се и бавно издърпа револвера от вкочанените му пръсти. Въздухът около катера вибрираше, сякаш ангелски криле плющяха над главите им.

— Джаки… — прошепна той и конвулсивно напълни дробовете си с въздух.

— Всичко е наред, Чезаре — отвърна тя, притисна главата му в гърдите си и леко започна да го люлее. — Най-сетне всичко е наред!

 

 

— Изглеждаше като умрял, който никога няма да възкръсне!

— Възкръснах благодарение на теб — усмихна се Никълъс и стисна ръката на младежа. — Благодаря!

— Дребна работа…

Клечаха в един от складовете на „Пул Марин“, никой не отваряше дума за касапницата в дъното на коридора. Кава не прояви интерес към обезобразения труп на стареца в онази стая, а в момента и Никълъс не искаше да си спомня за него. Знаеше, че такива моменти ще има в бъдеще, при това далеч по-чести, отколкото би му се искало.

— Май трябва да те отведа в болница, човече…

Никълъс само поклати глава. Чувстваше се далеч по-добре, след като Кава го свали от куката, процесът на хиперметаболизация на отровата течеше далеч по-бързо. Но все още му трябваше време…

— Налага се да свърша една работа, при това веднага — промърмори той.

В съзнанието му блесна окървавената мутра на Майк. Още не съм свършил с теб. Предстои финалният акт на действието…

Пред очите му изплува системата, през която капеше „Бан Том“, зад нея се поклащаше свободната верига с трети комплект прозрачни маркучи, очевидно очакваща своята жертва…

— Не се обиждай, човече — обади се загрижено Кава. — Но в момента имаш вид на човек, който става единствено за леглото…

Още не съм свършил с теб.

Наркотичната мъгла не успя да му попречи и Никълъс разбра къде е отишъл Майк, Изправи се, зави му се свят, изпита чувството, че се намира в асансьор със скъсано въже, който стремително пропада в шахтата си. Кава скочи и го подхвана през кръста.

— Ето, нали ти казах?

— Кава-сан — бавно вдигна глава Никълъс. — Човекът, който направи всичко това, все още е на свобода… Страхувам се, че ще убива отново…

— По онзи ужасен начин? — попита Кава.

Снежнобялата коса приличаше на ореол около главата му, Никълъс неволно изпита чувството, че е спасен от митичен японски демон.

— Да.

Кава видимо потръпна.

— Ще ми трябва помощ — добави Никълъс.

Върху лицето на рокера се появи крива усмивка.

— Хей, тази нощ се превърна в незабравимо преживяване — подхвърли той. — Защо пък да не стигнем докрай?

 

 

Коей беше задрямала. Никога не беше в състояние да спи дълбоко, когато Никълъс е навън, въпреки че той беше убеден в обратното. Отвори очи, обърна се по гръб и насочи поглед към токийската нощ зад прозореца, която хвърляше странни отблясъци по тавана. Направи опит да преброи светлите точки и да определи формата им. Затвори очи, после клепачите й отново се вдигнаха. Наближаваше пет часът сутринта, а Никълъс още го нямаше. Не беше особено разтревожена, тъй като напоследък той често се губеше по цяла нощ. Особено след кризата с „Кибер-нет“.

Седна в леглото и едва сега забеляза, че беше забравила да дръпне пердето. Вероятно именно по тази причина не можеше да заспи. Стана и пристъпи към прозореца. Високата кула на небостъргача Найгай беше съвсем близо, изпита чувството, че може да я докосне с ръка. Стоманената конструкция приличаше на огромна паяжина. В главата й се появи спомен за Метаболистичното движение през 70-те години, чиито привърженици настояваха за нова урбанистична политика с всичките й странни последици. Неволно се запита как ли би се чувствала, ако живее в подобна капсула, после поклати глава и реши, че е по-добре да не знае…

Въздъхна, сънят окончателно отлетя от очите й. Небето просветля, днес може би слънцето все пак ще успее да пробие дебелите пластове на промишления смог. Облече къса памучна блузка „юката“, пристегна коланчето и тръгна към стълбите. В същия миг до ушите й долетя някакъв звук.

— Никълъс?

Отговори й тишина.

Изправена на площадката, Коей сложи ръка върху перилата и напрегна взор към тъмнината на долния етаж. Как прозвуча онзи звук, запита се тя. Като почукване върху метал или като шумолене на дрехи? Може би завесите са се раздвижили от утринния ветрец… Не успя да даде отговор на тези въпроси, просто не помнеше.

Започна да се спуска надолу, бавно и внимателно. Имаше чувството, че потъва в океанските дълбини. Тук всички пердета бяха спуснати… Не помнеше дали тя е сторила това, преди да си легне… Подобни неща се вършеха механично, бяха част от ежедневието и затова трудно се запомняха…

Стигна долния край на стълбите и се закова на място. Гледаше в непрогледния мрак толкова напрегнато, че очите я заболяха. В апартамента имаше чужд човек! Усети присъствието му толкова ясно, че чак гърдите й се свиха.

Звукът отново се появи, този път беше съвсем ясно, че шумолят дрехи.

— Коей…

Тя потръпна и понечи да запали една от настолните лампи.

— Не прави това, моля те.

Нещо в този глас я накара да отдръпне ръката си от електрическия ключ.

— По-добре да останем на тъмно.

Гласът принадлежеше на жена, чист и ясен. Въпреки мекия, любезен тембър, това беше глас на жена, която е свикнала да й се подчиняват.

— Казвам се Мери-Роуз, но Майкъл Леонфорте ме познава под името Джаки…

Коей ахна, краката й започнаха да омекват. Протегнатата й ръка напипа тапицерията на близкия стол, тялото й безсилно се отпусна в него.

— Джаки, неговата сестра?!

Тялото й потръпваше на ръба на стола, приличаше на птичка, която всеки момент ще отлети.

— Да.

— Но той мисли, че си мъртва… — едва успя да прошушне тя. — Че си умряла отдавна, преди много години…

— Умря друга жена — отвърна Мери-Роуз, а Коей бавно различи светлото петно, което би трябвало да бъде лицето й. — А мен Бог ме избра за свой представител… Станах игуменка и върховен ръководител на ордена на Дона ди Пиаве…

— Ордена? — повтори като ехо Коей.

— Чувала си за него. Прехвърлен от Италия, той в продължение на много години е финансиран от фамилията Голдони… Но аз съм Леонфорте и това наложи използването на прикритие… — До слуха на Коей достигна лекото шумолене на дрехи. — Орденът присъства в Япония от края на войната. В него членуват Кисоко Оками, Ейко Шима, дъщеря й Хонико и много други… Всички са част от една огромна мозайка…

— Но защо си тук? — бавно дойде на себе си Коей. — В пет часа сутринта? Изплаши ме до смърт! — На челото й най-сетне се появиха недоумяващите бръчки. — И как успя да влезеш?

— Просто се справих с ключалката — отвърна Мери-Роуз и в гласа й се долови нещо като усмивка. — Това е една малка част от… хм… някои доста необичайни умения, които притежавам… Ще ти кажа и защо съм тук — просто брат ми ще има нужда от моето присъствие!

— Майкъл? Тук? Откъде знаеш, че ще дойде?

— Господ ми каза.

Коей усети как Джаки става и се насочва към завесата.

В същия миг се разнесе силен трясък, стъклото се пръсна на хиляди късчета, завесата отлетя навътре. Коей изпищя и скочи на крака, после замръзна на място с изцъклени очи. На перваза клечеше Майк, облечен в странни, мътно проблясващи дрехи. На кръста му имаше широк кожен колан с халки от никелирана стомана, през които бяха прокарани тънки, но очевидно здрави въжета.

— Майкъл! Какво, за Бога…

Коей изведнъж потръпна и млъкна, чула безупречния японски, на който проговори Джаки. Още една от необичайните й дарби… Имаше чувството, че сънува.

— Дойде време за разплата, Коей — гърлено изръмжа Майк.

В следващия миг сграбчи Джаки, дръпна едно от въжетата на кръста си и изчезна в сиво-черната бездна на настъпващия ден. Коей потисна писъка на ужас, който се надигаше в гърдите й, очите й се разтвориха още по-широко. Успя да зърне Джаки на фона на настъпващото утро за един кратък миг, но това беше достатъчно. Видя, че прическата й беше също като нейната, дрехите върху тялото й очевидно бяха извадени от собствения й гардероб. Едва сега си даде сметка, че не беше издала нито звук, а възклицанието, което взе за свое, беше една съвършена имитация от страна на Джаки…

— Майкъл! — извика тя и се втурна към прозореца, без да обръща внимание на стъклата върху килима. Видя го отсреща, залепен като паяк на фасадата на Найгай. Преметнал Джаки през рамо, той сръчно се спускаше по системата от алпинистки въжета, прикрепени в бетона със специални клинове. Ето каква била работата! Джаки умишлено беше заела мястото й, вероятно защото е била предварително запозната с плановете на брат си. И беше успяла да го заблуди!

Точно единадесет минути по-късно в апартамента се втурна Никълъс. Беше в компанията на странно облечен рокер със снежнобяла коса. Коей нададе вик на облекчение и се хвърли в прегръдката му. Господи, колко много неща искаше да му каже!

 

 

Енергията на Кайшо, пламтяща във вътрешностите му като ярка звезда, изостри до крайност сетивата на Майк, накара го да се чувства свръхчовек. Действието й беше многократно усилено от комбинацията с погълнатия наркотик, без който ритуалът на нунгите просто не можеше да се получи. Този наркотик се изготвяше от няколко билки, смесени с черупката на един особен бръмбар рогач, който можеше да се срещне само във високите плата на Виетнам. Беше огромно насекомо, почти колкото детски юмрук. Ловяха го със специални капани, окачаха го да се суши на слънце в продължение на седмица — докато черупката му станеше черна като въглен. После внимателно я отделяха от тялото и я счукваха на прах с плоски камъни. Особено ценни бяха рогата, които шаманите прибираха за себе си и ги поглъщаха в началото на своите диви ритуали.

Именно благодарение на изострените си сетива Майк разбра, че ще бъде преследван. Пред очите му изплува лицето на Никълъс Линеър, ръката му отскочи нагоре и рязко натисна металната скоба, която придържаше въжето. Спускането продължи, душата му се изпълни с неземно блаженство. Всичко вървеше по план. Ще отнеме на Никълъс всичко скъпо, а после ще се изправи срещу него и ще го победи в честен двубой. Това беше най-важното, просто защото Никълъс олицетворяваше всичко, което Майк не можеше да бъде… Притежаваше това, за което младият Майк мечтаеше сред розовите храсти на „Свещеното сърце на Дева Мария“ преди толкова много години! Но кръвната връзка и коварното стечение на обстоятелствата го бяха лишили от любовта на жената, за която с радост би дал живота си… Какво ли не опита, за да забрави миналото, да изтрие от паметта си всякакви спомени… Отиде на края на света, в непристъпните джунгли на Виетнам. Там се опита да погребе предишния живот, да се превърне в нов, напълно различен Майкъл Леонфорте… Но какво се получи на практика? Един наистина друг човек, жалко подобие на шаман, подвижен кошмар, двойник с хлътнали от терзания очи… Въпреки усилията му, старият Майкъл Леонфорте отказа да умре. Той продължаваше да наднича в душата му, продължаваше да тръпне от ужас пред гледката, която заварваше там: една сродна душа, която копнее да обича. Душа, с която иска да се слее и която предизвиква в сърцето му онези чувства, които познаваше единствено благодарение на нещастната си любов…

Думите, които каза на Никълъс, излязоха чиста истина: както и да се опитва, човек не може да избяга от корените си…

Стигна до първата капсула, сви се на топка и успешно се приземи на металната решетка между дебелите носещи колони. Откачи се от алпинисткото седло, намести живия товар на рамото си и започна да се спуска по желязната стълба.

Намираше се на осемдесетия етаж, вятърът весело подсвирваше между сложната мрежа на металната конструкция, сред която се извиваха дебелите ПВЦ-тръби на огромната сграда, скрили в себе си всичко, което й дава живот: асансьорни шахти, отопление и климатична инсталация, водопровод и канализация, електрически и телефонни кабели, телевизионни антени… Сякаш гледаше кръвоносната система на гигантски организъм, странно наподобяващ човешкия… Над главата му плеснаха криле, тялото му се сви на пружина. Заблуденото врабче успя да се измъкне от лабиринта и радостно литна към небето. Вдигна ръка и избърса потта от челото си. Тялото му се намести удобно, слухът му се напрегна до крайност…

Никълъс взе от банята една дебела кърпа, преметна я над здравото найлоново въже, което се точеше от рамката на прозореца до небостъргача насреща, хвана двата края и започна да се спуска. Весели слънчеви зайчета пробягаха по свитото му тяло.

С това примитивно приспособление той не можеше да контролира скоростта на спускането, тялото му беше безпомощно пред инерцията. Измина около една трета от разстоянието, когато в носа го удари миризмата на изгорял плат. Вдигна глава и видя, че от средата на хавлията излита плътна струя дим. Триенето в найлоновото въже беше прекалено силно, положението му ставаше сериозно…

Първите пламъчета изскочиха някъде около средата на разстоянието. Скоростта на спускането беше достатъчно висока, за да ги изгаси, но той знаеше, че това е временно.

Измина още няколко метра и хавлията отново се подпали. Остро пропукване му съобщи, че материята започва да се къса. До върха на кулата оставаше приблизително една четвърт от цялото разстояние. Под краката му зееше бездънна пропаст, покривите на околните сгради бяха на стотина метра по-ниско, набучени с антени и сателитни чинии. Падането от подобна височина без съмнение щеше да бъде фатално.

Миризмата на изгоряло стана нетърпима, тялото му се разлюля, вкопчено в бързо разпадащия се плат. Един поглед напред беше достатъчен, за да разбере, че няма да успее. Усети окончателното прокъсване на плата броени секунди по-рано, стегна мускули и се залюля. Краката и тазът му се стрелнаха нагоре, глезените му се сплетоха около въжето. Триенето беше толкова силно, че чорапите и обувките му се прокъсаха почти веднага. Но основната тежест на тялото му вече не беше върху пламналата хавлия и това му даде три-четири допълнителни секунди, които имаха цената на злато.

Горната част на небостъргача стремително нарастваше, вече се виждаха и най-малките подробности на решетъчната й структура. Гледката беше колкото странна, толкова и красива. Сякаш някой беше пренесъл тук, сред гъмжилото на огромния град, една от тайнствените пирамиди на маите… Летеше към нея с огромна скорост, трябваха му само няколко секунди…

Не ги получи. Пламъците проядоха средата на кърпата и двете й части увиснаха в ръцете му. Тялото му рязко се люшна надолу, цялата му тежест се прехвърли на глезените, вкопчени отчаяно в найлоновото въже. Продължи да се спуска с огромна скорост, мускулите на краката му бързо започнаха да се схващат. Болката в прогорената му кожа стана нетърпима.

Приготви се за скок, просто защото друг изход нямаше. Точно в този миг тялото му профуча под разхлабената от Майк метална закопчалка, въжето се освободи. Вкопчил се в него с цялата сила на мускулите си, Никълъс се разлюля като страховито махало. Прехвърли тежестта си на ръцете и хладнокръвно изчака люлеенето да го приближи максимално до металната конструкция на небостъргача. Разтвори крака и направи опит да скочи на една от площадките. Не улучи, рамото му болезнено се блъсна в следващата. За сметка на това обаче успя да се вкопчи с две ръце в третата, последна на този ред…

Стискаше железния парапет, почти припаднал от болка и умора, краката му безпомощно увиснаха. Беше на прага на изтощението, прекарал без сън почти цяла седмица, отровен от наркотичното въздействие на „Бан Том“, шокиран от ужасната смърт на Микио Оками… Укроти люшкането на тялото си с цената на върховни усилия, тръсна глава да прогони пулсиращата болка и наркотичния унес.

Започна бавно да се изтегля нагоре. С последните остатъци от волята си прогони танжинското око, което започна да се разтваря в душата му, за пръв път в живота си повика Кшира открито, с влудяващ копнеж… Тъмната стена скоро се появи, сред мрачните й дълбини изплува един нов, коренно променен свят. Изведнъж видя небостъргача капсула в истинската му светлина: един неуспешен опит да се обедини постоянното с променливото, светлината с мрака… Градът наоколо се превърна в сив океан, огромен и чужд… Остана да съществува единствено кулата — черна и грозна, като главата на проскубан гарван… И трите човешки същества, които се катереха по нея. Като мравки, поели към връх Фуджи…

Тъмната вълна на Кшира бавно вървеше напред и нагоре, внимателно опипвайки железния лабиринт. Не след дълго Никълъс засече фигурата на Майк, стегна мускулите си и започна да се катери.

 

 

— Майкъл…

Майк се закова на място, приклекнал на външното метално мостче. До този момент мислите му бяха заети единствено с Никълъс, който беше успял да се справи с капана и вече беше във вътрешността на кулата. Повече от това не можеше да знае, но и то беше достатъчно.

— Майкъл…

Гласът.

Не беше на Коей, но въпреки това звучеше познато. Бавно се извърна, сърцето му пропусна един такт още преди мозъкът му да осъзнае видяното. Жената срещу него бавно свали перуката от главата си. Носеше дрехите на Коей, но не беше Коей…

Втренчи се в бездънните морскозелени очи — същите, които в продължение на години беше се опитвал да прогони от спомените си. Защото има спомени, които трябва да бъдат прогонени… Има спомени, които са прекалено болезнени, които се надигат като призраци от старо гробище… Изпита чувството, че очите му ще изхвръкнат от орбитите си…

— Да — бавно кимна тя. — Това съм аз, Джаки…

— Исусе! — простена той. — Това е невъзможно! — Стори му се, че пропада в ледена пещера, че железни пръсти мачкат сърцето му. — Ти си мъртва!

Тя бавно пристъпи към него и протегна ръка да го докосне.

— Мъртва ли съм?

Той се сви и настръхна, лицето му се разкриви от ужас:

— Какво става, Господи?!

— Да, Господ е този, който ни събра… — гласът на Джаки прозвуча нежно и успокоително, смесвайки се със свиренето на вятъра. Протегнатата й ръка докосна голата му кожа. — Ето, виждаш ли? Аз съм жива, от плът и кръв… Моята „смърт“ беше нагласена, иначе нямаше как да проникна в ордена, който се поддържа от Голдони…

Той притисна гръб в металния парапет, в очите му се появи недоумение:

— Но защо?

— Причина за всичко е враждата между фамилиите Леонфорте и Голдони… Никой не знае кога и защо се е породила тя. Кървавите вендети следват една след друга, разказите за тях се предават от поколение на поколение, стават все по-жестоки, превръщат се в мит…

— Дядо Чезаре си даваше сметка за всичко това, но и не знаеше как да постъпи. Поддържал тесни връзки с ордена в продължение на години, той най-сетне разбрал, че аз съм тази, която може да сложи край на кръвопролитната война.

— Убедил мама да ме заведе в манастира, разбира се, след като навърша определени години… И се оказа, че е постъпил правилно. Бог беше решил да ме вкара в ордена, но не само това… След фалшивата ми „смърт“ приех името Мери-Роуз и започнах да се подготвям за ролята, която Бог ми беше отредил. Да стана игуменка на „Дева Мария“ и да поема ръководството на ордена. Това не би могло да стане, ако бях жива… Фамилията Голдони не би го допуснала, нито пък чичо Алфонс…

— Помня — унесено кимна с глава Майк. — Чичо Алфонс се върна бесен от манастира… Беше сигурен, че рано или късно ще те измъкне оттам… Но не след дълго ти умря…

— Така беше — кимна Джаки, пристъпи нова крачка напред и протегна ръце: — Майкъл, аз съм тук, за да сложа край на кървавата вендета. Веднъж и завинаги… Аз съм тук, за да ти дам покой!

— О, не! — простена Майк, отпусна се на колене и запуши ушите си с длани. — Нека Бог ме пази от собствените ми мисли!

— Аз също мога да те пазя, Майкъл — наведе се над него Джаки. — Вършил си ужасни, отвратителни неща… Вече не си моят любим брат, с когото прекарвахме толкова хубави вечери на покрива и споделяхме мечтите си…

Главата на Майк отчаяно се поклати:

— Нищо не сме споделяли! Говорехме пълни глупости!

— Нима? Глупост ли беше общото ни желание да отлетим някъде надалеч, да забравим за фамилията Леонфорте? Надявам се, че поне това все още помниш…

— О, Джаки! Аз имах една-единствена мечта, но за съжаление никога не я споделих с теб… Просто не бях в състояние да го сторя! — очите му неволно се надигнаха към лазурната светлина на погледа й, за която беше копнял толкова дълги години…

— Направи го сега. Ето, аз съм тук и чакам…

— Не — разкриви се лицето му. — Не мога!

— Можеш. Господ ще ти даде сили.

Гримасата му стана още по-болезнена:

— Господ! Той е толкова далеч от мен! Вече не съществува…

— Съществува, Майкъл — протегна ръка Джаки. — Аз съм тук по Негова воля. Повярвай ми, Той съществува!

— Ти си толкова добра, толкова чиста! — затвори очи Майк. — Ти си свята като шаман, успял да се въздигне до небето… Бог съществува за теб!

— Той съществува за всички, Майкъл. За теб също…

Той усети докосването й, желанието му да се смали и изчезне бързо се стопи.

— Внимавай, Джаки! Аз съм като прокажен… Дори потта ми е заразна!

Тя се притисна в него. Вятърът се усили, небето се обагри от първите лъчи на слънцето.

— Кажи ми за своята мечта…

— Ако ти кажа, значи съм умрял! — неволно потръпна той.

— Не можеш да умреш, докато си в прегръдката ми. Няма от какво да се страхуваш, Майкъл.

— Има, Джаки — прошепна той. — Страхувам се от себе си… Страхувам се… нека Бог ми прости… страхувам се и от теб!

— От мен? Но защо?

— Защото зная какво ще си помислиш, ако споделя мечтата си… — потръпна той. — Ще ме намразиш!

— Добре тогава — кимна тя и го притисна до себе си. — Не казвай нищо, само слушай… Веднъж, бяхме все още много млади, аз сънувах, че влизаш в стаята ми… Бяхме някъде далеч от Озоун парк, струваше ми се, че чувам вълните на морски прибой… В стаята ми цареше непрогледен мрак, но аз знаех, че си ти… Легна до мен, кожата ти пареше… Прошепна името ми, аз прошепнах твоето… А после се любихме.

Майк замръзна в прегръдката й, имаше чувството, че тялото му е течност, която бързо се изпарява. В душата му пламна буен огън, не беше в състояние да го спре. Изпод здраво стиснатите му клепачи бликнаха горещи сълзи. Дойде му прекалено много, просто не можеше да повярва, че чува думите, за които беше бленувал цял живот… Имаше чувството, че отново е открил сърцето, си, но само за да усети как то се пръска на хиляди късчета…

Измина доста време, преди да се овладее и да й разкаже за натрапчивия си сън, превърнал се в болезнен копнеж… За онази осветена от фенери тераса, надвиснала над средиземноморския бряг, за оркестъра, който свиреше само за тях двамата…

— Обичах те лудо, исках те, но не можех да те имам — съкрушено завърши той. — Беше ужасно, невъзможно чувство, което с положителност щеше да ме отведе в ада… Но въпреки това не бях в състояние да го преодолея, то беше всичко за мен… После ти постъпи в манастира, а аз трябваше да бягам.

Колкото по-далеч, толкова по-добре…

— Господи, Майкъл! — разплака се тя. — Как съм те разочаровала!

— Не, не! — бурно отговори той, вътрешно смаян от нежността, която го обземаше. Едва сега разбра, че тази нежност е била движещата сила на всичките му постъпки през годините, че без нея отдавна би се превърнал в пепел. Втората кожа, изграждана с толкова труд и търпение, внимателно покрила истинската му същност като човек, бързо започна да се разпада… Останал без дъх, той се почувства най-безпомощното създание на света.

После тя го целуна. С женска страст? Или със сестринска нежност? Не можеше да определи, не искаше и да знае… Бурята в душата му заплашваше да го погълне.

Нададе животински вик и я отблъсна от себе си. Вероятно го стори прекалено силно, тъй като тя се олюля и падна по гръб. Над нея се появи тъмна, но добре позната сянка, която удивително му приличаше на него… Това беше Никълъс Линеър, неговият двойник, неговото проклятие и съдба…

Скочи и се втурна към врага си, глух за предупредителния вик на Джаки. Защо трябва да се вслушва в нея? Защо изобщо трябва да се вслушва в каквото и да било? Той вече беше обречен, напълно безсилен пред бурята на емоциите в душата си. Обичаше Джаки с цялото си сърце, това чувство го накара да изпита самоубийствения възторг на човек, който лети към пропастта в спортна кола без спирачки… В краткия миг преди сблъсъка всичко изглеждаше възможно, лесно за постигане… Законите на Вселената престанаха да действат, сред главозамайващия възторг на свободното падане дори животът и смъртта изгубиха своето значение…

Връхлетя върху Никълъс с цялата тежест на тялото си, а той неволно отстъпи. Или поне така изглеждаше… Отскочи към парапета и едва тогава осъзна, че противникът му просто се беше дръпнал встрани, за да избегне силата на сблъсъка. В същия миг усети черното око на Кшира, на устните му се появи усмивка. Това беше усмивката на древен и забравен от всички бог, изтръгнат от хилядолетния си сън; усмивката на сатир, на когото са заповядали да разпръсне мрака на нощта…

Стегната в ослепителен сноп, психиката му се стрелна напред като ракета, върху лицето на Никълъс се изписа дълбока изненада. В следващия миг стовари юмруци върху лицето му. И още веднъж, и още веднъж… Тялото на Никълъс потръпна и се преви над парапета, пръстите му отчаяно се вкопчиха в хладния метал…

Психическата атака на Майк беше колкото силна, толкова и неочаквана. Отровата на „Бан Том“ почти изчезна от организма на Никълъс, но битката с нея го беше изтощила до крайност. Граници на силите съществуваха дори за човек като него, дълбоко в себе си той осъзна, че отдавна ги е прекрачил…

Майк го притискаше към перилата с огромна сила, чувството му за равновесие постепенно се стопи, тъмното око на Кшира колебливо примигна. Усетил това, Майк го блъсна с удесеторени сили, Никълъс разбра, че всеки миг ще се откъсне от парапета и ще полети в пропастта…

В момента, в който тялото му увисна почти отвесно от тесния парапет и щеше да се откъсне от него, в душата му изведнъж помръдна нещо странно. Не беше Кшира, не беше и Акшара, но психическата му енергия беше огромна. Може би ръката на Бога се беше издигнала от промишления смог на Токио, за да подкрепи омаломощеното му тяло… Нямаше време за анализи, инстинктът го накара да се възползва от блясъка на тази странна искра…

Краката му отскочиха и се сплетоха около шията на Майк, тръбните му мускули се стегнаха, торсът му рязко отскочи нагоре. Юмруците му се стовариха върху скулите на Майк с огромна сила, онзи нададе неволен вик на болка, хватката му отслабна. Никълъс рязко го отблъсна от себе си, тялото му се олюля и отстъпи към навити на руло ПВЦ-тръби.

В ръката му проблесна острието на къс нож.

— Майкъл, не! — изкрещя Джаки.

Той не й обърна внимание и се втурна напред. Никълъс ловко отскочи встрани, но мястото за маневри се оказа прекалено тясно. Ножът се плъзна по ръката му, зейна грозна рана. Острието светкавично промени посоката си и се насочи към гърлото му.

Последвалата му реакция беше напълно механична, той просто се остави в ръцете на Бога. Сграбчи тръбата над главата си, напрегна мускули и я пречупи. От нея излетя облаче гореща пара под налягане, струите й блъснаха Майк право в лицето. Той нададе страшен вик, тялото му отскочи към парапета, блъсна се в него и полетя надолу, в бездънната пропаст, от която пълзяха утринните изпарения…

Джаки не извика, тялото й беше като парализирано. Дълго време не помръдна, забила зъби до кръв в кокалчетата си. От счупената тръба продължаваше да излита пара, бялото облаче се промушваше през металните решетки и се насочваше нагоре, към синьото небе. Далеч долу прозвуча острият вой на полицейски сирени.

Приклекнал на мястото, откъдето Майк започна последната си атака, Никълъс дишаше тежко и правеше всичко възможно да възвърне самообладанието си. Главата му се въртеше, в стомаха му се появи гадене.

— Съжалявам, че не успях да го спася — най-сетне прошепна той и погледна по посока на Джаки.

Окървавеният юмрук се отдели от зъбите й, морско зелените очи бавно срещнаха неговите.

— Не бяхте длъжен да го сторите — глухо отвърна тя.

Нещо в тези невероятни очи беше помръкнало. Може би онази особена вътрешна светлина, която Никълъс забеляза още при първата им среща в апартамента на Хонико, а след това — макар и само за миг — в клуба „Запален от двата края“… Сърцето му потръпна, нещата изведнъж дойдоха по местата си.

Започна бавно да се надига, гърбът му се подпираше в стената. Порязаната ръка го болеше ужасно.

— Вие ме спасихте, нали?

Тя пристъпи напред, разкъса ръкава на блузката си и му направи стегната превръзка, точно над раната.

— Не зная за какво говорите…

— Знаете — поклати глава Никълъс, без да отделя поглед от очите й. — В момента, в който брат ви положително щеше да ме изблъска през парапета, аз усетих нещо странно… Сякаш невидима ръка ме подкрепи…

— Вероятно е бил самият Майкъл — прошепна тя и се насочи към парапета. — През бурния си живот е имал възможност да придобие някои доста необикновени умения…

— Невъзможно — поклати глава Никълъс. — Единственото му желание беше да ме блъсне в пропастта…

Тя гледаше надолу, към малкото площадче пред входа на сградата, задръстено от полицейски коли. Лицето й се озари от неясна, розова светлина.

— Той не искаше да унищожи вас, господин Линеър — тихо промълви Джаки. — Желанието му беше да се освободи от себе си…

— Може би не знаете какви ужасни престъпления е извършил — поклати глава Никълъс.

На устата й се появи иронична усмивка.

— Зная, господин Линеър… Зная много повече. Имам представа на какво беше способен Майкъл…

Той пристъпи към парапета и погледна надолу, към проснатата върху асфалта тъмна фигура.

— Умря, както и живя, нали? — прошепна Джаки. — По блестящ начин, драматично… Точно според предписанията на „Кагакуре“ — Книгата на самураите…

Никълъс замълча. Не можеше да разбере какви чувства вълнуват душата й. Не пророни дори сълза за брат си, нима действително го беше обичала?

Тя притисна гръб в парапета и се извърна към него. Откъм реката Сумида подухваше палав ветрец и рошеше косата й. Върху лицето й се появи израз на дълбока тъга, очите й — тези невероятни морскозелени очи — сякаш бяха угаснали завинаги.

— В тази история има нещо особено тъжно, господин Линеър — промълви тя. — Тъжно и иронично… Майкъл беше твърдо убеден, че аз съм чиста и неопетнена… нарече ме дори светица… Така ме е виждал в мечтите си… Което обаче няма нищо общо с действителността… — потръпна и обхвана раменете си с ръце, помръкналите, но все още прекрасни очи се спряха върху лицето му. — Ще приемете ли моята изповед?

— Не съм свещеник! — тръсна глава Никълъс. — Мисля, че не е…

— Моля ви!

— Добре — въздъхна той. Нима може да се откаже на тези очи? — Както желаете…

— Не както желая, господин Линеър — въздъхна тя и затвори очи. — Такава е Божията воля… — помълча за: миг, после промълви: — Майкъл наистина е извършил ужасни престъпления, но и аз не му отстъпвам…

— Моля за извинение, Света майко — погледна я с недоумение Никълъс. — Но вашият брат беше убиец!

— Аз също.

— Света майко…

— Помните ли Нгуен Ван Трък — човека, който трябваше да предаде на Хонико откраднатата информация за „Кибер-нет“?

Недоумението на Никълъс нарасна.

— Но откъде знаете за „Кибер-нет“ и Нгуен? — попита той, после сам намери отговора — от Хонико, разбира се…

— Вие проследихте Ван Трък — продължи Джаки. — Хванахте го, подменихте дискетата, а след това го хипнотизирахте… Така той нямаше да запомни, че е бил разкрит… Но нещо се беше объркало… Няколко часа след като предаде дискетата на Хонико, той споделил с нея, че започва да си спомня за някакъв инцидент…

— И Хонико ви го каза, така ли? — втренчено я погледна Никълъс.

— Да.

— После?

— После изпълних дълга си. Не можех да позволя на Майкъл да разкрие измамата, преди да му дойде времето… Нещата вече бяха задвижени…

— Какви неща?

— Ще научите, когато му дойде времето…

Той продължаваше да я гледа с недоверие:

— Значи вие убихте Ван Трък, така ли?

— Вече ви казах, изпълних дълга си и нищо повече… — в очите й се появи нов, непознат блясък. — Устата на Ван Трък трябваше да бъде затворена! — блясъкът се усили, тъмен и тайнствен като непозната планета.

Никълъс изведнъж разбра какво ще се случи и протегна ръце. Тялото й политна през металния парапет и започна да пада, но той успя да сграбчи китката й.

— Не това е начинът, Света майко! — извика.

Тя вдигна лице към него, очите й бяха угаснали.

— Дойдох тук да спася Майкъл, да излекувам душата му — прошепна, думите й бяха подети от вятъра. — Но претърпях провал… Предадох ордена, престъпих свещената си клетва пред Бога…

Увиснала на ръката му, Джаки изглеждаше крехка и безпомощна, съвсем като дете. Впил поглед в очите й, Никълъс усети с пълна сила огромната рана, зейнала в душата й.

— Няма значение какво си сторила, Майко — настоятелно рече той. — Колкото и ужасно да е то, Бог не би поискал живота ти…

Кичур коса покри отчасти невероятните морско зелени очи, в същия миг облаците се разкъсаха и лицето й бе осветено от ярките слънчеви лъчи.

— Не се изповядах докрай — прошепнаха побелелите й устни. — Не ти казах за най-тежкия си грях…

— Добре, изповядай се — прегракнало извика Никълъс. — А после живей!

— Пусни ме, моля те! Бог не би позволил да живея с това, което се крие в душата ми!

— Да оставим решението в Неговите, не в твоите ръце! — поклати глава Никълъс и започна да я изтегля нагоре — бавно, но решително.