Ерик Лустбадер
Двойникът на нинджата (3)

Втора глава
Токио | Палм бийч | Ню Йорк

— Значи го проследи чак дотук, така ли?

— Да — кимна Никълъс.

— И къде хлътна този тайнствен виетнамец?

Никълъс посочи с ръка към ултрамодерната сграда от бетон и стъкло, която сякаш махаше с криле на прилеп в центъра на Ропонги, изискания квартал с художествени галерии и туристически атракции:

— Виждаш ли онази тераса на втория етаж, която прилича на стъклен мехур? Ето там хлътна… Френски ресторант, казва се „Пул Марин“. Съвсем нов, с космически цени…

Танцан Нанги се беше отпуснал в коженото кресло на луксозния си мерцедес, очите му блуждаеха над панорамата на Ропонги.

Само преди пет минути лимузината безшумно се плъзна зад мощното „Кавазаки“ на Никълъс. Сутринта Коей го беше докарала до кейовете зад рибния пазар Тцуки, където снощи заряза мотора. От колата позвъни в болницата и научи, че състоянието на Ватанабе е стабилизирано. Охраняваха го стриктно, макар все още да не беше се върнал в съзнание. Никълъс трябваше да почака, за да може да го разпита.

С Нанги се свърза благодарение на „Ками“. Беше сигурен, че възрастният му съдружник не би напуснал неизвестното си убежище, ако не беше новината за кражбата на база данните на „Кибер-нет“.

Какво ли вижда в тази мрачна и дъждовна панорама, запита се Никълъс. Над входа на близката зала за пачинко сияеха ярки неонови реклами, вътре беше оживено и шумно. Част от нереалната действителност на един град, изпълнен със символи…

— С кого се свърза там? — обади се най-сетне Нанги.

С една жена, името й е Хонико.

— И тя разполага с дискетата, така ли?

— Да.

Нанги не дойде сам и Никълъс доста се изненада от този факт. С него беше новият вицепрезидент на компанията и обсъждането на редица важни въпроси трябваше да бъде отложено. Никълъс не можеше да говори свободно пред Тьорин. Отново усети промяната в отношението на своя стар съдружник и приятел.

Беше живял толкова дълго с болките и радостите на този мъж, че загрижеността за него не можеше лесно да го напусне. Нанги вече не беше толкова здрав и жизнен, колкото преди време. През изтеклата година беше предприел серия от пътувания из Русия, Украйна, Сингапур, Китай и Хонконг, напрежението видимо му се отрази. Вероятно сърдечната криза имаше някаква връзка с това напрежение, но въпросът за промененото му отношение продължаваше да е без отговор…

Наистина той беше прекалено ангажиран с проблемите на „Сато“, горещо желаеше стабилизацията на компанията чрез въвеждането на „Кибер-нет“. Това изостряше чувството на вина у Никълъс, който постоянно се кореше за отсъствието си по време на кризата.

Нанги с усилие се размърда, изкуственото му око блесна с хладна светлина. През войната беше преживял много, включително загубата на най-близкия си приятел — същия, който му беше завещал компанията „Сато интернешънъл“.

— Това е голямо нещастие — бавно промълви той и тъжно поклати глава. — Трябва на всяка цена да си върнем данните на „Кибер-нет“!

— Аз все още не разбирам как е възможна подобна кражба — обади се Тьорин. — Тя означава, че нашите мерки за сигурност са на твърде ниско ниво. — „Лесно му е да критикува мерките за сигурност, въздъхна в себе си Никълъс. Просто защото те са извън сферата на личните му отговорности. Дали пък не иска да си отреже парче и от тази торта?“ — Това е втори провал за изтеклите осемнадесет месеца. Преди време заловихме друг наш служител да продава тайните на „Сато“, казваше се Масамото Гоей… Предлагам пълно и задълбочено разследване на цялата система за сигурност!… — „Да, май наистина иска и тази торта…“

— Добре е, че Линеър-сан е направил всичко възможно да спаси живота на Ватанабе — промърмори без ентусиазъм Нанги, После въздъхна и вдигна ръка, вероятно за да приеме предложението на младия вицепрезидент: — Може би сбъркахме, Тьорин-сан… Може би не трябваше да избързваме с комерсиалното представяне на „Кибер-нет“…

Тьорин запази мълчание. Не беше толкова глупав, че да поведе спор по този въпрос. Очевидно съзнаваше, че каквото и да каже, не би могъл да се измъкне от неудобното положение. Никълъс се възползва от мълчанието му и зададе въпроса, който го измъчваше от снощния прием насам:

— Можеш ли да ми обясниш какво представлява „Денва партнърс“, Нанги-сан? Снощи Тьорин-сан обяви, че тази компания е наш партньор…

Нанги прокара длан през лицето си, точно както снощи по време на разговора им по видеосистемата.

— А, да… Не ми остана време да ти кажа, Никълъс-сан… Докато те нямаше, бяхме принудени да влезем в съдружие с няколко фирми… Иначе не бихме успели да ускорим програмата „Кибер-нет“…

— Съдружие? Защо не беше потърсено мнението ми? По този въпрос имаме твърда уговорка, Нанги-сан.

Тук се намеси Тьорин, в гласа му се долови безпокойство:

— Извинявам се за грубия въпрос, но наистина ли не сте информирал господин Линеър за нашите партньори, Нанги-сан?

— Нямахме друг избор — загрижено въздъхна Нанги, без да показва, че е чул въпроса на младия си помощник. — Всъщност идеята за помощ отвън принадлежеше на Тьорин-сан…

Никълъс стрелна с поглед Тьорин, който седеше изправен и с непроницаемо лице.

— Мисля, че тази идея се оказа много умна — продължи с усилие Нанги. — Тя не само повиши авторитета ни на компания с желание за съвместни производства, но и значително ускори реализацията на проекта „Кибер-нет“ — разтърси глава като стар териер и добави: — Ужасно е това, което стана с министър-председателя… Сутринта го съобщиха по радиото… А и това нещастие с „Кибер-нет“… За щастие Тьорин се справя много добре и мисля да му възложа ежедневния контрол върху оперативната програма…

Сякаш очаквал тези думи, Тьорин се наведе напред и отвори вратичката на малък бар. Вътре имаше миниатюрна печка хибаши и всичко необходимо за запарване на чай. Залови се за работа, в колата отново настъпи мълчание. Нанги гледаше пред себе си, но очевидно знаеше с какво е зает помощникът му.

Никълъс мълчаливо наблюдаваше сръчните ръце на младия мъж. Стритите на прах зелени листенца бързо се превърнаха в гъста смес, разбъркана с дълга бамбукова пръчица. Първата чаша предложи на Нанги, втората пое Никълъс. В очите на Тьорин се четеше загриженост за Нанги, сякаш той беше болно и безпомощно дете…

Възрастният мъж опразни чашата си, но остана неспокоен.

— Кампанията на „Кибер-нет“ беше организирана безупречно — промърмори той. — Безупречно! Но сега, след като откраднаха данните, вече не зная какво ще стане…

Никълъс извърна поглед към ситните водни капчици, които се плъзгаха по страничното стъкло. Не му харесваше отношението на Тьорин, което сякаш искаше да подчертае намалените умствени способности на стария му съдружник. Направи усилие да се освободи от гнева, чакаха го далеч по-важни неща.

Всичко се промени в мига, в който разбра, че Нгуен работи за Майк Леонфорте. Какво иска Майк? Защо е този интерес към „Кибер-нет“? Едва ли има време и възможности да организира собствено производство на подобна система. Юристите на „Сато“ ще го ликвидират за броени дни. Тогава защо открадна информацията?

Нямаше отговор на този въпрос, но усещаше, че трябва да го открие. Срещата му очи в очи с Майк сред останките на Плаващия град беше достатъчно обезпокоителна. Ако искаше да бъде докрай откровен пред себе си, Никълъс трябваше да признае, че не може да я забрави нито за миг… Нещо около този човек му беше безкрайно познато и едновременно с това странно… Сякаш го познаваше от години. Нещо, което е напълно изключено, нали?

— Още чай?

Тьорин се беше привел към Нанги като грижовна гейша, но старецът поклати глава и се обърна към Никълъс:

— Открий тази дискета. „Кибер-нет“ е последната ни надежда…

— Трябва да поговорим, Нанги-сан…

Никълъс вдигна глава и видя, че Тьорин вече му отваря вратата на лимузината. Излезе под дъжда, сгуши глава в яката си и каза:

— Елате с мен, ако обичате.

Младият мъж кимна с пресилена покорност. Никълъс подозираше, че чрез нея иска да прикрие прекомерните си лични амбиции. Изчака го да разтвори широкия черен чадър над главите им и го погледна в очите.

— Мисля, че е крайно време да ме информирате за всичко, което става в компанията.

Тьорин продължаваше да играе ролята на покорен слуга.

— Разбира се, Линеър-сан — промълви той. — Снощи ми помогнахте по наистина чудесен начин, сега е мой ред…

Никълъс изведнъж си даде сметка, че Тьорин умишлено изпитва здравината на нервите му, залагайки на вроденото му европейско нетърпение. С помощта на тази тактика японците обикновено се справят с повечето от своите западни партньори. Естествено, той беше готов да възприеме тактиката на младия мъж, но това съвсем не означаваше, че е застрахован от изненади.

— Знаете, че продължителното отсъствие от Токио ме поставя в неизгодно положение, когато става въпрос за последните проекти на компанията — започна спокойно той. — Разчитам на вас, за да бъда информиран както трябва…

Тьорин кимна, по тънките му устни пробяга едва забележима усмивка.

— Това е чест за мен, Линеър-сан. Ще се опитам да ви бъда от полза, въпреки че добре зная точността и силата на вашите непосредствени впечатления.

Никълъс изпита неволно възхищение към младия мъж. Беше съумял да го жилне под прикритието на похвалите си. Едновременно с това нямаше никакво намерение да му позволи обвинителен тон заради дългото си отсъствие. Все пак Тьорин е негов подчинен и няма право да се бърка в работата му.

Направи усилие да прогони инстинктивната си неприязън и леко поклати глава:

— Напоследък Нанги-сан се държи странно. Изглежда хладен и затворен. Пропусна да ме информира за партньорите ни в проекта „Кибер-нет“. Нещо, което е длъжен да направи… Имате ли идея на какво се дължи това?

— Може би е последица от сърдечната криза. Чел съм, че това се случва често… — Отговорът прозвуча хладно, Тьорин стоеше изпънат и неподвижен. Върху лицето му отново се появи маската на предан слуга. Играеше безупречно, като опитен артист от театъра „Но“…

Никълъс внимателно огледа сдържаното лице насреща си, после тихо подхвърли:

— Нямате ли собствено мнение по въпроса?

— Не мога да си го позволя, тъй като съзнавам, че би било неточно…

Никълъс започна да се ориентира в поведението на събеседника си.

— Това обаче предполага, че имате собствено мнение относно състоянието на Нанги-сан. Ще ви бъда много задължен, ако го споделите с мен.

— Както желаете, сър — прочисти гърлото си Тьорин. Видимо се отпусна, може би заради това, което предстоеше да каже, а може би и просто защото разговорът, вървеше в желаната от него посока. — Моето мнение е, че през последната година Нанги-сан е получил още няколко леки удара, почти незабележими както за него, така и за околните.

Сърцето на Никълъс пропусна един такт. Не можеше да приеме мисълта, че трябва да живее без своя любим другар и наставник.

— Разполагате ли с медицински доказателства в подкрепа на това мнение? — попита той.

— Не, сър — поклати глава Тьорин и се дръпна да направи място на двама минувачи с чадъри в ръце. — Това е личното ми впечатление, което едва ли бих споделил с някой друг…

— Много добре, Тьорин-сан — кимна Никълъс и направи опит да прикрие дълбокото си безпокойство. — Нямам повече въпроси. Между другото, бих искал да се запозная с досието на „Денва партнърс“ колкото може по-бързо…

— Разбира се, сър — покорно кимна Тьорин и се насочи към колата. Хвана дръжката на вратата и се спря: — Ако позволите един въпрос, сър…

— Разбира се.

— Нанги-сан ме запозна с някои подробности за кражбата на данните… Питам се защо сте допуснали дискетата да остане в ръцете на човек, когото вече сте идентифицирал… Не е ли било по-разумно да предприемете съответните действия за възстановяване на загубата?

Никълъс забави отговора си, неволно впечатлен от острия ум на този човек. Въпросът му беше напълно уместен, сега трябваше да стори всичко възможно, за да прикрие многото си тайни подозрения.

— Така действително бих спасил данните — кимна той. — Но и бих се лишил от възможността да разкрия самоличността на крадците. Което означава само едно — на даден етап те отново ще повторят номера, а ние няма да имаме никакви гаранции, че ще ги заловим…

— Разбирам — поклати глава Тьорин. На лицето му се изписа благоговейното изражение на студент, който получава ценни указания от любимия си професор. Отвори вратичката на колата и сгъна чадъра. Ситните дъждовни капчици покриха гъстата му коса, която проблесна като самурайски шлем. Подбрал с абсолютна точност продължителността на паузата, той се обърна и подхвърли: — Между другото, Нанги-сан ме помоли да ви предам, че е поискал външна помощ за това разследване… Става въпрос за Танака Гин — служител в Градската прокуратура на Токио.

— Нямам нужда от прокурорска помощ — поклати глава Никълъс. — Най-добре работя сам и Нанги-сан отлично го знае.

Тежката блиндирана врата на лимузината се затръшна и мерцедесът безшумно потегли. Ситните дъждовни капки не намаляваха блясъка на безупречно лакираното купе.

 

 

— Затворено е.

Никълъс внимателно огледа Хонико. Беше облечена в сиво-зелено костюмче на модната къща „Токуко Маеда“, изработено от нашумял напоследък синтетичен материал, който имаше уникалното свойство да имитира всички естествени тъкани. Този приличаше на съвършена смес между коприна и лен. Полата беше дълга, чак до високите токове на елегантните обувки от сива кожа. Светлорусата коса беше прибрана на кок, разтеглените в хладна усмивка устни имаха цвета на бледа роза. На лявата китка се поклащаше тежка златна гривна — единственото й украшение. Изглеждаше стройна и елегантна — такава, каквато трябва да бъде салонната управителка на заведение от ранга на „Пул Марин“…

Стените зад гърба й бяха покрити със златисти тапети, медната повърхност на дългия бар меко проблясваше под дискретната светлина на полилеите. В дъното се виждаше малък подиум, по масите горяха дебели ароматизирани свещи. Изпълнено с виетнамски произведения на изкуството, заведението силно наподобяваше новите и скъпи ресторанти, които никнеха като гъби в Сайгон.

— Не съм дошъл да вечерям — промърмори Никълъс и с учудване установи как атмосферата зад гърба на младата жена придобива нови, подобни на пещера измерения. Това вероятно се дължи на майсторската игра с осветлението, съобрази той.

Хонико беше на около тридесет години, но тъмните, леко издължени очи я правеха да изглежда някак по-възрастна и по-мъдра. От цялото й поведение се излъчваше самоувереност, очевидно беше от хората, които знаят как да излязат и от най-заплетената ситуация.

— Не приличате на пътуващ търговец — отбеляза тя. — Ние нямаме просрочени плащания, следователно не сте и данъчен агент… — направи малка пауза, очите й леко се разшириха. — Да не би да сте ченге?

— Какво би търсило едно ченге в подобно заведение? — контрира Никълъс.

— Нямам представа.

— Искам просто да пийна нещо — поясни Никълъс, без да се отмества от прага.

Жената кимна с глава и тръгна към бара:

— Бира или нещо друго?

Беше достатъчно умна да съобрази, че едва ли ще го прогони.

— Нека бъде бира…

Никълъс се настани на едно от високите столчета пред бара и загледа дългите й пръсти, които сръчно измъкнаха от хладилника две бутилки „Кирин Ичибан“. Капачките изпукаха, едната бутилка се плъзна към него, а другата остана на мокрия плот пред нея.

— Отдавна ли сте тук?

Тя вдигна глава:

— За мен ли питате, или за ресторанта?

— Което си изберете.

— Заведението е отворено от три месеца, но почти година преди това беше в реконструкция.

— Ваше ли е?

Тя се засмя, гласът й придоби приятно модулиран оттенък:

— Не, за съжаление. Но не мога да се оплача, заплащането ми е добро…

— Съмнявам се, че ви задоволява…

— Как странно се изразявате — въздъхна тя, но усмивката остана върху лицето й. — Предполагам, че имате право… Парите никога не стигат.

— Познавате ли човек на име Ван Трък? Нгуен Ван Трък…

— Това е виетнамско име…

— Да.

Веждите й леко се присвиха, мозъкът й усилено работеше.

— Сред редовните ни клиенти има двама виетнамци, но имената им са други…

— Сигурна ли сте? Във Виетнам името Нгуен се среща толкова често, колкото Джо Смит в Америка…

— Може, но на мен не ми говори нищо — тръсна глава тя и отмести бирата си. — А вие все пак сте ченге!

— Ван Трък ми дължи пари. Вървя подире му чак от Сайгон…

Вратата се отвори и в залата влезе човек с работни дрехи, който тикаше пред себе си количка с безалкохолни напитки. Хонико се извини, подписа фактурата и подвикна към задната част на заведението. Оттам се появи прегърбен японец с навити ръкави и мръсна престилка, който побърза да изтика количката към склада.

— Ако вашият човек се появи, няма да пропусна да му кажа, че го търсите — извърна се жената към Никълъс. Желаете ли нещо друго?

— Походката ви е грациозна като на истинска гейша — промълви Никълъс. Това беше възможно най-добрият комплимент и Хонико моментално го оцени.

— Благодаря.

— Колко ви дължа? — слезе от високото столче той.

— Заведението черпи — усмихна се тя, но дълбоко в тъмните й очи се мерна нещо неясно, може би любопитство. — Вие сте наполовина американец, нали?

— Не, по-скоро британец — поклати глава той. — Баща ми е служил в армията на Макартър.

— Моят пък е бил военен полицай, от следвоенния контингент…

Това беше мигът, в който се установи невидимата връзка между тях. Връзката на майчината кръв от Изтока, която прескача от клетка в клетка като тайнствените ензими на ДНК. Може би се готвеше да каже още нещо, но в този момент звънна телефонът. Тя вдигна безжичния апарат, а Никълъс се поклони и тръгна към вратата. Хонико изключи апарата, отново понечи да каже нещо, после се отказа и отвърна на поклона му по традиционния за японците начин.

 

 

Слънцето над Палм бийч беше в зенита си, над водата се лееше ослепителна светлина. Кралските палми бяха посърнали. Минаваше един часът, но Веспър Аркам и Лю Кроукър работеха здраво още от три и половина през нощта.

За Веспър тази работа продължаваше вече години. Започнала като шпионка на Кайшо Микио Оками, тя беше успяла да проникне в „Огледалото“ — свръхсекретната правителствена организация за специални поръчения, която се занимаваше с цялата мръсна работа в шпионажа, включително и политическите убийства. Там разбра, че някой редовно краде ултрамодерни оръжия от ДАРПА — Специалния отдел за разработка на нови оръжейни системи към Пентагона, и оттам тези оръжия отиват направо на черния пазар. При мисълта, че най-съвременните американски оръжия (още в експериментален стадий) — могат да попаднат в ръцете на Саддам Хюсеин или колумбийските наркокартели, направо й спираше дъхът. Положението стана още по-лошо, когато установи, че следите на крадеца водят направо към „Огледалото“.

От момента, в който откри, че покойният Леон Уоксман — шеф на „Огледалото“ — е бил всъщност Джони Леонфорте, тя насочи усилията си към отговора на основния въпрос — дали фамилията Леонфорте стои зад кражбите в ДАРПА. Специалният отдел се финансираше от извънбюджетна сметка на Пентагона, което означаваше, че Конгресът няма контрол върху него. Официално ДАРПА изобщо не съществуваше. Въпреки това някой беше проникнал в него и подбираше за свои цели най-добрите експериментални оръжия.

Чезаре Леонфорте? Веспър беше склонна да вярва, че е именно така. Защото точно бащата на Чезаре — Джони Леонфорте, беше имал възможността да проникне в ДАРПА благодарение на ръководния си пост в „Огледалото“. А Чезаре беше достатъчно умен, за да съхрани този канал и след смъртта на Джони, вероятно прибягвайки до подкупи и заплахи.

Желанието на Веспър да запуши огромната пробойна в системата за национална сигурност и да предаде Чезаре в ръцете на правосъдието постепенно се превърна в мания, в най-важното нещо в живота й. Подобно на всички членове на „Огледалото“ и тя остана измамена от комбинациите на Джони Леонфорте. Може би затова беше твърдо решена да принуди сина да плаща за греховете на баща си, а и за своите собствени…

Усилията й в тази насока бяха възнаградени. Получила назначение в Специалния отдел за борба с монополизма на Федералното правителство (СОБМ), тя издейства наемането на Лю Кроукър като оперативен агент под личното й разпореждане. Това стана далеч по-лесно, отколкото можеше да се предположи. Преди всичко, защото във Федералните служби работеха уморени и зле мотивирани чиновници, които бяха безнадеждно затънали сред тонове бумаги и ефективността от работата им се доближаваше до нулата. Когато човек знае по кои пътеки да тръгне, той без особени усилия получава необходимите подписи за назначаването на външен сътрудник. Старият шеф на Веспър Леон Уоксман (Джони Леонфорте) беше мъртъв. Самата тя си беше създала широка мрежа от мълчаливи помощници в лабиринта на държавната бюрократична система и това й даваше огромно предимство. Някои от тези хора заемаха толкова високи постове в правителството, че дори Бог се вслушваше в думата им…

Веднъж успяла да проникне в СОБМ, Веспър бързо откри, че компанията „Волто ентърпрайсиз унлимитид“ е сред най-подозрителните клиенти на Отдела. Имаше данни, че през главната й централа, регистрирана на Бахамските острови, тече пълноводен поток от мръсни пари, стотици милиони долари годишно. Пулсът й рязко се ускори, когато научи името на човека, дърпащ конците на незаконната дейност на „Волто“. Това беше Чезаре Леонфорте, синът на Джони… Именно той трупаше огромно състояние от прането на мръсните пари!

Всичко дойде на мястото си. Винаги се беше питала как Джони Леонфорте е успявал в продължение на години да се крие зад маската на Леон Уоксман. Документите му действително бяха безупречно фалшифицирани и не беше пропуснато нищо — кръщелно свидетелство, дипломи от гимназията и университета, справки за финансово състояние, сведения от армията, а дори и решение по бракоразводно дело, издадено от съдебните власти на щата Вирджиния. Към всичко това трябваше да се прибави и пластичната операция на лицето му, извършена в чужбина. Но въпреки това Веспър продължаваше да недоумява как Леонфорте е създал своята шпионска мрежа вътре в „Огледалото“.

Започна да рови в тази посока и скоро получи отговор. Назначението на Леонфорте съвпадаше с една от периодичните кампании за дебюрократизация на държавния апарат. Стотици държавни служители от среден ранг са били уволнени, сред тях попаднали и почти всички от Отдела за проучване на новоназначените служители, които и без това имали временни заповеди. Първата работа на Леонфорте била да освободи всички от отдела, а за тази дейност да използва услугите на една независима компания, наречена „Служба за национална сигурност“. Веспър се зарови в компютрите и упоритостта й беше възнаградена: оказа се, че тази „независима“ компания е филиал на „Волто ентърпрайсиз унлимитид“. Ето как Джони Леонфорте е успял да се справи с проверките и сложната система за сигурност. На практика е бил „проучен“ от собствения си син!

Късчетата от мозайката продължаваха да заемат местата си, особено след като Лю Кроукър й обясни как Никълъс Линеър е задигнал свръхсекретна информация от компютрите на „Авалон ЛТД“ — една от най-известните международни компании за търговия с оръжие, превела по сметка на „Волто“ стотици милиони долари.

Миналата година „Авалон“ успя да се добере и до „Факел“ — портативния ядрен заряд, който може да се изстрелва от рамо, една от последните разработки на ДАРПА. Веднага след това стана ясно, че истинският собственик на „Авалон“ е Чезаре Леонфорте…

Всичко дойде на мястото си, стана ясно кой и как е имал достъп до секретните планове на „Огледалото“, Веспър изпита неволно възхищение от умно изпипаната операция. Чезаре осигурява на Джони ръководния пост в „Огледалото“ чрез безупречната легенда на несъществуващия Леон Уоксман. В отговор Джони му предава всички необходими данни за проникване в ДАРПА. После Чезаре създава „Волто“, която му е необходима за изпиране на огромните печалби от продажбите на оръжията, откраднати от складовете на ДАРПА чрез хора на „Авалон“…

Вече цяла седмица Веспър и Кроукър наблюдаваха бялата вила в западните покрайнини на Палм бийч. Тя старателно си записваше всички, които влизат и излизат от нея: военни и цивилни, адвокати и бизнесмени, съмнителни типове с вид на гангстери, момичета за забавление и (колкото и невероятно да звучи) момчета със същите функции… Към тези посещения трябваше да се прибавят и чисто служебни: ежедневната доставка на кифли, гевреци и хляб от близката фурна „Льо Пти“, свежи цветя от „Амазония“, поддръжка на басейна два пъти седмично от „Блу Грото“, градинарски услуги… Списъкът зае две гъсто изписани страници от бележника й.

Тръсна глава и направи усилие да се концентрира върху непосредствените задачи. Двамата с Кроукър бяха заели ъглова маса в един от модерните ресторанти на Палм бийч, разположен на авеню „Уърт“ — главната артерия на курортния град. По тротоарите се влачеха отегчени туристи, търсещи по-скоро прохладата на скъпите магазини, отколкото стоките, изложени в тях. В ръцете им се поклащаха полупразни торбички за пазаруване.

Веспър кръстоса крака и си поръча ново мартини. Изглеждаше страхотно, лицето й с яркосини очи и прекрасна златиста коса привличаше като магнит погледите на минувачите. Носеше къса рокличка без ръкави на модната къща „Ерве Леже“, която подчертаваше не само дългите й, безупречно оформени бедра, но и всички останали предимства на гъвкавото й тяло. Ето какво прави един тоалет за 3000 долара, въздъхна в себе си тя. Да изглеждаш секси, но да се различаваш от евтините красавици, които на подобни курорти се срещат в изобилие…

Преди около час Кроукър — издокаран като богат безделник, беше я забърсал от дългия бар в дъното на ресторанта. Много хора станаха свидетели на свалката. Такава беше и целта им, тъй като бяха решили да не демонстрират старото си познанство…

Огромен мъжага с изпито лице и дълбоки бръчки, Кроукър би трябвало да изглежда безличен. Но нещо в чертите, а може би и в поведението му издаваше един решителен тип. За това явно допринасяше и японската биомеханична протеза, която мътно проблясваше изпод ръкава му. На масата пред тях имаше огромна купа манилски миди и салата „Цезар“. Гледани отстрани, двамата несъмнено приличаха на безгрижни туристи. Той пускаше шеги, а тя звънко се смееше.

Говорим за вълка, а той — в кошарата, помисли си Веспър, забелязала появата на Чезаре на прага на ресторанта в компанията на антуража си. Очевидно беше човек на навика, тъй като всеки ден идваше да обядва тук. Първоначално тя се възпротиви на идеята на Кроукър да направят контакта именно в ресторанта, но той я убеди, след като й разказа как Леонфорте се беше опитал да го използва срещу Маргарет, убеден, че между двамата има любовен роман. И как след отказа му се беше опитал да го убие…

— Ето, виждаш ли? — беше изтъкнала тя. — Зърне ли те тук, Гадняра веднага ще ти види сметката.

— Не го познаваш, мръсното копеле — беше поклатил глава Кроукър. — Това не му е в стила. Първо би искал да ме подложи на мъчения…

Сега, усещайки присъствието на Чезаре в ресторанта, Веспър затвори очи и се изключи от заобикалящата я действителност. Чуваше единствено ударите на собственото си сърце, гръмки като ритуален барабан. Усещаше как въздухът влиза и излиза от дробовете й и се концентрира. Сърцето й затихна, остана само натежалата от мисли тишина. Извърна глава, клепачите й се повдигнаха. Оказа се очи в очи с Чезаре Леонфорте. Кроукър се оказа прав: в тези очи нямаше нищо човешко, погледът им беше изцъклен и неподвижен като на луд. Макар и в противоположния край на залата, от тялото му се излъчваше авторитет. Беше широкоплещест, със здрави като на щангист ръце и неестествено тънък кръст. Косата му беше дълга и разрошена. Прибавена към широката усмивка на лицето му, тя подсилваше усещането, че това е един човек с характер на палав хлапак. Но то се разсейваше в момента, в който се срещнеха студените и неподвижни очи на убиец…

Издържа погледа на Леонфорте спокойно, отпусната в небрежна поза до Кроукър. Вече беше достатъчно информирана, за да знае, че Чезаре не отговаря на типичната представа за гангстер, който вади пищов при първия признак на раздразнение. Безспорно умен и вероятно мъничко луд, Гадняра упражняваше властта си над фамилиите по Западното крайбрежие без усилие, но с желязна ръка. Успял да отстрани Доминик Голдони от ръководството на мафията по Източното крайбрежие, той без колебание тръгна да я завладява.

— Видя ни — прошепна Веспър, после отметна глава и се засмя, сякаш беше чула нещо много смешно от устата на събеседника си. — Подкреплението зае позиция… — Имаше предвид хората от СОБМ.

Нещо в гласа й накара Кроукър да вдигне глава:

— Няма от какво да се страхуваш. Цял живот се разправям с федерални агенти, ще се оправя и сега…

— Форест е добър служител, но малко твърдоглав — като теб…

— Казах ти, че няма от какво да се безпокоиш. Мога да държа в подчинение не само Уейд Форест, но и всички останали членове на СОБМ. Те са бюрократи до мозъка на костите и това прави действията им предвидими, колкото и неочаквани да изглеждат отстрани…

Беше прав, включително и за това, което ставаше в душата й. Като булка преди сватбата, Веспър беше обхваната от съмнения накрая, в най-важния момент. Трябваше да сключи сделка с Форест, който вече години ръководеше екипа за проследяването. Срещу огромното количество информация за фамилията Леонфорте се задължи да му предостави свобода на действие в решителния миг (разбира се, ако изобщо се стигнеше до такъв). След дълги съмнения и колебания Форест беше принуден да приеме техния нестандартен и доста опасен план, признавайки честно, че не вижда друг начин за проникване в организацията на Леонфорте. Ако Гадняра действително измъква най-доброто ни оръжие извън границите на страната, аз ще го пипна, сподели откровено Веспър. Форест беше принуден да й повярва. Не само поради отличните й резултати в „Огледалото“, но просто защото нямаше друг избор. Това беше причината да приеме ролята на поддържаща сила в операцията, но Веспър правилно отбеляза, че на даден етап положително ще поиска да влезе в играта със свой план.

Имаше намерението да се възползва от основната слабост на Гадняра — красивите жени. Разчиташе на външността си, за да проникне дълбоко в мрежата и да спечели доверието му. Тук Форест основателно изтъкна, че си слага главата на дръвника, тъй като никой не можеше да й помогне в случай на провал. Планът беше несигурен и опасен, но бе единственият начин за отстраняването на Гадняра. В противен случай всичко отиваше по дяволите…

— Идва насам — прошепна Веспър.

Чезаре се надигна от широката и отрупана с цветя овална маса на горния етаж, обърна гръб на антуража си и тръгна към тях, като нощна пеперуда, привлечена от ослепителната светлина на лампата. Двама от телохранителите му понечиха да го последват, но той ги спря с повелителен жест. Горилите се заковаха на място, очите им започнаха да опипват помещението с предпазливостта на диви зверове.

— Ето го и сигнала — добави Веспър с фалшива усмивка на уста.

— Запази спокойствие, за Бога — прошепна Кроукър. — Кой би могъл да устои на разкошните ти форми, очертани на фона на прозореца?

Веспър го дари със сладка усмивка, но всяка фибра на тялото й усещаше близостта на Гадняра. Кожата й настръхна и стана червеникава, сякаш беше прекалила с баните под ослепителното слънце на Флорида.

— Кроукър — изръмжа Чезаре. — Какво правиш тук, да те вземат мътните?

Кроукър вдигна глава, сякаш да се увери, че погледът на Гадняра е насочен в деколтето на Веспър.

— Както виждаш, почивам си — разпери ръце той. — Скоро ще трябва да се връщам при дебелаците на Маркоу Айлънд, които сигурно вече плачат за мен…

— Не ми продухвай задника с приказки за шибания си бизнес — благо отвърна Чезаре и змийските му очи най-сетне се отместиха от пазвата на Веспър. — Той е отдавна мъртъв и погребан и ти прекрасно го знаеш! Очаквам по-скоро да се върнеш в Ню Йорк, където отново ще се опиташ да свалиш гащичките на Маргарет, нали?…

— Коя е тази Маргарет, по дяволите? — капризно сви устни Веспър, а на лицето й се изписа обида.

Чезаре я дари с една от най-очарователните си усмивки. Онази, която пускаше в ход само пред влиятелни личности.

— Не зная какви легенди ти е разказвал тоя умник, скъпа — подхвърли той. — Но у дома се е омотал здравата. С омъжено маце, дето хич не си поплюва!

— Вярно ли е това? — поруменя Веспър, смачка салфетката в ръката си и я захвърли на масата. — А аз си мислех, че си искрен с мен!

— Сядай! — изръмжа нервно Кроукър, вътрешно смаян от артистичната дарба на младата жена. — Не го слушай тоя, отдавна търси начин да ме подхлъзне… Минали истории, нали разбираш?

Чезаре се приведе над Веспър, усмивката му стана още по-широка.

— Търся начин само да се докосна до маце като теб — обяви той и протегна ръка. — Ела, ще те запозная с моята компания… С нас ще прекараш наистина добре!

— По-добре изчезвай! — предупредително изръмжа Кроукър.

— Внимавай какво приказваш, умнико! — изсъска Чезаре. — Иначе ще се окажеш с прегризано гърло!

Кроукър вдигна биомеханичната си протеза, ноктите от неръждаема стомана започнаха да се показват от върховете на пръстите. Чезаре обаче беше по-бърз. В ръката му се появи къс нож с широко острие, върхът му светкавично прикова протезата към масата. Лицето му застрашително се приведе над Кроукър:

— Веднъж вече те предупредих да не се заяждаш с мен, задник! — просъска той. — Но ти продължаваш да си пееш старата песен и сега вече ще съжаляваш!

Отдръпна се рязко, взе една роза от вазата на съседната маса и я подаде на Веспър с галантен поклон:

— Красивата жена заслужава красиво цвете…

Веспър доближи розата до носа си, усмихна се и отстъпи пред натиска на ръката му. Гадняра се обърна да погледне Кроукър, в очите му проблесна неукротима лудост.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, задник? — ухили се той. — Засега ще те оставя на мира, а после ще си помисля какво още мога да ти отмъкна под носа!

Кроукър употреби цялата си воля, за да остане неподвижен на стола си. По дяволите? Защо трябва да търпя това гадно копеле?Протегна здравата си ръка и измъкна ножа от протезата. В ушите му продължаваше да звучи подигравателният смях на Гадняра. Провери един по един пръстите на биомеханичната ръка. Голяма част от електронните възли имаха способността да се самовъзстановяват, но имаше и такива, които се нуждаеха от намесата на опитен механик. Всичко изглеждаше наред. Вдигна глава и видя как Гадняра настанява Веспър на свободния стол до себе си. Планът им успя. Приела ролята на мацка със свободно поведение, Веспър наистина влезе в средата на Леонфорте. При това максимално близко до него… Сега трябваше да използва цялото си умение, за да остане там. Успя да шашне Чезаре от пръв поглед, но й предстоеше по-трудното — да направи така, че да бъде нещо по-различно от обикновена прелетна птичка.

 

 

Все още смаяна и разтревожена от предателството на Рич Купър, Маргарет бавно се насочи към своя автомобил „Лексус“. Спомените са нещо много особено, По-късно, когато отново беше в състояние да възстанови инцидента, тя помнеше единствено как Франки захвърли спортните страници на „Дейли нюз“ и изскочи навън да й отвори вратичката. Видя усмивката му, забеляза дори издутината под сакото му — там, където беше кобурът на револвера 38-и калибър.

После всичко стана някак едновременно. Личният й бодигард Роко сякаш се подхлъзна и започна да се свлича на земята. Тя сведе очи и видя неестествено подгънатия му крак. Пръстите му започнаха да разкопчават кобура, но в същия миг главата му се пръсна и обля с кръв и мозък минаващата на метър от тях достопочтена възрастна дама. Тя пронизително изпищя, а Маргарет се обърна по посока на колата. Приклекнал до калника, Франки й крещеше да залегне. После се надигна и полетя към нея. Първият куршум го улучи под брадичката и разкъса гръкляна му, вторият раздроби дясната му ключица. Него той не усети, тъй като вече беше мъртъв…

Тялото му политна към нея. Маргарет се опита да го задържи, но не успя и бавно се отпусна на колене.

— Франки! За Бога, Франки!…

Ръката й усети хладината на револвера, затиснат под трупа. Механично го издърпа и направи опит за преценка на обстановката. Наоколо вече крещяха, чуваше се тропот на тичащи нозе. Хаосът започваше. Тръсна глава и насочи вниманието си към тримата мъже, които тичаха насам с револвери в ръце. Кои са те? Гастрольори? Маргарет беше готова да се обзаложи за това. Професионалисти от друг град или друга страна, сключили договор за нейното ликвидиране… Сърцето болезнено блъскаше в гърдите й. Дойде и моят ред, объркано си помисли тя. Леонфорте очисти първо Дом, сега ще се разправи и с мен…

Опита се да стане, но револверът се закачи някъде по дрехите на Франки. Маргарет изкрещя от гняв, вдигна крак и преобърна трупа. Очите на Франки внимателно се взряха в небето, от устата му се проточи тънка струйка кръв.

Единият от убийците се отпусна на коляно, опря лакти на бронята на някаква кола и насочи към нея дулото на автоматичен пистолет 45-и калибър. Маргарет освободи револвера на Франки от кобура, прицели се с нетрепваща ръка и натисна спусъка. Коленичилият отлетя назад с разперени ръце. Двамата му колеги се заковаха на място, върху лицата им се изписа объркване.

Маргарет стреля още веднъж и хукна към колата, която чакаше на няколко крачки с отворена врата. Скочи вътре и завъртя ключа на стартера още преди тялото й да улучи седалката. Кракът й потърси педала за газта, пропусна го, после веднага опита още веднъж. Дясната й ръка премести лоста на скоростите в мига, в който задното стъкло се пръсна на хиляди късчета. Мощната кола се стрелна напред и потъна сред потока автомобили по булеварда. Засвяткаха фарове, разнесе се нестроен хор от недоволни клаксони, примесен със скърцане на спирачки.

Един последен куршум бръмна в купето, после Маргарет нави волана да избегне насрещното движение и прекоси кръстовището на червено, избягвайки по чудо някакъв тромав камион със зеленчуци и движещия се успоредно с него мотоциклетист. После натисна спирачката и направи обратен завой по Парк авеню. Върху асфалта се изсипа дъжд от ситно натрошени стъкла, примесени с части от тапицерията на лексуса. Мощният мотор изрева и колата сякаш литна към центъра на града, средния тунел и сигурността на голямата къща в Олд Уестбъри…

 

 

Шофьорът вкара блиндираната лимузина в алеята пред огромната бяла къща в западен Палм бийч. Пред входа се издигаше величествена колонада в древноримски стил, по безупречно подстриганата полянка бяха пръснати цветни лехи и вечнозелени храсти. Уличката се наричаше „Флаглър драйв“ и не беше толкова престижна като булевард „Океан“ — мястото на най-богатите резиденции, но в замяна на това беше далеч по-тиха и уединена. Не без значение беше фактът, че до тук се стига през квартала на хората от средна ръка, без да се налага пресичането на черното гето, разположено западно от града.

Къщата нямаше изглед към Атлантическия океан и това я спасяваше от непрекъснатия поток туристи. В замяна на това гледаше към тихите и кристалночисти води на езерото Уърт.

— Ето ни у дома — промърмори някак злорадо Гадняра и свали страничното стъкло на лимузината. — Хрътките веднага те усетиха…

Над прозорчето се наведе униформен пазач.

— Свежа кръв — подхвърли Гадняра.

Онзи се ухили и направи знак на колегата си — огромен като бик здравеняк, който държеше на къса верига зловеща на вид ваймарска овчарка. Вратичката се отвори и муцуната на песа се пъхна вътре. Веспър замръзна от ужас. Кучето беше огромно и зло, вероятно поне шест месеца го бяха тъпкали с витамини и сурово месо. Предните му лапи стъпиха на пода на колата, здравенякът огледа Веспър с похотливи очи и кратко заповяда:

— Отваряй чантата!

Тя се подчини, и кучето навря муцуната си в личните й вещи. Значи за всичко е помислено рече си тя. Гадняра може да е груб, но съвсем не е глупав. В ресторанта се държеше свободно, водеше разговори на най-различни теми. През цялото време ръката му опипваше стегнатото бедро на Веспър под късата рокличка. Ноктите й го спираха всеки път, когато решаваше да задълбочи любопитството си. Това очевидно го изненада, но в крайна сметка само усили възбудата му. Веспър отдавна знаеше простата истина, че мъжете желаят това, което не могат да имат, й затова не се изненада, когато пиршеството бе разтурено и Гадняра я покани да се качи в лимузината.

Овчарката се опъна на веригата, униформеният здравеняк въздъхна и кратко нареди:

— Слизай!

Веспър хвърли очаквателен поглед по посока на Гадняра. Онзи я фиксираше напрегнато, в очите му ясно проблясваха светкавиците на безумието. Макар и подготвена за този поглед, тя неволно потръпна.

— Май имаш проблеми с моята охрана, миличка?

— Нищо подобно — сладко му се усмихна тя, после си сложи слънчевите очила, слезе от колата и застана неподвижно под ярките лъчи на следобедното слънце. Униформеният се наведе и разкопча веригата на песа. Чудовището почти се подхлъзна от радост, че е свободно, сивата му козина проблесна. Започна да обикаля Веспър и да я души, муцуната му потъна между краката й. Униформеният с усмивка наблюдаваше изражението на лицето й.

Никой не каза нито дума. Веспър заби хладен поглед в очите на здравеняка и го принуди да се размърда от неудобство. Откъм колата се разнесе дрезгавият смях на Гадняра:

— Какво става, Джоуи? Да не би да си е лепнала някой и друг ташак там, долу?

— Всичко е наред, господин Леонфорте — отвърна пазачът и отново сложи веригата на песа.

— Качвай се, миличка — махна с ръка Гадняра. — Проверката свърши — изчака я да седне обратно на мястото си и внимателно я погледна: — Добре ли си?

— Да. Особено след като този пес реши, че не ставам за закуска…

— За него може и да не ставаш — ухили се многозначително Гадняра и сложи длан върху коляното й. Останалата част от пътя до къщата изминаха в мълчание. Вътрешността се оказа точно толкова бяла и чиста, колкото фасадата. „Само да не я чисти човек“, кой знае защо си помисли Веспър. Стените от стъклени тухли придаваха на светлината особен, някак кънтящ ефект. Правените по поръчка мебели имаха онзи нисък, гладък и мъничко хищен вид, характерен за ултрамодерните дизайнери на Милано. Два дивана от бяла кожа се извиваха около малък басейн, в който лениво помръдваха пъстърви. До плочките на перваза имаше огромна ваза свежи цветя, чиито цветове влизаха в рязък контраст със стерилната белота на помещението.

Свиреше тиха музика: Джери Вейл с една от неговите безкрайни инструментални вариации.

— Харесва ли ти тази боза? — изръмжа Гадняра и пристъпи към матовочерната стереосистема, върху която примигваха разноцветни светлини като в кабината на презокеански самолет. — Аз лично не мога да я понасям, но тук този вид музика е нещо като традиция… Напомняла за мама и татко, или други подобни глупости… — Натисна един бутон и компактдискът изскочи от леговището си.

— А на теб Джери Вейл не ти напомня за баща ти, така ли?

Той се закова на място, после бавно се обърна и я погледна в очите. Вероятно се питаше какво знае мадама като Веспър за баща му. Тя напълни дробовете си с въздух и понижи ударите на сърцето си — трик, който използваше при разпит с детектора на лъжата. Обичаше да го прави, беше нещо като предизвикателство, достойно за необикновените й умствени качества. Притежаваше дипломи по клинична психология от Йейл и Колумбийския университет, беше защитила докторат по парапсихология и членуваше в Клуба на парапсихолозите, в който намираха място само най-изтъкнати учени:

— Моят старец никога не е слушал Джери Вейл — промърмори Гадняра, а очите му изпитателно пробягаха по лицето й. — Падаше си по оперите… Пускаш му една добра ария и чакаш да се разциври…

Веспър разглеждаше колекцията от компактдискове с престорено безразличие. Ръката й измъкна една пластмасова кутийка:

— Какво ще кажеш за това?

Гадняра погледна заглавието.

— Джери Мълиган? — в очите му се мерна учудване. — Наистина ли обичаш джаз?

— Не всичко — отвърна тя. — Трудно понасям модерните течения, но харесвам Мълиган, Бръбек и Майлс… — Беше си направила труда да запомни наизуст всички имена във фонотеката му — така, както други агенти запомнят имената в секретните документи.

— Аз също — промърмори Гадняра и вкара диска в системата. Стаята се изпълни от елегантните звуци на саксофон. Без предупреждение и повече приказки той я хвана през кръста и направи няколко стъпки. Оказа се отличен танцьор, с лека стъпка и елегантни движения. Бедрата му леко се притиснаха към нея. В ресторанта беше ударил няколко питиета, но те сякаш изобщо не бяха му се отразили. Веспър ясно усети привличането му, силно и повелително — като гравитацията на тъмна звезда… За миг изпита несигурност и страх, почувства се като онази ваймарска овчарка на поляната, внезапно освободена от веригата си… Напълни дробовете си с въздух, за да прогони неприятния световъртеж.

Предпочела по собствено желание живота на сирак още като невръстно дете и израснала на улицата, Веспър добре знаеше какво означава да си сам и безпомощен под открито небе, да си извън контрол… Беше родена в Потомак, щат Мериленд, имаше си съвсем законни родители — Максуел и Бони Харкастър. Но те отдавна бяха престанали да бъдат част от живота й, а и едва ли някога са били… Надарена с пъргав и необичайно комбинативен ум, тя още от ранни години беше преживяла експериментите с наркотици и секс, алтернативен начин на живот и всичко, което й се струваше необичайно и интересно. Не признаваше нито задръжки, нито ограничения. Макар да си даваше сметка за опасностите, които носи СПИН-ът (една от най-близките й приятелки почина от тази болест далеч преди тя да се превърне в епидемия за Америка), тя продължаваше да експериментира. В онези години най-много се плашеше от застоя, от намаляването на темпото. Неподлежаща на никакъв контрол, тя продължаваше да се хвърля от една авантюра към друга, обзета сякаш от непреодолимото желание за самоунищожение.

Там, сред тинята на човешките отпадъци, я беше открил Микио Оками. Приличаше на захвърлена монета, напълно откъсната от човешкия род, истинска прокажена… Състоянието й беше ужасно, в главата й се блъскаха ужас и страх. Беше направила опит да издере очите му и да го изпохапе, убедена, че срещу себе си вижда поредния насилник… Измина доста време, преди да се укроти, но той продължаваше да се тревожи. Защото беше достатъчно мъдър да усети какви чувства вълнуват душата й. Беше убедена, че той иска да прекърши волята й, за да я подчини, докато намеренията му бяха точно обратните — той искаше само да я направи свободна…

Сега, притисната в прегръдките на Леонфорте Гадняра, Веспър отново почувства как се раждат предишните страхове. Толкова дълго беше потискала давите си емоции, че дори само преди половин час тяхното възраждане й се струваше невъзможно. Но в ръцете на Чезаре изведнъж изпита чувството, че я грабва някаква могъща и примитивна сила. Всичко, което беше изградила с цената на много търпение през трите години в Йейл и още четирите в Колумбийския университет, започна да се топи. Не помагаха и петте години в служба на Оками. Старецът щеше да се окаже прав — необичайните й способности даваха своите плодове, светът наистина лягаше в краката й.

Дланта на Чезаре се плъзна надолу по гърба й, движенията му бяха леки и почти незабележими. Погледна го в очите в момента, в който устните им се сляха. Ясно видя червеникавите искрици на лудостта, ноздрите й неволно се разшириха. Ако този човек действително е луд, то тази лудост й беше добре позната. При мисълта за нея тялото й неволно се разтърси от дълбока, подобна на конвулсия тръпка.

Саксофонът на Мълиган изпълваше сенчестите ъгли на помещението, преплиташе се с разсеяната светлина, която се процеждаше през стъклените тухли, придаваше им странни, огледални отблясъци. Кралските палми навън леко се поклащаха, откъм плажа се носеше сиянието на горещия слънчев следобед…

Извиваща тяло в ръцете на Чезаре, Веспър усети магнетичната клонка на времето и неусетно започна да се връща обратно към младите си години. Твърда и едновременно с това гъвкава като каучук, тогава тя лесно преодоляваше ограниченията на цивилизованото общество. Беше волна като птичка, не дължеше обяснения на никого. Любеше се само с жени, третираше ги с нежност и жестокост, даваше им онова, което никой мъж преди нея не беше им предлагал… Може би точно по тази причина прие ангажиментите си към Микио Оками като Божи дар. Защото той предлагаше морална закрила на тъмните й желания, които приличаха на птици в полет с протегнати нокти и широко разтворена, гладна човка…

Дълго време отъждествяваше своя стремеж към един по-добър свят, своите безумни мечти с ято хищни ястреби, понесени от нощния вятър… Разбира се, тази представа се беше появила с помощта на наркотиците, но тя се оказа трайна като самия живот…

Сега, докато устните на Чезаре се впиваха в нейните, тя усети как тези ястреби се пробуждат и започват да пляскат с криле. Вече не искаха да стоят в тъмната клетка на душата й, натикани там доброволно, след като разбра истинската същност на Микио Оками и го прие… Даде си сметка, че ако не намери сили да ги укроти, птиците скоро ще я понесат на могъщите си криле и ще я отведат там, където се беше заклела никога да не се завръща…

Чезаре шепнеше името й, тя неволно затвори очи. Смътно осъзна, че я насочва към една от стъклените стени, сърцето й ускори ритъма си. Гърбът й усети хладината на прозрачните тухли, тялото на Чезаре се притисна в нейното. Потъна в зеленикаво сияние, пречупените слънчеви лъчи се отразяваха в басейна и хвърляха странни отблясъци по тавана.

Предаде се, кракът й се уви около бедрата му. Пръстите му се плъзнаха надолу и спряха върху онази точка от тялото й, която до този миг не бяха успели да докоснат. Погалиха я нежно, после бавно започнаха да проникват навътре.

Веспър отметна глава, от устата й излетя продължителен стон. Ястребите плеснаха с криле и напуснаха клетката си. Наточили нокти, те започнаха да пищят в ушите й. Някога, беше на не повече от седемнадесет, сериозно мислеше да си направи операция, която да узакони ненаситната й страст към жените. Но сега, за свое огромно учудване, Веспър установи, че Чезаре Леонфорте я възбужда с невероятна сила, карайки я да забрави желанието си да бъде мъж…

Дишането му се учести, ръцете му нетърпеливо вдигнаха нагоре ластичната рокля. Пръстите й трескаво дръпнаха ципа му и започнаха да разкопчават колана. Членът му легна в дланта й — тежък и твърд като скала. Отърка го в плоския си корем, възбудата й стана огромна. Насочи го към себе си, въздухът напусна дробовете й с остро свистене, обля я непоносима топлина.

Спазмите на оргазма започнаха почти веднага, от устата й се откъсна дрезгав вик. Захапа рамото му, притисна се в него, тялото й полудя. Гърбът й се плъзна по остъклената стена, той я последва. Беше прекрасно да усеща тежестта му върху себе си, обзе я чувство за сигурност и пълнота. Някъде дълбоко в съзнанието й отекна предупредителен вик, сякаш да я обуздае. Но крясъците на ястребите бързо го заглушиха, тялото й се предаде пред влудяващите пристъпи на поредния оргазъм.

Това беше прекалено, дори за мъж като Чезаре. Тазът му направи мощен тласък, освобождението му беше могъщо като приливна вълна. Смаяно установи, че иска да проникне докрай в тази жена и че това е единственото нещо на света, което го интересува. И моментално си даде сметка, че е в беда.

Тя заспа направо на пода, влажна и доволна от смесването на телесните им сокове. Чезаре се надигна и хвана телефона, божественият саксофон на Мълиган продължаваше да изпълва къщата с нежните си трели. Веспър сънуваше, че отново е в Колумбийския университет, затънала дълбоко в програмата за специално обучение по парапсихология. Обект на експериментите беше Чезаре. И в резултат, подчинявайки се на волята й, той я беше потърсил в онзи луксозен ресторант… Но нещата излязоха от контрол. Силата на духа й — силата, от която се плашеше и бягаше, преди да се срещне с Оками, някак изведнъж й изневери… Вместо да й осигури доминиращи позиции, както винаги досега, тя изведнъж я тласна към подчинение на примитивния магнетизъм, който се излъчваше от този мъж. Ястребите бяха на свобода, а самата Веспър за пръв път в живота си се оказа в неизгодно и изключително опасно положение.