Ерик Лустбадер
Двойникът на нинджата (15)

Единадесета глава
Уест Палм бийч | Токио

Тресна пистолетен изстрел, Маргарет извика и скочи от стола.

Все още беше в спалнята, в която я беше вързал Пол Киарамонте. След първия разпит на Чезаре спа в продължение на пълни седем часа. Той я развърза и й позволи да ползва тоалетната колкото пожелае, разреши й да вземе и душ. Господи, как се беше вмирисала! Чувстваше се дълбоко унижена от миризмата на страха и дълго се търка с гъбата. Приличаше на лейди Макбет, която мие ръцете си от въображаемата кръв. После разпитът продължи, но, слава Богу, вече без въжетата около китките и глезените й. Въпреки молбите й, Чезаре остана непреклонен и не й позволи да види Франсин. Сърцето й се свиваше от черно отчаяние. Детето! Как е детето? Беше ясно, че трябва да избира между живота на дъщеря си и тайните брънки на мрежата „Нишики“. И знаеше какво ще стане — ще протака колкото може, после Чезаре ще изгуби търпение и ще опре револвер в слепоочието на Франси. Тук, в тази стая, направо пред очите й. И тогава тя ще се предаде, ще му разкаже всичко…

В очите й се появиха сълзи. Доминик положително би намерил друг изход, но тя е майка. Няма начин да търси алтернативни решения, когато животът на детето й е в опасност.

През нощта се събуди и видя, че Чезаре й беше оставил дрехи. Ползвани, вероятно на любовницата му. В тях имаше нещо познато, въпреки че явно бяха предназначени за жена с руси коси, а не за брюнетка като нея. Но какво е то?

Ноздрите й потръпнаха и се разшириха. Ароматът! Дрехите бяха напоени с едва доловимата миризма на познат парфюм. На кого принадлежеше той? Цяла сутрин търси отговор на този въпрос, но не успя да го открие. Може би защото съзнанието й продължаваше да стои натикано в оловната кутия с надпис „паника“ на капака.

После се появи Чезаре. В ръцете му имаше поднос с кафе и закуска. Отново унижена, тя се нахвърли върху храната като прегладнял звяр. А той стоеше и я гледаше като дресьор в зоологическата градина.

Остана на стола, въжетата не влязоха в употреба. Разпитът продължи, скоро търпението му започна да се изчерпва. В крайна сметка скочи на крака, захвърли каничката с кафе на пода и излетя навън.

Секунди по-късно до слуха й долетя самотният пистолетен изстрел.

Скочи на крака й изтича към заключената врата, ръката й се вкопчи в бравата. Пред очите й се появи ужасна картина: Чезаре вдига пистолета и го насочва в слепоочието на Франси.

— Не, не, не! — започна да крещи тя, а рамото й потъна в солидното дърво. Блъскаше като полудяла, въпреки острата болка, пронизваща цялото й тяло. Накрая ключалката щракна, тя механично се върна на стола, на който я беше оставил Чезаре. Раменете и ребрата й пулсираха от болка, но тялото й се сви като стоманена пружина.

Чезаре застана на прага с револвер в ръка, всички мисли в главата й изчезнаха и на мястото им се появи бяло петно. Стрелна се към него с такава бързина, че той нямаше време да се отдръпне. Главата й го улучи в гърдите, револверът отлетя настрана, телата им с трясък се строполиха на пода в дневната. Ноктите й бясно се забиха в него, коляното й потърси слабините му.

Въздухът напусна гърдите му с болезнено свистене, но тя не го чу, тъй като вече беше на крака и тичаше по коридора.

— Франси, Франси!

Отваряше вратите на стаите, обхващаше за частица от секундата празнотата им, после продължаваше напред. Най-сетне се озова обратно в дневната, задъхана и обляна в пот. Очите й се спряха на прясна дупка от куршум в облегалката на дивана.

Завъртя се като фурия и впи пламтящ поглед в Чезаре, който се беше хванал за един от столовете и притискаше с длан наранените си слабини.

— Копеле мръсно!

Искаше да изкрещи тези думи, но от устата й излетя едва доловим шепот. Адреналинът напусна кръвта й в мига, в който разбра, че изстрелът не е бил предназначен за Франси. Краката й се подгънаха, тялото й безсилно се отпусна на дивана.

— Господи, мили Боже! — простена тя и отпусна глава в дланите си.

— Чукаш на погрешната врата — обади се Чезаре, лицето му все още беше разкривено от болка. — Глупаво е да мислиш, че можеш да спасиш семейството си, след като видях сметката на Тони… Отдавна трябваше да вдигнеш бялото знаме, Маргарет!

— Кога по-точно? — горчиво промълви тя. — Преди или след като твоите умници убиха шофьора направо пред очите ми?

— Престани да дрънкаш глупости! Идеята да повикаш онова ченге си беше твоя, а от Пол разбрах, че лично си очистила един от хората ми… Останах с чувството, че ти се възхищава…

Главата й отскочи нагоре, Чезаре стреснато отстъпи крачка назад. В очите й пламтеше бясна злоба.

— Престани да ме будалкаш! Планирал си тази операция далеч преди да знаеш дали ще капитулирам, или не! Защо иначе ще откраднеш фирмата ми?

— Това беше бизнес, Маргарет — сви рамене Чезаре. — Видях благоприятен шанс и се възползвах от него, нищо повече…

— Глупости! — гневно тръсна глава тя и отметна кичур коса от лицето си. — Прекрасно знаеш какво означава тази компания за мен! С ей тези две ръце съм я изградила!

— Стига вече — разпери ръце той. — Това е само една компания, за Бога!

— Тя беше въздух за мен, глупако! — стисна юмруци Маргарет. — Тя ми даваше самочувствие, тя ме направи това, което съм. Единственото нещо на света, с което се гордеех, като изключим дъщеря ми… — Махна с ръка и горчиво добави: — Всъщност защо трябва да ти обяснявам подобни неща? И след милион години пак няма да ги разбереш!

Но Чезаре я разбираше, при това много добре. На практика я уважаваше далеч повече, отколкото онзи нещастник Тони Д. Така и не можа да разбере какво толкова е видял у него Доминик. Докато тази жена беше от друго тесто. Смело се изправи насреща му, не се поколеба да стреля срещу наемните убийци, без колебание потърси помощ от полицията и ако не беше намесата на Пол Киарамонте, положително би се измъкнала… А после издържа и на психологическия тормоз.

Но сега, свита на кълбо върху мекия диван, тя вече беше в ръцете му. Достатъчно бе да вкара тук момичето и да го заплаши с физическа разправа. Куражът на Маргарет ще рухне като картонена кула…

Време е да повика Пол и да го накара да доведе момичето. Все още превит на две от жестокия ритник в слабините, Чезаре се наведе над интеркома. Натисна бутона три пъти, но Пол не се обади. Това го накара да се свърже с охраната. Заповяда им да разберат какво става.

Измина цяла вечност, преди да се разнесе жуженето на апарата. Чезаре нетърпеливо натисна копчето за връзка с ръкохватката на револвера:

— Да?

— Няма ги — уведоми го спокоен металически глас.

— Какво искаш да кажеш, по дяволите?

— Претърсихме навсякъде — отвърна гласът, равнодушен като робот. — Къщата, имението, всичко… Киарамонте и момичето са изчезнали.

— Как е възможно това, да те вземат мътните?!

— Не зная, шефе. Те просто…

Чезаре насочи револвера в апарата, нададе гневен вик и натисна спусъка.

 

 

— Той ще убие мама!

Пол Киарамонте погледна в умните и бистри очи насреща си, въздъхна и отвърна с цялата искреност, на която беше способен:

— Не, няма да го направи!

— Глупости! — поклати глава Франси и отправи потъмнял от тревога поглед към полуголите туристи, които изпълваха тротоарите на булевард Саут бийч.

— Не са глупости — отвърна Пол. — Нима не разбираш, че ти си единственото му средство за натиск? Майка ти е готова на всичко за теб, включително и на предателство… И Гадняра го знае… — Размаха ръце и разтревожено подвикна: — Хей, я се махни от прозореца! Там си като мишена! — Изчака я да се подчини, после поклати глава. — Както ти казах, без теб…

— Без мен тя става излишна за него! — прекъсна го Франси и пристъпи навътре в хотелската стая. Обзавеждането беше в стил „арт деко“, ярките тонове на тапетите дразнеха очите. — Не трябваше да бягаме без нея!

— Възползвахме се от шанса и това е всичко! — отвърна Пол. — Така става в живота…

— Човек не бяга от хората, които обича — поклати глава Франси. — При никакви обстоятелства!

— Това можеш да го кажеш на баща ми — горчиво се усмихна Пол. — Той избяга от мен и мама в момента, в който стана напечено…

— Значи това е причината да се отнасяш гадно към фамилията Абриола, въпреки че са те имали за свой син?

Той натика ръце в джобовете на панталона си и замълча.

— Нима не разбираш? — меко промълви Франси и изви глава да го погледне. — Без мен мама няма да каже на Чезаре абсолютно нищо. Той ще се вбеси и животът й няма да струва пукната пара!

Пол безгласно я прокле, погледът му стана мрачен.

— Май подценяваш шансовете й, а? — изръмжа той.

— Може би — кимна тя. — Ами ако грешиш? Чезаре изобщо не е от класата й…

Той тъкмо си помисли, че това заключение има всички шансове да излезе вярно, когато следващите й думи го накараха да подскочи:

— Трябва да се върнем там!

— Какво?! Не те чух добре! Нима каза „трябва да се върнем там“?!

— Точно така — кимна Франси. — Трябва да се върнем и да освободим мама.

Очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си.

— Ти луда ли си?! Никого няма да освободим, най-много да получим по един куршум между очите!

— Няма — тръсна глава тя. — Чезаре ме иска жива.

— Как не, разбира се, че те иска жива… — извърна очи към тавана Пол. — Ние пък искаме да си далеч от него, нали? Можеш да си представиш какво ще стане, ако се върнем… — разпери ръце, сякаш искаше да се оплаче някому от хлапашкото й поведение.

— Това не е задължително.

— Какво?! — главата му се завъртя толкова рязко, че чак прешлените му пропукаха.

— Имам една идея — отвърна Франси и слезе от прозоречния перваз. — Защо не ме изслушаш?

— Не искам да те слушам — мрачно отвърна Пол. — Ако не тръгнем веднага за летището, Гадняра положително ще ни открие… Нали сама поиска това?

— Е, признавам, че идеята ми не беше добра — отвърна Франси и го придърпа на леглото до себе си. Беше покрито с абстрактно нашарена кувертюра, наподобяваща футуристичните архитектурни творения на Франк Лойд Райт^[1]. — Но за сметка на това идеята да се върнем е отлична!

— Да не си се побъркала? Там гъмжи от охрана! Как си въобразяваш, че ще се промъкнем?

— Никакъв проблем, сами ще ни пуснат — усмихна се Франси. — Слагаш пистолета си на челото ми и казваш, че съм избягала. Успял си да ме хванеш и се връщаш…

— Добре, генийче — въздъхна с отчаяние Пол и отпусна ръце на бедрата си. — А после?

— После вземаме мама и пак изчезваме.

От гърдите му се откърти дълбока въздишка:

— И през цялото време Гадняра стои и гледа сеир, така ли?

— Не, разбира се — отвърна Франси, постави палеца си перпендикулярно на изпънатия показалец и добави: — Той ще се опита да ни спре, а ти ще го застреляш.

— Надценяваш ме, хлапе — засмя се Пол.

— Значи нямаш дупе, а? — присви очи момичето.

Пол подскочи.

— За Бога, няма ли да престанеш да говориш като… като…

— Като какво? — ледено го изгледа тя.

— Като някакъв хлапак от улицата, дявол да го вземе! — размаха ръце той. — Защо не се държиш като момиче?

— Джаки правеше ли го?

Той облиза пресъхналите си устни:

— Какво да прави?

— Да се държи като момиче…

— Разбира се! — троснато отвърна той. Това беше лъжа, и двамата го знаеха. Пол разроши косата си и отчаяно промърмори: — Господи, откакто те срещнах, животът ми се превърна в истински ад!

— Не е вярно. И преди това е бил ад… — тя стана и пристъпи към малкия бар. — Искаш ли нещо?

— Да не съм луд — промърмори Пол. — Не видя ли шибания им ценоразпис? Шест долара за една кока-кола! Разбойници!

— Какво ти пука? — усмихна се тя и му подхвърли бяло-червената кутийка, а за себе си избра диетична кока-кола. — И без това нямаш много шансове да стигнеш до плащане!

Той се засмя, металните езичета изпукаха почти едновременно. Отпи едра глътка, течността се плъзна в гърлото му почти като бира. Истината беше, че много му се искаше да удари едно сериозно питие, но в компанията на момичето не можеше да си позволи това. Знаеше, че е глупаво, но беше безсилен да го преодолее. Сякаш Франси бе собствената му дъщеря…

— Откъде толкова акъл? — вдигна очи той.

— Няма такова нещо — отвърна тя и облиза с език капчиците по капачето на кутийката. — Просто пораснах преди другите… Помагаха ми. Майка ми, чичо Лю… А и сестра Мери-Роуз също… Твоята Джаки… — кръстоса крак върху крак и се загледа в голите пръсти. — Отначало я мразех… Истински малък Хитлер, така се оплаквах на мама… Държеше на правилника и дисциплината, останалото беше без значение. „Сбъркала си си професията — рекох й веднъж. — Трябвало е да станеш надзирателка в затвор!“ — очите й бавно се вдигнаха към лицето на Пол. — И знаеш ли какво ми отговори? „Беше крайно време да ми направиш някакъв комплимент…“ Представяш ли си? Побеснях! Замерих я с първото нещо, което ми попадна подръка — някаква гипсова статуетка на Дева Мария… Пръсна се на хиляди късчета.

— Това не е хубаво — поклати глава Пол.

— Ти мислиш така — отвърна Франси и отпи глътка диетична кола. — Но сестра Мери-Роуз нито веднъж не се ядоса, нито веднъж не ми повиши тон… Сега вече си давам сметка, че е постъпвала умно… Разбрах, че не мога да я изкарам от търпение, и престанах да се заяждам с нея… — Отпи нова глътка и поклати глава. — Но това свърши работа само наполовина… Всичко си дойде на мястото едва когато разбрах, че нито веднъж не се е оплакала на мама… „Сестра Мери-Роуз казва, че си истинско ангелче — рече ми един ден мама. — Много бих искала да науча как е стигнала до подобно заключение.“ Тогава разбрах — каквото и да върша, сестра Мери-Роуз е на моя страна. Стана ми приятно. За пръв път мама ме заведе при нея, когато бях на осем години, оттогава нататък я виждах редовно… После се разболях от булимия… Една гадна болест, която те удря право в главата, знаеш… И имах нужда от човек, който да не ме съди…

— Но все пак тя ти е налагала някакви правила…

— Вярно е, но тези правила не бяха нейни. Бяха правилата на Бога — Франси събра длани, сякаш й предстоеше молитва. — Когато разбрах, че сестра Мери-Роуз няма свои правила, аз се влюбих в нея! Тя беше човек от моята кръвна група… — На лицето й се появи сконфузена усмивка. — Представяш ли си? Една монахиня. Но тя беше единственият човек, с когото можех да разговарям, преди да се появи чичо Лю…

— Това трябва да е Лю Кроукър, някогашното ченге…

— Познаваш ли го?

— Не, чувал съм името му от Гадняра… — Пол замълча за момент, после вдигна глава: — Според теб той е добър човек, така ли?

— О, да! — светнаха очите на Франси.

Пол се надигна, остави недопитата кола на барчето и изтри ръцете си в панталона. После извади пистолета, провери пълнителя и то тикна обратно в кобура.

— Може и да съм се побъркал — промърмори той и погледна момичето в очите. — Но давай да вървим и да измъкнем майка ти от ръцете на онези разбойници!

На лицето му се появи характерната крива усмивка, а Франси имаше чувството, че това е най-прекрасната усмивка, която беше виждала в краткия си живот.

 

 

— Много си хубав!

Никълъс се усмихна на слабичкия европеец с късо подстригана коса и чувствени устни.

— Искаш ли да дойдеш с мен? Зад ъгъла има един хотел, който предлага прекрасни условия за любов!

— Съжалявам — отвърна Никълъс. — Вече имам насрочена среща.

— Тогава ще го отложим за друг път — въздъхна европеецът и се насочи към следващата си жертва.

Никълъс влезе в бара и си поръча уиски със сода. Заведението се наричаше „21 рози“ и беше любимо място за среща на педерастите от Шинжуку. Не се смути от многобройните погледи, които се насочиха към него, тук се чувстваше в безопасност. „Наншоку“ — любовта между мъже, имаше дълбоки корени в японската история. Тя се беше породила през средните векове в самурайските среди. Тогава е било популярно поверието, че любовта към жената е слабост, от която всеки истински мъж трябва да се срамува. Проявата на чувства към мъж или момче вероятно се е прехвърлила тук от древна Гърция, където мъжкото тяло е било обект на особена почит. В Япония тази почит се разпространява от многобройните будистки монаси, нахлули от Континентален Китай.

Никълъс плати питието си, опря гръб на бара и бавно огледа заведението. Доста хора знаеха, че Такуо Хата прекарва поне два дни от седмицата в подобни бардаци. Преди да дойде тук, беше позвънил в дома му, жената на прокурора потвърди, че Хата е излязъл и сигурно ще се забави. „21 рози“ беше четвъртото педерастко свърталище, в което влизаше. На малкия дансинг танцуваха плътно притиснати мъже, край стената в дъното открито се опипваха. Заведението беше задимено и полутъмно, в атмосферата се долавяше нещо като отчаяна разруха, което очевидно допринасяше за настроението на посетителите.

Никълъс получи още две предложения и едно недвусмислено опипване преди откъм тоалетната да се появи мъж, който отговаряше на описанието на Хата. Насочи се натам, с мъка пробивайки си път между запотените тела на танцуващите двойки. Някой опипа задника му, а мъж с лице на дребен чиновник пусна кавалера си и направи опит да го целуне по устата.

Успял да се измъкне невредим от разгорещените педерасти, той се озова в далечния край на бара и с удовлетворение установи, че човекът наистина е Такуо Хата. За нещастие обаче Хата го забеляза почти в същия миг. Очите зад дебелите стъкла на очилата се ококориха, ръцете му разблъскаха двамата младежи, които го опипваха по задника, краката пъргаво го понесоха към изхода.

Успя да изскочи навън, преди Никълъс да го докопа, пъргав като горски елен. Никълъс си пробиваше път в обратна посока с чувството, че стъпва сред подвижни пясъци. Използваше цялата сила на раменете и лактите си и най-сетне беше изхвърлен по посока на вратата.

Изскочи на тротоара тъкмо навреме, за да види как Хата отваря задната врата на голям черен мерцедес, който чакаше край тротоара с работещ мотор. Нададе предупредителен вик, Хата вдигна глава и страхливо се огледа. В следващия миг вече беше във вътрешността на лимузината. Гумите изсвириха и колата стремително потегли. Бронята й закачи минаващо край нея такси, което се завъртя и задръсти движението. Шофьорът направи бърза маневра и отново даде газ. Но Никълъс вече беше успял да се вкопчи в рамката на отворения страничен прозорец.

Зад волана на мерцедеса седеше кльощав якудза, който очевидно беше майстор в занаята си. Видял неканения гост, той рязко нави волана и тялото на Никълъс се размина на милиметри със стоманената каросерия на тежък камион, който се движеше насреща. Разнесе се пронизителен вой на сирена, мерцедесът се разлюля на пружините си и стремително полетя по мокрия асфалт. Бандитът зад волана продължаваше да криволичи, обувките на Никълъс дращеха асфалта, тялото на прокурора безпомощно се мяташе из купето.

Колата навлезе в остър ляв завой и Никълъс моментално използва инерцията, за да се хване по-здраво. В следващия миг периферното му зрение улови нещо тъмно и зловещо, което стремително се приближаваше. Изви глава и успя да зърне тясната алея, към която се бяха насочили. Светкавично си даде сметка, че не може да остане на мястото си, тъй като ширината на алеята надвишаваше тази на мерцедеса едва със сантиметър-два.

Навлизането в алеята беше отбелязано с разклащане и остър удар в близката стена. Единият фар примигна и угасна. Време за губене нямаше. Никълъс отпусна крака, петите му влязоха в болезнено съприкосновение с асфалта и отново отскочиха. Повтори упражнението и този път тласъкът беше достатъчно силен, за да го отхвърли към покрива на колата.

Мерцедесът се стрелна в алеята, разлетяха се искри, разнесе се остро скърцане на метал. Легнал по корем, Никълъс се държеше с върховете на пръстите си за металната обшивка на предното стъкло.

Оглушителен трясък го накара да отскочи встрани, пръстите му почти изпуснаха обшивката. В средата на покрива зейна грозна дупка с остри като бръснач краища. Този мръсник стреля по мен! Сви се на топка и се претърколи назад секунда преди появата на втората дупка в ламарината.

Бандитът остави пистолета до себе си, стисна волана с две ръце и скочи на спирачките. В очите му проблесна триумф, тъй като тялото на Никълъс стремително се претърколи напред и падна пред колата. Посегна към пистолета, но вече беше късно. Оцелял по магически начин, Никълъс връхлиташе срещу него. Нямаше какво друго да прави, освен да натисне педала на газта. Алеята беше прекалено тясна, Никълъс нямаше къде да се скрие. Разкривил устни в жестока усмивка, бандитът вече предчувстваше удоволствието. Обичаше тъпия звук от съприкосновението на метала с човешкото тяло, но още повече харесваше чувството на радостна възбуда, което придружаваше този миг…

Но тялото на Никълъс полетя срещу стъклото с краката напред, бандитът инстинктивно се дръпна към облегалката. На задната седалка Хата нададе вик на ужас. Вниманието на якудза беше отклонено само за миг, но той се оказа достатъчен за Никълъс, чийто втори ритник най-сетне проби здравото трипластово стъкло. Блестящи като скъпоценни камъни частици се посипаха в скута на бандита, той насочи пистолета си срещу връхлитащата фигура и слепешком натисна спусъка.

Никълъс усети горещия полъх на куршума, ушите му писнаха от оглушителния изстрел. Усети как якето на рамото му се опъва, сякаш го беше закачил за бодлива тел. Тялото му продължи движението си напред и почти достигна седалката. Бандитът скочи на спирачките — колкото да се защити, толкова и за да затрудни движенията на противника. Тялото на Никълъс политна и се удари в арматурното табло. Главата му тресна бутоните на компактдиска, краката му се оплетоха в лоста на скоростите.

Болката в ребрата му беше толкова остра, че той неволно изпъшка. В устата му се появи металически вкус, по-скоро усети, отколкото почувства удара на противника си. Направи опит да се претърколи встрани, но стигна едва до жабката.

Очите на якудза се оцъклиха от резкия приток на адреналин. Беше млад човек, най-много на двадесет и три-четири години. Вените отчетливо изпъкваха по гладко обръснатата му глава. Никълъс видя неестествено разширените му зеници и веднага разбра, че е дрогиран, вероятно с кокаин. На това се дължеше и свръхчовешката му сила…

Онзи се приготви да нанесе нов удар, този път насочен към шията му. Никълъс не направи опит да го блокира, просто защото прецени, че няма достатъчно място. Вместо това се надигна и сграбчи ръката му. Ръкавът се дръпна нагоре, откривайки част от сложна татуировка „иризуми“. Ако можеше да я види цялата, без съмнение щеше да разбере към кой клан принадлежи младият бандит.

Но в момента имаше други грижи. Възползвайки се от по-изгодната позиция, якудза изви китката си и рязко натисна надолу, опитвайки се да прикове Никълъс в пространството между седалките. В очите му се появи неясно учудване, когато Никълъс вдигна крак и заби коляно в ребрата му. Разнесе се остро изпукване, учудването отстъпи място на недоверие и разочарование. Така хлапакът прие тъжния факт, че няколко от ребрата му са счупени.

После в очите му се появи бяс, силата му сякаш се утрои, подпомогната от наркотиците. В ръката му проблесна къс нож, тялото му се устреми напред, станало безчувствено към божата.

Нападението беше толкова стремително, че острието потъна в рамото на Никълъс миг преди лакътят му да се забие в адамовата ябълка на якудза. Успя да избегне втория удар благодарение на гъвкавостта си, а и бандитът го нанесе слепешком, почти задавен от удара в гърлото. Лостът за скоростите се отмести, ножът потъна дълбоко в кожата на седалката. Никълъс реши да използва долната част на тялото си, но това се оказа грешка. Кракът на младежа се отдръпна от спирачката и рязко натисна газта. Мерцедесът се стрелна напред сред рояк от синкави искри и оглушително стържене.

Откъм задната седалка се разнесе уплашеният писък на Хата. Никълъс направи опит да хване волана, но с това даде възможност на якудза да измъкне ножа от седалката и да го насочи към корема му.

Останал без контрол, мерцедесът най-сетне напусна тясната алея, блъсна паркиран наблизо нисан и отскочи към тротоара. Пешеходците се разбягаха с гневни викове, последва ги още по-гневен хор от клаксони.

Острието на ножа беше толкова близо до шията на Никълъс, че той почувства топлината му. Направи отчаян ключ с двете си ръце, китката на бандита се прекърши и безсилно увисна. От устата му се изтръгна вик на болка, но Никълъс не му даде време да се осъзнае и заби лакът в носа му. Рукна фонтан от кръв, тялото на шофьора политна и безсилно се отпусна върху волана.

Никълъс го дръпна назад и направи опит да изрита крака му от педала за газта. Съумя да насочи колата обратно към уличното платно и се понесе срещу движението към светофарите на Мейжи-дьори. Плувна в пот, но краката на бандита отказваха да се помръднат. В главата му изведнъж се появи неясно бучене. Не, изкрещя безмълвно той. Не сега, за Бога! Направи отчаян опит да прогони тъмната вълна на Кшира, която заплашваше да погълне съзнанието му. Това му костваше огромна душевна енергия, за момент вероятно припадна… Когато отвори очи, колата беше само на няколко метра от тежък камион с ремарке, запълнил кръстовището. Никълъс се отказа да стигне до педалите. Ръката му светкавично премести лоста на скоростите в неутрално положение, после завъртя ключа и изгаси мотора.

Камионът нарастваше срещу тях с мълниеносна скорост, огромен като жилищен блок. Макар и с изключен двигател, мерцедесът продължаваше да се носи напред по инерция. Никълъс се надигна и рязко дръпна волана. Колата направи завой от 180 градуса, очите му се наляха с кръв от огромната центробежна сила. Хата продължаваше да крещи от ужас на задната седалка, светът се превърна в едно блестящо огнено кълбо… Цветовете на неоновите реклами се сляха, оформяйки нова и странно променена реалност. Всичко това продължи едва стотна от секундата, но чувството за пълна свобода беше главозамайващо. Никълъс усещаше единствено ударите на сърцето си, дори за миг не му мина през ума, че се намира в смъртна опасност…

После мигът отмина и колата се тресна в тежкия камион. Ударът беше страничен и не особено силен, но Хата се блъсна в облегалката до главата на Никълъс и той замалко не си прехапа езика. Инерцията се стопи, ръцете му механично завъртяха кормилото към близкия тротоар. Мерцедесът се блъсна в него, разклати се и най-сетне спря.

Вонята във вътрешността на купето беше нетърпима. Пропукването на изстиващия мотор бързо потъна във воя на приближаващи се сирени и тропота на крака по бетонния тротоар. Никълъс с мъка извърна глава и видя Хата между седалките. Дишаше с усилие, по лицето му се търкаляха едри капки пот. Цялата задна седалка беше покрита със съдържанието на стомаха му.

Сирените бързо се приближаваха. Никълъс грабна ножа и разцепи ръкава на бандита до себе си. Пред очите му блесна сложно, почти фантастично „иризуми“. Запаметил отличителните знаци на клана, Никълъс излезе от колата и отвори задната врата. В същия момент пристигнаха ченгетата. Той бръкна в джоба си и им показа служебната значка на Танака Гин, после хвана Хата за яката и безцеремонно го издърпа навън.

Капчици дъжд разхладиха челото му, благословени като ангелска целувка. Въртящите се светлини на полицейските коли започнаха да привличат зяпачите. Част от униформените ченгета се заеха да ги разпръскват, други обърнаха внимание на задръстеното движение. Двама-трима останаха в близост до Никълъс и очевидно очакваха някакво обяснение. Появи се линейка, червената лампа на покрива й превърна пресечката в истински карнавал. От нея слязоха хора с бели престилки и невъзмутимо се насочиха към сгърченото зад волана тяло на младия бандит. Никой не погледна Никълъс, никой не му предложи помощ.

Очите му се сведоха към черните следи върху асфалта, покрити със ситни дъждовни капчици. Измина доста време, преди да установи, че те са негово дело. Умът му бавно възвръщаше нормалното си състояние. Напълни дробовете си с хладния нощен въздух, наведе се към Хата и тихо прошепна:

— Сега си в ръцете ми, изменник! Ще правиш каквото ти заповядам, иначе веднага те предавам в ръцете на полицията! Ясно ли е?

Хата кимна, лицето му стана още по-бледо. Никълъс се извърна към търпеливо чакащия сержант и каза:

— Готов съм да направя изявление.