Ерик Лустбадер
Двойникът на нинджата (11)

Осма глава
Токио | Саут бийч

Отначало хорът на електрическите китари наподобяваше сирените на хиляди линейки, но после акустиката на огромното помещение влезе в правата си и воят някак внезапно се превърна в музика — страстна, задъхана, екзалтирана. Музика, която раздвижва кръвта във вените и те кара да скочиш на дансинга.

Никълъс и Танака Гин си пробиваха път сред извиващите се разгорещени тела на танцьорите в огромната дискотека „Мудра“, над главите им проблясваха тънките нишки на лазерни лъчи и ги караха да се чувстват като в аквариум. От време на време светлината попадаше на древните санскритски надписи и още по-древни скулптурни композиции, на които съдбата беше определила ролята да пробуждат нирвана в душите на живите…

Навън, въпреки че беше четири сутринта, Кайгон-дьори беше задръстена от народ. Сводници с пачки пари за харчене, фотомодели, певици, новоизлюпени актьори… Край тях обикаляха обичайните нощни хищници, готови да се възползват от всеки удобен шанс за удар, след което да изчезнат в мрака на нощта. Цялата тази тълпа безгрижно се люшкаше около мястото, на което Гиай Къртц беше намерила смъртта си.

Прокурорът позвъни на Никълъс и го помоли да разпита един човек. Определиха си среща в сърцето на Токио — квартала Шибаура. За да стигне навреме, Никълъс доста поизмъчи подсиления двигател на своето кавазаки. Прие поканата на Гин без колебание, тъй като и без това не можеше да заспи и правеше опити за анализ на предварителната информация, която Оками му беше предоставил за личния състав на Токийската градска прокуратура. Остави бележка на Коей, която, за разлика от Джъстин, изобщо не се влияеше от внезапните му нощни разходки и безгрижно спеше. Тя просто беше приела, че тези разходки са част от неговия начин на живот.

— Открих кой е наследил парите на Къртц — съобщи му Танака Гин, принуден да крещи в лудницата около тях. — Това е създадената от него корпорация „Стърнголд“.

— Интересно — промърмори Никълъс и ловко избегна сблъсъка с гъвкаво женско тяло, стрелнало се към него със скоростта на ракета. Гърдите на момичето сякаш всеки момент щяха да изскочат от дълбоко изрязаното деколте.

— Насам, тук е по-спокойно — подвикна Танака Гин и се насочи към извит бар, чиито стени от фалшив гранит изглеждаха като изсечени в девствена скала. — В завещанието на Къртц изрично е посочено, че делът му в „Денва партнърс“ трябва да се поеме от компания на име „Уърлдтел“. Цял следобед проверявах активите и пасивите на тази компания. Оказа се дребна риба, притежава една-две фабрики за безжични телефони в Югоизточна Азия. А сега изведнъж получава огромно количество акции в „Денва“…

Вниманието на Никълъс за момент бе привлечено от младо момиче с халки на носа, които стигаха чак до бузата. На устните й имаше черно червило, а стърчащата във всички посоки коса беше снежнобяла.

— Кой ръководи „Уърлдтел“? — попита той. — Предполагам, че това е Управителният съвет на „Стърнголд“…

— Може би някога, но не и сега — поклати глава Гин. — „Уърлдтел“ е била продадена съвсем наскоро, вероятно в рамките на изминалите двадесет и четири часа… Успях да се добера единствено до името на новия собственик… Някаква компания на име „Тенки асошиейтс“…

Косъмчетата по врата на Никълъс настръхнаха. „Тенки“ е името на онази стара турска баня „торуко“, където според Кен е била първата среща на майка му с Нанги. Среща, станала цели тридесет и четири години преди двамата да се съберат. На същото място е работила и майката на Хонико по време на Окупацията…

— „Тенки“? — вдигна вежди той. — Сигурен ли си? Животът го беше научил, че подобни съвпадения никога не са случайни.

— Да, защо?

— Проверил ли си всичко?

— Естествено — кимна Танака Гин. — Компания призрак със седалище в Шри Ланка. На обаждането ми отговори телефонен секретар. Оставих съобщение, но едва ли ще дочакам отговор.

Никълъс се замисли.

— Според мен, открием ли собствениците на „Тенки асошиейтс“, ще получим шанс да стигнем и до убиеца на семейство Къртц — промълви той.

— Ти вече имаш този шанс, Линеър-сан — напомни му Гин.

Подът под краката на Никълъс изведнъж омекна, изпита чувството, че пропада. Светлините и музиката на „Мудра“ надвиснаха над главата му като блестяща дъга. После го обгърна мрак и дълбока тишина, в главата му отново се появи натрапчивото жужене на хиляди пчели. Миг — и то се превърна в нестроен хор от човешки гласове. Говореха на непознат език, но в главата му сякаш задейства електронен преводач и думите им бяха напълно разбираеми. Изпита чувството, че е малко дете, залепило ухо до вратата, за да чуе какво си говорят гостите в другата стая.

Кшира запълваше душата му с блестящата лава на злото. Тя се промъкваше в него като нощен хищник, чиито зъби зловещо проблясват на лунната светлина. Никълъс просто нямаше сили да се бори. Не беше спал почти тридесет и шест часа, липсваше му енергията, необходима за достигането на светлината и звуците, които висяха някъде далеч, високо над главата му.

Промяна, беше казала Кисоко. Оставете се на промяната, не се страхувайте от нея. Доверете се на „Кокоро“…

Потъваше все по-дълбоко в желеподобния мрак, жуженето на хилядите пчели постепенно стихваше. Накрая то внезапно се трансформира в един общ глас, който му проговори на непознат, но напълно разбираем език:

— Трябва да опознаеш революционерите, защото един от тях те е отгледал… — Гласът беше едновременно познат и смразяващ: — Аз проучих баща ти до последния детайл… Полковникът се оказа най-потайният човек на света… По-потаен дори от баща ми, който променяше самоличността си толкова често, че дори аз забравих кой всъщност е той… — Гласът на Майк Леонфорте кънтеше в главата на Никълъс, обвит от мрачното сияние на Кшира. Но как е възможно това? — Заех се с тежката задача да разбия илюзиите на миналото и да ги превърна в удобно за себе си бъдеще…

Очите на Никълъс рязко се отвориха, втренчени в светлината, която само той беше в състояние да види. По странен, смразяващ душата начин Кшира му разкриваше своя път — една невероятна комбинация от отминали и предполагаеми събития, които се подреждаха в сложната мозайка на настоящето и бъдещето.

Едва сега си даде сметка, че Пътят на Кшира е огледалото, в своето видя собствения си лик там, в дома на убития Къртц. Но сега вече знаеше истината: това не беше огледало, а прозорец. През него видя не собствения си лик, а лицето на Майк Леонфорте, което обърка със своето. Видя двойника си. Своят Doppelganger… Тази старомодна, почти излязла от употреба немска дума отекна в главата му с гръмотевична сила. Майк и аз сме огледални образи, еднакви като кръвни близнаци, но с обратен знак!

Не, това е абсурд! Вече беше сигурен, че именно Майк е убиецът на семейство Къртц. Но защо? За да притежава акциите на Родни Къртц в „Денва“? Едва ли. Това не се постига с убийство. Нима тези акции са толкова ценни, че струват два човешки живота? Може би, особено за човек като Майк Леонфорте… Въпреки привидната логика във всичко това, Никълъс остана с чувството, че пропуска важна част от главоблъсканицата.

Страхът напусна душата му, на негово място се появи радостна, но някак свирепа възбуда. Оказа се, че не Акшара, а Кшира му показа пътя към истината. Защо ли толкова много се беше страхувал от нея? Нима умишлено обръща гръб на това, което Кшира беше сторила с Канзацу — неговия луд „сенсей“? Нима забрави какво стана с Оками, опитал се да му помогне? Глупости! Това са несъществени подробности! Важно сега е само едно — истината. Истината, която се изправи пред него с цялата си могъща сила. Благодарение на Кшира той постигна състоянието „шикаку“ — прозрение и разбиране на тайнствените сили, които движат съдбата на хората. Състояние, към което цял живот се стремят най-опитните сенсеи на различните психофизически изкуства, но малцина го постигат.

— Линеър-сан?

Клепачите му потрепнаха, завръщането му в света на светлината и шума беше стремително. Оказа се на колене в близост до дансинга, полезрението му се запълваше от стройните фигури на две млади японки, чиито коси бяха по-дълги от полите им. Тайната беше разкрита.

— Видях го — промърмори Никълъс, докато Танака Гин му помагаше да се изправи. — Зная името на човека, убил семейство Къртц. Казва се Майкъл Леонфорте.

Очите на прокурора широко се разтвориха.

— Човекът, създал Плаващия град? — учудено прошепна той, докато водеше Никълъс към опразнения ъгъл на бара.

— Да, заедно с американския наемник Рок…

— Но аз мислех, че е загинал в ядрената експлозия, която унищожи тяхната крепост…

— Вероятно такова е било и неговото желание — въздъхна Никълъс. — Между другото, вече съм убеден, че именно той е откраднал документацията на „Кибер-нет“…

— Това означава, че всичко е свързано — погледна го внимателно Гин. — Убийството на семейство Къртц и кражбата в „Сато интернешънъл“… Нашите случаи се преплитат.

— Така изглежда — кимна Никълъс. — Но доказателство можем да имаме, само ако разкрием собственика на „Тенки асошиейтс“…

Танака Гин замълча. Грохотът на музиката превръщаше тишината в далечен спомен. Басите и чинелите разтърсваха не само телата, но и душите на посетителите.

— Това е единственият шанс за мен — въздъхна най-сетне прокурорът. — Защото за теб нещата стоят другояче… Започвам да разбирам, че подхождаш към тях по свой начин и не мога да скрия възхищението си… — Главата му се склони с уважение. — Признавам необичайния ти талант, но искам да разбереш само едно: аз съм дал клетва да прилагам закона и винаги ще го правя. Дълбоко съм убеден, че ти си достоен човек в пълния смисъл на тази дума, но едновременно с това имам чувството, че моето отношение към закона… хм… невинаги ще съвпада с твоето…

Никълъс отново се смая от невероятната прозорливост на този човек. Никога в живота си не беше срещал следовател като него. Наричайки го „достоен човек“, той му беше отправил най-високия възможен комплимент, отношенията помежду им очевидно навлизаха в нова и доста неочаквана фаза. Отвърна на поклона на Гин и каза:

— Вероятно ще стане точно така, както казваш, Гин-сан. Но аз съм готов да ти се закълна, че моето и твоето отношение към закона никога няма да влязат в противоречие.

Този път поклонът на Танака Гин беше дълбок и пропит с уважение. С този жест необичайното приятелство между двамата мъже беше подпечатано завинаги.

— Ще можеш ли да разговаряш с този индивид? — промени тон японецът, преминал към конкретните задачи.

Изчака Никълъс да кимне, после го поведе към една врата, почти незабележима до стената на бара. В момента, в който вратата се затръшна зад тях, музиката и вибрациите изведнъж изчезнаха. Сложна акустична изолация, механично отбеляза Никълъс.

Почти веднага усети друга вибрация — по-ритмична и по-поносима, която се усилваше заедно с напредването им по дългия коридор с дъсчен под, който вероятно беше последен остатък от някогашния склад, превърнат в дискотека. Поскърцващ товарен асансьор с метална решетка ги свали в приземния етаж. Отново се появи музика — този път тиха, ритмична, чувствена.

Асансьорът ги стовари в тесен вестибюл, отвъд който се виждаше ярко осветена сцена. Жена с дълга до кръста коса беше приклекнала над тялото на гол мъж, около шията на когото имаше метален кучешки нашийник с шипове. Жената беше облечена в къси кожени панталонки с ципове, смразяващ на вид сутиен от черна коприна и малка кожена шапчица. На краката й имаше обувки с десетсантиметрови токчета, в едната си ръка стискаше кучешка каишка, закачена за нашийника, а в другата — тънък камшик.

Срещу тях се изправи безупречно облечен японец със зализана коса и набраздено от бръчки лице.

— Какво мога да направя за вас, господа? — попита той.

Жената дръпна един от многобройните ципове на панталонките си и започна да уринира върху лицето на голия мъж.

— Имаме среща с Тенто-сан — отговори Танака Гин.

— С Тенто-сан? — повтори занизаният и внимателно ги огледа.

Това беше шега, игра на думи. На токийски жаргон „тенто“ означава възбуден член, коренът на думата произхожда от английската „тент“ (палатка), което едва ли можеше да бъде наречено остроумно.

— Той ни очаква — спокойно добави Танака Гин.

Голият мъж на подиума започна да пие урината на жената, Никълъс го наблюдаваше с разширени от учудване очи.

— А вие сте? — попита зализаният и леко се приведе напред.

— Не е нужно да знаете кои сме. Просто му кажете, че го търси Гин.

Японецът се поклони и изчезна, разнесоха се аплодисменти. Осветлението в малката театрална зала се включи, на сцената се появиха работници с парцали и усърдно затъркаха осветеното от прожекторите пространство. Никълъс потръпна от погнуса, надявайки се да се махнат оттук преди началото на следващия акт. Мъже с потни лица и измачкани костюми се струпаха пред вратата на асансьора.

В следващия момент пред тях се изправи дебел японец с лъскав костюм и отрупани с пръстени ръце, главата му се склони в почтителен поклон. Това беше Тенто.

— Да минем отзад, Гин-сан — каза той с тънък женски гласец. — Там ще ни бъде по-удобно…

Канцеларията му се оказа килия без прозорци с голи стени. Единственото украшение върху тях беше дупка за вентилация, от която се разнасяше подозрително трополене, вероятно от краката на безброй гризачи. Обзавеждането се състоеше от старо и очукано метално бюро, вероятно останало от американската окупационна армия, прост дървен стол и две етажерки до стената. Това ли е представата за удобство на дебелия Тенто, неволно се запита Никълъс. По-вероятно е имал предвид уединение…

Благоразумно отклони поканата на домакина за питие и зачака. Дебелият духна в една чаша, върху която личаха мазни отпечатъци от пръсти, а Танака Гин започна:

— Тенто-сан, при последния ни разговор споменахте, че Гиай Къртц на няколко пъти е посещавала заведението ви…

Тенто измъкна бутилка „Сънтъри“ от бюрото, сипа си два пръста и кимна с глава:

— Да, точно така.

Танака Гин извади снимка на Гиай Къртц и я постави на бюрото пред него:

— За тази жена ли става въпрос?

Тенто погледна снимката, после премести очи върху лицето на следователя.

— Мене ме бива в две неща — обяви той. — Едното е да боравя с пари, а второто — да запомням лица. Помня лицето на всеки, който е посетил клуба ми повече от веднъж… — Дебелият му пръст се заби в снимката. — Тая мадама е идвала тук поне пет-шест пъти.

— Тук или в дискотеката? — намеси се Никълъс.

— Тук, в „О Бас“… — отвърна Тенто и опразни чашата си. — Така се казва театърът на френски: „Долу, в дупката“…

— Харесвала е подобен род шоу? — намеси се Никълъс.

Тенто леко изви глава към Танака Гин:

— Кой е той?

— Приятел на семейството — отвърна следователят. — Моля, отговорете на въпроса му.

— Не съм разговарял с нея, знаете — облиза устните си дебелият. — Но от поведението й бих казал, че не си падаше по номерата, които показваме тук. Помня, че винаги извръщаше глава. Но не и придружителят й…

— Опишете го, ако обичате — каза Гин.

— Нали вече го сторих?

— Нищо, направете го още веднъж…

Тенто започна. Думите му бяха точни и ясни, очевидно наистина беше наблюдателен. Описанието му отговаряше на външността на Майк Леонфорте. Никълъс и Танака Гин си размениха бързи погледи.

— Значи той харесваше номера, така ли? — попита Никълъс, след като дебелият свърши.

— О, да — кимна Тенто и отново напълни чашата си. — Дори би го разнообразил, ако можеше… Тук идват много извратени типове, знаете… Веднага ги надушвам.

— В какъв смисъл извратени? — попита Танака Гин.

— В сексуален — отвърна Тенто и с нежелание отмести чашата, която междувременно отново бе успял да опразни. — Понякога той се връщаше без жената, плащалите допълнителната такса и вземаше в стаята си изпълнителките… По две, по три наведнъж…

— И какво правеше с тях? — попита Никълъс.

— Откъде да знам — направи гримаса Тенто. — Да не мислите, че и аз съм извратен? Нито съм питал, нито пък искам да знам. Предлагам стока на всеки перверзен тип и толкоз…

— Друго? — попита Танака Гин.

Тенто се замисли, после поклати глава:

— Нищо особено, ако не се брои фактът, че Лонда — една от най-добрите ми изпълнителки, напусна преди три месеца. Останах с чувството, че оня тип има нещо общо с тази работа.

— Имате ли адреса й?

— Имам го, но само боговете знаят дали е истински — отвърна Тенто. — Тези създания са непредвидими… — Отпусна се зад бюрото и започна да рови из чекмеджетата. Измъкна голяма парцалива тетрадка и бавно я запрелиства. Откри каквото му трябва, надраска няколко думи върху лист хартия и го побутна към ръба на бюрото.

Танака Гин го взе, прибра снимката на Гиай Къртц и се насочи към вратата. Никълъс го последва, после изведнъж се спря.

— Казахте, че мъжът е идвал и без жената, нали? — обърна се към Тенто той.

— Да.

— Означава ли това, че е идвал и с нея?

— Да — кимна дебелият. — В тези случаи винаги вземаха Лонда и тримата заедно се качваха горе…

— Това не ви ли учуди?

Очите на Тенто с копнеж опипваха бутилката уиски.

— Не — промърмори той. — Защо трябва да ме учудва?

Насочиха се към асансьора.

— Какво ще кажеш? — попита Танака Гин.

— Не съм сигурен — отвърна Никълъс и отвори металната врата. Беше доволен, че следващият сеанс на сцената все още не беше започнал. — Имам чувството, че сексът и смъртта винаги са свързани в съзнанието на Майк… Това чувство беше особено силно онази вечер, в апартамента на семейство Къртц… Мисля, че трябва да издиря тази мадама Лонда.

— Само с мен — поклати глава прокурорът.

— Слушай, Гин-сан — погледна го тежко Никълъс, докато си пробиваха път през навалицата в дискотеката и се насочваха към изхода. — Жените от този тип принадлежат на съвсем друг свят. Формално работата й може да е законна, но веднъж забъркана с човек като Майк Леонфорте, въпросната мадама неминуемо е преминала оттатък чертата. Едва ли ще бъде възхитена от възможността да си има работа с теб… Още повече, че имам някои сведения за прокуратурата, които несъмнено ще изискват цялото ти внимание през следващите няколко дни…

Танака Гин се готвеше да възрази, но го спря тихото жужене на пейджъра в джоба на сакото му. Очите му пробягаха по екранчето, лицето му светна.

— Да вървим — възбудено каза той. — Съобщиха ми нещо доста интересно и за двама ни…

Навън отново беше започнало да вали, мокрият асфалт отразяваше размазаните светлини на рекламите. Никълъс следваше хондата на Танака Гин, която пресичаше града в северозападна посока. Прекосиха мрачните южни предградия и навлязоха в Ропонги — блестящото електронно гето за туристите и рояците живописни японски рокери, яхнали мощни мотоциклети.

Хондата навлезе в една странична уличка, блокирана от полицейски коли с включени светлини на покрива. Никълъс слезе от мотора и се насочи към белия — мерцедес, върху който беше проснато неподвижно човешко тяло. Танака Гин му проправяше път сред униформените, а той успя да зърне лицето на трупа. Позна го, въпреки отвратителното нещо, което висеше от устата му, въпреки кървавия полумесец, издълбан на челото му.

— Икудзо-сан!

Танака Гин рязко спря и се обърна:

— Познаваш този човек?

— Да. Това е президентът на „Икудзо Нипон стийл“ — Никълъс пристъпи крачка към колата и добави: — Той беше член на „Денва партнърс“, Гин-сан…

— Изрязано му е сърцето, черният дроб и Бог знае още какво — промърмори прокурорът. — Какво е това в устата му?

— Далак — обади се един мъж до него, очевидно съдебен лекар.

Танака Гин кимна в знак на благодарност и промърмори:

— Прекалено много прилича на Родни Къртц, за да допуснем случайност…

Никълъс изпусна въздуха от гърдите си и попита:

— Пипано ли е тялото?

— Само го фотографирахме — отвърна съдебният лекар. — Получих заповед да не пипам нищо до пристигането на Гин-сан.

— Искам да огледам раните.

Танака Гин кимна на доктора, той от своя страна подхвърли няколко думи на сътрудниците си. Трупът беше свален от покрива на колата и положен по гръб върху носилка.

Никълъс помоли за фенерче и насочи лъча му към жертвата.

— Виж тук — промърмори той. — И тук… Раните са нанесени с широк нож, също като при Родни Къртц… Няма разкъсване, няма разръфана кожа както би станало с обикновен нож…

— Какво тогава е оръжието на престъплението?

— Специален кинжал — отвърна Никълъс.

— Какво ще рече това?

— Острието се опира на здрава метална ръкохватка, позволявайки нанасянето на удар с цялата тежест на тялото. Силата му е страхотна, реже всичко, включително и костите — показалецът му се насочи към една от раните на гърдите. — Ето, виж тук… Пробивната рана е изключително дълбока, но със съвършено гладки стени. Това е работа на специалния кинжал, друг нож не може да я свърши… — пръстът му се премести към зейналата коремна кухина. — Виж как са изрязани органите. С едно движение, като от хирург. Ако погледнеш по-внимателно, отново ще откриеш следите на специалния кинжал…

Отдръпнаха се, Танака Гин изчака кимването на Никълъс и даде знак на медицинския екип да прибере трупа.

— Искам подробен доклад от аутопсията, докторе — промърмори той.

— Ще го имате в девет сутринта — отвърна онзи.

Танака Гин гледаше как товарят трупа на Икудзо в линейката.

— Показно убийство, а? — промърмори той.

— Несъмнено — кимна Никълъс. — А далакът в устата е предупреждение…

— Към нас или към някой друг?

— Вероятно и двете…

Бяха уморени и премръзнали, но прекалено възбудени, за да мислят за сън и почивка. Освен това вече се разсъмваше. Подкараха към Тцуки. Рибният пазар работеше, ярката светлина и оживлението им подействаха като балсам. Изправиха се под навеса на щанд за закуски и си поръчаха пълни купи димящи макарони, гарнирани с пресни зеленчуци и тънки резенчета печено свинско.

— Трябва да действаме с изключително внимание — предупредително се обади Никълъс.

Лицето на Танака Гин беше изгубило част от обичайната си безизразност.

— Вертикалният полумесец е ритуален символ на едно племе, което обитава високите плата на Виетнам…

— Нунгите — кимна прокурорът. — Чувал съм за тях.

— Значи през цялото време си знаел?! — рязко се извърна Никълъс.

— Исках да ти вярвам, Линеър-сан — поясни японецът и напълни устата си с макарони. — Но исках и ти да ми вярваш… В крайна сметка нещата се подреждат добре, нали?

— Сигурно — засмя се Никълъс и отпи глътка горещ бульон. — Значи знаеш и за обичая на нунгите да изяждат органите на враговете си, за да попият силата им…

Да. Наричат го „нго мей юхт“, което означава полумесец…

— В случая ритуалът има и друго значение — подхвърли Никълъс. — Древните месулети са използвали символа на полумесеца, за да изобразяват двуострите си саби, наречени „Гим“… Мажели лицата си със синя боя същото правели и с телата на жертвите си.

Танака Гин с мъка преглътна залъка си и вдигна глава:

— Да не би да твърдиш, че Майкъл Леонфорте е месулет?

— Не зная — въздъхна Никълъс. — Но дълго време е живял във Виетнам и Лаос, при това именно в пущинаците, обитавани от нунгите. Ясно е, че познава техните ритуали. Никой обаче не може да каже дали е бил посветен и в тайните им…

Танака Гин взе пръчиците и отново започна да се храни.

Никълъс внимателно го погледна:

— Не ме попита какво е месулет, Гин-сан… Това означава, че знаеш.

— Изкарах цяла година в платата на Виетнам — усмихна се прокурорът. — Едно от безумията на младостта… В колежа имах един преподавател, който беше запален антрополог и вечно организираше експедиции. Едно лято тръгнах с него за Виетнам и се върнах чак след дванадесет месеца…

— Значи си се срещал с нунгите…

— Почти през цялото време живеехме сред тях. Страшно интересни хора. Живеят в постоянен допир с духовете и древните богове… Или поне така си въобразяват. — Танака Гин вдигна ръкава на палтото си, разкопча ризата и я нави до лакътя. От вътрешната страна на лявата му китка беше татуиран син полумесец.

Никълъс бавно изпусна въздуха от гърдите си. Ето защо непрекъснато имаше чувството, че този японец знае повече, отколкото показва. Просто защото е един от новопокръстените последователи на нунгите…

— Трябва да попречим на Майк Леонфорте — каза с хладно спокойствие Танака Гин. — Трябва да сложим край на убийствата!

— Всички следи водят към „Денва“. Майк очевидно иска да установи пълен контрол над съдружието, едновременно с това иска и новата видеотехнология… — Никълъс се замисли за момент, после продължи: — Мисля, че на всяка цена трябва да открия онази Лонда, която го е забавлявала!

— Идеята ти не е добра — поклати глава прокурорът и закопча ръкава си. — Мина ли ти през главата, че Леонфорте без колебание е ликвидирал Гиай Къртц пред вратите на клуб, в който ходи кажи-речи всеки ден? Реално погледнато това е неразумно. Една от грешките, които ни позволяват да залавяме тъпите престъпници. Но ние познаваме този човек и знаем, че той е от друга категория. Следователно инцидентът с жената на Къртц не може да бъде грешка, нали?

— Не може — кимна Никълъс. — Прекалено умен е за подобни грешки.

— Тогава?

Никълъс пое дълбоко в гърдите си соления въздух, наситен с миризмата на риба. Дъждът го беше пречистил от саждите и въглеродния двуокис, утрото изглеждаше свежо и чисто като в планината.

— Подозирам, че ни води за носа — промърмори той. — Никой не може да каже какво е намислил… — помълча, после добави: — Вероятно си прав. Все си мисля за оръжието, използвано при убийствата… Познавам един майстор на тези специални ками с широко острие… Мисля да отскоча, до него и да разбера още какви изненади ни е подготвил Майк.

— Мразя типовете, които се правят на богове — въздъхна Танака Гин и остави пръчиците за хранене в празната купичка. — Те просто не знаят къде им е мястото.

— Най-точната дефиниция за Майк Леонфорте — погледна го е уважение Никълъс. Вътре в себе си обаче неволно се запита дали тя не се отнася и за него…

 

 

Майк докосна с длан голата гръд на Хонико и тя се размърда като събудена змия. Лежеше гола, просната по гръб. Кожата й блестеше, обилно намазана с ароматични масла. Китките, бедрата и глезените й бяха здраво завързани, копринена кърпа стягаше очите й, други две минаваха под и над гърдите й, карайки ги да изскочат нагоре като зрели плодове. Дъждът монотонно почукваше по малкото прозорче. Бяха полулегнали върху широк стол, който ритмично поскърцваше под тежестта им. В ноздрите го удари ароматът на възбудата, която пробяга по тялото й като електрическа искра.

Езикът й пробяга по тъмносиния полумесец на китката му. Бамбуковите игли бяха оставили дълбоки следи по кожата. Груби и примитивни, те сякаш се бяха превърнали в неразделна част от отличителните му белези.

— Никой не разбира хората като мен — промърмори Майк и се плъзна върху влажното й тяло. — Обществото се плаши от страстта, единствената му грижа е да се предпазва с всички средства от нея… — Пръстите му докоснаха зърното на гърдата й, влажно и щръкнало от възбуда. — Прави го дори когато е гнило и напълно безполезно…

Хонико го усети дълбоко в себе си. Беше свикнала с подобни приказки, възприемаше ги като част от философията му, като божествените псалми на Аполон или Дионис, превърнали се в неразделна част от начина, по който някога са се любили… Майк превръщаше в ритуал всичко, до което се докосваше. Любовта също. Хонико потръпна от възбуда.

— Аз съм изследовател на живота. Като Юлий Цезар, Наполеон и Ницше… От мен се страхуват и ме мразят… — Притиснал таза си в удобното седло на Хонико, той насочи поглед към прозореца на малкия апартамент във високата капсула на кулата Найгай. — Те са били истински герои. Знаели са как да наситят съществуванието си с тежест и дълбочина, от които всички са изпитвали страх. Но страхът е бил последната им грижа, те никога не са мислили за него. — Дъждът почукваше по стъклото, панорамата на града се превръщаше в ивица блестяща светлина, като изстинала глазура на огромна торта. — Виждали са единствено страхопочитанието в очите на околните… Нещо, което е бликало направо от сърцата им. — Очите му се спряха на красивия нов небостъргач, издигащ се на стотина метра от тях, потърсиха една неясна фигура зад редицата ярко осветени прозорци.

— Постигали са го не само благодарение на традицията, но и на божествената си вяра… — Фигурата отсреща пристъпи към прозореца и включи настолна лампа. Майк беше в състояние да види ясно лицето на Коей. Намираха се точно срещу апартамента, в който тя живееше с Никълъс. Ръцете й се повдигнаха, освободена от фибите, косата й се спусна към раменете като блестящ водопад.

— Как е възможно да се постигне това? — Тласъкът на бедрата му беше могъщ и внезапен, Хонико неволно извика. — Крал Вишвамитра е разкрил истината още преди столетия: силата да се изгради новият рай се поражда от ада, който човек носи в душата си!

 

 

Все едно, че се давиш… Думите на Веспър се оказаха точни. Затворил очи, Кроукър имаше чувството, че всеки момент ще получи инфаркт. Гърбът го болеше от удара в ръба на масата, в душата му нахлу изтощението. Даваше си сметка, че всичко това е дело на Веспър, но не можеше да разбере как го прави. Беше чувал, че подобни чувства изпитват хора, спасили се като по чудо от удавяне. Потънали дълбоко във водата — там, където дори тропическото море е студено и този студ ги пронизва до костите… Смъртта е наблизо, в напрегнатите до пръсване дробове почти няма въздух, тялото отмалява, предава се на изтощението и тръгва надолу, към мрачните дълбини…

Чуваше писъците като през дебела бетонна стена, смътно си даваше сметка за движение около себе си. Веспър беше успяла да притъпи чувствата му благодарение на странната си дарба, наследена от Оками, организмът му стремително се приближаваше към онова безчувствено състояние, което предшества смъртта. Кръвообращението му почти спря, ударите на сърцето му бяха слаби. Как го прави, по дяволите?

Положиха го на носилка, ярката слънчева светлина престана да пари клепачите му. Вкараха носилката в предварително наетата частна линейка. Изръмжа мотор, завиха сирени.

— Как е той?

Гласът принадлежеше на Рико Лемон — специалист по филмови ефекти, който Веспър беше настояла да включат в екипа на антикартелното звено. Останалите членове на този екип действаха като агенти на ФБР, поели в свои ръце „разследването“ на „смъртта“ на Кроукър. Добре съм, отвърна мислено Кроукър. Вече започвам да се съвземам…

— Ква е тая ръка, бе?! — прозвуча слисано втори глас. — Никога не съм виждал такава!

Прииска му се да избухне в смях. Докторът се интересуваше от биомеханичната му протеза, вместо да се грижи за синините под жилетката от кевлар, причинени от куршумите.

— Как действа подобно чудо?

— Ще ти каже, ако успееш да го съживиш — отвърна троснато Лемон.

— Добре де, няма проблеми — отвърна докторът. — Излишно е да се нервираш.

Вонята на амоняк накара Кроукър да се закашля. Ръката му отблъсна шишенцето, очите му се отвориха.

— Стига, достатъчно — промърмори той.

Мургавото лице на Лемон загрижено се наведе над него:

— Как е, братче? Гадно ли е там долу, при мъртвите?

— Не мисля, че съм бил там — изръмжа Кроукър.

— Дотук всичко върви по план — обади се трети глас от дъното на фургона. Принадлежеше на Уейд Форест, ръководителя на екипа. Лицето му бавно се появи в кръга светлина на лампата. — Искам го като нов — обяви той, без да се обръща конкретно към никого. Беше огромен мъжага с фигура на футболен защитник, вратът му беше значително по-дебел от талията на повечето фотомодели. Тъмнорусата му коса беше късо подстригана, под огледалните слънчеви очила се криеха хладни, воднистосини очи. Брадичката му беше твърда и решителна. — Как е работата, Кроукър?

Положително е разбивал сърцата на хубавиците в гимназията, помисли си Кроукър и тръсна глава:

— Дай ми още две минути, моля те…

— Не разполагам дори с една! — отвърна с железен тон Форест. На подобно поведение тези копелета ги учат там, край бреговете на Потомак, въздъхна в себе си Кроукър. Масивният гръб на другия се изви над носилката, пръстите му докоснаха късата коса. — Три години вървя по дирите на Чезаре Леонфорте, косата ми побеля заради гадното копеле! Пропуснах дори абитуриентската вечер на дъщеря си, защото трябваше да съм в Л.А. и да инструктирам един тъп агент. В крайна сметка получих един нещастник с кървяща язва, който не знаеше нищо… Днес пък е рожденият ден на по-малката ми дъщеря, а аз отново съм тук, за да ти правя компания в шибаната линейка! — Масивното тяло не помръдваше, само огромните бицепси играеха под ръкавите на фланелката. — Но този път ще го пипна, Кроукър! Ще го пипна, гадното копеле! Ти и Веспър ще ми го поднесете на тепсия!

Кроукър добре познаваше типове като Форест. За тях преследването се превръща в мания, готови са на всичко. Най-добре е човек да не им обръща внимание, особено когато става въпрос за агент с пълна свобода на действие като този тук. Тази политика беше сравнително нова, въведена от шепа теоретици във ФБР, на които им беше дошло до гуша да губят скъпо струващи агенти.

— Помогни ми да се освободя от тези доспехи — обърна се към Лемон той.

Надигна раменете си и онзи разкопча каишките на жилетката от кевлар, която стягаше гърдите му.

— Какви дупки, господи! — обади се с уважение докторът. — Точно в сърцето! А и кръвта изглежда съвсем истинска…

— Защото е истинска, но от пиле — поясни Лемон и пъхна пръст в дупката върху ризата на Кроукър. — Много ли си натъртен?

Имайки предвид връзките и влиянието на Чезаре Леонфорте, Веспър и Кроукър не изгаряха от желание да си сътрудничат с полицията на Маями. Затова бяха предпочели услугите на Лемон, който, с помощта на хитроумно дистанционно управление, беше отворил торбичките с кръв, прикрепени към бронираната жилетка. Ефектът беше поразителен всеки свидетел би се заклел, че куршумите на Веспър са пронизали гърдите на Кроукър сред фонтани от кръв.

— Ти как мислиш? — направи гримаса Кроукър. — Замалко да получа инфаркт! — Внимателно се надигна до седнало положение. — Не бих ти препоръчал подобни упражнения за сутрешната гимнастика…

Смъкна ризата и се остави в ръцете на доктора, който внимателно опипа лявата част на гърдите му.

— Доста сериозни натъртвания — обяви онзи и му направи знак да се извърти. — Но най-странното е, че кожата ти дори не е разкъсана… — Събра инструментите си и се изправи. — Искаш ли шишенце с успокоително? Довечера тези натъртвания ще ти създадат доста проблеми…

— Не, благодаря. От хапчетата ми се доспива.

— Както искаш — сви рамене докторът, хвърли любопитен поглед към биомеханичната протеза и добави: — Ще ми покажеш ли как действа това?

— Защо не? — отвърна Кроукър, сви титановите пръсти в юмрук и го стовари в страничната стена на линейката. Докторът подскочи, а шофьорът натисна спирачките и извика:

— Какво става, по дяволите?

Докторът се наведе и смаяно огледа дупката в стоманената обшивка на кабината.

— Господи Исусе Христе! — прошепна с уважение той.

— Хайде стига, че имам работа — безцеремонно го изтика Лемон. — Нали ти направихме кефа? — Наведе се над голям метален сандък и започна да се рови в съдържанието му. Беше млад човек, най-много на тридесет, строен и стегнат. Имаше топли кафяви очи, черна коса и тънки мустачки в стил „Дик Пауъл“. Беше от онези влюбени в професията си хора, които непрекъснато експериментират и предлагат неочаквани новости. А фактът, че беше местен, го правеше още по-ценен за операцията.

— Сега ще те подредя така, че дори майка ти няма да те познае — обърна се той към Кроукър. В ръцете си държеше изкуствен нос от мека гума. — Харесва ли ти?

— Ти си майсторът — сви рамене Кроукър.

— Дяволски си прав — съгласи се Лемон. — Най-красивото нещо в това приспособление е един малък чип в лявата ноздра, затова те съветвам да не кихаш… — бутна го обратно на носилката и добави: — Лягай и не мърдай. Трябва да взема отпечатък от лицето ти, за да съм сигурен, че всичко ще е наред. Нещо като смъртна маска, нали разбираш?

— Точно това ми трябва — промърмори Кроукър, отпусна се в носилката и заслуша как вятърът свири през дупката, която беше пробил в стената на линейката.

 

 

Когато Тетцуо Акинага, оябун на клана Шикей, най-сетне беше освободен от предварителния арест, той не се прибра у дома, не отиде и в нито един от многобройните си офиси, пръснати из града. Предпочиташе да постъпи така, особено след смъртта на Наохиро Ушиба, министър на МИТИ. Лично беше издал заповедта за премахването на Ушиба, който в крайна сметка премина на страната на Микио Оками и се превърна в негов смъртен враг.

Познатите места станаха табу за Акинага не само заради убийството, но и заради събитията, които го последваха. Особено начина, по който съдия-следователят Танака Гин го арестува в обществената баня „офуро“ построена от бащата на Акинага, а и всички унижения, на които беше подложен в затвора.

Влезе в един от десетината апартаменти, които държеше за лично ползване в центъра на Токио. Свали вносния костюм за 3500 долара и го натика в кухненския умивалник. Сложи при него бельото и чорапите си, поля ги с бензин и драсна клечка кибрит.

Бузите му пламнаха, сякаш докоснати от белите езици на огъня. Но това беше резултат от гнева му, от понесените унижения. Познатите неща в живота му станаха неизползваеми, чувстваше се безпомощен като свещеник в поругания си храм. Нямаше къде да отиде, останаха му единствено тези анонимни квартири, лишени напълно от естетическа стойност. Сякаш беше свещеникът от поругания храм, принуден да отслужва своите литургии в мазето на безлична служебна сграда…

Яростта му гореше далеч по-ярко от всякакъв бензин. Вонята на изгорял плат се смеси с миризмата на бързо засъхналата пот по тялото му и от тази отвратителна смес му се догади. Но яростта отказваше да го напусне. Стиснал топлия порцелан на умивалника, той стоеше гол, леко приведен върху кривите си, мускулести крака. Беше кльощав като концлагерист, ставите на крайниците му стърчаха като чужди. Годините му бяха едва петдесет и пет, но тежката битка за власт доста го беше състарила. Сивата му коса беше старомодно дълга, стегната в самурайска плитка на тила. Дълбоко хлътналите му очи гледаха хладно, видът му издаваше човек, който е способен да понася, но и да нанася удари. Човек, който не моли за милост и не дава милост. Човек, който не вярва в нищо, с изключение на факта, че е чужденец в един полудял свят…

Ключалката на входната врата меко изщрака. Акинага не се обърна, защото знаеше кой е. Ключ за този апартамент имаше само един човек, освен него.

— Да ти налея ли питие? — попита Лонда с онзи сладък глас, който караше мъжете да мечтаят за леглото й.

Той не отговори, очите му продължаваха да следят умиращите пламъци. Дрехите се превърнаха в пепел, заедно с тях умираше и онзи противен страх, който беше стиснал душата му от мига, в който попадна в ръцете на властта и стоманената врата на килията, се затръшна зад гърба му.

Ще убие Танака Гин, ще го свърши сам, с дълбоко удовлетворение. Но и след това нямаше да му прости. Защото той беше причината за този парализиращ страх, който продължаваше да се таи в душата на Акинага.

Лонда пристъпи зад него, дългата й коса гальовно се уви около шията му. С нейна помощ го издърпа от умивалника, далеч от парещия страх и противното чувство на безпомощност.

— Трябва да се изкъпя — дрезгаво промълви Акинага.

— После — прошепна тя. — Сигурно ще вониш още повече, когато свърша с теб…

Вече беше успял да се възбуди. Тази жена го постигаше когато пожелае, без никакво усилие. Достатъчно беше да усети косата й върху голата си кожа, докосването на кадифената й длан. А понякога му стигаше дори блясъкът на очите й. Просто защото знаеше какво се крие зад него, мечтаеше за чудесния начин, по който тя го караше да се отпусне и забрави за всичко: пари, власт, корупция, бизнес… В опитните й ръце Акинага се превръщаше в малко дете, ненаситно за ласки.

Прозорците бяха тесни и високи, от пода до тавана. От тях се разкриваше прекрасна гледка към Ропонги — символа на съвременна Япония, където рядко се срещат старомодни, в традиционния смисъл на думата, хора като Акинага. Апартаментът се намираше на висок етаж и това позволяваше на наблюдателя да види дори Ноги Джинджа — паметника на генерала-самурай, който без колебание беше прибягнал до ритуалното самоубийство сепуку след смъртта на любимия му император Мейжи през 1912 година. Противопоставянето на живия самурайски дух с доминирания от чуждестранни обичаи Ропонги беше пропито с онази горчива ирония, която беше неразделна част от живота на Акинага.

Отпусна глава върху грубите косми на дебелия берберски килим. Не намираше нищо необичайно в позата си, от която все пак можеше да гледа Ноги Джинджа, блеснал като факел в нощта. Коленете му опираха в килима, задникът му се повдигна нагоре, гениталиите провиснаха между кльощавите крака. Усети миризмата си, която не беше чак толкова неприятна. После усети и миризмата на Лонда, която тикна токчето на обувката си в процепа между краката му и се наведе над него.

Беше странно, че не изпитва никакво неудобство от тази поза. Заливаха го единствено вълните на облекчението. Неудобството и срамът бяха останали там, в обществената баня на баща му, в момента на ареста му от Танака Гин. Неудобството и срама изпитваше в затвора, опипван от опитните ръце на надзирателите, много от които без съмнение бяха играли комар в някой от вертепите му или пък бяха получавали сексуално облекчение в публичните му домове… Някога те се бяха страхували от него, но там — зад решетките, в очите им проблясваше присмех. Стиснал вързопа с дрехите пред срамотиите си, гол и безпомощен, той се беше превърнал в един стар и уморен престъпник, който няма достатъчно пари и влияние, за да се измъкне на свобода.

Беше се огънал, но в това нямаше нищо странно. Унижението беше проникнало в кръвта му като силен наркотик, нищо не можеше да го спре. Но сега вече е друго. Сега просто трябва да се измъкне от старата коса и да стане напълно нов човек! Лонда ще се погрижи за това, както само тя умее… Тази нощ ще отиде докрай, тази нощ ще прочисти душата си от всички унижения!

Тази нощ ще бъде друг, няма да се преструва. Даде си сметка, че иска невъзможното, и безсилно заблъска с юмруци по дебелия килим.

— Готов ли си? — попита Лонда и ръката й се спусна към възбудения му член. В същия миг нещо пропука, прониза го остра болка отзад, в главата му нахлу кръв. — Още не си… — пропя успокоително тя. — Но ще те отведем където трябва, нали?

Разбира се, че ще стане така. Това е нейният специалитет, именно по тази причина той беше така запленен от нея. Да, това е точната дума — запленен! За пръв път я зърна в един нашумял нощен клуб — изгледа акта на сцената и реши, че трябва да я има на всяка цена. Получи я, разбира се… Макар че я имаше не толкова често, колкото би му се искало. Лонда беше изключително популярна, имаше могъщи покровители и дори той — Тетцуо Акинага, беше принуден да си чака реда…

После, около месец преди да го арестуват, нещо стана… Тя изведнъж се оказа на негово разположение, можеше да я има когато пожелае. Държеше единствено тя да определя часа на срещите. Логично възникна въпросът какво е правила преди, когато го виждаше далеч по-рядко? В крайна сметка реши, че е по-добре да не знае… Защо да разрушава илюзията, която му действаше така добре?

Болката стана достатъчно силна, за да го накара да простене. Членът му помръдна и започна да се развива като змия, душата му се изчисти от всички спомени за мъка и унижение. Болката продължаваше да нараства. Беше особена, изтънчена болка, която бавно се доближаваше до границите на екстаза. После двете усещания се смесиха, превръщайки се в ярък пламък на насладата, бликащ от слабините му…

От устата му излитаха тихи стенания, а Лонда го обработваше така, както само тя умееше. Потта й капеше върху гърба му като разтопен восък, всяка капка беше пропита от мъчителна наслада. После, приведена над него като гигантски рак, тя направи нещо, от което очите му почти изскочиха. В гърдите му се появи могъща вибрация, имаше чувството, че всеки миг ще припадне. Но това, както винаги, не стана… То би означавало край на влудяващото й докосване, край на мъчително сладката болка… Нещо, което Акинага не можеше да си позволи… Продължаваше да се гърчи на колене и лакти, — зъбите му яростно проскърцваха. Още малко, още съвсем мъничко!…

До ушите му долетя странен звук, коренно различен от това, което вършеше Лонда. Беше остър и металически, като изщракване на ключалка.

— Какво става? — замаяно промърмори той.

— Нищо — отвърна Лонда и заби токчето си до дъно. В устата му нахлу особеният горчиво-сладникав вкус, който предвещаваше кулминацията.

Изщракването се повтори, Акинага смътно се запита дали Лонда беше заключила вратата. Разбира се, успокои се той. Тя винаги го прави. Но този път… Дали наистина чу превъртането на ключа в бравата? Или…

Насълзените му очи се спряха на чифт скъпи черни обувки, излъскани до блясък. Бяха мъжки, нямаха нищо общо с обувките, на Лонда.

— Кой? Какво?… — объркано изломоти Акинага. Направи опит да смени позата, но погледът му стигна едва до маншетите на безупречно изгладен панталон. Лонда го притискаше в желязна хватка.

— Радвам се да ви видя, Акинага-сан — прозвуча плътен мъжки глас.

Потънал дълбоко в еротичната мъгла, Акинага направи отчаян опит да се съсредоточи. Но Лонда го притискаше здраво, кръвта във вените му полудя, тестостеронът в нея виеше и пропукваше като гигантски горски пожар.

— Кой…? — едва успя да изпъшка той.

— Казвам се Майкъл Леонфорте — отвърна мъжът. — Може би сте чували името ми.

Акинага направи опит да поклати глава — нещо, което, разбира се, не му се удаде.

— Не — промърмори той.

— Това няма значение — продължи неканеният гост, обувките му леко помръднаха. — Аз съм слушал много за вас, хрумна ми, че можем да направим съвместен бизнес… Положително бихме имали полза един от друг…

— Не ми трябва… никаква полза.

— Трябва да се видите отстрани, Акинага-сан — засмя се Майк. — Позата ви е страхотна! Сигурен ли сте, че нямате нужда от помощ?

— Ще ви убия! — скръцна със зъби Акинага. — И двамата!

— С токче в задника? Съмнявам се…

— Ако наистина сте чували за мен…

— Да, да… — прекъсна го Майк. — Зная всичко за Якудза. Но вие вече съвсем не сте това, което бяхте… Вътрешният съвет на Кайшо го няма, издухан като есенни листа… И какво остана? Властта ви вече не съществува и никога няма да се върне… Тя е изцяло в ръцете на Никълъс Линеър и вашия Кайшо — Микио Оками… Опитът ви да свалите Оками беше грешка. Изпратихте убийците си да го ликвидират и той се принуди да потърси закрилата на Никълъс — син на неговия стар приятел и партньор полковник Денис Линеър… Погрешен ход, Акинага-сан. Твърде погрешен… Линеър почти ви унищожи, в момента стискате душата си в зъбите…

— Какво правя?

— Американски жаргон, Акинага-сан. Означава, че сте на ръба на отвъдното…

— Нищо подобно. Разполагам с достатъчно връзки и власт, именно те ме измъкнаха от затвора. Съмнявам се вие да сторите същото при подобни обстоятелства…

— Аз изобщо не бих позволил да се окажа в подобни обстоятелства — язвително отвърна Майк.

— Приказки! — презрително изсумтя Акинага. — Обичайният атрибут на глупаците!

Главата му рязко отскочи нагоре, зъбите му изтракаха. Очите му се заковаха в хладното лице на Майк Леонфорте, който го беше дръпнал за косата.

— Глупак си ти, приятелю! — изръмжа американецът. — Вирнал си задник и мислиш, че използваш жената, която почти не познаваш!

— Какво искаш да кажеш?

— Лонда работи за мен, ето какво. Пратих я да те омайва веднага след като видях с какви очи я зяпаш в клуба… — главата му се поклати с недоумение. — Но все още не разбирам как е възможно да се преценяват нещата според количеството на болката и удоволствието… Този начин на мислене ми е непонятен. Аз добре познавам могъществото на човешкия мозък, съзнавам напълно огромния му потенциал… И именно затова не мога да ти простя начина, по който изпусна властта си… — Придърпа главата на Акинага към себе си и попита: — Нима си сляп? Аз съм шогун тук, в твоя дом. И ти ми се покланяш!

Акинага не отговори нищо. Този властен и очевидно налудничав тип започна да го интригува.

— Фридрих Ницше казва, че у всеки човек се крие както творецът, така и творението — продължаваше Майк. — Разбираш ли какво означава това, Акинага-сан? творението е суровината, глината на съществуванието. В нея се съдържат частици от други времена и друг живот, мръсотия, безумие и хаос, прекомерно удоволствие и непоносима болка… Но творецът е съвсем, друго нещо: той създава образите, превръща глината и хаоса в нещо повече от глина и хаос, оформя характери в пресата на болезнения си опит. Извлича божественото от суровината, разкъсва я, мачка я, формира я наново, нагорещява я до блясък… Така новото творение се пречиства и достига друга, по-висша и по-добра фаза на съществувание!

Майк пусна косата му, в същото време Лонда отдръпна крака си. Акинага се просна по гръб, от гърдите му излетя болезнен стон, очите му се втренчиха в лицето на неканения гост.

— Не говориш като итеки — отбеляза задъхано той. — И не мислиш като итеки… — Помълча за момент, после добави: — Бих могъл да те убия. Тук, още в този миг. И окото ми няма да мигне…

— Приказки! — приклекна до него Майк. — Обичайният атрибут на глупаците!

Акинага отметна глава и се разсмя. Дрезгавите звуци отекнаха в тихия апартамент.

— Искам саке! — обяви той.

Лонда изчезна по посока на кухнята, а той се надигна до седнало положение и каза:

— Ти наистина си необикновен човек. Чудя се откъде си се появил…

— От казана на опита…

— Добър отговор — одобрително кимна Акинага.

Заедно с оризовото вино Лонда донесе и копринена роба, която наметна върху раменете на домакина. Той проговори отново едва когато всеки от тях беше опразнил по три чашки алкохол:

— Спомена нещо за взаимна полза между нас…

— Аз искам нещо от теб, ти искаш нещо от мен… Най-простият бартер на света.

Акинага внимателно го погледна:

— Доколкото усещам, ти не си по простите неща… Но можеш да продължаваш, слушам те с огромно внимание.

— Този път нещата наистина са прости — погледна го в очите Майк. — Искам достъп до „Сато интернешънъл“.

За момент тишината в апартамента стана абсолютна, кънтяща от напрежение. После Акинага избухна в остър, неприятен смях, от очите му потекоха сълзи.

— Това ли е всичко? — изхълца той, посочи отстъпилата в мрака на стаята Лонда и избърса скулите си: — Страхувам се, че чукаш на погрешна врата и способностите на тази хубавица са отишли напразно… Аз самият мечтая за достъп до „Сато“, но за съжаление го нямам…

Майк невъзмутимо напълни чашата си със саке.

— Ще ти разкажа една история — започна той, без да показва с нищо, че е чул последните му думи. — Случила се е преди десетина години. Един амбициозен помощник-оябун мечтаел да застане начело на клана си, който, останал без водач, попадал под все по-силното влияние на клана Ямаучи. Решил да сключи сделка, която, откровено казано, членовете на Якудза сключват всеки ден помежду си… Но тази сделка младият мафиот сключил не с японец, а с итеки. Известен чужденец, собственик на международен бизнес и много промишлени предприятия, който искал да се настани в Япония, без да попада под ударите на протекционистични закони, наказателни мита и бюрократични спънки. Именно такъв бил човекът, приел да направи помощник-оябуна богат, като го пусне да действа на Токийската фондова борса…

Акинага помълча, отправил замислен поглед в осветената статуя на генерал Ноги зад прозореца.

— Поучителна история — промърмори най-сетне той. — Но не виждам какво общо има тя с мен…

— Почакай, още не съм свършил — хищно се усмихна Майк. — Помощник-оябунът взел всички мерки да прикрие незаконните сделки — открил си сметка в авторитетна брокерска фирма, наел собствен брокер и му поверил малка сума лични пари, с които да оперира. Междувременно сумите от незаконните сделки влагал по сметка на синовете си близнаци… — Чул последните думи, Акинага видимо потръпна. — Сега вече виждаш ли какво общо има с теб тази история, Акинага-сан? — изви глава Майк, почака малко за отговор и продължи: — Виждаш, че съм прилежен изследовател на човешкото поведение. И затова зная какво най-много от всичко на света желаеш ти…

— Какво? — вдигна глава Акинага, а Майк веднага отбеляза унилата нотка в гласа му.

— Продължение на рода ти, на доминиращата му роля в подземния свят на тази страна. Искаш синовете ти да управляват клана Шикей, след това техните синове и така нататък… Да се създаде династия, която да съперничи на шогуната Токугава, управлявал Япония в продължение на двеста години…

— Мисля, че дълбоко се заблуждаваш — кротко отбеляза Акинага.

— Значи съм се изложил — сви рамене Майк. — Но въпреки това нека изиграя козовете си, Акинага-сан. Ей така, за удоволствие на дявола! Случайно притежавам документи, които доказват онези незаконни сделки. Те вече не могат да навредят на чуждестранния капиталист. Името му е Родни Къртц и миналата седмица го сполетя най-лошото… Аз бях близък с жена му. Къртц сериозно я подценяваше. Докато аз му слагах рога, тя с удоволствие и радост издаваше тайните му… — Майк махна с ръка: — Но това е друга история. Да се върнем на твоя случай. Признавам, че връзките и контактите ти в правораздавателната машина на Япония са големи и имаш всички шансове да се измъкнеш с минимално наказание… Някоя по-солена глоба например, която ще платиш, без да ти мигне окото, нали? Но близнаците ти едва ли ще имат толкова късмет. Връзките ти вероятно ще им осигурят известна закрила, но репутацията им ще падне до нулата. Никога няма да станат оябуни на клана Шикей, нито пък на друг мафиотски клан.

Майк извади дебела пура и се залови да я пали. Така искаше да даде на Акинага достатъчно време за оценка на обстоятелствата.

— Само пръста си да помръдна и ще бъдеш ликвидиран! — изръмжа старият оябун.

— Не се съмнявам в това, Акинага-сан — отвърна Майк. — Но обстоятелствата са срещу теб. Танака Гин се е лепнал за задника ти и няма да миряса, преди да те види отново зад решетките.

— Майната му на Гин! — изрева Акинага. — Ще се погрижа за него!

— После идва ред на проблема с Никълъс Линеър — невъзмутимо продължи Майк. — Той е близък с Микио Оками, което означава, че автоматически става и твой враг. — Подръпна да разпали пурата си и добави: — Мисля, че имаш нужда от нови съюзници, Акинага-сан. Съюзници, които мразят Оками и Линеър не по-малко от теб… Съюзници, чийто философски мироглед е близък до твоя…

— Като теб! — втренчено го изгледа Акинага.

Майк леко се поклони, очите на Акинага за миг се преместиха по посока на Лонда.

— Ти изигра добра ръка, итеки — промърмори той и на лицето му се изписа горчива усмивка. — Е, защо пък да не опитаме? И без това загубих всичко наведнъж, без дори да се замислям…

Майк допълни чашата му, после вдигна своята:

— Да пием за новия съюз!

Двамата отпиха по глътка под погледа на Лонда, неподвижна като статуя.

— А сега да поговорим за твоя човек в „Сато интернешънъл“ — делово рече Майк.

Акинага дълго мълча. Не беше от хората, които лесно се разделят със своите тайни.

— В „Сато“ работи един човек на име Канда Тьорин — най-сетне промълви той. — Успя да спечели доверието на Танцан Нанги, докато Линеър беше в чужбина. Той е моят човек…