Дона Валентино
Покорена от една целувка (5)

4

Една лопата, забита по-силно от другите, изхрущя в замръзналата земя със скърцащ леден звук, от който конят на сър Гилбърт подскочи. Рицарят изруга и дръпна юздите.

— Това не ми харесва — каза спътникът му Дънстън.

— И на мене. — Гилбърт стегна юздите. Конят разтърси глава и тропна с крак в знак на протест, привличайки погледите на работещите селяни. — Де да обръщаха такова внимание на работата си. — И той кимна към работещите.

— Иска им се него да видят — и Дънстън кимна към кокошарника.

Гилбърт не си даде труда да опровергае думите на Дънстън; знаеше, че другарят му е прав, макар да се учуди, че по-младият рицар споделя с него тревогите си. Обикновено бащински настроеният Уолтър изслушваше разни изповеди.

Копаещите селяни спокойно биха могли да не помръднат от калта нито краката, нито лопатите си — толкова работа бяха свършили за цялата сутрин. Вестта за залавянето на Ротгар се беше разнесла моментално сред населението на Лангуолд. Всяка шепа изкопана пръст, всяко преместване на крак или ведро с вода от кладенеца бяха съпроводени с губене на време и дълги погледи към затвора на Ротгар. Сякаш бившият господар на Лангуолд седеше там на трон от кокоши курешки.

— Казвам ти, Гилбърт, започнах да съжалявам за пакта, който сключихме, когато удариха Хю.

Конят на Гилбърт като че ли усети учудването му, понечи да се дръпне назад и зацвили в отговор на смушкването с коляно. Гилбърт успокои животното и го овладя отново, опитвайки се да направи същото и с реакцията си спрямо признанието на Дънстън. Никой от другите, които бяха решили да се присъединят към тях против Мария, не беше сметнал за уместно да говори за това с него.

Челюстта и устните на Дънстън имаха упоритото изражение на човек, решен да накара другите да се съобразяват с него, въпреки очите, прорязали с червени жилки и подпрени от тъмни торбички.

— Да не си обърнал повечко халби днес? — запита Гилбърт с привидна лекота.

— Може би. Това е единственото нещо в това забутано място, което си струва.

— Не знаех, че толкова ниско цениш дома си.

Дънстън изсумтя.

— Домът си ли? Така ми обещаха. Но сега не съм толкова сигурен. — И плю на земята. — Минава вече половин година, откакто Уилям каза на Хю да построи замък и да държи постоянно готови десет въоръжени рицари. Огледай се наоколо, Гилбърт. Да виждаш замък? Да виждаш десет рицари? Филип Мартел казва истината, тук няма нищо, което да задоволи изискванията на Уилям, освен един наполовина изкопан ров и четирима пазачи за мъж, с разсъдъка на новородено. Великден ще настъпи скоро и всички знаем, че този противен Филип смята да преплава морето и да иде да разправя какво ли не на Уилям. Тогава ще имам ли дом?

Нека селяните лежат и се помайват — вниманието на Гилбърт сега беше съсредоточено върху разбунтувалия се негов другар.

— Ти се закле във вярност към Хю — припомни той на Дънстън.

— Така си е — съгласи се Дънстън. — Към Хю, не към сестра му. Докато поддържаме тази заблуда, уменията ни се похабяват, броните ръждясват, конете затлъстяват и стават мързеливи. Ако саксонците се обединят около затворника, могат да ни избият с коловете и лопатите си.

Околните звуци запълниха внезапно възникналото неловко мълчание, което овладя и двамата при думите на Дънстън: отдалече се чу пронизителен вик на сокол, после един селянин извика сърдито, когато го удари буца пръст, изхвърлена от рова.

— Уолтър със сигурност не мисли така, нали? — запита най-накрая Гилбърт.

— Уолтър винаги е бил човек на Хю — съгласи се Дънстън. — Но напоследък изглежда разсеян и кисел, като всички нас, и взе да изчезва в най-неподходящи моменти. Може би сам крои заговор. Прекарва много време с това копеле Филип, макар да не знам как може да го понася.

— Прав си — съгласи се Гилбърт с измамно равнодушен глас. Нямаше нужда да издава безпокойството си от близките отношения на Филип с рицаря.

— Стивън, оръженосците ни и аз… — Дънстън хвърли кървясал поглед към Гилбърт, стисна челюст и мръдна широките си рамене. — Трябва да знаеш, че взехме твоята страна против Мария по повод живота на саксонеца. Както винаги, тя не ни обърна внимание. Искам да кажа, май е редно ти да прекратиш тази преструвка и да поемеш юздите на Лангуолд.

— Не е лоялно — каза Гилбърт, но нещо у него трепна, когато чу тайното си желание, изказано от устата на друг.

Дънстън продължи да говори, но Гилбърт не обърна внимание на това каканижене. Вместо това погледът му се плъзна по полетата, горите и ливадите на Лангуолд и той се осмели за първи път да си представи тази възможност. Всички тези неща да бъдат мои. Всичко това може да бъде мое. Както и жената, която да краси къщата ми. Приливът на собственически чувства, който забушува у него при тази мисъл, беше толкова силен, че той се побоя да не се удави във вълните му.

— Не е лоялно — повтори Гилбърт, сякаш за да отрече плана, който се избистряше в главата му, така добре развит, като че мислите му са работели в тази насока още преди да беше имал смелостта да си ги признае. — Времето още не е подходящо.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре, бих казал.

Гилбърт поклати глава. Усмихна се, припомняйки си разходката в студа с Ейдит.

— Мария не допуска никого до Хю. Сега имам достъп до бърз ум и жаден за излияния език, за да знам какво точно става в спалнята на нашия лорд.

Това като че ли не направи особено впечатление на Дънстън и той махна към намусените селяни.

— Можеш да имаш очите и ушите на хиляди прилепи, увиснали от тавана на Хю, но няма да са ти от полза.

— Ще слушат много внимателно онзи, който ще разцепи стария им господар на две.

— Ротгар.

— Да, Ротгар. — Гилбърт присви очи, взирайки се в един от селяните, които се беше загледал в тях. Мъжът изведнъж прояви голям интерес към работата си и започна да изхвърля изкопаната пръст с голямо въодушевление. Ако Гилбърт постигнеше своето, скоро всички в Лангуолд щяха да работят също толкова усърдно. — Уилям лично заповяда онези, които вдигнат оръжие против него, да бъдат лишени и от земи, и от живот. Ще намеря днес удобен момент да припомня на Мария закона.

— Но тя спря ръката ми, когато ти щеше да наредиш да се разправя с Ротгар — припомни му Дънстън.

— Само защото аз позволих мечът да бъде спрян — каза Гилбърт, измисляйки моментално лъжата. — Не знам какви са женските й причини да заповяда това. Но според мене да го убият пред очите на собствените му хора щеше да всее повече страх в сърцата им, отколкото ако чуят, че делото е било извършено тихо и милостиво.

— Тогава ти ще сложиш край на упорството и съпротивата им. И копелето Филип може да не намери какво да разправя на Уилям.

От думите на Дънстън лъхаше облекчение.

— Да. — Гилбърт позволи на мрачното удовлетворение да подчертае думите му. — Ще покажем на тези англичани колко глупаво е да отказват поддръжката си на своите законни господари. Лично аз ще пронижа с меча си този техен скъпоценен Ротгар от Лангуолд. Може би тогава мускулите им ще заработят по-усилено от страх, че още английска кръв може да напои земята.

 

 

Кухненската помощничка спря пред вратата на спалнята и остана да трепери там като подгонена кошута сред джавкащи хрътки. Мария инстинктивно се отмести, за да закрие Хю от погледа на момичето.

— Какво има? — Тя пристъпи напред, карайки прислужничката да отстъпи в коридора, и затвори вратата зад гърба си.

— Аз… милейди… — Зъбите на момичето тракаха така силно, че Мария едва различаваше думите.

Тогава зад гърба й се появи Уолтър.

— Какво търсиш тук, момиче?

Червендалестото му лице се обърна извинително към Мария и той посегна да хване прислужничката за ръката. Тя отстъпи назад и впери уплашени, умоляващи очи в Мария.

— Остави я, Уолтър, господарят ти те вика. — С многозначителен поглед Мария го накара да се върне в спалнята.

Уолтър отвори вратата, но вместо да влезе вътре, през тясната пролука изскочи Фен, запушвайки пространството с крехкото си тяло, сякаш искаше да каже, че по-скоро ще умре, отколкото да позволи на Уолтър да влезе. Уолтър изруга и посегна да отмести младежа, но Мария възпря ръката му. От време на време Фен ставаше своенравен и не искаше да допусне до Хю нито един нормански рицар, ако в стаята не са Мария или Ейдит, но на Хю никога нищо не му липсваше, когато беше под неговите грижи.

— Хю може би спи. Стой да пазиш тук, Уолтър, и дръж вратата затворена.

Когато Уолтър застана на пост, Мария насочи вниманието си към момичето. Облекчението, че успя да опази тайната за състоянието на Хю, смекчи гнева й от нахлуването на прислужничката.

— Вярвам, че си имала основателна причина да напуснеш кухнята.

— Да, милейди. — Преднамерено успокоителният глас на Мария като че ли възвърна увереността й. — Старият свещеник моли сър Хю да го приеме.

— Невъзможно. — Умът на Мария заработи трескаво. Отец Бруно, свещеникът на Лангуолд, беше доказал, че е изпитан и ценен съюзник. Макар че Мария не бе посмяла да му довери тайната на Хю, тя нямаше желание да подлага на риск отношенията си с него. — Лорд Хю днес има много задачи. Налей вино. Лично аз ще го приема в залата.

— Не, милейди. — Ръцете на момичето отново затрепериха и тя заизвива края на престилката. — Отец Бруно чака на седлото на мулето си в двора. Казва… казва, че никога няма да влезе в Лангуолд Хол, докато новият лорд не сложи всичко в ред. Моля ви, отидете при него.

Наистина трудно беше да се каже кой изглеждаше по-упорит: дали старото дебело муле или свещеника, седнал на гърба му. Въпреки наметалото, с което се беше загърнала, Мария потрепери от студения мартенски вятър.

— Елате вътре, отче Бруно — заувещава го тя. — Готвачът вече затопля ябълковото вино. Ще седнем до огъня и ще ми кажете какво ви води тук.

— Няма.

— Ще ни държите тук на студа, да си крещим един на друг в двора като рибарки?

— Хвърляте незаслужен упрек върху рибарките — отец Бруно изправи гръб и я изгледа втренчено. — Рибарките се справят със скромния си улов с бърза и безболезнена милост. Бих искал да говоря с лорд Хю за отношението към Ротгар, бившия господар на това имение.

Свещеникът говореше с властния тон, с който обикновено укоряваше грешниците от амвона. Гласът му отекваше в затвореното пространство на двора, привличайки всички любопитни очи в Лангуолд.

Една млекарка стоеше, стиснала кобилицата, на която се поклащаха двете ведра с мляко. Друга жена, със стадо гъски пред себе си, спря и размаха върбовия клон, с който ги подкарваше. Ръцете на конярите стискаха юздите на поверените им животни; едно пастирче държеше за рога кротка дойна крава; дори впрегнатите волове като че ли обръщаха огромните си кафяви очи към Мария.

Кокошарникът се извисяваше в далечния край на двора като неизречен упрек.

Мария запрехвърля през ума си най-различни причини да откаже на свещеника среща с Хю. Отецът много обичаше мулето си.

— Помислете за животното си, отче. То ще се зарадва на крина овес в такъв студен ден. Ние с вас ще си говорим в конюшнята, а то ще си похапва. Страхувам се, че Хю лежи болен в леглото си, има треска и не искам и вие да я прихванете.

Устните на отец Бруно трепнаха и тя разбра, че е улучила.

— Чух за чума в Гилуит. Да не би лорд Хю? Трябва ли… — Отецът преглътна, пое си дълбоко дъх и продължи: — Необходимо ли е да отида при него и да му дам причастие?

— Не, отче. Мисля, че се връща треската, която беше получил, когато отиде на юг, за да участва в един турнир. От време на време го хваща. — Облекчение се разля по лицето на свещеника и тя засили натиска. — Елате, да нахраним животното.

Мулето заприпка бързо, когато отецът обърна главата му към обора. Мария събра полите си и затича през двора след тях. Едно конярче пое юздите на животното, докато отец Бруно слизаше от седлото, а Мария накара всички коняри да излязат, след като мулето зарови муцуна в торбата с пресен овес.

Когато конете, воловете и кравите бяха в обора, въздухът се затопляше от лъха на мощните им, потящи се тела. Но по това време на деня рицарите се упражняваха навън с огромните си бойни коне, кравите пасяха по пасищата, а воловете теглеха каруци с дървета за строежа на замъка. Лишен от животинската топлина, оборът беше също толкова студен, колкото и дворът.

А Мария беше заключила Ротгар в кокошарника без наметало.

Уви се плътно в собствената си наметка и потръпна, докато отец Бруно си поемаше шумно дъх.

Той пристъпи към целта на посещението си направо, без всякакви предисловия.

— Хората в Лангуолд ми казаха неща, които разболяха душата ми. Не ви ли е достатъчно, че новият крал ви даде земите на Ротгар? Трябва ли и да го измъчвате, да го морите от глад, да му отнемате всякакво достойнство, преди да го пратите на смърт?

— Може да му е студено, но се съмнявам, че това би могло да се нарече измъчване — каза Мария, поглеждайки смутено към кокошарника. — Ротгар сам отказа храната, която му предложих. Не сме се отнесли сурово с него, отче, като се вземе предвид заплахата, която той представлява.

— Заплаха ли? Казаха ми, че от него са останали само кожа и кости, а колкото до измъчването, как ще наречете вие, милейди, хвърлянето му в кокошарника без нищо, с което да се предпази от студа? Нещо повече, чух, че вашият сър Гилбърт се канел да го прободе с меча си, докато Ротгар лежал безпомощен и невъоръжен в краката му.

— Той само леко го бодна.

Споменът за жестокостта на Гилбърт я потресе, но тя се почувства задължена да защити норманския си сънародник.

— А заплахата, за която споменахте… предполагам, че Гилбърт е искал да не допусне Ротгар да скочи на крака и да обезоръжи цяла зала, пълна с нормански рицари.

— Няма нужда той да вдигне пръст, за да обезоръжи всички ни, отче — каза тя меко. — Споменът за него беше като трън в петата на селяните през всичките тези месеци. Сега, когато той се върна, страхувам се, че те ще се отвърнат още повече от нас, рискувайки да си навлекат гнева на Уилям и да предизвикат смърт и разруха, по-страшни, отколкото са си представяли.

— Тогава го пратете на смърт.

В тона на стария свещеник имаше примирение, отчаяно признание, че не е очаквал друг отговор въпреки смелостта, с която се беше появил пред портите на Лангуолд. Доколкото Мария знаеше, свещениците бяха два типа: едните — глезени синчета от богати семейства, които нямаше нужда да се умилкват, а другите бяха хитри продавачи на благословии или дори на обещания за вечно спасение, разбира се, на съответната цена. Тя осъзна, че на отец Бруно му е трябвала голяма смелост, за да се качи на старото си муле и да предприеме безнадежден опит да спори с норманските завоеватели.

Абсолютно неприсъщо на духовник.

Усети как у нея се надига уважение към отец Бруно, което я накара да се реши да му изповяда всичко. Видя й се съвсем естествено да разголи душата си пред един свещеник…

Крясъкът на Хю процепи въздуха.

— Мъчение — каза отец Бруно.

Обърна самодоволен поглед към нея и решението на Мария да проговори се изпари като лед на слънце.

— Мислете каквото искате — отвърна тя с ледена нишка в гласа. — Няма нужда Ротгар да бъде убит, нито да мре от глад, нито да бъде измъчван.

Отец Бруно очакваше по-нататъшно обяснение с търпението на човек, прекарал дълги часове в изповедалнята.

Мария поиска да отвори пукнатина в стената на самоувереността му.

— Тогава какво да правим с него?

Свещеникът се превърна за миг от изповедник в молител.

— Милейди, Ротгар беше едва на седемнадесет години, когато баща му умря. Младата му възраст не бе пречка, защото, кълна се, той беше роден с водата на Лангуолд Ривър във вените и тялото му имаше корени в богатата ни земя. Задълженията ми на духовник ме водят в седем имения. Никое от тези места не е било управлявано от лорд, който повече да обича земите или хората си. Понякога се отчайвах от него и го обвинявах, че обича Лангуолд повече от бога.

Ако свещеникът се опитваше да пледира в полза на Ротгар, значи беше подходил зле към въпроса. Когато чу колко силно Ротгар е привързан към Лангуолд, тръпки от страх побиха Мария и я накараха да се усъмни дали е постъпила правилно, като е оставила саксонеца жив.

Отец Бруно като че ли долови смущението й и вдигна ръка, сякаш за да предотврати смъртоносен удар, насочен към Ротгар.

— Тази негова привързаност… може да бъде използвана, милейди.

— Как точно? — запита Мария, любопитна да узнае дали предложението на отец Бруно може да й помогне да затвърди наполовина оформената си идея.

— Можете да бъдете сигурна, че прекарах цялата нощ на колене, молейки се бог да ме вдъхнови. И вдъхновението дойде, милейди, когато бях изтощен до краен предел. Възможно е и на самия лорд Хю да му е хрумнала тази идея.

Сега беше ред на Мария да застине в мълчание, очаквайки по-нататъшните обяснения на свещеника.

— Минах покрай строежа на замъка тази сутрин на път за насам. Старите ми очи виждат достатъчно добре, за да разберат, че почти няма напредък. Старите ми уши чуват непрестанен ропот на недоволни, които не искат да се подчиняват. Само в Лангуолд. Не и в Кенуик. — Мария продължаваше да слуша мълчаливо и старият свещеник въздъхна, сякаш изморен от несхватливостта на ученик, който не може да проумее простата логика. — Кенуик, милейди. Тамошните селяни застанаха зад лорд Хю, когато той се ожени за лейди Ейдит.

— Хю едва ли би могъл да се ожени за Ротгар, отче Бруно — отвърна тя, развеселена от тази мисъл.

— Не. Но вие можете да се омъжите за него, лейди Мария.

— Ха!

Тази единствена сричка, по-скоро неверие, отколкото проява на хумор, отекна в стените на обора и накара мулето да вдигне глава и да размаха дългите си уши към Мария. Тя благодари на бога, че четириногото беше единственото живо създание, което чу нелепото предложение на отец Бруно.

— Вие сте сестрата на лорда и освен ако не греша, сте доста влиятелна. Ако Ротгар е на ваша страна, хората в Лангуолд ще започнат да мислят другояче.

— Не — каза тя с твърд глас.

Съпругът й Ранулф я искаше и животът й беше непрекъсната самота и отчуждение — и преди, и след смъртта му. Колко по-зле щеше да бъде да я дадат на един мъж, който с право би я обвинил за загубата на рожденото си право? Трябваше да забрави как подскочи сърцето й, когато докосна Ротгар; тези неща бяха мимолетни и можеха да бъдат приписани на напрежението от това, че му беше разкрила състоянието на Хю.

— Сега имам дом. Няма да се омъжвам отново — каза Мария.

— Но, милейди…

— Не — повтори тя отново. — Ще послушам обаче съвета ви и ще използвам любовта на този човек към това място. Когато разбере как стоят нещата, може би ще обърне влиянието си над селяните в наша полза. Ако го направи, ще го освободя да си търси късмета другаде.

— Женитбата ще го направи ваш съюзник, милейди. За човек като него няма да има по-голяма примамка от това, да може да изживее дните си в земята, която обича.

— Има по-голяма примамка — възрази Мария, раздразнена от упорството на свещеника. — Ако направи това, за което го помоля, ще отърве кожата.

Нямаше какво друго да се каже, затова разочарованият свещеник оседла мулето и с труд се качи на седлото.

— Ще го извадите от кокошарника — каза той. — И ще се погрижите да не гладува и мечът на Гилбърт да си остане в ножницата. Ако не можете да направите тези неща, ще бъде най-милостиво от ваша страна направо да го пратите на смърт. Човек като Ротгар не може да понесе да бъде затворник.

— Да. — И тя прибави импулсивно: — Вие сте му истински приятел, отче Бруно.

— Просто се грижа за хората в Лангуолд. — Свещеникът направи кръстния знак над главата на Мария. — Уилям можеше да ни прати и нещо по-лошо. Ще се моля, Мария.

Тя се запита дали свещеникът е чул прошепнатото й „благодаря“, докато мулето нерешително излизаше навън под яркото студено слънце.

— Лейди Мария!

— Сега пък какво? — измърмори Мария, въздъхвайки уморено. Момичето, което й беше съобщило за посещението на отец Бруно, стоеше треперещо на вратата.

— Филип Мартел, милейди. Търси лорд… искам да кажа, Ротгар.

Както изглежда, Мария нямаше да има време да размисли какво да стори с Ротгар от Лангуолд. Все някой от мъжете, които й досаждаха, като че ли беше длъжен да я преследва до смърт. Най-добре сега да се срещне със саксонеца и да види дали иска да й сътрудничи.

— Намери сър Стивън и ми го прати. Дай на Филип удобно кресло до огнището и му налей кана бира — каза тя на момичето. — Имам първо да свърша едно-две неща.

И тя се запъти към кокошарника, размишлявайки усилено как да намери удобен момент да разговаря насаме с човека, който спокойно можеше да бъде най-големият й враг.