Дона Валентино
Покорена от една целувка (3)

2

— Ако Дънстън беше замахнал по-силно с меча си, и тебе щеше да те постигне такава участ.

Мария се почувства по-добре, когато каза това, особено след като Ротгар вдигна ръка към ниско остриганата коса, обграждаща раната на главата му.

— Значи не е бил винаги така.

Изражението на бившия господар на Лангуолд се промени — презрението се превърна в съчувствие; в думите му прозвуча странна смесица от любопитство и облекчение.

— Човек трябва само да го погледне, за да види, че е истински нормански рицар — изрече Мария, макар хвалбата да оказа по-малък ефект, отколкото би имала преди шест месеца. Мишницата на Хю, дебела почти колкото бедрото й, все още се издуваше от сила. Но когато преди няколко вечери тя я бе обхванала с две ръце, за да го заведе към масата за вечеря, бе забелязала лекото омекване на плътта, сякаш й липсваше тежината на оръжията, които някога Хю бе въртял с такава лекота. — Пиката, с която един от вашите го нападна подло в гръб, го направи такъв.

Двамата замълчаха, докато Хю, без да им обръща никакво внимание, използваше мощната си ръка, за да връзва куклата за парче връв, лежащо на масата. Мария отмести поглед, докато брат й боравеше несръчно с куклата, опитвайки се отново и отново да събере краищата на връвта, за да я върже на хлабав възел около кръста на куклата.

— Хората в Лангуолд сигурно се дразнят от управлението на господар като него.

Ако в гласа на Ротгар се бе прокраднало презрение, ако той се бе присмял на Хю или на състоянието му, Мария веднага щеше да повика Уолтър и да заповяда, макар и със закъснение, да се изпълни заповедта за екзекуция. Но думите на Ротгар издаваха близостта му с твърдоглавите селяни, които преди беше управлявал.

— Дразнят се от норманското управление — съгласи се тя. Бледа сянка на усмивка заигра в ъгълчетата на устните му, сякаш Ротгар много се зарадва на вестта за упоритата несговорчивост на неговите селяни. Мария потърси думи, с които да разсее веселостта му.

— Те не знаят до каква степен е немощен Хю.

Ротгар сви рамене.

— Не знам нито да чета, нито да пиша, но по лицето ти е ясно изписано, че в това тяло няма читав човек.

— Те не го виждат такъв. — Мария усети желание да запуши ушите на Хю със собствените си ръце; той нямаше да разбере нищо от разговора, който се водеше в негово присъствие, но сърцето я болеше да говори за слабостта му пред него. — Сега е упоен. Иначе в главата му вилнеят демони. Болката, която изпитва тогава… — Неин ред беше да позволи на една усмивка, изпълнена с тъга, да премине като сянка през лицето й. — Селяните го мислят за най-свирепия и най-злонравния господар. Страхуват се да не си навлекат гнева му и никой не смее да привлече по някакъв начин вниманието му.

— Въпреки това, милейди, съмнявам се, че си скрила истината от тях. Винаги ми е било невъзможно да запазя в тайна от жителите на Лангуолд дори най-малкото нещо. — Той обърна вниманието си към Хю. — Как стана така?

Как стана… Двусмислените английски думи накараха Мария да се запита дали е разбрала въпроса на Ротгар. Как той самият беше заловен и закаран като затворник в Лангуолд Хол? Как е бил ранен Хю и как са го оженили за годеницата на Ротгар? Как рожденото право на Ротгар е било конфискувано и предадено в нормански ръце?

Как стана така, че норманският победител и победеният саксонец могат да обсъждат подобни неща без сянка от злопаметност?

И как стана така, че тя изпитваше неизразимо облекчение, споделяйки тайната си с потенциален враг?

Изражението му не издаваше нищо от онова, което най-вече я интересуваше.

Ротгар като че ли нямаше нищо против тя да го изучава през полуспуснатите си клепачи, внезапно засрамена, задето е забравил, че много отдавна не е ял нищо и силите му са изчерпани. Беше отказал да яде, преди да узнае съдбата си, но не се оплака сега, когато разбра, че Хю явно не е способен да вземе подобно бързо решение. Стоеше търпеливо пред нея, давайки й време за размисъл.

— Животът ми е спасен, предполагам — изрече той и тя се стресна.

— Какво те кара да мислиш така?

Ротгар кимна към Хю.

— Ти издаде тайната си, милейди. Не се ли страхуваш, че езикът ми ще се развърже?

Говореше самата истина; тя трябваше да се страхува от силата, която той бе получил чрез това признание. Трябваше да измисли как да прерови мозъка му, за да намери начини да се справя с твърдоглавите лангуолдски селяни. Вместо това Мария наблюдаваше как Ротгар се обляга на стената, скръстил ръце пред себе си, така че мършавостта му да не си личи чак толкова, и си пожела да не беше заповядвала да го острижат и обръснат. Би й харесало да види златистокафявата му коса да се спуска на къдри до раменете и си помисли, че ако някога само един мъж трябва да носи брада, това няма да е друг, а Ротгар от Лангуолд.

Хю успя да върже връвта. Лекият му вик на задоволство разби на парчета каприза, който я беше накарал да се взира в Ротгар с безпомощната омая на вълка, омагьосан от пламъците на огъня. Премига три пъти и си представи Ротгар лишен от последния си дъх, преди да обърне вниманието си към Хю.

Похвали шумно брат си и аплодира успеха му.

— Виждаш ли, от ден на ден се подобрява.

Тя отправи коментара си към Ротгар, докато пръстите й се мъчеха да развържат възела, направен от Хю. Докато се мъчеше отново да го върже, това щеше да ангажира вниманието му още малко и тя зачака той отново да се потопи в работата си. През цялото време във въздуха висяха думите на Ротгар: „Как стана така?“

Мария реши да отговори на най-лесния от въпросите и се отдели от Хю, за да донесе шлема му.

Ротгар се напрегна, когато тя му подаде шлема. Обърна към него повредената му страна. Движенията и привлякоха вниманието на Хю; като видя шлема, той пребледня и започна да издишва кратки, тревожни тласъци въздух. Нещо се раздвижи в ъгъла, от сенките изскочи някаква нисичка фигура и се приближи към Хю, сякаш търкаляйки се ниско над земята с криволичещи неуверени движения, като че ли не можеше да се движи по права линия. Едно момче, по-скоро мъж на тридесетина години, необикновено дребен и тъмнокож, с черна като нощта коса, увенчаваща темето му, неспокойни кафяви очи и тясно чело. Клекна до коляното на Хю и рицарят се успокои, потупвайки главата на мъжа — момче.

— Боже господи! — изтръгна се от устата на Ротгар. — Това е един от горските хора.

— Вие, англичаните, сте толкова суеверни! Това е Фен. — Ротгар не беше първият, който да реагира така при вида на момчето. — В деня, когато получи удара, който го направи такъв, Хю го спаси от сигурна смърт. Оттогава Фен се обрече завинаги да му служи.

Тя хвърли топла усмивка към Фен, преди да обърне отново шлема към Ротгар, като се премести така, че да застане с гръб към брат си и Ротгар да не вижда Фен.

— Виж, ето къде удариха Хю — каза тя, посочвайки вдлъбнатината в метала. Премери с пръсти дълбочината, после разпери длан. — Четири пръста дълбоко. На цяла длан.

Потръпна неволно, като си спомни как изглеждаше главата на Хю точно след удара.

Ротгар премести свъсен поглед към шлема.

— Никога не съм носил такъв. Къде попадна ударът?

По своя собствена воля свободната й ръка се вдигна, за да отговори на въпроса му, докосвайки наскоро остриганата му кожа по пътя към задната част на черепа, където се зарови в късата, гъста и къдрава коса.

Тя вдигна лице, за да го погледне, защото темето й стигаше едва до брадичката му. Може би разликата във височината и недостатъчната дължина на ръката й накараха главата му да се наклони напред при натиска на дланта й. Той си пое внезапно дъх и застина на място. Очите му срещнаха нейните; устните му се озоваха на няколко инча от нейните; ръката му се вдигна, сякаш за да отговори на докосването й.

— Тук. Ударът попадна тук — каза тя с внезапно предрезгавял глас, не знаейки къде попадат пръстите й, но без да може да прекъсне контакта.

Върховете на пръстите й като че ли пулсираха в ритъма на жизнената сила, която бушуваше у него.

— Виждам.

Топлият му дъх полъхна нежно като първия пролетен ветрец върху устните й, макар че прошепнатите английски думи отново я объркаха. Какво виждаше, когато очите му се забиваха като свредели в нейните, когато пръстите й се оплитаха в нежната копринена къдравина на косата му? Дали виждаше роднината на рицаря, която обяснява почти смъртоносния удар, понесен от брат й… или някаква разблудна девойка, която го гали по най-безсрамен начин? Мария дръпна ръката си.

Откакто нейният господар, съпругът й сър Ранулф, беше починал, сърцето й никога не беше пулсирало така диво при близостта на някой мъж. Нито след смъртта на Ранулф… честно казано, нито дори докато беше жив. Стиснала шлема на Хю пред гърдите си, тя побърза да се върне при брат си.

— Мария.

Гласът на Ротгар отекна в ухото й, богатият му, плътен тембър накара вълнички на необяснима възбуда да пробягат по тялото й. Сигурно я беше последвал с нечути котешки стъпки.

Тя трябваше да накара сърцето си да спре това свое бясно туптене.

— Уолтър.

Извикването на името на рицаря отекна като подигравателен отговор на гласа на Ротгар, който беше извикал нейното име.

Уолтър нахлу в стаята, с ръка на дръжката на меча. Едва тогава тя се осмели да срещне погледа на Ротгар. Насили се да не трепне от израза на неразбиращо огорчение, който съзря там.

— Изведи го — заповяда Мария.

— Моля те, не разбирам толкова много неща.

Думите на Ротгар увиснаха във въздуха, когато Уолтър го хвана за ръката над лакътя.

— Какво да правя с него, милейди?

Само да кажеше и една дума, лоялният меч на Уолтър щеше да прониже сърцето на Ротгар или да отсече главата му, ако това беше нейното желание. Тя можеше да се отърве от смущаващото му присъствие, да удовлетвори Гилбърт и да спече ли отново лоялността на хората на Хю — само с една обикновена заповед. Но думите не идваха.

— Той няма апетит за норманска храна или питие. Заключи го някъде — изрече Мария.

— Къде, милейди? В това имение няма килии.

Мария притисна шлема към корема си, криейки се зад него, сякаш беше щит, който я предпазваше от омайната сила на чужденеца. Прехвърли бързо през ума си възможните решения: твърде много селяни работеха около кравите в обора; конюшните представляваха навеси, оградени от три страни; в житниците все още се намираше по-голямата част от събраната в Лангуолд реколта.

— Сложи го в кокошарника — реши тя. — Там ще бъде на сигурно място.

Много време мина след излизането на Уолтър и Ротгар и преди кръвта на Мария отново да потече спокойно по вените й.

 

 

Ейдит се притисна плътно до стената, приближавайки се към голямата порта, която стоеше незарезена за първи път, откакто си я спомняше. Без съмнение някоя от глупавите девойки или опулените момци, които тичаха насам-натам, възбудени от новината, че Ротгар е пленен и доведен в Лангуолд, беше забравил да свърши тази работа. Дори хрътките бяха прекратили вечното си безцелно душене и се бяха присъединили към всеобщото вълнение с неспирно джавкане и ръмжене.

Силен смях избухна сред групата нормани, скупчени около рицарите, които се забавляваха с Ротгар вместо с тлъстите елени, които новите ловни закони на Уилям им бяха забранили да докосват. Ейдит направи още една стъпка към портата, молейки се съгледвачите, които наблюдаваха всяка нейна стъпка, да се намират сред шумната тълпа. Може би този път щеше да се измъкне от вечно следящите я погледи и от услужливите думи: „Не се безпокойте, милейди, сега ще го донеса“, „Ще ви придружа, милейди, и ще ви изчакам пред вратата, докато свършите“, „Няма нужда да говорите с тях, милейди, аз мога да отнеса вашите съобщения“… Безкрайно любезни и неизменно галантни, все пак те я държаха под контрола на онази кучка Мария не по-зле, отколкото ако беше окована във вериги и окачена да виси на китките си от зъберите на крепостната стена на Лангуолд.

Толкова близо беше сега. Лек повей долетя през цепнатината между двете крила на портата, ледената му свежест я изкушаваше с полъха на свободата. Три стъпки… не, две…

— Вятърът хапе тази вечер, лейди Де Кързън, а вие сте без наметка.

Ако гласът зад гърба й принадлежеше на някой от обичайните й пазители, Ейдит щеше затрепери от прилив на разочарование и отчаяние. Но да разкрие подобна слабост пред Гилбърт Криспин би било твърде неразумно.

— Забелязах, че портата стои незарезена.

Лъжата излезе леко от устните й, но не беше толкова лесно да изобрази усмивка, която да разсее ужасния рицар, усъмнил се в нея.

Преди да събере смелост и да се обърне с лице към него, тя усети ръцете му на раменете си, последвани от приятната топлина на подплатено с кожа наметало, което я обгърна. Вече нямаше нужда да се обръща, защото Гилбърт застана пред нея и отвори широко портата.

— Може би ще ме придружите, докато инспектирам замъка тази вечер.

Ейдит призова цялата си сила, за да пристъпи спокойно през отворената порта, сякаш не беше минала половин година, откакто за последен път беше прекрачила очертанията й.

Успя да измине редом с него около десет крачки, преди краката й да се разтреперят и да й попречат да направи и една стъпка в повече.

Гилбърт като че ли беше предвидил затрудненията й и я хвана за лакътя.

— Ще мине — каза той и дъхът му образува малко облаче около него. — Виждал съм много затворници да бягат от плен и после да рухват на земята като ударени с кол. Струва ми се, че чувството, което ви обхваща, е много подобно на онова, което човек изпитва, след като оцелее в битка, въпреки че привидно не е имал никакви шансове.

Той извърна тялото си така, че да я предпази от внезапния порив на вятъра.

Тя се облегна на него с подкосени колене, смутена и зарадвана. Наслаждаваше се на вятъра, който подухваше наоколо, на буците замръзнала земя, които бодяха краката й под тънките подметки на обувките. Луната излезе иззад един облак и тя обърна лице към небето, подлагайки го под лъчите й.

Странното усещане за свобода и неочакваното съучастничество на Гилбърт развързаха езика й.

— Всяка нощ, докато Хю се мята и хърка, си представям как се измъквам от Лангуолд. Но в сънищата си тичам бързо като заек, а не се препъвам като престаряла селянка.

— И кой храст ще потърсите, малко английско зайче? Тихият смях на Гилбърт не смекчи остротата на думите му.

Насладата, която Ейдит изпита от разходката, се изпари също като дъха им, отлитащ в нощта.

— Ще потърся само утехата на монахините, които ме възпитаха — измърмори тя, внезапно потръпвайки от хладината на вятъра.

— И ще побързате при тези монахини, без най-напред да спрете да си побъбрите с вашия господар, съпруга ви, с приятелите и семейството?

Бузите на Ейдит пламнаха от гняв.

— И вие сте недоверчив като Мария. Нямам нито семейство, нито приятели в Лангуолд. А дори да имах, никак не ми се иска да разправям под път и над път, че са ме омъжили за безнадежден идиот.

— Но бихте споделили това с монахините.

Сребристата светлина изостряше дръзките черти на Гилбърт. Единственото мъжко лице, което Ейдит обичаше да гледа, беше образът на Христос на кръста. Тя знаеше, че има жени, които намират Гилбърт за привлекателен, възхищават се на волевите му черти, на широките рамене и мощните бедра. Почуди се какво ли толкова му харесват и реши, че те никога не са го виждали така, както го видя тя тази нощ, когато лунната светлина караше гъстите му вежди да хвърлят зловещи сенки, със стиснати устни и заплашителен блясък в невъзможно черните очи. Отново потръпна, не толкова от студ, и разбра, че не бива да го лъже.

— Щях да разкажа на монахините за мъките си, да. — Той кимна и тя реши, че трябва да изтрие самодоволното му изражение. — Щях да кажа на абатисата, че още съм девствена, че мога да положа обет, и щях да я помоля да ме приеме. Хю няма да живее дълго. Мария ще го умори с нейните отвари или той ще си счупи главата о някоя стена, търсейки облекчение на болките си.

Тя очакваше нормандецът да й се присмее. Очакваше да пусне някоя шега за девичеството й, да я подразни, че са имали право да я омъжат за Хю за пред хората и точно така са имали право да я изолират, за да не може никой, освен норманите да узнае истината. Но когато Гилбърт проговори, думите излизаха така трудно, сякаш някой го беше хванал за гърлото.

— Хю беше мой приятел. Ужасно ми липсва.

— Той още не е умрял. — Тя почувства неканена жалост, когато си спомни съпруга си, стиснал трепереща глава в дланите си, озадачения поглед на безумните му очи, когато престанеше действието на отварата, давана му от Мария, и той се озовеше насаме със съпругата си. — Мисля… мисля, че сега той би могъл да се възползва от приятелството ви, сър Гилбърт.

— Черупката, която носи името Хю де Кързън, вече не е старият ми приятел; не повече, отколкото е ваш съпруг.

Думите на Гилбърт жилеха като стършел.

Вятърът се усили, карайки замръзналите клони да се удрят един в друг. Странното далечно ехо на вълчи вой накара кокошките в имението да се разкудкудякат оглушително. Ейдит усети натиск върху лакътя си и осъзна, че Гилбърт все още я държи. Понечи да се дръпне, но той я стисна още по-здраво.

— Трябва да се връщаме в имението, милейди.

— Но вие още не сте проверили замъка.

В гърдите й се надигна необясним трепет, сякаш някоя от разшумилите се кокошки бе затворена вътре и биеше с криле, за да се освободи.

— Ще ви заведа при съпруга ви и едва тогава ще направя обиколката си.

— Не. — Опитът й да не помръдне от мястото си й докара само плъзгане на подметките по заледената земя. — Не — изрече тя отново, по-високо, но не така настойчиво, защото простичката дума й бе прозвучала като унизителна молба.

В отговор Гилбърт мушна ръката й под мишницата си.

— Ще има и други нощи, Ейдит.

Тя замря, не смеейки да проговори.

Той се усмихна, но лунната светлина като че ли изтри от лицето му всяка следа от веселост.

— Струва ми се странно, че Мария те държи така затворена. Не би могла да възрази, ако предложа от време на време да те придружавам на кратка разходка.

Ейдит си възвърна гласа.

— Ще направите това за мене? Защо?

Гилбърт потупа ръката й.

— Изглежда и двамата имаме нужда от приятел. Аз мога да ти предложа услугите си като придружител, а ти в замяна можеш… да разговаряш с мене. Искам да науча повече. Мария е ужасно мълчалива.

Предложението му й се стори невинно; тогава защо сетивата й се наостриха, карайки я да се взре отвъд думите на Гилбърт и да потърси по-дълбокото им значение? Но примамката на обещанието му притъпи бдителността й. Ейдит кимна утвърдително, пожелавайки си да можеше също толкова лесно да се отърси от чувството, че е сключила лоша сделка.

 

 

Усещайки в гърба си острието на меча на Уолтър, който го бодеше при всяка стъпка през двора на Лангуолд Хол, Ротгар вървеше покорно като добре обучено муле. Това, което беше научил през изминалите месеци, беше цената на привидно покорното поведение, макар че то прикриваше бушуващия в гърдите му гняв.

Гордостта обаче беше тънък саван за всеки труп.

Уолтър успя да задържи върха на меча си опрян в гърба му, докато отваряше вратата на кокошарника. Отвътре се разнесе остра, щипеща очите миризма на птичи курешки. Дори най-добре обученото муле би се поколебало да влезе в подобно място, помисли Ротгар, отказвайки да пристъпи и една крачка напред. Съпротивата му обаче не направи никакво впечатление на Уолтър, в чиито вени явно течеше говедарска кръв. Използвайки коляното си като лост, норманският рицар тласна Ротгар и той политна в кокошарника.

Задушливото, тъмно като бездна пространство изведнъж оживя. Ротгар обви глава с ръцете си, за да я предпази от разлетелите се в паника птици. Но не успя да предпази по този начин ушите си от пронизителното кудкудякане, докато пернатите обитатели на Лангуолд изразяваха възмущението си от неговото нахлуване. Диво махащите криле цепеха въздуха, усилвайки вонята невъобразимо, като същевременно вдигаха във въздуха и утаилите се по земята пера, които започнаха да се навират в носа и устата му. Невидимите паразити подушиха новодошлата кръв и малките им смучещи устица се впиха в прясно остърганата кожа на главата и лицето му.

Ако трябваше да умре, би избрал нормански меч пред затрупване с кокоши курешки.

Клекнал ниско до земята, Ротгар се осмели да отвори едно око и видя лунен лъч да пронизва тъмнината. Няколко лунни лъча се бяха промъкнали през някакви дупчици, не по-големи от върха на карфица. Той падна на колене и запълзя към тях с усърдието на поклонник, приближаващ се към статуята на своя светец покровител. Притисна плътно лицето си към цепнатините в дървото и изсумтя силно, за да прочисти носа си от попадналите в него пера. Дори в сънищата му въздухът на Лангуолд не беше толкова свеж, колкото сега, когато го вдъхваше през тези дупчици.

Кокошките лека-полека щяха да се успокоят, ако той останеше неподвижен, за да им даде възможност да свикнат с присъствието му. Затова коленичи до стената, вдишвайки жадно въздуха, и започна да размишлява над положението си.

Сам беше наглеждал строежа на кокошарника, беше одобрявал всяка закалена греда, всяка твърда като камък дъска, всеки корав кожен ремък. Здрави резета препречваха високата един човешки ръст врата; въпреки кокошата какофония беше чул Уолтър да връща всяко резе на мястото му. Нямаше смисъл да си хаби силите с вратата. Само едно резе препречваше по-малката врата, голяма колкото да мине едно пиле. Никой човек, нито дори толкова измършавял, колкото беше той в момента, не би могъл да се надява, че ще се провре през този отвор. Макар да беше жена, Мария бе избрала килията му не по-зле от всеки мъж тъмничар.

А ако успееше да избяга… тогава какво? Беше се добрал до Лангуолд за цели две седмици. Ако сполучеше някак си да се освободи от кокошарника, би ли могъл да куцука миля или две, преди да тръгнат да го преследват? Подобно разстояние нямаше да изкара и една капчица пот от хълбоците на някой нормански кон, а измършавелият му врат щеше да достави само моментно удоволствие на рицаря, свикнал да сече главите на далеч по-мощни неприятели.

Въпреки всичко би приел такава участ. Но, затворен при кокошките, той зачака решението на норманите.

Птиците се поуспокоиха, накацаха по прътовете и зашъткаха. За разлика от Мария, която въпреки привидното си спокойствие не преставаше да стои нащрек.

Никоя от жените в света на Ротгар не го беше подготвила за среща с такава като нея. Доколкото той знаеше, жените служеха. Печаха хляб и готвеха. Някои перяха туники, докато други стържеха гърнета и подове. Някои топлеха леглото му, а на другата сутрин си тръгваха, за да тъкат дрехи и да леят свещи.

Майка му създаваше подобен вид работа за цяла армия жени. Тя самата работеше от съмнало до мръкнало, не спираше да шие и да бродира, докато отслабналото зрение не я накара да спре. Същото това слабо зрение беше причината да падне, когато се озова твърде близо до брега на реката по време на пролетното пълноводие, и после умря от треската, която беше хванала след ледената баня.

Не, майка му не притежаваше силната воля на Мария. Той се съмняваше дали и безценната за сърцето на Ейдит, абатиса на Марстън, притежава способността да налага волята си на непокорните нормански рицари и да наложи лишения от разсъдък любител на кукли за господар на народа на Лангуолд.

И докосването на абатисата не би могло да събуди такава безсрамна жажда в слабините му, която заглушаваше глада, глождещ стомаха.

Но пък защо не. Ротгар не беше виждал жена половин година или повече. Може би точно затова свободно разпуснатата коса на Мария му се стори великолепна, затова бе завладян от състраданието и разбирането в златистокафявите й очи, затова допирът й, който обясняваше само къде е бил ранен Хю, бе накарал кръвта да забушува във вените му.

Да, може би ако се подложеше на големи дози от завладяващото присъствие на Мария, това щеше да направи лицето и фигурата й по-малко привлекателни. Но малката доза му оказваше непреодолимо привличащо въздействие. Размислите на тази тема бяха интересно занимание, което му позволяваше да се измъкне от заобикалящата го среда, и той се улови, че се пита какво ли ще е да прекара известно време с жена, способна да мисли сериозно, остроумна и схватлива.

Когато една кокошка изкудкудяка и едно петле нададе приглушен вик, съдейки по схванатите си крайници, Ротгар разбра, че не някое негово движение ги е обезпокоило. После видя, че светлината, която проникваше през игловидните отвори, изглеждаше доста по-различно и вместо сребристите лунни лъчи оттам се процеждаше бледнината, предшестваща зазоряването. От гложденето в очите си разбра, че навярно е задрямал с мечти за Мария, колкото и невероятно да му се струваше.

Рискувайки да разгневи пилците, той леко помръдна, за да си облекчи краката. Съкафезниците му протестираха умерено и в първия момент той не разбра, че стърженето и драскането идват отвън. Издумкване по вратата привлече вниманието му.

Прислужничките от кухнята предпочитаха този час от деня, преди разсъмване, за да избират птици за готвене. Слабата светлина замайваше главите на птиците и те не забелязваха кога някоя от тях клюмва с извит врат.

Но при вратата не стоеше някоя сънена жена, усети той. Мъжки гласове, тихи и авторитетни, издаваха повече сила, отколкото беше необходима, за да се извие вратът на някоя кокошка. Шумът разбуди пилците и пърхането им удави всяка надежда на Ротгар да долови нещо от думите, но нямаше нужда да разбере какво казват, за да се сети, че се интересуват само от един определен врат в този кокошарник.

Единични стъпки се приближиха към стената, зад която беше Ротгар, и някой, явно запознат с навиците на пернатите в имението, отвори вратичката за пилета. Птиците, мигайки с червените си очи срещу светлината, изпърхаха от прътовете си и се изнизаха към двора, оставяйки го на неведомата му съдба.

Ротгар изправи гръб и размърда крака, карайки кръвта да се раздвижи из тях, за да може да се изправи. Щеше да посрещне посетителите си на крака.