Дона Валентино
Покорена от една целувка (17)

16

— Слушай. Ето пак.

Ротгар спря да копае, за да чуе какво му казваше Афлег. Всички други копаещи направиха същото, заслушани в странния, ехтящ крясък, по-смразяващ от влажния, остър вятър, който раздвижваше настъпилата тишина.

Това е Хю, помисли Ротгар. Втори вик процепи въздуха и неизказаната божа в него накара заслушалите се мъже да трепнат и да си разменят нервни погледи.

— Измъчват някой англичанин — прошепна Афлег.

Ротгар изсумтя неодобрително и започна отново да копае. Отначало се беше опитал да убеди селяните, че няма такова нещо. Запита ги: „Кого от нас са измъчвали? Аз не видях никакви затворници, докато бях там, и вижте, освободиха ме и мене.“ Но нямаше никаква полза. Тя вярваха, че норманите си нямат друга работа, освен да измислят разни изтезания, а не можеше да ги убеди, че не е така, без да издаде тайната на Хю.

— Тук ли да сипвам пръстта, ми… Ротгар? — запита един от селяните, Стиганд.

Задъхан от усилието, Стиганд вдигна напълнената лопата, очаквайки напътствия от Ротгар, както кученце очаква някой да му хвърли пръчка.

Десетки, стотици пъти на ден, откакто беше започнал да работи тук, го засипваха с безсмислени въпроси. Изправен пред недосетливостта на Стиганд, на Ротгар му се дощя да присъедини към стоновете на Хю и своя вик на досада. Ако беше на мястото на Гилбърт, и на него щеше да му се доще да ги бичува до смърт. В миналото, когато беше лорд, не виждаше ли глупостта им? Не си спомняше непрестанни колебания и недоумяващи погледи да са посрещали всяка задача.

— Ето тук, Стиганд — посочи той, възпирайки недоволството си, като трепна вътрешно при мисълта какво щеше да се случи след малко. И както очакваше, десетина мъже с пълни лопати се завтекоха към същото място.

— Не тук, Тос — извика той, потискайки нетърпението си. — Ти и Уот започнете наново ето там.

Той подчерта думите си с бързо махване с ръка, а после прокара длан по лицето си, възпирайки упреците, които му се искаше да изкрещи, когато Тос и Уот му хвърлиха недоумяващи погледи и нерешително изхвърлиха товара на лопатите си на посоченото от него място.

Боже господи, човек би помислил, че не знаят, че строят замък.

Очите на Ротгар се разшириха от внезапното прозрение.

— Стиганд, Тос, Уот, елате тук. — Той махна към мъжете. — Всички елате по-близо.

Когато мъжете се подчиниха, той погледна към нормандеца Юстъс, който надзираваше строежа. Макар Юстъс да се намръщи на неочакваното забавяне, остана на мястото си, както беше правил много пъти, откакто разбра, че Ротгар може да кара хората да не спират да работят.

— Разбирате ли каква работа вършите тук? — обърна се Ротгар към Стиганд, но всъщност и към всички мъже, които обгръщаше с поглед.

— Че кой разбира? — отвърна Стиганд с донякъде войнствен тон. — Копаем дупка.

— Да — долетяха приглушени гласове.

— Глупава работа — обади се някой от задните редици. — Съсипваме хубавото пасище, ето това правим. Не ми се струва редно.

— Карат ни да отъпкваме силно пръстта, няма да бъде добре нито за посеви, нито за паша.

— Никой ли не ви е обяснил тази работа? — запита Ротгар.

— Лейди Мария ни събра веднъж — обади се Уот. — Тя говори нашия език и каза, че трябва да идваме тук всеки ден и да копаем.

— Да — потвърди Стиганд. И кимна към Юстъс. — Тогава оня ни заломоти нещо, взе да чертае нещо в пръстта.

И селянинът използва върха на лопатата си, за да нарисува кръг в твърдата земя.

— И после почна да тъпче отгоре, ето така — допълни Тос, удряйки в центъра на кръга с дръжката на лопатата.

Ротгар взе да разбира; кръгът представляваше онзи ров, който трябваше да бъде изкопан, а центърът беше хълмът, на който скоро щяха да се издигнат защитните стени и укрепената кула. Да се изнесе пръстта от рова и да се отъпче като хълм. Ясно беше за него, който беше виждал с очите си нормански замъци; но може би беше неразбираемо за простите селяни, които никога не бяха напускали пределите на имението Лангуолд.

— Какво според вас е искал да каже Юстъс?

Той не искаше да ги обиди, ако наистина бяха схванали замисъла.

Стиганд изсумтя и сви пръстите на едната си ръка, пъхвайки грубо между тях показалеца на другата.

— Ясно е като бял ден. Ще си правят удоволствие с жените ни, ако не изкопаем проклетата им дупка.

Хор от нестройни потвърждения, придружени от бляскащи, яростни погледи, посрещна думите на Стиганд.

Ротгар затисна уста с ръката си, за да скрие усмивката, появила се при представата как Юстъс отъпква земята, а мъжете си мислят съвсем различно нещо.

Мария беше нарекла тези хора твърдоглави и упорити. Той самият преди малко се беше усъмнил в интелигентността им. Хората от Лангуолд не бяха нито несговорчиви, нито глупави — просто никой не им беше казал с думи, които да могат да разберат, какво се очаква от тях.

Ротгар им обясни. Каза им, че пръстта, която изкопават от рова и трупат в центъра, постепенно ще образува висок хълм сред равнинните земи на Лангуолд. Показа как водата ще бъде отбита от река Лангуолд, за да запълни изкопа, и ровът ще стане трудно преодолима преграда за нападателите.

На ръба на рова ще бъдат издигнати отвесни стени, вътре в тях ще има втори пояс от укрепления, а между двата ще се оформи вътрешен двор. Животните ще пасат там в мирно време, а ако ровът бъде преодолян при нападение, вътрешният двор ще стане още една отбранителна линия.

В самия център на кръга щеше да се издига укрепената кула с големи складове на първия етаж, за да се съхранява реколтата от имението през зимата и да бъде запазена от евентуални грабители. Норманите щяха да живеят в горните етажи на кулата.

Хората мълчаха дълго, след като Ротгар привърши с обясненията. Тогава Уот запита:

— Значи норманите ще са си на сигурно място с всичката ни реколта, ако някой вземе да нападне. Ами ние, ми… Ротгар?

— Имението ще си остане. Най-вероятно норманите ще го използват за черква. Но вашите колиби ще бъдат съборени…

— Не! Домовете ни!

— … и нови ще бъдат построени близо до замъка — извиси глас Ротгар, за да заглуши страховете на селяните.

— Нови колиби ли? — запита Стиганд, пак с израза на послушно кученце.

Другите мъже замълчаха изведнъж.

— Да — каза Ротгар, успокоен от настъпилата тишина. — Нови колиби, вътре с огнище. Норманите имат начин да отклоняват дима от огъня, така че колибата няма да бъде цялата в сажди. На жените ви това много ще им хареса.

— Моята Беси няма да иска да се мести. Хич няма да ще нито нова колиба, нито ново огнище — изсумтя Уот.

— Няма да има избор, ще трябва да се премести — каза Ротгар. — Норманите трябва да ви държат близо до замъка, за да ви съберат и да ви защитят, когато дойдат нападатели.

— Кой да дойде, ми… Ротгар? Копелето Уилям не може да нападне нещо, дето вече го е завоювал.

— Някой ще дойде — продължи Ротгар, спомняйки си разказите за минали и по-скорошни нашествия. — Все някой идва.

— Че норманите откъде ще знаят, че са ги нападнали, ако стените ги обграждат и им пречат да виждат?

— Те ще поставят някого да наблюдава от върха на кулата. Този човек ще вижда всичко и ще даде знак навреме, за да ви съберат всички вътре.

— Значи кулата ще е по-висока от колиба? — запита Стиганд.

— Колкото десет колиби или дванайсет, сложени една върху друга — отвърна Ротгар.

Над събраните мъже отново се спусна тишина, в която те се мъчеха да смелят замайващата новина. Един от по-младите мъже. Джем, като че ли беше погълнат от изучаването на кръга и чертата, която Ротгар беше нарисувал на земята, за да изобрази река Лангуолд.

— Разбираш ли. Джем? — запита приветливо Ротгар.

— Да. — Джем сви вежди, вдигна очи към Ротгар, изчерви се и се намръщи силно. — Чини ми се, че водата в тоя изкоп… ров…, ще стане ужасно мръсна, няма да е годна за пиене нито за хора, нито за животни. Ами ако изкопаем дълбок канал чак до реката, и да го облечем с глинени плочи? И да може да се източва застоялата вода?

— Ей сега ще кажа това на Юстъс — отвърна Ротгар и потупа младежа по гърба.

Усети странна гордост, породена от неговите селяни; бяха се скупчили около кръга, говореха един през друг, внезапно поискали да вършат работа, която си струва, предлагаха нови неща и се смееха на собствените си недоразумения.

Ротгар почувства как космите на тила му настръхват; Юстъс, без съмнение, вече се дразнеше заради толкова дългото прекъсване на работата, но на Ротгар не му даваше сърце да пресече вълнението на хората. Все пак чувството, че някой го наблюдава, не го напускаше и той хвърли поглед през рамо.

Сбруята на кобилата лъщеше на слънцето. Косата на Мария, пусната както обикновено, се развяваше леко под ветреца. Като я видя, сърцето му се разтанцува, пулсът му се ускори; във вълнението на мига беше лесно да забрави предателството й, дощя му се да сподели току-що станалото с нея.

Ела и виж, Мария, копнееше да я повика той. Те имаха нужда от мене да им обясня. Сега вече ще ти построят хубав замък. А Филип може да се пукне. Може би беше права да ме накараш да остана тук.

Но един нов, сърцераздирателен вик, долетял откъм покоите на Хю, отекна над Лангуолд и още една фигура на конник вплете силуета си в пейзажа. Бойният кон на Гилбърт Криспин се извисяваше над кобилата на Мария и когато норманският рицар се наведе, за да я целуне, едва не падна на земята; по-скоро щеше да падне, ако Мария не беше вдигнала ръце, за да го задържи. Ротгар се обърна, не искаше да види как тя прегръща нормандеца, а когато отново се осмели да погледне към тях, не видя нищо друго, освен гърбовете им и блясъка на подковите, докато двата коня се отдалечаваха, галопирайки един до друг.

 

 

Гилбърт гледаше как Мария изважда ръка от глиненото гърненце, наблюдавайки как светлите, млечнобели бучки мехлем се топят от топлината на тялото й и се стичат като ясни, бляскащи ручейчета по кожата й. Наклони глава и оголи врата си, за да може тя да го намаже, копнеейки скоро да почувства успокоителния ефект на лекарството. Напоследък му се струваше, че в кръвта му бушува огън, изтощава силата му, замъглява зрението му и замайва ума му с мъгляви, неразбираеми видения.

Както сега… за момент му се стори, че ръката на Мария, с палец, притиснат към останалите пръсти, придобива плоската, триъгълна форма на змийска глава, свитите й пръсти са закривените змийски зъби, а мазилото капе като отрова в раната му.

И тогава отново усети пръстите й по кожата си, хладни върху подутото място, където саксонското копие го беше одраскало. Усещаше как жизнената му сила пулсира под твърдия й допир, където тя втриваше мехлема в почти оздравялата му рана. Той се усмихна; Ейдит сигурно също беше влюбена в него. Иначе защо бе предприела това дълго пътуване с Уолтър, за да вземе лечебната настойка от монахините?

Отпусна се назад с въздишка, наслаждавайки се на манипулациите на Мария. Какво щеше да прави, за да се облекчава, когато раната се затвори, пресичайки достъпа на мазилото? Тогава тя щеше ли да иска да го докосва, без да използва раната като претекст? Затвори очи, представяйки си как билковата настойка се смесва с кръвта му, капка по капка, как се разлива из тялото му, овладя го благословено вцепенение, притъпяващо паренето, което понякога го караше да пожелае да си свлече кожата. Също като змия.

Ах, може би това обясняваше защо ръката на Мария му напомняше на змийска глава. Той разтърси глава, за да отхвърли обезпокояващата го мисъл.

— Не знам кое повече ме успокоява, дали лекарството, или твоето докосване — каза той и отдавна забравена нежност се прокрадна в гласа му, докато се наслаждаваше на допира на пръстите й. — Смея ли да се надявам, че ставаш по-благосклонна към мене, Мария?

— Не се случва всеки ден нормански рицар почти да се сгромоляса върху мене — отвърна тя толкова весело, че той не би могъл да се обиди от това, че тя му припомни за вчерашната унизителна загуба на равновесие посред бял ден, пред очите на оная саксонска сбирщина.

— Не знам какво ми стана — измърмори той. — Никога не са ме сваляли от седлото на турнир и изобщо не съм падал от коня си ей така, без никаква причина.

Унижението му щеше да бъде по-малко, ако саксонецът Ротгар не се беше случил там да го види. И вече щеше да си е получил заслуженото, но същата онази слабост, която едва не събори Гилбърт от седлото, възпря меча в ръката му.

Мария прилежно изтри пръстите си във вълнения парцал, затъкнат в саксонския колан, който напоследък беше решила да носи. Коланът й отиваше, макар очевидно да беше правен за жена с по-едър ръст. Той се спускаше ниско на хълбоците й, подчертавайки тънката й талия. Инкрустираната със скъпоценни камъни кама, висяща в ножница на колана, беше красива играчка, червените и белите камъни проблясваха в треперливата светлина на огъня, очертавайки примамваща линия от кръста към нейната женственост. Веднага щом се отървеше от това странно вцепенение, което владееше тялото му, той щеше да екзекутира Ротгар от Лангуолд пред всички обитатели на имението. Тогава Мария със сигурност щеше да преодолее отвращението си, предизвикан от допира на саксонското копеле, и той щеше да бъде свободен да последва пътеката, очертавана от тази кама.

Гилбърт почувства как топлината на мислите му се разгаря в него, заплашвайки да надмогне успокояващото действие на мехлема.

— Може би просто бях пленен от вида ти, годенице моя. Изглеждаше много привлекателна, Мария, с коса, развявана от вятъра и със замъка Лангуолд, добиващ очертания зад гърба ти.

— Трябваше да те оставя да паднеш на земята. И като се удариш здравата по главата, да престанеш да ходиш по петите ми.

И сякаш за да отнеме жилото от думите си, тя още веднъж потопи пръсти в мехлема и ги долепи до кожата му.

— Можеше да не загубя равновесие, ако не се беше дръпнала, когато посегнах към тебе — възрази Гилбърт. Усети как пръстите й трепват по кожата му и затвори очи, залутан в спомените от миналото, когато искаше само едно: да се хареса на тази жена. — Струва ми се, че нещо не е наред. Страхувам се за теб, Мария. Никога не съм искал да се отдръпваш при допира ми.

Това беше най-доброто извинение, което можа да намери, че продължаваше да нанася синините, които загрозяваха прекрасната й кожа. Но, божичко, тази жена понякога го подлудяваше. Той задържа дъха си, очаквайки някаква реакция от нея, някакво неохотно признание, че му прощава, но пристигането на Уолтър сложи край на тази надежда.

— Имате посетители — съобщи Уолтър с кисела гримаса, докато се приближаваше към тях.

— Ти какво, да не си станал пазач на вратите — озъби се Гилбърт, недоволен от нахлуването му.

— Защо не. И без това какво друго да правя — изръмжа Уолтър, без да обръща внимание на сарказма.

— Горкият Уолтър — обърна се Гилбърт към Мария с подигравателна въздишка. Кипящият огън в кръвта му го караше да се чувства замаян. Твърдоглавият, самонадеян, бащински настроен Уолтър беше удобна мишена за подигравки. — Гордостта му е наранена, че му отказват достъп до Хю — първо Фен, сега и Ейдит. Не че обвинявам Хю. Ейдит не е толкова красива като тебе, любов моя, но лицето й е по-приятна гледка от това на твоя стар рицар. Дори идиот може да забележи разликата.

Това беше грешка. Обикновено Мария сериозно се засягаше от обидите по адрес на Хю, но сега като че ли не забеляза какво се беше изплъзнало от устата на Гилбърт.

— Недоволен ли си, Уолтър? — запита тя с приятелска загриженост, която възбуди ревността на Гилбърт.

Грижеше се прилежно за раната му, говореше с него, дори се смееше, но нежността и великодушието й сякаш винаги бяха насочени към други. И ето я сега как разговаря без притеснение със стария, побелял Уолтър, който изобщо не заслужаваше това.

О, да, той би могъл да разклати малко илюзиите на Мария за нейния скъпоценен сър Уолтър, но войниците не разнасяха клюки за подвизите на другарите си. Не и ако им е мил животът.

— Не се страхувай, Мария. Той си взема удоволствието, когато му е угодно — задоволи се да каже Гилбърт.

Лицето на Уолтър бе зачервено, издаващо, че прекарва дълго време на открито, изложен на хапещите зъби на вятъра. По-червен ли изглеждаше от обикновено поради неговата шега? Уолтър да се изчервява? Глупости. Самата тази мисъл накара Гилбърт да се изсмее на глас.

— Сегашното състояние на Хю изисква повече присъствието на Ейдит — обърна се Мария към Уолтър, без да обръща внимание на веселото настроение на Гилбърт. — Напоследък не понася никой друг човек, освен нея, Фен и мене.

— Тоя Фен най-много ме дразни. Не мога да остана и за миг насаме с Хю, откакто спаси това тъмнокожо горско създание — каза Уолтър, хвърляйки оскърбен поглед към Гилбърт. — Най-напред яздех с баща ви, после с милорд Хю, в добри и лоши времена, и ми е много тежко да го чувам как стене от болка. Хю винаги е разчитал на мене.

— Мога да си спомня един-два пъти, когато отсъствието ти може да е било по-скоро благословия, отколкото помощ — подхвърли Гилбърт. — И, Уолтър, ти не си бил винаги толкова прилежен. Хайде, Мария, питай го за нощите, когато е отсъствал, за да бъде с любимата.

Тогава Мария вдигна ръка от врата му и докосна ръкава на Уолтър. Цялото добро настроение на Гилбърт се изпари; ако имаше повече сили, би откъснал главата на тоя противен дъртак. Но туптенето в краката известяваше завръщането на бушуващия огън, мъгла се спусна пред погледа му, запуши ушите му, не можеше да вижда и да чува ясно. Сякаш от голямо разстояние ги чу да си говорят.

— Вярно ли е, Уолтър? Намерил си си любовница?

Триумфална усмивка размърда устните на Уолтър. Боже господи, човек би могъл да си помисли, че е открил голямата си любов! Гилбърт лениво се запита как саксонската курва на Уолтър би нарекла онова, което се случваше между тях.

— Да, милейди — каза Уолтър. Странно изражение се мярна по лицето му. — Отдавнашната ми мечта май е на път да се сбъдне.

Гилбърт се отпусна назад с презрително изсумтяване.

Както я гледаше през кълбящата се мъгла, Мария му изглеждаше по-красива от всякога. Усмивка озаряваше очите й, приятно чувство смекчаваше чертите й.

— Чудесно е, че си влюбен, Уолтър. Сега можеш да се ожениш и да си създадеш дом. Освен ако не избързвам?

— Не съм мислил за женитба — изрече бавно Уолтър, — но може би няма да е зле. Тогава няма да ме е страх, че ще я загубя.

— О, Уолтър, сигурна съм, че тя няма да знае как да покаже обичта си — пошегува се Мария. — Можеш да поискаш къщичка, докато замъкът се построи.

— Благодаря ви, милейди, но тя си има собствено жилище.

Гилбърт се опита да се поизправи, но усилието му се стори твърде голямо. Противно му беше да слуша как Уолтър се хвали със завоеванията си, нещо в него му шепнеше, че не е редно Мария да сияе от щастие за възможния брак на Уолтър, а всяко напомняне за нейния брак с него да я кара да помрачнява.

— Ти май беше станал портиер — обърна се той към Уолтър. — Ако така си решил, поне си върши работата както трябва. Кой търси компанията ни?

— Две сбръчкани стари монахини — каза Уолтър със странно изражение на лицето, макар че все още се усмихваше на Мария.

— Стоят вън и грачат като някакви врани, молят за вашето благоволение да ги приютите за два дни. Щели да спят в обора. Щом бил подходящ за божията майка, и на тях щяло да им бъде добре там.

— Монахини. — Мария си пое дъх, дълбоко и на пресекулки. — Трябваше да ги очаквам, но се надявах… — Тя поклати глава и изопна рамене. — Отец Бруно ще ми вземе главата, ако ги настаня в обора. Трябва да бъдат наши гости тук, в къщата.

Отшумяващото въздействие на мехлема позволи на Гилбърт да се замисли по-дълбоко над нежеланието на Мария да приеме христовите дъщери, особено по време на великия пост. Кръвта продължаваше да бушува в него. Успя да събере сили не само да кимне към Мария, но и да даде с ръка малък, едва забележим и предварително уговорен знак на оръженосеца си, сигнал, че трябва да я наблюдава. Не му дойде на ума да се замисли над смешната, натрапчива представа за ръката на Мария като змийска глава, която забива отровните си зъби във врата му.

 

 

Макар да се беше замисляла понякога над това, сега Мария беше напълно убедена, че господ е против нея. Не можеше да има друго обяснение.

Защо точно в деня, когато мехлемът на Ейдит беше дал очаквания резултат, Гилбърт трябваше да се строполи в ръцете й точно пред погледа на Ротгар? И защо сега, когато владееше Гилбърт с помощта на мехлема, две божии дъщери идваха да издигат препятствия пред устрема й към нейния любим?

Освен ако Ейдит не я беше предала…

А ако я беше издала пред монахините какво всъщност представляваше мехлемът? Дали внезапната слабост на Гилбърт бе само естествена реакция на уморен мъж?

Доброто възпитание предполагаше тя да посрещне монахините в залата и да им предложи храна. Всички знаеха колко усърдно постят монахините, поради бедност или от истинско духовно усърдие. Тези двете като че ли бяха прекарали многобройни дълги дни в пост и на колене.

— Заповядайте — подкани ги Мария, докато ги настаняваше край дългата маса до огнището, поднасяйки им блюда с резени бекон, сирене и уханни самуни хляб.

Макар тя да нямаше апетит, самата миризма беше достатъчна, за да напълни устата й със слюнка. Ако имаше късмет, те щяха да се увлекат в храната и гледката щеше да разсее пазачите й, така че тя да има време да отскочи до Ротгар.

Монахините наведоха глави и започнаха да се молят, макар че по-младата от двете хвърляше замечтани погледи към блюдата.

— Заповядайте, пийнете — и Мария постави димящи чаши с греяно вино пред тях. — Сигурно сте измръзнали и ожаднели от пътуването.

— Топяхме сняг в устите си — отвърна по-младата с тих и плах глас.

Старата й хвърли строг поглед, за да я накара да замълчи.

— Аз съм абатисата на Марстън — каза тя, обръщайки се към Мария с глас, изпълнен с естествена увереност на човек, чиято единствена дума е в състояние да накара хората да хукнат да изпълняват. — Оценяваме вашата щедрост, но може да не желаете да споделим с вас трапезата ви, когато научите повода за нашето посещение.

Раменете на Мария хлътнаха. Какво ли ще искат монахините… — бродирана олтарна покривка, редовна доставка на масло и яйца, един-два бута от заклани прасета? Никой не би могъл да им откаже храна и питие.

Освен ако Ейдит не я беше предала.

Нямаше смисъл да се отлага неизбежното. Мария направи усилие гласът й да прозвучи приветливо.

— Сър Уолтър каза, че имате намерение да молите за някакво благоволение от брат ми по случай Великден. Бих могла да заместя Хю — той разбира много малко английския език. Може би мога да ви изслушам сега, защото иначе залата става твърде шумна.

— Искаме Ейдит — каза абатисата, потвърждавайки най-лошите страхове на Мария. — Искаме да я отведем със себе си, за да може да даде обет.