Дона Валентино
Покорена от една целувка (20)

19

Мога да направя това.

Съвършената яснота, безкрайната простота на тази мисъл за момент прогониха цвърченето и чуруликането, които заплашваха отново да овладеят сетивата на Хю.

Привидно безкрайната опашка от просители преди пребитата саксонка беше минала пред него като насън, изкълченото им произношение не му позволяваше да различи смисъла на думите, който беше усвоил, научавайки техния език. Схващаше тук една дума, там цяло изречение, но какво разбираше от дъски за покрив, грънци или кошове за жито? Затова се беше съгласявал с всичко, без да го е грижа какво точно обещава, разбирайки само, че съпругата му стиска ръката му и се усмихва с плаха гордост, а сестра му милосърдно одобрява всичко.

Трябваше да послуша съвета на Ейдит да се оттегли в стаята си след тържественото представяне и да остави Мария да се оправя с тези хора. Но тогава беше влязла онази жена. Едно място близо до тила му беше изкрещяло в агония при вида на подутото й лице; бе почувствал собствената си глава разбита и туптяща само при мисълта какво ли е изпитала тази нещастница. Горката, горката женица. Не можеше да откъсне поглед от нея, макар че светлината на огнището изведнъж му се стори много по-ярка, сякаш пронизваща черепа му чак до дъното на очните орбити с неприятна, позната болка.

— Искаш да се омъжиш за Ротгар?

Той повтори молбата на саксонката само за да бъде сигурен.

— Всъщност тя не го иска наистина — избъбри задавено Ротгар. — Аз изоставих задължението си да бдя над нея, но се кълна, че никога повече няма да пострада.

— Мое право е да искам това — настоя жената, хвърляйки яростен поглед към Ротгар, стиснала решително устни.

Това мога да направя. Но трябва ли?

О, какво не би дал за един миг разговор насаме със съпругата си! Но не, някакво неясно и неприятно нещо, свързано с Ейдит и Ротгар, витаеше наоколо, недосегаемо за мисълта му. Мария стоеше вцепенена, вгледана в саксонката, а лицето й беше пребледняло. Нима я беше страх, че той няма да й даде закрилата си? Съпругата му, сестра му, тази саксонка… така уязвима пред собствените му хора, не само Гилбърт… Уолтър, дори привидно безобидните млади оръженосци… жени, военна плячка, но толкова глупаво, толкова ненужно беше мъжете да злоупотребяват с тези, които не могат да им откажат. Трябва да говори с всички, от най-нископоставения оръженосец Робърт до верния Стивън. Но къде ли са тези двама неблагодарници?

— Имам това право — повтори саксонката.

За миг му се стори, че тя се олюлява, сякаш всеки момент щеше да припадне. Съчувствени ръце се протегнаха да я подкрепят. Едно дете се откъсна от ръцете на Ротгар от Лангуолд. Оръженосецът на Гилбърт се втурна и моментално хвана ръцете на Ротгар, защото веднага щом се освободи от детето, саксонецът направи движение, сякаш се канеше да се хвърли върху Гилбърт и да го смаже. Ротгар се задърпа да се изтръгне от оръженосеца, а детето се затича към жената, взирайки се в лицето й… личицето му беше така обезпокоително познато, приличаше на, на…

— Как е името ти, жено? — запита Хю.

— Наричат ме Хелуит.

— И защо се спря на този мъж?

— Защото няма други. Всички мъже в Лангуолд са женени или мъртви, след като отвърнаха на бойния призив на Харолд. Освен това, момчето го обича.

Момчето — ето какво го безпокоеше; момчето, толкова приличащо на Ротгар, жената, която твърдеше, че има право да иска Ротгар за съпруг, детето, което се притискаше към Ротгар като клонка бръшлян, вярващо само на него в мига, когато всички други му вдъхваха страх. Възможно ли е да са баща и син, господар и любовницата му? Дължеше много на този Ротгар, сам го беше признал. Ако някога е имало нещо между тези двамата, бракът можеше пак да разпали пламъка.

— Не, Хелуит. Ще се грижа за тебе и за момчето, но не мога да се оженя за тебе.

Ротгар пак се помъчи да се освободи от оръженосеца. Хелуит не обърна внимание на думите му.

— Имам нужда от мъж, да ме закриля, лорд Хю, да се грижи за земята, която ми е дадена.

Това мога да направя!

— Тази Хелуит наистина ли има земя? — обърна се Хю към Уолтър.

— Да, няколко акра безплодна земя в гората и една колиба. Но те моля да не обръщаш внимание на искането й.

Довереният му рицар говореше така, сякаш в гърлото му бяха заседнали камъчета. Нищо чудно.

След като години наред беше усъвършенствал умението си да преследва саксонците, честта му на рицар беше засегната от това, че подобно богатство се дава на бившия враг, но Уолтър, непритежаващ земя ерген, не можеше да разбере колко голям беше дългът му към Ротгар. И докато тези мисли се гонеха в главата на Хю, Уолтър моментално сбута Гилбърт по тила.

— Не го прави, Хю — обади се Гилбърт.

— Нямаш право! — изскърца Филип. — Лангуолд не може да се реже като парче еленско. Тя няма право на никаква земя! Уилям ще разбере за това, когато му кажа…

— Излез оттук, Филип — изрева Уолтър, — иначе ще изтърсиш нещо толкова глупаво, че няма как да се забрави.

Хю не им обръщаше внимание. От Ротгар беше получил земя, дори съпруга; някой ден, дай боже — и син. С един великодушен жест можеше да възстанови справедливостта. Според декрета на Уилям жалките акри на Хелуит без съмнение бяха върнати на Хю, но той можеше да ги даде на Ротгар, колибата също, без съмнение доста по-малка от Лангуолд Хол, но достатъчен подслон, освен това и една хубава женичка за съпруга, и син здравеняк. Спалнята зовеше Хю, примамваше го с обещанието за сладък отдих, спасение от шума, от светлината…

— Свещенико! Ела насам!

Отец Бруно се приближи към Хелуит.

— Ротгар от Лангуолд, застани до невестата си!

За учудване на Хю Мария издаде лек вик на отчаяние и се свлече на пода. Жени и сватби — винаги непредвидими неща. Но и той на собствената си сватба се бе олюлявал, упоен и почти неразбиращ. Оръженосецът на Гилбърт, невероятно бърз в ръцете, пусна Ротгар и с плавно движение подхвана Мария. Рефлекси на роден рицар… трябва да се погрижи за обучението му. Приближи се и Уолтър, сякаш не вярваше, че той е способен сам да се оправи с настъпилата бъркотия.

Гилбърт заговори нещо несвързано за съкровища, обявяване на годеж в черквата, нещо за кръвно родство, твърдеше, че свещеникът е казал, че никой не може да се жени преди Великден.

— Помислете, милорд — настояваше рицарят, прибягвайки до титлата, която отдавна не бе употребявал към Хю. — Този мъж е ваш враг. Жената само създава неприятности. Те ще заговорничат против вас, от това ще произлязат всякакви злини.

— Мисля, че това по-скоро разрешава проблеми, а не ги създава. Ще поговорим надълго и нашироко с тебе, но по-късно — каза Хю, знаейки, че Гилбърт ще отстъпи, както винаги, когато бъде предизвикан.

Верен на себе си, Гилбърт изсумтя възмутено и излезе от залата с неуверена, накуцваща походка, съвсем различна от обичайните му уверени крачки. Копнеещ за тишината на спатията, която споделяше с Ейдит, Хю обърна глава, която вече много го болеше, и се вгледа в свещеника.

— Трябва ли ви специална книга, отче?

— Не и за тази церемония — отвърна отец Бруно.

Хю зърна, че младият оръженосец, който винаги забелязваше кога има нужда да се направи нещо, беше уловил Ротгар за лакътя и го водеше напред, а той, със сковани крачки и посивяло като пепел лице, пристъпваше към Хелуит. Ротгар без съмнение не можеше и дума да каже, поразен от великодушието на Хю, но Хю нямаше нужда от изблици на благодарствени чувства заради това, че е изплатил дълга си. Струпалите се саксонци се усмихвала и кимаха, одобрявайки развоя на събитията.

Ротгар се изтръгна от оръженосеца и застана пред Хю леко разкрачен, сякаш готов за бой, което накара Хю да удвои вниманието си, но същевременно и болката в главата му се засили. Усмихнатите, кимащи саксонци усетиха, че се готви сблъсък, и замряха.

— Каза, че си ми задължен, лорд нормандецо — извиси се ясният глас на Ротгар. — Моля те да ми дадеш сестра си Мария за съпруга.

Смаяното ахкане, което се изтръгна от устата на стълпилите се саксонци, не можа да заглуши оскърбения вик на Хю. Езикът му се заплете, напразно търсейки думи, с които да изрази възмущението си, докато саксонецът спокойно заговори:

— Ще закрилям Хелуит и сина й, но обичам сестра ти.

— Тихо! — изрева Хю, най-накрая добил отново дар слово. В главата му се надигна страшно думтене, сякаш стотици планински джуджета млатеха с кирките си по дъната на очните му ябълки. Нима всеки тук в залата смяташе да му налага волята си още в първия ден на властването му? А сестра му… и тя ли се беше сдушила с този негов враг, че той е толкова самоуверен? Започна да се задушава, не забелязваше тревогата на Ейдит. — Много си самоуверен, саксонецо. По-скоро ще я пратя в манастир, отколкото да я омъжа за такъв като тебе.

— Хю, моля те… — започна Мария, но той я накара да замълчи с яростно махване на ръката.

— Какво… нима имаш намерение да ми кажеш, че обичаш това победено псе, Мария? Вече веднъж те омъжих за беден и безимотен мъж. Няма да го сторя отново. Сега нещата са различни, сестро. Имам земи и пари и мога да направя нещо по-добро за тебе.

— Хю…

— Стига! Още една дума и ще му отсека главата.

— Обичам я, лорд нормандецо. Не прави…

Хю затисна уши с дланите си.

— Ако я обичаш, дръж си езика зад зъбите, иначе ще й извия врата. Мъртва или в манастир, за мене разликата е малка. — Свали ръцете си, когато Ротгар пребледня и отстъпи крачка назад. — Така е много по-добре, саксонецо. — Присвил очи, за да отпусне на джуджетата с кирките по-малко светлина, той метна свиреп поглед към поданиците си. — Дадох заповедите си. Свещенико, имаш да извършваш бракосъчетание. Няма да търпя повече отлагания.

Хю посегна и хвана ръката на Ейдит. Трябваше всичко това да се свърши и двамата да избягат в усамотението на спалнята. Туптящата му глава и растящата умора, която обхващаше крайниците му поради непривичното усилие, навярно нямаше да му позволят да вкуси тази нощ съпружеските радости; гледайки обезобразената Хелуит, съдеше, че и на Ротгар ще му е съдено да прекара нощта по също толкова целомъдрен начин. Значи Мария харесва този мъж. Добре, че той си възвърна властта над себе си и ще може да намери по-подходящ човек за нея. Като цяло, днес беше свършил добра работа. Никой не би могъл да се справи по-добре.

 

 

Хората от Лангуолд, мрачни от самото начало на норманското нашествие, се хванаха за набързо уредената сватба като за оправдание, за да удвоят веселието си. Без да показват особено страхопочитание, обикновено присъстващо при изпълнението на свещената церемония, те запяха и затанцуваха, изказвайки на висок глас одобрението си, така че думите на отец Бруно, който обвързваше Ротгар и Хелуит за вечни времена, едва се чуваха в оглушителната шумотевица.

Не че Мария искаше да чуе тези думи. Самият отец Бруно изглеждаше смутен от врявата и мърмореше фрази, каквито тя никога не беше чувала по време на сватбена церемония, запъваше се, щом стигнеше до името на Ротгар, и открито намигаше с по-далечното си око към Ротгар, но може би саксонците именно така полагаха обвързващите ги клетви.

Нямаше никакво значение. Докато умът й се рееше, отказвайки да възприеме това, което очите виждаха, докато устните й продължаваха да мълвят беззвучни, празни думи на отрицание, отец Бруно направи кръстния знак над венчаната двойка, запечатвайки ненарушимите клетви.

Край. Хю и Ейдит се оттеглиха към светая светих на спалнята си. Време беше Мария да сподави протестите си, които я задушаваха, неизречените: „Трябваше да бъда аз!“ и „Трябваше да заминем, още тази нощ!“ Твърде късно беше да се вслушва в предчувствието за нещо лошо, за което намекваше Ротгар, твърде късно беше да си пожелава да се бяха измъкнали тихомълком в нощта.

Щеше да отнесе в гроба си образа му — застанал пред свещеника, с наклонена към Хелуит глава. В ума й завинаги щеше да бъде отпечатано как Ротгар впива пръсти в рамото на Гилбърт, прегърнал с другата си ръка детето на Хелуит, как Ротгар тръгва да се нахвърли върху Гилбърт, възпрян само от намесата на оръженосеца.

Мария знаеше, че Ротгар я обича; смелият му сблъсък с Хю го доказа, но връзките, които го приковаваха към жената, която вече беше негова съпруга, се простираха далеч отвъд всичко, което Мария би могла някога да познае с него. Тя си спомни деня в двора, момченцето, което го нарече „татко“, загриженият, тревожен поглед на Ротгар към набразденото от сълзи лице на Хелуит.

Беше загубен за нея.

Тя чу гласа му да вика: „Сара, Гуинет“ в притихналата вече зала. Жените побързаха към него. Заеха се с Хелуит и той я остави в ръцете им с въздишка на нежно съжаление, изпращайки я с поглед, докато жените я отвеждаха от залата. Сякаш излизането на Хелуит беше някакъв сигнал, селяните насядаха около набързо направените маси. Кухненските прислужници внесоха в залата димящи подноси с храна и скоро никой вече не забелязваше, че само Ротгар и Мария стоят вгледани един в друг през цялата дължина на огромната зала на имението.

Той направи една крачка към нея; тя направи една крачка към него. После още една. И още една. Колко висок изгледаше той! Колко широки бяха раменете му, колко добре оформено беше тялото му, как невъзможно бе да допусне, че същата тази прекрасна, мъжествена фигура беше едно и също с онзи прегладнял нещастник, който се бе озовал в краката й толкова неотдавна. Но дори тогава тя беше привлечена към него точно така, както и сега.

— Сара умее да намества кости, а Гуинет ще успокои страданията й с билки — каза той, когато двамата се озоваха достатъчно близо, за да говорят, без да викат.

— Не знаех, че имат такива умения — каза тя, трепвайки болезнено от този празен разговор, но безпомощна да промени нещата, освен ако не отпуснеше на воля сълзите, които напираха в очите й. — Имаме нужда от техните услуги за Стивън и Робърт.

— Ще ги получите в бъдеще.

Настана кратко, неловко мълчание.

— Страх ли те е, Мария?

Да! — копнееше да изкрещи тя. От Гилбърт, от живота без тебе. Но каза само:

— Сега като че ли Хю вече е готов да ме защитава.

— Да ме беше послушал — намръщи се Ротгар, привидно, без да се трогне от усилията й да скрие страховете си.

Думите му излизаха замъглени и дрезгави, сякаш трябваше да минават покрай някаква бариера.

— Ротгар, обичаш ли я?

— Да обичам Хелуит? — Той отмести поглед, съсредоточавайки се върху огъня. — Изпитвам уважение, може би, и възхищение пред силата й.

Думите му падаха като камъни върху сърцето й. Уважение, възхищение — тези чувства лесно можеха да се замъглят с времето и да се превърнат в любов. Не страст, може би, но някакво усещане за удобство, чувство за принадлежност.

Бракът й с Ранулф беше нещо такова. Така че тя добре знаеше как ще вървят нещата между Ротгар и Хелуит. Отначало помежду им може би щеше да има леко притеснение, особено ако бяха приключили по-раншния си съюз с недотам дружелюбни отношения. Ротгар щеше да прекара няколко нощи, загледан през акрите на Лангуолд към стените на имението и към замъка, мислейки за Мария.

Докато Хелуит оздравее.

Някоя нощ Хелуит щеше да го посрещне отново в леглото си. Други деца щяха да дойдат, за да се присъединят към момчето, и един ден Мария щеше да зърне Ротгар сред тълпата загрубели от тежък труд и измъчени от грижи селяни, питайки се каква ли е била тази страст, която сега като че ли заплашваше да я убие; той щеше да погледне към нея, изтощен и невесел, и щеше да си помисли, че неговата Хелуит е съвършената жена.

Но Мария би могла да споделя една незаконна страст с него, да търси начини да го приема нощем в леглото си, да го вземе за личен телохранител. Греховни, нечестиви мисли, но възбуждащи кръвта й, каращи сърцето й да бие диво и неравно.

— Трябва да ида при нея и да видя как е.

Гърлото на Мария болеше от усилието да сподави мъката си, от старанието да прогони тези греховни, непочтени видения. Той винаги щеше да трябва да отива при Хелуит; винаги щеше да се грижи за състоянието й.

— Върви — изрече тя с пресипнал и дращещ глас.

Той изпусна дъх, неравен и треперещ, все едно някой го беше ударил в корема с облечен в бронирана ръкавица юмрук. За първи път, откакто стана съпруг на друга жена, вдигна поглед към нея. Безнадеждното отчаяние, замъгляващо сините му очи, така безпогрешно отразяваше агонията, сграбчила сърцето й, че тя усети, че всеки миг може да припадне от силата на споделеното чувство. И — о, какъв срам! — прониза я внезапно яростно желание, което я накара да затрепери и да закопнее за вече забраненото му за нея докосване.

— Изглежда, сме обречени да ни управлява предаността към братята. Ах, Мария… — гласът му се скъса и той отмести очи от нея, — знаеш, че обичам тебе.

Тя жадуваше да се хвърли към него, да усети дългите му силни ръце да я обгръщат за последен път, но осъзна косите погледи и беглите подсмихвания, насочени към тях. Бог да убие това постоянно внимание към нея!

— Лоялността към брат ми ме задържа тук с един ден повече Ротгар — каза тя, — но не знаех, че и ти имаш брат… и защо трябва сега да го споменаваш.

Той се изсмя кратко, невярващо.

— Не знаеше ли, че Хелуит е съпруга на брат ми?

— Откъде можех да знам? — прошепна тя, притискайки треперещи пръсти към устните си. — Значи детето, момчето, не е твой син?

— Жената на брат ми, синът на брат ми — отвърна Ротгар. — Не мога да повярвам… дори сега, когато всичко е извършено, че отец Бруно благослови този нечестив съюз. Мария, бог да ме прокълне завинаги заради това, което ще кажа, но никога няма да мога да бъда съпруг на Хелуит. Сърцето ми, душата ми, всичко в мене копнее за тебе. Трябва да има начин да бъдем заедно.

Между двамата лежеше само една педя под, нищо друго. Но Мария бе сигурна, че никога не е имало двама души, по-разделени един от друг. Усещаше топлината на Ротгар, мириса на почтен труд, излъчващ се от него, усещаше дори объркването му и любовта, която бликаше и я заливаше с невидими вълни. По-малко от една стъпка и гърдите й можеха да се притиснат към неговите…, но никога вече тя нямаше да го докосне. Лоялността, обстоятелствата, дори бог — всички се бяха съюзили, за да ги държат разделени.

Докато дойдеше нощта? Когато хората от Лангуолд ще са си легнали, когато божието небе ще е притъмняло — какво можеше да я спре да не отиде при Ротгар през нощта?

Сърцето й биеше толкова силно, че тя не забеляза, че Уолтър е застанал до нея, чак докато той не проговори.

— Да не би това саксонско куче да ви пречи да седнете на трапезата, милейди?

Уолтър се беше върнал на празненството и сега стискаше дръжката на меча си, готов да го измъкне, ако тя каже и една дума. Червендалестото му лице потъмня. Като повечето нормани и той беше възприел саксонския обичай да носи брада и зачервеното му лице неприятно контрастираше с посивелите бакенбарди. Изглеждаше извънмерно възбуден от събитията през този ден. Ръката на Мария, лишена от допира на Ротгар, за който толкова жадуваше, висеше като безжизнена, когато тя я отпусна върху тази на Уолтър, за да го успокои и да го възпре да не вади меча си.

— Не съм гладна, Уолтър. Остави го.

— Той трябва да е във вериги. Гилбърт е прав за него. Може да избяга и да събере разбойници, за да причинят всякакви пакости. Как можа Хю да направи това?

Омразата в гласа на Уолтър напомни на Мария за безрезервната вярност на рицаря към Хю.

— Женитбата с Хелуит ме държи по-здраво от всякакви вериги, нормандецо — каза Ротгар. — Трябва да си пазя врата, за да пазя и нейния. Давам ти дума, че няма да имаш неприятности с мене.

— Страхливец — изсъска Уолтър.

— Уолтър! Ротгар!

Двамата бяха настръхнали един срещу друг, омразата им беше почти осезаема във въздуха. Мария се хвърли между тях. Облегна се на Ротгар, затваряйки очи, вкусвайки допира му въпреки напрежението, което я разкъсваше отвътре. За един кратък миг той стисна раменете й и наведе глава, прошепвайки на ухото й толкова тихо, че тя не беше сигурна дали е чула правилно:

— Полунощ. Чакам те под навеса.

— Криеш се зад женска пола — изфуча Уолтър.

— Нещо, което научих от норманите — просъска в отговор Ротгар, издърпвайки Мария зад себе си, за да я защити.

Гласът на отец Бруно сложи край на словесната престрелка.

— Ротгар! Ако си свършил с разговора си, Хелуит има нужда от тебе. Успокой я, защото тя се тревожи за детето. Съпругата на Брит ще се грижи за него, докато Хелуит оздравее.

Уолтър пусна дръжката на меча. Ротгар стисна още по-здраво рамото на Мария, после бавно я отпусна, плъзгайки пръсти по ръкава й. Отправи към нея само един тревожен, горещ поглед и последва свещеника.

И я остави трепереща, жадуваща, копнееща за него.

Вълни от срам пробягаха през нея. Сигурно всички в залата бяха чули любовното признание на Ротгар, бяха станали свидетели на безсрамния начин, по който се беше прилепила към него, бяха усетили жаждата, която още я владееше. Зъбите й тракаха и тя обгърна отчаяно раменете си, сякаш за да се предпази от студа, когато единственото, което искаше, беше да се предпази от изкушението.

Полунощ. Под навеса. О, как радостно щеше да тича през полето, знаейки, че той я чака там!

Тя, Мария де Кързън Фицхърбърт, щеше доброволно да стане курва на един женен саксонец. Да краде монашески одежди, да престъпва божия закон, каквото и да е — само и само за да бъде с него. Но колко време щеше да мине, преди всеки да започне да презира безчестието на другия? Ротгар вече бе започнал да проявява подозрение към оправданията й в нощите, когато не успяваше да се измъкне. Сега неин ред ли беше — когато той нямаше да може да излезе на среща с нея, щеше ли да си го представя легнал в прегръдките на Хелуит, докато тя прекарва дълги, студени нощи сама в постелята си?

— Не.

Сигурно беше проговорила на глас, защото Уолтър, чиято червенина вече се оттичаше от лицето му, я изгледа озадачено.

— Милейди?

— Аз… Не мога да го направя — изкрещя тя безмълвно. — Не мога да бъда негова курва.

Но щеше да го направи. Отново и отново, когато той я повикаше, безсилна да остане надалече от него. Освен ако не намереше свещено място, където да се скрие, недосегаемо убежище, което да сдържа нечестивата й похот. Свято място като това, което същия този ден й беше предложила абатисата на Марстън, същият манастир, с който я заплашваше Хю.

— Аз трябва да говоря с лейди Ейдит и после… трябва да се оттегля. Брат ми спомена, че ще ме прати в манастир. Много добре, още тази нощ ще отида в новия си дом заедно с абатисата на Марстън и сестра Мери.

— Ще ви придружа, милейди.

Уолтър, винаги предвидлив, като че ли усещаше отчаянието й, защото не я подкани да размисли. Вместо това той като че ли беше доста доволен, че ще я придружи до манастира; без съмнение, се боеше за безопасността й. Много добре, силната му ръка щеше да бъде добре дошла, ако ги нападнеха саксонски разбойници. Но нещо още по-важно, присъствието му щеше да потисне у Мария всяко желание да прекъсне пътуването си и да се върне, за да се хвърли в прегръдките на Ротгар. Знаеше, че не може да унизи брат си пред негов доверен рицар.

— Благодаря ти, Уолтър. Ще заминем веднага щом сестрите се нахранят. Мислиш ли, че ще ни трябва по-голям ескорт?

— Не се страхувайте, милейди — успокои я Уолтър. — Мога да се погрижа за вас.

 

 

Хелуит се беше отпуснала удобно в дъното на каруцата, двете лекуващи я жени пърхаха съчувствено около нея, подлагаха сено под шинираната й ръка и наместваха главата й да лежи удобно на пълната със сено торба. Ротгар се беше свил в края на пейката, отпуснал ръце край коленете си, и нямаше никакво желание да се присъедини към веселата компания на отец Бруно на далеч по-удобната седалка на каруцаря. Така натежал беше духът на Ротгар, така вцепенени бяха мислите му, че тялото му сякаш беше от камък. Дори подскачането на каруцата по заледените торфени буци не можеше да го помръдне от неустойчивата му седалка.

Последните отблясъци на деня напуснаха небосклона едва след като яркият фенер на луната освети пътя. Той гледаше унило как изровената, замръзнала пръст минава под него. Буците се натрошаваха под колелата на каруцата; мечтите му имаха същата съдба, всяко скърцащо, пронизващо гръбнака завъртане на колелата смазваше надеждата му, стриваше на прах безнадеждната му любов. Оженен преди не повече от час и пътуващ към леглото на съпругата си, вече замисляйки изневяра и предвкусвайки я с цялата си душа. Какви други заповеди можеше да наруши, преди слънцето да изгрее над най-светия от дните?

Да не убива. Можеше да пренебрегне божията повеля „Не убивай“. Да намери меч и в един момент между бягството от съпругата и срещата с любимата да отсече главата на Гилбърт Криспин. Мъртъв, норманинът нямаше да бъде заплаха за Хелуит, за Мария, за Хю. Едно движение на китката, може би две, ако вратът на норманина се окажеше изключително жилав, и вече никой няма да се страхува от него.

Но дори десет, двадесет гилбърткриспиновци да легнеха мъртви в гроба, Ротгар пак щеше да си остане женен за Хелуит. А за това нямаше достъпно лекарство, нямаше магически меч, който да разсече нишката, свързана от самия бог.

Долови мириса на дим точно когато отец Бруно плесна коня с юздите и го подкани с пронизително изсвирване. Ротгар се хвана за страничната дъска, за да запази равновесие, и докато конят топуркаше към колибата, се зачуди на странностите на Хелуит. Дим се виеше над покрива. Огън проблясваше в цепнатините на прозоречните капаци. Как беше успяла, така пребита и подута, да стъкне такъв огромен огън? Нима болката беше притъпила сетивата й и я беше накарала да забрави да намали пламъците и да покрие с пепел жаравата, преди да се отправи на дългия път до Лангуолд?

Вратата на колибата се отвори. Осветен от огъня, на прага застана брат му Едуин.

— Ротгар! — извика Едуин.

Видът на брат му, когото беше смятал за мъртъв, и радостта в този така познат глас накараха Ротгар да застине безмълвен.

— Ах, ти си успяла, бедното ми момиче — зарадва се Едуин, минавайки с рамото напред покрай замаяния Ротгар, за да вземе Хелуит на ръце.

— Наистина успя — избоботи отец Бруно. — Имам да ти разправям надълго и нашироко.

— Първо я сложи на леглото и внимавай за ръката — предупреди го Сара.

Действайки бързо и умело, те внесоха Хелуит и я настаниха на сламеника, оставяйки Ротгар да стои до вратата в нямо учудване. Едуин се отпусна на коляно до нея, хванал здравата й ръка, докато тя изнемощяло му се усмихваше. Двете лечителки ги гледаха с любвеобилни усмивки на снизходителни майки, а отец Бруно потъркваше ръце пред огъня с изражението на човек, извънредно доволен от онова, което вижда.

— Боже господи, някой ще ми каже ли какво става тук? — изрева Ротгар, възвърнал си най-накрая дар слово.

— Ах, Ротгар — Едуин откъсна вниманието си от Хелуит и махна с ръка. — Седни. Подкрепи се, преди да тръгнеш.

— Да тръгна ли? — повтори Ротгар.

Едуин със сигурност не знаеше за уговорката му с Мария. Отец Бруно побутна един добре натъпкан вързоп към краката на Ротгар.

— Ето, Ротгар. Достатъчно за цяла седмица, бих казал. Ще можеш да стигнеш далече, преди да се наложи да потърсиш храна.

— Да не сте полудели всичките? Няма къде да отивам. Сега съм женен за Хелуит.

— Как можеш да мислиш така, Ротгар? Знаеш, че тя е съпруга на Едуин — навъси се неодобрително отец Бруно.

— Да, точно така си е, горкото ми момиче — потвърди Едуин. Ротгар насочи пръста си към отеца.

— Като знаехте, че Едуин е жив, как можахте да застанете пред мене и да изричате клетвите?

— Не съм. — И отец Бруно се изправи в цял ръст. — Цитирах любимия си пасаж от „Изповедите“ на свети Августин. Не познаваш ли разликата между това прочуто произведение и свещените брачни клетви, Ротгар?

Свещеникът би могъл да застане на главата си и да пее друидски химни — толкова внимание беше обърнал Ротгар на сватбената церемония.

Сега той потътри крак, навеждайки поглед със самодоволна усмивка.

— Ще призная, че имах известни угризения относно рели грозното намерение. С отец Болсовор спорихме по този въпрос, без да стигнем до заключение, макар и не специално по твоя случай, затова, за да е по-сигурно, през цялото време те наричах Едуин.

— Наричаше те Едуин, чух го — каза Сара.

— И аз чух — потвърди Гуинет.

— А аз ти намигах, Ротгар. Не видя ли…

— Стига! — извика Ротгар. И вече по-тихо: — Стига. Потърка очи със загрубялата си длан, усещайки как по тялото му се разлива трепет от последиците на това, което току-що бе чул.

— Значи не съм женен?

— Не си — потвърди отец Бруно.

— И брат ми е жив.

— Надявам се да е така — каза Едуин.

Всички зяпнаха, като чуха оглушителния радостен крясък на Ротгар, когато в същото време той подскочи и плесна с длан тавана за късмет. Мария! Тази вест щеше да отмие тъгата от очите й. Довечера, когато я прегърне, ще й обясни всичко.

— Защо? — запита той, съзнавайки, че една глупава усмивка разтяга устните му.

— За да те спасим, разбира се — каза отец Бруно. — Сам не се справяше особено добре.

Едуин обясни:

— Сега си тук, далече от ноктите им, и можеш да търсиш свободата си. Замислихме това тримата, тази сутрин. Горкото ми момиче трябваше да стиска зъби, за да не припадне от раните си.

Никога, помисли Ротгар, не е имало човек, така малко благодарен за опита да бъде спасен. Помъчи се да се усмихне с благодарност, усети вина пред оправданото очакване на Едуин, пред гордо изпъчилия се отец Бруно, пред изкривената от болка усмивка на Хелуит, но, боже господи, как искаше да го оставят сам.

— Помислихме и че Едуин може да се престори на тебе, когато ти заминеш — каза отец Бруно. — Двамата много си приличате. С малко късмет никой няма да забележи разликата.

Ротгар се съмняваше в успеха на този план, но пък човекът, който най-добре познаваше лицето и тялото му, щеше да бъде далече оттук, заедно с него. Хю го беше видял отблизо само един — единствен път, а и никак не беше вероятно Уолтър да вземе да се занимава с някакъв си селянин. Оставаше само Гилбърт.

— Бих казал, че Хелуит има повече сила и кураж от мнозина мъже — изрече Ротгар, отърсвайки се от съмненията и съжаленията си. Докосна ръката на Едуин със сърдечен братски жест. — Сега трябва да ми разкажеш как изскочи от мъртвите.

Докато слушаше разказа на Едуин, той отново преживяваше безнадеждния поход на Харолд: трясъка на оръжията, задавящия железен вкус на кръвта, страха и болката, впиващи се в душите на бойците, докато облакът от нормански стрели покосяваше бойните им другари.

— Норманите ме сметнаха за мъртъв — каза Едуин. — Виждах, че всичко е загубено. Затова се запътих към дома.

По пътя се хванал с група разбойници, крадели храна и други неща, за да оцелеят, и причинявали всякакви възможни вреди на норманите по пътя си.

— Последните, с които се бихме, ни надвиха и ме хвърлиха в някаква воняща дупка, която те наричат „забравана“, оттатък пътя за Кенуик. Беше един сух кладенец с толкова гладки и стръмни стени, че и котка нямаше да може да се изкатери догоре. Казвам ти, Ротгар, имаше мигове, когато бих продал душата си за глътка чист въздух, за капка вода.

— Разбирам те, братко — каза Ротгар с прегракнал глас. — Май и двамата сме бягали от някакви нормански дупки.

— О, аз излязох оттам като свободен човек — обясни Едуин. — По случай Великден. Можеш ли да си представиш? Един техен свещеник казал, че трябва да ни освободят, беше преди две седмици, рекъл, че някакъв разбойник бил освободен по христово време, а норманите не бивало да бъдат по-малко милостиви. Казвам ти, мутрите им щяха да се сцепят на две, като ни видяха да си отиваме свободни.

— Откога си тук, Едуин?

— От вчера и демоните ми загризаха червата, като видях какво става тук.

Едуин наведе глава към Хелуит и положи лека целувка на челото й.

— Не мислех за никой друг, освен за горкото ми момиче — каза Едуин със задавен от сълзи глас, докато гледаше с виновна скръб стенещата Хелуит. — Долетях направо тук като патица, върнала се след зимата, и видях норманина с нея. Ох, трудно беше да се сдържа, Ротгар.

Гласът на Едуин секна, но той се изкашля и продължи.

— Исках да го убия, веднага щом се отдалечи на безопасно разстояние от нея и детето. Страхувах се какво може да им направи, ако нахлуя, когато може да се докопа до тях. Сърцето ми се късаше, като знаех какво става с жена ми. Чух я да вика и помислих, че той си доставя удоволствие. Кълна се, никога не съм мислил, че мъж може да причини такива чудовищни неща на една жена. Трябваше да знам. Господ да ми прости, но трябваше да знам.

— Откъде би могъл да знаеш? — изрече Ротгар, искайки по някакъв начин да утеши брат си.

— Трябваше да разбера още от самото начало, когато познах коварното му лице. Преди толкова месеци видях същия нормански кучи син да удря собствения си лорд по главата. Човек, който прави подобно нещо и после хвърля вината върху някой невинен, няма граници на безчестието си. — Една сълза се появи в крайчеца на окото му; Едуин не направи опит да я изтрие. — Горкият лорд Хю. Съмнявам се, че знае каква усойница е прибрал в пазвата си.

— Лорд Хю? Видял си как собственият му рицар го напада?

Ротгар си спомни неясните си подозрения, когато Мария му беше описала нападението, причинило болестта на Хю.

— Да, собственият му рицар. Разбира се, тогава не знаех, че това е нашият лорд Хю. Видях един нормански рицар с кестенява коса да пада, сякаш е ударен с кол, а оня нормански кучи син, дето го тресна по главата, ме сграбчи за врата и завика, че аз съм го направил. Тогава ме хвърлиха в дупката. Признавам, изплаших се, Ротгар. Ако го бях нападнал, докато беше при горкото ми момиче, щях пак да ида в „забраваната“ и господ знае какво наказание щеше да стовари на главата й. Само виж какво й е направил, просто ей така. Чух я да пищи предната нощ и намерих сина си сгушен отвън на студа тази сутрин. Трябваше да вляза вътре и да го сваря със свалени гащи.

Мислите на Ротгар се гонеха в главата му, овладени от страха за Мария. Едуин можеше да се бичува, че е постъпил като глупак, но Ротгар се чувстваше още по-глупаво от него, знаейки колко бездънно е безчестието на Гилбърт и как беше оставил Мария да се справя сама, въоръжена единствено с гърненцето с мехлем и с още недооздравелия си брат като защитник. Една мисъл, страшна и мъглява, прекоси ума му. Той се обърна към отец Бруно.

— Сега ще ми кажете ли, отче, какво знаете за разбойническите набези и вредителствата в замъка?

— А, това мога да ти го кажа аз. — Хелуит събра достатъчно сили, за да се надигне на лакът и да плюе на пръстения под. — Кучият син, норманинът, сам го прави с помощта на няколко разбойници от Стилингамския край. Плаща на наши хора да вършат безобразия и той да се забавлява.

— Същият норманин ли?

— Същият.

Това хвърляше нова светлина върху колебанието на селяните да кажат кои са виновните.

— Сигурно ще искате да разкажете всичко това, нали, Едуин? И ти, Хелуит?

— Само ни дай възможност и ще го извикаме от върха на същия тоя замък, дето ти им помагаш да го строят.

— Няма да чакате дълго — и Ротгар хвърли бърз поглед наоколо си. — Какво оръжие смятате да използвате против норманите?

— Пиката винаги ми е служила добре — и Едуин метна поглед към заострения кол, оставен близо до вратата.

— Какво ще правиш, синко? — запита отец Бруно.

— Това, което трябваше още отдавна да направя, отче — каза Ротгар, хващайки пиката, като знаеше, че отец Бруно не може да каже нищо, което да го накара да изпрати Гилбърт Криспин на по-милосърдна смърт от тази, която заслужаваше.

— Хелуит, ти искаше отмъщение — каза той, претегляйки пиката, като търсеше къде да я хване най-удобно. — Кълна се, че ще ти донеса сърцето му. И без съмнение ще е черно, толкова черно, колкото косата на омразната му глава.

Хелуит изстена:

— Черна ли? Не, под шлема косата му е цялата посивяла — каза Едуин.

— Косата на Гилбърт Криспин е черна като гарваново крило. Сър Уолтър е с посивяла коса.

— Да, тъкмо тоя побелял дявол цапна господаря си и изгори дървата за замъка, и тормозеше съпругата ми — кимна Едуин. — Кучият син на име Уолтър. В съюз с онова копеле Филип Мартел.