Дона Валентино
Покорена от една целувка (12)

11

Ротгар пристъпи по-близо, карайки я да отметне глава назад и още назад, омаяна от мъчителния копнеж, който се четеше в изражението му, от нещо първично в поведението му, сякаш някаква сурова сила бе просмукала цялото му същество. Дишането му стана накъсано; дрезгавият мъжки звук забушува в нея така силно, че дори фините косъмчета по тялото й се устремиха към него.

— Виж ръката ми — прошепна той като насън. — Някаква магия я привлича към тебе.

Ръката му трепереше, сякаш наистина някаква сила я привличаше да посегне към кичур от косата й.

— Виж — каза той, навивайки кичура около едрите си пръсти с обезцветени нокти, а блещукането на огъня накара косата да заблести на фона на грубата кожа като златистокафява коприна.

Ротгар дръпна ръката си и кичурът се разви, спускайки се на нежни вълни върху гърдите й. Той продължи да го прави, отново и отново, докато половината от косата й се спусна съблазняващо пред лицето й.

— Махни роклята, Мария — подкани я той с дрезгав шепот. — Искам да те видя обгърната само с косата ти.

— Аз… — Само преди мигове ли беше, или беше минала цяла вечност, откакто той бе обърнал гръб на полуразголеното й тяло? Тези думи за магии, това съблазняващо поведение… всичко може би беше само измама, предназначена да я възбуди, за да я доведе до ново унижение? — Не — изрече тя, спомняйки си как я беше отхвърлил, обляна от гореща вълна на смущение.

— Значи аз първо, така ли?

Той като че ли не се смути от нерешителността й и в миг хвърли туниката и панталона. Този път, когато се приближи отново до нея, тя отстъпи назад, неговата топлина беше почти осезаема и я отблъскваше все по-назад, докато гърбът й не опря в стената на колибата.

С крепостта на косматите му гърди, изправена пред нея, с изваяните мускули на ръцете, вдигнати, за да я барикадират пред стената, тя се запита как изобщо е могла да го сметне за полумъртъв от глад. Почувства се така, сякаш той пиеше от самата й жизнена сила, попивайки всичките й страхове и съмнения, докато не остана само едно трептящо, вибриращо усещане за мъж, за жена. Усещане за топлина, усамотение, подплатена с кожа мантия, просната до огнището. За да се задържи, тя стисна ръцете му точно над лакътя и насили пръстите си да се изскачат по издутите очертания на бицепсите му.

— На срамежлива госпожичка ли ще се правиш сега? — запита той, а дъхът му раздвижи кичурчета от косата й.

— А ти на нахален нападател ли ще се правиш? — парира тя, надявайки се, че няма да стане така…, надявайки се и че думите й няма да предизвикат поредната необяснима промяна в настроението му.

Той се засмя и смехът му отекна дълбоко в гърдите, карайки едно място ниско в корема й да отекне в отговор.

— Да го бях направил, докато спеше така безпомощно.

Тя си спомни неизгодното си положение, преди да си върне съзнанието, и объркано сведе глава. Той стоеше толкова близо, че челото й се опираше в гърдите му, толкова топли, а слабият дъх на кон, на пушек, едва доловимият аромат на възбуден мъж проникваха така в сетивата й, че й се прииска да ги вдъхне дълбоко и още по-дълбоко, и ако може, да се удави в замайващата миризма.

Ранулф, винаги готов да легне с нея в мига, след като свалеше бронята си, никога не бе издавал такъв хубав мирис.

— Каза, че не си ме докоснал, докато съм спяла — изрече тя и мисълта за Ранулф изчезна така бързо, както и беше дошла, а гърдите на Ротгар заглушиха думите й.

— Беше като цвете, отворено за мене — прошепна той и вдигна брадичката й, докато очите й срещнаха неговите. Тя се почувства още по-разголена пред него, сякаш той можеше да надникне в самата й душа. — Бих могъл да те докосна.

— Самотно удоволствие — успя да изрече тя, чудейки се дали би останала в безсъзнание, ако дългите, чувствени пръсти на Ротгар бяха бродили по тялото й.

— Но голямо. Ако го бях направил тогава, сега щях да правя само това и това, и това — и той бавно пръст горната си устна с пръст, а после го спусна, за да прокара също така бавно езика си по цялата му дължина. — За да бъда обкръжен от твоя вкус и мирис.

— О! — Такива думи и предизвикателни жестове я лишаваха от дар слово. — Тогава щеше да продължиш пътуването си в нощта, без да имаш причина да се върнеш при мене.

— Не, милейди. Твоят аромат щеше да бъде още по-омайващ от питието, което приготвяш за брат си. Само да бях вкусил, щях да бъда пак тук, където съм сега, молейки се за още една глътка.

Той се приближи още по-плътно и прокара ръце по дължината на тялото й, обгърна я през талията и я притисна още по-силно, докато бедрото му проникна между притиснатите й крака и мекотата й обгърна оголения му, твърд като желязо мускул.

— Като нямам онова, което можех да имам, трябва да се задоволя само с това — каза той, навеждайки глава към нея.

Мисълта за Ранулф отново прелетя през ума й: отпуснати, мокри от вино устни, зажаднели за жена след дългите месеци на бойното поле. Целувката като нещо, което трябва да бъде изтърпяно, защото неизменно водеше до средно задоволителния акт на съвкуплението. Жената винаги можеше да отвърне глава от животинските грухтящи звуци и да се съсредоточи върху приятното триене между краката си, убивайки времето с мисли за детето, което можеше да бъде заченато.

И тогава Ротгар я целуна.

Вкус на вино, без съмнение, но замайващ и сладък, така че езикът й закопня да проследи очертанията на устните му, търсейки още и още. Устните — твърди, властни, пленяващи нейните с пламенен натиск и игриви подръпвания. Половин година без жена, ако се вярва на разказа му, но държеше страстта си овладяна и всяка изпъната, строга линия в него свидетелстваше за самообладанието му. А после езикът му — горещ, желан, пленяващ нейния, докато за втори път през този ден краката й се подкосиха под нея от допира на мъж.

Но толкова различен, толкова различен.

— Защо? — прошепна тя, когато той я подхвана, за да я подкрепи. Защо се чувствам така? Защо никога преди не ми се е случвало? — Защо промени решението си?

— Ах, Мария. — Той зарови лице в косата й. Тя усещаше дъха му да прогаря кожата на главата й. — Не разбираш ли колко си красива, как видът ти може да възпламени и крал, какво остава за обезземлен нещастник като мене. Не съм от камък — изрече той, отвеждайки ръката й надолу, за да я притисне към една част от тялото си, която опровергаваше последните му думи. — Тази нощ, тази нощ ти ми принадлежиш.

— Нарече ме магьосница — прошепна тя, питайки се защо дрехата още не се е подпалила от горещото й тяло.

— Да, такава си. Само да зърна сълза, напираща в окото ти, и забравям собствените си терзания. Един намек за затрудненията ти, и трябва да скоча в твоя защита. Да ми откраднеш земите, да стъпчеш гордостта ми, да ме унизиш пред народа ми…, само магьосница би могла да накара тези неща да изглеждат нищожни и да остане само това.

Той се притисна към нея и обхвана едната й гърда със свободната си ръка, дразнейки зърното, докато тя почувства, че то ще прогори дупка в роклята й.

Мария искаше неговите ръце, неговите устни, езика му, искаше да ги чувства по цялото си тяло. Искаше горещото му, трептяща мъжественост да се зарови в нея. Но не можеше да го признае, не и когато той я съблазняваше, без да изпитва нужната за това страст в сърцето си.

— Ротгар — изохка тя, мъчейки се да намери извинение за разпуснатото си държание. — Трябва да се възползваме от момента, иначе огънят ще угасне… трябва.

Той изстена.

— Да, но трябва да те пусна, а усещам, че не мога.

Вълна от възбуда се разля из нея. Той не искаше да я пусне! Искаше я, този красив, закачлив, смеещ се, измъчващ я мъж; той искаше нея.

— Ротгар — прошепна тя, без да знае защо, може би защото искаше да каже още толкова много неща.

Звукът на собственото му име изтръгна първичен дрезгав шепот някъде дълбоко от гърлото му. С пръсти, едновременно безкрайно нежни и нетърпимо горещи върху кожата и, той вдигна полите на роклята и оголи краката й, разкри най-тайните й места за погледа си. Изстена отново, когато Мария поиска същото от него, когато пъхна ръка в единствената останала на него дреха и освободи набъбналата му мъжественост от стягащите я гънки.

За миг тя се поколеба, погледна надолу към това, което бе открила, спомняйки си сухотата и неприятното усещане, което винаги придружаваше първото проникване на Ранулф след дълги месеци въздържание. А копието на Ранулф не можеше да се мери нито по тежина, нито по дължина с това на Ротгар.

И Ранулф никога не беше потръпвал така от усилието да сдържи пламенността си, не я беше гледал с такива горещи, подлудели от страст очи. Самият му вид, така възбуден за нея, я караше да се топи отвътре и разсея и последните й съмнения.

— Тази нощ ти си моя, Мария — прошепна той срещу устните й. — Повече няма да чакам.

Дрезгавата страст в гласа му я накара да се разтрепери отвътре. Несигурна в намеренията му, тя се напрегна, когато той я вдигна, опряна до стената, но после разбра какво иска от нея, макар че никога не го беше правила така. Той я задържа, докато тя увиваше крака около кръста му, а после боязливо се спусна върху влажната и гореща главичка на члена му.

Извика, но не от болка.

В това положение нямаше как той да я настани полека върху себе си. Но изгарящото усещане вече беше навлажнило сърцевината й и нейната жажда се сля с неговата. След първото кратко и разкъсващо навлизане тя се приспособи към необикновената му дължина.

— Сега… стой… мирно. — Пресипналият му глас, трескавото наблягане на думите издаваха колко трудно се сдържа.

Тя се вкопчи в него, едва осмелявайки се да диша, докато той не изпусна дъх.

— Дръж се здраво с краката — нареди той и тя го стисна по-силно, усещайки го как навлиза още по-дълбоко в нея.

Той поддържаше гърба й с една ръка, с другата дърпаше дрехите й. Тя го усети да подпъхва вълната зад гърба й; нагънатата материя се настани между плешките й, така че да запази кожата й от грапавата стена.

Обвил една ръка около талията й, подпрял другата на стената, той проникваше в нея. Дългите му чувствени тласъци притискаха гърдите му към разголените й чувствителни зърна, той докосваше едно тайно място вътре в нея, което никога досега не се бе разкривало, докато не избухна в безкрайна вълна от наслада.

Тя отново извика високо, безпомощна пред всеизгарящото я блаженство. Страхуваше се да не загуби контрол над крайниците си и се вкопчи в него, а той я задържа, продължавайки да навлиза, като че ли естествено нагаждайки всяко от движенията си към потръпващите контракции, които се взривяваха в нея. Накрая той извика на глас собственото си удовлетворение, пулсирайки сякаш до безкрайност в нея, преди да се обърне така, че незащитеният му гръб се озова до стената, поддържайки и двамата.

Мария се притисна до него, наслаждавайки се на биенето на сърцето му до гърдите си, на усещането за твърдите, къдрави косми и корави мускули, притиснати до нежната кожа на корема й, на усещането, че е завладяна от неговата големина и сила. С нерешителна въздишка тя понечи да охлаби хватката на краката си, но той я възпря, задържайки с огромната си длан бедрото й.

— Още не.

Любопитна и склонна да остане още в това положение, Мария се отпусна. Усещаше напрежението в корема, раменете, гърба му, после той се отдели от стената, усмихна й се и без да я пуска, вплетен в нея по най-интимния начин, я доближи до огнището.

— Както ме предупреди, огънят загасва — забеляза той.

— Толкова скоро? — Тя се направи на разочарована и стегна вътрешните си мускули около издутата му мъжественост, която започна пак да се втвърдява в отговор, а после помръдна ханша си. — Може би някой мях ще му дойде добре, за да се разгори отново.

— Мария! — Той изохка и направи гримаса от удоволствие. — Нямаме подпалки, само цепеници. Ако огънят угасне…

— Някой трябва да подреди цепениците с голямо умение — съгласи се Мария, усмихната, стегна бедра около него и се повдигна едва-едва, преди да се отпусне отново. — Много лошо ще бъде от моя страна да оставя този огън да угасне, ако му трябва само малко подклаждане.

— Мария!

Неин ред беше да се отпусне назад с дяволито пламъче в очите.

— Какво, Ротгар, не знаеш ли как да се шегуваш? Да се занасяш? Да се майтапиш?

Смехът й изчезна, когато той плени устните й. Те се засмяха, долепили устни, на неумелите му усилия да коленичи на мантията й и трепнаха със съжаление, когато усилията да разделят вплетените си крайници доведоха до краткотрайното им разделяне. Само миг беше достатъчен на Мария, за да разхлаби връзките на единствената останала дреха на Ротгар. Стори й се, че времето се бави, защото той настоя да хвърли още дърва в огъня, преди да се върне към жаравата вътре в нея и отново да се зарови в сладките й дълбини, преди телата им да възобновят извечния ритъм и тя отново да пожелае ръцете му, устните му, езика му да я притежават тялом и духом.

Ротгар наблюдаваше играта на огъня по лицето на Мария, вглеждаше се в нежната сянка, хвърляна от миглите върху бузите й, в пълните, податливи устни, леко разтворени, колкото помежду им да се изплъзва нежният дъх на спяща жена. Прилив на нежност, внезапно избликнало желание за покровителство се разля у него. Сега тя му принадлежеше. И макар че силите му бяха слаби, по-скоро би умрял, отколкото да допусне тя да страда.

 

 

— Мария — прошепна той, докосвайки с устни нейните. — Вече трябва да се събудиш.

Тя се размърда, обръщайки затопления си от съня корем към ръката му, а сънените й очи срещнаха неговите с полубудно объркване, сменено в следващия миг от дремещо задоволство.

— Ротгар — прошепна тя и звукът на името му върху устните й накара желание да потрепери в него.

Боже господи, как му се искаше да я вземе отново!

— Още е тъмно — произнесе той дрезгаво. — Да побързаме.

Тя се надигна на лакът. Косата й, разбъркана от ръцете му, се спускаше отпред на раменете й, стигайки чак до кръста, а безсрамните връхчета на гърдите й надничаха през копринения водопад.

Очите й блеснаха от спомена за изживяното удоволствие. Разтапящо сладка усмивка се появи на устните й.

— Да, Ротгар. Трябва да намерим отец Бруно и да се оженим. Той си пое дълбоко дъх, преди да заговори, насилвайки се да отдели погледа си от изкушенията на тялото й.

— Не мога да се оженя за тебе, Мария.

Устните й се разтвориха, сякаш за да изкрещят протеста си, но тя притисна треперещи пръсти към устата си, за да не й позволи да издаде и един звук. Само лекото трепване на миглите й издаваше, че го е чула. Той си спомни колко умела беше станала тя в прикриването на истинските си чувства, и разбра, че я е наранил.

— Не можем да се оженим — продължи той, бързайки да й обясни, преди да се е отвърнала от него. — Но не защото ме е страх да умра за тебе. Не съм чак такъв безпомощен нещастник, за какъвто ме смяташ. Израснах, въртейки всеки ден саксонски боздуган. Дори норманските черепи да бяха твърди като дърво, и най-здравият дъб няма да издържи добре премерен удар. Можех да създам големи тревоги на твоите рицари, Мария, но от това нямаше да има никаква полза.

Той прокара палец по бузата й, искаше му се да може така лесно да изтрие и мъчителната тъга, която забулваше лицето й.

— Сега и женитбата помежду ни няма да постигне това, което ти искаш. Ще накара селяните да се подчиняват, вярно е. Но се страхувам, че подобен съюз ще разбунтува твоите рицари.

— Няма да им хареса — съгласи се тя, макар че лекото потрепване на гласа й издаваше, че думите излизат трудно от устата й. — Най-вече Гилбърт ще побеснее.

— Искаме да постигнем единение, но ако публично се обвържеш с мене, това може да раздели норманите в твоя вреда. Видях как стоят нещата в Англия, Мария. Страната е нападната от мародери, грабители, крадци от всякакъв ранг, които само гледат да се възползват от първия признак на слабост. Не можеш да си позволиш да се опълчиш против собствените си бойци точно сега, нито пък, колкото и да ми хареса това, можеш да ми позволиш да им взема главите.

— Знам. — Гласът й не беше по-силен от шепот. — Надявах се…, но предполагам, че трябва да се справям както преди, сама.

— Не! — Шокиран от предположението й, че се готви да я изостави, Ротгар я привлече към себе си. — Предлагам да прибегнем до хитрост, за да държим Гилбърт настрана, докато брат ти се възстанови.

Тя си пое остро дъх, показвайки, че думите му са я заинтересували.

Дори споменаването на мургавия рицар накара ревността и отвращението да забият нокти в корема на Ротгар.

— Невъзможно е да се предвиди как ще реагира Гилбърт. Може да изпадне в бесен, убийствен гняв, ако с тебе се оженим. Ами ако реши лично да иде при кучия син Уилям и да обяви, че ти си предала собствения си брат?! Помисли как може да изглежда това, ако те представи като безсърдечна девойка, която държи Хю упоен и безчувствен, докато управлява имението и се търкаля в леглото с един от заклетите врагове на Уилям.

Тя пребледня.

— Не съм мислила за това. Каква… каква е тази хитрост, за която спомена?

— Ако си възвърнеш благоразположението на Гилбърт, мислиш ли, че ще те остави да действаш така, както и досега, да управляваш имението и да правиш каквото си поискаш?

Тя кимна след мигновено колебание.

— Така ми се струва. Много рицари са като Гилбърт, не особено умни, но още по-опасни, защото грубата сила при тях не е смекчена от мъдрост. Винаги ми е било лесно да подчинявам Гилбърт на решенията си.

— Тогава предлагам да го залъгваш, както и досега. Каза, че имал намерение днес да дойде тук да ме търси. А аз казвам да ме отведеш със себе си в Лангуолд като затворник.

— Но…

— Най-напред трябва да измислим някаква основателна причина да обясним защо си дошла да ме търсиш в такава нощ — настоя Ротгар, без да обръща внимание на протестите й.

Тя несъзнателно потърка белега над лакътя си.

— Снощи Гилбърт нарани ръката ми. Бих могла да кажа, че съм била толкова изплашена, че съм дошла тук, при тебе.

— Прекрасно — съгласи се Ротгар, макар че гневът му кипна при мисълта за болката, която тя бе понесла от ръцете на Гилбърт. Щеше да накара рицаря да си плати за всяка частица наранена кожа, да го накара да страда десет пъти повече от Мария. — Трябва да кажеш на Гилбърт, че си сбъркала с освобождаването ми. Да го объркаш и да го изпревариш, като се направиш, че си съгласна с него по всички въпроси. Нека мечът му бъде на страната на Хю. Междувременно ми дай възможност да говоря с моите хора, за да ги накарам да сътрудничат.

Той потърси някакъв признак на уплаха по лицето й, но видя само разбиране и размисъл, без следа от нерешителност пред мисълта да измами един подъл нормански рицар. Почувства как гордостта му се възражда при мисълта за нейната смелост.

— Ами ако трябва да обещая ужасни неща, за да залъжа Гилбърт? Как ще разбереш кога се преструвам?

Ротгар кимна, одобрявайки разумния въпрос.

— Лесно е. Всяка нощ ще идваш при мене. — И се ухили дяволито. — Ще очаквам пълен отчет за интригите ти през деня… наред с другото.

Сладък трепет пробяга през нея, от което слабините му реагираха незабавно. Той понечи да долепи устни до нейните, но тя го спря, защото още не беше спокойна.

— Ами ако положението излезе от контрол, ако се наложи да сложа край на хитрината?

Въпросът й доказа, че има реална представа за опасностите, които ги дебнеха, но на него не му се искаше да й отговаря. Налегна го необяснима тежест.

— Когато престанеш да идваш при мене, ще знам, че си се обърнала към Гилбърт.

— Никога — закле се тя с такава ярост, която го накара да трепне от възхищение.

— Ах, Мария…, има моменти, когато сме принудени да правим неща, от които душите ни се бунтуват. — Той притисна пръстите й към устните си, молейки се тя никога да не бъде принудена да прави такива противни неща. — Кажи ми, ако те помоля да забравиш всички тези грижи и да избягаш с мене, ще го направиш ли?

— Аз… — Тя преглътна мъчително и отмести поглед към огъня, потръпвайки едва забележимо. — Ще го направя, Ротгар. Не мога да ти позволя отново да се отдалечиш от мене.

Думите й накараха сърцето му да подскочи от радост, мисълта му крещеше да я прегърне и да избяга надалеч с нея, да остави всичко това зад гърба си.

Честта го задължаваше да остане.

— Всеки ден и всеки миг и двамата ще се тревожим за това, което сме изоставили. Ти ще се притесняваш и ще тъгуваш за Хю. Мене ще ме натъжава мисълта за моя народ, оставен на милостта на Гилбърт. Въпрос на време е да започнем да се обвиняваме взаимно и тогава наистина ще загубим всичко.

— Не мога да понеса пак да те видя окован във верига — прошепна Мария.

— Веригите нямат значение — каза Ротгар, макар че кожата му настръхна при тази мисъл. — Само едно е важно, ти да си жива, за да излекуваш Хю. Докато човек с добро сърце управлява Лангуолд, мога да понеса всичко. Ти вече много месеци разпространяваш слухове, само и само да запазиш имението за него. Сега можеш да говориш всичко, само и само хората на Хю да са доволни. Аз ще действам пред селяните в твоя полза. Ти върши работата си в къщата, Мария, аз ще върша моята извън нея.

— Ако се провалим… — започна тя.

— Тогава няма да сме по-зле, отколкото сега. Тя отдели един миг да помисли върху това.

— Да. А ако спечелим?

— Когато спечелим — каза Ротгар с дяволита усмивка, — ще поискам награда. Една красива норманска магьосница, която да взема за съпруга.

Той позволи на пръстите си да направят това, за което отдавна копнееха — отмести копринените кичури на косата й, за да обгърне в дланта си заоблените й гърди. Устните му естествено последваха ръцете, пленявайки горещите набъбнали зърна с опустошителната ласка на езика. А Мария, изкусната магьосница, притежаваща тайни познания, направи само едно незабележимо движение и той отново се озова потънал в горещата й ножница, докато тялото й се сливаше с неговото, тласък след тласък, дъх след дъх.

— Не, веригите нямат значение — прошепна той срещу косата й. — Те са нищо в сравнение с онези, които увиваш около сърцето ми.