Артър Конан Дойл
Долината на страха (9)

Втора глава
Главата на управата

Макмърдо беше човек, който навред правеше впечатление. Където и да се появеше, не можеше да мине незабелязан. След седмица младият мъж стана най-познатият наемател на Шафтър. Там живееха още десетина-дванайсет души, все почтени майстори или дребни чиновници, хора от съвсем различен калибър в сравнение с младия ирландец. Вечер, когато всички се събираха, неговите шеги бяха най-смешни, приказката му — най-слушана, песните му — най-завладяващи. Беше роден за душа на компания и имаше такова излъчване, че винаги докарваше добро настроение у околните. Но и много пъти, както във влака, проявяваше склонност към внезапни силни изблици на гняв, всявайки наоколо респект и дори страхопочитание. И към закона, и към всички, свързани с него, Макмърдо показваше крайно презрение, което забавляваше едни от пансионерите, а други плашеше.

От самото начало младият мъж открито показваше запленеността си от дъщерята на собственика, не криеше, че тя бе спечелила сърцето му в мига, когато очите му бяха съзрели красотата и изяществото й. Макмърдо не беше муден ухажор. На втория ден обяви на девойката, че я обича, след което започна да го повтаря непрекъснато, без да обръща никакво внимание на опитите й да го обезкуражи.

— Какво, ако има друг? — противеше се той. Толкова по-зле за него. Да се оправя! Няма да пропусна късмета си в живота и най-съкровеното си желание заради някого! Можеш да ми отказваш, Ети, но ще дойде денят, когато ще кажеш „Да!“, а аз съм достатъчно млад, за да почакам.

Макмърдо беше опасен ухажор, по ирландски словоохотлив, умеещ красиво да убеждава. Обкръжаваше го ореолът на житейски опит и загадъчност, който първо привлича вниманието на жената, а после печели любовта й. Обичаше да разказва за чудните долини на графство Монъхън, откъдето беше родом, за прекрасния далечен остров с ниски хълмове и зелени ливади, които изглеждаха още по-красиви, нарисувани от въображението в това място на кал и сняг.

Говореше увлекателно и за живота в големите северни градове, в Детройт, за дървосекаческите лагери край Мичиган и накрая за Чикаго, където бе работил в дъскорезница. После намекваше за любовни истории, за разни странни неща, които се били случвали с него в големия град — толкова странни и лични, че не можел да ги сподели. Спомена с тъга и за внезапното си заминаване, за разкъсването на старите връзки и бягството към един нов свят, за това, как се бе озовал в тази потискаща долина. Черните очи на Ети блестяха от жалост и отзивчивост — двете чувства, които много бързо и съвсем естествено могат да прелеят в любов.

Макмърдо бе временно назначен за деловодител, защото имаше добро образование. Беше доста зает и все не успяваше да се представи на шефа на ложата на Древния орден на свободните хора. Една вечер за този пропуск му напомни Майк Сканлан, онзи член на същия орден, с когото се бяха запознали във влака. Дребният и нервен черноок човек с остри черти на лицето истински се зарадва, че отново го вижда. След чаша-две уиски Сканлан стигна до повода за своето посещение.

— Както виждаш. Макмърдо, запомних ти адреса и ето ме започна той. — Учуден съм, че не си се представил на главата на управата. Защо още не си ходил при шефа Макгинти?

— Търсех си работа. Бях зает.

— Колкото и да си зает, време за шефа трябва да намериш. За Бога, човече! Постъпваш като глупак, след като още първия ден не си отишъл в синдикалния дом, за да ти запишат името! Ако не изпълняваш нарежданията на шефа… Хм, не бива да го правиш и баста!

Макмърдо изглеждаше леко учуден.

— Член съм на ложата вече от две години, Сканлан, но за пръв път чувам, че трябва да се представя незабавно.

— Може в Чикаго да е по-различно.

— Но организацията е същата.

— Сигурен ли си? — каза Сканлан и го изгледа вторачено. В очите му се четеше заплаха.

— Не е ли същата?

— Ще те питам дали мислиш така след месец. Чух, че си разменил приказки с полицаите, след като слязох от влака.

— Кой ти каза?

— Няма значение. В този край, за добро или за зло, се научава всичко.

— Да, така беше. Казах им на копоите какво мисля за тях.

— Ей Богу, ще допаднеш на Макгинти!

— И той ли мрази полицията?

Сканлан избухна в смях.

— Иди се запознай с него, момко — каза той на раздяла. — Ако не отидеш, ще намрази теб, а не полицията. Послушай приятелския ми съвет и иди веднага.

Така се случи, че същата вечер Макмърдо имаше още един притеснителен разговор, който настойчиво го отправи в същата посока. Нищо чудно да бе проявил особено голямо внимание към Ети или най-сетне и добрият, но мудно съобразяващ швед бе схванал каква е работата. Така или иначе, собственикът на пансиона повика младия човек в стаята си и постави въпроса без никакви заобикалки.

— Струва ми се, господине, че се увърташ около моята Ети. Прав ли съм, или греша?

— Прав сте — призна си Макмърдо.

— Искам още сега да ти кажа, че няма смисъл. Преварен си.

— И тя каза същото.

— Е, повярвай, че казва истината. А каза ли ти кой е?

— Не. Попитах я, но не ми отговори.

— Тъй си и помислих! Не е искала да те плаши.

— Да ме плаши! — веднага кипна Макмърдо.

— Да, моето момче. Недей да се срамуваш, ако се изплашиш от него. Казва се Теди Болдуин.

— И кой, по дяволите, е Теди Болдуин?

— Главата на мъчителите.

— На мъчителите! Чувах нещо. Всички шушукат за разни мъчители. Кои са тия мъчители и какво им е толкова страшното?

Собственикът на пансиона инстинктивно снижи глас както всички, когато говореха за това ужасно тайно общество:

— Мъчителите са от Древния орден на свободните хора!

Младият човек зяпна.

— Ами че аз съм му член!

— Така ли? Ако знаех, нямаше да те пусна в къщата си, дори да ми плащаше сто долара на седмица!

— Какво му е на ордена? Занимава се с благотворителна дейност, добро братство е. Такъв му е уставът.

— Може другаде да е така, но не и тук.

— А как е тук?

— Тук е сборище на убийци.

Макмърдо не повярва и се разсмя.

— Можете ли да го докажете?

— Да го докажа ли? Малко ли са петдесет убийства, за да го докажат? Милмън и Фан Шорст, ами семейство Никълсън, ами старият господин Хайъм и малкият Пили Джеймс, ами другите? Да го доказвам? Всеки човек в тази долина го знае!

— Вижте какво! — разсърди се Макмърдо. — Или си вземете думите назад, или докажете, че говорите истината. Преди да съм излязъл от тази стая, трябва да направите едното или другото. Поставете се на мое място. Аз не съм тукашен. Член съм на общество, за което не ми е известно нищо престъпно. Надлъж и шир в Съединените щати има негови организации, но те никога не са били престъпни. И ето че тъкмо когато смятам да се представя в местната ложа, ми казвате, че това всъщност е общество на убийците, наричани мъчителите. Дължите ми или извинение, или обяснение, господин Шафтър.

— Мога да ти кажа само каквото всички знаят, момко. Шефовете на едното общество са шефове и на другото. Засегнеш ли едните, отмъщават ти другите. И това става постоянно.

— Но това са слухове, а аз искам доказателства! — каза Макмърдо.

— Ако живееш достатъчно дълго тук, ще си получиш доказателствата! Но аз забравям, че ти си един от тях! Скоро ще станеш като останалите! Да си потърсиш друга квартира, твоя милост. Не ща да живееш тук. Стига ми, че един от тях идва да ухажва моята Ети и още не мога да го изгоня, та и с теб да се занимавам. От утре не можеш да спиш тук!

Макмърдо се оказа не само предупреден да напусне удобното си жилище, но и разделен от девойката, която обичаше. Същата вечер той завари Ети сама в трапезарията и сподели с нея тревогите си.

— Баща ти ме гони — каза той. — Щеше да ми е все едно, ако беше само за стаята, но като си помисля, че те познавам едва от една седмица, а ти запълни съществуването ми и вече не мога да живея без теб!

— По-тихо, господин Макмърдо, не говори така! — прекъсна го момичето. — Нали ти казах, че си закъснял? Има друг и макар да не съм му обещала да се омъжа за него веднага, не мога и на теб нищо да обещая!

— Ами ако бях пръв, Ети, щеше ли да ми дадеш надежда?

Девойката скри с длани лицето си.

— Колко ми се иска да беше пръв! — изхлипа тя.

Макмърдо мигом коленичи пред нея.

— За Бога, Ети, нека нещата останат, както са! — извика той. — Нима ще съсипеш и твоя, и моя живот заради такова обещание? Послушай сърцето си, скъпа. То е най-искреният съветник, дала си обещание, преди да осъзнаеш какво всъщност правиш! — и стисна бялата длан на Ети с мургавите си ръчища. — Кажи, че ще бъдеш моя, и заедно ще посрещнем трудностите!

— И да останем тук?

— Да, тук.

— Не, не, Джак — каза тя, когато той я прегърна. — Не тук! Не може ли да заминем?

За миг Макмърдо сякаш се колебаеше, но накрая чертите на лицето му застинаха в гранитна твърдост.

— Не, ще останем тук.

— Но защо да не заминем?

— Не, Ети, оставаме!

— Но защо?

— Защото никога няма отново да тръгна с вдигната глава, ако живея с чувството, че са ме прогонили. А и от какво да се страхуваме? Нима не сме свободни хора в свободна страна? Ако се обичаме, кой ще посмее да ни раздели?

— Но ти не познаваш нещата тук, Джак. Съвсем отскоро си тук. Не познаваш Болдуин. Не познаваш Макгинти и неговите мъчители.

— Вярно, че не ги познавам, но и не се страхувам от тях, дори не вярвам, че съществуват! — каза Макмърдо. — Живял съм сред сурови хора, мила моя, и винаги накрая не аз от тях, а те от мен са се страхували. Винаги, Ети! Та това е безумство! Ако тези мъже, както разправя баща ти, са извършили низ от престъпления в долината, ако имената им са известни навсякъде, защо не са изправени пред съда? Имаш ли отговор на този въпрос, Ети?

— Защото никой не смее да свидетелства против тях. Иначе до един месец го няма. И още нещо: те винаги разполагат с хора, готови да се закълнат, че обвиняемият е бил далеч от местопрестъплението. Не е възможно, Джак, да не си чел за това! Говори се, че няма вестник в Съединените щати, който да не е писал за тях.

— Е, вярно е, чел съм това-онова, но смятах, че са измислици. А може пък тези хора да имат причина за действията си. Може да са били онеправдани и да нямат друг начин да си помогнат.

— О, Джак, не искам да чувам това от теб! Същото казва и онзи, другият!

— Нима той, Болдуин, говори същото?

— И тъкмо заради това толкова го ненавиждам! О, Джак, сега вече мога да ти кажа истината. Ненавиждам Болдуин от все сърце, но и много ме е страх от него. Страх ме е заради мен, но още повече заради баща ми. Зная, че ще ни сполети голямо нещастие, ако се осмеля да кажа точно какво чувствам. Затова давах половинчати обещания на Болдуин. Така запазвах известна надежда. Ако избягаме двамата, Джак, можем да вземем и татко с нас и да заживеем далеч от властта на тези злодеи!

Отново си пролича вътрешната борба, която водеше Макмърдо, и отново лицето му застина като гранит.

— Няма да пострадаш, Ети — каза той. — Нито ти, нито баща ти. Току-виж си разбрала, че аз не падам по-долу от злодеите.

— Не, не, Джак! Аз ти вярвам.

Макмърдо горчиво се разсмя.

— Милостиви Боже! Колко малко ме познаваш! Душата ти е невинна, мила, и през ум не ти минава какво си мисля аз. Кой ли идва?

Вратата внезапно се отвори и в стаята наперено нахлу млад човек с властни обноски. Беше напет и елегантен, горе-долу на същата възраст и със същото телосложение като Макмърдо. Лицето му под широкополата черна филцова шапка, която не си направи труда да свали, беше с красиви черти, макар и с гърбав нос. Очите му се вторачиха свирепо в девойката, седнала до печката. Ети скочи на крака притеснена и уплашена.

— Радвам се да те видя, господин Болдуин — каза тя. — Идваш по-рано. Заповядай, седни.

Болдуин стоеше с ръце на кръста, впил поглед в Макмърдо.

— Кой е този? — попита рязко.

— Мой приятел, господин Болдуин. Наш наемател. Господин Макмърдо, позволи ми да те представя на господин Болдуин.

В отговор младежите намусено си кимнаха.

— Госпожица Ети ти е казала как стоят нещата между нас, нали? — попита Болдуин.

— Не разбрах да ви свързва нещо.

— Нима? Е, сега разбираш, че не е така. От мен да знаеш, тази млада дама е моя, а както ще разбереш, вечер вън е много приятно за разходка.

— Благодаря ти, нямам настроение да се разхождам.

— Така ли? — свирепите очи на Болдуин пламтяха. — Може би имаш настроение да си премерим силите, господин наемателю?

— Хайде! — скочи на крака Макмърдо. — Най-после каза нещо, което ми харесва.

— За Бога, Джак! За Бога! — извика клетата объркана Ети. — Недей, Джак, той ще те пребие.

— А, значи той е „Джак“! — възкликна Болдуин и изруга. — Дотам сте стигнали, така ли?

— Моля те, Тед, бъди разумен! Заради мен, Тед. Ако някога си ме обичал, нека сърцето ти бъде голямо и все опрощаващо!

— Мисля, Ети, че трябва да ни оставиш насаме, за да се разберем — тихо се обади Макмърдо. — А може би господин Болдуин ще предпочете да излезем навън? Вечерта е приятна, а до съседната сграда има незастроено място.

— Ще си разчистя сметките с теб, без да си цапам ръцете — каза врагът му. — Ще има да съжаляваш, че някога си прекрачил прага на тази къща.

— Да свършваме! — извика Макмърдо.

— Аз си избирам сам времето, господинчо. Кога ще стане това, си е моя работа. Ето!

И Болдуин изведнъж запретна ръкава на ризата си. На ръката му под лакътя имаше нещо като клеймо. Представляваше кръг с вписан в него триъгълник.

— Знаеш ли какво значи това? — попита Болдуин.

— Нито знам, нито искам да знам! — сряза го Макмърдо.

— Е, мога да ти обещая, че ще узнаеш. И то преди да остарееш. Може би госпожица Ети ще ти обясни нещичко. А пък ти, Ети, ти ще има да лазиш на колене, за да се върнеш при мен. Чуваш ли, момиче? Ще пълзиш на колене и тогава ще узнаеш какво, ще бъде наказанието ти. Господ ми е свидетел, ще пожънеш онова, което пося! — изгледа Болдуин двамата, обърна се кръгом и миг по-късно входната врата се затръшна зад гърба му.

Известно време Макмърдо и девойката не проговориха. После Ети се хвърли към него и го прегърна.

— О, Джак, колко си храбър! Но от това няма смисъл, трябва да бягаш! Още тази нощ, Джак! Това е единствената ти надежда. Болдуин ще те убие. Прочетох присъдата в ужасните му очи. Нямаш никакъв шанс срещу десетина души, зад гърба им ще е главата Макгинти с могъщата им ложа!

Макмърдо отмести ръцете й, целуна я и нежно я сложи да седне на стола.

— Успокой се, мила, успокой се! Не се тревожи за мен! Аз самият съм от свободните хора. Казах го и на баща ти. Може и да не съм по-добър от другите, не ме смятай за светец. Не е изключено да ме намразиш, след като ти казах всичко това.

— Да те намразя, Джак?! До края на живота си няма да бъда способна да го сторя. Чувала съм, че единствено тук свободните хора имат лошо име. Защо да те мразя? Но щом си от тях, Джак, защо не идеш в дома и не се разбереш с шефа Макгинти? Побързай, Джак! По-добре пръв да разкажеш за случилото се, иначе псетата ще те погнат!

— И аз така мисля — призна Макмърдо. — Още сега ще отида да оправя нещата. Кажи на баща си, че тази нощ ще спя тук, а утре ще си потърся нова квартира.

Пред тезгяха в кръчмата на Макгинти както обикновено се тълпяха престъпните безделници от града. Собственикът беше популярна личност и прикриваше с маската на веселяк истинската си същност. Страхът, който изпитваха към него не само жителите на Върмиса, а и живеещите на трийсет мили в долината, та чак по склоновете на планините, стигаше, за да бъде пълна кръчмата никой не се осмеляваше да пренебрегне благоволението му.

Извън тайното му всемогъщество, в което всички вярваха, Макгинти беше и обществена фигура — съветник в градската управа и пълномощник за пътищата, избран на тези длъжности чрез гласовете на главорезите, които очакваха съответна отплата. Глобите и данъците бяха огромни, нуждите на хората системно се пренебрегваха, счетоводните документи се прикриваха от подкупени ревизори и порядъчните граждани бяха насилвани да плащат обществен шантаж и да си държат езика зад зъбите, за да не им се случи нещо още по-лошо.

И така с всяка изминала година все повече биеха на очи диамантените игли по вратовръзките на Макгинти, все по-тежки ставаха златните лаици за часовник, падащи от жилетката върху наедряващата му гръд, а към кръчмата му се прибавиха толкова много помещения, че тя почти изцяло зае едната страна на Пазарния площад.

Макмърдо блъсна люлеещите се врати и си проправи път през тълпата, обгърната от гъст тютюнев дим и тежка миризма на алкохол. Помещението беше отлично осветено, а по стените имаше големи огледала в солидни позлатени рамки, които отразяваха и множаха крещящия блясък. Пред бюфета неколцина мъже по къси ръкави неуморно приготвяха питиета за безделниците, залепили се за широкия, обкован е месинг тезгях.

В по-отдалечения край, облегнат гърбом на тезгяха, с пура, стърчаща под остър ъгъл от устата му, стоеше висок як мъжага, който можеше да е само Макгинти. Брадата на този черногрив великан покриваше лицето му до скулите, сплъстената му смолисточерна коса падаше върху яката на ризата. Цветът на кожата му беше като на италианец, леко кривогледите черни очи, които гледаха някак безжизнено, му придаваха особено зловещ вид. Всичко останало — добре сложената фигура, правилните черти и откритото държане — отговаряше на представата за веселяк и непосредствен човек. Един непознат би си казал, че пред него е прям и честен мъж, на когото може да се разчита, колкото и груби да изглеждат откровените му думи. И едва когато безжизненият тъмен поглед, безжалостно пронизваш, се спре на някого, сърцето на човек замира с чувството, че наблизо е бездна от стаена злина, сила, храброст и коварство.

След като добре го огледа, Макмърдо с характерната за него небрежна дързост си проби с лакти път през групичката придворни, умилкващи се около могъщия главатар, избухващи в гръмогласен смях всеки път, щом той се пошегуваше. Сивите очи на Макмърдо смело и без страх гледаха през очилата право във впитите в него черни безжизнени очи на Макгинти.

— Не си спомням да съм виждал лицето ти, младежо — каза шефът.

— Отскоро съм тук, господин Макгинти.

— Колкото и да е отскоро, не бива да пренебрегваш званията на почтените люде.

— Това е съветникът Макгинти, момко — чу се глас от групата.

— Прощавайте, съветнико. Не познавам още тукашните обичаи, но ме посъветваха да се срещна с вас.

— Е, срещна се. И какво? Как ти се виждам?

— Рано е да се каже. Ако сърцето ви е голямо колкото тялото, а душата ви — красива като лицето, ще ми харесате — рече Макмърдо.

— Този остър език не може да не е ирландски! — извика собственикът на кръчмата, без да е напълно сигурен дали да се смее с този дързък посетител, или да се засегне на чест. — Значи одобряваш външния ми вид?

— Разбира се — потвърди Макмърдо.

— И са те посъветвали да ме посетиш?

— Така е.

— А кой те посъветва?

— Брат Сканлан от ложа 341 във Върмиса. Пия за ваше здраве, съветнико, и за по-доброто ни опознаване! — вдигна Макмърдо чашата, която му бе поднесена, опря я до устните си и пи с разперено кутре на ръката.

Макгинти, който внимателно го наблюдаваше, повдигна гъстите си вежди.

— Значи така! Ще трябва май да се занимая по-подробно, господин…

— Макмърдо.

— … господин Макмърдо. В нашия край не приемаме хората на вересия, не вярваме на всяка тяхна дума. Ела за малко зад бара.

Отзад имаше стаичка с бурета покрай стените. Макгинти грижливо затвори вратата, седна на едно буре, захапа замислено пурата си и вторачи в гостенина вдъхващия тревога поглед. Няколко минути остана безмълвен. Цареше пълна тишина. Макмърдо весело посрещна огледа с пъхната в джоба на палтото ръка, а с другата сучеше кестенявите си мустаци. Изведнъж Макгинти се наведе, извади страшен на вид револвер и рече:

— Слушай, палячо, ако реша, че разиграваш театър, разговорът ни ще е кратък.

— Странен обичай — възрази с достойнство Макмърдо. — Така ли глава на управа в ложа на свободните хора посреща брат?

— Ще се наложи да дадеш обяснения — каза Макгинти. — И Господ не може да ти помогне, ако не се справиш. Къде си постъпил?

— В ложа 29 в Чикаго.

— Кога?

— На 24 юни 1872 година.

— Кой ти беше глава на управата?

— Джеймс Скот.

— А областен управител?

— Бартолъмю Уилсън.

— Хм. Засега издържаш. А какво правеше там?

— Работех, както работиш ти, само че работата ми беше по-незначителна.

— Нещо много бързаш с отговорите.

— Винаги съм говорил бързо.

— А бързо ли действаш?

— Така поне мислят онези, които ме познават.

— Е, може и да те изпитаме по-рано, отколкото си мислиш. Чувал ли си нещо за ложата в нашия край?

— Чувал съм, че братството е от истински мъже.

— Позна, господин Макмърдо. А защо напусна Чикаго?

— Проклет да съм, ако ти кажа!

Макгинти отвори широко очи. Не беше свикнал да му отговарят така и му се видя забавно.

— И защо няма да ми кажеш?

— Защото брат брата не лъже.

— Толкова ли е страшна истината, та да я спестяваш?

— И така може да се каже, ако предпочиташ.

— Виж, господинчо, нали не очакваш от главата на управата да прибере в ложата човек, чието минало му е неизвестно.

Макмърдо сякаш се поколеба. След малко извади от вътрешния джоб изрезка от вестник.

— Сигурно няма да ме издадеш — каза той.

— Ако още веднъж кажеш такова нещо, ще ти разпоря устата! — изрева Макгинти.

— Прав си, съветнико — кротко се съгласи младият човек. — Дължа ти извинение. Казах го, без да помисля. Всъщност зная, че щом съм в ръцете ти, няма от какво да се страхувам. Прочети!

Макгинти набързо прочете как бил убит някой си Джонас Пинто и кръчмата „Лейк“ на улица „Пазарска“ в Чикаго през първата седмица на януари 1874 година.

— Ти ли я свърши? — попита той, като върна изрезката.

Макмърдо кимна.

— Защо го застреля?

— Помагах на Чичо Сам да прави долари. Може златото на моите да не е било толкова добро, колкото неговото, но паричките ми изглеждаха не по-лоши, а и производството им излизаше евтино. Та този Пинто ми помагаше да ги въртя…

— Какво да ги правиш?

— Да ги пускам в обращение. И изведнъж каза, че щял да пропее. Може и да е пропял, не изчаках да проверя. Претрепах го и духнах към каменовъгления район.

— И защо тъкмо тук?

— Защото четох във вестниците, че тук не са много придирчиви.

Макгинти се засмя.

— Първо си фалшифицирал пари, после си убил човек, а си избягал в нашия край с чувството, че ще бъдеш добре дошъл.

— Горе-долу така си е — съгласи се Макмърдо.

— Е, сигурно далеч ще стигнеш. Я кажи, можеш ли още да правиш такива долари?

Макмърдо извади от джоба си шепа монети и обяви:

— Не са и помирисвали филаделфийския монетен двор.

— Не думай! — каза Макгинти, пое ги с огромната си лапа, космата като на горила, и ги поднесе към светлината. — Не виждам да се различават с нищо. Божичко! Ти май можеш да бъдеш много полезен на братството! Имаме нужда от един-двама разбойници сред нас, братко Макмърдо, защото идват времена, когато трябва сами да се оправяме. Всеки момент може да ни опрат до стената, ако не се опъваме на оня, който ни блъска!

— Е, предполагам, че ще поема моя дял от опъването.

— Виждаш ми се хладнокръвен човек. Не трепна, когато тикнах желязото под носа ти.

— Не аз бях в опасност тогава.

— А кой?

— Ти, съветнико — каза Макмърдо и извади от страничния джоб на късия си жакет пистолет с вдигнат ударник. — През цялото време те държах на мушка и сигурно щях да стрелям едновременно с теб.

— Боже Господи! — изрева ядно Макгинти, почервенял като рак, но после се разсмя. — Да си призная, тук от доста години не се е явявало такова страшилище. Скоро ложата сигурно ще има защо да се гордее с теб… Е, по дяволите, ти пък какво искаш? Не мога ли пет минути да си поговоря с един джентълмен, без да си пъхаш носа тук?

Кръчмарят спря смутен.

— Извинявай, съветнико, но Тед Болдуин настоява веднага да те види.

Обяснението стана ненужно, защото иззад рамото на слугата надникна застиналото жестоко лице на Болдуин. Той избута кръчмаря и затвори вратата след него.

— Значи стигна пръв, а? — вбесен хвърли той поглед към Макмърдо. — Имам да ти съобщя нещо за този мъж, съветнико.

— Тогава го кажи тук и сега, в мое присъствие — извика Макмърдо.

— Аз ще си избера времето и начина да го кажа!

— Я стига! — прекъсна ги Макгинти и стана от бурето. — Болдуин, дошъл е нов брат, не бива да го посрещаме така. Подай си ръката и се сдобрете!

— Никога! — вбесен извика Болдуин.

— Предложих му да се бием, щом е решил, че съм го обидил — каза Макмърдо. — Готов съм на юмручен бой, но ако не го задоволява, да се бием, както пожелае. Оставям на теб, съветнико, като глава на управата да отсъдиш кой греши.

— За какво става дума?

— За една млада дама. Тя има право сама да избере.

— Нима? — извика Болдуин.

— Да, ако се налага да избира между двама братя от ложата — потвърди шефът.

— А, такава ли била работата?

— Да, Тед Болдуин — каза Макгинти и злобно го изгледа. — И не си ти човекът, който ще оспорва решението ми.

— Значи риташ брата, стоял пет години зад теб, заради някой си, когото виждаш за пръв път? Ти не си глава на управата пожизнено, Джак Макгинти. И когато дойде ред отново да се гласува…

Съветникът скочи върху Болдуин като тигър. Стисна го за гърлото и стовари младия човек върху едно буре. Ако Макмърдо не се беше намесил, обезумелият от яд Макгинти щеше да довърши Болдуин.

— По-полека, съветнико! За Бога, успокой се! — извика той и дръпна шефа.

Макгинти разхлаби хватката и Болдуин, разтърсен и уплашен, останал без дъх и треперещ от глава до пети като човек, погледнал смъртта в очите, седна на бурето, върху което го бяха стоварили.

— От доста време си го търсиш, Тед Болдуин! Ето сега си го получи! — извика Макгинти, а гърдите му се вдигаха и спускаха. — Сигурно си мислиш, че ако не ме изберат отново за глава на управата, ще заемеш мястото ми. Но това е работа на ложата. А докато аз съм шеф, няма да позволя на никого да надигне глас против мен или решенията ми!

— Нямам нищо против теб — промълви Болдуин, опипвайки шията си.

— Чудесно! — извика Макгинти, за миг обзет от пристъп на престорено добродушие. — Значи пак сме добри приятели и въпросът е приключен.

И Макгинти взе от една полица бутилка шампанско, махва тапата и сипа вино в три високи чаши.

— Разбрахме се — обяви той. — Нека вдигнем тоста, с който приключват препирните в ложата. Знаете, че след това никой не може да има зъб на другия. Ето, сложи лявата си ръка на гръкляна ми. Кажи, Тед Болдуин, каква е обидата?

— Облаците са гъсти — отвърна Болдуин.

— Но ще се разнесат завинаги.

— Заклевам се, така ще е!

Двамата мъже обърнаха чашите, след което същата церемония бе изпълнена от Макгинти и Макмърдо.

— Готово! — заключи Макгинти, потривайки ръце. Край на лошите помисли. Ако нещата продължат, ред ще въдворява ложата, а брат Болдуин знае, че в нашия край ръката й е тежка. И ти ще го узнаеш много скоро, братко Макмърдо, ако си търсиш белята!

— Ей Богу, не възнамерявам да бързам — протегна Макмърдо ръка на Болдуин. — Лесно кипвам, но и лесно прощавам. Казват, че било от горещата ми ирландска кръв. За мен въпросът е приключен, вече не се сърдя.

Под злобния поглед на страшния шеф Болдуин бе принуден да поеме протегнатата ръка, но намусеното му лице показваше колко маловажни за него са думите на Макмърдо.

Макгинти потупа и двамата по рамото.

— Ей тия жени! — възкликна той. — Само като си помисля, че една фуста е могла да раздели две от момчетата ми! Дяволът си няма работа. Ще се наложи девойчето само да избере, въпросът е извън правомощията на главата на управата, слава Богу! Оставаше и с жени да се занимаваме! Ще бъдеш приобщен към ложа 341, братко Макмърдо. Ние имаме наши си разбирания и методи, различни от чикагските. Събираме се в събота вечер и ако дойдеш тогава, ще те направим завинаги свободен в долината на Върмиса.