Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valley of Fear, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
TriAM505 (2011)

Издание:

Артър Конан Дойл. Шерлок Холмс — Том 3

Книгоиздателска къща „Труд“, София, 2008

 

Превод: Василена Мирчева, Георги Рупчев, Искра Ванкова, Милена Попова, Милена Трандева, Светла Христова

Редактор: Красимир Мирчев

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Стефка Иванова

Коректор: Юлия Шопова

 

ISBN 978-954-528-450-1

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Долината на страха от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Долината на страха
The Valley of Fear
Корица на изданието от 1915 г.
Корица на изданието от 1915 г.
АвторАртър Конан Дойл
Първо изданиекато поредица: 1914 – 1915, като книга: 1915 г.
Англия
Оригинален езиканглийски
ЖанрДетективско-приключенски
Видроман
ПоредицаШерлок Холмс
ПредходнаПреди да падне завесата
СледващаАрхив на Шерлок Холмс
Долината на страха в Общомедия

Долината на страха (на английски: The Valley of Fear) е четвъртият и последен роман на писателя Артър Конан Дойл за известния детектив Шерлок Холмс. Първоначално е публикуван като поредица от епизоди в списание „Strand“, от септември 1914 до май 1915 година, с 31 илюстрации от Франк Уайлс, а по-късно е издаден и като роман през 1915 година.

Съдържание

Романът включва следните части:

... за доста шифри мога да намеря ключа толкова лесно, колкото решавам кръстословици. ... Но тук е друго.
  • Част I: Трагедията в Бърлстоун, The Tragedy of Birlstone
  1. Предупреждението, The Warning
  2. Шерлок Холмс държи реч, Sherlock Holmes Discourses
  3. Трагедията в Бърлстоун, The Tragedy of Birlstone
  4. Мрак, Darkness
  5. Участниците в драмата, The People of the Drama
  6. Първи проблясъци, A Dawning Light
  7. Решението, The Solution
  • Част II: Мъчителите, The Scowres (преди 20 години)
  1. Мъжът, The Man
  2. Главата на управата, The Bodymaster
  3. Ложа 341, Върмиса, Lodge 341, Vermissa
  4. Долината на страха, The Valley of Fear
  5. Най-тъмната доба, The Darkest Hour
  6. Опасност, Danger
  7. Клопка за Бърди Едуардс, The Trapping of Biry Edwards
  • Епилог [1]

Сюжет

Шерлок Холмс получава шифрована бележка от някой си Фред Порлок. Това е един от съучастниците на професор Мориарти, но тайно помага на Холмс. Порлок не е изпратил ключа за дешифриране, затова Холмс сам разгадава смисъла на съобщението. Порлок пише, че някаква опасност грози господин Дъглас в Бърлстоун. В този момент на Бейкър Стрийт идва полицейският инспектор Макдоналд и казва на Холмс, че в имението Бърлстоун е брутално убит г-н Джон Дъглас.

Инспекторът е изключително изненадан, че Холмс вече знае за престъплението. Холмс разказва на инспектора за бележката на Порлок и обяснява, че към убийството може да има отношение професор Мориарти. Когато Макдоналд изразява съмнението си, Холмс дава пример с картината, която виси в кабинета на професора. Тази картина на Грьоз струва над 40 000 лири, а годишната заплата на Мориарти е само 700 лири. Следователно, такава скъпа картина може да бъде закупена само с незаконно спечелени пари.

Макдоналд предлага на Холмс и Уотсън да отидат в Бърлстоун за разследването, а по пътя инспекторът разказва незначителни подробности за престъплението. След полунощ, собственикът на къщата, г-н Дъглас, е бил намерен мъртъв в кабинета си. Част от главата му е била отнесена от изстрел на пушка с цеви, прерязани на тридесет сантиметра от спусъците.

Пристигайки на местопрестъплението Холмс разговаря с местния полицейски инспектор Мейсън и едновременно изследва всичко. Оказва се, че около дванадесет и половина приятелят на Дъглас, г-н Сесил Баркър, е чул приглушен изстрел, и отивайки в кабинета е видял трупа. Заради шума е притичала притичала и жената на Дъглас, но Баркър не я е пуснал в стаята, за да не види обезобразено тяло на съпруга си.

Инспектор Мейсън, разглеждайки стаята е стигнал до извода, че престъпникът се е скрил зад завесата, и след убийството е избягал през прозореца, преплавайки рова, който обикаля къщата на Дъглас. Но Холмс се съмнява в правилността на тази версия. На местопрестъплението е открита странна бележка: „Д.В. 341“, а на дясната ръка на убития има жигосан тайнствен знак: триъгълник в кръг. Холмс предполага, че това може да бъде свързано с някакво тайно общество. Косвено потвърждение на предположението на Холмс са показанията на съпругата на Дъглас. Тя разказва, че един ден съпругът ѝ е говорил за някяква „Долина на страха“ и за всемогъщия г-н Макгинти.

Полицията предприема издирване на убиеца около Бърлстоун. Оказва се, че в намиращия се наблизо хотел е отседнал някакъв американец, който е изчезнал в деня на убийството. Опитват се да го открият, но безуспешно. Холмс също провежда свое разследване в различна посока. Той обръща внимание на един странен детайл: изчезването на една от гимнастическите гири, с които се е занимавал Дъглас.

Скоро Холмс предлага на полицейските инспектори свой план за действие. Холмс пише бележка на Баркър, в която предлага да бъде изсушен рова обграждащ къщата, а през нощта правят засада близо до водата и залавят Баркър. Баркър е извадил от водата вързоп с дрехи, които е бил потопен с помощта на гимнастическата гира. Холмс и инспекторите проверяват вързопа, който се оказва облекло шито във Върмиса, САЩ.

Холмс кани всички в кабинета на Дъглас и предлага на Баркър всичко честно да разкаже. Той отказва, но изведнъж от скривалище в стената се появява „убитият“ Дъглас. Оказва се, че два дни той се е крил в тайна стая.

Холмс обяснява, че оглеждайки местопрестъплението и сравнявайки фактите, той е разбрал, че Дъглас е инсценирал собствената си смърт. Холмс е предположил, че с помощта на гирата е било потопено нещо във водата. Тогава, с помощта на извитата дръжка на чадъра на Уотсън, намира във водата вързопа с дрехи, и осъзнава, че това са дрехите на убиеца, който сам е загинал от ръцете на Дъглас.

Дъглас потвърждава изводите на Холмс и обяснява всичко. В САЩ той е оставил много силни врагове, принуждавайки се да се премести в Англия. Но преди няколко дни, разхождайки се около къщата е забелязал един от враговете си – Тед Болдуин. Той е разбрал, че бъде нападнат, и затова е бил подготвен. През нощта в кабинета на Дъглас устройват засада на убиеца. Между Болдуин и Дъглас започва борба, в резултат, на което, следва изстрел от пушката в главата на Болдуин, като го обезобразява. С помощта на съпругата си и верния си приятел Баркър, Дъглас инсценира собствената си смърт, но разследването на Холмс установява истината.

Във времето, докато Дъглас се е спотайвал в тайната стая, е написал своята история, случила се преди много години в САЩ, в Долината Вермиса. Този документ Дъглас предава на полицейските инспектори и на Холмс.

... През февруари 1875 г. в долината Вермиса идва някой си Джак Макмърдо. Той е бягал от полицията, която го подозира във фалшифициране на пари и убийство. Във влака Макмърдо разговаря със случаен спътник с фамилия Сканлан. Оказва се, че и двамата са членове на една масонска ложа – мощна престъпна организация, с клонове разпръснати из Съединените щати. Сканлан съветва Макмърдо да се обърне към Джак Макгинти, ръководител на масонската ложа №341 в Върмиса. Възползвайки се от писмената му препоръка Макмърдо се установява при някой си Шафтър, и след известна време се влюбва в дъщеря му, красавицата Ети. Но Шафтър предупреждава Макмърдо, че в нея е влюбен Тед Болдуин, ръководител на Мъчителите (тайна банда убийци), и близък сътрудник на главата на ложата Макгинти.

Приемането на Макмърдо в масонската ложа
Приемането на Макмърдо в масонската ложа

Скоро Макмърдо се среща с Макгинти. Макгинти го подлага на обстоен разпит, но отговорите на Макмърдо разсейват всички съмнения. На Макмърдо организират ритуал на посвещение и го приемат в масонската ложа №341 във Върмиса. Основната дейност на организацията е шантаж и изнудване на пари от бизнесмени. В случай, че някой се осмели да не плаща, то Мъчителите за сплашване унищожават негова собственост. Ако това не помогне, тогава човекът бива брутално убит, понякога с цялото му семейство.

На една среща Макгинти предлага да накажат местния редактор на вестник. В своя вестник той постоянно пише статии срещу Макгинти, обвинявайки го в престъпна дейност. Един от лидерите на ложата, Морис, се опитва да го разубеди и Мъчителите да го направят, но Макгинти категорично настоява да се подчиняват на заповедите му, обвинявайки Морис в малодушие. Болдуин, Макмърдо и няколко други членове на ложата нападат редактора и го пребиват ужасно.

Полицията арестува Макмърдо и неговите съучастници, но не може да направят нищо, защото не е имало свидетели, които да могат да идентифицират нападателите. Това допълнително засилва авторитета на Макмърдо сред членовете на ложата. Скоро той участва в нови престъпления на Мъчителите и, след известно време, става близък помощник на Макгинти.

Влюбената в Макмърдо Ети Шафтър го умолява да спре своята престъпна дейност и да избягат от Върмиса. В отговор Макмърдо дава на Ети обещание, че през следващата година те ще напуснат Долината на страха.

След известно време Макмърдо на Макгинти, че тяхната масонска ложа е преследвана от детективската агенция на Нат Пинкертон. В долината на Върмиса е изпратен най-добрия детектив на агенцията, Бърди Едуардс. Макмърдо познава детектива по лице и предлага на ръководителя на ложата да примамят Едуардс в капан и да го убият. Планът е: Макмърдо да покани Едуардс на гости, обещавайки му да му разкаже за престъпната дейност на Мъчителите, и да го затвори в стаята. А в това време в другата стая ще бъде Макгинти с близките си помощници. Те ще хванат Едуардс и ще се разправят с него.

Вечерта в къщата на Макмърдо идват седем лидери на ложа на Върмиса, включително и самия Макгинти. Те с нетърпение очакват пристигането на Едуардс, и скоро на вратата се почуква. Макмърдо излиза да посрещне госта, но след това се връща. И тук става нещо невероятно ...

— Е? – извика накрая шефът Макгинти. – Тук ли е вече? Дойде ли Бърди Едуардс?

— Да – бавно отговори Макмърдо. – Бърди Едуардс е тук. Аз съм Бърди Едуардс.

В същия момент полицията нахлува в къщата и арестува Макгинти и неговите съучастници. A Бърди Едуардс разказва за това как е успял в това разследване. По нареждане на агенцията Пинкертон, под името „Джон Макмърдо“, той се внедрява в масонска ложа в Чикаго и след това се премества във Върмиса. Едуардс успява да спечели доверието на Макгинти, и след известно време той е узнал всичко за престъпната организация. Някои от престъпленията на Мъчителите той е успял да предотрати, но някои не. Заедно с началника на полицията Мервин, Едуардс разработва операция и залавя всички главни Мъчители в дома си.

Същата вечер Едуардс се оженва за Ети Шафтър и се премества от Върмиса в Чикаго. Цялата масонска ложа на Върмиса е осъдена. Главатарите са обесени, а обикновените членове получават дълги присъди. Тед Болдуин и няколко от неговите съучастници са избегнали смъртното наказание. След излизането си от затвора те се заклеват да отмъстят на Едуардс. Върху детектива, който е живял с жена си в Чикаго, са извършени два неуспешни опита за покушение. Едуардс променя името си, ставайки Дъглас и отива в Калифорния, където се среща с англичанина Баркър, с когото прави състояние. Малко след смъртта на съпругата си Ети, Едуардс–„Дъглас“ научава, че престъпниците са петите му, и отива в Англия ...

… Полицейското разследване установява, че Дъглас е действал при самозащита, е затова го оправдава. Холмс, знаейки, че бившите Мъчители са се обърнали за помощ към професор Мориарти, моли Дъглас и съпругата му веднага да напуснат Англия. Уви, по пътя към Южна Африка, Дъглас умира. Близо до остров Св. Елена нощ той е хвърлен зад борда във водата.

Ядосан от този жесток финал Холмс не се съмнява, че той е дело на Мориарти. И Холмс тържествено обещава на Уотсън и на приятеля на г-н Дъглас, Баркър, че в най-близко бъдеще възмездието ще дойде ...

– Не съм казал такова нещо – възпротиви се Холмс, а очите му сякаш се бяха взрели далеч в бъдещето. – Не твърдя, че не може да бъде победен. Но се нуждая от време, дайте ми време!

Вижте също

Източници

Корица на списание „Странд“ с епизодите от „Долината на страха“
Корица на списание „Странд“ с епизодите от „Долината на страха“
  • „The Valley of Fear: A New Sherlock Holmes Story“, The Grand Magazine: All Stories. Volume XXIII, November 1914 to February 1915. London and New York: George Newnes, Ltd., 1915. p. 390 – 404.
  • „The Valley of Fear“, Drawings by Arthur I. Keller. New York Tribune/Sunday Magazine (20 септември 1914), 3 – 6, 16 – 19; (27 септември 1914), 3, 10 – 13; (4 октомври 1914), 3, 10 – 13; (11 октомври 1914), 7 – 10, 16 – 17; (18 октомври 1914), 9 – 14; (25 октомври 1914), 9 – 14; (1 ноември 1914), 9 – 12, 17; (8 ноември 1914), 9 – 12, 19; (15 ноември 1914), 9 – 12, 19; (22 ноември 1914), 9 – 12, 15 – 16.
  • „The Valley of Fear“, Illustrated by Frank Wiles. The Strand Magazine, 48, No. 285 (September 1914), 240 – 252; 48, No. 286 (October 1914), 362 – 375; 48, No. 287 (November 1914, 482 – 491; 48, No. 288 (December 1914), 602 – 613; 49, No. 289 (January 1915), 2 – 15; 49, No. 290 (February 1915), 176 – 187; 49, No. 291 (March 1915), 257 – 267; 49, No. 292 (April 1915), 449 – 461; 49, No. 293 (May 1915), 543 – 556.

Пета глава
Участниците в драмата

— Свършихте ли с огледа на кабинета? — попита Уайт Мейсън, когато се върнахме в къщата.

— Засега да — отвърна инспекторът, а Холмс кимна.

— Тогава вероятно искате да чуете свидетелските показания на някои хора от домакинството. Най-добре ще е да използваме трапезарията, Еймс. Заповядайте пръв да ни разкажете, каквото знаете.

Разказът на иконома беше простичък, ясен и убеждаваше в искреността си. Бил постъпил на служба преди пет години, когато семейство Дъглас се заселило в Бърлстоун. Чувал, че Дъглас е богат джентълмен, натрупал състоянието си в Америка. Работодателят му бил приветлив и лоялен — е, не съвсем от класата, с която бил свикнал Еймс, но човек не може да има всичко. Икономът не бил забелязал никакви признаци на страх у Дъглас, напротив, господарят му бил извънредно храбър човек. Вдигането на подвижния мост всяка вечер било просто завръщане към древния обичай в замъка, защото той обичал традициите. Господин Дъглас рядко ходел в Лондон, рядко напускал селото. Но в деня на убийството отишъл да пазарува в Тънбридж Уелс. Този ден той, Еймс, забелязал у Дъглас известно неспокойство и вълнение, господарят му се видял нетърпелив и раздразнителен, което не било обичайно за него. Вечерта Еймс подреждал приборите в кухненския килер в задната част на къщата, когато се разнесъл силен звън. Изстрел не чул, но и трудно би могло да е другояче, защото се намирал в края на дълъг коридор с няколко затворени портала. Прислужничката излязла от стаята си, когато чула звънеца. Двамата се завтекли към предната част на къщата. На стълбището Еймс видял госпожа Дъглас да слиза. Не, не бързала и не му се видяла особено развълнувана. Вече стигнала долу, когато господин Баркър изскочил от кабинета, спрял госпожа Дъглас и я помолил да се прибере. „За Бога, вървете си в стаята! — извикал той. — С горкия Джак стана нещастие. Нищо не можете да направите. За Бога, върнете се!“ Убеждавал я известно време на стълбите и госпожа Дъглас се прибрала. Не изпищяла. Не извикала. Госпожа Алън, прислужничката, я придружила догоре и останала при нея в спалнята. Тогава Еймс и господин Баркър влезли в кабинета, където всичко било така, както го заварила полицията. Свещта не горяла, светела лампата. Надникнали през прозореца, но отвън било много тъмно, нищо не се виждало и не се чувало. Тогава изскочили в коридора и Еймс завъртял механизма за спускане на моста. После господин Баркър побързал да извика полицията. Това беше най-същественото от свидетелските показания на иконома.

Разказът на госпожа Алън до голяма степен потвърждаваше чутото от стария слуга. Нейната стая е по-близо до предната част на къщата от килера, където се е намирал Еймс. Канела се да си ляга, когато я сепнал силен звън. Слухът й бил поотслабнал и вероятно затова не била чула изстрела. Пък и кабинетът се намирал доста далеч. Твърдеше, че била доловила нещо като захлопване на врата, но доста по-рано, поне половин час преди звъненето. Когато господин Еймс изтичал в предната част на къщата, тя отишла с него. Видяла, че господин Баркър излиза от кабинета много блед и развълнуван. Той пресрещнал слизащата по стълбите госпожа Дъглас. Молел я да се върне обратно и тя му отвърнала нещо, но какво точно, госпожа Алън не чула. Тогава Баркър й наредил: „Заведете я горе! Стойте при нея!“ Прислужничката придружила господарката си до спалнята й опитвайки се да я успокои. Госпожа Дъглас била много развълнувана, треперела като лист, но не направила нов опит да слезе. Седнала по халат пред камината, заровила глава в ръцете си. Госпожа Алън стояла при нея почти до сутринта. Другите слуги разбрали какво се е случило едва преди пристигането на полицията. Те спели в задната част на къщата и явно нищо не били чули. При кръстосания разпит прислужничката не каза нищо повече, само се вайкаше и изразяваше изумлението си.

След нея даде свидетелски показания и Сесил Баркър. Не добави почти нищо към показанията си пред полицията. Беше убеден, че убиецът се е измъкнал през прозореца. Според него петното кръв недвусмислено доказвало това. При положение че мостът бил вдигнат, това бил единственият път за бягство. Баркър не можеше да даде обяснение, какво е станало с престъпника или защо е зарязал велосипеда, ако се приемеше, че е негов. Невъзможно било да се е удавил в плиткия ров.

Господин Баркър имаше изградена теория за убийството. Дъглас бил сдържан човек, а за определени периоди от живота си никога не говорел. Съвсем млад напуснал Ирландия и заминал за Америка. Провървяло му, Баркър се запознал с него в Калифорния, където станали съдружници в разработването на богат златоносен участък в каньона Бенито. Работата вървяла, но Дъглас внезапно продал дела си и заминал за Англия. По това време бил вдовец. Баркър изтеглил също парите си след него и се установил в Лондон. Тогава подновили приятелските си взаимоотношения. Дъглас сякаш се чувствал застрашен и според Баркър внезапното му отпътуване от Калифорния и заселването в това затулено английско кътче били свързани именно с опасенията му. Според Баркър било намесено тайно общество, някаква жестока организация, която неотклонно преследвала Дъглас. Бил стигнал до този извод от някои подмятания на Дъглас, но всъщност убитият не бил споменал конкретно име или причина за изпадането му в немилост. Така че според Баркър написаното на визитката по някакъв начин се отнасяло до това тайно общество.

— Колко време бяхте заедно с Дъглас в Калифорния? — попита инспектор Макдоналд.

— Общо пет години.

— Той нямаше ли жена по това време?

— Беше вдовец.

— Знаете ли откъде е била първата му съпруга?

— Не. Само е споменавал, че била от шведски произход, виждал съм и портрета й. Изключителна красавица. Починала от коремен тиф една година преди да се запознаем.

— Къде е бил в Америка преди това?

— Говореше за Чикаго. Познаваше добре града, работил е там. Говореше за каменовъглените и железодобивните райони. Навремето много е пътувал.

— А занимаваше ли се с политика? Да не би тайното общество да е свързано с нея?

— Не, изобщо не се интересуваше от политика.

— Имате ли някакви основания да смятате, че Дъглас е бил престъпник?

— Напротив, не съм срещал по-порядъчен човек.

— Нещо интересно за живота му в Калифорния?

— Повечето време прекарваше на участъка горе в планината. С голяма неохота се явяваше на многолюдни места. Затова веднага предположих, че някой го преследва. А това внезапно заминаване за Европа напълно затвърди съмненията ми. Струва ми се, че получи някакво предупреждение. Седмица след като бе отпътувал, го потърсиха пет-шест души.

— Що за хора бяха?

— Грубички. Пристигнаха на участъка и заразпитваха за Дъглас. Обясних им, че е заминал за Европа и че не ми е известно местонахождението му. Веднага стана ясно, че не са им добри намеренията.

— Какви бяха? Американци от Калифорния ли?

— Не зная дали бяха от Калифорния, но бяха американци. Но не рудокопачи. Нямам представа, с какво са се занимавали, но се зарадвах, когато си тръгнаха.

— И това се случи преди шест години?

— Преди близо седем.

— Вие сте работили заедно пет години в Калифорния, значи Дъглас е започнал да се занимава с добив на злато преди не по-малко от единайсет години?

— Точно така.

— За да се поддържа една заплаха толкова дълго време, трябва да е била предизвикана от нещо изключително сериозно. Едва ли може да се обясни с някаква дреболия.

— Мисля, че в живота му имаше някаква сянка и той не можеше да я забрави напълно.

— Но ако един човек го застрашава опасност и той е наясно каква е, не би ли било редно да потърси защита от полицията?

— Може би опасността е била такава, че не е имало начин да бъде защитен. Дъглас винаги ходеше въоръжен, с револвер в джоба. Но пък снощи е бил по халат, револверът му е бил останал в спалнята. Сигурно е решил, че е в безопасност с вдигането на моста.

— Искам да уточним периодите — каза Макдоналд. — Изминали са шест години откак Дъглас е напуснал Калифорния. Вие сте го последвали на следващата година, нали?

— Точно така.

— Той е женен от пет години. Сигурно сте пристигнали по време на женитбата му?

— Близо месец преди това. Кум съм му.

— Познавахте ли госпожа Дъглас преди брака й?

— Не. Десет години не съм бил в Англия.

— Но оттогава често сте се срещали с нея.

Баркър изгледа втренчено детектива и отвърна:

— Често се срещах с него, с нея се срещах, защото не е възможно да посещаваш един мъж, без да се запознаеш и със съпругата му. Ако си въобразявате, че има някаква връзка…

— Нищо не си въобразявам, господин Баркър. Длъжен съм да проверя всичко, което може да помогне за разследването. Не съм възнамерявал да ви обидя.

— Някои въпроси засягат! — докачено се сопна Баркър.

— Интересуваме се само от фактите. Във ваш интерес, а и в интерес на всички е те да бъдат изяснени. Одобряваше ли господин Дъглас приятелските ви отношения със съпругата му?

Баркър пребледня и неволно стисна едрите си яки длани.

— Нямате право да задавате такива въпроси! — извика той. — Какво общо има това с убийството?

— Значи се налага да повторя въпроса си.

— Добре, аз отказвам да отговоря.

— Можете да не ми отговаряте, но трябва да сте наясно, че отказът ви е посвоему отговор, защото не бихте отказали, ако нямате какво да криете.

За миг Баркър остана дълбоко замислен, с мрачно изражение, смръщил катраненочерните си вежди. После ни се усмихна и каза:

— Да, в крайна сметка вие, господа, просто си вършите работата и аз нямам право да ви преча. Искам само да ви помоля да не безпокоите госпожа Дъглас по този въпрос, достатъчно е измъчена в момента. Да, ще ви призная, че клетият Дъглас имаше един-единствен недостатък: беше ревнив. Държеше на мен, едва ли друг човек така е държал на приятеля си. А съпругата си обожаваше. Обичаше да му гостувам, непрекъснато ме канеше. Но случеше ли се със съпругата му да се увлечем в разговор, доловеше ли симпатия помежду ни, изведнъж сякаш го заливаше вълна от ревност, преставаше да се владее и изричаше какви ли не нелепици. Това ме е карало неведнъж да се заричам да не идвам повече тук, но после той ми изпращаше писма, в които така се каеше и така ме умоляваше, че не можех да откажа. Но повярвайте ми, господа, и на смъртния си одър ще твърдя, че не е имало по-вярна и любеща съпруга от нея, а ще добавя също — и по-предан приятел от мен!

Баркър изрече пламенно тези думи, но инспектор Макдоналд като че ли не бе готов да приключи темата.

— Знаете нали, че венчалната халка е била свалена от пръста на покойника? — попита той.

— Така изглежда — потвърди Баркър.

— Какво значи „така изглежда“? Вие знаете за този факт.

Баркър сякаш се смути:

— Казах „изглежда“, защото имах предвид, че не е изключено Дъглас сам да е свалил пръстена.

— Но това, че пръстенът липсва, все едно кой го е свалил, ще накара всеки да помисли, че трагедията е свързана с този брак, нали?

Баркър сви широките си рамене.

— Не се наемам да обясня какво значи. Но ако намеквате, че този факт поставя по някакъв начин под въпрос достойнството на въпросната дама — каза той и за миг очите му блеснаха, но после с явно усилие обузда изблика си, — изцяло сте на грешен път!

— Струва ми се, че засега нямам повече въпроси към вас — хладно каза Макдоналд.

— Може ли да попитам за една малка подробност — обади се Шерлок Холмс. — Когато влязохте в стаята, на масата имаше запалена свещ, нали така?

— Да.

— И на нейната светлина установихте, че се е случило нещо ужасно?

— Точно така.

— И веднага позвънихте, за да повикате помощ?

— Да.

— И хората пристигнаха светкавично?

— След около минута.

— Когато са влезли, те са забелязали, че свещта е била угасена, а лампата — запалена. Твърде интересно…

Баркър отново сякаш се смути.

— Не виждам нищо интересно, господин Холмс — отвърна той след кратко мълчание. — Свещта светеше слабо. Веднага почувствах нужда от повече светлина. Лампата беше на масата, запалих я.

— И духнахте свещта?

— Точно така.

Холмс не попита нищо повече и Баркър, след като настойчиво и, стори ми се, малко предизвикателно изгледа всеки от присъстващите, се обърна и излезе от стаята.

Инспектор Макдоналд изпрати по прислугата бележка, че желае госпожа Дъглас да го приеме в стаята си, но тя отвърна, че ще разговаря с нас в трапезарията, и след малко слезе. Беше висока красива и достойна трийсетгодишна жена, която се владееше забележително и твърде много се различаваше от трагичната обезумяла фигура, която очаквах. Вярно, лицето й бе бледо и изпито като на човек, изживял силен потрес, но тя се държеше спокойно и нежната изящна ръка, която опря о ръба на масата, потрепваше не повече от моята. Печалните й умоляващи очи се местеха от лице на лице с особено изпитателно изражение. Веднага след това тя рязко попита:

— Установихте ли вече нещо?

Не зная дали се дължеше изцяло на въображението ми, но във въпроса й долових по-скоро опасение, отколкото надежда.

— Направихме всичко необходимо, госпожо Дъглас — увери я инспекторът. — Можете да не се тревожите, нищо няма да пропуснем.

— Не пестете средства — добави тя с равен безизразен глас. — Държа да бъдат положени всички възможни усилия.

— Може би и вие ще ни съобщите нещо, с което да се изясня случилото се.

— За съжаление не го вярвам, но всичко, което зная, е на ваше разположение.

— Научихме от господин Сесил Баркър, че всъщност вие не сте видели… не сте влезли в кабинета, където се е случила трагедията?

— Не, той ме върна от стълбите. Помоли ме да се прибера в стаята си.

— Именно. Вие сте чули изстрела и веднага сте слезли.

— Наметнах си халата и слязох.

— Колко време след изстрела господин Баркър ви спря на стълбата?

— Сигурно бяха минали две минути. В такива обстоятелства трудно се определя времето. Той ме помоли да се прибера в стаята. Увери ме, че с нито не мога да помогна. И госпожа Алън, прислужничката, ме поведе нагоре. Беше като някакъв кошмар.

— Имате ли представа, колко време съпругът ви е бил долу, преди да чуете изстрела?

— Не, не бих могла да кажа. Тръгнал е от гардеробната си, но не съм чула кога. Всяка вечер обикаляше къщата, понеже се страхуваше от пожар. От друго не помня да се е страхувал.

— Тъкмо за това исках да поговорим, госпожо Дъглас. Познавали сте съпруга си само в Англия, нали?

— Да, женени сме от пет години.

— А да ви е споменавал за нещо, случило се в Америка, което го е карало да се чувства застрашен?

Госпожа Дъглас се замисли, преди да отговори.

— Той не искаше да разговаря по този въпрос — каза накрая. — Не че ми нямаше доверие, ние се обичахме и си вярвахме. По-скоро не искаше да ми създава тревоги. Смяташе, че ако зная всичко, това ще ме потисне, затова не ми казваше.

— Откъде тогава сте сигурна.

Лицето на госпожа Дъглас се озари за миг от усмивка.

— Нима е възможно съпругът дълго време да крие някаква тайна, а жената, която го обича, да не подозре нищо? Досещах се по отказа му да говори за известни периоди от пребиваването му в Америка. Досещах се и по някои предпазни мерки, които вземаше. Досещах се по неволно изтървани думи. Досещах се по погледа му, когато пристигаха нечакани, непознати посетители. Бях напълно сигурна, че има някакви мощни врагове, че според него са по следите му, и затова бе винаги нащрек. Години наред се плашех, когато закъсняваше.

— Мога ли да попитам кои бяха тези неволно изтървани думи? — намеси се Холмс.

— Долината на страха. Такова наименование употреби, докато го разпитвах. „Бях в Долината на страха — казваше — и още съм в нея.“ „Никога ли няма да се измъкнем от Долината на страха?“ — го питах, когато забелязвах, че е особено угрижен. „Понякога ми се струва, че завинаги ще си останем там“ — отговаряше ми той.

— Не може да не сте го питали какво е разбирал под „Долината на страха“?

— Питала съм го, но тогава съвсем помрачняваше и клатеше глава. Казваше: „Достатъчно е, че и единият от нас е в нейната сянка. Моля Бога тази сянка да не падне и върху теб!“ Това е истинска долина, където е живял, и там му се е случило нещо ужасно. Това зная, нищо повече.

— Да е споменавал някога имена?

— Да, когато пострада при лов преди три години, тресеше го и бълнуваше. Спомням си, че непрекъснато повтаряше едно име. Изговаряше го ядно и като че ли със страх. Името е Макгинти, главата на управата. Попитах го, след като се свести, кой е този Макгинти, каква глава и какво управлява. „Слава Богу, оглавник нямам!“ — засмя се той и повече нищо не научих. Но Макгинти, главата на управата и Долината на страха по някакъв начин са свързани.

— Още един въпрос, госпожо — каза инспектор Макдоналд. — Запознали сте се с господин Дъглас в един лондонски пансион и сте се сгодили в Лондон, нали? Имаше ли някаква романтика или нещо необяснимо и тайнствено около вашата сватба?

— Романтика имаше и докрай остана. Но нищо необяснимо.

— Да не би да е имал съперник в любовта?

— Не, никакви ангажименти не съм имала.

— Както сте научили, венчалният му пръстен е изчезнал. Това говори ли ви нещо? Ако допуснем, че негов стар враг го е проследил и е извършил това престъпление, какво може да го е накарало да вземе венчалния му пръстен?

Мога да се закълна, че за миг по устните на жената пробяга бледа сянка на усмивка.

— Нямам представа — каза тя. — Съвсем необичайно е.

— Е, няма да ви задържаме повече. Моля за извинение, че допълнително ви притеснихме в такъв тежък момент — каза инспекторът. — Не е изключено да възникнат и други въпроси, но ще ви потърсим само ако стане нужда.

Госпожа Дъглас стана и аз отново долових изпитателния поглед, с който ни обходи. „Какво впечатление ви направиха думите ми?“ — все едно изрече на глас. После кимна и бързо излезе от стаята.

— Красива жена, много красива — каза замислено Макдоналд, когато вратата се затвори. — Баркър е идвал често тук. Като мъж вероятно привлича жените. Признава, че покойният бил ревнив, и може би твърде добре знае какви основания е имал за ревност. И този венчален пръстен… Не можем да го подминем. Да свалиш венчален пръстен от мъртвец… Какво ще кажете, господин Холмс?

Приятелят ми седеше, опрял глава на ръцете си, потънал в дълбок размисъл. В този миг стана и дръпна звънеца.

— Еймс — попита той, когато влезе икономът, — къде се намира в момента господин Сесил Баркър?

— Ще проверя, сър.

След миг Еймс се върна и съобщи, че Баркър е в градината.

— Спомняте ли си, Еймс, с какво бе обут господин Баркър снощи, когато го заварихте в кабинета?

— Да, господин Холмс. С домашни пантофи. Занесох му ботушите, преди да тръгне за полицията.

— Къде са сега пантофите?

— Все още под стола в салона.

— Благодаря ви, Еймс. За нас, естествено, е важно да знаем кои следи са на господин Баркър и кои на външен човек.

— Разбира се, сър. Да си призная, забелязах, че пантофите са изцапани с кръв, но и моите обувки се изцапаха.

— Нищо чудно, като се има предвид състоянието на стаята. Благодаря ви, Еймс. Ще ви позвъним, ако имаме нужда.

След няколко минути бяхме в кабинета. Холмс донесе меките пантофи от салона. Както отбеляза Еймс, подметките бяха потъмнели от кръв.

— Странно! — промърмори Холмс, който стоеше и внимателно ги оглеждаше на светло до прозореца. — Много странно наистина!

С характерната си котешка гъвкавост Холмс се доближи до прозореца и постави единия пантоф върху кървавия отпечатък на перваза. Очертанията съвпаднаха точно. Холмс се усмихна мълчаливо на колегите си.

Когато инспекторът се обади, от вълнение диалектният му изговор тракаше като пръчка, прокарвана по метален парапет.

— Няма съмнение! — извика той. — Самият Баркър е стъпил на прозореца. Следата е по-широка, отколкото би била от обувка. Вие нали казахте, че е от човек с разкривени стъпала, ето го обяснението. Но каква е играта, господин Холмс, каква е играта?

— Каква е играта? — замислено повтори приятелят ми.

Уайт Мейсън се ухили и потърка пухкавите си ръце, обзет от професионално доволство.

— Казах ли ви, че е като гръм от ясно небе! — извика той.