Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valley of Fear, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
TriAM505 (2011)

Издание:

Артър Конан Дойл. Шерлок Холмс — Том 3

Книгоиздателска къща „Труд“, София, 2008

 

Превод: Василена Мирчева, Георги Рупчев, Искра Ванкова, Милена Попова, Милена Трандева, Светла Христова

Редактор: Красимир Мирчев

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Стефка Иванова

Коректор: Юлия Шопова

 

ISBN 978-954-528-450-1

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Долината на страха от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Долината на страха
The Valley of Fear
Корица на изданието от 1915 г.
Корица на изданието от 1915 г.
АвторАртър Конан Дойл
Първо изданиекато поредица: 1914 – 1915, като книга: 1915 г.
Англия
Оригинален езиканглийски
ЖанрДетективско-приключенски
Видроман
ПоредицаШерлок Холмс
ПредходнаПреди да падне завесата
СледващаАрхив на Шерлок Холмс
Долината на страха в Общомедия

Долината на страха (на английски: The Valley of Fear) е четвъртият и последен роман на писателя Артър Конан Дойл за известния детектив Шерлок Холмс. Първоначално е публикуван като поредица от епизоди в списание „Strand“, от септември 1914 до май 1915 година, с 31 илюстрации от Франк Уайлс, а по-късно е издаден и като роман през 1915 година.

Съдържание

Романът включва следните части:

... за доста шифри мога да намеря ключа толкова лесно, колкото решавам кръстословици. ... Но тук е друго.
  • Част I: Трагедията в Бърлстоун, The Tragedy of Birlstone
  1. Предупреждението, The Warning
  2. Шерлок Холмс държи реч, Sherlock Holmes Discourses
  3. Трагедията в Бърлстоун, The Tragedy of Birlstone
  4. Мрак, Darkness
  5. Участниците в драмата, The People of the Drama
  6. Първи проблясъци, A Dawning Light
  7. Решението, The Solution
  • Част II: Мъчителите, The Scowres (преди 20 години)
  1. Мъжът, The Man
  2. Главата на управата, The Bodymaster
  3. Ложа 341, Върмиса, Lodge 341, Vermissa
  4. Долината на страха, The Valley of Fear
  5. Най-тъмната доба, The Darkest Hour
  6. Опасност, Danger
  7. Клопка за Бърди Едуардс, The Trapping of Biry Edwards
  • Епилог [1]

Сюжет

Шерлок Холмс получава шифрована бележка от някой си Фред Порлок. Това е един от съучастниците на професор Мориарти, но тайно помага на Холмс. Порлок не е изпратил ключа за дешифриране, затова Холмс сам разгадава смисъла на съобщението. Порлок пише, че някаква опасност грози господин Дъглас в Бърлстоун. В този момент на Бейкър Стрийт идва полицейският инспектор Макдоналд и казва на Холмс, че в имението Бърлстоун е брутално убит г-н Джон Дъглас.

Инспекторът е изключително изненадан, че Холмс вече знае за престъплението. Холмс разказва на инспектора за бележката на Порлок и обяснява, че към убийството може да има отношение професор Мориарти. Когато Макдоналд изразява съмнението си, Холмс дава пример с картината, която виси в кабинета на професора. Тази картина на Грьоз струва над 40 000 лири, а годишната заплата на Мориарти е само 700 лири. Следователно, такава скъпа картина може да бъде закупена само с незаконно спечелени пари.

Макдоналд предлага на Холмс и Уотсън да отидат в Бърлстоун за разследването, а по пътя инспекторът разказва незначителни подробности за престъплението. След полунощ, собственикът на къщата, г-н Дъглас, е бил намерен мъртъв в кабинета си. Част от главата му е била отнесена от изстрел на пушка с цеви, прерязани на тридесет сантиметра от спусъците.

Пристигайки на местопрестъплението Холмс разговаря с местния полицейски инспектор Мейсън и едновременно изследва всичко. Оказва се, че около дванадесет и половина приятелят на Дъглас, г-н Сесил Баркър, е чул приглушен изстрел, и отивайки в кабинета е видял трупа. Заради шума е притичала притичала и жената на Дъглас, но Баркър не я е пуснал в стаята, за да не види обезобразено тяло на съпруга си.

Инспектор Мейсън, разглеждайки стаята е стигнал до извода, че престъпникът се е скрил зад завесата, и след убийството е избягал през прозореца, преплавайки рова, който обикаля къщата на Дъглас. Но Холмс се съмнява в правилността на тази версия. На местопрестъплението е открита странна бележка: „Д.В. 341“, а на дясната ръка на убития има жигосан тайнствен знак: триъгълник в кръг. Холмс предполага, че това може да бъде свързано с някакво тайно общество. Косвено потвърждение на предположението на Холмс са показанията на съпругата на Дъглас. Тя разказва, че един ден съпругът ѝ е говорил за някяква „Долина на страха“ и за всемогъщия г-н Макгинти.

Полицията предприема издирване на убиеца около Бърлстоун. Оказва се, че в намиращия се наблизо хотел е отседнал някакъв американец, който е изчезнал в деня на убийството. Опитват се да го открият, но безуспешно. Холмс също провежда свое разследване в различна посока. Той обръща внимание на един странен детайл: изчезването на една от гимнастическите гири, с които се е занимавал Дъглас.

Скоро Холмс предлага на полицейските инспектори свой план за действие. Холмс пише бележка на Баркър, в която предлага да бъде изсушен рова обграждащ къщата, а през нощта правят засада близо до водата и залавят Баркър. Баркър е извадил от водата вързоп с дрехи, които е бил потопен с помощта на гимнастическата гира. Холмс и инспекторите проверяват вързопа, който се оказва облекло шито във Върмиса, САЩ.

Холмс кани всички в кабинета на Дъглас и предлага на Баркър всичко честно да разкаже. Той отказва, но изведнъж от скривалище в стената се появява „убитият“ Дъглас. Оказва се, че два дни той се е крил в тайна стая.

Холмс обяснява, че оглеждайки местопрестъплението и сравнявайки фактите, той е разбрал, че Дъглас е инсценирал собствената си смърт. Холмс е предположил, че с помощта на гирата е било потопено нещо във водата. Тогава, с помощта на извитата дръжка на чадъра на Уотсън, намира във водата вързопа с дрехи, и осъзнава, че това са дрехите на убиеца, който сам е загинал от ръцете на Дъглас.

Дъглас потвърждава изводите на Холмс и обяснява всичко. В САЩ той е оставил много силни врагове, принуждавайки се да се премести в Англия. Но преди няколко дни, разхождайки се около къщата е забелязал един от враговете си – Тед Болдуин. Той е разбрал, че бъде нападнат, и затова е бил подготвен. През нощта в кабинета на Дъглас устройват засада на убиеца. Между Болдуин и Дъглас започва борба, в резултат, на което, следва изстрел от пушката в главата на Болдуин, като го обезобразява. С помощта на съпругата си и верния си приятел Баркър, Дъглас инсценира собствената си смърт, но разследването на Холмс установява истината.

Във времето, докато Дъглас се е спотайвал в тайната стая, е написал своята история, случила се преди много години в САЩ, в Долината Вермиса. Този документ Дъглас предава на полицейските инспектори и на Холмс.

... През февруари 1875 г. в долината Вермиса идва някой си Джак Макмърдо. Той е бягал от полицията, която го подозира във фалшифициране на пари и убийство. Във влака Макмърдо разговаря със случаен спътник с фамилия Сканлан. Оказва се, че и двамата са членове на една масонска ложа – мощна престъпна организация, с клонове разпръснати из Съединените щати. Сканлан съветва Макмърдо да се обърне към Джак Макгинти, ръководител на масонската ложа №341 в Върмиса. Възползвайки се от писмената му препоръка Макмърдо се установява при някой си Шафтър, и след известна време се влюбва в дъщеря му, красавицата Ети. Но Шафтър предупреждава Макмърдо, че в нея е влюбен Тед Болдуин, ръководител на Мъчителите (тайна банда убийци), и близък сътрудник на главата на ложата Макгинти.

Приемането на Макмърдо в масонската ложа
Приемането на Макмърдо в масонската ложа

Скоро Макмърдо се среща с Макгинти. Макгинти го подлага на обстоен разпит, но отговорите на Макмърдо разсейват всички съмнения. На Макмърдо организират ритуал на посвещение и го приемат в масонската ложа №341 във Върмиса. Основната дейност на организацията е шантаж и изнудване на пари от бизнесмени. В случай, че някой се осмели да не плаща, то Мъчителите за сплашване унищожават негова собственост. Ако това не помогне, тогава човекът бива брутално убит, понякога с цялото му семейство.

На една среща Макгинти предлага да накажат местния редактор на вестник. В своя вестник той постоянно пише статии срещу Макгинти, обвинявайки го в престъпна дейност. Един от лидерите на ложата, Морис, се опитва да го разубеди и Мъчителите да го направят, но Макгинти категорично настоява да се подчиняват на заповедите му, обвинявайки Морис в малодушие. Болдуин, Макмърдо и няколко други членове на ложата нападат редактора и го пребиват ужасно.

Полицията арестува Макмърдо и неговите съучастници, но не може да направят нищо, защото не е имало свидетели, които да могат да идентифицират нападателите. Това допълнително засилва авторитета на Макмърдо сред членовете на ложата. Скоро той участва в нови престъпления на Мъчителите и, след известно време, става близък помощник на Макгинти.

Влюбената в Макмърдо Ети Шафтър го умолява да спре своята престъпна дейност и да избягат от Върмиса. В отговор Макмърдо дава на Ети обещание, че през следващата година те ще напуснат Долината на страха.

След известно време Макмърдо на Макгинти, че тяхната масонска ложа е преследвана от детективската агенция на Нат Пинкертон. В долината на Върмиса е изпратен най-добрия детектив на агенцията, Бърди Едуардс. Макмърдо познава детектива по лице и предлага на ръководителя на ложата да примамят Едуардс в капан и да го убият. Планът е: Макмърдо да покани Едуардс на гости, обещавайки му да му разкаже за престъпната дейност на Мъчителите, и да го затвори в стаята. А в това време в другата стая ще бъде Макгинти с близките си помощници. Те ще хванат Едуардс и ще се разправят с него.

Вечерта в къщата на Макмърдо идват седем лидери на ложа на Върмиса, включително и самия Макгинти. Те с нетърпение очакват пристигането на Едуардс, и скоро на вратата се почуква. Макмърдо излиза да посрещне госта, но след това се връща. И тук става нещо невероятно ...

— Е? – извика накрая шефът Макгинти. – Тук ли е вече? Дойде ли Бърди Едуардс?

— Да – бавно отговори Макмърдо. – Бърди Едуардс е тук. Аз съм Бърди Едуардс.

В същия момент полицията нахлува в къщата и арестува Макгинти и неговите съучастници. A Бърди Едуардс разказва за това как е успял в това разследване. По нареждане на агенцията Пинкертон, под името „Джон Макмърдо“, той се внедрява в масонска ложа в Чикаго и след това се премества във Върмиса. Едуардс успява да спечели доверието на Макгинти, и след известно време той е узнал всичко за престъпната организация. Някои от престъпленията на Мъчителите той е успял да предотрати, но някои не. Заедно с началника на полицията Мервин, Едуардс разработва операция и залавя всички главни Мъчители в дома си.

Същата вечер Едуардс се оженва за Ети Шафтър и се премества от Върмиса в Чикаго. Цялата масонска ложа на Върмиса е осъдена. Главатарите са обесени, а обикновените членове получават дълги присъди. Тед Болдуин и няколко от неговите съучастници са избегнали смъртното наказание. След излизането си от затвора те се заклеват да отмъстят на Едуардс. Върху детектива, който е живял с жена си в Чикаго, са извършени два неуспешни опита за покушение. Едуардс променя името си, ставайки Дъглас и отива в Калифорния, където се среща с англичанина Баркър, с когото прави състояние. Малко след смъртта на съпругата си Ети, Едуардс–„Дъглас“ научава, че престъпниците са петите му, и отива в Англия ...

… Полицейското разследване установява, че Дъглас е действал при самозащита, е затова го оправдава. Холмс, знаейки, че бившите Мъчители са се обърнали за помощ към професор Мориарти, моли Дъглас и съпругата му веднага да напуснат Англия. Уви, по пътя към Южна Африка, Дъглас умира. Близо до остров Св. Елена нощ той е хвърлен зад борда във водата.

Ядосан от този жесток финал Холмс не се съмнява, че той е дело на Мориарти. И Холмс тържествено обещава на Уотсън и на приятеля на г-н Дъглас, Баркър, че в най-близко бъдеще възмездието ще дойде ...

– Не съм казал такова нещо – възпротиви се Холмс, а очите му сякаш се бяха взрели далеч в бъдещето. – Не твърдя, че не може да бъде победен. Но се нуждая от време, дайте ми време!

Вижте също

Източници

Корица на списание „Странд“ с епизодите от „Долината на страха“
Корица на списание „Странд“ с епизодите от „Долината на страха“
  • „The Valley of Fear: A New Sherlock Holmes Story“, The Grand Magazine: All Stories. Volume XXIII, November 1914 to February 1915. London and New York: George Newnes, Ltd., 1915. p. 390 – 404.
  • „The Valley of Fear“, Drawings by Arthur I. Keller. New York Tribune/Sunday Magazine (20 септември 1914), 3 – 6, 16 – 19; (27 септември 1914), 3, 10 – 13; (4 октомври 1914), 3, 10 – 13; (11 октомври 1914), 7 – 10, 16 – 17; (18 октомври 1914), 9 – 14; (25 октомври 1914), 9 – 14; (1 ноември 1914), 9 – 12, 17; (8 ноември 1914), 9 – 12, 19; (15 ноември 1914), 9 – 12, 19; (22 ноември 1914), 9 – 12, 15 – 16.
  • „The Valley of Fear“, Illustrated by Frank Wiles. The Strand Magazine, 48, No. 285 (September 1914), 240 – 252; 48, No. 286 (October 1914), 362 – 375; 48, No. 287 (November 1914, 482 – 491; 48, No. 288 (December 1914), 602 – 613; 49, No. 289 (January 1915), 2 – 15; 49, No. 290 (February 1915), 176 – 187; 49, No. 291 (March 1915), 257 – 267; 49, No. 292 (April 1915), 449 – 461; 49, No. 293 (May 1915), 543 – 556.

Част II
Мъчителите

Първа глава
Мъжът

Беше 4 февруари 1875 година. В суровата зима клисурите на Гилмъртънските планини бяха затрупани със сняг. Парните снегорини обаче разчистваха железопътната линия и вечерният влак, който свързваше миньорските селища, пуфтеше по стръмните склонове между равнинния Стагвил и Върмиса — главния град, разположен в началото на едноименната долина. Нататък линията се спускаше до Бартънс кросинг, Хелмдейл и земеделската област Мъртън. Коловозът бе един, но на всяко отклонение е резервни линии (а такива имаше много) се виждаха дълги композиции от натоварени с въглища и желязна руда вагони, свидетелстващи за скритите богатства, които бяха привлекли население с груби нрави и бурен живот из тия пущинаци.

Наистина пущинаци! Едва ли някой от първите заселници, прекосили този край, си е представял, че прекрасните прерии и тучните пасища в богатите с вода местности не струват нищо в сравнение с тези мрачни черни зъбери и гъсти гори. Над мрачните и едва проходими гъсталаци в края на леса се извисяваха високите чела на планините. Дългата долина криволичеше, заобиколена от снежните хребети. Влакчето бавно пъплеше по нея.

Току-що бяха запалили газените лампи в голия пътнически вагон с двайсет-трийсет души пътници — предимно работници, завръщащи се от всекидневния къртовски труд в по-ниската част на долината. По потъмнелите лица и ветроупорните фенери, които носеха десетина от тях, личеше, че са миньори. Те седяха на групичка, пушеха и си приказваха с приглушени гласове, като сегиз-тогиз поглеждаха двамата мъже в отсрещния край на вагона. Униформите и значките показваха, че са полицаи. Картината се допиташе от няколко отрудени жени и един-двама пътници, явно дребни местни търговци. В ъгъла седеше самотен млад мъж. Всъщност той ни интересува. Разгледайте го добре, струва си да му обърнете внимание.

Със свеж цвят на лицето, среден на ръст, неотдавна навършил трийсет години. Очите му бяха големи и сиви и гледаха насмешливо, а очилата му проблясваха от време на време, когато се взираше в хората наоколо. Веднага ставаше ясно, че е общителен и непридирчив по нрав, готов да се разбере с всекиго. Личеше си, че има пъргав ум и лесно се усмихва. Ала един по-внимателен поглед би забелязал също изразената волева брадичка и гънката около мрачно стиснатите устни. Нещо скрито дълбоко под повърхността загатваше, че където и да попаднеше, този приятен ирландец с кестеняви коси не можеше да остане незабелязан.

Един-два пъти младият човек се опита да заговори най-близкия миньор, но получи само кратко грубо изръмжаване в отговор. Той се отдръпна, потъна в недружелюбно мълчание и унесено се взря през прозореца в тъмнеещия пейзаж. Гледката не беше радостна. Сред сгъстяващия се мрак пулсираха червените пасти на пещите по планинските склонове. До тях се извисяваха огромни камари шлака и сгур, стърчаха кулите над каменовъглените шахти. Мяркаха се групи мъже, дървени къщи със светващи един след друг прозорци; по спирките, следващи начесто една след друга, се тълпяха почернели от въглищата хора. Богатите с въглища и желязо долини на областта Върмиса не бяха курорти за ленивци или изнежени господа. Всичко носеше суровите белези на жестоката битка за оцеляване, на грубата работа, вършена от груби яки труженици.

Младият пътник се взираше в тази нерадостна картина с лице, чисто изражение представляваше смесица от интерес и отвращение. Очевидно гледката бе нова за него. Сегиз-тогиз вадеше от джоба си обемисто писмо, което преглеждаше, и си правеше някои бележки върху полетата. По някое време измъкна нещо отзад от пояса, един предмет, доста неочакван у човек с толкова кротко държане — възможно най-голям по размери флотски револвер. За миг на мъждивата светлина проблеснаха медните гилзи в барабана — значи оръжието беше заредено докрай. После мъжът побърза го прибере в тайния джоб, но оръжието все пак не остана незабелязано от работника на съседната пейка.

— Браво, приятел! — обади се той. — Добре си се приготвил!

Младият мъж се усмихна някак притеснено.

— Да, там, откъдето идвам, понякога имаше нужда и от това.

— Къде е това?

— Последно бях в Чикаго.

— Не си ли тукашен?

— Не.

— Не е чудно и сега да ти потрябва — подхвърли работникът.

— Така ли?

Младият мъж изглеждаше заинтригуван.

— Не си ли чувал какво става тук?

— Нищо особено не зная.

— Аз пък си мислех, че цяла Америка говори за това. Скоро и ти ще чуеш. Какво те води насам?

— Научих, че винаги се намира работа за търсещия.

— Членуваш ли в синдиката?

— Разбира се.

— Тогава сигурно ще получиш работа. Имаш ли приятели тук?

— Още не, но си имам начин да се сприятелявам.

— И как по-точно го правиш?

— Член съм на Древния орден на свободните хора. Няма град без негова ложа, а има ли ложа, ще имам и приятели.

Тези думи оказаха особено въздействие върху събеседника му, който хвърли подозрителен поглед към останалите пътници във вагона. Миньорите все така си шушукаха. Двамата полицаи дремеха. Работникът стана, премести се близо до младия мъж и протегна ръка.

— Дай си лапата!

Двамата се ръкуваха.

— Виждам, че говориш истината — каза работникът. — Но не е лошо да ме убедиш в това.

И той вдигна дясната си ръка до дясното слепоочие. Младият мъж веднага вдигна лявата си ръка и я опря до лявото си слепоочие.

— Тъмните нощи са неприятни — каза работникът.

— Да, ако пътуват чужди хора — отговори другият.

— Достатъчно. Аз съм брат Сканлан от ложа 341 в долината Върмиса. Радвам се, че идваш в нашия край.

— Благодаря. Аз съм брат Джон Макмърдо от ложа 29 в Чикаго с глава на управата Дж. Х. Скот. Е, имам късмет, че толкова бързо попаднах на брат.

— По тия места сме много. Ще видиш, във Върмиса орденът процъфтява. Но има нужда от млади хора като теб. Чудя се как един чевръст член на синдиката не е успял да си намери работа в Чикаго.

— Намирах си много работа — каза Макмърдо.

— Тогава защо замина?

Макмърдо погледна към полицаите и се усмихна.

— Мисля, че и ония юнаци биха искали да научат.

Сканлан съчувствено изпъшка.

— Загазил ли си? — попита шепнешком.

— Много.

— За затвор?

— И още как!

— Да не си убил?

— Да не говорим сега — каза Макмърдо, сякаш се сепна, че е казал повече, отколкото е възнамерявал. — Просто имах основателни причини да напусна Чикаго. А ти кой си, та си позволяваш така да ме разпитваш? — попита той и внезапно в сивите му очи зад очилата проблеснаха гневни искри.

— Добре, приятел, не исках да те обидя. Каквото и да си направил, момчетата ще те приемат. Закъде пътуваш?

— За Върмиса.

— Третата спирка. А къде ще отседнеш?

Макмърдо извади един плик и го поднесе към мъждивия газен фенер.

— Ето адреса: Джейкъб Шафтър, улица „Шеридан“. Един познат от Чикаго ми препоръча този пансион.

— Не го зная, но Върмиса не ми е на път. Живея в Хобсън Пач, ей на тази гара. Все пак нека да ти дам един съвет. Ако имаш неприятности във Върмиса, иди в синдикалния дом и потърси шефа Макгинти. Тон е глава на управата в ложата на Върмиса и по тия места не може да се случи нищо против желанието на Черния Джак Макгинти. Довиждане, приятел! Може някоя вечер да се видим в ложата. Не забравяй това, дето ти го рекох: имаш ли неприятности, тичай при шефа Макгинти.

Сканлан слезе, Макмърдо остана сам с мислите си. Съвсем се мръкна, в мяркащите се начесто пещи се извисяваха високи пламъци. На техния зловещ фон се навеждаха и се изправяха тъмни фигури, въртяха се и се обръщаха едновременно с движението на рудани и хаспели, в такт с ритъма на неспирен трясък и грохот.

— Сигурно адът изглежда горе-долу така — прозвуча нечий глас.

Макмърдо се обърна и видя, че единият полицай се е размърдал и гледа през прозореца пламтящата жарава.

— Нещо повече — обади се вторият полицаи. — И аз смятам, че адът сигурно изглежда така, но и там едва ли има по-големи сатани от някои тукашни. Май не сте местен, млади човече?

— И какво от това? — намуси се Макмърдо.

— Един съвет, господине, избирайте внимателно другарите си. Майк Сканлан и пасмината му не са най-добрите другари за начало.

— Какво, по дяволите, ви засяга с кого другарувам? — надигна Макмърдо глас и накара всички да извърнат глава в купето. Да съм ви искал съвет? Или ме мислите за пеленаче, което трябва да повивате? За нищо не съм ви питал и, ей Богу, дълго ще чакате, докато ви попитам — ухили се той срещу полицаите е оголени по кучешки зъби.

Едрите добродушни полицаи се сепнаха от разпалеността, с която бе отхвърлен доброжелателният им съвет.

— Не се обиждай, човече — каза единият. — За твое добро ти го рекох, понеже, както сам каза, си отскоро по тези места.

— Отскоро съм, но знам отдавна вас и породата ви! — извика Макмърдо с хладна ярост. — Едни и същи сте навсякъде, всекиго съветвате, без да са ви канили.

— Май скоро ще се опознаем по-отблизо — подигравателно се усмихна единият полицай. — Чешит ми се виждаш.

— И аз така мисля — подкрепи го вторият. — Пак ще се видим.

— Какво, да не ме е страх от вас! — извика мъжът. — Казвам се Джак Макмърдо! Като ви потрябвам, намерете ме във Върмиса при Джейкъб Шафтър на улица „Шеридан“. Както виждате, не се крия! Да си знаете, че и денем, и нощем не се страхувам да гледам в очите такива като вас!

Миньорите си зашепнаха, очевидно одобрявайки безстрашното държане на странника, а полицаите свиха рамене и възобновиха разговора си. След няколко минути влакът спря на полуосветена гара и повечето пътници слязоха, защото Върмиса беше най-големият град по линията. Макмърдо си взе кожената торба и миг преди да се разтвори в тълпата, един от миньорите се приближи към него.

— Ей Богу, приятел, каза им го на ченгетата! — изрече той с благоговение. — Много ме зарадва! Дай да ти нося торбата, ще ти покажа пътя. Пътят до моята бърлога минава покрай Шафтър.

Миньорите на перона в хор пожелаха лека нощ на пришълеца. Още преди да стъпи в долината, буйният Макмърдо бе станал известен във Върмиса.

Целият край не бе особено приветлив, но самият град изглеждаше особено потискащ. В цялата дълга долина имаше поне някакво мрачно величие, създадено от огромните огньове и облаците стелещ се над хълмовете дим, тези белези на човешката мощ и изобретателност заедно с чудовищните изкопи. Но градът представляваше застинала картина на мизерна грозотия и мръсотия. Движението превръщаше широката главна улица в отвратителна каша от кал и сняг. Тротоарите бяха тесни и неравни. В светлината на газените фенери изпъкваше дългият низ от дървени къщи със занемарени и мръсни веранди. В близост до центъра сцената се оживяваше от редица добре осветени магазини и особено от множеството пивници и игрални домове, в които миньорите харчеха трудно спечелените, но немалко пари.

— Това е синдикалният дом — посочи водачът на Макмърдо една сграда, достолепна почти като хотел. — Джак Макгинти е шефът.

— Какъв човек е? — попита Макмърдо.

— Ти не си чувал за шефа?

— Как да чуя, като не съм тукашен?

— Аз си мислех, че в цялата страна го знаят. Във вестниците често му има името.

— Защо?

— Ами заради историите — снижи глас миньорът.

— Какви истории?

— Божичко, господине, ама, без да ми се сърдиш, ти като че ли от небето падаш! В нашия край има само едни истории, на мъчителите.

— А, май в Чикаго четох за тях. Това са банда убийци, нали?

— Мълчи, ако ти е мил животът! — миньорът зяпна изумено спътника си, вкаменен от уплаха. — Човече, няма да оцелееш дълго в нашия край, ако говориш на улицата. Малцина ги пребиха за далеч по-малко!

— Добре де, само това, дето съм прочел, знам за тия мъчители.

— От мен няма да чуеш, че не си прочел истината — каза човекът и се озърна разтревожено. Вглеждаше се в сенките, сякаш очакваше от там да изскочи някаква опасност. — Ако причиняването на смърт значи убийство, Господ ми е свидетел, че много убийства стават. Само недей да споменаваш името на Джак Макгинти във връзка с тях, човече, защото всичко изречено стига до него, а той не прощава. Ето я къщата, която ти трябва, онази навътре от тротоара. Както ще видиш, старият Джейкъб Шафтър е най-почтеният човек в този град.

— Благодаря ти — каза Макмърдо, ръкува се за сбогом с новия си познат, метна на рамо торбата и тръгна по пътеката към пансиона.

Вратата се отвори, след като почука, и Макмърдо се облещи изненадан. На прага стоеше млада, необикновено красива жена. Беше шведски тип — бяла и русокоса, с рязко изпъкващи в контраст красиви черни очи, които оглеждаха непознатия мъж с любопитство и мило стеснение, докато руменина заливаше бледото й лице. Застанала в осветения правоъгълник на вратата, тя представляваше най-прекрасната картина, която Макмърдо Ос виждал, още по-привлекателна на фона на мизерното потискащо обкръжение. Все едно теменуга, разцъфнала върху черна грамада от шлака. Той стоеше омагьосан и я гледаше безмълвно, докато тя наруши мълчанието.

— Помислих си, че е татко — каза тя с лек, но приятен шведски акцент. — Него ли търсите? Той отиде до центъра, чакам го всеки миг да се върне.

Макмърдо продължаваше да я гледа с неприкрито възхищение, докато тя не сведе очи, смутена от този властен посетител.

— Не, госпожице — каза накрая той. — Не идвам специално при баща ви. Търся си квартира и ми препоръчаха вашия пансион. Предполагах, че може би ще остана доволен, а сега вече не се съмнявам в това.

— Много бързо решавате — усмихна се тя.

— Само слепец не би го сторил — оправда се Макмърдо.

Девойката се засмя на комплимента.

— Влезте, господине — покани го тя. — Аз съм Ети Шафтър, дъщеря на господин Шафтър. Майка ми почина и аз се занимавам с домакинството. Седнете в гостната до печката, баща ми сега ще дойде. А, ето го. Можете веднага да се договорите с него.

По пътечката тежко крачеше едър възрастен мъж. Макмърдо накратко се представи. Адреса му бил казал в Чикаго един човек на име Мърфи, който пък го бил научил от друг. Старият Шафтър с готовност се съгласи. Младият мъж не се пазареше, прие веднага всички условия, явно парите не бяха проблем за него. Готов беше да дава за пансион по седем долара на седмица, и то в предплата.

Така Макмърдо, самоопределил се като беглец от органите на правосъдието, бе приютен под покрива на семейство Шафтър — стъпка, довела до извънредно дълга и тъмна поредица от събития, приключили в далечна страна.