Артър Конан Дойл
Долината на страха (10)

Трета глава
Ложа 341, Върмиса

В деня след тези вълнуващи събития Макмърдо напусна квартирата при Джейкъб Шафтър и се премести при вдовицата Макнамара в покрайнините на града. Сканлан, първият му познайник от влака, не след дълго се пресели във Върмиса и двамата заживяха заедно. Нямаше други наематели, хазяйката беше сговорчива стара ирландка, която не им се бъркаше, така че можеха да разговарят и да правят, каквото си искат, както е обичайно за мъжете, свързани с общи тайни. Шафтър позволи на Макмърдо, когато пожелае, да се храни у тях, така че общуването на младия човек с Ети изобщо не прекъсна. Напротив, двамата се чувстваха все по-свързани и близки. В спалнята на новата си квартира Макмърдо без страх извади калъпите за изливане на монети и след като нееднократно се заклеха да пазят тайна, неколцина братя от ложата получиха разрешение да ги видят. Всеки си тръгна с по няколко фалшиви долара в джоба, направени така умело, че нямаше никаква опасност или затруднение да бъдат използвани. За братята бе необяснимо защо, след като владее такова изкуство, Макмърдо изобщо ходи на работа, макар той да обясняваше на всеки, който проявяваше интерес, че ако живее без законни доходи, полицията много скоро ще го спипа.

Всъщност един полицай вече го държеше под око, но за щастие произшествието по-скоро помогна, вместо да навреди на младия авантюрист. След запознанството с Макгинти Макмърдо почти всяка вечер се отбиваше в заведението му, за да се запознае по-отблизо с „момчетата“, както приветливо наричаха опасната банда, върлуваща из този край. Дръзкото му държане и хапливият език го направиха техен любимец, а бързият и точен начин, по който се справи с противника си при едно всеобщо сбиване, му спечели уважението на престъпната общност. Един нов инцидент го издигна още повече в очите им.

Една вечер сред най-голямото оживление вратата се отвори и влезе мъж със скромната синя униформа и фуражката на минната полиция. Това бе специален отряд, създаден от управата на железниците и въгледобивните собственици, за да се подпомогне в усилията й националната гвардия, която бе напълно безпомощна да се справи с организираната престъпност, тероризираща областта. С влизането на полицая разговорите стихнаха и отвред към него се насочиха любопитни погледи, но в Съединените щати отношенията между полицаите и закононарушителите са особени и дори самият Макгинти, застанал зад тезгяха, не се учуди, когато полицаят седна между клиентите и каза:

— Чаша чисто уиски, тази вечер е хладно. Май се виждаме за първи път, господин съветник.

— Вие сигурно сте новият началник? — попита в отговор Макгинти.

— Точно така. Разчитаме на вас, господин съветник, както в на останалите изтъкнати граждани, да ни помогнете за спазването на реда и закона във Върмиса. Аз съм капитан Марвин.

— И без вас можем да се оправим, капитан Марвин — хладно отсече Макгинти, — имаме си наша градска полиция и не се нуждаем от чужди хора. Вие сте само играчки в ръцете на капитала, наети, за да бият или да убиват бедните нещастници.

— Е, няма да спорим — примирително отвърна полицаят. Предполагам, че всеки от нас изпълнява дълга си според своите разбирания, но разбиранията на хората не са еднакви.

Марвин изпи уискито и понечи да си тръгне, но погледът му се спря върху лицето на Джак Макмърдо, който стоеше редом и го наблюдаваше свъсен.

— Я, виж ти! — възкликна полицаят, като го измери с поглед от глава до пети. — Май сме стари познати?

Макмърдо се дръпна:

— През целия си живот не съм обичал куките и не съм твой приятел!

— Един познат невинаги е приятел — каза полицейският капитан и се ухили. — Ти си Джак Макмърдо от Чикаго, нали? Не можеш да го отречеш.

Макмърдо сви рамене.

— Не отричам. Да не мислиш, че се срамувам от името си?

— Имаш сериозни основания за това.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — изрева Макмърдо и стисна юмруци.

— Не вдигай шум, Джак, не на мен тия. Преди да дойда в тоя проклет въглищарски погреб, служих в чикагската полиция и от пръв поглед различавам чикагските мошеници.

Макмърдо помръкна.

— Да не искаш да кажеш, че си оня Марвин от главния участък в Чикаго?

— Същият стар Теди Марвин, на вашите услуги. Убийството на Джонас Пинто още не е забравено.

— Не съм го убивал.

— Така ли? Звучи като достоверно безпристрастно свидетелство, нали? Е, поне смъртта му ти дойде добре, иначе щяха да те приберат на топло като фалшификатор. Както и да е, минало свършено. Макар че превишавам правата си, като те уведомявам. Не успяха да съберат достатъчно улики против теб, така че и да идеш утре в Чикаго, нищо не те заплашва.

— Добре съм си тук.

— Е, аз ти казах, а ти ще си направо подлей, ако не ми благодариш.

— Предполагам, че си добронамерен, затова наистина ти благодаря — каза Макмърдо без особена топлота в гласа.

— Ще си трая, стига да не кривнеш от правия път — каза капитанът. — Но ако след всичко, което си направил, не мируваш, работата ще стане дебела! Желая ти лека нощ. И на теб лека нощ, съветнико!

Полицаят излезе от кръчмата, но вече бе изградил образа на един местен герой. Дотогава за подвизите на Макмърдо в далечно Чикаго се говореше шепнешком. Той самият избягваше с усмивка всички въпроси като човек, чиято цел не е славата. Сега обаче всичко бе официално потвърдено. Лентяите пред тезгяха сърдечно стискаха ръката на младия човек. Оттогава Макмърдо получи доверието на общността. Той издържаше на пиене и не му личеше, но тази вечер, ако другарят му Сканлан не беше подръка, за да го отведе, прославеният герой сигурно щеше да спи под някоя маса.

Една съботна вечер представиха Макмърдо в ложата. Той смяташе, че ще мине без ритуал, понеже вече бе посветен в Чикаго, но във Върмиса имаше особена церемония, с която се гордееха, и всеки новоприет трябваше да участва в нея. Братята се събираха в голяма стая, специално отредена за целта в синдикалния дом. От Върмиса бяха дошли шейсетина души, без да изчерпват целия състав на организацията, защото в долината, както и отвъд заобикалящите я планини имаше още ложи, чиито членове се присъединяваха към Върмиса, щом се появеше сериозна залича, така че престъпленията да не се вършат от жители на града. Общо в каменовъгления район имаше разпръснати не по-малко от петстотин души.

В празната стая мъжете бяха насядали около дълга маса. Отстрани имаше друга маса, отрупана с бутилки и чаши, която вече привличаше погледите на част от присъстващите. На председателското място седеше Макгинти с прилепнала черна кадифена шапчица върху сплъстената му коса и с ярък пурпурен епитрахил около врата, сякаш бе свещеник, изпълняваш някакъв сатанински ритуал. От лявата и дясната му страна седяха висшите сановници на ложата, сред които изпъкваше жестокото красиво лице на Тед Болдуин. Всеки имаше шалче или медальон, знак за заемания от него пост.

Повечето бяха зрели мъже, а възрастта на останалите колебаеше между 18 и 25 години — това бяха усърдните изпълнители, винаги готови да се подчинят на заповедите. Лицата на много от по-старите мъже говореха, че са кръвожадни и безскрупулни по душа, но по вида на редовните членове трудно можеше да се повярва, че тези енергични младежи с открити черти всъщност са банда опасни убийци, чието съзнание е стигнало до такова морално падение, че се гордееха с участието в ужасни дела и изпитваха дълбоко уважение към всеки, заслужил славата, че работи „чисто“, както се изразяваха.

Тези безнравствени хора смятаха, че проявяват смелост и благородство, когато доброволно си предлагат услугите да се справят с някого, който с нищо не им е навредил. В много случаи мъчителите дори не бяха виждали жертвата. Изпълнеха ли задачата, започваха да се препират кой е нанесъл решителния удар, и забавляваха себе си и останалите, като описваха как е викал и се е гърчил убитият.

В началото гледаха да пазят в тайна деянията си, но по време на нашия разказ вече действаха съвсем открито. Поредицата неуспехи на правосъдието ги караше, от една страна, да смятат, че никой не ще се осмели да свидетелства срещу тях, а, от друга, те разполагаха с безброй лъжесвидетели, които мобилизираха при нужда. Освен това притежаваха и доста добра хазна, откъдето вземаха пари, с които можеха да наемат най-добрите адвокати в щата. Върлуваха вече десет години, без някой от тях да бъде осъден. Единствената опасност за мъчителите представляваше самата жертва — дори когато я превъзхождаха по численост и нападаха изневиделица, случваше се и тя да остави белег по враговете си.

Бяха предупредили Макмърдо, че предстои ритуал, но никой не му бе обяснил подробностите. Сега двама братя тържествено го отведоха в една съседна стая. През шперплатовата преграда той дочуваше гълчавата на насъбралите се братя. Веднъж-дваж различи името си и разбра, че обсъждат кандидатурата му. После в стаята влезе човек от вътрешната охрана със златисто зелен параден колан през гърдите.

— По заповед на главата на управата този мъж ще бъде въведен с вързани ръце и очи — каза той.

Трима души съблякоха палтото на Макмърдо, запретнаха десния му ръкав и превързаха ръцете му над лактите към гърдите. После нахлузиха на главата му плътно прилепваща качулка, която покри и горната част на лицето му, така че да не вижда нищо. Така го въведоха в залата със събралите се братя.

През качулката не се виждаше нищо, беше и много душно. Макмърдо чуваше как хората наоколо шумолят и шепнат, а после до покритите му уши стигна, глух и далечен, гласът на Макгинти.

— Джон Макмърдо — каза той, — кажи ни, член ли си на Древния орден на свободните хора.

Младият човек кимна.

— И си от ложа 29 в Чикаго?

Макмърдо отново кимна.

— Тъмните нощи са неприятни — чу се друг глас.

— Да, ако пътуват чужди хора — отвърна той.

— Облаците са гъсти.

— Да, наближава буря.

— Доволни ли са братята? — попита Макгинти.

Чу се одобрително мърморене.

— Разбрахме, братко, по разменените пароли, че наистина си един от нас — каза Макгинти. — Искаме обаче да знаеш, че в нашия край, както и в околностите, ние изпълняваме определени ритуали, а също и определени задължения, за които са нужни достойни мъже. Готов ли си да се подложиш на изпитание?

— Готов съм.

— Храбро ли е сърцето ти?

— Да.

— Направи крачка напред, за да го докажеш.

При тези думи Макмърдо усети пред очите си две остриета, които опряха в тях. Въпреки това решително пристъпи напред и остриетата веднага изчезнаха. Чу се възхитен шепот.

— Сърцето му е храбро — отсъди гласът. — А можеш ли да издържаш на болка?

— Колкото всеки.

— Проверете!

Макмърдо едва не изкрещя, защото в същия миг нетърпима болка прониза ръката му. Замалко не изпадна в несвяст от внезапния шок, но прехапа устни и стисна юмруци, за да прикрие страданието си.

— Мога да издържа още — каза той.

Този път възхищението бе шумно. По-добро представяне в тази ложа не бе имало. Макмърдо усети, че го потупват по гърба, и после свалиха качулката от главата му. Той стоеше, премигваше и се усмихваше, залят от поздравленията на братята.

— И последно, братко Макмърдо — каза Макгинти. — Ти вече положи клетва за вярност и за пазене на тайна. Съзнаваш ли, че всяко нарушение води до незабавна и непредотвратима смърт?

— Съзнавам.

— И засега приемаш при всякакви обстоятелства да бъдеш ръководен от главата на управата?

— Приемам.

— Тогава от името на ложа 341 във Върмиса те поздравявам с добре дошъл. Ще се ползваш от нашите предимства и ще участваш в съвещанията ни. Сложи на масата напитките, братко Сканлан. Ще пием за новия си достоен брат.

Донесоха палтото на Макмърдо, но преди да го облече, той огледа дясната си ръка, защото болката не беше стихнала. Видя вдлъбнат червен отпечатък на кръг с вписан в него триъгълник, дамгосан с нажежено желязо. Един-двама от застаналите редом мъже запретнаха ръкавите си и му показаха същата рисунка — емблемата на ложата.

— Всички сме белязани — казаха те, — но не всички издържахме храбро като теб.

— А, дребна работа — рече Макмърдо, но още усещаше парещата болка.

Когато се справиха с питиетата, последвали ритуала на посвещението, продължиха с въпросите на ложата. Макмърдо, който познаваше само скучните заседания в Чикаго, целият се беше превърнал на слух, но не дръзна да покаже изумлението си.

— Първа точка от дневния ред е запознаване с писмото на господин Уиндъл, областен управител от ложа 249 в окръг Мъртън — каза Макгинти. — Ето какво гласи то:

Уважаеми господине,

Има работа за вършене по отношение на Андрю Рей от въгледобивната компания „Рей и Стърмаш“. Сигурно си спомняте, не вашата ложа ни дължи услуга, тъй като използва двама от нашите братя за справяне с полицая миналата есен. Изпратете двама подходящи членове, за които ще се погрижи ковчежникът Хигинс в своята ложа, чийто адрес знаете. Той ще ги упъти как и кога да действат. Ваш в името на свободата:

Дж. У. Уиндъл, О.У., О. С. Х.

— Уиндъл никога не ни е отказвал, когато сме го молили за един-двама души, затова и ние няма да му откажем — каза Макгинти и огледа събралите се със застиналия си злокобен поглед. — Има ли доброволци за тази задача?

Няколко младежи вдигнаха ръце. Главата на управата одобрително се усмихна.

— Ще отидеш ти, Тигъра Кормак. Няма да сбъркаш, ако се справиш толкова добре, колкото и последния път. И ти, Уилсън.

— Нямам пистолет — обади се доброволецът, съвсем младо момче.

— Първица ти е, нали? Е, винаги идва времето да се стигне до кръв. За теб това е голямо начало. А пистолет ще получиш там, сигурен съм. Ако в понеделник се явите в Мъртън, ще имате достатъчно време. Ще ви посрещнем с почести, след като свършите.

— Награда ще има ли? — попита Кормак, набит и мургав младеж със свиреп вид, чиято жестокост му бе спечелила прозвището Тигъра.

— Наградата няма значение. За вас е чест да изпълните задачата. След като приключите, може би ще се намери някой и друг долар на дъното на ковчежето.

— А какво е направил този човек? — попита Уилсън.

— Виж сега, не е работа на такива като теб да задават въпроси. Хората там са го осъдили и това не ни засяга. От нас се иска да изпълним задачата, както биха постъпили и те. И понеже стана дума, да знаете, че двама братя от мъртънската ложа ще дойдат тук другата седмица, за да свършат малко работа в нашия край.

— Кои са? — попита някой.

— Ей Богу, умните хора не задават въпроси. Който не знае нищо, не може да даде и показания и да навлече на другите беда. Ще кажа само, че са мъже, които при нужда вършат работата си чисто.

— Крайно време беше! — извика Тед Болдуин. — В тоя край хората са се разпасали. Ето миналата седмица трима от нашите били пренебрегнати от надзирателя Блейкър. Тоя тип отдавна си го е заслужил, така че ще си го получи с лихвата.

— Какво ще си получи? — попита шепнешком Макмърдо съседа си.

— Деловата част от един едър куршум! — шумно се разсмя мъжът. — Как ти се виждат нравите ни, братко?

Престъпната душа на Макмърдо, изглежда, вече беше възприела атмосферата на зловещата организация, на която бе станал член.

— Допадат ми — отговори той, — добро място за мъже. Няколко души, седящи редом, чуха думите му и изръкопляскаха.

— Какво има? — извика от другата страна на масата черногривият глава на управата.

— Новият ни брат, шефе, харесва нашите обичаи. За миг Макмърдо се изправи.

— Искам и да добавя, достопочтени съветнико, че ако има нужда от помощ, ще смятам за чест да бъда избран за тази цел от ложата.

Разнесоха се силни ръкопляскания. Сякаш ново слънце надникна иззад хоризонта. Но на някои от старейшините се стори, че това става прекалено бързо.

— Предлагам брат Макмърдо да почака, докато ложата има добрината да го призове — каза секретарят Харауей, посивял старец с хищни черти, седнал до председателя.

— Разбира се, тъкмо това имах предвид. Ще се подчиня на решението ви — каза Макмърдо.

— Ще ти дойде времето, братко — намеси се председателят. — Вземаме си бележка за твоето желание и смятаме, че ще работиш добре в тоя край. Довечера има да се свърши една дреболия, в която можеш да се включиш, ако желаеш.

— Предпочитам да изчакам нещо по-значително.

— Въпреки това ще дойдеш довечера, защото така ще разбереш по-добре какви са идеите на нашата общност. По-късно ще направя съобщение. А сега — и председателят погледна дневния ред — имам да поставя още един-два въпроса пред събранието. Първо искам ковчежникът да докладва какъв е банковият ни баланс. Трябва да определим пенсия за вдовицата на Джим Карнауей. Той загина в служба на ложата и ние трябва да възмездим загубата му.

— Джим бе застрелян миналия месец, когато се опитваха да убият Честър Уилкокс от Марли Крийк — осведоми го съседът на Макмърдо.

— В момента разполагаме с достатъчно средства — обади се ковчежникът с влогова книжка в ръка. — Напоследък фирмите проявяват щедрост. „Макс Линдър и компания“ платиха петстотин долара, за да не ги закачаме. „Братя Уокър“ изпратих сто долара, но аз взех решение да ги върна и да поискам петстотин. Ако не се обадят до сряда, хаспелите им ще излязат от строя. Миналата година, преди да проявят благоразумие, се наложи да подпалим въглетрошачката им. И още, Западната минна компания плати годишната си вноска. Имаме достатъчно пари, за да посрещнем нуждите.

— А Арчи Суиндън? — попита един брат.

— Той разпродаде, каквото имаше, и замина нанякъде. Старият дявол е оставил писмо до нас. Предпочитал бил да е свободен метач в Ню Йорк, но не и собственик на мини, държан за гушата от мафия изнудвачи. Господ ми е свидетел, че е добре, дето писмото се получи едва след като беше заминал. Сигурен съм, че повече няма да си подаде носа в долината.

Един възрастен, старателно избръснат мъж с приятно лице и благородно чело, седнал срещу председателя, се надигна от края на масата.

— Господин ковчежник — започна той, — мога ли да попитам кой е изкупил собствеността на човека, прогонен от нашата област?

— Можеш, братко Морис. Закупи я щатската компания на железниците в окръг Мъртън.

— А кой взе мините на Тодман и Лий, които бяха обявени за продан по същите причини миналата година?

— Същата компания, братко Морис.

— А кой купи железодобивните фабрики на Мансън и Шуман, както и на Ван Дехер и Атуд, които бяха продадени напоследък.

— Всички бяха купени от Западната минна компания „Гилмъртън дженеръл“.

— Не виждам какво значение има за нас кой купува такава собственост, братко Морис, след като нищо няма да бъде изнесено извън областта — каза председателят.

— Моите уважения, велики управителю, но според мен има голямо значение. Тази история продължава вече десет години. Постепенно прогонваме от бизнеса всички дребни собственици. И какъв е резултатът? На тяхно място се появяват големи компании, като тази на железниците и железодобива, чиято директори са в Ню Йорк и Филаделфия и изобщо не ги е грижа за нашите заплахи. Може да си отмъщаваме на местните шефове, но това просто означава, че тях ги сменят. За нас става опасно а дребните собственици не ни застрашаваха. Нямаха нито пари, нито власт. Стига да не ги изстисквахме докрай, щяха да ни се подчиняват. Но ако големите компании решат, че сме пречка на пътя им, няма да спестят нито средства, нито усилия, за да ни изобличат и да ни изправят на съд.

Всички се смълчаха при тези злокобни думи, лицата им потъмняха, мъжете си разменяха мрачни погледи. Бяха се чувствали така всемогъщи и без конкуренция, че дори в дълбините на съзнанието им не се мяркаше мисълта за възможно възмездие. Но сега и най-безразсъдните от тях усетиха, че ги побиват тръпки.

— Моят съвет е — продължи говорещият — да отслабим натиска върху дребните собственици. В деня, когато те до един бъдат прогонени, с братството ни ще е свършено.

Неприятните истини не се посрещат с радост. Говорещият седна сред сърдити викове. Макгинти се изправи със сбърчено чело.

— Братко Морис — каза той, — ти винаги си сеел паника. Докато членовете на тази ложа са сплотени, няма сила в Съединените щати, която да им се изпречи насреща. Твърде често виждаме това в съдилищата, нали? Според мен големите компании ще разберат, че за тях е по-удобно да си плащат, вместо да водят война, както го разбраха малките компании. А сега, братя — заключи той, като свали кадифената си шапчица и епитрахила — ложата привърши работата си за тази вечер. Остава само един дребен проблем, за който ще стане дума на раздяла. Дойде време за братски отдих и разбирателство.

Наистина, странна е човешката природа. Тези смятащи убийството за нещо обичайно мъже, които често ликвидираха глави на семейства, без да се измъчват от угризения или състрадание към ридаещата съпруга или безпомощните дечица, бяха в състояние да се просълзят от една нежна или тъжна мелодия. Макмърдо имаше приятен тенор и дори ако дотогава не бе спечелил благоразположението на ложата, сега, след като ги развълнува със „Седя си аз насред полето, Мери“ и „На брега на Алън Уотър“, успя безостатъчно да ги спечели.

Още първата вечер новоприетият стана любимец на братята и си личеше, че пътят му към властта е открит. Но за да се издигне някой в лоното на свободните хора, се нуждаеше и от други неща освен от благоразположението на останалите и още преди края на вечерта Макмърдо получи доказателства за това. Бутилката уиски бе обиколила насъбралите се много пъти, така че мъжете се бяха позачервили, готови за буйства. Тогава главата на управата отново се изправи и се обърна към тях с думите:

— Момчета, в града има един човек, на когото трябва да бъдат подрязани крилцата. От вас зависи това да стане. Говоря за Джеймс Стангър от вестник „Хералд“. Нали знаете, че пак си е отворил устата и приказва против нас?

В потвърждение се чу мърморене, а много от мъжете тихо изругаха. Макгинти извади лист от джобчето на жилетката си.

— Закон и ред! Ето как е озаглавил статията си. Във въгледобивния и железодобивен район господства страхът. Изминаха вече дванайсет години от времето на първите убийства, които са свидетелство за съществуването на престъпна организация сред нас. Оттогава безчинствата не са спирали и сега вече достигат размери, позорящи ни пред цивилизования свят. Нима това е целта, заради която нашата велика страна приема в лоното си чужденците, избягали от тиранията в Европа? Нима същите тези хора ще се превърнат е тирани на жителите, дали им убежище, а под сянката на раздипленото свято звездно знаме на свободата ще се изгради държава на терор и беззаконие? Та нали косите ни настръхват, когато четем за съществуването й при упадъчната власт на някоя източна монархия? Известно е кои са тези хора. Организацията им действа открито. Докога ще търпим? Нима можем вечно да живеем… Достатъчно, няма да чета повече този пасквил! — извика председателят и хвърли листа върху масата. — Ето какво ни казва той! А какво ще му кажем ние!

— Ще го убием! — извикаха десетина освирепели мъже.

— Аз съм против — обади се брат Морис, старателно обръснатият мъж с високо чело. — Послушайте ме, братя, прекалено тежка е ръката ни в тази долина, ще дойде момент, когато хората ще се съюзят в своя защита и ще ни смажат. Джеймс Стангър е възрастен човек, уважаван в града и областта. Вестникът му подкрепя всяко сериозно начинание в долината го ликвидираме, ще настъпи брожение и като следствие от него ще бъдем унищожени.

— И как ще ни унищожат, господин треперко? — извика Макгинти. — Чрез полицаите ли? Та на половината от тях плащаме а другата половина се страхуват от нас. Или пък ще използват съдилищата и съдиите? Нали и досега са се опитвали. Нещо да са постигнали?

— Има един съдия, наречен Линч, който може да се заеме със случая — каза брат Морис.

Думите му бяха посрещнати със сърдито негодуване.

— Само ако си мръдна пръста, мога да вдигна на крак двеста души от този град, които да го прочистят от край до край — извика Макгинти, след което още повече извиши глас, а гъстите му черни вежди заплашително се свъсиха. — Виж какво, братко Морис, аз те държа под око, и то не от вчера! Понеже си страхлив, искаш да уплашиш и останалите. Няма да е добър за теб мигът, когато името ти бъде включено в дневния ни ред, пък и си мисля, че тъкмо там му е мястото!

Морис пребледня като смъртник и краката му сякаш се подкосиха, понеже се строполи на стола си. Вдигна с трепереща ръка чашата си и отпи, преди да отговори:

— Приеми покаянието ми, върховни шефе. Извинявам се и на теб, и на всички братя от ложата, ако съм казал нещо в повече. Всички знаете, че съм верен член на братството и само желанието да избегнем бедите ме кара да говоря с тревога. Но аз имам по-голяма вяра на твоите преценки, върховни шефе, отколкото ма моите, и обещавам, че занапред няма да правя нарушения.

Докато Макгинти слушаше това смирено слово, лицето му се проясни.

— Правилно, братко Морис — окуражи го той. — Щеше да ми с жал, ако се беше наложило да ти даваме урок. Но докато заемем своето място, членовете на ложата ще бъдат единни и с думи, и с дела. А сега, момчета — огледа Макгинти насъбралите се, — искам да кажа едно: ако Стангър си получи докрай заслуженото, ще си навлечем по-голяма беля от необходимото. Издателите се подкрепят и няма да има издание в щата, което да не отправи призиви за намеса на армията и полицията. Но можем поне да го предупредим по-сериозно. Ще се заемеш ли с въпроса, братко Болдуин?

— Разбира се! — с готовност се отзова младият мъж.

— Колко души ще вземеш?

— Шест плюс двама да пазят на входа. Ще дойдат Гауър, Мансън, Сканлан и братя Уилъби.

— Обещах на новия член да участва — каза председателят.

От погледа, който Тед Болдуин хвърли на Макмърдо, се разбра, че нито бе забравил обидата, нито бе простил.

— Да дойде, ако желае — намусено се съгласи той. — И край на приказките. Колкото по-скоро се заловим за работа, толкова по-добре.

Мъжете си тръгнаха с викове и крясъци, тук-там някой подхващаше пиянска песен. На тезгяха все още имаше гуляйджии и много от братята се задържаха там. Малката група, отделена в служба на дълга, излезе на улицата. Вървяха по двама, по трима по тротоара, за да не привличат вниманието. Нощта беше страшно студена, а полумесецът ярко блестеше на мразовитото, обсипано със звезди небе. Мъжете се събраха в един двор срещу висока сграда. Между осветените й прозорци се виждаше надпис със златни букви: „Върмиса хералд“. Отвътре се чуваше тракането на печатарска машина.

— Ей, ти! — каза Болдуин на Макмърдо. — Остани долу на входа и следи дали пътят е чист. Артър Уилъби ще ти прави компания. Другите тръгват с мен. Не се страхувайте, момчета, имаме достатъчно свидетели, че в момента се намираме в бара на синдикалния дом.

Наближаваше полунощ и по улицата нямаше хора, като изключим двама пийнали мъже, които се прибираха. Братята прекосиха улицата и отвориха с трясък входната врата, след което Болдуин и помощниците му се втурнаха нагоре по стълбите, започващи от прага, а Макмърдо и Артър Уилъби останаха долу. От стаята на първия етаж се чу крясък, после някой завика за помощ, последваха тропот и шум от прекатурени столове. Миг по-късно на площадката изскочи белокос човек.

Хванаха го, преди да избяга. Очилата му издрънчаха по стълбите и паднаха в краката на Макмърдо. Чуха се глухо тупване и стон. Мъжът лежеше ничком, а пет-шест тояги с трясък се стовариха по гърба му. Човекът се гърчеше и крайниците му потрепваха при всеки удар. Накрая ударите спряха и само Болдуин с дяволска усмивка върху разкривеното от жестокост лице продължи да бие жертвата по главата. Напразно човекът се мъчеше да се заслони с ръце. По бялата му коса избиха петна кръв. Болдуин тъкмо се бе навел над него, за да го удари още по-отблизо, когато Макмърдо изтича горе и го дръпна.

— Ще го убиеш — спря го той. — Престани!

Болдуин го изгледа с изумление и извика:

— Проклет да си! Какво право имаш да се месиш, та ти си новак! Махни се!

И Болдуин вдигна отново тоягата, но Макмърдо извади от джоба на панталона си пистолет.

— Ти се махни! — каза той. — Ще ти пръсна черепа, ако ми посегнеш. Нали главата на управата нареди този човек да не се убива? А ти правиш точно това!

— Право казва! — подкрепи го един от мъжете.

— По дяволите, по-добре побързайте! — извика от входа Уилъби. — Палят лампи в къщите и след пет минути целият град ще се изсипе тук!

И наистина, от улицата долетяха викове. В залата на долния етаж се беше събрала групичка от словослагатели и печатари, които взаимно се окуражаваха, за да се намесят. Престъпниците оставиха отпуснатото тяло, хукнаха навън и бързо се изгубиха в далечината. Когато стигнаха до синдикалния дом, някои се смесиха с тълпата в кръчмата на Макгинти и пошушнаха през тезгяха на шефа, че задачата е изпълнена успешно. Други, сред които и Макмърдо, си тръгнаха по странични улички, за да се приберат по заобиколни пътища вкъщи.