Артър Конан Дойл
Долината на страха (4)

Четвърта глава
Мрак

В три часа през нощта главният съсекски детектив, отзовавайки се на спешното повикване от страна на сержант Уилсън да се яви в Бърлстоун, пристигнал с лека двуколка, теглена от запъхтян кон. Изпратил съобщението си до Скотланд ярд по влака в пет и четирийсет, а в дванайсет ни посрещна на гарата. Уайт Мейсън изглеждаше кротък и сговорчив човек, облечен в широк костюм, с гладко избръснато червендалесто лице, възпълен, с могъщи криви прасци, украсени с гамаши. Приличаше на дребен земевладелец или на пенсиониран пазач на дивеч, на всичко друго, само не и на провинциален полицейски служител.

— Гръм от ясно небе, господин Макдоналд! — непрекъснато повтаряше той. — Ще научат вестникарите и ще налетят като мухи на мед. Надявам се да си свършим работата, преди да са си напъхали носовете и да заличат следите. Не си спомням да сме имаш такъв случай. Ако не греша, господин Холмс, някои подробности са тъкмо за вас. А и за вас, доктор Уотсън, защото медиците също ще трябва да си кажат думата. Запазена ви е стая в „Уествил армс“, господа. Няма къде другаде, но за там казват, че е добро и чисто място. Момчето ще вземе пътните ви чанти. Заповядайте, господа, насам!

Съсекският детектив бе извънредно енергичен и сърдечен. След десет минути се настанихме. След още десет седяхме в хола на странноприемницата и Мейсън набързо ни разказа онова, което вече изложих в предишната глава. От време на време Макдоналд подхвърляше нещо, но Холмс седеше вглъбен, с онова изражение на почуда, страхопочитание и възхищение, с което ботаникът гледа рядко и скъпоценно цвете.

— Забележително! — възкликна той, след като изслуша историята. — Направо забележително! Не си спомням случай с по-причудливи обстоятелства.

— Знаех си, че точно това ще кажете, господин Холмс! — зарадва се Уайт Мейсън Ние в Съсекс сме изпреварили времето си. Разказах ви как стояха нещата до мига, когато смених сержант Уилсън между три и четири часа през нощта. Господи! Изкарах душата на старата кобила. Излезе, че не е имало нужда да бързам толкова, всъщност нямаше какво да върша. Сержант Уилсън бе събрал всички факти. Проверих ги, обмислих нещата.

— А какви са фактите! — нетърпеливо попита Холмс.

— Най-напред огледах чука. Доктор Уд беше там и ми помогна. Не открихме признаци с него да е било извършено насилие. Мислех си, че господин Дъглас може да се е защитавал с инструмента и да е наранил убиеца, а после да е изпуснал чука на килимчето. Но нямаше и петънце.

— Това, естествено, не доказа нищо — подхвърли инспектор Макдоналд. — Нерядко при убийство с чук не остава следа.

— Правилно. Няма доказателство, че не е бил употребяван. Но ако имаше петна, щеше да ни бъде от полза. Но няма петна. После огледах пушката. Зарядът е бил от сачми за едър дивеч и както изтъкна сержант Уилсън, спусъците са били съединени, та при натискане на задния спусък да стрелят и двете цеви. Човекът, който е намислил това, явно е имал намерение на всяка цена да убие. Цевите са прерязани и пушката е дълга само петдесетина сантиметра — лесно се крие под горна дреха. Не е останало много от марката на производителя, но на жлеба между цевите са гравирани буквите П. Е. Н. Другата част от името е отрязана с цевта.

— Голяма буква „п“ със завъртулка отгоре, после по-малки „е“ и „н“ ли? — попита Холмс.

— Точно така.

— Значи „Пенсилвания“, компанията за леки огнестрелни оръжия. Известна американска фирма — каза Холмс.

Уайт Мейсън зяпна приятеля ми така, както селски доктор гледа специалисти от улица „Харли“, които с една дума разрешават непреодолими за него трудности.

— Много ми помагате с това, господин Холмс. Несъмнено сте прав. Чудесно! Чудесно! Нима помните имената на всички производители на оръжие в света?

Холмс махна с ръка и не каза нищо.

— Няма съмнение, че пушката е американска — продължи Мейсън. — Май четох, че в някои части на Америка използват пушки с рязани цеви. Буквите не ми говореха нищо, но за Америка ми хрумна. Значи е много вероятно мъжът, влязъл в къщата и убил домовладетеля, да е американец.

Макдоналд поклати глава:

— Не бързайте толкова. Досега не чух да разполагате с факти, че в къщата е влязъл външен човек.

— А отвореният прозорец, кръвта по перваза, непонятната визитка, следите от ботуши в ъгъла, пушката?

— Всичко това може да бъде направено с цел да ни подведе. Господин Дъглас или е американец, или дълго време е живял в Америка. Същото важи и за господин Баркър. Не е нужно непременно да се докарва друг американец, за да се свърши работата по американски.

— Еймс, икономът…

— Какво мислите за Еймс? Може ли да му се има доверие?

— Десет години е служил при сър Чарлс Чандъс, препоръките са съвсем солидни. При семейство Дъглас е от пет години, откакто купиха имението. Не е виждал такава пушка в къщата.

— Пушката е специално предназначена да се крие, затова са били прерязани цевите. Побира се в кутия. Как би могъл Еймс да се закълне, че пушката не е била в къщата?

— Е, поне твърди, че не я е виждал.

С шотландски инат Макдоналд поклати глава.

— Още не съм убеден, че в къщата е имало чужд човек. Искам да вземете предвид… — започна той и акцентът му още повече се засили, докато търсеше доводи. — Искам да вземете предвид какво следва от допускането, че пушката е внесена отвън и че всички странни действия са извършени от външно лице. За Бога, та това не се побира в човешкия ум! Направо противоречи на здравия разум. Случай за вас, господин Холмс, ако се съди по чутото.

— Изложете вашата версия, господин Мак — каза Холмс съвършено безучастно.

— Пришълецът, ако го има изобщо, не е крадец. Това, което е направил с пръстена, както и визитката сочат, че убийството е предумишлено и че причината е лична. Дотук добре. Някой се вмъква в замъка с нарочната цел да извърши убийство. Знае, ако изобщо знае нещо, че трудно ще се измъкне заради рова с вода. Какво оръдие за убийство ще избере? Най-безшумното, може да се предположи. С него би могъл да се надява, че след като извърши деянието си, ще успее да скочи от прозореца, да прегази рова и спокойно да се отдалечи. Това е разбираемо. Не е разбираемо, че е донесъл възможно най-шумното оръжие, за да вдигне на крак с изстрела всички обитатели на къщата и те да дохвърчат и по всяка вероятност да го видят, преди да е прегазил рова. Това достоверно ли ви се вижда, господин Холмс?

— Да, вие представихте красноречиво случая — отвърна замислено приятелят ми. — Не е лесно да се оправдаят действията му. Мога ли да ви попитам, господин Уайт Мейсън, огледахте ли незабавно външния бряг на рова, за да установите има ли следи от човек, измъкнал се от водата?

— Няма следи, господин Холмс. Но земята е отъпкана и следите почти не личат.

— Никакви следи, така ли?

— Не, нищо.

— Виж ти! А ще възразите ли, господин Мейсън, ако веднага влезем в къщата? Възможно е да попаднем на някоя дреболия, която да ни наведе на следа.

— Тъкмо щях да ви го предложа, господин Холмс, но сметнах, че преди това ще е добре да ви запозная с всички факти. Допуснах, че ако нещо ви се види необичайно… Уайт Мейсън замлъкна и неуверено погледна детектива любител.

— Не за пръв път работя с господин Холмс — обади се инспектор Макдоналд. — Господин Холмс не отказва да участва в играта.

— Поне ако е такава, каквато аз я разбирам — каза приятелят ми с усмивка. — Намесвам се в някои случаи, за да помогна за възстановяването на справедливостта и на полицията да си свърши работата. Ако някога съм се разграничавал от официалната власт, то е било, когато тя се е разграничавала от мен. Нямам желание да се отличавам за чужда сметка. Същевременно, господин Мейсън, държа на правото си да работя според разбиранията си и да оповестявам постигнатото, когато сметна за добре, тоест когато има краен резултат, а не на етапи.

— За нас е чест, че дойдохте. Ще ви съобщим всичко, което знаем — каза сърдечно Уайт Мейсън. — И вие заповядайте, доктор Уотсън, а когато му дойде времето, да се надяваме, че ще ни отделите място в поредната си книга.

Тръгнахме по спокойна селска уличка между два реда брястове с подкастрени корони. Бързо стигнахме до две старинни каменни колони, очукани от времето, целите в лишеи, увенчани с безформено изваяние, представлявало някога храбрия лъв от герба на Хюго от Бърлстоун. Късата алея криволичеше сред типичния английски селски пейзаж от полянки и дъбрави. След един завой пред очите ни изникна дългата ниска постройка от времето на Джеймс Втори сред старомодна градина от подрязани тисове. Вече по-отблизо видяхме дървен мост и красив широк ров, в който застиналата вода блестеше като живак под студеното зимно слънце. През този замък се бяха изнизали три века раждания, завръщания, селски увеселения и събирания за лов на лисици. Възможно ли беше сега една мрачна история да хвърли черна сянка върху достопочтените стени? И все пак тези причудливи островърхи покриви и издадени фронтони бяха подходящо убежище за мрачно и ужасно коварство. Загледах се във вдадените навътре прозорци и плисканата от водите простряна надлъж тъмна фасада и почувствах, че едва ли съществува по-подходяща сцена за разигралата се трагедия.

— Прозорецът на онази стая е първият вдясно от моста — обясни Уайт Мейсън. — Оставен е точно както са го заварили снощи.

— Не е много широк отворът.

— Значи човекът не е бил дебел. Дори без вашата дедуктивност, господин Холмс, можем да го установим. И двамата с вас лесно бихме се промъкнали през него.

Холмс отиде до края на насипа и се огледа. После обходи каменния перваз и тревата отвъд него.

— Всичко успяхме да огледаме, господин Холмс каза Уайт Мейсън. — Няма следи, по нищо не личи някой да е минавал оттук, но пък и задължително ли е да е оставил отпечатъци?

— Не е. Водата винаги ли е мътна?

— Обикновено е с този цвят. Рекичката влачи глинести наноси.

— А колко дълбок е ровът?

— Отстрани е шейсетина сантиметра, в средата към метър.

— Значи трябва да отхвърлим възможността човекът да се е удавил при преминаването?

— Така е, дори и дете трудно ще се удави.

Минахме по моста. В къщата ни въведе кокалестият сух иконом Еймс. Клетото старче беше бледо и трепереше от преживяния шок. Заварихме селския сержант, висок, важен и меланхоличен, все така на пост във фаталната стая. Само докторът си бе отишъл.

— Нещо ново, сержант Уилсън? — попита Уайт Мейсън.

— Нищо, сър.

— Тогава можеш да си вървиш. Достатъчно ти е. Ако ни потрябваш, ще изпратя да те повикат. А икономът по-добре да почака отвън. Кажи му да предупреди господин Сесил Баркър, госпожа Дъглас и главната прислужничка, че след малко вероятно ще поискаме да говорим с тях. А сега, господа, може би най-напред ще ми позволите да споделя с вас обяснението, до което стигнах, за да можете и вие да изложите своето мнение.

Този селски специалист успя да ми направи впечатление. Уверено свързваше фактите, в безпристрастните му ясни съждения личеше здрав смисъл: Сигурно щеше да напредне в професията. Холмс го слушаше съсредоточено без признаците на нетърпение, каквито често проявяваше към официалния представител на властта.

— Самоубийство или убийство, това е първият въпрос, господа, прав ли съм? Ако е самоубийство, значи стопанинът на дома първо е свалил венчалния си пръстен и го е скрил някъде, после е слязъл по халат в тази стая, размазал е малко кал в ъгъла зад завесата, та да си помислим, че някой го е дебнел оттам, отворил е прозореца, оставил е петно кръв върху…

— Можем да отхвърлим тази версия — прекъсна го Макдоналд.

— И аз така мисля. Не може да е самоубийство. Остава да е убийство. Тогава трябва да установим дали го е извършил човек от къщата или външен човек.

— Е, да чуем доводите ви.

— И в двата случая възникват значителни затруднения и все пак е една от двете възможности. Първо да допуснем, че престъплението е извършено от един или повече хора от замъка. Въвели са убиеца тук по време, когато е било тихо, но още никой не е спял. После са изпълнили замисъла си, така че всички да разберат какво става — с особено странно и шумно оръжие, което дотогава не е било виждано в къщата. Май не изглежда много вероятно…

— Вярно.

— Е, тогава значи ще се съгласите, че след прозвучаването на изстрела е изминала най-много минута преди всички в къщата — а не само господин Сесил Баркър, макар той да твърди, че е бил пръв, — включително Еймс, да се появят в стаята. Нима твърдите, че през това време престъпникът е успял да остави следи в ъгъла, да отвори прозореца, да изцапа перваза с кръв, да свали халката от пръста на мъртвеца и тъй нататък? Невъзможно е!

— Точно така — каза Холмс. — Склонен съм да се съглася с вас.

— Е, тогава сме принудени да се върнем към предположението, че извършителят е външен човек. И при тази версия възникват редица трудности, но като че ли не са непреодолими. Човекът е влязъл в къщата между четири и половина и шест часа, тоест на здрачаване, но преди вдигането на моста. Имало е гости, външната врата не е била заключена, тъй че нищо не му е попречило. Може да е обикновен крадец, а може и да е познавал лично господин Дъглас и да му е имал зъб. Тъй като господин Дъглас е прекарал по-голямата част от живота си в Америка, а, изглежда, пушката също е американска, разчистването на лични сметки е най-вероятното предположение. Убиецът се е вмъкнал в стаята, защото е била първата, изпречила се на пътя му, и се е скрил зад завесата. Останал е там до единайсет и половина вечерта. Тогава е влязъл господин Дъглас. Разговорът е бил кратък, ако изобщо е имало разговор, защото според госпожа Дъглас съпругът й бил излязъл от спалнята само няколко минути преди да прозвучи изстрелът.

— И по свещта личи — добави Холмс.

— Именно. От тази нова свещ са изгорели не повече от два сантиметра. Господин Дъглас сигурно я е оставил на масата, преди да го застрелят, иначе, естествено, е щял да я изпусне, падайки. Значи не са го застреляли с влизането му. Когато господин Баркър е влязъл, лампата е била угасена, а свещта е горяла.

— От ясно по-ясно.

— Е, сега можем да възстановим случилото се по тези първоначални предположения. Господин Дъглас влиза в стаята. Оставя свещта. Иззад завесата излиза човек, въоръжен с познатата ни пушка. Иска да получи венчалния пръстен. Един Господ знае защо, но така трябва да е било. Господин Дъглас му го дава. После хладнокръвно или при сбиване (защото Дъглас може да е грабнал намерения на килимчето чук) убиецът застрелва Дъглас по този ужасен начин. След това захвърля оръжието и както изглежда, изпуска визитната картичка със странния надпис Д. В. 341, за който още не знаем какво значи, измъква се през прозореца и прегазва рова точно когато Сесил Баркър разкрива, че е извършено престъпление. Как ви се вижда описанието, господин Холмс?

— Много интересно, но не съвсем убедително.

— Значи е било чиста глупост, но това е единственият по-добър вариант! — извика Макдоналд. — Извършено е убийство, а е ясно, че е трябвало да бъде извършено по друг начин. Защо например убиецът е рискувал пътят му за отстъпление да бъде отрязан? С каква цел е използвал пушка, след като тишината е била единственият му шанс да се изплъзне! Хайде, господин Холмс, насочете ни, след като твърдите, че теорията на Уайт Мейсън не е съвсем убедителна.

Холмс слушаше съсредоточено, без да изпуска и дума отказаното. Живият му поглед шареше насам-натам, челото му бе набръчкано.

— Нуждая се от повече факти, за да стигна до някаква теория, господин Мак — отвърна той и коленичи до тялото. — Божичко! Ужасни рани, наистина! Бихте ли извикали за миг иконома?… Еймс, разбрах, че неведнъж сте виждали върху ръката на господин Дъглас този твърде необичаен белег, вписания в кръг триъгълник.

— Много често съм го виждал, сър.

— Никога ли не сте чували какво може да означава?

— Никога, сър.

Сигурно нанасянето му е било доста болезнено. Несъмнено е станало с жигосване. Както виждам, Еймс, върху челюстта на господин Дъглас има лепенка. Виждали ли сте я приживе?

— Да, сър, господарят се поряза вчера сутринта, докато се бръснеше.

— Помните ли и друг път да се е порязвал?

— Много отдавна не се беше случвало, сър.

— Показателно! — каза Холмс. — Естествено, може да е чиста случайност, но може и да говори за изнервеност и да означава, че човекът се е чувствал застрашен. Забелязахте ли нещо необикновено в поведението му вчера, Еймс?

— Стори ми се леко неспокоен и възбуден, сър.

— Хм! Покушението може и да не е било съвсем неочаквано! Изглежда, напредваме, макар и бавно, нали? Но може би вие предпочитате да задавате въпросите, господин Мак?

— Не, господин Холмс, с вас случаят е в по-добри ръце.

— Е, тогава да минем на визитката. Д. В. 341. Картонът не е луксозен. Има ли такъв картон в къщата?

— Струва ми се, не.

Холмс прекоси стаята, отиде до бюрото и капна по малко от всяко шишенце с мастило върху попивателната.

— Надписът не е правен в тази стая — заключи той. — Едното мастило е черно, а другото лилаво. При това е писано с дебело перо, а тези са тънки. Не, според мен е направен другаде. Говори ли ви нещо надписът, Еймс?

— Не, сър, нищо.

— А вие какво смятате, господин Мак?

— Навежда ме на мисълта за някакво тайно общество, също както и рисунката върху ръката.

— И аз така мисля — обади се Уайт Мейсън.

— Е, можем да го приемем за работна хипотеза, а после ще видим доколко тя ни помага да превъзмогнем трудностите. Човек от някакво такова общество се промъква в къщата, издебва господин Дъглас, пръсва му черепа от упор с това оръжие и избягва, като прегазва рова, оставяйки преди това визитка до трупа, за да може, когато вестниците напишат за това, останалите членове на обществото да разберат, че отмъщението е извършено. Така нещата изглеждат свързани. Но защо е използвана тъкмо пушка, а не някакво друго оръжие?

— Там е въпросът.

— И защо липсва пръстенът?

— Именно.

— И защо досега не е арестуван никой? Вече минава два часа. Вероятно имам основание да предположа, че от зазоряване всички полицаи в радиус от петдесетина километра околовръст търсят непознат мокър човек.

— Точно така, господин Холмс.

— Е, ако той няма убежище наоколо или ако не се е преоблякъл веднага, не биха го изпуснали. Но ето че досега не е заловен! — Холмс отиде до прозореца и разгледа през лупата си петното кръв. — Отпечатъкът несъмнено е от обувка. Стъпалото е необикновено широко, сякаш изкривено навън. Странно, защото, доколкото следата личи в калния ъгъл, стъпалото не е безформено. Както и да е, отпечатъкът по перваза никак не е ясен. А какво е това под малката маса?

— Гирите на господин Дъглас — каза Еймс.

— Но тук е само едната гира. Къде е другата?

— Не зная, господин Холмс. Може комплектът и да не е бил пълен. От месеци не съм ги виждал.

— Гирата я няма… — сериозно каза Холмс и в този миг някой почука на вратата.

В стаята надникна висок загорял и наперен, гладко обръснат мъж. Лесно се досетих, че е Сесил Баркър, за когото бях чул. Властният му въпросителен поглед бързо обходи всички лица.

— Извинете, че прекъсвам обсъждането ви — каза той, — но не е зле да чуете последните новини.

— Някой е арестуван ли!

— Чак дотам не ни е провървяло. Но са открили велосипеда на убиеца. Захвърлил го е. Елате да го видите, на стотина метра е от входната врата.

На алеята заварихме трима-четирима слуги и зяпачи, които разглеждаха велосипеда, измъкнат от гъсталака вечнозелени храсти, където е бил скрит. Беше стар „Ръдж-Уитуърт“ в лошо състояние, като след дълъг път. Имаше чантичка с гаечен ключ и масльонка, но никакви следи от евентуалния му собственик.

— Ако такива неща имаха номера и бяха регистрирани, щеше да е огромно облекчение за полицията — каза инспекторът. — Но да се задоволим с това, което имаме. Ако не можем да установим къде е заминал, има вероятност поне да разберем откъде е дошъл. Какво, за Бога, го е накарало да захвърли велосипеда? И как, по дяволите, е избягал без него? Струва ми се, че в този случай сме в пълно неведение, господин Холмс.

— Така ли? — замислен каза приятелят ми. — Чудя се имате ли право.