Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Valley of Fear, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,9 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
TriAM505 (2011)

Издание:

Артър Конан Дойл. Шерлок Холмс — Том 3

Книгоиздателска къща „Труд“, София, 2008

 

Превод: Василена Мирчева, Георги Рупчев, Искра Ванкова, Милена Попова, Милена Трандева, Светла Христова

Редактор: Красимир Мирчев

Художник: Виктор Паунов

Технически редактор: Стефка Иванова

Коректор: Юлия Шопова

 

ISBN 978-954-528-450-1

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Долината на страха от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Долината на страха
The Valley of Fear
Корица на изданието от 1915 г.
Корица на изданието от 1915 г.
АвторАртър Конан Дойл
Първо изданиекато поредица: 1914 – 1915, като книга: 1915 г.
Англия
Оригинален езиканглийски
ЖанрДетективско-приключенски
Видроман
ПоредицаШерлок Холмс
ПредходнаПреди да падне завесата
СледващаАрхив на Шерлок Холмс
Долината на страха в Общомедия

Долината на страха (на английски: The Valley of Fear) е четвъртият и последен роман на писателя Артър Конан Дойл за известния детектив Шерлок Холмс. Първоначално е публикуван като поредица от епизоди в списание „Strand“, от септември 1914 до май 1915 година, с 31 илюстрации от Франк Уайлс, а по-късно е издаден и като роман през 1915 година.

Съдържание

Романът включва следните части:

... за доста шифри мога да намеря ключа толкова лесно, колкото решавам кръстословици. ... Но тук е друго.
  • Част I: Трагедията в Бърлстоун, The Tragedy of Birlstone
  1. Предупреждението, The Warning
  2. Шерлок Холмс държи реч, Sherlock Holmes Discourses
  3. Трагедията в Бърлстоун, The Tragedy of Birlstone
  4. Мрак, Darkness
  5. Участниците в драмата, The People of the Drama
  6. Първи проблясъци, A Dawning Light
  7. Решението, The Solution
  • Част II: Мъчителите, The Scowres (преди 20 години)
  1. Мъжът, The Man
  2. Главата на управата, The Bodymaster
  3. Ложа 341, Върмиса, Lodge 341, Vermissa
  4. Долината на страха, The Valley of Fear
  5. Най-тъмната доба, The Darkest Hour
  6. Опасност, Danger
  7. Клопка за Бърди Едуардс, The Trapping of Biry Edwards
  • Епилог [1]

Сюжет

Шерлок Холмс получава шифрована бележка от някой си Фред Порлок. Това е един от съучастниците на професор Мориарти, но тайно помага на Холмс. Порлок не е изпратил ключа за дешифриране, затова Холмс сам разгадава смисъла на съобщението. Порлок пише, че някаква опасност грози господин Дъглас в Бърлстоун. В този момент на Бейкър Стрийт идва полицейският инспектор Макдоналд и казва на Холмс, че в имението Бърлстоун е брутално убит г-н Джон Дъглас.

Инспекторът е изключително изненадан, че Холмс вече знае за престъплението. Холмс разказва на инспектора за бележката на Порлок и обяснява, че към убийството може да има отношение професор Мориарти. Когато Макдоналд изразява съмнението си, Холмс дава пример с картината, която виси в кабинета на професора. Тази картина на Грьоз струва над 40 000 лири, а годишната заплата на Мориарти е само 700 лири. Следователно, такава скъпа картина може да бъде закупена само с незаконно спечелени пари.

Макдоналд предлага на Холмс и Уотсън да отидат в Бърлстоун за разследването, а по пътя инспекторът разказва незначителни подробности за престъплението. След полунощ, собственикът на къщата, г-н Дъглас, е бил намерен мъртъв в кабинета си. Част от главата му е била отнесена от изстрел на пушка с цеви, прерязани на тридесет сантиметра от спусъците.

Пристигайки на местопрестъплението Холмс разговаря с местния полицейски инспектор Мейсън и едновременно изследва всичко. Оказва се, че около дванадесет и половина приятелят на Дъглас, г-н Сесил Баркър, е чул приглушен изстрел, и отивайки в кабинета е видял трупа. Заради шума е притичала притичала и жената на Дъглас, но Баркър не я е пуснал в стаята, за да не види обезобразено тяло на съпруга си.

Инспектор Мейсън, разглеждайки стаята е стигнал до извода, че престъпникът се е скрил зад завесата, и след убийството е избягал през прозореца, преплавайки рова, който обикаля къщата на Дъглас. Но Холмс се съмнява в правилността на тази версия. На местопрестъплението е открита странна бележка: „Д.В. 341“, а на дясната ръка на убития има жигосан тайнствен знак: триъгълник в кръг. Холмс предполага, че това може да бъде свързано с някакво тайно общество. Косвено потвърждение на предположението на Холмс са показанията на съпругата на Дъглас. Тя разказва, че един ден съпругът ѝ е говорил за някяква „Долина на страха“ и за всемогъщия г-н Макгинти.

Полицията предприема издирване на убиеца около Бърлстоун. Оказва се, че в намиращия се наблизо хотел е отседнал някакъв американец, който е изчезнал в деня на убийството. Опитват се да го открият, но безуспешно. Холмс също провежда свое разследване в различна посока. Той обръща внимание на един странен детайл: изчезването на една от гимнастическите гири, с които се е занимавал Дъглас.

Скоро Холмс предлага на полицейските инспектори свой план за действие. Холмс пише бележка на Баркър, в която предлага да бъде изсушен рова обграждащ къщата, а през нощта правят засада близо до водата и залавят Баркър. Баркър е извадил от водата вързоп с дрехи, които е бил потопен с помощта на гимнастическата гира. Холмс и инспекторите проверяват вързопа, който се оказва облекло шито във Върмиса, САЩ.

Холмс кани всички в кабинета на Дъглас и предлага на Баркър всичко честно да разкаже. Той отказва, но изведнъж от скривалище в стената се появява „убитият“ Дъглас. Оказва се, че два дни той се е крил в тайна стая.

Холмс обяснява, че оглеждайки местопрестъплението и сравнявайки фактите, той е разбрал, че Дъглас е инсценирал собствената си смърт. Холмс е предположил, че с помощта на гирата е било потопено нещо във водата. Тогава, с помощта на извитата дръжка на чадъра на Уотсън, намира във водата вързопа с дрехи, и осъзнава, че това са дрехите на убиеца, който сам е загинал от ръцете на Дъглас.

Дъглас потвърждава изводите на Холмс и обяснява всичко. В САЩ той е оставил много силни врагове, принуждавайки се да се премести в Англия. Но преди няколко дни, разхождайки се около къщата е забелязал един от враговете си – Тед Болдуин. Той е разбрал, че бъде нападнат, и затова е бил подготвен. През нощта в кабинета на Дъглас устройват засада на убиеца. Между Болдуин и Дъглас започва борба, в резултат, на което, следва изстрел от пушката в главата на Болдуин, като го обезобразява. С помощта на съпругата си и верния си приятел Баркър, Дъглас инсценира собствената си смърт, но разследването на Холмс установява истината.

Във времето, докато Дъглас се е спотайвал в тайната стая, е написал своята история, случила се преди много години в САЩ, в Долината Вермиса. Този документ Дъглас предава на полицейските инспектори и на Холмс.

... През февруари 1875 г. в долината Вермиса идва някой си Джак Макмърдо. Той е бягал от полицията, която го подозира във фалшифициране на пари и убийство. Във влака Макмърдо разговаря със случаен спътник с фамилия Сканлан. Оказва се, че и двамата са членове на една масонска ложа – мощна престъпна организация, с клонове разпръснати из Съединените щати. Сканлан съветва Макмърдо да се обърне към Джак Макгинти, ръководител на масонската ложа №341 в Върмиса. Възползвайки се от писмената му препоръка Макмърдо се установява при някой си Шафтър, и след известна време се влюбва в дъщеря му, красавицата Ети. Но Шафтър предупреждава Макмърдо, че в нея е влюбен Тед Болдуин, ръководител на Мъчителите (тайна банда убийци), и близък сътрудник на главата на ложата Макгинти.

Приемането на Макмърдо в масонската ложа
Приемането на Макмърдо в масонската ложа

Скоро Макмърдо се среща с Макгинти. Макгинти го подлага на обстоен разпит, но отговорите на Макмърдо разсейват всички съмнения. На Макмърдо организират ритуал на посвещение и го приемат в масонската ложа №341 във Върмиса. Основната дейност на организацията е шантаж и изнудване на пари от бизнесмени. В случай, че някой се осмели да не плаща, то Мъчителите за сплашване унищожават негова собственост. Ако това не помогне, тогава човекът бива брутално убит, понякога с цялото му семейство.

На една среща Макгинти предлага да накажат местния редактор на вестник. В своя вестник той постоянно пише статии срещу Макгинти, обвинявайки го в престъпна дейност. Един от лидерите на ложата, Морис, се опитва да го разубеди и Мъчителите да го направят, но Макгинти категорично настоява да се подчиняват на заповедите му, обвинявайки Морис в малодушие. Болдуин, Макмърдо и няколко други членове на ложата нападат редактора и го пребиват ужасно.

Полицията арестува Макмърдо и неговите съучастници, но не може да направят нищо, защото не е имало свидетели, които да могат да идентифицират нападателите. Това допълнително засилва авторитета на Макмърдо сред членовете на ложата. Скоро той участва в нови престъпления на Мъчителите и, след известно време, става близък помощник на Макгинти.

Влюбената в Макмърдо Ети Шафтър го умолява да спре своята престъпна дейност и да избягат от Върмиса. В отговор Макмърдо дава на Ети обещание, че през следващата година те ще напуснат Долината на страха.

След известно време Макмърдо на Макгинти, че тяхната масонска ложа е преследвана от детективската агенция на Нат Пинкертон. В долината на Върмиса е изпратен най-добрия детектив на агенцията, Бърди Едуардс. Макмърдо познава детектива по лице и предлага на ръководителя на ложата да примамят Едуардс в капан и да го убият. Планът е: Макмърдо да покани Едуардс на гости, обещавайки му да му разкаже за престъпната дейност на Мъчителите, и да го затвори в стаята. А в това време в другата стая ще бъде Макгинти с близките си помощници. Те ще хванат Едуардс и ще се разправят с него.

Вечерта в къщата на Макмърдо идват седем лидери на ложа на Върмиса, включително и самия Макгинти. Те с нетърпение очакват пристигането на Едуардс, и скоро на вратата се почуква. Макмърдо излиза да посрещне госта, но след това се връща. И тук става нещо невероятно ...

— Е? – извика накрая шефът Макгинти. – Тук ли е вече? Дойде ли Бърди Едуардс?

— Да – бавно отговори Макмърдо. – Бърди Едуардс е тук. Аз съм Бърди Едуардс.

В същия момент полицията нахлува в къщата и арестува Макгинти и неговите съучастници. A Бърди Едуардс разказва за това как е успял в това разследване. По нареждане на агенцията Пинкертон, под името „Джон Макмърдо“, той се внедрява в масонска ложа в Чикаго и след това се премества във Върмиса. Едуардс успява да спечели доверието на Макгинти, и след известно време той е узнал всичко за престъпната организация. Някои от престъпленията на Мъчителите той е успял да предотрати, но някои не. Заедно с началника на полицията Мервин, Едуардс разработва операция и залавя всички главни Мъчители в дома си.

Същата вечер Едуардс се оженва за Ети Шафтър и се премества от Върмиса в Чикаго. Цялата масонска ложа на Върмиса е осъдена. Главатарите са обесени, а обикновените членове получават дълги присъди. Тед Болдуин и няколко от неговите съучастници са избегнали смъртното наказание. След излизането си от затвора те се заклеват да отмъстят на Едуардс. Върху детектива, който е живял с жена си в Чикаго, са извършени два неуспешни опита за покушение. Едуардс променя името си, ставайки Дъглас и отива в Калифорния, където се среща с англичанина Баркър, с когото прави състояние. Малко след смъртта на съпругата си Ети, Едуардс–„Дъглас“ научава, че престъпниците са петите му, и отива в Англия ...

… Полицейското разследване установява, че Дъглас е действал при самозащита, е затова го оправдава. Холмс, знаейки, че бившите Мъчители са се обърнали за помощ към професор Мориарти, моли Дъглас и съпругата му веднага да напуснат Англия. Уви, по пътя към Южна Африка, Дъглас умира. Близо до остров Св. Елена нощ той е хвърлен зад борда във водата.

Ядосан от този жесток финал Холмс не се съмнява, че той е дело на Мориарти. И Холмс тържествено обещава на Уотсън и на приятеля на г-н Дъглас, Баркър, че в най-близко бъдеще възмездието ще дойде ...

– Не съм казал такова нещо – възпротиви се Холмс, а очите му сякаш се бяха взрели далеч в бъдещето. – Не твърдя, че не може да бъде победен. Но се нуждая от време, дайте ми време!

Вижте също

Източници

Корица на списание „Странд“ с епизодите от „Долината на страха“
Корица на списание „Странд“ с епизодите от „Долината на страха“
  • „The Valley of Fear: A New Sherlock Holmes Story“, The Grand Magazine: All Stories. Volume XXIII, November 1914 to February 1915. London and New York: George Newnes, Ltd., 1915. p. 390 – 404.
  • „The Valley of Fear“, Drawings by Arthur I. Keller. New York Tribune/Sunday Magazine (20 септември 1914), 3 – 6, 16 – 19; (27 септември 1914), 3, 10 – 13; (4 октомври 1914), 3, 10 – 13; (11 октомври 1914), 7 – 10, 16 – 17; (18 октомври 1914), 9 – 14; (25 октомври 1914), 9 – 14; (1 ноември 1914), 9 – 12, 17; (8 ноември 1914), 9 – 12, 19; (15 ноември 1914), 9 – 12, 19; (22 ноември 1914), 9 – 12, 15 – 16.
  • „The Valley of Fear“, Illustrated by Frank Wiles. The Strand Magazine, 48, No. 285 (September 1914), 240 – 252; 48, No. 286 (October 1914), 362 – 375; 48, No. 287 (November 1914, 482 – 491; 48, No. 288 (December 1914), 602 – 613; 49, No. 289 (January 1915), 2 – 15; 49, No. 290 (February 1915), 176 – 187; 49, No. 291 (March 1915), 257 – 267; 49, No. 292 (April 1915), 449 – 461; 49, No. 293 (May 1915), 543 – 556.

Шеста глава
Първи проблясъци

Тримата детективи имаха да установяват редица подробности, а аз се запътих сам към нашето скромно обиталище, селската странноприемница. Пътьом се поразходих из старовремската градина на замъка. Тисове, подкастрени в причудливи форми, заобикаляха красива просторна морава със стар слънчев часовник в средата и от картината се излъчваха омиротвореност и тишина, истински балсам за твърде обтегнатите ми нерви.

В тази спокойна обстановка човек забравяше или можеше да си спомни само като фантасмагоричен кошмар мрачния кабинет с проснатото на пода окървавено тяло. Но както се разхождах и се опитвах да потопя душата си в целебната утеха, към трагедията ме върна една странна случка, откънтявайки злокобно в съзнанието ми.

Казах, че поляната бе заобиколена с тисове. В най-отдалечения от къщата край те се сгъстяваха и образуваха истинска стена. Отвъд тази стена, скрита от очите на всеки идващ откъм къщата, имаше каменна пейка. Когато приближих мястото, чух гласове — реплика, изречена от плътен мъжки глас, и в отговор кръшен женски смях.

Миг по-късно вече бях заобиколил плета и видях госпожа Дъглас и опя Хубавец Баркър, преди да бяха усетили присъствието ми. Видът й ме изуми. В трапезарията госпожа Дъглас се бе показала като скромна и сдържана жена, а сега цялата престорена скръбност се бе смъкнала. В очите й блестеше радост от живота, а лицето й бе все още щастливо озарено от думите на кавалера. Той седеше наведен напред, кръстосал ръце, опрени на коленете, с усмивка на мъжественото красиво лице. В този миг ме забелязаха и на лицата им се появи сериозна маска. Бързо си казаха нещо и Баркър се изправи да ме пресрещне.

— Извинете, сър, с доктор Уотсън ли имам честта да разговарям? — попита той.

Поклоних се хладно, ясно изразявайки, както се осмелявам да мисля, усещанията си.

— Така и помислихме поради добре известното ви приятелство с Шерлок Холмс. Имате ли нещо против да поговорите с госпожа Дъглас?

Последвах го с кисело изражение. В съзнанието ми ясно изникна обезобразеното тяло на пода. А няколко часа след трагедията тук седяха съпругата на убития и най-близкият му приятел и се смееха, скрити зад храстите в неговата градина. Поздравих хладно дамата. В трапезарията скърбях с нейната скръб, но сега без съчувствие отвърнах на тъжния й поглед.

— Предполагам, че ме смятате за груба и безсърдечна — каза тя.

— Това не ме засяга — свих рамене.

— Може би някой ден ще ме съдите по-справедливо. Само ако знаехте…

— Доктор Уотсън няма какво да знае — побърза да я прекъсне Баркър. — Както сам каза, това не го засяга.

— Именно — потвърдих аз, — затова възнамерявам да продължа разходката си.

— Моля ви за момент, доктор Уотсън — извика жално жената. — Имам един много важен за мен въпрос, на който вие можете да отговорите най-добре. Наясно сте с отношенията между господин Холмс и полицията. Ако предположим, че до него стигнат поверителни сведения, абсолютно задължително ли е той да ги сподели с детективите?

— Да, това е въпросът — присъедини се разпалено и Баркър. — Сам ли действа господин Холмс, или е в съдружие с тях?

— Не съм убеден, че имам право да обсъждам подобен въпрос.

— Моля ви, много ви моля, доктор Уотсън! Повярвайте ми, ще ни помогнете, извънредно много ще помогнете лично на мен, ако ни обясните как стоят нещата.

В гласа на жената звънтеше нотка на искреност и аз за миг забравих лекомислената й проява и бях готов да удовлетворя желанието й.

— Господин Холмс провежда независими разследвания — казах. — Сам си е господар и в действията си се ръководи от собствените си преценки. Същевременно, съвсем естествено, се чувства съпричастен към работата на официалните служители и няма да скрие от тях нищо, което би попречило да се изправи престъпникът пред съда. Повече от това не мога да ви кажа и ви препоръчвам да се обърнете към господин Холмс, ако искате по-подробни разяснения.

С тези думи повдигнах шапката си и тръгнах по алеята. Когато завивах в края на плета, погледнах назад и видях, че двамата продължават угрижено да разговарят, и понеже ме забелязаха, пролича си, че предмет на спора им са моите обяснения.

— Не желая да ми се доверяват — каза Холмс, когато го уведомих за случилото се. Беше прекарал целия следобед в имението, за да се консултират с него двамата му колеги, прибра се към пет часа и се нахвърли като вълк на вечерята, която бях поръчал да приготвят. — Не искам да бъда довереник, Уотсън — продължи Холмс. — Става много неудобно, когато се стигне до арести за престъпен замисъл и убийство.

— Смяташ, че ще се стигне дотам, така ли?

Той беше весел, във възможно най-приветливо разположение на духа, и каза:

— Драги Уотсън, след като унищожа и четвъртото от тези яйца, ще съм в състояние да те запозная със създалото се положение. Не твърдя, че сме стигнали до същността, това не мога да кажа, но когато открием изгубената гира…

— Гира ли?

— Божичко, Уотсън, възможно ли е да не си стигнал до факта, че разрешението на загадката зависи от гирите? Е, не се отчайвай, между нас казано, не мисля, че и инспектор Макдоналд или чудесният местен практик са наясно какво първостепенно значение има тази дреболия. Само една гира, Уотсън! Какво е атлетът с една гира? Представяш ли си едностранното му развитие, заплахата от гръбначно изкривяване… Потресаващо, Уотсън, потресаващо!

Устата на Холмс бе пълна с препечен хляб и той наблюдаваше с дяволито святкащи очи интелектуалните ми усилия. Самият му апетит издаваше увереност, че ще успее — ясно си спомням дни и нощи, когато не е и помислял за храна, крачел е раздразнен от някой проблем и чертите му сякаш допълнително са били изострени от съсредоточеното съзнание. Накрая той запали лулата си, разположи се уютно пред огнището на селската странноприемница и без да бърза, заговори откъслечно за разследвания случай, като по-скоро разсъждаваше на глас, а не излагаше обмислено становище.

— Още от прага, Уотсън, ни посрещна една лъжа. Огромна, явна, очевидна, нахална, безспорна лъжа! Тя е отправната ни точка. Цялата история, разказана от Баркър, е лъжа. Но историята на Баркър се потвърждава и от госпожа Дъглас. Следователно и двамата са се наговорили да лъжат. Това изясняваме сега. Защо лъжат, каква е истината, която се мъчат да скрият? Хайде да направим опит, Уотсън, да надзърнем зад лъжата и да възстановим истината. Защо смятам, че лъжат? Защото ни представят измислена история, която просто няма как да е вярна. Помисли! Според разказа, който чухме, по-малко от минута след убийството извършителят се захваща да свали от мъртвеца венчалната халка, сложена зад друг пръстен, който после връща обратно. Не, не е възможно да е направил това — а и да остави визитна картичка до жертвата! Според мен е невъзможно. Твърде високо ценя мнението ти, Уотсън, за да допусна, че би предположил халката да е свалена, докато Дъглас е бил жив. Това, че свещта е горяла за малко, означава, че не е бил воден дълъг разговор. Възможно ли е Дъглас, за когото научихме, че бил безстрашен по природа, да се е отказал от венчалния си пръстен толкова бързо? Отказал ли се е изобщо? Не, не, Уотсън, убиецът е прекарал известно време с жертвата и лампата е горяла. Напълно съм сигурен. Смъртта явно е причинена от изстрел. Следователно с пушката е било стреляно малко по-рано, отколкото ни казаха. За такива неща грешки не се правят. Значи имаме умишлен заговор от страна на двама души, чули изстрела: господин Баркър и госпожа Дъглас. На всичкото отгоре, щом аз съм в състояние да изясня, че кървавият отпечатък на перваза е оставен нарочно от Баркър, за да насочи полицията по лъжлива следа, ще се съгласиш, че нещата съвсем не се развиват в полза на Баркър. Да се запитаме сега за точния час на убийството. До десет и половина слугите са били из къщата, значи със сигурност не е станало тогава. В единайсет без петнайсет всички са се прибрали в стаите си, с изключение на Еймс, който е останал в килера. След като ти си тръгна днес следобед, направих няколко експеримента и установих, че какъвто и шум да вдига Макдоналд в кабинета, в килера нищо не се чува при затворени врати. Не е така обаче в стаята на главната прислужничка. Тя не е в края на коридора, затова от там се чуват гласове, ако се говори много високо. Трясъкът от изстрела донякъде се заглушава при изстрел отблизо, какъвто несъмнено е в случая. Шумът не е бил много силен и все пак в тишината на нощта не може да не е стигнал и до стаята на госпожа Алън. Тя, както сама ни уведоми, е възглуха, но спомена, че все пак е чула нещо като затръшване на врата половин час преди да се вдигне тревогата. Това означава в единайсет без петнайсет. Сигурен съм, че всъщност е чула изстрела и че точно тогава е било извършено убийството. Ако е така, налага се да изясним какво може да са правили Баркър и госпожа Дъглас — при условие че те не са убийците — от единайсет без петнайсет, когато са слезли на долния етаж, до единайсет и петнайсет, когато са позвънили, за да повикат слугите. Какво са правили, защо не са вдигнали незабавно тревога? Този въпрос стои сега пред нас и когато намерим отговора му, ще отбележим известен напредък в разрешаването на загадката.

— И моето впечатление е, че господин Баркър и госпожа Дъглас са заговорници. Тя трябва да е безсърдечно създание, щом може да седи и да се кикоти на някакви шеги няколко часа след убийството на съпруга й — казах.

— Точно така. И чрез разказа си за станалото не се представя в добра светлина като съпруга. Както ти е известно, Уотсън, не съм голям почитател на нежния пол, но житейският опит ме е научил, че малко жени, уважаващи поне донякъде съпрузите си, ще позволят да ги разделят от тялото на внезапно починалия им съпруг. Ако все пак някога се оженя, Уотсън, надявам се дотолкова да вдъхна на жена си чувства, че да не се остави да я отведе една прислужничка, докато пресният ми труп лежи на няколко метра разстояние. Това е долнопробен театър, та и най-неопитният детектив ще се изуми от липсата на обичайните женски ридания. Никакви други съмнения да нямаше, този инцидент сам по себе си би ме навел на мисълта за заговор.

— Значи смяташ, че господин Баркър и госпожа Дъглас могат да бъдат обвинени в убийство?

— О, тази безцеремонност на въпросите ти, Уотсън! — размаха лулата си Холмс. — Все едно стреляш в мен. Ако беше казал, че госпожа Дъглас и господин Баркър знаят истината за убийството и са се наговорили да я скрият, на драго сърце щях да се съглася с теб. В това съм уверен. Но предположението ти за пъклено деяние не е изцяло основателно. Хайде да се вгледаме в затрудненията пред нас. Да предположим, че двамата са свързани с извънбрачна любов и са решили да премахнат човека, стоящ помежду им. Това до голяма степен си остава догадка, която не бе потвърдена от деликатното подритване на слугите и други хора. Напротив, има достатъчно доказателства, че господин и госпожа Дъглас са били извънредно привързани един към друг.

— Не може да е вярно! — извиках аз, припомняйки си красивото усмихнато лице в градината.

— Е, поне такова впечатление са създали. Все пак ще допуснем, че любовниците са извънредно хитра двойка, която подвежда всички наоколо и се е наговорила да премахне съпруга. Той и без това е заплашен…

— Но съдим за това единствено по техните думи!

Холмс се замисли и каза:

— Разбирам, Уотсън. Ти излагаш теория, според която всичко изречено от двамата е лъжа. Смяташ, че не е имало нито скрита заплаха, нито тайно общество, Долината на страха, главатар Мак еди-кой си или каквото и да е друго. Приемам, че има основания в това обобщение. Но да видим докъде ни води. Значи двамата съчиняват тази история, за да обяснят престъплението. После разиграват хрумването си, оставяйки велосипеда в храстите като доказателство за присъствие на външно лице. Следата на перваза навежда на същата мисъл, както и визитката върху тялото, която може да бъде подготвена в къщата. Всичко това отговаря на хипотезата та, Уотсън. Сега обаче стигаме до неприятните, чепати, неподдаващи се на съгласуване моменти, които не могат да заемат местата си. Защо оръжието е тъкмо пушка с рязана цев, при това американско производство? Откъде са били сигурни, че при изстрела няма да се притекат хора и да ги заварят там? Чиста случайност е, че госпожа Алън не е проверила каква е тази „затръшната врата“. Защо гузната двойка е направила всичко това, Уотсън?

— Признавам, че не мога да го обясня.

— И още нещо: ако една жена и любовникът й са си наумили да убият съпруга, ще се заемат ли да разгласяват вината си, демонстративно сваляйки от мъртвеца венчалния му пръстен? Нима ти се вижда правдоподобно?

— Не, съвсем не.

— И още нещо: струва ли си да се крие велосипед в храстите, щом и най-тъпият детектив ще каже, естествено, че това е параван, тъй като велосипедът е крайно необходим на престъпника, за да избяга?

— Не мога да намеря обяснение.

— А не би трябвало да съществува комбинация от събития, за които човешкият ум не може да намери обяснение. Позволи ми просто като упражнение по логика, без да твърдя, че това е истината, да ти подскажа възможна насока за разсъждение. Признавам, че всичко е въображаемо, но нима е рядкост въображението да роди истината? Да допуснем, че в живота на въпросния Дъглас има осъдителна тайна, някаква истински срамна тайна. Тя е станала причината той да бъде убит от някого, да предположим — от външен човек, за отмъщение. По някакви причини, които още не мога да обясня, отмъстителят сваля халката на убития. Вероятно тази вендета е свързана още с първата женитба на Дъглас и пръстенът е взет заради това. Преди отмъстителят да си тръгне, Баркър и съпругата влизат в стаята. Убиецът ги убеждава, че всеки опит да бъде арестуван ще го принуди да огласи някаква позорна, скандална история. Това ги кара да променят намеренията си и те му позволяват да си отиде. Вероятно спускат моста, което може да стане, без да се вдига никакъв шум, и после отново го вдигат. Човекът избягва и кой знае защо, решава, че ще е в по-голяма безопасност пешком, отколкото с велосипед. Затова потулва велосипеда и се измъква благополучно. Дотук сме в границите на допустимото, нали?

— Да, несъмнено е допустимо — съгласих се неохотно.

— Не бива да забравяме, Уотсън, че каквото и да се е случило, е било нещо твърде необикновено. А сега да продължим с предположенията. Господин Баркър и госпожа Дъглас — без задължително да са виновни — съобразяват след изчезването на убиеца, че са попаднали в клопка, защото трудно ще докажат, че не са извършили те престъплението и че не са съучастници. Затова доста припряно и нескопосано вземат мерки. Изцапаният с кръв пантоф на Баркър оставя върху перваза следа, за да посочи как се е измъкнал беглецът. Явно именно те двамата са чули изстрела, затова са вдигнали тревога, както е и било редно, само че едва половин час след събитието.

— И по какъв начин според теб ще се докаже това?

— Е, ако има външен човек, той може да бъде открит и арестуван. Това ще бъде най-сигурното от всички доказателства. В противен случай обаче разполагаме с резервите на науката, а те съвсем не са изчерпани. Мисля, че ще успеем да напреднем, ако остана една вечер сам в този кабинет.

— Една вечер сам!

— Каня се след малко да отида там. Уговорих се с уважаемия Еймс, който в никакъв случай не е поклонник на Баркър. Ще поседя в стаята, може би обстановката ще ме вдъхнови. Вярвам в genius loci[1]. Виждам, че се усмихваш, драги Уотсън. Е, ще видим кой е прав. Между другото, носиш ли си големия чадър?

— Да.

— Услужи ми с него, ако може.

— Разбира се, но той не е надеждно оръжие! При опасност…

— Ако имаше реална опасност, драги Уотсън, нямаше да се поколебая да те помоля за помощ. Но чадъра ще взема. Сега чакам завръщането на колегите ни от Тънбридж Уелс, в момента те са там и правят опит да открият на кого е велосипедът.

Инспектор Макдоналд и Уайт Мейсън се върнаха от пътуването си по здрач. Двамата се появиха въодушевени и съобщиха, че са постигнали голям напредък.

— Признавам, че се съмнявах дали е имало външно лице — рече Макдоналд, — но това вече е минало. Идентифицирахме велосипеда, разполагаме и с описание на лицето, така че направихме голяма крачка към целта.

— Звучи ми като началото на края — каза Холмс. — От все сърце ви поздравявам.

— Значи така, тръгнах от факта, че господин Дъглас изглеждал разтревожен след ходенето предишния ден в Тънбридж Уелс. Там е усетил, че го заплашва нещо. Така се изяснява, че велосипедистът, предполага се, е идвал от Тънбридж Уелс. Взехме велосипеда и обиколихме с него странноприемниците. Управителят на „Игъл къмършъл“ веднага го позна и съобщи, че е собственост на човек на име Харгрейв, който преди два дни наел стая там. Дошъл само с този велосипед и с малък куфар, в регистъра записал, че идва от Лондон, без да посочи адреса си. Куфарът е произведен в Лондон и съдържанието му също е английско, но човекът очевидно бил американец.

Холмс засия.

— Наистина сте свършили сериозна работа — каза той, — докато аз седях и бистрех теории с моя приятел. Ясно ми показахте, че трябва да се действа, господин Мак.

— Да, така е, господин Холмс — доволно се съгласи инспекторът.

— Но тези сведения сякаш потвърждават теориите ти — подхвърлих аз на Холмс.

— Може и да си прав, може и да не си — каза той. — Но да чуем края на историята, господин Мак. Няма ли начин да се установи самоличността на този човек?

— Данните са малко и говорят, че старателно се е пазил да не го разпознаят. Не намерихме документи и писма, нито етикети по дрехите. На масата в спалнята имаше карта на областта. Тръгнал е с колелото си от странноприемницата вчера сутринта и до момента, в който пристигнахме там, нямаше вест от него.

— Ето това ме озадачава, господин Холмс — каза Уайт Мейсън. — Ако този приятел е искал да не се вдига шум, щял е да се върне в странноприемницата като безобиден посетител. А в случая не може да не е знаел, че управителят ще съобщи за изчезването му в полицията и така ще го свържат с убийството.

— Основателно предположение. И все пак засега изглежда, че е постъпил мъдро, след като още не е арестуван. Не споменахте нищо за външния му вид.

Макдоналд прехвърли бележките си.

— Записал съм тук, каквото успях да науча. Изглежда, не са му обърнали особено внимание, но все пак и портиерът, и служителят на рецепцията, и камериерката се съгласиха единодушно, че описанието е горе-долу изчерпателно. Висок към метър и осемдесет, петдесетинагодишен, с прошарена коса, побелели мустаци и орлов нос. И тримата описаха изражението на лицето му като свирепо и застрашително.

— Като оставим настрани изражението, това би могло да бъде описание на самия Дъглас — каза Холмс. — Той е малко над петдесетте с посребряла коса и мустаци и горе-долу със същия ръст. Нещо друго не научихте ли?

— Облечен бил с дебел сив костюм и моряшка куртка, с късо жълто палто и плетена шапка.

— Нещо за пушката?

— Нещо, дълго седемдесетина сантиметра, лесно може да се побере в куфара, както и ако се пъхне под палтото.

— А според вас каква връзка има всичко това със случая като цяло?

— Е, господин Холмс, когато го арестуваме (пет минути след като получихме описанието му, го изпратих по телеграфа), ще можем по-добре да преценим — каза Макдоналд. Но и сега несъмнено напредваме. Знаем, че е американец, нарекъл се е Харгрейв и е пристигнал преди два дни в Тънбридж Уелс с велосипед и куфар. В куфара е носел пушка с рязана цев, следователно е дошъл с предварителен замисъл да извърши престъпление. Вчера сутринта е тръгнал насам с велосипеда си, скривайки пушката под горната си дреха. Досега нямаме сведения някой да го е видял, но и не е било необходимо да минава през селото, за да стигне до входа на парка, а и по пътя минават доста велосипедисти. Вероятно веднага е скрил велосипеда сред лавровите храсти, където го намерихме, а може би и самият той е дебнел оттам в очакване да се появи господин Дъглас. Необичайно е използването на пушка на закрито, но мъжът е възнамерявал да стреля навън, където предимствата й са очевидни — по-лесно е да улучи, а един изстрел е нещо обичайно за ловните полета на Англия и никой не би му обърнал особено внимание.

— От ясно по-ясно — съгласи се Холмс.

— Да, но господин Дъглас не се е появил. Каква може да е била следващата стъпка? Мъжът е оставил колелото и в сумрака е тръгнал към замъка. Видял е, че мостът е спуснат, хора е нямало. Решил е да рискува, вероятно готов да изтъкне някакъв претекст, ако срещне човек. Но не е срещнал никого. Влязъл е в първата стая и се е скрил зад завесата. Оттам е видял, че вдигат моста, и е разбрал, че може да избяга единствено през рова. Изчакал е до единайсет и петнайсет, когато господин Дъглас, тръгнал на обичайната си вечерна обиколка из къщата, е влязъл в кабинета. Мъжът го е застрелял и е избягал, както си е бил наумил. Досетил се е, че велосипедът ще бъде описан от хората в странноприемницата и може да послужи като улика против него, затова го е оставил в храстите и е стигнал по друг начин до Лондон или до друго предварително подготвено скривалище. Какво ще кажете, господин Холмс?

— Да си призная, господин Мак, изглежда съвсем логично и ясно, поне засега. Но все пак това е вашето виждане за историята. А според мен престъплението е било извършено половин час по-рано, отколкото ни съобщиха. Госпожа Дъглас и Баркър са в заговор и крият нещо. Те са помогнали на убиеца да избяга — или поне са влезли в стаята, преди да е избягал. Изфабрикували са доказателства, че се е измъкнал през прозореца, а всъщност най-вероятно е те самите да са му помогнали да си отиде, като са спуснали моста. Така тълкувам аз първата половина от нещата.

Двамата детективи поклатиха глава.

— Не, господин Холмс, ако това е истина, ние просто минаваме от една загадка на друга — подхвърли лондонският инспектор.

— И в известен смисъл положението става още по-объркано — добави Уайт Мейсън. — Дамата никога през живота си не е ходила в Америка. Нима е възможно да е свързана с един американски убиец и да е принудена да го прикрива?

— Съгласен съм, че съществуват трудности — каза Холмс. — Възнамерявам да проведа самостоятелно проучване тази вечер и не е изключено да направим крачка към общата цел.

— Можем ли да ви бъдем полезни, господин Холмс?

— Не, не! Не се нуждая от кой знае какво, стигат ми тъмнината и чадърът на доктор Уотсън. А Еймс, верният Еймс несъмнено ще ми окаже съдействие. Накъдето и да насоча мислите си, неизбежно се появява един основен въпрос: може ли мъж с атлетично телосложение да поддържа форма само с една гира?

Холмс се върна от самотното си пътешествие късно вечерта. Спяхме в стая с две легла — най-доброто, което можеше да ни предложи малката провинциална странноприемница. Вече се унасях, когато в просъница го чух да се прибира.

— Откри ли нещо? — промърморих.

Холмс мълчаливо се изправи до леглото ми със свещ в ръката. След това високата слаба фигура се наклони към мен и прошепна:

— Кажи ми, Уотсън, не те ли е страх да спиш в една стая с безумец, с човек, страдащ от размекване на мозъка, с идиот, изгубил разсъдъка си?

— Ни най-малко — изумен отвърнах.

— Значи имам късмет — заключи той и цялата нощ не промълви нито дума повече.

Бележки

[1] Дух на мястото (лат.) — Б.пр.