Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кръгът (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Valley of Silence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 118 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (26.08.2011)
Корекция
Xesiona (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
maskara (2010)
Корекция
Еми (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Долината на мълчанието

Преводач: Валентина Атанасова-Арнаудова

Пловдив, ИК „Хермес“, 2008

ISBN: 978-954-26-0681

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Осма глава

Глена се намръщи над чая си, докато Кийън, подканван от Мойра, й разказваше за срещата си с Лилит. Тримата закусваха заедно, насаме.

— Прилича на случилото се с Блеър и с мен в Ню Йорк. Надявах се с Хойт да сме успели да блокираме тези внушения.

— Може би сте успели за хората — добави той. — Връзката между вампир и вампир е по-различна. Особено…

— С онзи, който те е създал — довърши Глена. — Да, разбирам. Все пак трябва да има начин да те защитим от нея.

— Не мисля, че си струва времето и енергията. Не е проблем за мен.

— Така говориш сега, но случката те е разстроила.

Кийън хвърли поглед към Мойра.

— Разстроила е силно казано. Всъщност тя си тръгна фучейки.

— Но пък — продължи Глена — щом е дошла да се пазари с теб, значи не е толкова уверена, колкото й се иска.

— Напротив, напълно убедена е, че ще победи. Нейният магьосник й го е показал.

— Мидиър? Снощи не спомена за това.

— Не стана дума — нехайно отвърна Кийън. Дълго бе размишлявал, докато реши, че трябва да го каже. — Тя твърди, че й е показал победа, и според мен наистина вярва в това. Всички претърпени досега загуби не означават нищо за нея. Дребни неприятности, удари по гордостта й. Нищо повече.

— Сами изковаваме съдбата си с всеки избор. — Мойра остана с поглед, прикован в неговия. — Тази война ще свърши с победа — за нея или за нас. Магьосникът й съобщава и показва онова, което тя иска да чуе и види.

— Съгласна съм — каза Глена. — Как иначе ще запази кожата си.

— Няма да отрека, че сте прави. — Кийън си взе круша с нехаен жест. — Но такава пълна убеденост може да се окаже опасно оръжие. А всяко оръжие може да бъде използвано срещу онзи, който го е насочил. Колкото по-дълбоко я жегваме, толкова по-безразсъдна ще става.

— Мисля по въпроса.

— Хрумна ми нещо, което навярно ще свърши работа. — Глена присви очи, разбърквайки чая си. — Кийън, щом нейният Мидиър може да й отвори врата, за да проникне в съзнанието ти, може би и аз ще успея. Как ще реагира Лилит на едно неочаквано посещение?

Кийън захапа крушата и се облегна назад.

— Е, признавам, че си умница.

— Благодаря. Ще имам нужда от вас. И от двамата. Какво ще кажете да завършим закуската с малка приятна магия?

 

 

Магията не бе нито малка, нито приятна. Подготовката на инструментите и съставките отне на Глена повече от час.

Тя стри на прах флуорит и тюркоаз и ги остави встрани. Взе сушена метличина, чемшир и мащерка. Издялка фигурки от лилави и жълти свещи. Накрая запали огън под котела.

— Тези неща идват от земята и сега ще ги смесим с вода. — Започна да сипва съставките в котела. — За послания в съня, видения и спомени. Мойра, ще подредиш ли свещите в кръг около котела? — Тя продължи да работи, а Мойра се зае със свещите. — Каня се да пробвам това още след случката с Блеър. Оттогава умувам как да стане.

— Лилит отвръща жестоко на всеки твой опит да надникнеш в свърталищата й — напомни й Кийън. — Така че внимавай. Не искам Хойт отново да ме хвърли от някоя скала, защото съм допуснал с теб да се случи нещо.

— Не аз ще бъда застрашената… поне не пряко. — Глена приглади косите си назад и го погледна, — а ти.

— Е, добре тогава, идеално.

— Рисковано е, ти решаваш дали си достатъчно сигурен.

— Значи е въпрос на кураж и слава? — Той се приближи и надникна в котела. — Какво трябва да направя?

— Отначало ще наблюдаваш. Ако решиш да установиш контакт… всичко ще зависи от теб, нужна ми е думата ти, че ще го прекъснеш, ако стане напечено. Иначе аз ще те изтръгна и няма да е никак приятно. Може би ще имаш адско главоболие и гадене.

— Колко забавно!

— Забавлението едва започва.

Глена се отдръпна и отвори малка кутийка. Извади от нея фигурка, направена от восък.

Кийън рязко повдигна вежди.

— Голяма прилика. Хитра си.

— Скулптурата не е голямата ми сила, но мога да се справя с една восъчна кукла. — Тя завъртя подобието на Лилит, за да го види и Мойра. — Не правя това често… защото е навлизане в личното пространство и може да бъде опасно за набелязания. Но правилото „не вреди“ не важи за безсмъртните. С изключение на тук присъстващите.

— Благодаря.

— Има само едно нещо, което искам от теб.

— И какво е то?

— Кръв.

Кийън въздъхна примирено.

— Разбира се.

— Само няколко капки, след като запечатам куклата. Нямам нищо нейно — отрязан кичур, нокът или каквото и да било. Но някога сте смесили кръвта си. Мисля, че ще се получи. — Глена се поколеба и усука верижката на медальона си. — Всъщност… може би цялата идея е налудничава.

— Не е. — Мойра сложи последната свещ. — Време е да проникнем в съзнанието й, както тя се явява неканена при всеки от нас. Ще я засегнем дълбоко, ако питате мен. А и Кийън заслужава възможността да й го върне тъпкано. — Изправи се. — Ще можем ли да гледаме?

— И ти жадуваш за мъст — отбеляза Кийън.

Очите на Мойра станаха студени като олово.

— Изгарям от жажда. Ще можем ли?

— Ако всичко върви по плана. — Глена си пое дъх и попита: — Готов ли си за астрална проекция?

— Напълно.

— Влезте в кръга от свещи. И двамата. Трябва да постигнеш медитативно състояние, Кийън. Ние с Мойра ще бъдем твои пазителки и наблюдателки. Ще бдим над тялото ти в това измерение, докато съзнанието и образът ти странстват.

— Вярно ли е — попита Мойра, — че за поддържане на здрава връзка между странстващия му дух и този свят е добре да държи у себе си нещо от някого в него?

Глена зарови пръсти в косите си.

— Има такава теория.

— Тогава вземи това. — Мойра свали кожената каишка с мъниста, с която бе вързана плитката й. — В случай че теорията е вярна.

С гримаса на недоверие Кийън я пъхна в джоба си.

— Въоръжен съм с дрънкулки за коса.

Глена взе малка кутийка с балсам.

— Съсредоточи се, отвори чакрите — каза тя, докато втриваше от балсама в кожата му. — Отпусни тялото, отвори съзнанието си. — Погледна Мойра. — Сега ще запалим кръга. Представи си лека нежносиня светлина. Това е за закрила.

Докато свещите пламваха, Кийън визуализира бяла врата. Това бе символът, върху който се съсредоточаваше винаги при медитация. Когато се подготвеше, вратата щеше да се отвори и той да премине през нея.

— Има силен ум — каза Глена на Мойра. — И доста практика. Каза ми, че е изучавал тибетска философия. Няма значение. — Махна с ръка. — Протакам. Малко съм напрегната.

— Нейният магьосник не е по-добър от теб. Каквото може той, можеш го и ти.

— Права си, по дяволите! Все пак да се надяваме, че Лилит спи в момента. Би трябвало да спи. — Глена хвърли поглед към отслабващия дъжд навън. — Скоро ще разберем.

Беше издълбала отвор във восъчната кукла и се подготви да го запълни с камъчета, розмарин и градински чай, стрит аметист и кварц.

— Трябва да владееш емоциите си, докато запечатваме куклата, Мойра. Отърси се от омразата и страха си. Стремим се към справедливост и мъдрост. Лилит не е неуязвима и ще използваме магия срещу нея, но Кийън ще бъде проводник. Не искам в него да остане отрицателна енергия.

— Добре, нека бъде справедливост. Това е достатъчно.

Глена запуши отвора.

— Маат зовем, богинята на справедливостта. Тя да направлява нашата ръка. — Допря бяло перо до куклата и го върза с черна панделка. — Магическо послание изпращаме сега към онази, чийто образ в ръцете си държа. Да стигне то до нея по въздух и земя, да оживеят спомени наяве и в съня.

Подаде ритуалния нож на Мойра и кимна.

— Връзката, която с кръв е изградена, нека с тези капки бъде заздравена.

Кийън не помръдна, когато Мойра повдигна ножа и прокара острието по дланта му.

— Един от нас, обречен на вечна самота, нека стигне там, където днес е тя. Под зоркия ни поглед и нашата закрила, духът му да се носи, изпълнен с нова сила. Оттук към нея щом магия полети и нашият вестител в съня й се яви, пред нас да се разкрие отворена врата. Да бъдем там и ние. Волята ни е това.

Глена задържа фигурката над котела, а после отмести ръце и я остави да виси във въздуха, на нишките на волята.

— Хвани ръката му — каза тя на Мойра. — Дръж я здраво.

Когато ръката на Мойра стисна неговата, Кийън не премина, а профуча през вратата като вихър. Докато се носеше в мрак, непрогледен дори за неговите очи, усещаше как хватката става все по-здрава. В съзнанието си чуваше гласа й, равен и спокоен:

— С теб сме, няма да те изоставим.

Лунна светлина разкъса мрака и започнаха да изплуват неясни силуети. До него достигнаха ухания — на цветя и земя, вода и жена.

Хора.

Лъхна го гореща вълна. Температурата нямаше значение за него, но почувства прехода от влажния хлад, който бе оставил зад себе си, към летния зной, раздвижван само от лек бриз откъм водата.

„Откъм морето“, поправи се той. Пред него се простираше океан, чиито вълни се плискаха край пясък, бял като захар. Над брега се издигаха възвишения, по чиито стъпаловидни тераси растяха маслинови дръвчета. На едно от тях, най-високото, се виждаше храм, бял като лунната светлина, с мраморни колони, величествен над океана, дръвчетата, градините и басейните.

Далеч под него, на бяло одеяло със златисти ивици по края, постлано върху искрящия пясък край водната шир, по която танцуваше бяла пяна, заедно лежаха мъж и жена.

Той чу смеха на жената — пресипнал от възбуда женски глас. Веднага позна Лилит. Това бе нейният спомен или сън, в който бе проникнал. Отдалеч проследи движенията на мъжа, който отмести бялата тога от раменете й и се наведе към гърдите й.

 

 

Сладост, неповторима сладост бе сливането на устните им. Всичко в нея се вълнуваше, на приливи и отливи, като морето. Как можеше това да е забранено? Тялото й бе родено за неговото, умът и душата й — създадени от боговете за единение с него.

Надигна се, нежно прокарвайки пръсти през изсветлелите му от слънцето коси. От него струеше уханието на маслиновите дръвчета и топлите лъчи, под които зрееха плодовете им.

Нейният любим, нейният единствен. Зашепна му, докато устните им отново се срещнаха. И отново в нея се надигна неудържим порив. Очите й го изпиваха с поглед, когато тялото му най-сетне се сля с нейното. В очите й заблестяха сълзи на блаженство и въздишките й преминаха в безпомощни стонове.

Любовта я изпълни, завладя сърцето й и то затуптя като удари на хиляди малки чукчета. Притискаше го към себе си все по-силно, с вик на радост и опиянение.

— Сирио, Сирио! — Задържа главата му до гърдите си. — Сърце мое! Любов моя!

Той повдигна глава и погали златистите й коси.

— Дори луната бледнее пред красотата ти. Лилия, моя кралице на нощта.

— Нощите са наши, но искам да бъда с теб и под слънцето. Онова слънце, което позлатява косите ти, което те докосва, когато аз не мога. Искам да вървя до теб, горда и свободна.

Той се обърна по гръб.

— Погледни звездите. Светят за нас като факли. Да поплуваме под тях. Да се поразхладим в морето от тази жега.

Внезапно раздразнение измести сънения и радостен израз от очите й.

— Защо не желаеш да говориш за това?

— Нощта е твърде гореща за разговори — нехайно отвърна той, докато пълнеше шепи с пясък и го изпускаше между пръстите си. — Хайде да си поиграем като делфини.

Но когато хвана ръцете й и я повлече към морето, тя рязко ги издърпа обратно.

— Но трябва да поговорим. Да планираме.

— Сладка моя, остава ни толкова малко време.

— Можем да имаме цял живот, всяка нощ. Трябва само да заминем, да избягаме заедно. Мога да стана твоя съпруга, да ти родя деца.

— Да заминем? Да избягаме? — Той наведе глава назад и избухна в смях. — Що за глупост е това? Хайде, имам само час. Ще поплуваме и ще се любим сред вълните.

— Не е глупост. — Този път тя удари ръката му. — Можем да отплаваме оттук, да отидем където поискаме. Да сме заедно, без да се крием, на светло. Искам нещо повече от няколко часа с теб нощем, Сирио. Ти ми обеща повече.

— Да отплаваме — като крадци? Домът ми е тук, семейството ми. Дългът ми.

— Твоите сандъци със злато — злобно каза тя. — Или на баща ти.

— И какво от това? Нима мислиш, че бих опетнил честта на семейството си, като избягам с някаква жрица, за да живея като просяк в чужда земя?

— Каза, че моята любов ти е достатъчна.

— Думи, изречени в миг на гореща страст. Бъди разумна — каза той със закачлив укор и прокара пръст по голата й гръд. — Даряваме си наслада. Защо е нужно нещо повече?

— Аз искам повече. Обичам те. Наруших обета си заради теб.

— По своя воля — напомни й той.

— От любов.

— Любовта не храни, Лилия, нито пък носи печалба. Не тъгувай. Ще ти купя подарък. Нещо златно — като косите ти.

— Не искам нищо, което се купува. Само свобода. Искам да бъда твоя съпруга.

— Не можеш. Ако извършим подобна лудост и ни хванат, ще ни осъдят на смърт.

— По-добре да умра с теб, отколкото да живея без теб.

— Аз ценя живота си повече, отколкото ти — и своя, и моя — каза той така вяло, сякаш почти се прозина. — Доставям ти наслада и ти давам тази свобода. Що се отнася до съпруга, знаеш, че вече са избрали жена за мен.

— Ти избра мен. Каза…

— Стига, стига! — Той тръсна ръце, по-скоро отегчен от разговора, отколкото ядосан. — Избрах те, както ти избра мен. Жадуваше да бъдеш докосвана, видях го в очите ти. Ако си изтъкала мрежа от фантазии, в които отплаваме заедно, и си се оплела в нея — твоя работа.

— Ти ми се врече.

— С тялото си. Добре се възползваш от него. — Той стана и завърза тогата си. — С радост бих те задържал за своя любовница, но нямам нито време, нито търпение за нелепите капризи на една пропаднала жена.

— Пропаднала? — Руменината от напиращ гняв изчезна и лицето й стана бледо като мраморните колони на храма. — Ти отне невинността ми.

— Ти ми я отдаде.

— Не може наистина да мислиш така. — Тя коленичи със събрани като за молитва ръце. — Ядосан си, защото те отблъснах. Тази нощ няма повече да говорим за това. Ще поплуваме, както искаш, и ще забравим тежките думи.

— Вече е късно. Нима си въобразяваш, че не зная какви мисли се въртят в главата ти сега? Ще ме тормозиш до смърт за нещо невъзможно. Точно така. Достатъчно дълго предизвиквахме боговете.

— Няма да ме изоставиш. Обичам те. Ако поискаш да се разделим, ще отида при семейството ти. Ще им кажа…

— Направи го и ще се закълна, че си лъжкиня. Ще изгориш на клада заради това, Лилия. — Наведе се и плъзна пръст по извивката на рамото й. — Жалко ще бъде огънят да погълне тази толкова гладка, толкова нежна кожа.

— Не си отивай, не ми обръщай гръб. Ще бъде както кажеш, както ти желаеш. Никога вече няма да говоря за заминаване. Не ме изоставяй.

— Тези безсмислени молби само те загрозяват.

Изрече името му, обзета от ужас и непоносима мъка, когато той се отдалечи, сякаш не я чуваше.

Тя се хвърли върху одеялото и избухна в отчаяни ридания, удряйки с юмрук по пясъка. Болката я изгаряше като огъня, за който бе заговорил, изпепеляваше костите й. Как щеше да живее с тази болка?

Любимият я бе предал, използвал и захвърлил. Беше я накарал да се чувства като глупачка. И все пак сърцето й преливаше от любов.

Щеше да се хвърли в морето и да се удави. Да се изкачи на върха на храма и да скочи оттам. Или просто да умре тук от срам и мъка.

— Първо ще убия него! — яростно изръмжа тя. — Първо него, после себе си. Кръвта, неговата и моята, заедно. Това е цената на любовта и предателството.

Чу движение, само тихи стъпки по пясъка, и подскочи от радост. Той се връщаше при нея!

— Моят любим.

— Аз ще бъда твоят любим.

Косите му бяха черни, дълги до раменете. Беше облечен с мантия в цвета на нощта. Очите му приличаха на лъскави въглени.

Тя сграбчи тогата и я притисна към гърдите си.

— Аз съм жрица в храма. Нямаш право да стъпваш тук.

— Мога да отида навсякъде, където поискам. Толкова си млада — зашепна той, докато черните му очи плъзгаха поглед по тялото й. — Толкова свежа…

— Ще си тръгнеш оттук!

— Всичко с времето си. Гледах ви през последните три нощи, Лилия, теб и момчето, заради което напразно се терзаеш.

— Как смееш?

— Ти му даде любов, а той ти даде лъжи. И двете неща са безценни. Кажи ми: не искаш ли да му се отплатиш за този дар?

Нещо в нея трепна — първата глътка от сладостта на отмъщението.

— Не заслужава нищо от мен. Нито той, нито който и да е друг мъж.

— Съвършено вярно. Затова ще дадеш на мен онова, което никой мъж не заслужава.

Внезапно я обзе страх, който я накара да побегне. Но по някакъв странен начин той се озова пред нея с неизменната си студена усмивка.

— Какъв си ти?

— А, остър ум имаш. Знаех си, че съм направил добър избор. Съществувам дълго преди твоите жалки и слаби богове да се пръкнат от небето.

Тя отново побягна, едва сдържайки писъка, който напираше в гърлото й. Но той препречи пътя й. Страхът прерасна в ужас.

— Ако докоснеш жрица от храма, наказанието е смърт.

— А смъртта е толкова вълнуващо начало. Търся си спътница, любовница, жена и ученичка. И това ще бъдеш ти. Имам ценен дар за теб, Лилия.

Този път опитът й да избяга го разсмя. Все още се заливаше от смях, когато я сграбчи и повали на земята, разтърсвана от неудържими ридания.

Бореше се, драскаше, хапеше и умоляваше, но той бе твърде силен. Сега неговите устни докосваха гърдите й и срамът я караше да плаче дори когато заби нокти в бузата му.

— Да, да. Още по-хубаво е, когато се съпротивляват. Ще се научиш. Страхът им е парфюм; писъците им са музика.

Обхвана лицето й и я принуди да го погледне.

— В очите ми. Право в тях.

Проникна в плътта й. Тялото й се раздвижи, разтърсено от шока. И неописуемата тръпка.

— Той караше ли те да летиш толкова високо?

— Не! Не!

Сълзите засъхваха върху бузите й. Вместо да драскат и удрят, ръцете й се заровиха в пясъка, търсейки опора. С поглед, прикован в очите му, тя започна да се поклаща в ритъм с него.

— Вземи още. Искаш още — каза той. — Болката е толкова… възбуждаща.

Навлезе по-дълбоко, толкова дълбоко, сякаш щеше да разкъса тялото й. Но то все още отвръщаше и очите й не откъсваха поглед от неговите.

Когато те станаха червени, сърцето й подскочи от нов страх, но този път примесен с обсебваща възбуда. Беше толкова красив. Жестокият й любим не можеше да съперничи на този страховит, мрачен красавец.

— Давам ти оръжието за твоето отмъщение. Давам ти ново начало. Трябва само да ме помолиш. Помоли за моя дар.

— Дай ми своя дар. Дай ми отмъщение. Дай ми…

Тялото й потръпна, когато той впи зъби в нея. И всяка изживяна досега наслада бе нищожна в сравнение с онова, което я изпълни. Ето това бе блаженството, което никога не бе постигнала в храма, необятната черна сила, която винаги бе усещала да витае около нея.

Това бе забраненият плод, за който бе копняла.

Тръпнейки от наслада и сила, тя го доведе до върха. И без покана се изви, за да отпие от кръвта, потекла от раните на бузата му.

С окървавени устни, разтегнати в усмивка, срещна смъртта.

И се събуди в леглото си, две хиляди години след това.

Тялото й бе изтощено, разсъдъкът — замъглен. Къде бе морето? Къде бе храмът?

— Сирио?

— Романтична среща, а? Кой би предположил? — Кийън излезе от сенките. — Викаш любовника, който те е използвал и предал.

— Ярл? — С това име бе наричала създателя си. Но когато сънят се отдели от реалността, видя Кийън. — Значи все пак дойде. Предложението ми…

Нещо не й бе съвсем ясно.

— Какво стана с момчето? — Сякаш готов за задушевен приятелски разговор, Кийън се настани на ръба на леглото.

— Кое момче? Дейви?

— Не, не твоето изчадие. Любовникът ти, онзи, с когото си се срещала приживе.

Устните й трепнаха, когато разбра.

— Значи си играеш със сънищата ми? Какво значение има това за мен? — Но бе разтърсена до мозъка на костите. — Казваше се Сирио. Каква, мислиш, е била съдбата му?

— Мисля, че твоят създател се е погрижил той да стане първата ти жертва.

Тя се усмихна на един от най-съкровените си спомени.

— Подмокри се, когато Ярл го доведе при мен, и заплака като бебе, докато се молеше за живота си. Бях новачка и все пак владеех положението. Държах го жив няколко часа — дълго след като бе започнал да моли за смърт. С теб ще съм по-жестока. Ще се мъчиш години.

Замахна и изруга, когато острите й дълги нокти преминаха през него.

— Забавно, а? А Ярл? Колко дълго го търпя, преди да го очистиш?

Лилит се облегна назад и леко се намръщи. После сви рамене.

— Близо триста години. Имах много да уча от него. Започна да се страхува от мен, защото силата ми ставаше все по-голяма. Надушвах страха му. Щеше да ме унищожи, ако не го бях изпреварила.

— Казвала си се Лилия… име на цвете.

— Жалкото човешко същество, което бях. Да. Той ме нарече Лилит, когато се пробудих. — Уви кичур коса около пръста си, докато се взираше изпитателно в Кийън. — Нима храниш наивна надежда, че щом си узнал за началото ми, ще видиш и края ми?

Тя отметна завивките, стана и отиде гола до сребърна кана. Когато наля кръвта в чаша, ръцете й отново затрепериха.

— Нека бъдем откровени — предложи Кийън. — Сами сме, само ти и аз… което е странно. Защо днес не спиш с Лора, хлапака или с някой друг избраник?

— Дори аз понякога се нуждая от уединение.

— Добре. Е, време е за откровения. Странно е, нали, странно и малко объркващо да се върнеш към човешката си същност дори насън? Да видиш собствения си край, собственото си пробуждане, сякаш току-що се е случило. Да се почувстваш отново човек или поне да си припомниш, доколкото е възможно, какво е да бъдеш човек.

Сякаш размислила, Лилит облече халат.

— Бих станала човек.

Той повдигна вежди.

— Ти? Сега наистина ме изненадваш.

— За да изживея още веднъж мига на смъртта и пробуждането. Вълнуващата тръпка. Бих станала слаба и сляпа само за да получа отново този дар.

— Разбира се. Оставаш си предсказуема. — Кийън стана. — Знаеш ли какво? Ако ти и твоят магьосник отново се намесите в сънищата ми, ще ви го върна тройно. Не ще намериш покой нито от мен, нито от себе си.

Изчезна, но не се върна при тях. Макар и теглен обратно от ума на Мойра и волята на Глена, остана още малко.

Искаше да види какво ще стори Лилит по-нататък. Тя запрати чашата с останалата кръв към стената. Счупи една кутийка за дрънкулки и заудря с юмруци по стената, докато по тях се появиха кървящи рани.

После изкрещя на стражите:

— Доведете ми онзи некадърен магьосник! Доведете ми го окован. Доведете го… Не, почакайте. — Обърна се, очевидно полагайки усилия да възвърне самообладанието си. — Ако сега се изпречи на пътя ми, ще го убия, а каква полза ще имам от това? Доведете ми някого за храна! — Рязко се завъртя обратно. — Мъж. Млад. На около двадесет. Рус, ако имаме. Вървете!

Когато остана сама, потърка слепоочията си.

— Ще го убия отново — промълви тя. — Само така ще се почувствам по-добре. Ще го наричам Сирио и ще го убия.

Грабна скъпоценното си огледало от бюрото. Щом видя собственото си отражение, си спомни защо трябва да запази Мидиър жив. На него дължеше този дар.

— Ето ме тук — тихо заговори тя. — Толкова прелестна. Луната бледнее, да, така е. Аз съм тук. Винаги ще бъда. Всичко друго са само призраци. А аз съм вечна.

Взе четка и тананикайки, започна да разресва косите си. С насълзени очи.

 

 

— Изпий това. — Глена допря чаша до устните на Кийън, който веднага я отблъсна.

— Добре съм. Не ми се пие уиски и няма да припадна в ръцете ти без него.

— Блед си.

Устните му трепнаха.

— Характерно за моята раса. Впрочем беше интересно пътешествие.

Глена отпи от уискито, подаде го на Мойра и каза:

— Не ни усети. Иска ми се да вярвам, че нещата, с които натъпках куклата, са свършили работа, но мисля, че просто беше твърде погълната, за да ни обърне внимание.

— Била е толкова млада. — Мойра седна. — Млада и лудо влюбена в онова нищожество. Не зная на какъв език говореха. Разбирах я, странно как, макар че не знаех езика.

— Гръцки. Била е жрица на някаква богиня. Дала е обет за целомъдрие. — Кийън изпитваше жажда за кръв, но се задоволи с вода. — Спести си съжалението. Била е готова за онова, което й се е случило.

— Като теб? — сопна се Мойра в отговор. — Не се преструвай на безчувствен. Бяхме свързани. Почувствах състраданието ти. Сърцето й е било разбито, а мигове по-късно е била изнасилена и ухапана от демон. Презирам Лилит и все пак ми е жал за Лилия.

— Лилия вече е била почти луда — равнодушно каза той. — Може би превръщането във вампир й е помогнало да запази разсъдъка си през цялото това време.

— Съгласна съм. Съжалявам — каза Глена на Мойра. — Не изпитах никакво задоволство от онова, което я сполетя. Но имаше нещо в очите й, в гласа й… господи, и в начина, по който толкова бързо се отдаде на Ярл. Не е била съвсем нормална, Мойра, още тогава.

— Би могла сама да сложи край на живота си или да бъде екзекутирана за убийството на мъжа, който я е използвал. Но тогава е щяла да умре чиста. — Мойра въздъхна. — И сега нямаше да стоим тук и да разговаряме. От много мислене боли глава. Имам един деликатен въпрос, по-скоро от любопитство, отколкото от нещо друго. — Прочисти гърлото си, преди да попита Кийън: — Както каза Глена, тя твърде бързо се отдаде на Ярл. Това обичайно ли е?

— Повечето жертви се борят или се вцепеняват от страх. Докато тя… започна да му се натиска. Не мога да намеря по-деликатен израз — призна Кийън. — И да изпитва наслада от изнасилването. Беше изнасилване, няма спор, а никоя нормална жена не би се наслаждавала, когато е брутално обладана, против волята й.

— Била е в ръцете му още преди ухапването — промълви Мойра. — Знаел е, че ще бъде негова, доловил го е в нея. Знаела е какво да направи, за да се превърне във вампир… да отпие от неговата кръв. Според всичко, което съм чела, жертвата трябва да бъде принудена или убедена да го стори. А тя сама е разбрала как може да получи нещо, което желае.

— Сега знаем повече от преди, което винаги е ценно — отбеляза Кийън. — Освен това случката я изнерви — ето още една полза. Сега ще спя по-спокойно. Време е да си лягам. Дами.

Мойра го проследи с поглед.

— Има чувства. Защо мислиш, че толкова се старае да ги прикрива?

— Чувствата твърде често причиняват болка. Мисля, че за някого, който е видял и преживял толкова, могат да се превърнат в постоянно мъчение. — Глена сложи ръка на рамото й. — Отрицанието е форма на оцеляване.

— Ако им дадем воля, чувствата могат да бъдат мехлем… или оръжие.

В какво ли щяха да се превърнат неговите — запита се тя — ако ги отключеше?