Нора Робъртс
Долината на мълчанието (14)

Тринадесета глава

През повечето време Кийън избягваше кулата, в която Хойт и Глена изпробваха магически техники. Тези неща бяха свързани със светкавици, огън и други природни сили, опасни за вампирите.

Но не помнеше, или по-скоро отказваше да признае, някога да е изпитвал толкова силна нужда от брат си.

Преди да почука, забеляза, че двамата са се сетили за предпазната мярка да изрисуват защитни символи на вратата, за да държат любопитните извън работното си помещение. Самият той би предпочел да не влиза, но почука.

Когато Глена отвори, по кожата й имаше капчици пот, косите й бяха вързани високо и бе по памучен потник и панталон. Кийън повдигна вежди.

— Прекъсвам ли нещо?

— Нищо интимно, за жалост. Тук е ужасно горещо. Прилагаме техники с топлина и огън. Съжалявам.

— Екстремните температури не са проблем за мен.

— Е, добре тогава. — Тя затвори вратата зад него. — И двата прозореца са запечатани… За да не може нищо да изтече навън, така че не се безпокой за светлината.

— Вече се стъмва.

Той погледна натам, където Хойт стоеше до огромно медно корито. Беше разперил ръце над него и до другия край на стаята достигаше топлина и мощна енергия.

— Зарежда мечове с огнена сила — обясни Глена. — Аз разработвам… нещо като бомба. Може би ще успеем да я хвърлим от въздуха.

— От Отдела за национална сигурност биха се радвали да те назначат на щат.

— Мога да стана новият им ядрен гений. — Глена изтри влажното си чело с ръка. — Искаш ли да те разведа из щаба ни?

— Всъщност… исках да поговоря с Хойт… но ще почакам, докато се освободи.

— Момент. — За първи път Глена виждаше Кийън смутен. „Не смутен — поправи се тя. — По-скоро разстроен.“ — Има нужда от почивка. Аз — също. Ако не издържаш на жегата, почакай отвън няколко минути. Почти приключва. Аз ще отида да подишам чист въздух.

Кийън хвана ръката й.

— Благодаря… че не разпитваш.

Щом Глена излезе, той се облегна на вратата. Хойт все още стоеше с разперени ръце над сребристия дим, който се издигаше от коритото. Очите му изглеждаха тъжни както винаги, когато се съсредоточаваше и насочваше силата си.

Така бе още от детството им.

И той като Глена носеше тениска и изтъркани дънки. Колкото и да си приличаха, двамата братя имаха коренно различен подход към живота. Хойт търсеше уединение и вглъбяване в книги, а Кийън — компания, бизнес… и удоволствията, които му носеха и двете.

Все пак някога бяха близки и се разбираха, както малцина други. Братската обич помежду им, спомни си Кийън сега, бе здрава и мощна като магическата сила на Хойт.

После светът се бе променил, всичко се бе променило.

Тогава какво правеше той тук? Търсеше утеха и отговори, които никога нямаше да получи? Нищо не можеше да се върне — дори една случка, дори една мисъл или един-единствен миг. Безспорно бе глупава загуба на време и енергия.

Мъжът, който стоеше като статуя сред дима, не бе онзи, когото познаваше, както и той не бе някогашният човек. Или изобщо човек.

Твърде многото време, прекарано с тези хора, с тези чувства и копнежи, го караше да забравя онова, което не можеше да бъде променено. Отдръпна се от вратата.

— Почакай. Още само секунда.

Гласът на Хойт го накара да се спре… изпита раздразнение… брат му бе разбрал, че не просто иска да се поразтъпче, а си тръгва.

Хойт прибра ръцете си и димът постепенно изчезна.

— Със сигурност ще влезем в битката добре въоръжени.

Посегна към коритото и хвана дръжката на един меч. Обърна се, насочи върха му към огнището и изстреля огнен лъч.

— Ще използваш ли един от тях? — Хойт завъртя меча в ръката си и огледа острието. — Достатъчно опитен си, за да не се изгориш.

— Ще използвам всичко най-добро, до което мога да се добера… и ще стоя на безопасно разстояние от доста по-неопитните, които ще бъдат въоръжени.

— Не страхът от неумело боравене с меч те води насам.

— Прав си.

Щом бе тук, трябваше да свърши онова, за което бе дошъл. Закрачи из стаята, докато Хойт изваждаше другите оръжия от коритото. Стаята бе изпълнена с мирис на билки, дим и пот от усилието.

— Изгоних жена ти.

— Лесно ще я намеря.

— Щом сме насаме, ще те попитам нещо. Страхуваш ли се, че може да я загубиш?

Хойт остави последния меч на работната маса.

— С тази мисъл заспивам и с нея се будя. През останалото време се опитвам да не мисля за това… да потискам онази част от себе си, която иска да я държи заключена в безопасност, докато всичко свърши.

— Не е жена, която можеш да държиш под ключ, дори с магия.

— Зная, но това не ме избавя от страха. Ти боиш ли се за Мойра?

— Какво?

— Мислиш, че не зная какво е тя за теб? Какво изпитваш към нея дълбоко в сърцето си?

— Мимолетна лудост. Ще отмине. — При спокойния съсредоточен поглед на брат си, Кийън поклати глава. — Нямам избор, както и тя. Не мога да й обещая къщичка с бяла дървена ограда и златисти ретрийвъри в двора. — Махна с ръка, когато Хойт го изгледа с недоумение. — Домашно огнище, братко. Не мога да й предложа семеен живот… дори и да исках. Ще съществувам дълго след като тя напусне този свят. Но не за това съм дошъл да говоря с теб.

— Кажи ми: обичаш ли я?

Истината нахлу като вихрушка в сърцето, в очите му.

— Тя е… като светлина за мен сред мрака, в който живея. Но мракът е моята същност, Хойт. Зная как да оцелея в него, да се чувствам пълноценен и доволен.

— Не казваш щастлив.

Отчаянието прозвуча в гласа му:

— Бях щастлив, преди ти да се появиш. Преди отново да промениш всичко така внезапно, както Лилит преди векове. Какво очакваш от мен? Да копнея за онова, което ти и Глена имате и ще имате, ако останете живи? Какъв е смисълът? Нима сърцето ми отново ще започне да бие? Можеш ли да направиш това с магия?

— Не. Отдавна проумях, че нищо не може да те върне обратно. Но…

— Остави нещата такива, каквито са. Това съм аз и доскоро се чувствах повече от добре. Не се оплаквам от нищо. Тя е просто приключение. Любовта е едно от приключенията, които винаги съм търсил. — Прокара пръсти през косите си. — Няма ли нещо за пиене в тази стая?

— Уиски. — Хойт кимна към бюфета. — И аз ще пийна едно.

Кийън щедро наля две чаши и тръгна натам, където Хойт слагаше два трикраки стола един до друг.

Седна и мълчаливо отпи няколко глътки.

— Написах нещо като завещание, в случай че късметът ми изневери в деня на Самен.

Хойт вдигна поглед от чашата си и срещна неговия.

— Разбирам.

— Натрупал съм солидно състояние, имоти, предприятия и лични вещи. Надявам се, че ще се погрижиш за тях според разпорежданията ми.

— Разбира се.

— Няма да е лека задача, защото са разпръснати из целия свят. Не слагам всичките си яйца в една кошница. Паспортите и другите документи за самоличност са в апартамента в Ню Йорк и в банкови сейфове. Ако могат да ти послужат за нещо, твои са.

— Благодаря.

Кийън разклати чашата си и задържа поглед върху нея.

— Има неща, които бих искал да получи Мойра, ако можеш да ги донесеш тук.

— Ще намеря начин.

— Реших да завещая клуба и апартамента на Блеър и Ларкин. Мисля, че ще им допадне повече, отколкото на теб.

— Да. Ще ти бъдат благодарни, сигурен съм.

В спокойния делови тон на брат му се прокрадна раздразнение.

— Е, не изпадай в сантименталност, защото е по-вероятно аз да присъствам на твоето опело, отколкото обратното.

Хойт наклони глава:

— Така ли мислиш?

— Да, по дяволите! Живял си няма и три десетилетия, а аз — близо стотина. Никога не си бил добър колкото мен в бой, дори приживе, въпреки всички трикове, които владееш.

— Както каза самият ти, вече не сме същите, нали? — любезно се усмихна Хойт. — Твърдо решен съм и двамата да останем живи, но ако загинеш… е, ще вдигна тост за теб.

Кийън тихо се засмя, когато брат му с жест посочи как точно ще стори това.

— Ще искаш ли и свирня на гайди и барабани?

— О, стига! — Очите на Кийън проблеснаха дяволито. — Аз ще се охарча за погребението ти, а после ще утешавам скърбящата ти вдовица.

— Е, аз поне няма да копая трап за теб, защото ще бъдеш само прах, но в знак на почит ще поръчам надгробен паметник. „Тук не почива Кийън, защото останките му бяха разнесени от вятъра. Живя и умря, а после се задържа твърде дълго на този свят — като последния досаден гост на бала“. Харесва ли ти?

— Мисля да направя някои промени в завещанието — само заради принципа, макар да съм сигурен, че аз ще пея „Дани Бой“ на гроба ти.

— Какво е „Дани Бой“?

— Изтъркана песен. Просто израз. — Кийън взе бутилката, която бе оставил на пода, и наля още уиски в чашите. — Видях Нола.

— Какво? — Хойт остави чашата, която току-що бе вдигнал. — Какво говориш?

— В стаята ми. Видях Нола, разговарях с нея.

— Сънувал си Нола?

— Нима съм казал, че е било сън? — сопна се Кийън. — Видях я, разговарях с нея. Толкова буден, колкото съм сега, докато те гледам и разговарям с теб. Отново беше дете. Господи, всичкото уиски на света не би ми стигнало сега!

— Явила ти се е — промърмори Хойт. — Нашата Нола. Какво каза?

— Че ни обича — и двамата. Липсваме й. Дълго чакала да се завърнем у дома. Проклятие! По дяволите! — Кийън стана и закрачи. — Беше дете, същата, както когато я видях за последен път. Това бе измама, разбира се. Тя е пораснала, остаряла, умряла и отдавна се е превърнала в прах.

— Защо да ти се явява като зряла жена или старица? — попита Хойт. — Дошла е при теб такава, каквато я помним, каквато я виждаш в мислите си. Получил си ценен дар. Защо си ядосан?

У Кийън вече се надигаше ярост, която правеше болката още по-непоносима.

— Как можеш да знаеш какво е да чувстваш това, да те разкъсва отвътре? Тя изглеждаше същата, а аз не съм. Напомни ми как някога я качвах на коня си да поязди с мен. Сякаш беше вчера. Не мога да остана с всичкия си, след като толкова минали дни нахлуват в главата ми… Когато всичко свърши, ти ще знаеш, че си направил каквото е било по силите ти… за нея, за всички тях. Ако оцелееш, колкото и мъчителна да е болката от раздялата, ще бъде балансирана от вярата в това и бъдещето, което ще изградите с Глена. Аз трябва да се върна там, където бях. Не мога да отнеса този спомен със себе си и да живея с него.

Хойт остана мълчалив за миг.

— Измъчена ли беше… уплашена, тъжна?

— Не.

— И все пак не можеш да живееш със спомените?

— Не зная, откровено казано. Но зная, че чувствата те връхлитат като порой, докато се удавиш в тях. Аз съм почти удавен в онова, което пламна между мен и Мойра. — Успокои се и отново седна. — Нола цял живот е носила кръста, който си й дал. Каза, че винаги е бил на шията й, както си й заръчал. Реших, че трябва да го знаеш. Както и че Лилит е отишла при нея и я е изкушавала, искала да влезе в стаята й.

Както бе сторил и Кийън, Хойт сви ръката си в юмрук.

— Онази проклета кучка се е опитала да подмами нашата Нола?

— Да, и е получила яко сритване в задника… образно казано. — Предаде разказа на Нола и видя как напрегнатото лице на Хойт се отпусна и издаде гордост и задоволство. — Показала й онзи кръст и я накарала да си плюе на петите. Каза, че никога вече не е идвала, преди ние да се съберем.

— Виж ти! Много интересно. Значи кръстът е не само защита за онзи, който го носи, а може и да прогони Лилит. Уплашена от него и от предсказанието, че нашият род ще я затрие.

— Може би затова е така твърдо решена да ни убие.

— Да. Заплахата на Нола е засилила тази решимост. Представи си какво е било за Лилит да я изплаши едно дете.

— Иска да си отмъсти, безспорно. Иска да спечели тази битка, разбира се. Да се утвърди като… като богиня. Но зад всичко това сме ние. Ние шестимата и връзката между нас. Тя иска да ни унищожи.

— Досега няма голям късмет, а?

— Какво мислиш за това? Боговете се разпореждат със съдбата ни, нали? Всеки от нас е бил призован и е изминал труден път. Но всички ние, включително и Лилит, сме тласкани към едно и също време и място. Истината е, че не ми харесва да съм играчка в ръцете на богове, нито на демони.

Хойт повдигна вежди.

— Съществува ли избор?

— Всички говорят за избор, но нима има друг път, за когото и да е от нас? Не само хората имат гордост. Е, времето изтича. — Кийън стана. — Ще видим какво ще стане в съдбовния ден. Навън вече е достатъчно тъмно. Ще изляза на въздух.

Тръгна към вратата, спря се и хвърли поглед назад.

— Тя не можа да ми каже дали ще оцелееш.

Хойт сви рамене и допи уискито си. После се усмихна.

— „Дани Бой“ беше, нали?

 

 

Кийън отиде да нагледа коня си. Макар и да знаеше, че е рисковано, възседна Влад и премина през портите. Изпитваше нужда да препуска в нощта. Може би рискът бе това, от което се нуждаеше.

Луната бе почти кръгла. Когато настъпеше пълнолуние, земята щеше да се напои с кръвта на хора и вампири.

Не бе участвал в други войни, не виждаше смисъл в тях. Войни за територия, богатства и залежи. Войни, водени в името на вярата. Но тази щеше да е неговата.

Не само хората имаха гордост и дори чест. Или любов. Заради всичко това щеше да се бие в тази война. Ако имаше късмет, един ден щеше да язди така в Ирландия… или където пожелае. И да си спомня за Галия с нейните прекрасни възвишения и гъсти гори. Щеше да мисли за зеленината и водопадите, за стърчащите скали и величествения замък на хълма край реката.

Щеше да мисли и за неговата кралица — Мойра, с издължените сиви очи и кротка усмивка, зад които се криеше остър, пъргав ум и голямо, благородно сърце. Кой би повярвал, че след толкова човешки живота той може да бъде привлечен, пленен, омагьосан от жена като нея?

Пришпорваше Влад да прескача зидове, да галопира през ниви, над които хладният нощен въздух бе изпълнен със сладост. Лунните лъчи се спускаха по каменните стени на нейния замък, а прозорците грееха от светлината на свещи и лампи. Беше удържала на думата си, забеляза Кийън, и сега се вееха три знамена — с Кладдоу, с дракон и с ярко златно слънце.

С цялото си същество искаше тя да успее да даде това слънце на Галия и всички светове след кръвопролитията.

Дори и да не можеше да отнесе всички чувства, желания и копнежи със себе си и да живее с тях, искаше да запази това. Когато се завърне в мрака, да носи в себе си тази частица от нея — като единствен светъл лъч в безкрайните си нощи.

Върна се до замъка и я видя да чака с лък в ръце и меча на Галия, окачен на хълбока й.

— Видях те да излизаш с коня си.

Кийън слезе.

— Безпокоиш се за мен, а?

— Разбрахме се никой от нас да не излиза навън сам, особено по тъмно.

— Почувствах нужда — само каза той, преди да поведе жребеца към конюшнята.

— Разбрах, когато видях как яздиш. Не видях да те подгонват бесни кучета, но така изглеждаше. Имаш ли достатъчно доверие на конярите, за да оставиш на някого от тях да го успокои и прибере? Работата ще им се отрази толкова добре, колкото среднощното препускане на теб.

— Долавям известен укор зад любезния ви тон, Ваше Величество. Умеете да се изразявате тактично.

— Наследила съм тази дарба от майка си.

Сама пое юздите, а после ги предаде с наставления на момчето, което дотича от конюшнята. Когато приключи, погледна Кийън.

— В настроение ли си?

— Както винаги.

— Би трябвало да кажа „в кисело настроение“, но отговорът щеше да е същият. Исках да те поканя на вечеря, ако не си по-мрачен от обикновено. Насаме… надявах се да прекараш нощта с мен.

— А ако съм в кисело настроение?

— Може би хубавата вечеря и виното ще те разсеят и ще те накарат да ме отнесеш до леглото и да останеш с мен. Или ще поспорим за храната, а после ще си легнем.

— Трябва да съм ритнат от кон в челото и получил мозъчно увреждане, за да отхвърля подобно предложение.

— Добре. Гладна съм.

„И бясна“, помисли си той с известна насмешка.

— Защо не ми изнесеш лекцията, която напира в теб, за да ти олекне? Може да навреди на храносмилането ти.

— Няма да изнасям лекции дори и да съм имала подобно намерение. — Мойра закрачи през двора царствено, както забеляза той. — Предпочитам да те сритам здравата заради тази опасна лудост. Но… — Дълбоко си пое дъх и после още веднъж, когато влязоха в замъка. — Зная какво е да изпитваш нужда да се измъкнеш поне за малко. Зная какво е да ти се струва, че ще се пръснеш от напрежението в себе си, ако не го направиш. Аз мога да се заровя в книги, докато умът ми се успокои. Изпитвал си нужда от този нощен бяг. Мисля, че има моменти, в които просто се нуждаеш от мрака.

Той не каза нищо, докато стигнаха до вратата на стаята й.

— Не зная как ме разбираш толкова добре.

— Изучавам те. — Мойра леко се усмихна и вдигна поглед към очите му. — Добра съм в ученето. Освен това ти си в сърцето ми. Нося те в себе си, затова зная.

— Не съм те заслужил — тихо каза Кийън. — Сега го осъзнавам. Не съм те заслужил.

— Аз не съм залог или награда. Не искам да бъда заслужена.

Тя отвори вратата на всекидневната си.

Беше наредила да запалят камината и свещите. Студената вечеря и доброто вино вече стояха на масата, украсена с цветя от парниците.

— Постарала си се. — Кийън затвори вратата. — Благодаря.

— Всъщност направих го за себе си, но се радвам, че ти харесва. Исках една нощ, една-единствена нощ, в която да бъдем само двамата. Сякаш всичко, което се случва, не е истина. Да седим и да разговаряме, докато се храним. Може би да пийна повечко вино. — Остави лъка и стрелите си и свали меча. — Нощ, в която да не споменаваме за битки, оръжия и стратегии. Да ми кажеш, че ме обичаш. Дори не е нужно да го изричаш, защото го виждам в очите ти.

— Наистина те обичам. Погледнах назад към замъка и видях светлината в прозорците от тези свещи. Така мисля за теб. Като за ярка светлина.

Мойра пристъпи към него и обхвана лицето му с ръце.

— А аз мисля за теб като за нощта, нейната загадъчност и тръпката, която носи. Никога вече няма да се страхувам от мрака, защото го опознах.

Кийън я целуна по челото, слепоочията и устните.

— Нека ти налея първата чаша вино.

Тя седна на малката маса и се загледа в него. „Това е моят любим“, помисли си. Този странен и чаровен мъж, който носеше в себе си безброй битки. Щеше да изживее тази нощ с него докрай, няколко часа спокойствие и за двамата.

Сипа от ястието в чинията му, осъзнавайки съпружеския жест. Щеше да има и това в тази единствена нощ. Когато Кийън се настани срещу нея, вдигна чашата си към неговата.

— Сланте.^[1]

— Сланте.

— Ще ми разкажеш ли за местата, които си видял? До които си пътувал? Искам да ги посещавам в мислите си. Разгледах картите в библиотеката ти в Ирландия. Твоят свят е толкова голям. Разкажи ми за красивите неща, които си видял.

Отведе я в Италия през Ренесанса, в Япония във времето на самураите, в Аляска в годините на златната треска, в амазонската джунгла, в африканските пустини…

Опита се да й разкрие с кратки словесни картини разнообразието, контрастите, промените. Сякаш виждаше как съзнанието й се разтваря, за да поеме всичко. Задаваше десетки въпроси, особено когато нещо в разказите му допълваше или опровергаваше прочетеното в книгите.

— Винаги съм се питала какво има отвъд морето. — Мойра опря брадичка на юмрука си, докато той доливаше чашата й. — Други земи, други култури. Изглежда, някога сме били част от Ирландия, а може би в този свят има и части от Италия, Америка, Русия и всички прекрасни места. Един ден… искам да видя слон.

— Слон?

— Да — засмя се тя. — И зебра, и кенгуру… Искам да разгледам картините на велики художници, които си виждал ти, и онези, които открих в книгите ти. Микеланджело и Да Винчи, Ван Гог, Моне, Бетовен…

— Бетовен е композитор. Доколкото зная, не е можел да рисува.

— Добре, добре. Лунната соната и всички онези симфонии с номера. Виното вече ме замайва. Искам да видя цигулка, пиано. И електрическа китара. Ти свириш ли на някой от тези инструменти?

— Малко известен факт е, че всъщност „Бийтълс“ са били шестима^[2]. Няма значение.

— Сещам се. Джон, Пол, Джордж, Ринго…

— Имаш памет като на слона, който толкова искаш да видиш.

— Докато помниш нещо, то е част от теб. Едва ли някога ще видя слон, но един ден ще имам портокалови дръвчета. Семената, които засях в парника, поникват. — Приближи палеца и показалеца си един до друг. — От пръстта се подава ето толкова зеленина. Глена казва, че цветовете им ще бъдат много ароматни.

— Да, ще бъдат.

— Взех и други неща.

Гузният й тон събуди лека насмешка у него.

— Задигнала си ги, а?

— Помислих си, че ако не е редно да ги взема, няма да мога да ги пренеса в Галия. Взех и резник от розите ти. Е, добре, три резника. Полакомих се. И снимката на мен и Ларкин, която Глена направи. И една книга от библиотеката ти. Признавам. Наистина съм крадла.

— Коя книга?

— Поеми на Ийтс. Избрах точно тази, главно защото е ирландец, а беше важно да взема със себе си творба на някого с ирландска кръв.

„Защото ти си ирландец — допълни мислено. — Защото книгата беше твоя.“

— А и поемите са толкова силни и въздействащи — продължи тя, — казах си, че ще ти я върна, когато си препиша няколко от тях, но беше лъжа. Ще я задържа.

Кийън се засмя и поклати глава.

— Приеми я като подарък.

— Благодаря, но с радост ще ти дам нещо в замяна. — Тя стана и пристъпи към него. — Каквото поискаш. — Седна в скута му и обви ръце около врата му. — Вашият Ийтс е написал нещо, което ще ми напомня за теб и особено за онова, което имаме тази нощ. Написал е: „Мечтите си слагам в краката ти. Стъпвай внимателно, за да не ги погубиш“. — Прокара пръсти през косите си. — Можеш да споделиш мечтите си с мен, Кийън. Няма да ги стъпча.

Невероятно трогнат, той потърка буза в нейната.

— Няма друга като теб.

— С теб съм по-силна от всякога. Ще дойдеш ли с мен на терасата? Искам да погледам луната и звездите. От балкона на спалнята.

Кийън си спомни за майка й, за онова, което бе видяла Мойра.

— Сигурна ли си?

— Да. Днес постоях там сама. Искам да постоя с теб в нощта. Искам да ме целунеш така, че цял живот да го помня.

— Сложи наметало. Студено е.

— Галските жени не се боят от студ.

Когато го поведе към вратите и ръката й здраво стисна неговата, докато ги отваряше, той си помисли: „Да, тази жена не се бои от нищо“.