Нора Робъртс
Долината на мълчанието (2)

Първа глава

Той сънуваше. И в съня си все още бе човек. Млад, може би наивен и несъмнено — безразсъден. Но създанието с образ на жена притежаваше такава красота, такова очарование…

Беше облечена с изящна, твърде елегантна за селската кръчма рокля в тъмночервено, с дълги широки ръкави, която се спускаше по изваяното й тяло със сияйно бяла кожа. Къдриците на златистите й коси проблясваха под воала.

Роклята, държането и бляскавите скъпоценни камъни на шията и пръстите й издаваха, че е изтънчена дама с високо положение.

На слабата светлина в кръчмата тя изглеждаше като пламък, горящ в сенките.

Преди да пристигне, две слугини бяха подготвили стая, в която да пренощува. Още при влизането й всички онемяха. Но очите й, сини като лятно небе, срещнаха неговите. Само неговите.

Когато по-късно една от слугините дойде при него с покана за вечеря от дамата, той прие без колебание.

Какво лошо имаше?

Усмихна се на добронамерените подмятания на другарите си по чашка, но ги остави, без да се замисли. Тя стоеше, озарена от светлината на огъня и свещите, и вече наливаше вино в чаши.

— Много се радвам, че се съгласихте да вечеряме заедно. Мразя да се храня сама, а вие? — Пристъпи към него с грациозни движения, сякаш почти летеше. — Наричат ме Лилит.

Подаде му виното.

В говора й имаше нещо екзотично, нещо в тембъра й напомняше за горещ пясък и избуяли лозя. Вече бе възбуден и напълно омагьосан.

Споделиха скромна вечеря, въпреки че той нямаше апетит за храна. Поглъщаше с наслада думите й. Тя говореше за земите, до които е пътувала — места, за които само бе чел. Разказа му как се е разхождала между египетските пирамиди, как е яздила на лунна светлина в Рим и е стояла върху руините на храмове в Гърция.

Той никога не бе пътувал извън Ирландия, а думите й и образите, които те извикваха във въображението му, бяха вълнуващи почти колкото самата нея.

Хрумна му, че е твърде млада, за да е преживяла всичко това, но когато го каза, тя само се усмихна над ръба на чашата.

— Защо съществуват световете — попита тя, — ако не за да им се наслаждаваме? Никога не ще се наситя. Има толкова вина и ястия за опитване, страни за разглеждане… Ти си млад — продължи с чаровна усмивка на разбиране. — Не бива да се задоволяваш с малко. Искаш ли да видиш светове отвъд този, който познаваш?

— Мисля да попътувам около година, когато мога, за да опозная света.

— Година? — Тя се усмихна леко и щракна с пръсти. — Ето това е една година. Просто миг. Какво би направил, ако имаше пред себе си цяла вечност? — Очите й приличаха на бездънни сини морета, когато се наведе към него. — Как ще я използваш?

Без да изчака отговора му, тя стана и закрачи към малкия прозорец, оставяйки след себе си омайващо ухание.

— Нощта е толкова нежна. Като допир на коприна до кожата. — Обърна се, неповторимите й яркосини очи блестяха. — Аз съм нощна птица. Мисля, че и ти. И двамата сме в стихията си, когато настъпи мрак.

Беше станал заедно с нея и сега, когато тя се върна при него, уханието й и виното завладяха сетивата му. И още нещо, нещо тъмно и замъгляващо разсъдъка като опиум.

Жената наведе глава и впи устни в неговите.

— Щом мракът е нашата стихия, защо да прекарваме нощните часове сами?

Всичко бе като в сън, замъглено и объркано. След миг седеше в каретата й, ръцете му обхващаха пищната й бяла гръд, а горещите й устни жадно всмукваха неговите. Засмя се, когато той зарови ръце във фустите й, разтвори крака в съблазнително очакване и замърка:

— Силни ръце. Приятно лице. Точно това ми е нужно — и ще го получа. Готов ли си да задоволиш всяко мое желание? — Отново с лек смях закачливо захапа ухото му. — Готов ли си, красавецо Кийън, с тези силни ръце?

— Да, да, разбира се!

Той не можеше да мисли за друго, освен за примамливата й плът. Когато проникна в нея, каретата се залюля неудържимо и Лилит рязко отметна глава назад.

— Да, да, да! Толкова страстно, толкова горещо. Искам още и още! Ще те отведа далеч, отвъд всичко, което познаваш.

Дъхът му почти секна, когато наближи връхната точка и тя повдигна глава.

Очите й вече не бяха сини, а искрящо червени и зловещи. Ужасът, който се прокрадна в него, го накара да се отдръпне, но ръцете й внезапно го сграбчиха в желязна хватка. Краката й се обвиха около кръста му и го задържаха в тялото й като прикован. Докато Кийън се бореше с неподозираната й сила, тя се усмихна и в мрака проблеснаха остри зъби.

— Коя си ти? — Беше забравил всички молитви; страхът бе завладял съзнанието му. — Що за създание си?

Ханшът й продължи да се поклаща и Кийън се озова заклещен под нея и безпомощно тласкан към върха. Сграбчвайки го за косите, Лилит наклони главата му назад така, че вратът му остана оголен.

— Най-великолепното — каза тя. — Ще станеш като мен.

Нападна го, зъбите й пронизаха плътта му. Някъде сред яростта и болката той чу собствения си вик. Паренето бе непоносимо, сякаш огън нахлу през кожата му, в кръвта, чак до костите. Едновременно с това изведнъж го обзе странно блаженство.

Свърши в среднощната вихрушка от мрак и напеви, предаден от тялото си на прага на смъртта. Все още се бореше, част от него се вкопчваше в светлината, в живота. Но болката и насладата го повлякоха по-дълбоко в бездната.

— Ти и аз, красавецо. Ти и аз. — Тя се наведе и го залюля в прегръдката си. С нокът направи малък разрез в гърдата си, откъдето потече кръв — като ужасяващите струйки, стичащи се от устните й. — Пий сега. Пий от мен — и ще получиш безсмъртие.

„Не!“ Устните му не можеха да изрекат думата, която отекваше като писък в съзнанието му. Чувстваше, че животът го напуска, и отчаяно опитваше да го задържи. Дори когато тя притегли главата му към гърдите си, продължи да се бори.

Тогава усети примамливата сладост, струяща от нея. Животът, който обещаваше. И като бебе, засмукало гръдта на майка си, вкуси собствената си смърт.

 

 

Вампирът се събуди в пълен мрак и гробна тишина. Така бе винаги, откакто се бе превърнал в същество от този вид. След всеки залез отваряше очи и дори сърцето му не биеше, за да раздвижи тишината.

Беше сънувал този сън безброй пъти през безбройните години, но той отново го разтърси като полет в бездна. Беше видял себе си такъв, какъвто бе някога, собственото си лице… което не бе виждал наяве от онази нощ, и това го направи сърдит и раздразнителен.

Не потъваше в мрачни размисли за съдбата си. Намираше го за безсмислено. Приемаше и се възползваше от всичко, което има, и бе посветил вечното си съществуване на трупане на богатство и търсене на женска компания, спокойствие и свобода. Какво друго можеше да желае един мъж?

Безмълвието на сърцето му бе нищожна цена, в сравнение с вечността. Всяко биещо сърце остаряваше и отслабваше, за да спре накрая като развален часовник.

Колко ли тела бе видял да повяхват и умират през деветстотинте години на живота си? Не можеше да ги преброи. Не можеше да зърне отражението на собственото си лице, но знаеше, че изглежда така, както в нощта на срещата си с Лилит. Костите му все още бяха здрави, кожата — стегната, без нито една бръчка, зрението му — все така остро и неотслабващо. Нямаше и никога нямаше да има бял косъм или увиснала кожа.

Понякога в мрак и уединение проследяваше с пръсти чертите на лицето си. Имаше високи изпъкнали скули; лека трапчинка на брадичката и хлътнали очи. Помнеше, че са яркосини. Формата на носа, извивката на устните бяха и винаги щяха да бъдат същите. Все пак му доставяше удоволствие да си ги припомня.

Стана гол в тъмнината, изправи стройното си мускулесто тяло и отметна назад гарвановочерните коси, които обграждаха лицето му. При раждането си бе наречен Кийън Маккийни, но оттогава бе сменил много имена. Сега отново бе Кийън… заради брат си. Хойт отказваше да го нарича по друг начин и щом войната, в която се бе съгласил да участва, можеше да се окаже неговият край, Кийън бе решил, че е най-добре да носи рожденото си име.

Предпочиташе да оцелее. Смяташе, че смъртта е приключение само за лудите или твърде младите. Но ако бе писано да завърши съществуването си тук, на това място, поне щеше да си отиде със стил. И ако в света имаше някаква справедливост, щеше да отнесе със себе си и Лилит.

Зрението му бе остро, както и всички други сетива, и с лекота се придвижи в мрака до сандъка с пакети кръв, които бе донесъл от Ирландия. Явно боговете бяха решили да позволят пренасянето им, както и преминаването на вампир през Вратите между световете, който се намираше в техния каменен кръг.

А и кръвта бе свинска. Не бе вкусвал човешка от векове. „Личен избор“, помисли си Кийън, докато отваряше пакета и наливаше съдържанието му в чаша. Въпрос на воля, както и на маниери. Живееше сред хора, развиваше бизнес с тях, спеше с тях, когато имаше настроение. Струваше му се нередно да ги убива, за да се храни с тях.

Във всеки случаи бе по-лесно да води живота, който желае, без да се излага на риск, като не търси жалки скитници за плячка всяка нощ. Храненето от жива жертва носеше тръпка и привкус, несравним с нищо друго, но все пак бе грозна работа.

Беше свикнал с по-блудкавия вкус на свинската кръв и удобството да я има подръка, вместо да излиза на лов всеки път, щом го обземе глад.

Пиеше кръв така, както хората пиеха сутрешното си кафе… по навик и от необходимост да получи ободряваща доза. Тя проясняваше ума и зареждаше тялото му с енергия.

Не си направи труда да запали огън или свещи, докато се миеше. Не можеше да каже, че е безкрайно доволен от условията на живот в Галия. Замък или не, средновековната обстановка тук бе непривична за него, както и за Глена и Блеър.

Беше преживял такава епоха веднъж и смяташе, че му е достатъчно. Предпочиташе… определено предпочиташе елементарните удобства, като вътрешна канализация, електричество и китайска храна за вкъщи.

Липсваха му колата, собственото му легло и проклетата микровълнова печка. Липсваха му оживлението, шумовете на градския живот и всичко, което предлагаше той. Съдбата щеше да му нанесе ужасен удар, ако съществуването му приключеше тук.

Вече облечен, излезе от стаята и се отправи към конюшните и коня си.

Наоколо бе пълно с хора — слуги, стражи и царедворци, които живееха и работеха в Галския замък. Повечето го избягваха, извръщаха глави и забързваха крачките си. Някои правеха знаци против уроки зад гърба му. Това не го безпокоеше.

Знаеха какъв е и бяха видели на какво са способни съществата от неговия вид, когато Мойра, любознателната принцеса гладиатор, бе победила един от тях на арената за турнири.

Беше добра стратегия, помисли си той сега, да помоли него, Ларкин и Блеър да издирят и да доведат двамата вампири, погубили майка й, кралицата. Мойра бе разбрала колко е важно народът й да ги види живи, такива, каквито са. И самата тя да се бие и да унищожи един от тях, доказвайки се като воин.

След броени седмици Мойра щеше да поведе народа си на война. Страна като Галия, където винаги бе царял мир, имаше нужда от силен водач, с голям авторитет, за да превърне земеделци и търговци, придворни дами и мързеливи съветници във воини.

Не бе сигурен дали е готова за тази отговорност. „Достатъчно смела е — помисли си той, когато излезе от замъка и продължи през двора към конюшните. — И повече от достатъчно — умна.“ Никой не можеше да отрече, че през последните два месеца бе развила забележителни бойни умения. Несъмнено бе обучавана по държавни дела и протокол и съзнанието й бе будно и отворено.

Кийън предполагаше, че в мир би управлявала прекрасното си малко кралство доста добре. Но по време на война държавният глава трябваше да е и представителна фигура, и да вдъхва страхопочитание.

Ако зависеше от него, би оставил начело Ридок, вуйчо й. Но тук имаше малко неща, за които искаха мнението му.

Чу я и долови аромата й, преди да я види. Почти понечи да се върне обратно. Неловко бе да попадне на жената, за която дълго е размишлявал.

Твърде често мислеше за нея.

Нямаше начин да я избягва, след като бяха така силно свързани в тази война. Лесно можеше да се измъкне незабелязано. Но щеше да е проява на страхливост. Гордостта не му позволяваше да избере лесния изход.

Държаха жребеца му в единия край на конюшнята, далече от другите коне. Кийън разбираше и приемаше факта, че конярите и ковачите се страхуват да се грижат за коня на един демон. Знаеше, че сутрин или Хойт, или Ларкин реши и храни темпераментния Влад.

Сега Мойра явно бе решила да поглези животното. Беше донесла моркови и крепеше един върху рамото си, примамвайки Влад да го хапне.

— Знаеш, че го искаш — ласкаво му говореше тя. — Толкова е вкусен. Трябва само да го вземеш.

Същата мисъл бе хрумнала на Кийън за жената. Тя носеше рокля, под която се подаваше семпла ленена фуста, и той предположи, че е приключила с тренировките за деня. Бледосиньото й облекло бе скромно за принцеса, със съвсем малко дантела на корсажа. На шията й блестеше сребърният кръст, създаден с магия от Хойт и Глена. Косите й се спускаха на лъскави кафяви талази до талията, прихванати отгоре с тънка диадема, символ на положението й.

Не бе първа красавица. Той често си напомняше това, почти всеки път, когато се замислеше за нея. Беше просто хубаво момиче, стройно и дребничко, с малко лице. Но на това лице се открояваха необикновени издължени очи. Гълъбовосиви, когато е спокойна, замислена или съсредоточена. С цвят на олово, когато е развълнувана.

През дългото си съществуване бе имал възможност да избира между множество красиви жени. Векове наред беше развивал съблазнителските си умения. Тя не бе красавица, но въпреки всички усилия не можеше да я прогони от мислите си.

Знаеше, че със съвсем малко усилие може да е негова. Беше млада, невинна и любопитна, и затова — много ранима. Но той знаеше, че е далеч по-добре да прелъсти някоя от придворните дами, ако търси развлечение, компания и наслада.

Беше се наситил на невинни девойки преди дълги години, както на човешка кръв.

Очевидно конят му нямаше толкова силна воля. Само след няколко мига Влад наведе глава, грабна моркова от рамото на Мойра и захрупа.

Тя се засмя и почеса жребеца зад ушите.

— Ето, видя ли, не е толкова трудно. Значи с теб вече сме приятели. Зная, че понякога си самотен. Като всички нас, нали?

Тъкмо повдигаше друг морков, когато Кийън излезе от сенките.

— Ще го превърнеш в глезльо, какъв боен кон ще излезе от него, когато дойде Самен?

Тялото й подскочи, после застина. Но когато се обърна към него, лицето й бе спокойно.

— Нали нямаш нищо против? Толкова обича да получава по някое лакомство от време на време.

— Като всички нас — промърмори той.

Съвсем лека руменина по скулите й издаде смущението й, че е била подслушана.

— Днешните тренировки минаха добре. Идват хора от цяла Галия. Толкова много искат да се бият, че решихме да изградим още една тренировъчна площадка в земите на вуйчо ми. Тинин и Найл ще работят там.

— Къде ще настаните новодошлите?

— Да, това донякъде е проблем. Ще приютим тук колкото можем, както и при вуйчо ми. Други ще отседнат в странноприемницата, а и много семейства, живеещи наблизо, вече приемат роднини и приятели в домовете си. Никой няма да бъде отпратен. Ще намерим начин.

Пръстите й заиграха с кръста, докато говореше. Не от страх, помисли си Кийън, а по навик, както правеше винаги, когато бе нервна.

— Трябва да се мисли и за прехраната. Мнозина са изоставили нивите и добитъка си, за да дойдат тук. Но ще се справим. Ял ли си? — Изчерви се пак веднага щом изрече думите. — Исках само да кажа, че ще има вечеря в приемната, ако…

— Зная какво имаше предвид. Не. Реших първо да се погрижа за коня си, но той изглежда добре сресан и нахранен. — Сякаш в потвърждение на думите му, Влад потърка глава в рамото на Мойра. — И разглезен — добави Кийън.

Тя събра вежди, както бе забелязал, че прави винаги, когато е сърдита или замислена.

— Давам му само моркови, а те са полезни за него.

— Като заговорихме за храна, след седмица ще имам нужда от нова кръв. Погрижете се при следващото клане на прасета кръвта им да не изтече напразно.

— Разбира се.

— Много си хладнокръвна.

На лицето й за миг се появи леко раздразнение.

— Вземаш от животното това, което ти е нужно. Не бих се погнусила при вида на резен бекон, нали? — Тя пъхна последния морков в ръката на Кийън и тръгна към изхода. Изведнъж се спря. — Не зная защо е нужно толкова малко, за да ме вбесиш. Нарочно ли го правиш или неволно? Не — протегна ръка напред, — не искам да узная отговора. Но бих искала да поговоря с теб по друг въпрос.

Невъзможно е да я избягвам, напомни си той.

— Имам минута-две на разположение.

Мойра огледа конюшнята. На такова място не само конете имаха уши.

— Нека се поразходим. Предпочитам да го обсъдим насаме.

Кийън сви рамене и след като даде последния морков на Влад, тръгна заедно с нея към вратата.

— Държавни тайни ли, Ваше Височество?

— Защо винаги ми се подиграваш?

— Всъщност нямах такова намерение. Тази вечер си доста нервна.

— Може би. — Тя побутна назад косите, разпилели се върху рамото й. — На прага на война, с която може да настъпи краят на света, затрупана с грижи за прехраната и въоръжението на армията, имам право да съм нервна.

— Възлагай работа на други хора.

— Правя го. Не върша всичко сама. Все пак е нужно време и мислене, за да реша на кого е най-добре да поверя някоя задача, да обясня как трябва да бъде изпълнена. Но не за това исках да разговарям с теб.

— Поседни.

— Какво?

— Поседни. — Кийън хвана ръката й, даде си вид, че не забелязва как мускулите й се стегнаха, и я притегли към една пейка. — Седни и дай малко почивка поне на краката си, ако не можеш да изключиш този вечно буден ум. За пет минути.

— Не мога да си спомня кога за последен път съм прекарала час в уединение с книга. Всъщност спомням си. В Ирландия, в твоята къща. Липсват ми книгите и тишината.

— Трябва да отделяш по час за това от време на време. Иначе бързо ще стигнеш до изтощение и няма да си полезна нито на себе си, нито на когото и да било.

— Нямам миг покой. — Мойра сведе поглед към отпуснатите в скута си ръце и въздъхна. — Отново се увлякох. Както казва Блеър, мамка му!

Изненада се, когато чу смеха му, извърна глава към него и му се усмихна.

— Сигурен съм, че Галия никога не е имала кралица като теб.

Усмивката й бързо изчезна.

— Прав си. Скоро ще узнаем дали ще има. Утре призори ще измина пътя до камъка.

— Разбирам.

— Ако изтръгна меча, както майка ми навремето, и както нейният баща и всичките ми предци, ще бъда кралица. — Погледна над храсталаците към портала. — Галия няма да има друг избор, нито пък аз.

— Нима желаеш друго?

— Не зная какво бих желала, нямам никакви очаквания… освен този момент да мине. После ще направя каквото мога, каквото е нужно. Исках да ти кажа… — Отмести очи от онова, което виждаше в съзнанието си, и отново срещна погледа му. — Надявах се да намеря начин церемонията да се състои през нощта.

„Нежни очи — помисли си той, — и толкова сериозни.“

— Твърде опасно е да има събирания след залез-слънце отвъд стените на замъка.

— Зная. Всеки, който желае, може да присъства на ритуала. Зная, че ти не можеш. Съжалявам. Струва ми се нередно един от шестимата да отсъства, а Кръгът ни да не е цял в такъв момент. — Ръката й отново посегна към кръста. — Галия не е твоята страна, зная, но моментът е важен — заради всичко, което предстои. Повече, отколкото съм подозирала преди. Повече, отколкото бих могла да зная. — Колебливо си пое дъх. — Те са убили баща ми.

— Какво говориш?

— Трябва да се поразтъпча отново. Не ме свърта на едно място. — Бързо стана и разтри ръцете си, за да ги стопли от внезапния хлад във въздуха, в кръвта си. Навлязоха от двора в една от градините. — Не съм казала на никого… не възнамерявах да казвам и на теб. Какъв смисъл има? Нямам доказателства, просто зная.

— Какво знаеш?

Мойра осъзна, че е по-лесно да разговаря с него и да му се довери, отколкото бе предполагала, защото той държеше на логиката и яснотата, колкото и тя.

— Единият от двамата убийци на майка ми, които доведохте. Онзи, с когото се бих. — Протегна ръка и Кийън забеляза усилията й да възвърне самообладанието си. — Преди да го убия, каза нещо за баща ми и смъртта му.

— Най-вероятно е било опит да те извади от кожата ти, да те разсее.

— Постигна тази цел, но имаше нещо повече. Дълбоко в себе си го зная. — Мойра го погледна и притисна ръка към сърцето си. — Стигнах до това прозрение, докато гледах създанието, което унищожих. Убили са не само майка ми, а и баща ми. Мисля, че Лилит отново е изпратила точно тях, защото първия път са успели. Тогава бях дете.

Продължи да крачи напред, приведена под тежестта на мислите си. Диадемата й блестеше на светлината на факлите.

— Всички помислиха, че са станали жертви на освирепяла мечка — той и по-малкият брат на майка ми. Бяха на лов в планината. Вуйчо Ридок не отиде с тях, защото леля ми очакваше дете съвсем скоро. Аз… — Отново замълча, когато наблизо се чуха стъпки, и продължи едва след като заглъхнаха. — Хората, които го намерили и го донесоха у дома, помислили, че е убит от диви зверове. Не са били далеч от истината. — Тонът й стана смразяващ. — Но зверове, ходещи на два крака. Тя ги е изпратила да го убият, за да няма друг наследник, освен мен. — Обърна се към него и червените отблясъци на огъня пробягаха по бледото й лице. — Може би по онова време е знаела само, че владетелят на Галия ще бъде един от Кръга. Или е било по-лесно да убие него, отколкото мен, защото бях почти бебе и никога не оставах без надзор. Решила е, че ще има предостатъчно време да изпрати убийците отново тук. Но вместо мен, те погубиха майка ми.

— И двамата убийци вече са мъртви.

— Нима това е утеха? — попита тя, но оцени опита му да й я предложи. — Не зная какво да чувствам. Но зная, че тя отне родителите ми. Погуби ги, за да спре нещо, което не може да се спре. На Самен ще се срещнем с нея на бойното поле, защото така е писано. Като кралица или не, ще се бия. Убила ги е напразно.

— Ти не си можела да сториш нищо, за да ги спасиш.

„Да, отново утеха“, помисли си тя. Странно защо, но това суховато съждение й я донесе.

— Моля се да е вярно. Но зная, че заради онова, което е било сторено или не, утрешното събитие е много повече от традиция и ритуал. Онзи, който изтръгне меча ще поведе народа в тази война и ще го размаха в памет на покойните ми родители. Тя не успя да го спре. И не ще успее. — Мойра направи крачка назад и вдигна ръка. — Виждаш ли знамената? Виждаш ли дракона и Кладдоу^[1]? Символите на Галия от създаването й. Преди войната да започне, ще поискам да бъде добавен още един.

Кийън се замисли какво би избрала — меч, кол, стрела… Най-сетне се досети. Не оръжие, инструмент за воюване и причиняване на смърт, а символ на надежда и силен дух.

— Слънце, което да огрява света със светлината си.

Изненада, последвана от внезапна радост, озари лицето й.

— Да. Разбираш начина ми на мислене и тази потребност. Златно слънце върху бял флаг, което да символизира светлината, идните дни, за които ще се борим. Това слънце, сиянието и славата му ще станат третият символ на Галия. И проклятие за нея. Проклятие заради злото, което е причинила тук. — Поруменяла, Мойра дълбоко си пое дъх. — Добър слушател си… а аз говоря твърде много. Трябва да дойдеш в приемната. Сигурно другите вече са се събрали за вечеря.

Той докосна рамото й, за да я спре.

— По-рано не вярвах, че си подходяща за кралица по време на война. Сега мисля, че е било един от редките случаи, в които съм грешил.

— Ако мечът е мой — каза Мойра, — ще ти докажа това.

Докато влизаха, Кийън осъзна, че за първи път от познанството си водят толкова дълъг разговор насаме.

— Трябва да кажеш и на другите за баща си. Щом всички сме част от един Кръг, не бива да има тайни, които да отслабват силата му.

— Прав си. Да, напълно си прав.

Тя продължи напред с гордо вдигната глава и с ясен поглед.