Нора Робъртс
Долината на мълчанието (20)

Деветнадесета глава

През по-голямата част от деня Мойра помагаше на Глена да оформя и да зарежда огнени кълба. На всеки един-два часа в кулата идваха няколко души да вземат готовите и да ги подредят на камарата отвън.

— Не съм предполагала, че някога ще го кажа, но магиите могат да са досадно занимание.

— Хойт би казал, че това, което правим тук, е колкото магия, толкова и наука. — Глена изтри потта от челото си с ръка. — Да, и двете могат да са адски скучни. Все пак работата спори повече благодарение на помощта ти. Хойт сигурно ще разглежда карти и ще обсъжда стратегии с Кийън цял ден.

— Което навярно е също толкова досадно.

— Още повече.

Глена отново огледа редицата глинени топки, които бяха оформили, протегна ръце и изрече заклинанието. От мястото, на което стоеше до работната маса, Мойра виждаше, че продължителното използване на магическа сила я изтощава.

Сенките под зелените очи на Глена ставаха все по-тъмни с всеки час. И всеки път руменината на бузите й от убийствената жега изчезваше и лицето й изглеждаше по-бледо и по-изпито.

— Трябва да спреш за малко — каза Мойра, когато Глена завърши заклинанието. — Да подишаш чист въздух, да хапнеш.

— Искам да довърша тази партида, но първо ще спра за минута. Тук вони на сяра. — Отиде до прозореца, отвори го и се наведе навън да вдъхне малко свеж хладен въздух. — О, това се казва гледка! Мойра, ела да видиш. Драконите кръжат над палатките.

Мойра се приближи да погледа драконите, повечето — възседнати от ездачи, които ги учеха да се спускат надолу или да се завъртат по команда. „Бързо схващат“, помисли си тя, загледана в разноцветната феерия на фона на мрачното небе.

— Иска ти се да можеше да ги снимаш или поне да направиш скица.

— Десет години няма да ми стигнат да нарисувам всичко, което видях през последните месеци.

— Толкова ще ми липсвате, когато всичко свърши и си тръгнете оттук.

Разбрала, Глена обви ръка около раменете на Мойра и целуна косата й.

— Знаеш, че ако има начин да идваме, ще ти гостуваме. Имаме ключ от Вратите и ако това, което правим не заслужава благословията на боговете, нищо не би могло.

— Зная, колкото и ужасни да бяха последните месеци, те ми дадоха толкова много. Теб, Хойт и Блеър. И…

— Кийън.

Мойра продължи да се взира в драконите.

— Той няма да дойде отново тук — с или без благословията на боговете.

— Не зная.

— Няма. Дори и да е възможно за него, няма да се върне при мен. — „Малка смърт — помисли си Мойра, — всеки час, всеки ден.“ — Знаех го от самото начало. Това, че ми се иска да не е така, не променя положението и не прави невъзможното възможно. Едно от нещата, които Мориган ми каза за мъдростта, беше да използвам и ума, и сърцето си. И с двете зная, че не можем да бъдем заедно. Ако опитаме, и двамата ще се терзаем толкова, че никой от нас няма да го превъзмогне. Не исках да се примиря. Направих нещо, заради което се срамувам от себе си, и го нараних.

— Как?

Преди Мойра да отговори, при тях влезе Блеър.

— Какво става тук? Разговор по женски? Каква е темата? Мода, храна или мъже? Оохо! — промълви тя, когато двете се обърнаха и видя лицата им. — Явно става дума за мъже, а нямам шоколад за утеха. Слушайте, няма да се бъркам, исках само да ви кажа, че са видели последните бойци да идват насам. Ще пристигнат след около час.

— Добра новина. Почакай, нали можеш да останеш за малко? — попита Мойра. — И ти трябва да чуеш онова, което се канех да призная. И двете влагате сърцата и кръвта си в това начинание. Вие сте най-добрите приятелки, които съм имала или ще имам.

— Какъв сериозен тон. Какво си направила, Мойра? Решила си да преминеш към тъмната страна и да се сдружиш с Лилит?

— Не е далеч от истината. Помолих Кийън да ме направи като себе си.

Блеър кимна и се приближи.

— Не виждам следи от ухапване по врата ти.

— Защо не сте ядосани или поне изненадани? Нито една от вас.

— Мисля — бавно заговори Глена, — че на твое място бих сторила същото. Зная, че бих го пожелала. Ако останем живи, ние с Блеър ще останем заедно с любимите си. А ти не можеш. Нима очакваш да те съдим, защото си потърсила начин да промениш това?

— Не зная. Навярно щеше да ми е по-леко, ако ме съдехте. Използвах чувствата му към мен като оръжие. Поисках го… отчаяно го умолявах, в много интимен момент.

— В момент на страст — заключи Блеър. — Аз бих избрала същата тактика. Отказал е, което доказва, че не може да има съмнение какво означаваш за него. На твое място бих се чувствала малко по-добре, ако зная, че той също ще е самотен и ще страда след раздялата.

Мойра се засмя изненадано.

— Не го мислиш наистина.

— Казах го на шега, но дълбоко в себе си… не зная. Може би. Съжалявам, че за теб краят няма да е щастлив. Искрено.

— Е, може би всички ще имаме късмета да умрем в битката утре вечер. Така няма да съм самотна и да страдам.

— Позитивно мислене. Това е ключът.

Вместо шоколад, Блеър я прегърна. И срещна погледа на Глена над рамото й.

 

 

Мойра знаеше, че е важно последните бойци да бъдат посрещнати лично от своята кралица и колкото може повече от тях да я видят в часовете преди последния поход. По здрач закрачи между палатките заедно с близките си от кралското семейство. Размени по няколко думи с всеки, когото видя. Беше облечена като воин с кралската мантия, прихваната със семпла брошка с формата на Кладдоу, и меча на Галия на кръста си.

Върна се в къщата късно след здрачаване, за последното стратегическо съвещание на Кръга.

Всички се бяха събрали около дългата маса, освен Ларкин, който стоеше намръщен срещу камината. „Нещо ново — помисли си тя с лека тръпка в корема. — Нова идея.“

Свали мантията си и изпитателно се вгледа в лицата на онези, които вече познаваше толкова добре.

— Какви планове кроите, та Ларкин изглежда така разтревожен?

— Седни — каза Глена. — С Хойт измислихме нещо. Ако се получи — продължи тя, докато Мойра вървеше към масата, — ще спечелим войната.

Щом Мойра чу идеята, леката тръпка се превърна в топка лед. „Толкова рискове — помисли си тя, — толкова голяма опасност от провал и непредвидими последици. Главно за Кийън.“

Но когато го погледна в очите, разбра, че вече е взел решение.

— Ти рискуваш най-много — каза тя. — Времето… миг закъснение…

— Всички рискуваме. От самото начало знаехме с какво се захващаме.

— Никой не бива да поема по-голям риск от другите — намеси се Ларкин. — Така един от нас може да бъде пожертван без необходимост, без…

— Нима мислиш, че на мен ми е леко? — тихо каза Хойт. — Веднъж загубих брат си, а после отново го намерих. Мисля, че и двамата открихме нещо, което преди не сме имали. Сега, докато изпълняваме мисията си, мога да го загубя още веднъж.

— Не ми вдъхвате увереност, че ще се справя. — На масата имаше халба и Кийън стана да си налее бира. — Очевидно фактът, че съм оцелял деветстотин години, не се смята за голямо предимство в трудовата ми биография.

— Аз бих те назначила — каза Блеър и повдигна чашата си. — Да, рисковано е, с много неизвестни, но ако се получи, ще бъде грандиозно. Вярвам, че ще успееш. — Тя докосна чашата на Кийън със своята. — Имаш моя глас.

— Не разбирам от стратегии — започна Мойра. — И магическата ми сила е ограничена. Можете ли да направите това? — обърна се тя към Хойт.

— Мисля, че е възможно.

Той посегна към ръката на Глена.

— Идеята ни хрумна в замъка, когато ти каза нещо — сподели Глена. — Ще използваме символите на Галия. Всичките. Ще бъде силна магия и макар и споена с кръв, ще е чиста.

— Вярвам, че поотделно притежаваме по-голяма истинска сила от Мидиър. — Хойт огледа лицата около себе си. — Заедно ще разбием и него, и останалите.

Мойра се обърна към Кийън.

— Ако се забавиш? Сигнал за теб, за всички нас, щом стъпките са изпълнени…

— Важно е на бойното поле да бъде пролята кръвта на Лилит. Един от нас шестимата трябва поне да я рани. Тази чест се пада на мен — заяви Кийън. — Независимо дали ще победя или не, мой дълг е да се бия с нея. Заради Кинг.

„Заради Кинг — помисли си Мойра — и заради себе си“

Някога и той бе имал нормален човешки живот и го бе загубил, ставайки невинна жертва. Тя бе проляла кръвта му и го бе подмамила да пие от нейната. Сега случилото се помежду им можеше да изиграе съдбовната роля за оцеляването на човечеството.

Мойра стана, поела непосилното бреме върху плещите си, и тръгна към Ларкин.

— Вече е решено. — Погледна четиримата на масата. — Четирима от шестима са съгласни, така че планът ще бъде изпълнен, независимо как ще гласуваме ние с Ларкин. Но е най-добре да сме единни. Всички от Кръга да го приемат, без разногласия и съмнение. — Хвана ръката на Ларкин. — Така ще имаме най-голям шанс.

— Е, добре — кимна Ларкин. — Тогава сме единни.

— Да го обмислим още веднъж. — Мойра се върна до масата. — Подробностите и изпълнението… и после ще съобщим на предводителите.

Щеше да бъде жесток, кървав танц. Мечове, саможертва и магия в съзвучие. И кръв, разбира се. Кръвта бе важна част.

— Подготовката започва сутринта. — Беше станала да налее и да подаде малка чаша уиски на всеки. — После ще се разделим, всеки ще се заеме със задачата си и с благословията на боговете ще сложим край на войната. Мисля, че е уместно да кажа, че ще завърши със символите на Галия. Е, да пием за всички нас и за смъртта на враговете.

Когато отпиха, Мойра отиде до виела.

— Ще посвириш ли? — помоли тя Кийън. — Трябва да звучи музика. Ще й се наслаждаваме в нощта. Нека тя чуе и да затрепери.

— Ти не свириш — промърмори Хойт.

— Някога не говорех и кантонски. Нещата се променят.

Все пак Кийън се почувства малко смутен, когато седна и провери дали струните са добре настроени.

— Какво е това? — полюбопитства Блеър. — Цигулка, болна от рахит?

— Е, може да се нарече прародител на цигулката.

Той засвири бавно, търсейки в себе си пътя от войната към музиката.

Смущението изчезна, когато се потопи в тихата, завладяваща мелодия.

— Прекрасно е — каза Глена. — Малко сърцераздирателно.

Тя не можа да устои и взе хартия и въглен, за да го нарисува, докато свири.

Навън арфи и дървени свирки подеха мелодията.

Всеки тон се отронваше като сълза.

— Имаш дарба — отбеляза Ларкин, щом отзвучаха последните тонове. — И сърце на музикант, честна дума. Но ще изсвириш ли нещо малко по-весело? По-игриво…

Ларкин извади свирката си и поредица жизнерадостни звуци прогониха меланхолията. Навън се присъединиха барабани и рогове, докато Кийън налучкваше ритъма и нотите. С кратък вик на одобрение Ларкин започна да потропва с крака и да присвива колене, а Мойра пляскаше с ръце в такт.

— Хайде! — Ларкин подаде свирката на Блеър и хвана ръцете на Мойра. — Да им покажем как се танцува в Галия.

Мойра със смях подхвана стъпките на нещо, което Кийън би нарекъл братовчед на ирландските танци. Бързо темпо, изправен гръб, енергични движения. Приведен над виела, той леко се усмихна на несломимия човешки дух, докато сенките и светлината на пламъците пробягваха по лицето му.

— Да не ги оставяме да мислят, че са по-добри от нас.

Хойт сграбчи Глена за ръцете и я вдигна на крака.

— Не мога.

— Разбира се, че можеш. В кръвта ти е.

По дъските на пода отекваше тропот на ботуши, който се разнесе навън в нощта, наред с музиката и смеха. „Толкова е човешко, помисли си Кийън. Да приемат радостта и не просто да я изживеят, а да извлекат всяка капка от нея.“

Брат му, който ценеше достойнството си толкова, колкото и магическата си сила, се въртеше лудо със своята сексапилна червенокоса вещица, а тя се заливаше от смях като момиче, опитвайки се да схване стъпките. Коравата преследвачка на демони смесваше народния с хип-хоп от двадесет и първи век и караше своя каубой, дарен с много образи, да се усмихва.

А кралицата на Галия, лоялна и всеотдайно изпълняваща дълга си към своя свят, просто се наслаждаваше на музиката с поруменяло и сияещо лице.

Можеше да загинат утре, всички до един, но боговете им бяха свидетели, че тази нощ щяха да танцуват. Лилит при цялото си могъщество, власт и амбиция, никога нямаше да проумее това. А магията, светлината, която носеха в себе си, щеше да съхрани живота.

За първи път Кийън повярва, че той може и да оцелее, а може би не, но човешкият род ще триумфира. Човечеството не можеше да бъде заличено дори от себе си. Макар и често да бе виждал подобни опити.

Имаше толкова много други като тези петима, готови да се борят, да проливат кръв и пот. И да танцуват.

Продължи да свири, когато Хойт спря за почивка и отпи глътка бира.

— Изпрати я към нея — промълви Кийън.

— Виж я моята Глена, танцува, сякаш е родена за това. — Хойт примигна и смръщи вежди. — Какво каза?

Кийън вдигна поглед, без да се усмихва, въпреки че музиката, която свиреше, бе все така весела.

— Изпрати музиката навън, нека Лилит я чуе, както каза Мойра. Можеш да го направиш. Да натрием носа й.

— Ще го направим. — Хойт сложи ръка на рамото му. — Разбира се.

Силата завибрира и стопли рамото на Кийън, който продължаваше да свири.

 

 

Лилит стоеше в мрака и наблюдаваше поредната тренировъчна схватка на бойците си. Докъдето стигаше погледът й — а тя имаше остро зрение — вампири, полувампири и смъртни слуги съставляваха армията, която бе изградила за стотици години.

Утре щяха да връхлетят хората като чума, превръщайки долината в езеро от кръв.

В него щеше да удави мръсницата, смееща да се нарича кралица, заради онова, което бе сторила с Дейви.

Лора застана до нея и двете се прегърнаха през кръста.

— Разузнавачите се върнаха — докладва тя. — Превъзхождаме врага по численост три пъти. Мидиър идва, както ти заповяда.

— Гледката оттук е чудесна. На Дейви щеше да му хареса.

— Утре по същото време или малко по-късно вече ще сме отмъстили за него.

— О, да! И няма да се задоволим с това. — Лилит усети присъствието на Мидиър, когато се качи на покрива при тях. — Скоро ще настъпи часът — продължи тя, без да се обърне към него. — Ако ме провалиш, лично аз ще прережа гърлото ти.

— Няма да се проваля.

— Утре, когато започне битката, ще бъдеш там. Искам да застанеш на хребета с лице на запад, та всички да те виждат.

— Ваше Величество…

Едва сега Лилит се обърна и сините й очи го изгледаха студено.

— Нима мислиш, че ще те оставя да се спотайваш тук, в защитената територия? Ще бъдеш там, където кажа, Мидиър. И ще стоиш на хребета, откъдето и нашите, и техните бойци ще виждат силата ти. Стимул и за теб, и за тях — добави тя. — Направи мощна магия или ще платиш за своята некадърност по време на битката или по-късно.

— Служа ви вярно от векове, а все още ми нямате доверие.

— Помежду ни няма никакво доверие, Мидиър, само амбиция. Предпочитам да останеш жив, разбира се. — Усмихна му се едва забележимо. — Ще има работа за теб и след победата ми. В Галския замък има деца, защитени засега. Искам ги всичките, когато мракът надделее. Между тях ще избера следващия принц. А останалите ще послужат за хубаво угощение. Ще стоиш горе — каза тя, когато отново застана с гръб към него. — И ще хвърляш умната си сянка. Няма причина за безпокойство. Нали в дима над котела си видял какъв ще е краят? Безброй пъти си ме уверявал в това.

— Ще ви бъда по-полезен тук със…

— Тишина! — сопна се тя и рязко вдигна ръка. — Какъв е този шум? Чувате ли го?

— Звучи като… — Лора намръщено впери поглед в мрака. — Музика?

— Изпраща я магьосникът. — Мидиър повдигна ръце и лице нагоре. — Усещам жалката му нищожна сила в нощта.

— Спри я! Няма да търпя да ми се подиграват в навечерието на съдбовния ден. Просто няма да го позволя. Музика — просъска тя. — Човешки боклук.

Мидиър нехайно отпусна ръце.

— Мога да изпълня молбата ви, кралице моя, но това е наивен и смешен опит да ви ядосат. Вижте как вашата армия тренира, размахва мечове, готви се за битка. А какво правят враговете в тези последни часове? — Той щракна с пръсти и от тях изскочи искра. — Играят си като безгрижни деца. Пропиляват с музика и танци краткото време, което им остава преди клането. Но ако настоявате…

— Почакай. — Лилит отново протегна ръка напред. — Остави ги да се радват на своята музика. Нека срещнат смъртта с танци. Връщай се при котела и дима. И бъди готов да заемеш мястото си утре, да го запазиш. Иначе ще вдигна тост за победата си с твоята кръв.

— Както желаете, Ваше Величество.

— Питам се дали говореше истината — каза Лора, когато отново останаха насаме, — или се боеше да премери силата си с тяхната.

— Няма значение. — Лилит не можеше да допусне нещо да я разтревожи, когато се намираше толкова близо до постигането на жадуваната цел. — Щом получа всичко, което искам, щом разбия онези жалки същества и изпия кръвта на децата им, вече няма да има с какво да ми бъде полезен.

— Разбира се. А и неговата сила може да се обърне срещу теб, когато той постигне това, което иска. Какво предлагаш да правим с него?

— Ще си устроим пиршество.

— Ще си го поделим ли?

— Само двете.

Лилит продължи да наблюдава тренировката. Но музиката, проклетата музика вгорчаваше настроението й.

 

 

Беше късно, когато Кийън легна при Мойра. През последните часове техният Кръг щеше да е разделен на три части. Беше видял ярката светлина на огън и примигващите пламъци на свещи и бе разбрал, че Хойт и Глена са се отдали на страстта си един към друг.

Както той с Мойра. И навярно — Ларкин с Блеър.

— Било е писано да стане така — тихо промълви Мойра. — Шестимата да изградим един кръг и всеки от нас да е по-силно свързан с някого от останалите. Да се съберем, да се учим едни от други. Да открием любовта. А тази къща сияе от любов тази нощ. Това е още една магия, по-мощна от всяка друга. Каквото и да се случи, имаме нея. — Повдигна глава и го погледна. — Онова, което поисках от теб, беше предателство.

— Няма смисъл да го споменаваме.

— Не, държа да ти кажа нещо, което зная със сигурност. Беше предателство към теб, към самата мен, към другите и към всичко, което направихме досега. Ти си по-силен и аз също станах такава. Обичам те с цялото си същество. Това е дар и за двама ни. Нищо не може да ни го отнеме или промени. — Повдигна медальона на врата му. В него имаше не само кичур от косата й. В него бе любовта й. — Не го оставяй тук, когато заминеш. Искам да зная, че ще го пазиш завинаги.

— Ще е с мен, където и да отида. Имаш думата ми. Обичам те с всичко, което съм и което не мога да бъда.

Мойра отново сложи медальона върху гърдите му и ръката си — на безмълвното му сърце. В очите й напираха сълзи, но ги сдържа.

— Не съжаляваш ли?

— За нищо.

— Никой от двама ни не бива да съжалява. Люби ме отново — промълви тя. — За последен път, преди зазоряване.

В мигове на безкрайна нежност изживяваха сладостта от всяко докосване с ръце и устни. Дългите, опияняващи целувки притъпяваха болката, бавните ласки бяха като мехлем за раните, които трябваше да превъзмогнат. Струваше й се, че нейното сърце бие достатъчно силно и за двамата в тази последна нощ.

Очите й се взираха в неговите, жадно поглъщайки лицето му, докато на върха на насладата го видя да полита заедно с нея.

— Кажи ми го отново — прошепна тя. — Още веднъж.

— Обичам те. Завинаги.

Останаха да лежат един до друг в тишината. Всички думи вече бяха изречени.

 

 

Час преди разсъмване шестимата станаха, за да се подготвят за последния поход до бойното поле.

Изминаха пътя на коне, на дракони и пеша, в каруци и фургони. По небето над тях пълзяха облаци, но не скриваха слънцето. Лъчите му проникваха през тях и най-сетне ги разкъсаха, за да озарят пътя към Долината на мълчанието.

Първите пристигнали заложиха капани в сенките и пещерите, под зоркия поглед на ездачи на дракони, които кръжаха над долината и около нея, готови за атака.

Натъкнаха се на капани, приготвени за тях. Бойци попадаха в кървави тресавища, които ги повличаха надолу, и тъмната, бълбукаща течност, черна като катран изгаряше ботушите и плътта им.

— Дело на Мидиър — процеди Хойт през зъби, докато другите тичаха да спасят колкото могат.

— Спри го! — изкомандва Кийън. — Ще настане паника още преди да сме започнали.

— Полувампири! — изкрещя Блеър от въздуха, възседнала дракон. — Около петдесет. Първите редици тръгват.

Спусна се надолу да ги поведе в нападение.

Летяха стрели, мечовете съсичаха наред. В първите часове паднаха петнадесет души от галската армия. Но позициите бяха запазени.

— Искаха само да ни покажат какво ни очаква. — С опръскано от кръв лице, Блеър слезе от дракона. — Но ние им го върнахме тъпкано.

— Някой трябва да се погрижи за убитите и ранените. — Вдъхвайки си кураж, Мойра хвърли поглед към загиналите. — Хойт отблъсва магията на Мидиър. Колко му струва това?

— Ще получи помощ, ако му е нужна. Ще направя още няколко кръга. Да видим дали ни готвят други изненади. — Блеър отново се качи на дракона. — Поддържайте фронта.

— Не се оказахме достатъчно подготвени за капаните, за нападение през деня. — Ларкин прибра окървавения си меч и застина до Мойра. — Но се справихме добре. Можем и още по-добре.

Той сложи ръка на рамото й и я притегли настрана, за да го чуе само тя:

— Глена казва, че някои от тях вече са тук, скрити под земята. Хойт няма как да работи с нея сега, но тя мисли, че двамата с Кийън могат да открият и унищожат поне част.

— Добре. Дори шепа мъртви врагове са победа. Трябва да подкрепя стрелците.

Слънцето се издигна и вече започваше да се спуска. На два пъти Мойра видя земята да се разтваря там, където Глена заби върбова пръчка. После видя и огъня, пламнал от земята, когато слънцето изпепели скритото под нея създание.

„Колко ли има още? — запита се тя. — Сто? Петстотин?“

— Край с магията му. — Хойт попи потта от челото си и се присъедини към нея. — Капаните на Мидиър са затворени.

— Победил си го.

— Не мога да кажа. Може би се е заловил с друга работа. Но засега е отрязан. Тръпки да те побият на тази земя. Сякаш от нея извира зло, готово да те задуши. Ще помогна на Кийън и Глена.

— Не, трябва да си починеш, за да пестиш енергия. Аз ще им помогна.

Разбирайки, че е важно да пази силите си, Хойт кимна. Но очите му бяха мрачни, когато огледаха долината и се спряха на мястото, където работеха Глена и Кийън.

— Няма да ги намерят всичките. Не и на тази земя.

— Невъзможно е. Но всеки враг по-малко е победа.

Стигайки до Глена, Мойра видя признаци на изтощение. Лицето й бе бледо и обляно в пот като на Хойт.

— Време е за почивка — каза й тя. — Отдъхни си. Аз ще поработя.

— Нужна е по-голяма сила от твоята. Аз едва смогвам. — Глена с благодарност пое манерката с вода, която й подаде. — Изровили сме само десетина. Още два часа…

— Спри за малко. — Кийън докосна ръката на Глена. — Изтощена си до крайност и го знаеш. Ако до залез не ти остане никаква сила, каква полза ще има от теб?

— Зная, че са повече. Много повече.

— Тогава ще бъдем готови, когато изскочат от земята. Върви. Хойт се нуждае от теб. И той е на ръба на силите си.

— Добра тактика — каза Кийън на Мойра, когато Глена се отдалечи. — Да използваш Хойт.

— Да, но е самата истина. Изцеждаме и двамата. И теб — добави тя. — Долавям умората в гласа ти. Ще ти кажа същото, което ти каза на нея. Каква полза ще има от теб, ако не ти остане сила до залез?

— Проклетото наметало ме задушава. Но алтернативата не е никак приятна. Имам нужда от храна — призна той.

— Тогава изкачи се на хълма и си вземи. Направихме почти всичко, което можем, всичко планирано до този час.

Мойра виждаше Блеър и Ларкин, Хойт и Глена. Когато слънцето слезеше още по-ниско, отново щяха да обединят силите си. Закрачиха по напуканата земя, преминаха отвъд остров от стърчащи скали и поеха нагоре по стръмния склон.

Всичко в нея трепереше, когато стигнаха до хребета. Дори без магията на Мидиър земята сякаш се разтваряше под краката й.

Кийън извади манерка за вода, в която Мойра знаеше, че има кръв.

— Очакват нещо от теб — заговори Блеър. — Много от бойците ти губят кураж.

— Ако намекваш, че няма да се стегнат и да се бият…

— О, стига с тази галска гордост! — Блеър протегна ръка за мир. — Трябва да им кажеш нещо, да ги надъхаш. Имат нужда от нещо като Речта в деня на свети Криспин.

— Какво е това?

Блеър повдигна вежди срещу Кийън.

— Явно си пропуснала „Хенри Пети“, докато тършуваше в библиотеката на Кийън.

— Все пак книгите бяха твърде много.

— Трябва да повдигнеш духа им — обясни Глена. — За да бъдат готови да се бият и дори да умрат. Напомни им защо са тук, вдъхнови ги.

— Сама ли трябва да го направя?

— Никой друг не би постигнал същото въздействие. — Кийън затвори манерката. — Ти си кралицата и въпреки че ние останалите сме генерали, така да се каже, те се уповават на теб.

— Не зная какво да кажа.

— Ще измислиш нещо. Ние с Ларкин ще съберем войската ти. Да добавим към „Хенри“ и нещо от „Смело сърце“ — обърна се той към Блеър. — Да я качим на кон.

— Страхотно!

Блеър отиде да доведе жребеца на Кийън.

— Какво е казал този Хенри? — попита Мойра.

— Това, което имат нужда да чуят. — Глена стисна ръката на Мойра. — Ти ще направиш същото.