Нора Робъртс
Долината на мълчанието (21)

Двадесета глава

— Нищо не ми идва наум.

— Няма да дойде от ума. Не само оттам. — Глена сложи диадемата върху главата на Мойра. — Умът и сърцето, нали помниш? Вслушай се и в двете и ще намериш правилните думи.

— Иска ми се ти да говориш вместо мен. Но е глупаво да се боя да говоря пред тях — каза Мойра с лека усмивка, — щом не се боя да умра с тях.

— Сложи това. — Блеър й подаде мантията. — Ще изглеждаш добре с развята мантия. И говори високо, малката! Трябва да обереш овациите на публиката.

— По-късно ще те попитам какво означава последното. — Мойра въздъхна тежко и възседна жребеца. — Да вървим!

Когато конят запристъпва напред, сърцето й се преобърна. Там бяха нейните поданици, повече от хиляда силни бойци, застанали с гръб към долината. Щитовете и копията им блестяха дори на чезнещата слънчева светлина, която огряваше лицата на хора, готови да пожертват живота си.

И умът й разбра посланието на сърцето.

— Народе на Галия!

Приветстваха я, когато застана с коня си срещу редиците им. Дори вече пострадалите изричаха името й.

— Народе на Галия, аз съм Мойра, кралицата воин. Аз съм ваша сестра и служа на вас. В този час сме на това място по повеля на боговете, за да изпълним мисията, за която сме избрани. Не познавам лицата и не зная имената на всички ви, но всеки мъж и всяка жена тук са ми скъпи. — Вятърът развя мантията й, когато се вгледа в лицата им. — Тази нощ, когато слънцето залезе, ви призовавам да се биете, да отстоявате суровата земя, вече вкусила от нашата кръв днес. Призовавам ви да се биете, но не за мен. Не за кралицата на Галия.

— Ще се бием за кралица Мойра! — извика някой.

Името й отново отекна с вятъра, изречено от безброй гласове.

— Не, няма да се биете за мен! Нито за боговете. Няма да се биете и за Галия в тази нощ или дори за децата си. Нито за мъжете и жените си, майките и бащите си.

Притихнаха, когато тя продължи бавно покрай редиците, срещайки погледите им.

— Не за тях сте дошли в тази сурова долина, знаейки, че кръвта ви може да напои земята й. Тук сте заради цялото човечество. Вие сте избраниците. Вие сте благословените. Всички светове и всяко биещо сърце в тях е вашето сърце, вашият свят. Ние, избраниците, сме един свят, едно сърце, една цел.

Мантията й шумолеше от вятъра, докато жребецът пристъпваше, и отблясъци от последните слънчеви лъчи пробягваха по златната диадема и острието на меча й.

— Няма да се провалим в тази нощ. Провалът е немислим. Защото когато един от нас падне, друг ще вдигне меч или копие, кол или юмрук срещу заплахата, надвиснала над целия човешки род. Ако и следващият падне, ще дойде трети, четвърти и още много, защото светът тук и врагът никога не е познавал други като нас.

Оловносивите й очи се открояваха на лицето й, сияещо от страст. Гласът й се носеше във въздуха и думите отекваха силно и ясно.

— Тук, на тази земя, ние ще ги пратим в ада — продължи тя, надвиквайки възгласите, които се надигнаха като вълна. — Няма да се предадем в тази нощ, няма да се провалим в тази нощ, а ще устоим и ще тържествуваме. Вие сте сърцето, което те никога не могат да имат. Вие сте духът и светлината, които те никога не ще познаят отново. Нощта на Самен ще бъде възпята, всяко следващо поколение ще слуша легенди за битката в Долината на мълчанието. Децата ни ще сядат до огнището и ще разказват за славния ни подвиг тук. В тази нощ. Залезът идва.

Мойра извади меча си и посочи с него на запад, където хоризонтът бе обагрен в яркочервено.

— Щом падне мрак, ще се втурнем с мечовете, сърцата и духа си срещу тях. И боговете са ми свидетели, кълна се, че ще накараме слънцето отново да изгрее.

Тя изстреля огнен лъч към небето.

— Не е зле — успя да каже Блеър, когато отново отекнаха поредица възгласи. — Твоето момиче има дар слово.

— Просто е… блестяща. — Кийън не откъсваше поглед от нея. — Как не ги заслепява?

— Тя каза истината — отбеляза Хойт. — Никога не са виждали други като нас.

Предводителите тръгнаха с частите си, за да заемат позиции. Мойра се отдалечи и слезе от коня.

— Време е — каза тя, с протегнати напред ръце.

Шестимата застанаха в кръг, за да скрепят тази последна връзка. После се разделиха.

— Ще се видим на финала. — Блеър широко се усмихна. — Разбий ги, каубой!

Скочи на дракона си и се издигна високо.

Ларкин се метна на своя.

— Последният, влязъл в кръчмата след победата, черпи.

После полетя нагоре, далеч от Блеър.

— Нека бъдем благословени. Да им разкажем играта.

Хойт и Глена поеха към позициите си, но Мойра бе видяла двамата братя да се споглеждат.

— Какво става с Кийън? Не лъжи сега, когато сме толкова близо до почти сигурна смърт.

— Поиска да му дам дума. Ако успеем да приведем магията в действие, поиска думата ми, че няма да го чакаме.

— Но не можем…

— Беше последната му молба към мен. Дано не се окажем изправени пред този избор.

Мойра застана до Кийън.

— Победа — пожела му тя — и още хилядолетие живот.

— На това се надявам. — Той прикри лъжата, хващайки ръцете й за последен път и притискайки ги към устните си. — Победа, мо крий, и изживей живота си достойно!

Преди Мойра да каже още нещо, Кийън възседна коня си и се понесе в галоп.

От въздуха Блеър крещеше команди, направляваше дракона с крака и оглеждаше земята за онова, което щеше да дойде с мрака. Слънцето се скри, над долината се спусна нощ и тогава земята изригна. Наизскачаха от пръстта, от скалите и пещерите, многобройни като рояк.

— Време е за шоу — промърмори тя под носа си и зави на юг, когато Мойра и стрелците й атакуваха с порой от стрели. — Задръжте ги, задръжте ги!

Бърз поглед към мястото, където предвожданите от Найл бойци надигаха гласове, й подсказа, че той очаква знак.

„Още малко, още миг“, помисли си тя, докато вампирите нахлуваха в долината и стрелите поразяваха някои от тях, но пропускаха други.

Блеър размаха огнения меч и рязко се спусна надолу. Докато войската настъпваше, дръпна въжето на самара си и хвърли първата бомба.

Полетяха пламтящи парчета глина и когато огънят погълна няколко вампири, отекнаха писъци. Но те продължиха да изникват от земята и да напредват към галите.

Освободен от наметалото, Кийън спря коня си и даде знак на мъжете зад гърба си да забавят темпото. Бомби бълваха огън и изпепеляваха враговете и земята. Но прииждаха още, пълзешком и тичешком, драскаха с нокти и се нахвърляха. С боен вик Кийън вдигна меча си и поведе воините напред през пламъците.

С хвърчащи искри под копитата и звън на стомана той разкъса редиците на настъпващата армия. Враговете обаче отново се съединиха и заобиколиха него и частите, които предвождаше. Писъците заляха долината като порой.

Застанала на високо плато, Мойра сграбчи бойната си брадва. Сърцето й се надигаше до гърлото, докато гледаше как вампирите напредват на изток. Тръгна срещу тях, едновременно с Хойт, и заедно поведоха своите воини покрай вражеските флангове. Сред писъците, звъна на остриета и огъня прозвуча тръбен зов на дракони. Следващата вълна от армията на Лилит наближаваше.

— Стрели! — извика Мойра, когато калъфът й остана празен, и веднага в краката и бе хвърлен нов.

Зареждаше и стреляше, зареждаше и стреляше, докато въздухът се изпълни с толкова гъст дим, че бе невъзможно да използва лъка. Вдигна огнения меч и се втурна с бойците си сред пушека.

Всичко, от което се бе страхувала, всичко, което знаеше и бе зърнала в изпратените от боговете видения, бледнееше пред жестокостта на онова, което се разкри сред дима и мириса на кръв. Съсечени мъже и жени, пепел от пронизани врагове, която се стелеше по земята като черен сняг. Кръвта сякаш извираше и обагряше пожълтелите треви в червено.

Писъци на хора и вампири отекваха в мрака под бледата, почти кръгла луна.

Тя отби удар от меч и тялото й инстинктивно се изви с бързина, постигната с упорити тренировки, за да спре следващия. Когато скочи, за да избегне нисък удар, усети как острието раздвижи въздуха под ботушите й. С яростен вик тя преряза гърлото на нападателя.

През мъглата видя дракона, възседнат от Блеър, да се спуска спираловидно, прободен от стрели отстрани. По земята имаше безброй колове. Мойра грабна един със свободната си ръка, втурна се напред и го заби през гърба в сърцето на вампир, устремил се към Блеър.

— Благодаря. Залегни! — Блеър я побутна встрани и отсече ръката на друг. — Къде е Ларкин?

— Не зная. Не престават да прииждат.

— Помни собствения си призив.

Блеър скочи нагоре, нанесе удар с крака и прониза онзи, когото бе ритнала.

След миг тя отново се изгуби сред вълните от дим, а Мойра продължи да се бори сама за живота си.

Блеър разкъса редицата на враговете, но се озова заобиколена от тях. Бореше се с меч и кол да се придвижи крачка напред. Изведнъж я обля силна струя. Докато нападателите й пищяха от светената вода, която се бе изсипала върху тях, Ларкин излетя от дима и хвана протегнатата й нагоре ръка, за да се качи при него.

— Добра работа — отбеляза тя. — Остави ме. Там на високата гладка скала.

— Ти ме остави. Време е да се пробвам и на земята. Водата свърши, но има две огнени кълба. Вече упорито настъпват и от юг.

— Ще ги посгрея.

Ларкин скочи, а тя се издигна високо.

Хойт обикаляше с очи и с магическата си сила бойното поле. Усещаше студената сянка на Мидиър, но наоколо витаеше толкова мрак и студ, че не бе сигурен откъде идва.

За миг съзря Глена да си проправя път нагоре към хребета. Там, подобно на черен гарван с разперени криле, стоеше Мидиър. С ужас видя как от дълбока пролука в скалите като змия се подаде ръка, която сграбчи Глена за крака. В съзнанието си чу вика й за помощ, докато риташе и драскаше, за да не бъде повлечена надолу, в зиналата пропаст. Макар и да знаеше, че е твърде далеч, той се втурна сред мечовете. Продължи дори когато от върховете на пръстите й изскочиха пламъци и обхванаха онова, което я дърпаше.

Усетил силата й, Мидиър изстреля светкавица, черна като катран, и я повали назад.

Обезумял от страх, Хойт се биеше яростно, не усещайки ударите и получените рани, докато с мъка се придвижваше към нея. Видя кръвта по лицето й, когато тя отвърна на светкавицата на Мидиър с бял лъч.

 

 

Колът премина на косъм от сърцето на Кийън и коленете му се подкосиха от болка. Докато се превиваше, вдигна меча си и почти разсече нападателя надве, преди да се претърколи. В каменистата земя до него се заби копие. Той го сграбчи и повдигна, за да прониже друг в сърцето. После скочи нагоре и с крака блъсна още един към стърчащите дървени колове, забити от галите в земята.

Видя Блеър през дима от огнените кълба и запалените стрели, скочи нагоре и се вкопчи в самара на дракона й, за да се метне зад нея миг преди да изстреля друга бомба.

— Не те видях — извика Блеър.

— Зная. Къде е Мойра?

— Нямам представа. Остани тук. Аз слизам долу.

Блеър скочи върху скална тераса. Той видя как се претърколи и хвърли колове с двете ръце, преди мъглата да я погълне. Завъртя се с дракона си, насочи меча си и изпрати огън. Земята не преставаше да го тегли; опияняващият мирис на кръв и страх събуждаше глад, който го пробождаше като остър кол.

Тогава видя Глена да се изкачва по стръмния склон, обградена от всички страни. Бойната й брадва гореше и всеки път, когато съсечеше враг, към нея вкупом запълзяваха още.

Забелязвайки черния силует на хребета, разбра защо толкова много вампири се втурват срещу една-единствена жена.

Силата на Кръга надделя над глада и той се спусна светкавично към съпругата на брат си.

С енергичен замах на драконовата опашка повали трима надолу по скалите към капани със стърчащи колове и ровове със светена вода. Мечът му унищожи още двама, докато брадвата на Глена продължаваше да превръща враговете в димяща пепел.

— Качвай се!

Кийън се спусна ниско, обгърна талията й с ръка и я повдигна.

— Мидиър… мръсникът…

Разбрал, Кийън отново се издигна. Но опашката на дракона се удари в нещо невидимо, твърдо като скала.

— Издигнал е щит около себе си, страхливецът.

Дишайки тежко и накъсано, Глена потърси с поглед Хойт. Хватката, стегнала дробовете й, отслабна, когато го видя да се бие и бавно да напредва нагоре по склона.

— Остави ме на хребета и продължавай.

— Да бе!

— Налага се, Кийън. Магия срещу магия, затова съм тук. Намери другите и се подгответе, защото — в името на всички богове и богини! — ще доведем този замисъл докрай.

— Добре, Червенокоске. Залагам на теб.

Кийън прелетя над хребета и забави, докато тя се спусна долу. Остави я лице в лице с черния магьосник.

— О, червенокосата вещица е дошла тук да срещне смъртта си.

— Няма да ти доставя това удоволствие.

Вдигна ръка и замахна с брадвата си. Широко отворените му очи й подсказаха, че ходът го е изненадал. Горящото острие на брадвата разсече щита, но не улучи целта. Беше тласната назад, издигна се във въздуха и тежко се стовари на земята.

Въпреки че Глена излъчваше своята магическа сила, изпепеляващите му черни светкавици опариха дланите й. Протегна ръце напред, изправяйки се с мъка.

— Не можеш да ме победиш — каза той, докато мракът трептеше около него. — Видях края ви и твоята смърт.

— Видял си каквото дяволът, на когото си се продал иска да видиш. — Глена изпрати огън и макар той да го отблъсна с едно махване с ръка, знаеше, че е почувствал болка, както тя — от неговите светкавици. — Краят е такъв, какъвто ние решим.

С ледена ярост Мидиър насочи режещ вятър, който се плъзна по кожата й като остриета.

 

 

„Удържаме фронта“, каза си Блеър. Вярваше, че запазват позиции, но при всяка отвоювана от галите педя земя от мрака изникваха още вампири.

Вече не броеше колко е убила. Най-малко десетина с меч и кол и още толкова от въздуха. Въпреки това не бяха достатъчно. Земята бе осеяна с трупове, а дори и тя бе на предела на силите си.

„Време е да започнем с изненадите“, помисли си Блеър и с вик на отмъщение съсече вампир, спрял да се нахрани от един убит.

Завъртя се и докато замахваше с меча си срещу други, видя Глена и Мидиър на високия хребет и борбата на черен срещу бял огън.

Грабна копие от ръката на мъртвец и го хвърли далеч напред. Прониза двама вампири, които се биеха с гръб един към друг, и дървената част премина през сърцата им.

Нещо се спусна отгоре. Сетивата й доловиха само полъх и инстинктът я накара да скочи високо с рязко завъртане. Вдигна меча си веднага щом стъпи на земята и го кръстоса с този на Лора.

— Ето те най-сетне. — Лора бавно придвижи меча си и така двата се озоваха обърнати надолу, с долепени върхове. — Точно теб търсех.

— Е, тук съм. Имаш нещо на лицето. О! Белег? Аз ли ти го оставих? Много жалко.

— Скоро ще разкъсам лицето ти.

— Ще ти се, а? Падаш си по подобни гадости. Стига празни приказки!

— Стига!

Мечовете зазвъняха. После песента им се усили, докато остриетата се срещаха все по-често.

След минути Блеър разбра, че е изправена срещу най-страховития враг в живота си. Макар и да изглеждаше като героиня от евтин порнофилм с прилепналите си кожени дрехи, френската кучка можеше да се бие.

„И да понася удари“, помисли си тя, когато най-сетне проби защитата на Лора и успя да стовари юмрук в лицето й. Острите зъби на вампира одраскаха кожата й, усети парене.

Блеър скочи върху назъбена скала и посегна с меча си надолу. Но само разцепи въздуха, защото Лора се издигна над земята, сякаш имаше криле. Острието й изсвистя покрай лицето на Блеър и върхът разряза бузата й.

— О, дали от това ще остане белег? — Лора се приземи на скалата до нея. — Много жалко.

— Ще зарасне. Нищо от теб няма да остане.

В замяна на първата пролята кръв, по ръката на Лора се плъзна огнен лъч.

Но мечът й отби острието встрани, стана черен и червеният пламък угасна.

— Мислиш, че не сме подготвени? — Лора оголи зъби, докато се движеха и разменяха удари. — Магията на Мидиър е по-силна, отколкото вашите магьосници могат да си представят.

— Тогава защо не е въоръжил всичките ви бойци с мечове като твоя? Явно силата му не е достатъчна.

Блеър отново скочи високо и я тласна назад с крака. Вампирът използва инерцията, за да се издигне, и при спускането замахна с меча си.

Блеър вдигна своя, за да го отбие, но не видя камата, която полетя от другата ръка на Лора. Залитна от болка, когато острието се заби в тялото й отстрани.

— О, колко много кръв! Просто блика от теб. Ммм! — засмя се Лора и издаде звук на наслада, когато Блеър падна на колене. После с искрящо червени очи вдигна меча за смъртоносно пробождане.

Отекна яростен вой и от склона скочи златист вълк, чиито нокти и зъби се впиха в ръката с меча. Но при опита му да захапе гърлото на Лора Блеър изруга.

— Не! Остави я на мен. Даде ми дума. — Задъхана от болка, тя остана на колене, все още със забитата отстрани кама. — Отдръпни се, момче вълче. Стой настрана!

Вълкът се превърна в Ларкин и се отдръпна.

— Довърши я! — изкрещя той с мрачен поглед. — Престани да си играеш с нея!

— Мъж под чехъл, а? — Лора запристъпва в кръг, за да държи под око и двамата — ранената жена и невъоръжения мъж. — Но е прав. Стига сме си играли. Програмата ми е претоварена.

Замахна надолу и Блеър с мъка се надигна, готова да посрещне меча. Мускулите в ръката й крещяха от болка, докато от тялото й струеше кръв и агония.

— Никой не е под чехъл — задъхано каза тя. — Свършено е с теб.

Извади камата и я заби до окървавената дръжка в корема на Лора.

— Боли, но това е стомана.

— Това също.

Със сетни сили Блеър отби меча встрани и заби своя в гърдите на вампира.

— Само ме дразниш. — Лора освободи меча си и го насочи срещу нея. — С кого е свършено сега?

— С теб — отвърна Блеър, когато острието, все още забито в гърдите на противничката й, избухна в пламъци.

С пронизителни писъци Лора политна от скалата. Блеър издърпа меча и с енергично, уверено движение отсече горящата глава.

— Супер!

Блеър се препъна, олюля се и щеше да падне, ако Ларкин не се бе втурнал да я хване.

— Колко е дълбоко? Колко е сериозно?

Той притисна ръка към кървящата й рана.

— Мисля, че извадих късмет. Няма засегнати органи. Бърза превръзка, за да спре кървенето, и отново съм в играта.

— Ще видим. Качвай се.

Ларкин се превърна в дракон и Блеър пропълзя до гърба му. Докато се издигаха, видя Глена на хребета и сблъсъка на силата й с тази на Мидиър. И видя приятелката си да пада.

— Господи, ранена е! Изтощена е. За колко време можеш да стигнеш дотам?

В образа на дракон, Ларкин си помисли: „Не достатъчно бързо“.

 

 

Глена усещаше вкуса на кръв в устата си. Кръв течеше и от десетината драскотини по кожата й. Знаеше, че го е наранила, че е отслабила защитата му, дори силата му.

Но чувстваше, че собствената й сила изтича с кръвта.

Беше направила всичко, на което е способна, а не се бе оказало достатъчно.

— Огънят ти угасва. Останал е само един тлеещ въглен. — Мидиър приближи до мястото, където тя лежеше на обгорялата и окървавена земя. — Но си струва да го изсмуча, заедно с живота ти.

— Ще те задуши — едва промълви Глена. „Пролях кръвта му“, помисли си тя. Капки от нея бяха попили в земята. — Кълна се.

— Ще го погълна за миг. Толкова е малък. Виждаш ли какво става надолу? Онези, на които векове наред съм помагал да се множат, прииждат като рояк. Всичко се случва така, както предрекох. Докато падате един по един, силата ви се влива в мен. Вече нищо не може да я възпре.

— Аз мога.

Целият в синини и кръв, Хойт се прехвърли отвъд върха.

— Ето го и моя герой — успя да процеди тя през зъби, стиснати от болка. — Довърши този тук.

— Задава се още една апетитна хапка.

Мидиър се завъртя и изстреля черна светкавица. Тя засъска, запращя и полетяха кървавочервени пламъци, сблъсквайки се с ослепителнобялото сияние на Хойт. Силата тресна и двамата назад и нажежи въздуха помежду им. Глена се претърколи на земята, за да избегне огнена ивица, и запълзя на четири крака.

Напрегна малкото сила, която й бе останала, за да я добави към тази на Хойт. С трепереща ръка сграбчи кръста на шията си, съсредоточи я в него и я насочи към онзи, който носеше той.

Докато изричаше заклинание, магическите сили — черна и бяла — се бореха на забуления в мъгла хребет и задушния въздух над него.

Огънят, който докосваше кожата на Хойт, режеше като лед. Мидиър жадуваше да достигне до кръвта — вече пролятата и онази, която се надяваше да пролее, за да изсмуче силата му.

Драскаше като нокти и свистеше като остриета, докато във въздуха отекваше магически тътен, а димът се издигаше високо — до трептящата луна. Земята под краката му се пропукваше и под огромния натиск се отваряха дълбоки пропасти.

Докато дробовете му изнемогваха и сърцето му препускаше, волята му потискаше земните потребности на тялото и той забравяше за болката от раните и солената пот, която се стичаше в тях.

Силата му бе всичко. Далеч бе онзи кратък миг в началото на пътешествието, когато му бе хрумнало да посегне към черната магия. Сега, на този хребет, сред океан от кръв и смърт, човешка смелост, саможертва и ярост, се бе превърнал в ярък бял пламък.

Кръстът на врата му хвърли сребристи отблясъци, когато магическата сила на Глена се присъедини към неговата. С една ръка посегна към нейната, сграбчи я здраво, щом пръстите им се преплетоха, и й помогна да се изправи. С другата вдигна меча и горещото му острие засия с чиста бяла светлина.

— Ние сме тези, които ще те погубят — заговори той и Мидиър отби изпратена мълния с меча си. — Ние заставаме с чиста магия, със силата на човешките сърца, за да те победим и пламъците да те погълнат завинаги.

— Проклятие за вас! — изкрещя Мидиър, разпери ръце и изстреля мълнии. По лицето му пробяга страх, когато Глена размаха ръка във въздуха и ги превърна в пепел.

— Не, проклятие за теб!

Хойт вдигна меча си. Белият огън, който заструи от острието, прониза сърцето на Мидиър като стомана.

Там, където падна мъртъв, земята почерня.

 

 

„Горе“, помисли си Мойра. Трябваше да се върне на възвишението и да събере стрелците. Беше чула предупрежденията, че редиците им отново са разкъсани от изток. Запалени стрели щяха да отблъснат нашествениците и да дадат време на бойците й да възстановят строя си. Потърси в суматохата кон или дракон, с който да стигне там, където знаеше, че най-много се нуждаят от нея.

Вдигна поглед и видя Хойт и Глена, обгърнати от бяло сияние, срещу Мидиър. Свеж прилив на надежда я накара да хукне напред. Докато краката й затъваха в земята, прободе приближаващ се враг. Нанесената рана го забави и когато опита да отвърне, Ридок го съсече изотзад.

С настървена усмивка той се втурна с шепа мъже към разкъсаната редица. „Жив е“, помисли си Мойра. Вуйчо й бе жив. Докато тичаше след него, земята се раздвижи под краката й и вълните я повалиха по корем.

Надигайки се, погледът й срещна изцъклените мъртви очи на Излийн.

— Не! Не! Не!

Гърлото на Излийн бе прерязано и кожената каишка, на която Мойра знаеше, че носи дървен кръст, висеше скъсана и напоена с кръв. Мъката я разтърси така дълбоко, че не намери сили да се изправи.

„Все още не е изстинала“, помисли си тя, тресейки се от плач. Ако бе стигнала до нея по-скоро, може би щеше да я спаси.

— Излийн! Излийн!

— Излийн! Излийн!

Имитирайки я с подигравателен тон и гримаса, от мъглата изплува Лилит.

Носеше дрехи на воин в червено и сребристо, а косите й бяха пригладени назад с диадема като тази на Мойра. Мечът й бе окървавен до украсената със скъпоценни камъни дръжка. Щом я видя, през тялото на Мойра преминаха вълни на страх и ярост, които я накараха да скочи на крака.

— Виж се само. — Пристъпвайки около нея, Лилит движеше меча с грация и сръчност — знак, че кралицата на вампирите борави умело с това оръжие. — Дребна и незначителна, обляна в сълзи. Изумена съм, че пропилях толкова време да планирам смъртта ти, когато всичко е толкова просто.

— Няма да победите тук.

„Кралица срещу кралица“, помисли си Мойра и отби първото предупредително замахване на Лилит. Животът срещу смъртта.

— Дишаме във врата ви. Нищо няма да ни спре.

— О, моля те! — Лилит нехайно махна с ръка. — Редиците ви се ронят като трохи, а аз имам още двеста в резерв. Но няма да ги призова сега. Ще бъдем само ти и аз.

Почти без да трепне, Лилит протегна ръка, сграбчи минаващ покрай нея боец за гърлото и счупи врата му.

Отегчено го хвърли на земята и отби огнения меч на Мойра.

— Мидиър свърши добра работа — каза Лилит, когато огънят угасна. — Дълго ще те карам да се мъчиш, смъртна кучко. Ти уби моя Дейви.

— Не, ти си го убила. Навярно сега, когато чудовището, в което го бе превърнала, е унищожено, невинното дете, което е бил приживе, те проклина.

Ръката на Лилит се протегна напред, вместо нокти проблеснаха зъби на змия, които се забиха в бузата на Мойра.

— Хиляди рани. — Кралицата на вампирите облиза кръвта от пръстите си. — Това ще получиш от мен. Хиляди рани, от които армията ми ще изпие кръвта ти до капка.

— Никога не ще я докоснеш отново. — Възседнал жребеца си, Кийън бавно се приближи към тях, сякаш времето бе спряло. — Никога.

— Дошъл си да спасиш любовницата си? — Лилит извади от колана си златен кол. — Позлатен дъб. Поръчах го специално за теб… както те създадох, така ще те унищожа. Кажи ми, нима всичката тази кръв не събужда апетита ти? Топли локви, неизстинали трупове, чакащи да бъдат изцедени. Зная, че жадуваш за този вкус. Аз го заложих в теб и познавам чувството толкова добре, колкото себе си.

— Никога не си ме познавала. Тръгвай! — каза той на Мойра.

— Да, бягай. После ще те намеря.

Лилит полетя към Кийън, но се издигна нагоре и се завъртя над главата му. Когато се спусна, мечът й срещна въздух, защото той бе успял да отскочи назад, и токовете на ботушите му почти докоснаха лицето й.

Движеха се с призрачна бързина и Мойра едва различаваше движенията, а звънът на мечовете отекваше като гръмотевици. Това бе схватка, отредена единствено за него. Но Мойра нямаше да го остави сам.

Скочи на коня и тръгна по окървавените скали, докато се озова на възвишението над тях. Оттам изстреля огън с меча си, за да пресече пътя на бойците на Лилит, които се опитваха да достигнат до кралицата си. Закле се, че тя и Мечът на Галия ще бдят над любимия й до последния миг.

Лилит бе опитен воин, Кийън знаеше това. Все пак бе имала векове на разположение да овладее бойни техники, също като него. Не му отстъпваше по сила и бързина. Може би дори бе по-добра. Отбиваше удари, изтласкваше го назад и ловко се изплъзваше, когато той нападаше.

Знаеше, че тази земя все още е нейна. Черен извор, от който тя се хранеше, а той не смееше. Писъците във въздуха и леещата се като дъжд кръв я зареждаха със сила.

Бореше се с нея и със себе си, с онова, което драпаше с нокти да изскочи от него. Звярът, в който го бе превърнала. Възползвайки се от предимството си, тя отби меча му и в този единствен миг, когато гърдите му останаха незащитени, стовари кола право в сърцето му.

Силата на удара го накара да залитне назад. Но докато тържествуващият й вик отзвучаваше, Кийън все още стоеше срещу нея жив и без рана.

— Как? — бе единственото, което Лилит успя да каже, гледайки го втренчено.

Кийън усещаше отпечатъка на медальона на Мойра върху гърдите си, но болката бе сладка.

— Магия, непозната за теб.

Посегна към нея с меча си и заби върха в белега с форма на пентаграма. От раната потече черна и гъста като катран кръв.

Болката и яростта разяриха демона в нея и очите й станаха убийствено червени. Писъците й раздраха въздуха, когато се устреми към него с нова, необуздана сила. Той нанесе още рани, проля още кръв, отвръщайки на атаките, а медальонът запулсира като сърце на гърдите му.

Мечът й разряза ръката му и повали неговия със звън върху скалите.

— Първо теб! После твоята кучка!

Когато го връхлетя, той сграбчи китката на ръката й, с която държеше меча.

— Така да бъде. По-поетично е.

Тя оголи зъби, готова да ги впие във врата му. Тогава Кийън заби кола, поръчан за него, в сърцето й.

— Бих казал „дано се пържиш в ада“, но дори адът няма да те приеме.

Очите й се отвориха широко и отново станаха сини. Той усети как китката, която притискаше се разпада в ръката му, но очите й продължиха да се взират в неговите още миг.

После от нея остана само пепел в краката му.

— Унищожих те — заяви Кийън, — както ти мен преди векове. Наистина поетично.

Земята се затресе под краката му. „Време е“, каза си той.

Черният жребец скочи от скалата и разпръсна пепелта.

— Ти успя! — Мойра се хвърли от седлото в обятията му. — Победи я. Спечели.

— Това ме спаси. — Кийън извади медальона и й показа дълбоката вдлъбнатина в среброто от заострения връх на кола. — Ти ме спаси.

— Кийън… — Когато скалата започна да се разцепва като яйчена черупка под краката й, Мойра скочи и лицето й отново пребледня. — Бързай! Върви, започва се. Нейната кръв, краят й беше знакът. Вече изричат заклинанието.

— Ти я победи. Ти спечели битката. Помни това.

Притисна я в прегръдката си и впи устни в нейните. След няколко мига вече препускаше като вихър на коня си.

Около нея цареше хаос. Викове и писъци в мъглата, стонове на ранени, безумният бяг на враговете в отстъпление.

От небето се спусна златист дракон с Блеър на гърба. Докато скалата се клатеше под нея, Мойра се хвана за ноктите на Ларкин и полетя над разлюляната земя към високия хребет.

Щом се спусна там, Хойт сграбчи ръката й.

— Сега е моментът.

— Кийън, не можем да сме сигурни…

— Дадох му дума. Трябва да го направим сега.

Повдигна хванатите им ръце, впериха погледи в черното небе и гласовете им се понесоха към него:

— Заплаха тегнеше над нас до този сетен нощен час. Сили сливаме в една над таз зловеща долина. Кръвта на братя и сестри и на демоните зли пропи се в нейната земя, в двубой на мрак и светлина. Слънцето зовем сега. Волята ни е това!

Земята затрепери и вятърът задуха като хала.

— Слънце да изгрее! — извика Хойт. — Да бъде светлина!

— Зората да настъпи! — Гласът на Глена се издигна с неговия и силата нарасна, когато Мойра хвана свободната й ръка. — Да заличи нощта.

— Изгрей от изток — продължи Мойра, взирайки се през дима, който се надигна около тях, когато Ларкин и Блеър се присъединиха към Кръга. — И озари света!

— Появява се! — извика Блеър. — Вижте. Погледнете на изток.

Над сенките на планините небето просветваше и светлината ставаше все по-ярка, докато слънцето се издигна високо като по пладне. Долу бягащите вампири се превръщаха в пепел. Над напуканата камениста земя разцъфтяваха цветя.

— Виждаш ли? — Ларкин стисна ръката на Мойра, а тихият му глас издаде страхопочитание. — Тревата става зелена.

Видя и тревата, и красивите бели и жълти цветове, които изпъстряха зеления килим. Видя телата на загиналите да лежат на свежа слънчева поляна.

Но никъде не видя Кийън.