Нора Робъртс
Долината на мълчанието (8)

Седма глава

Кийън се измъкна и остави Глена с Мойра. От опит знаеше, че жените най-добре се справят с женски сълзи. Неговата реакция след видяното в кристалната сфера не бе страх или облекчение, а искрен гняв.

Беше му отредено да играе ролята на безучастен наблюдател, когато другите се бият. Да седи в уютната приемна с жените на чаша чай, като щастлив дядо.

Тренировките му носеха известно удовлетворение, но не бе участвал в истинска схватка след напускането на Ирландия. Не бе лягал с жена още по-отдавна. Беше лишен от двата най-приятни начина за освобождаване от напрежението и излишната енергия.

Нищо чудно, че се чувстваше така запленен от силата на две проницателни сиви очи.

Можеше да прелъсти някоя слугиня, но бе доста сложно и навярно не си струваше времето и усилията. А и едва ли щеше да се почувства доволен след схватка дори с най-ловкия от хората, които обучаваше.

Ако излезеше на лов, навярно щеше да изплаши поне един-двама от пратениците на Лилит. Но не се решаваше да излезе навън в несекващия дъжд само за да опита късмета си.

В своето време имаше поне работата си. Женска компания — само ако пожелаеше, разбира се, но поне с работа убиваше времето. Безкрайно дългото време.

Сега, когато не разполагаше с никое от тези неща, той се затвори в стаята си. Нахрани се и заспа.

И както никога, от десетилетия за първи път сънува, че преследва човешки същества като плячка.

Силният и остър мирис на човешка плът изпълваше въздуха и се усилваше, когато слабите им и потискани човешки инстинкти все пак ги предупреждаваха за опасността.

Неустоимият естествен аромат събуждаше глад в стомаха му и пориви в кръвта му.

Тя бе най-обикновена проститутка, обикаляща по улиците на Лондон в търсене на клиенти. Млада и доста хубава, въпреки занаята си, което издаваше, че едва ли го упражнява отдавна. Мирисът на секс, който лъхаше от нея, му подсказа, че тази нощ е изкарала добри пари.

От някаква кръчма се чуваха приглушена музика и похотлив пиянски смях, а по улицата тракаше карета. Твърде далечни шумове, за да ги уловят човешките й уши. И твърде голямо разстояние, за да го измине с човешките си крака, ако се опита да избяга.

Бързаше през гъстата жълта мъгла, ускорявайки крачките си, и неспокойно се обърна назад, когато той нарочно й позволи да чуе стъпките му зад гърба си.

Мирисът на страха й бе опияняващ… толкова свеж, толкова жив.

Лесно бе да я хване, да закрие устата й с ръка и да спре писъка, докато с другата усеща учестените удари на сърцето й като на уплашено зайче.

Забавно бе да гледа как очите й преценяват младото му и красиво лице, скъпите дрехи и добиват лукав и похотлив израз, докато той отместваше ръка от устата й.

— Изплашихте едно бедно момиче, сър. Взех ви за разбойник.

— Нищо подобно. — Изтънченият акцент, който използва, бе пълна противоположност на нейния диалектен говор. — Просто имам нужда от малко компания и съм готов да платя цената ти.

С пърхащи мигли и закачлив смях момичето назова сума, несъмнено двойно по-голяма от обичайната й тарифа.

— За толкова трябва доста да се постараеш да ми доставиш удоволствие.

— Съжалявам, че се налага да искам пари от толкова изискан и красив господин, но трябва да изкарвам прехраната си. Имам стая наблизо.

— Няма да ни е нужна.

— О! — Засмя се, когато той повдигна фустите й. — Тук, така ли?

Със свободната си ръка придърпа корсажа й надолу и обхвана гърдите й. Копнееше да почувства ударите на сърцето й — туп-туп-туп. Навлезе в нея с енергични движения, при които голият й задник се удряше в каменната стена на затънтената уличка. Видя шока и изненадата в очите й, че може да й достави наслада.

Онова туптене под ръката му се ускори, дъхът й секна за миг и излезе с въздишки и стонове.

Позволи й да стигне до върха — малък жест от негова страна. Изчака, докато премреженият й поглед срещна неговия, преди да й покаже острите си зъби.

Жертвата изпищя — кратък пронизителен звук, който секна, когато той впи зъби в гърлото й. Тялото й потръпна конвулсивно и го накара да изживее върховен оргазъм, докато се хранеше. Докато убиваше.

Пулсът под ръката му се забави и замря. Спря.

Доволен и сит, я остави да лежи на улицата, сред плъховете, с назованата сума, нехайно захвърлена до нея, и се оттегли през гъстата жълта мъгла.

Събуди се и изрече проклятие. Споменът, изплувал в съня, отприщи у него отдавна потискан глад и страст. Почти усещаше вкуса на кръвта й в гърлото си, почти долавяше примамливия й аромат. Потръпна в мрака, като наркоман в абстиненция, напрегна сили и стана да пийне от заместителя на човешка кръв, който си позволяваше да поглъща.

Това никога няма да ти донесе наслада. Никога няма те изпълни със сила. Защо се бориш срещу природата си?

— Лилит — тихо промълви той.

Позна гласа в съзнанието си, разбра кой и какво му бе внушило онзи сън. Всъщност дали бе спомен? Сега, когато се отърси от него, имаше чувството, че е попаднал в театрална сцена. Но наистина бе убивал проститутки в затънтени улички. Беше убил толкова много, че кой да помни подробностите?

Лилит изплува от мрака. Безброй диаманти блестяха на шията й, на ушите й, китките й, и дори сред буйните й коси. Беше облечена с рокля в кралскосиньо, със самурена кожа по ръба и изрязано деколте, щедро подчертаващо пищната й гръд.

„Постарала се е с тоалета си — помисли си той — за това илюзорно посещение.“

— Ето го моя красавец — замърка тя. — Но изглежда напрегнат и уморен. Нищо чудно, при онова, с което си се заловил напоследък. — Закачливо размаха пръст. — Палавник. Но аз съм си виновна. Не успях да прекарам онези най-важни първи години с теб, а желязото се кове, докато е горещо.

— Ти ме изостави — изтъкна той. Запали свещи, макар и да не се нуждаеше от тях. После си наля чаша уиски. — Уби ме, превърна ме във вампир, насъска ме срещу брат ми, а после ме остави да лежа върху скалите под крайбрежния склон.

— Ти му позволи да те блъсне от ръба. Но беше млад и лекомислен. Какво можех да сторя? — Тя придърпа корсажа си надолу, за да му покаже белега с форма на пентаграма. — Той ме беляза. Завинаги. Не бях в добра форма за теб.

— А после? Дни, месеци и години по-късно? — „Странно“, помисли си Кийън. Досега не бе осъзнавал, че таи в себе си това негодувание и дори болка, която го изгаря отвътре. Като дете, захвърлено от майка си. — Ти ме създаде, Лилит. Даде ми живот, а после ме изостави, по-безчувствено и от улична котка, която се отървава от уродливо коте.

— Прав си, прав си, не мога да го отрека. — Лилит крачеше нехайно из стаята и при всяко завъртане полите й преминаваха през масата. — Не бях достатъчно грижовна, скъпото ми момче. Какво направих, излях гнева си към брат ти върху теб. Срамота! — красивите й сини очи закачливо заблестяха и крайчецът на устните й се изви в чаровна женствена усмивка. — Но ти се справяше толкова добре и сам в началото. Представи си колко шокирана бях, когато Лора ми каза, че достигналите до мен слухове са верни. Че наистина си престанал да ловуваш. О, впрочем тя ти праща много поздрави.

— Така ли? Представям си колко е красива в момента.

Усмивката на Лилит изчезна, а очите й добиха червеникав оттенък.

— Внимавай, или когато настъпи моментът, проклетата преследвачка на демони няма да бъде единствената, която ще разкъсам на парчета.

— Мислиш, че можеш? — Кийън се отпусна на едно кресло с уискито си. — Бих заложил на теб, но няма да получа печалбата си, защото накрая ще си купчина пепел.

— Видях края на тази война в пламъци и дим. — Тя застана до него и се наведе над облегалката, толкова реална, че почти долови аромата й. — Този свят ще изгори. Не ми е нужен. Всеки човек на този проклет остров ще бъде заклан и удавен в собствената си кръв. Най-ужасна смърт очаква брат ти и неговия Кръг. Видях я.

— Твоят магьосник не би посмял да ти покаже друго. — Кийън нехайно сви рамене. — Нима винаги си била толкова доверчива?

— Той ми показва истината! — Лилит се оттласна от креслото и при гневното завъртане полите й се повдигнаха високо. — Защо толкова държиш да участваш в това предварително обречено начинание? Защо се опъваш срещу онази, която ти даде най-ценния дар? Дойдох тук да ти предложа мир, тайно лично споразумение само между теб и мен. Откажи се от това, скъпи, и ще получиш моята прошка. Откажи се и се върни при мен. И когато дойде съдбовният ден, ще получиш не само прошка, а и място сред най-приближените ми. Всичко, за което жадуваш, а си загърбил, аз ще сложа в краката ти — като изкупление за това, че те изоставих, когато се нуждаеше от мен.

— Значи просто се връщам в своето време, в своя свят и всичко ми е простено?

— Имаш думата ми. Но ще ти дам много повече, ако дойдеш при мен. При мен — глезено замърка тя и потърка гърдите си с ръце. — Помниш ли какво изживяхме в онази нощ? Онази искра, топлината й?

Проследи движенията на ръцете й, докато се плъзгаха по тялото й, млечнобели на фона на роклята.

— Помня много добре.

— Мога отново да ти дам това, а и много повече. Ще бъдеш принц в моя кралски двор. И генерал, който ще води армия, вместо да се влачи в калта с онези жалки твари. Ще черпиш с пълни шепи от насладите на всички светове.

— Доколкото си спомням, и миналия път обеща нещо от този род. После останах сам, съкрушен и изгубен, още преди да съм се отърсил от пръстта на гроба.

— И това е наказанието ми. Хайде, ела с мен. Мястото ти не е тук, Кийън. Трябва да се върнеш при себеподобните си.

— Интересно. — Той потупа с пръсти по чашата. — Значи искаш да приема на доверие думата ти, че ще ме наградиш, а няма да ме измъчваш и унищожиш.

— Защо да унищожавам собственото си творение? — отвърна тя със сериозен тон. — И един вече доказал се воин?

— От злоба, разбира се, и защото думата ти е толкова измамна, колкото присъствието ти тук. Но ти давам своята дума по важен въпрос, Лилит, а тя е ясна и тежка като бляскавите камъни, с които си се окичила. Аз ще бъда този, който ще те унищожи. От моята ръка ще срещнеш смъртта си. — Взе нож и прокара острието по дланта си. — Кълна се в собствената си кръв. Моето лице ще е последното, което ще видиш.

Чертите й застинаха в яростна гримаса.

— Обричаш себе си на гибел.

— Не — промълви той, когато образът й изчезна, — ти ме обрече.

Беше нощ. Не можеше да спи повече.

Поне в такъв час можеше да броди, където пожелае, без да се разминава със слугини, стражи и царедворци. Беше му писнало от компанията на хора и вампири. Все още чувстваше нужда от нещо, което да го разведри, да разсее горчилката от съня и последвалото посещение.

С възхищение разгледа архитектурата на замъка. Нещо новаторско за времето си и по-оригинално от сградите, които бе виждал приживе. Беше приказка, отвътре и отвън, с трептящата светлина на факлите, закрепени в поставки с форма на дракон, с гоблените с феи и пиршества, с лъскавия мрамор, искрящ като скъпоценни камъни.

Разбира се, този замък не бе построен за укрепление, а по-скоро за да бъде разкошен дом. Подобаващ на една кралица. Преди Лилит Галия бе съществувала в мир и бе влагала енергията и интелекта си в изкуство и култура.

В тишината и мрака Кийън имаше достатъчно време да изучава и съзерцава произведенията на изкуството — картини, гоблени, фрески и резби. Можеше да пристъпва безшумно сред наситения с ухания на парникови цветя въздух или да разглежда книгите, подредени на високи рафтове в библиотеката.

Още от създаването си Галия бе земя на изкуството, книгите и музиката, а не на войни и оръжия. Колко странно и жестоко бе от страна и на богове, и на демони да изберат това място за арена на кървави битки.

Библиотеката, както бе споменала Мойра, когато се бе влюбила в неговата, бе тих храм на книгите. Вече бе прекарал известно време с тях и му се струваше интересно и забавно, че не са твърде различни от написаните през неговия живот.

Дали ако оцелееше, Галия щеше да роди свой Шекспир, Ийтс, Остин? Дали живописта щеше да разцъфти в ренесанс и да създаде своя версия на Моне или Дега?

Интересна мисъл.

Засега се чувстваше твърде неспокоен, твърде раздразнителен, за да се уедини с книга, и продължи да крачи по коридорите. Все още имаше неразгледани стаи, а нощем можеше да отиде, където пожелае.

Докато вървеше през сенките, дъждът барабанеше по прозорците.

Премина през зала, която навярно представляваше официална приемна, а сега служеше за оръжейна. Повдигна един меч, прецени тежестта, баланса и остротата му. Въпреки че по-рано бяха посвещавали времето си на изкуство, галските занаятчии знаеха как се изковават мечове.

Времето щеше да покаже дали това е достатъчно. Продължи да крачи безцелно и влезе в друго помещение, което се оказа музикален салон.

В един ъгъл стоеше позлатена арфа. По-малко копие, с традиционната форма на ирландска арфа, красеше статив близо до нея. Откри монохорд, прародител на пианото, с изкусна резба на дървената част. Нехайно докосна струна, звукът бе ясен и чист. В единия край имаше лост и когато го раздвижи, чукчето се плъзна по струните и зазвуча тъжна музика като от гайда.

Имаше изящно изработени лютни и дървени свирки, удобни кресла и столове, и красива камина от местния мрамор. „Прекрасна стая — помисли си той — за музиканти и ценители на изкуството.“

Изведнъж забеляза виела. Повдигна го. Тялото му бе по-издължено, отколкото на цигулката, която щеше да го наследи, и имаше пет струни. Когато тези инструменти бяха популярни, той не бе проявявал интерес към подобни неща. Не, повече си бе падал по убиването на проститутки на тъмни улички.

Но когато пред него имаше цяла вечност, нуждаеше се от интереси и хобита, на които да посвещава години.

Седна с виела в скута си и засвири.

Всичко се върна при него — нотите, звуците — и го успокои, както само музиката можеше. Под съпровода на дъжда се потопи в нея и тя го разчувства до сълзи.

 

 

При други обстоятелства Мойра никога не би могла да се приближи незабелязано.

Беше чула тихата тъжна музика при нощната си разходка. Пое в посоката, от която звучеше, с нетърпението на любопитно дете и застана на прага като омагьосана.

„Значи така изглежда — помисли си тя, — когато наистина е спокоен, а не се преструва.“ Може би така бе изглеждал, преди Лилит да го превърне във вампир. Самотен и малко тъжен мечтател. Всичко, което бе събудил в нея, изведнъж изпълни сърцето й, когато го видя без маска. „Сам — каза си тя, — потърсил утеха в музиката.“ Жалко, че нямаше таланта на Глена, защото изпита желание да го нарисува така, както навярно малцина го бяха виждали.

Очите му бяха затворени и съдейки по изражението му, би казала, че е в плен на някакво загадъчно чувство, нещо между меланхолия и задоволство. За каквото и да мислеше, пръстите му умело се движеха по струните, тънки и издължени, и извличаха от инструмента завладяваща музика.

След миг тя секна така внезапно, че Мойра въздъхна с недоволство, преди да пристъпи напред със свещта си.

— О, моля те, продължавай. Беше прекрасно.

Би предпочел да бе влязла при него с нож, вместо с тази невинна усмивка на вълнение. Беше по нощница, бяла и чиста, с разпуснати коси, които се спускаха като дъжд по раменете й. Светлината на пламъка озаряваше лицето й, изпълнено със загадъчност и романтика.

— Подът е студен за боси крака — бяха единствените му думи, когато стана и остави инструмента.

Онзи загадъчен израз бе изчезнал от очите му, станали отново студени. Разочарована, тя остави свещта.

— Е, нали са моите крака? Никога не си казвал, че свириш.

— Има много неща, които никога не съм казвал.

— Аз нямам никакъв талант, за огромно съжаление на майка ми и на всеки учител, когото е викала да ми преподава уроци. Всеки инструмент, който хвана, издава звук като котка, настъпена по опашката. — Протегна ръка и я прокара по струните. — В твоите ръце беше като магия.

— Имал съм повече години да се усъвършенствам в заниманията, които ми допадат, отколкото ти си живяла. Много пъти повече.

Тя вдигна поглед и срещна неговия.

— Истина е, но и талантът не бива да се подценява. Имаш дарба, защо не можеш да приемеш комплимент за нея с малко повече любезност?

— Ваше Величество — Кийън се поклони дълбоко, — надценявате жалките ми усилия.

— О, престани! — сопна се Мойра и той изненадано се засмя. — Не зная защо все търсиш начини да ме обидиш.

— Просто хоби. Лека нощ.

— Защо? Това е твоето време, нали? Не спиш през нощта. Аз не мога да заспя. Нещо студено… — Потърка лакти и потръпна. — Нещо студено във въздуха ме събуди. — Съсредоточено се взираше в него и той долови внезапната промяна в очите й. — Какво? Какво знаеш? Случило ли се е нещо? Ларкин…

— Няма нищо общо с него. И той, и другите са добре, доколкото зная.

— Тогава какво?

Кийън се подвоуми за миг. Личното му желание да бъде далеч от нея не биваше да надделява над онова, което трябваше да узнае.

— Тук е доста хладно за нощни изповеди.

— Тогава ще запаля камината. — Мойра взе коша с подпалки. — Винаги има уиски в онзи изрисуван шкаф. Бих пийнала.

Нямаше нужда да поглежда към него, за да види как саркастично повдига вежди, преди да отиде до шкафа.

— Нима майка ти не те е учила, че е неприлично да сядаш насаме пред камината с мъж на чаша уиски посред нощ. Особено, ако не е човек?

— Приличието не е първата ми грижа. — Мойра седна на колене и изчака, докато се увери, че торфът се запалва. После стана, настани се на стол и протегна ръка за уискито. — Благодаря. — Отпи първата глътка. — Нещо се е случило тази нощ. Ако засяга Галия, трябва да узная.

— Засяга мен.

— Преживях нещо и мисля, че е свързано с Лилит. Отначало предположих, че просто собствените ми страхове пропълзяват в съня ми, но беше нещо повече. Сънувала съм я няколко пъти. Веднъж ти ме събуди.

След това се бе държал мило с нея, макар и с малко неохота.

— Беше нещо подобно — продължи тя, — но не беше сън. Само почувствах… — замълча и широко отвори очи. — Не, не просто почувствах. Чух те. Чух гласа ти в главата си. „Аз ще бъда този, който ще те унищожи“. Чух те да изричаш това много ясно. Когато се събудих, си помислих, че бих умряла от страх, ако ми говориш толкова студено.

Нещо я бе накарало да стане от леглото. Тогава бе тръгнала по посока на музиката и бе дошла при него.

По-късно, реши той, може би щеше да поразмишлява как е възможно да го е чула или почувствала в съня си.

— Лилит.

— Да. Знаех си. — Загледана в огъня, Мойра потърка двете си ръце от китките до раменете. — Имаше нещо тъмно в студа. Не беше ти.

— Откъде си толкова сигурна?

— Имаш различен… оттенък — довърши тя. — Лилит е черна. Като гроб. Е, и ти не си от най-светлите. Около теб има нещо сиво-синкаво. Като здрач.

— За какво говориш? За аура?

Хладната насмешка в тона му я накара да усети тръпка на срам в тила.

— Виждам я понякога. Глена ми каза да развивам тази способност. Нейната е червеникавозлатиста, като косите й, ако те интересува. И ти ли сънува нещо? Лилит?

— Не. Въпреки че ми изпрати сън, който би могъл да бъде и спомен. За проститутка, която изчуках и убих на мръсна лондонска уличка. — Начинът, по който повдигна чашата си и отпи, бе хладно потвърждение на жестоките думи. — Ако не точно тази, наистина съм изчукал и убил безброй други, така че едва ли има някакво значение.

Погледът й не трепна.

— Мислиш, че съм потресена? Казваш го, и то по такъв начин, за да поставиш жестока преграда помежду ни.

— Вече ни разделя доста жестокост.

— А когато за първи път спаси живота ми в онази нощ на поляната в Ирландия — това не ни разделя. Миналото е зад гърба ти. Нима ме смяташ за толкова наивна, че да не зная, че си бил с какви ли не жени и си убил доста от тях? Подценяваш и мен, и своя избор оттогава насам, като ги пренасяш в настоящето.

— Не те разбирам.

А обикновено онова, което не разбираше, събуждаше любопитството му. Стремежът да го разбере бе вид оцеляване.

— Аз нямам вина. Изразявам се достатъчно ясно, нали? Изпратила ти е онзи сън, за да те обърка.

— Да ме обърка? — повтори той и се отдалечи от огъня. — Ти си необикновено създание. Случката ме развълнува. Смути ме, не мога да намеря по-подходяща дума. Това беше целта й — и успя.

— Постигнала е целта си, да засегне слабото ти място, и тогава е дошла при теб. Или само образът й, както Лора при Блеър.

Той се обърна, вяло придържайки чашата с една ръка.

— Получих извинение от нея, столетия по-късно, за това, че ме изостави няколко дни след пробуждането ми, полумъртъв, след като Хойт ме блъсна от високия ръб.

— Може би закъснението е относително понятие, предвид вечното ви съществуване.

Този път Кийън не можа да сдържи смеха си — искрен, плътен и одобрителен.

— Да, наистина си необикновено създание, с ум като бръснач. Тя ми предложи сделка. Искаш ли да чуеш каква?

— Да, заинтригувана съм.

— Трябва само да се оттегля. Да изоставя теб и останалите и да не участвам в онова, което ще се случи на Самен. Направя ли го, с нея сме квит. А ако премина в нейния лагер, тогава щедро ще ме възнагради. Ще получа всичко, което поискам, и място сред най-приближените й. Както и в леглото й. И всяка друга жена, която пожелая — в своето.

Мойра присви устни и отпи още глътка уиски.

— Ако повярваш в това, значи си по-наивен дори отколкото си въобразяваш, че съм аз.

— Никога не съм бил наивен.

— Така ли? А кой от двама ни е загубил ума си по вампир и се е оставил да бъде ухапан?

— Ха! Имаш право. Но ти никога не си била похотлив млад мъжкар.

— А жените, разбира се, не изпитват потребност от плътски наслади. Предпочитаме да седим, да бродираме и да редим молитви.

Устните му трепнаха.

— Отново имаш право. Впрочем вече не съм млад и зелен и зная, че Лилит възнамерява да ме държи в плен и да ме измъчва. Ще ме запази жив, навярно завинаги, само за… адски мъки. — Кийън се замисли от краткия спор с Мойра. — Или по-скоро ще удържи на думата си — за секса и другите награди, докато й отърва. Знае колко полезен мога да й бъда, поне до Самен.

Мойра кимна в знак на съгласие.

— Ще спи с теб и ще те обсипва с дарове. Ще ти даде висока титла и положение. После, когато всичко свърши, ще те затвори и измъчва.

— Именно. Но нямам намерение нито да бъда измъчван цяла вечност, нито да съм й полезен. Ако не за друго, имам й зъб заради Кинг.

— Навярно отказът ти доста я е ядосал.

Той я погледна с недоумение.

— Тази нощ кралицата е пълна с изненади.

— Ето какво ми подсказва интуицията. Дал си й да разбере, че ще изпълниш докрай мисията си да я унищожиш.

— Заклех й се в собствената си кръв. Драматично — каза той и погледна почти зарасналата рана на дланта си. — Чувствах се като в театрална пиеса.

— Шегуваш се. Това разкрива нещо важно. Изпитваш по-силна нужда да я унищожиш със собствените си ръце, отколкото би признал. Лилит не разбира нито това, нито теб. Нужно ти е не само възмездие, а затварянето на една врата. — Когато той не каза нищо, Мойра наклони глава. — Струва ти се странно, че аз те разбирам по-добре от нея? Познавам те по-добре, отколкото тя би могла да те опознае.

— Мисля, че умът ти работи неуморно — отвърна Кийън. — Почти чувам как колелцата непрекъснато тракат в главата ти. Нищо чудно, че не спиш добре през последните няколко дни — при този ужасен шум…

— Изплашена съм. — Кийън се взираше в нея с присвити очи, но тя не срещна погледа им. — Страхувам се, че ще умра, преди да съм живяла истински. Страхувам се, че ще разочаровам народа си, семейството си, теб и другите. Когато усещам студ и мрак, както тази нощ, но зная в какво ще се превърне Галия, ако тя победи. В зловещо изстинало огнище, черна бездна. Мисълта е толкова разтърсваща, че не ми дава покой.

— Тогава за нищо на света не бива да победи.

— Да. Навярно това е отговорът. — Мойра остави уискито. — Трябва да кажеш и на Глена. Мисля, че по-трудно ще намерим отговори, ако помежду ни има тайни.

— Ако не й кажа, ти ще го направиш.

— Разбира се. Но е по-добре да го чуе от теб. Може да свириш, на който пожелаеш от инструментите, когато идваш тук. Или ако предпочиташ да бъдеш сам, вземи го в стаята си.

— Благодаря.

Мойра леко се усмихна, когато се изправи.

— Мисля, че сега ще мога да поспя малко. Лека нощ.

Кийън остана на мястото си, когато тя взе свещта и излезе. Прекара часове там, в нарушавания само от огъня мрак.

 

 

В хладното дъждовно утро Мойра разговаряше с Тинин, докато той и внимателно подбраните бойци се готвеха са потеглят.

— Ще бъде труден поход.

Тинин се усмихна.

— Дъждът пречиства душата.

— След толкова дъждовни дни душите ни трябва да са кристалночисти. Те могат да излизат навън, когато е мрачно, Тинин. — Мойра леко докосна кръста на гърдите му. — Чудя се дали не е по-добре да изчакаме, докато се проясни, и тогава да тръгнете.

Мъжът поклати глава и погледна към другите.

— Не, милейди, хората ми са готови. Толкова готови, че всяко отлагане ще ги изнерви. Нуждаят се от движение, дори и да е само дълъг поход в дъжда. Обучени сме да се бием — продължи той. — Ако някой излезе насреща ни, ще бъдем подготвени.

— Вярвам във вас. — Трябваше да вярва, познаваше Тинин, откакто се помнеше, в кого другиго можеше да вярва повече? — Ларкин и другите ще ви посрещнат. Очаквам да се върнат по залез, с вест, че сте пристигнали благополучно и сте поели поста.

— Разчитайте на това, както и на мен, милейди.

Тинин хвана двете й ръце.

Като приятел и предводител на първите бойци, които изпраща, тя се наведе и го целуна.

— Вече разчитам — стисна ръката му. — Погрижи се братовчедите ми да бъдат в безопасност.

— Може би това не зависи от мен, милейди. — Тинин отмести поглед от лицето й. — Милорд. Лейди.

Все още хванала ръцете на Тинин, Мойра се обърна към Кийън и Глена.

— Неприятен ден за пътуване — отбеляза Кийън. — Вероятно имат постове по пътя, които ще ви създадат работа.

— Момчетата се надяват на това. — Тинин извърна глава натам, където стотина мъже се сбогуваха със семействата и любимите си, а после срещна погледа на Кийън. — Благодаря ви за часовете… и за синините.

— Докажи, че не са били напразни. Слан лийт.^[1]

— Слан агат.^[2] — Тинин закачливо се усмихна на Глена, докато възсядаше коня си. — Ще изпратя съпруга ви обратно при вас жив и здрав, милейди.

— Постарай се. Бог да те благослови, Тинин!

— В името на кралицата, Ваше Величество — каза той на Мойра и пришпори коня. — Строй се!

Мойра се загледа в разпръснатите мъже, които се подредиха в колона. Проследи братовчед си Орин и още двама предводители на коне, които поведоха войниците й към първата база недалеч от бойното поле.

— Започна се — промълви тя. — Дано боговете ги пазят.

— По-добре сами да се пазят — каза Кийън.

Все пак той остана с нея, докато първият батальон от галската армия се изгуби от погледа им.