Херман Хесе
Курортист (7) (Записки от едно лечение в Баден)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kurgast, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Eternities (2011)
Разпознаване и корекция
NomaD (2011)
Допълнителна корекция
NomaD (2013)

Издание:

 

Херман Хесе

Пътуване към Изтока

 

Съставител: Недялка Попова

Превод от немски: Недялка Попова, Любомир Илиев

Първо и второ издание

 

Рецензент: Красимира Михайлова

Литературна група — ХЛ. 04/9536612611/5557-121-90

Редактор: Красимира Михайлова

Художник Николай Пекарев

Художник-редактор Стефан Десподов

Технически редактор Езекил Лападатов

Коректори: Лили Александрова, Евгения Джамбазова

Дадена за набор януари 1990 г.

Подписана за печат април 1990 г.

Излязла от печат юни 1990 г.

Формат 84×108/32 Печатни коли 37.

Издателски коли 31,08. У ИК 31,79

 

Цена 3,95 лв.

 

ДИ „Народна култура“, София 1990

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от NomaD

Поглед назад

Тази последна страница вече не пиша в Баден. Вече не съм там, вече съм — с глава, пълна с нови опити и планове — отново в моята степ, отново в моята самота и постница. Курортистът Хесе, слава богу, умря и не ни интересува. Вместо него тук отново има един съвсем друг Хесе, наистина също болен от ишиас, но сега той владее болестта, а не тя него.

В действителност, когато напусках Баден, сбогуването ми беше малко трудно. Бях почнал да изпитвам любов към различни неща и хора, от които трябваше да се откъсна — към моята стая, към собственика на хотела, към дърветата, към брега на реката, към лекаря, който при прощалното ми посещение още веднъж чудесно ме увери в оздравяването, към златките, към приветливите хубави сервитьорки Рьозли и Труди и към другите, към игралната зала, към лицата и фигурите на някои страдащи братя. Бъди щастлива, приветлива, винаги в добро настроение, винаги готова да помагаш, помощничко на лекаря при апарата за диатермия! Бъди щастлива и ти, холандска великанке, също и ти, Кезелринг, мой русокос герой!

Много приятно беше сбогуването ми със собственика на „Хайлигенхоф“. Той изслуша усмихнат моята благодарност, похвалата ми за неговия хотел, после ме попита дали лекарят е доволен от мен и моето лечение и когато му разказах, че лекарят много ме е похвалил и че имам изгледи за пълно излекуване, затова мога спокойно да напусна Баден, тогава усмивката му се превърна в доброжелателна шега, приятелски той сложи ръка на рамото ми и каза:

— Да, заминете си истински доволен! Поздравявам ви. Но видите ли, аз зная нещо, което вие може би не знаете — ще дойдете отново тук!

— Да дойда отново? В Баден? — попитах аз.

Той се усмихна ведро:

— Разбира се. Всички идват отново, излекувани или неизлекувани, няма такъв, който да не се е върнал. Следващия път вие ще бъдете вече наш постоянен гост.

Не съм забравил тези прощални думи. Вероятно собственикът на хотела има право. Вероятно ще се върна, веднъж, може би много пъти. Но никога няма да бъда такъв, какъвто бях сега. Отново ще правя бани, отново ще се подлагам на електризации, отново ще бъда добре хранен, навярно пак ще имам депресии и лоши настроения и ще пия или ще играя, но всичко ще бъде съвсем различно, както и моето завръщане в пущинака този път е по-различно от всички предишни. В подробности всичко може да е същото, всичко може много да прилича на сегашното, но като цяло ще бъде ново и различно, над него ще стоят други звезди. Защото животът не е сметка и математическа схема, а чудо. Така е било през всичките ми години; всичко идва отново — същите неволи, същите възжелания и радости, същите изкушения, отново и отново удрям главата си в същите ръбове, боря се със същите дракони, тичам подир същите пеперуди, повтарям същите констелации и състояния — и все пак това е вечно нова игра, винаги красива, винаги опасна, винаги вълнуваща. Хиляди пъти съм бивал дързък, хиляди пъти смъртно уморен, хиляди пъти дете, хиляди пъти стар и студен — и нищо не е траяло дълго, всичко постоянно се е връщало и все пак никога не е било същото. Единството, което почитам зад многообразието, не е скучно, не е сиво, измислено, теоретическо единство. То е самият живот, пълен с игра, пълен с болка, пълен със смехове. Представено е в танца на бога Шива, който танцува, докато строши света на парчета, и в много други картини, то не се съпротивява на никое изображение, на никое сравнение. Ти можеш по всяко време да встъпиш в това единство, то ти принадлежи във всеки момент, когато не познаваш никакво време, никакво пространство, никакво знание, никакво незнание, когато излизаш от условността, където в любов и преданост принадлежиш на всички богове, на всички хора, на всички светове, на всички столетия. В тези мигове преживяваш едновременно единството и многообразието, виждаш край теб да преминават Буда и Исус, говориш с Мойсей, усещаш по кожата си цейлонското слънце, виждаш полюсите, сковани в лед. Десет пъти бях там, отвъд, за краткото време след завръщането ми от Баден.

Следователно не съм „оздравял“. По-добре ми е, лекарят е доволен, но излекуван не съм, болестта може да се върне по всяко време. Освен действителното подобрение от Баден донесох със себе си и това, че престанах да следя така мрачно моя ишиас. Разбирам, че той ми принадлежи, че почтено съм си го спечелил както видимото посивяване на косите ми и че не е особено мъдро просто да го изтриеш, да искаш да го премахнеш с магия. Нека бъдем търпеливи към него, нека го спечелим с примирение!

И ако някога отново отида в Баден, другояче ще влизам в топлата вода, другояче ще възприемам съседите си, ще имам други грижи и игри, друго ще пиша на хартията. Ще съгрешавам по нов начин и ще намирам нови пътища към бога. И винаги ще вярвам, че съм човекът, който действа, разсъждава, живее и знае, че това е Той.

Когато сега обръщам поглед назад към няколкото седмици, прекарани в курорта, у мен, както при всеки обзор, възниква приятната илюзия на превъзходството, на разбирането и вникването, на което в младостта толкова искрено човек се наслаждава при всяко ново стъпало на живота. Виждам страданията на моето „аз“ от недалечното минало, физическите страдания и душевните притеснения и беди, останали зад мен, виждам: фаталното положение е преодоляно и оня Хесе, който до неотдавна така смешно се държеше в Баден, ми се струва, че стои далеч по-ниско от мъдрия Хесе, който в момента обръща поглед назад. Виждам колко пресилено курортистът Хесе е реагирал на жалки дреболии, откривам смешната игра на неговите обвързаности и комплекси и забравям, че тези дреболии ми се струват малки и жалки само затова, защото вече не са актуални.

Но какво е голямо или малко, важно или неважно? Психиатрите обявяват за душевноболен човека, който реагира емоционално и бурно на малки пречки, на малки дразнения, на малки обиди, засегнали самочувствието му, докато същият човек, овладян, може би преживява страдания и разтърсвания, които на мнозинството от хората изглеждат много страшни. А смигат за здрав и нормален човек, когото дълго могат да настъпват по пръстите на краката, без той да забелязва, оня, който без оплакване и ропот понася най-отвратителната музика, най-жалката архитектура, най-замърсения въздух, но удря по масата и призовава дявола, щом при игра на карти загуби и най-малко. В заведенията много често съм виждал хора с добро име, които минават за напълно нормални и почтени, а за една изгубена игра, особено ако искат да прехвърлят на партньора си вината за загубата, толкова фанатично, толкова грубо, толкова свински проклинат и беснеят, че изпитвам силната потребност при най-близкия лекар да направя предложение за изолирането на такъв нещастник. Има най-различни мащаби и всичките могат да се признават, но някои от тях, било в областта на науката или на настоящия обществен морал, няма да ми се удаде да смятам за свети.

И същият човек, който може да се смее над самоописанието на курортиста Хесе и да го намира доста комичен (за което има право), би бил много удивен, ако започне да описва и анализира точно и в подробности една-единствена от собствените си линии на размишление, някоя от своите всекидневни реакции спрямо околния свят. И както под микроскоп нещо иначе невидимо или грозно, влакънце нечистотия, може да се превърне в чудно звездно небе, също така под микроскопа на една истинска психология (каквато още не съществува) всяко, и най-малкото вълнение на една душа, била тя иначе също толкова лоша или глупава, или побъркана, би се превърнало в свята, смирена, благоговейна пиеса, защото в нея не ще се вижда нищо освен един пример, параболично отражение на най-святото, което познаваме — на живота.

Би било дръзко, ако поискам да кажа, че всичките ми литературни начинания от няколко години насам не са нищо друго освен опит, един извършван пипнешком опит по посока на онези далечни цели, леко слабо предчувствие за онази истинска психология с вселенските очи, под чийто взор нищо вече не е малко или глупаво, или грозно, или лошо, а всичко е свято и достопочтено. И от някоя гледна точка наистина е такова.

И ако сега, като се сбогувам с тези страници, с последен поглед обзирам цялата моя баденска епоха, то пак остава една неудовлетвореност, остава мъчителност и тъга. Тази тъга не се отнася за моите глупости, за липсата на търпение, за нервността, за прибързаните ми сурови присъди, накратко, за всички мои човешки несъвършенства и грешки, за които зная, че са дълбоко обусловени и необходими. Не, моята тъга, моето усещане за пустота и болка се отнася за тези записки, за опитите да се обрисува по възможност вярно и искрено едно късче от живота. Аз съм мрачен и засрамен, трябва да го призная, не заради греховете и пороците ми, а изключително заради неуспеха на моя езиков експеримент, за твърде незначителния резултат от моите литературни усилия.

И наистина съществува строго определена точка, в която се корени моето разочарование. Може би ще успея да го изясня чрез сравнение:

Ако бях музикант, без трудност бих написал двугласна мелодия, мелодия, която се състои от две линии, от две тонални и нотни редици, които взаимно си отговарят, взаимно се допълват, взаимно се борят, обуславят, но във всеки случай и във всеки момент, във всяка точка от редицата стоят в най-интимно, най-живо взаимно влияние и двустранно отношение. И всеки, който умее да чете ноти, би могъл да разгадае моята двойна мелодия, винаги да види и чуе към всеки тон и противоположния — брата, врага, антипода. Ето, тъкмо това, тази двугласност и вечно появяваща се антитеза на двойната линия, бих искал чрез моя материал да изразя словесно и се трудих с пот на челото, но не се получи. Непрестанно се опитвам отново и ако моите работи придобиват интензивност и тежест, то е единствено от старанието за нещо невъзможно, стихийната борба за нещо непостижимо. Бих искал да намеря израз за двойствеността, бих искал да напиша глави и изречения, където постоянно и едновременно са доловими съзвучие и несъзвучие, където всяко многоцветие постоянно да подкрепя единството, всичко шеговито-сериозно. Защото за мен животът се състои единствено в това трептене между два полюса, в движението насам и натам между двете основни опори на света. Бих искал постоянно и с възторг да соча щастливото многоцветие на света и също постоянно да напомням, че в основата на многоцветието лежи едно единство; бих желал постоянно да показвам, че красиво и грозно, светло и тъмно, грях и светост винаги само за един момент са противоречия, са противоположности, че те винаги преминават едно в друго. За мен най-възвишените слова на човечеството са ония двойки, в които тази двойственост бива изразена с магически знаци, няколкото тайнствени премъдрости и сравнения, в които големите световни противоречия се разкриват едновременно като необходимост и като илюзия. Китаецът Лаодзъ е оформил много такива сентенции, в които двата полюса на живота, изглежда, се докосват в проблясването на един миг. Същото чудо, още по-благородно и по-просто, още по-искрено, е извършено от много думи на Исус. На тоя свят не зная нищо по-разтърсващо от това, че една религия, едно учение, една психологическа школа през хилядолетията формират знанието за добро и лошо, за справедливо и несправедливо все по-тънко и по-стегнато, поставят все по-високи изисквания за праведност, послушание и покорство, за да се изкачат накрая до своя връх, че пред бога деветдесет и девет праведници значат по-малко от един грешник в момента на неговото преобразяване.

Но може би е голяма заблуда, дори грях от моя страна, дето вярвам, че трябва да служа за прогласяването на това възвишено предчувствие. Може би нещастието на нашия днешен свят е тъкмо в това, че тази върховна мъдрост се предлага на дребно, по всички улички, че във всяка държавна църква заедно с вярата във властта, в кесията и националната суетност бива проповядвана и вяра в чудото Исус, че Новият завет, хранител на най-скъпи и най-опасни мъдрости, се предлага във всеки магазин и мисионерите дори го раздават безплатно. Навярно такива нечувани, смели, дори страховити възгледи и предчувствия, каквито има в някои думи на Исус, трябва да бъдат грижливо скривани и оградени със защитни валове. Навярно би било добре и желателно, ако за да научи една от ония могъщи думи, човек е принуден да пожертва години и да залага живота си така, както прави и за други високи стойности на битието. Ако е така (в някои дни вярвам, че е така), това означава, че и последният писач на забавни четива прави нещо по-добро и по-естествено от този, който се старае да намери израз за вечното.

Това е моята дилема и проблем. Може да се говори много за нея, но не и тя да се разреши. Никога няма да ми се удаде да превия един към друг двата полюса на живота, да запиша двугласието на неговата мелодия. И въпреки всичко ще следвам смътната повеля в сърцето ми и отново и отново ще предприемам опити. Това е пружината, която движи моето часовниче.

Край