Херман Хесе
Курортист (3) (Записки от едно лечение в Баден)

Дневен режим

Когато се заемам да описвам обичайния ход на един курортен ден, то избирам, както е редно, среден ден, който няма изключителен характер, ден полуоблачен или полусин, нормален, без особени външни събития и без особени вътрешни предчувствия и вълшебства. Защото, естествено, тук не само за нервните литератори, а и за цялата тълпа болни от ишиас, според равнището и протичането на лечението им, идват дни, изпълнени с трудности и депресии, и леки, кротки дни на благополучие и разцъфтяваща надежда, дни, в които ние подскачаме, или такива, в които жалко се влачим или безнадеждно оставаме да лежим в леглата. И при всичкото ми старание да конструирам един добре темпериран среден ден, нормален, нито хубав, нито лош бюргерски ден, не мога да си спестя едно мъчително признание, тъй като всеки ден, дори и на курорт, за съжаление започва с утро. Вероятно при мен е свързано с дълбоките ми недостатъци и пороци, с лошия сън, но във всяко отношение отговаря на моята същност, на моята, философия, на моя темперамент и характер, че не умея да осмисля утрото, възхвалявано в толкова много прекрасни стихотворения. Това е позор и ми е трудно да го призная, но какъв смисъл би имало писането, ако зад него не стоеше волята да се каже истината? Сутринта, прославеното време на свежест, на ново начало, на млад радостен подтик, за мен е фатална, досадна и мъчителна, ние взаимно не се обичаме. При това не ми липсват разбиране, умение за съпреживяване на онази лъчезарна утринна радост, която толкова ободрително и ясно звучи в някои стихове на Айхендорф и Мьорике, в стиховете, в картините и спомените аз възприемам утрото също така поетично и от детството ми е останал един полуизтрит спомен за истински утринен въздух, макар от много години, разбира се, нито една-единствена заран да не съм бил истински радостен. И в най-благозвучната изповед на свежия утринен лъх, която познавам, в стиха на Айхендорф „Утрото, то е моята радост“, по който Хуго Волф е създал мелодия, долавям далечен, фалшив тон, колкото и чудновато да звучи, колкото и да ме убеждава сутрешното настроение на Айхендорф, пак не мога истински да повярвам на радостта на Волф от зората и намирам, че той е изобразил едно меланхолно, поетично, копнежно, но не преживяно славене на утрото. Всичко, което прави моя живот тежък и труден и го превръща в опасен, дори омразен проблем, в утрините говори твърде високо и се възправя прекалено властно срещу мен. Всичко, което прави моя живот сладък и красив, и необикновен, цялата благодат, цялото вълшебство, цялата музика сутрин е далеч и едва доловима, звучи едва ли не като сказание и легенда. От твърде плиткия гроб на моя лош, кратък, често прекъсван сън заран се вдигам не окрилен от чувство за възкресение, а натежал, уморен и нерешителен, без всякаква закрила и броня срещу връхлитащия околен свят, който насочва към моите утринно чувствителни нерви всичките си трептения, сякаш през някакъв силен увеличителен апарат ми реве тоновете си с мегафон. Едва към обяд животът става отново поносим и добър, а в щастливи дни в късния следобед и вечерта той е чуден, силен, трепетен, вътрешно озарен от нежна божествена светлина, пълен със законност и хармония, с вълшебство и музика и богато ме обезщетява за хилядите лоши часове.

На друго място при случай мисля да разкажа защо страдането от безсъние и тази утринна мъка ми изглеждат не просто болест, а и порок, защо се срамувам от тях и при това чувствам, че така следва да бъде, че тези неща не бива нито да ги отрека и забравя, нито да искам да се излекуват отвън, че те ми са необходими като тласък и непрекъснато обновяващ се подтик за моя същински живот и неговата задача.

Денят в Баден за мен превъзхожда дните на обикновения живот единствено с това, че докато трае лечението, всеки ден започва с важно централно сутрешно задължение и задача, а тази задача е лека, дори приятна за изпълнение. Имам предвид банята. Когато сутрин се събуждам, все едно в кой час, като първа и най-важна задача пред мен стои не нещо досадно, не обличането, гимнастиката или бръсненето, или четенето на пощата, а банята, приятно топло, спокойно начинание. С леко чувство на шемет се изправям в леглото, с няколко предпазливи упражнения раздвижвам схванатите крака, ставам, намятам халата и бавно крача през полутъмния смълчан коридор към асансьора, който ме отвежда през всички етажи, чак в мазето, където са кабините с ваните. Тук долу е чудесно. Под много старите каменни, кротко ехтящи сводове постоянно цари чудна мека топлина, защото навред ромони топла вода от извора, тук всеки път ме обзема тайнственото сгряващо чувство, че съм в пещера, каквото усещах като малко момче, когато от една маса, два стола, няколко килимчета за пред легло или пътеки си правех пещера. В резервираната за мен кабина ме очаква дълбок, вграден на ниско басейн, пълен с гореща, току-що бликнала от извора вода, бавно влизам в нея по две малки каменни стъпала, обръщам пясъчния часовник и се потапям чак до брадата в горещата тръпчива вода, която има слаб дъх на сяра. Високо над главата ми в кънтящия свод на моята масивно изградена кабина, която много ми напомня манастирска килия, дневната светлина струи през прозорец с матови стъкла; там горе, един етаж над мен, зад млечното стъкло се простира светът, далечен, млечнобял, и никакъв звук не стига дотук. А около мен трепти чудната топлина на тайнствените води, които от хиляди години неспирно текат, затоплени в неизвестната кухня на земята, и слаба струя се влива в моята баня. Според предписанието трябваше колкото може повече да раздвижвам крака и ръце във водата, да правя гимнастически и плувни движения. Най-добросъвестно изпълнявах това в продължение на няколко минути, после обаче лежах неподвижно, попритворил очи, полузадрямал, и гледах тихото непрестанно, стичане на пясъка в часовника.

Един увехнал лист, довян от вятъра през прозореца, малък лист от дърво, чието име не ми идваше наум, лежеше на ръба на моя басейн, виждах го, разчитах руните на неговите ребра и жилки, вдишвах толкова особеното предупреждение за тленност, от която ние тръпнем и без която не би имало нищо хубаво. Чудно е как красота и смърт, удоволствие и тленност взаимно се изискват и обуславят. В себе си и наоколо ясно усещах като нещо осезаемо границата между природа и дух. Така както цветето е тленно и красиво, златото вечно и скучно, така всички движения на природния живот са тленни и красиви, а духът е непреходен, но скучен. В този час го отхвърлях, в никакъв случай не гледах на духа като на вечен живот, а като на вечна смърт, нещо смразено, неплодотворно, безформено, което може да добие очертания и живот само ако пожертва своето безсмъртие. Златото трябва да стане цвете, духът тяло и душа, за да може да живее. Не, в този хладен утринен час между пясъчния часовник и увехналия лист не исках да зная нищо за духа, а в други времена можех много да го почитам, желаех да бъда само тленен, да бъда дете и цвете.

И за това, че бях тленен, след половинчасово лежане в топлите води ми напомни мигът на ставането. Позвъних на прислужника, той се появи, приготви ми затоплена хавлия. Тогава се изправих във водата и вече чувството за тленност, обезсилвайки ме, премина по цялото ми тяло, защото тези бани много изтощават и когато след баня от тридесет или четиридесет минути поискам да се изправя, коленете и ръцете ми се подчиняват само бавно и мъчително. Изпълзях от басейна и наметнах хавлията около раменете си, исках добре да се изтрия, да направя няколко енергични движения, за да се ободря, но не можех, рухнах на стола, чувствах се двестагодишен и ми бе потребно дълго време, за да се изправя, отново да облека ризата и халата си и да тръгна.

Бавно, с подсечени колене вървях под тихите сводове — зад вратите на кабините тук и там шумеше вода — към серния извор, който извираше и кипеше под стъклен похлупак между камъни с жълтеникава наслойка. За този извор може да се разкаже загадъчна история. На ръба на каменния каптаж за ползване от посетителите винаги има две водни чаши, нещо повече, тъкмо това е историята, те липсват, но всеки гост, който жаден се приближи към извора, трябва от собствен опит да разбере, че двете чаши пак са изчезнали. Тогава човек незабавно поклаща глава, доколкото след банята курортистът е в състояние да направи такова движение, извиква прислугата, веднага се явява ту прислужник, ту келнер, ту някоя камериерка или санитарка от банята, ту момчето от асансьора и всички те също клатят глави и не разбират къде ли са се дянали злополучните чаши. Всеки път много бързо донасят нова чаша, посетителят я пълни, пие, оставя я на камъка и си отива; и когато след два часа се върне, за да отпие още глътка, отново няма никаква чаша. Всеки от служителите, на които тази загадъчна история с чашите е досадна и им създава доста работа, има свои собствени обяснения за изчезването на чашите, но всички те не са особено убедителни. Момчето от асансьора например наивно смята, че чашите често биват отнасяни от гостите на хотела по стаите. Като че ли в такъв случай камериерките не биха ги намирали отново, всеки ден! Накратко, работата е необяснима и на мен самия вече най-малкото осем или десет пъти се случваше да ми търсят нова чаша. Нашият хотел има около осемдесет посетители и тъй като тези курортисти са сериозни възрастни хора с подагра и ревматизъм, вероятно не крадат чаши, то предполагам, че това е работа или на маниакален колекционер, или на неземни същества, на воден демон или дракон, който взема чашите може би за да накаже хората, че експлоатират извора, и някога някой щастливец, заблудил се из сводовете на мазето, ще намери входа към тайнствената шахта, където ще са струпани цяла планина водни чаши, тъй като по моите предпазливи пресмятания за една-единствена година там ще са се насъбрали най-малкото две хиляди чаши.

Край този извор сега си напълних чаша топла вода и я изпих с удоволствие. Най-често при това отново сядам и ми е много трудно да се реша пак да стана. Влача се към асансьора, в ума ми са приятните представи за изпълнен дълг и заслужена почивка, защото с банята и пиенето на минерална вода фактически съм изпълнил най-важните предписания за деня. А е все още ранна утрин, най-много седем или седем и половина, до обяд има няколко часа и аз бих дал всичко, за да науча вълшебството как да превърна сутрешните часове във вечерни.

За момента във всеки случай отново ми идва на помощ курортното напътствие, което ми отрежда след банята да се върна в леглото. Моята сънна умора от банята отговаря напълно на предписанието, но по това време на деня животът в хотела отдавна е започнал, дъските на пода припукват под забързаните стъпки на камериерките и момичетата, които разнасят закуски, блъскат се и врати. Тогава вече не може да се мисли за сън, освен за минути, тъй като още не са изнамерени антифони, които действително да закрилят изтънченото, свръхбудно ухо на страдащия от безсъние. Не по-малко приятно е още веднъж да легнеш, още веднъж да затвориш очи, без да мислиш за всички глупави неща, които сутринта изисква от нас: глупавото обличане, глупавото бръснене, глупавото връзване на връзка, глупавото поздравяване с „добро утро“, четенето на пощата, решаването да се заемеш с някаква дейност, повторното възприемане на цялата механика на живота.

В това време лежа в леглото, слушам съседите ми по стая да се смеят, слушам, че се ругае, че се прави гаргара, слушам звънците в коридора да дрънчат, персоналът да тича и скоро разбирам, че няма никакъв смисъл повече да отлагам неотменимото. Хайде, драги, вдигай се! Ставам, мия се, бръсна се, извършвам всички ония сложни действия, които се изискват, за да се вмъкнеш в дрехите и обувките, стягам шията си с яката на ризата, пъхвам часовника в джоба на жилетката, украсявам се с очилата — и всичко това с чувството на затворник, който от десетилетия познава тези предписани задължения и знае, че са за цял живот и никога не ще имат край.

Около девет часа се появявам в трапезарията, блед, мълчалив гост, сядам край моята малка кръгла маса, мълком поздравявам хубавото весело момиче, което ми донася кафе, намазвам си една кифличка с масло, другата мушвам в джоба, разрязвам пликовете на писмата, които лежат пред мен, натъпквам закуската в гърлото си, писмата в джоба на сакото, в коридора виждам да се шляе един курортист, който има желание да беседва с мен и отдалеч ми се усмихва подкупващо и започва да говори, при това на френски, решително и бързо го бутвам, измърморвам едно „пардон“ и се втурвам към улицата.

Тук в курортния парк или в гората ми се удава да прекарам предобеда в мечтаната усамотеност. Понякога успявам и да поработя. Това значи на една пейка в парка, с гръб към слънцето и към хората, да си запиша някои от мислите, които са ми хрумнали и ги нося още от часовете на нощта. Най-често отивам да се разхождам и после се радвам на втората кифличка в джоба ми, защото една от моите най-хубави утринни радости (изразът все пак е твърде силен) е да натроша този хляб и да нахраня многото чинки и синигери. При това по принцип не мисля, че в Германия, на няколко мили оттук, дори на масите на богаташи няма такъв бял хляб и хиляди хора изобщо нямат хляб. Отказвам на тази мисъл, макар да стои толкова близо, достъп до моето съзнание и често намирам, че отказът струва твърде голямо напрежение.

При слънце или дъжд, когато някак си и някъде работя или се разхождам, в края на краищата изкарвам предобеда и наближава върховният час на курортния ден — обядът. Мога да уверя, че не съм от лакомите, но и за мен, човека, който познава радостите на духа и на аскетизма, обедният час е тържествен и важен. Но тази точка изисква по-основно разглеждане. Към натурата и начина на мислене на вече немладия човек, болен от ревматизъм и подагра, както намекнах още в предисловието, спада това, че той е прозрял невъзможността светът да се схваща праволинейно, че проявява усет и внимание към антиномиите, към необходимостта от противоречия и възражения. Курортният живот в Баден с удивителна драстичност дава израз на някои от тези противоречия, без да се докосва до дълбоката им философска основа. Тук могат да се открият много такива метафори. Припомням само, за да избера нещо наистина банално, например многото пейки, поставени навред из Баден. Те подканват всички, които бързо се уморяват, не твърде сигурните в краката си курортисти, да поседнат и си отдъхнат и гостът на града с голяма охота следва приятелската покана. Но едва преседял минута, той ужасен вече се мъчи да се изправи, защото човеколюбивият създател на цялото множество от пейки е бил дълбок философ и ироник — конструирал ги е със седалки от желязо и болният от ишиас, настанил се там, излага най-чувствителните места на заболялото си тяло на унищожително студено течение, при което инстинктът го подтиква незабавно да бяга. Така пейката му напомня колко се нуждае от отдих, а една минута по-късно също толкова ясно, че ядро и извор на живота е движението и че ръждясващите стави се нуждаят не толкова от покой, колкото от тренировка.

Мотат да се намерят много такива примери. Но по-внушително, отколкото при всичко друго, духът на Баден — а той постоянно се движи между антитези — се проявява в трапезарията по време на обяда и вечерята. Тогава там седят десетки болни хора, всеки е донесъл своята подагра или ишиас и всеки е дошъл в Баден може би единствено за това курортът да го избави от страданията му. Съгласно всяка естествена и праволинейна, всяка младежки пуританска житейска мъдрост, основана на ясното и просто учение на химията и физиологията, би следвало на болните най-настойчиво заедно с топлите бани да се препоръча преди всичко спартански просто, безмесно и без употреба на алкохол, диетично хранене, навярно дори и лекуване чрез глад. Но в Баден не се мисли така младежки естествено и едностранчиво, а от столетия градът е прочут също толкова, колкото с баните, и е изобилната и изтънчена кухня; в действителност в страната има малко места и ресторанти, където хората могат така добре и богато да се тъпчат, както правят тук болните с нарушена обмяна на веществата. В Баден най-деликатесните шунки биват поливани с бургундско и най-сочните шницели с бордо, а между супата и печеното плува нежна варена пъстърва и богатите месни блюда са следвани от чудесни сладкиши, пудинги и кремове.

По-рано мнозина автори са се опитвали различно да обяснят тази прастара особеност на Баден. Лесно е да се разбере и оцени тукашната висока кулинарна култура; всеки от хилядите курортисти прави това два пъти дневно; по-трудно е тя да се обясни, тъй като причините за нея са от твърде сложно естество. В следващите редове ще назова някои от най-важните, преди това обаче с цялата си решителност бих искал да отклоня ония направо рационалистични основания, които човек среща толкова често. Много пъти например се чува вулгарни мислители да казват, че добрата кухня в Баден, която е в противоречие със същинските потребности на курортистите, с течение на времето се е развила и се крепи върху конкуренцията между различните хотели, тъй като градът от стародавни времена е бил известен с доброто ядене и всеки собственик на ресторант имал интерес и по отношение на менюто най-малкото да не изостава от конкуренцията. Но тази евтина и повърхностна обосновка лесно може да рухне, защото заобикаля самия проблем и иска да реши въпроса за действителното възникване на добрата баденска кухня, като се позове на традицията и миналото. А най-малко ние можем да се задоволим с абсурдната мисъл, че търсенето на печалба от страна на собствениците на ресторанти било причина за доброто ядене! Сякаш който и да е стопанин би бил заинтересован да увеличава до крайност разходите си за месо, хлебни изделия и сладкиши, и то тъкмо тук, в Баден, където всеки собственик на хотел от столетия има своя магнит за привличане на гости, своята голяма, никога нестихваща атракция в подземието в образа на горещ минерален извор!

Не, би трябвало значително по-надълбоко да копнем, за да дадем теоретическо обяснение на феномена. Тайната не се крие нито в привичките и традициите на миналото, нито в сметките на собствениците, а в самата основа на световното устройство като една от вечните антиномии, които ни е отредено да приемаме. Ако в Баден храната по традиция би била постна и оскъдна, то собствениците биха спестявали две трети от своите разходи и хотелите пак биха били пълни, защото посетителите им няма да бъдат привличани тук от яденето, а гонени насам от трептенията на своя nervus ichiadikus. Но нека предположим, за опит, че в Баден би се живяло рационално, че борбата срещу пикочната, киселина и склерозата не се води само с бани, а и с отказ от алкохолни напитки и с пост — какви биха били предполагаемите резултати? Курортистите щяха да оздравеят и в скоро време из цялата страна, нямаше да има ишиас, който все пак, подобно на всички форми на природата, има право на съществуване и живот. Баните ще станат излишни, а хотелите ще западнат. И ако бихме искали да подценим или уравним тези последни щети, то при липсата на подагра и ишиас в световен план напразното изтичане на скъпоценните извори не би донесло на света никакво подобрение, а тъкмо противното.

Непосредствено след това предимно теологично обосноваване идва психологичното. Кой от нас, курортистите, би искал заедно с баните и масажите, заедно с грижата и скуката да понася още пост и самоизтезание? Не, предпочитаме да бъдем само наполовина здрави, но в замяна да живеем малко по-доволно и по-хубаво. Не сме младежи с безусловни изисквания към себе си и към другите, а възрастни хора, дълбоко заплетени в зависимостите на живота и свикнали да си затварят едното око. Нека обмислим сериозно въпроса: правилно и желателно ли би било всеки от нас чрез едно идеално лечение да бъде изцелен напълно и окончателно и никога да не трябва да умира? Отговорим ли на този малко труден въпрос съвсем добросъвестно, то отговорът ни ще гласи „не“. Не, не искаме да бъдем напълно излекувани и не искаме да живеем вечно.

Предполага се, че всеки от нас, запитан единствено за себе си, навярно по-скоро ще каже „да“. Ако мен, курортиста и писателя Хесе, ме попитат дали съм съгласен на писателя Хесе да бъдат спестени болест и смърт, дали смятам за добро, желателно и необходимо той да живее вечно, то аз, суетен, каквито са литераторите, може би най-напред ще отговоря на въпроса утвърдително. Но щом същият въпрос ми бъде поставен и по отношение на други, на курортиста Мюлер, на болния от ишиас Легран, на холандеца от стая шестдесет и четири, много бързо бих се решил да кажа „не“. Не, в действителност не е необходимо ние, възрастните, вече не твърде хубави хора, пък било и без подагра, да живеем безкрай. Би било дори много фатално, много скучно, много грозно. Не, на драго сърце бихме искали да умрем, но по-късно. А за днес предпочитаме след уморителните бани и мъчително убития предобед да изпитаме нещо приятно, да огризем едно пилешко крилце, да похапнем вкусна риба, да изпием чаша червено вино. Такива сме ние, страхливи и слаби, жадни за удоволствие, стари егоистични хора. Такава е психиката ни, такава е и нашата душа на ревматици и стареещи хора, а и душата на Баден; погледната от тази страна, оправдана е и традицията на баденската кухня.

Достатъчни ли са тези доказателства за оневиняване на нашия приятен живот? Необходими ли са по-нататъшни доводи? Има още стотици. Един-единствен, много прост, трябва да бъде назован, а именно: минералните бани „изсмукват“, което ще рече, след тях се огладнява. И тъй като не съм просто курортист и гастроном, а в други времена съм познавал и противния полюс, радостта от постенето, съвестта ми не се утежнява пред лицето на света, който живее в нищета, ако във вреда на собствената ми обмяна на веществата в течение на три седмици съучаствам в разточителството.

Много се отклоних. Нека се върнем назад към дневния режим! Й така, седя на масата за обяд, виждам как рибата, печеното, плодовете се появяват едно след друго, в паузите дълго и замислено гледам краката на сервиращите момичета, всички в черни чорапи, гледам замислено, макар и не така дълго, краката на главния келнер. Те (краката на главния келнер) са за всички нас, пациентите, скъпа гледка, голяма утеха. Тъкмо този келнер, бездруго много приятен господин, някога страдал от крайно тежка и мъчителна форма на ревматизъм, така че вече почти не можел да ходи, и чрез лечение в Баден оздравял напълно. Всеки от нас знае това, на някои той самият го е разказвал. Ето защо често толкова замислено гледаме краката на главния келнер. Краката на младите сервитьорки обаче, в черни чорапи, без всякакво лечение, от само себе си са толкова стройни и подвижни, че ни се струват достойни за още по-дълбок размисъл.

И тъй като тук живея усамотено, сядането на трапезата е единственият повод, при който мога по-отблизо да се запозная с другите курортисти. Наистина не зная имената им и с малко от тях съм разменял по някоя дума, но ги виждам да сядат, виждам ги да се хранят и при това научавам някои неща. Холандецът, моят съсед по стая, чийто глас всяка вечер и сутрин през стената ограбва часове от съня ми, тук на масата говори с жена си така приглушено, че не бих могъл да позная гласа му, ако не идваше откъм номер шестдесет и четири. Ех ти, кротко момче!

Няколко фигури от нашия обеден театър всекидневно ме радват още с появата на техните силуети, с определеността на ролите им. Тук е една великанка от Холандия, висока два или повече метра и достатъчно пищна, величествена фигура, достойна да представлява наша курфюрстка. Държането й е прелестно; към походката й обаче могат да се предявят изисквания, странно кокетна и опасна, ала почти потискаща е гледката, когато тя пристъпва в залата, опряна на изящен бастун, тънък, сякаш играчка, човек очаква, че всеки миг ще го види да се счупва. Но той вероятно е от желязо!

Тук има и един страхотно сериозен господин, обзалагам се, че е най-малкото парламентарист, всецяло морален, мъжествен, патриотарски, долните клепачи на очите му са малко зачервени и увиснали като на ония верни кучета от Сен Бернар, вратът му — широк и вдървен — би издържал всякакъв удар, челото му е набраздено от бръчки, портфейлът му — надут от законно придобити и точно преброени банкноти, гърдите му са пълни с безупречни, високи, но нетолерантни идеали. Веднъж, в една ужасна нощ, той ми се присъни, сънувах, че този човек е моят баща, а аз стоях; пред него и трябваше да отговарям: първо, заради липсата на патриотизъм, второ, за това, че на хазарт съм загубил петдесет франка, трето, че съм прелъстил едно момиче. В деня след тоя убийствен сън горещо копнеех да видя наяве човека, пред когото насън толкова много трябваше да треперя. Видът му би ме излекувал, защото нали действителността винаги е много по-безобидна, отколкото образът от нашите кошмари, мъжът може би ще се усмихне или ще ми кимне, или ще се пошегува със сервитьорката, или най-малкото физическият му образ ще коригира разкривеното лице от моя сън. Но когато; стана обяд и отново видях строгия господин по време на хранене, той нито ми кимна, нито се усмихна, а седеше мрачен пред своята бутилка червено вино и всяка бръчка на челото и на тила му изразяваше неумолима моралност и решителност, изпитах ужасен, страх от него, а вечерта се молех да не го сънувам, отново.

Тъкмо противното, колко прелестен, колко мил и изпълнен с чар беше господин Кеселринг, човек в най-хубавите си години, професията му не ми бе известна, но трябва да беше идалго или нещо подобно. Светлоруса, копринена коса на вълни обграждаше чистото чело, на бузата му нежно примамваща весела трапчинка, мечтателно и очароващо гледаха светлосини детски очи, красива ръка леко поглаждаше елегантната пъстроцветна жилетка. В тези гърди не можеше да живее никакъв фалш, никакво неблагородно вълнение да помрачи достойнството на тези поетични черти. Розов от темето чак до пръстите на краката, като някакво момиче, рисувано от Реноар, Кеселринг, прелестният, на по-млади години трябва да се е въодушевявал от дяволитите игри на Купидон. Как обаче същото сладко момче ме изплаши и разочарова, когато веднъж в пушалнята на здрачаване ми показа малка джобна колекция от неприлични картички, нямам думи за това.

Най-интересното, най-хубавото същество, което някога съзрях в тази зала, днес го няма, само един-единствен път го видях да седи тук и тогава бе срещу мен, на моята малка кръгла маса, в един вечерен час, имаше весели кафяви очи, дълги интелигентни ръце, сред всички тези пациенти едно самотно цвете, самата младост и прелест. Мила, ела отново, за да се насладиш с мен на вкусните ястия и да опиташ доброто вино и да озарим залата с нашите приказки и нашия смях!

Ние гостите се контролираме взаимно, както е обичайно за местата на летен отдих, само че тук модата и елегантността играят незначителна роля. Но толкова по-точно следим състоянието на нашите събратя, защото в тях виждаме отразени самите себе си. И ако денят е добър за побелелия господин от номер шест и той може сам да стигне от вратата до масата, всички се радваме и всички поклащаме мрачно глави, ако чуем, че госпожа Флури днес трябва да остане в леглото.

След като в течение на цял час сме се хранили добре и сме се наблюдавали взаимно, неохотно прекъсваме удоволствието и напускаме залата на нашето благополучие. За мен вече започва най-леката част на деня. При хубаво време посещавам градината на хотела, където в едно закрито кътче имам оставен шезлонг, а там са и моят бележник, моливът и том от Жан Паул. Най-често около три или четири часа е моят „лечебен сеанс“, това ще рече, трябва да се явя при лекаря и да бъда лекуван от една негова асистентка по най-новите методи. Сядам под кварцова лампа със задължението колкото е възможно да използвам слънчевите сили на този вълшебен фенер и да държа ония части на тялото си, които се нуждаят от това, също колкото е възможно по-близо до отвора. Няколко пъти вече се изгарях. По-късно неуморимата сътрудничка на доктора ме очаква за диатермия. Тя прикрепя малки възглавнички, електрически полюси, около китката на ръката ми, пуска ток, като едновременно с две също такива възглавнички обработва тила и гърба ми, при което не мога да правя нищо друго, освен да викам, ако ми пари твърде много. Съществуваше — още една прелест — възможността по време на тези процедури докторът да влезе и да подхвана разговор с него и макар тази надежда в деветнадесет от двадесетте дни да не се изпълни, все пак трябва да се взема под внимание.

Решавам се на малка разходка и когато минавам покрай вратата на курортния парк, забелязвам голямо оживление и предполагам, че горе в казиното трябва да има концерт, един от многото, каквито уреждат там, но още не бях слушал ни един. И тъй, влизам и намирам в казиното многобройна публика, за пръв път виждам тукашните летовници и болни in corpore^[1]. Стотици колеги и колежки седят по столовете, някои на чаша чай или кафе, други с книги или заети с плетене на чорапи, и слушат малък оркестър, който далеч, в дъното на залата, свири неудържимо. Дълго стоя на вратата, гледам и слушам, тъй като няма свободен стол. Наблюдавам как музикантите се трудят, те свирят сложни пиеси, най-вече от непознати майстори, и не в качеството на тяхното изпълнение е причината, че аз не мога да откликна със симпатия на цялото това начинание. Музикантите вършат своето дело дори много добре. И тъкмо затова желая те да изпълняват подходяща музика вместо всички тия изкусни пиеси, обработки и аранжименти. А всъщност в себе си не искам точно това. С нищо не ще ми е по-добре, ако вместо забавните откъси от „Кармен“ или от „Прилепът“ се изпълнява примерно един Шубертов квартет или дует от Хендел. За бога, ще стане още по-лошо. Някога преживях това при подобен случай. Тогава в слабо посетената зала на кафе-сладкарница първият цигулар от оркестъра изпълни „Чакона“ от Бах и докато той свиреше, моето ухо регистрира, следните едновременни впечатления: двама млади господа платиха на келнерката консумацията си, а тя им връщаше дребни монети, отброявайки ги по масата, на гардероба една енергична дама бурно търсеше чадъра си, около четиригодишно очарователно момченце забавляваше компанията на цяла маса с ясното си звучно чуруликане, освен това биваха местени шишета и стъклени чаши, чаши за кафе и лъжички, а една стара жена с отслабнало зрение събори, за своя собствена неудържима уплаха, чиния сладкиши от масата. Всеки от тия процеси, взет поотделно, беше пълноценен, достоен за моята симпатия и внимание случай, но за едновременното нахлуване на толкова много впечатления не се чувствах дорасъл душевно. А виновна за всичко бе единствено музиката, „Чакона“ от Бах, единствено тя пречеше. Не, музикантите от курортното казино заслужават голямо уважение! Но в този концерт за мен липсваше главното — смисълът. Че двеста души скучаят и не знаят как да прекарат следобеда си, в моите очи не беше достатъчно основание неколцина музиканти да свирят обработки от познати опери. Това, което липсваше на концерта тук, бе просто сърцето, най-съкровеното, необходимостта, живата потребност, напрежението на душите, чакащи избавление чрез изкуството. Може би се заблуждавам. Най-малкото бързо разбирам, че и тази по-скоро невъодушевена публика не е една хомогенна маса, а се състои от много отделни души и една от тези души откликва на музиката с най-тънка чувствителност. Най-отпред в залата, съвсем близо до подиума, седи страстен поклонник на музикалното изкуство, господин с черна брада и златно пенсне, който, силно облегнат назад, със затворени очи, опиянен, поклаща красивата си глава в такт с музиката и когато едно парче свършва, се сепва, отваря очи и пръв подхваща залпа от аплодисменти. Но недоволен от ръкоплясканията, се вдига, пристъпва до подиума, вече привлича вниманието на капелмайстора и го обсипва с думи на въодушевена похвала при нестихналото ръкопляскане на тълпата.

Уморен от стоенето на крака и по-малко увлечен от това представление, отколкото брадатият ентусиаст, при втората пауза тъкмо мисля да се отдалеча, когато от едно странично помещение до ухото, ми стига загадъчен шум. Питам един болен от ишиас, който седи в съседство, и узнавам, че там имало игрална зала. Зарадван забързвам нататък. Правилно, там са наредени палми в ъглите и кръгли плюшени дивани, а на голяма зелена маса, както изглежда, се разиграва рулетка. Промъквам се наблизо, тъй като масата е плътно заобиколена от любопитни, между чиито рамене мога да наблюдавам част от действието. Отначало очите ми се приковават в господина до масата: избръснат, облечен във фрак, човек без възраст, с кестеняви коси и спокойно философско лице, който проявява удивителна сръчност и само с една ръка и с помощта на изящна гъвкава кука или гребло светкавично бързо премества монети по всички полета на масата. Той борави с това гъвкаво гребло за талери, както опитен въдичар, който лови пъстърва, размахва английския стоманен прът, и освен това може така да мята монети, че очертали дъга във въздуха, да падат на желаното поле. И при цялата тази дейност, чийто ритъм се влияе от виковете на неговия по-млад помощник, който пуска топката, спокойното му, обръснато до лъскавина розово лице под кафявите някак безжизнени коси остава винаги еднакво безмълвно и спокойно. Дълго го наблюдавам как седи неподвижно на своеобразно, с особена конструкция столче с наклонена седалка, как в това замръзнало лице се движат бързо само очите, как той мята монетите с играещата си лява ръка и също така с игривата си десница посредством греблото отново ги улавя и бързо ги поставя в ъгъла. Пред него стоят колонки от големи и по-малки сребърни монети, Стинес не би могъл да има повече, и все пак помощникът на господина неизменно пуска топката, която се търкаля по улей, около който има цифри, извиква излязлата цифра, подканя за игра, оповестява, че залогът е направен, предупреждава: „Rien ne va plus.“^[2] И все така сериозният господин край масата продължава да играе и работи. Й в далечните години, в отминалото приказно време преди войната, в годините на моите пътувания и странствалия по много градове на света, често виждах подобни палми и дивани, същите зелени маси и топки и при това мислех за хубавите тревожни разкази за хазарт на Тургенев и Достоевски, а после отново се насочвах към други неща. При по-близко вглеждане тук само едно ми направи впечатление, а именно, че цялата игра се води единствено за собственото удоволствие на господина във фрака. Той хвърли своя талер, премести го от пет на седем, от четно на нечетно число, преброи спечеленото, зачеркна загубеното, но всичко това е негова собствена игра. Никой от публиката не залага, тук са изключително курортисти, повечето от селски произход, които с радост и дълбоко удивление, също като мен, следят действията на философа и слушат френските хладни, сякаш замръзнали викове на помощника му. И сега, когато аз, обзет от състрадание, поставих два франка в ъгъла на масата, до който можех да стигна, петдесет очи се обърнаха към мен, приковани и широко отворени; това ми беше толкова мъчително, че едва изчаках мига, в който моите франкове изчезнаха под греблото, и бързо се отдалечих.

И днес отново прекарах няколко минути пред витрините на Баденщрасе. Там се намират много магазини, където курортистите имат възможност да купят артикулите, без които им се струва, че не могат, а именно илюстровани картички, бронзови лъвове и гущери, пепелници с портретите на прочути мъже (така че купувачът например може да си достави удоволствието всеки ден да угася своята пура в окото на Рихард Вагнер) и много други предмети, за които не се осмелявам да говоря, тъй като, въпреки дългите наблюдения, не успях да открия характера и предназначението им; някои от тях ми се струваше, че служат за култовите потребности на примитивни племена, все пак това можеше да е заблуда, но общо всички те ме натъжиха, след като твърде ясно ми показваха, че и при цялата си добра воля за социализация, пак живея извън бюргерския и реалния свят, не зная нищо за него и също толкова малко някога действително ще го разбера, колкото и аз след всичките си дългогодишни писателски старания някой път ще стана разбираем за този свят. Като гледах витрините, в които не се предлагаха предмети за всекидневна употреба, а така наречените подаръци, луксозни и забавни артикули, ме ужасяваше странността на този свят; от сто предмета се набираха двадесет-тридесет, чието предназначение, смисъл и начин на употреба само съвсем дръзко бях в състояние да предполагам, и нямаше нито един, който бих желал непременно да притежавам. Имаше предмети, при чийто вид дълго трябваше да гадая — дали това се забожда на шапката, или се поставя в джобчето или в чашата с бира, или може би принадлежи към някакъв вид игра на карти? Изложени бяха картини и надписи, девизи и цитати, които произлизаха от съвсем непознати за мен и недостъпни за въображението ми светове, а после добре познати и високо ценени символи бяха употребени по начин, който не можех нито да разбера, нито да одобря. Например резбованата фигура на Буда или на някое китайско божество на дръжката на модерен дамски чадър бе и оставаше за мен загадъчна, чужда и мъчителна, дори злокобна; това едва ли можеше да бъде преднамерено; съзнателно кощунство; какви представи, потребности и душевни състояния обаче бяха накарали предприемчивите хора да ги изработят и какво можеше да подтикне купувача да вземе тези налудничави предмети — ето кое толкова жадно исках да узная и в никакъв случай не можех. Или модерната кафе-сладкарница, където хората сядаха в пет часа. Можех напълно да разбера, че на заможните хора им прави удоволствие да пият чай, кафе и шоколад и с наслада да ядат разбит каймак и скъпи фини пасти. Защо обаче свободни и съвършено разумни хора, наслаждавайки се на тези неща, трябва да бъдат смущавани от натрапливо ласкателна, пресладникава музика, от неизказано притеснено, негосподарско тревожно седене в претъпкани тесни, отрупани с напълно излишен разкош и украса помещения, нещо повече, защо всички тези смущения, неудобства и противоречия изобщо не се възприемат от хората като такива, а още биват и обичани, и търсени — никога не мога да обоснова това и свикнах да го приписвам на моя, както казах, леко шизофреничен начин на мислене. Но все пак този факт ми създава грижи. И същите елегантни, заможни хора, които седят в такова кафене, където лепкаво-сладникавата музика им пречи да мислят, да беседват, дори да дишат, сред недодялан, простоват лукс от мрамор, сребро, килими, огледала, същите хора вечер, привидно очаровани, слушат някой доклад за благородната простота на японския живот, в къщите си имат книги и монашески легенди и словата на Буда в красив печат и подвързия. Разбира се, не искам да бъда фанатик и проповедник на нравственост, дори на драго сърце мога да приема някои сравнително рисковани и опасни пороци и се радвам, когато хората са доволни, защото с доволните хора се живее по-приятно… Но дали тези тук са доволни? Действително ли заслужава да ги има всичкия мрамор, разбития каймак и музиката? Нима същите хора, обслужвани от слуги в ливреи и пред себе си с чинии, пълни с фини сладкиши, не четат в своите вестници ясни съобщения за глад, за въстания, престрелки и екзекуции? Нима отвъд огромните стъкла на елегантните кафе-сладкарници няма един свят, пълен с кървава бедност и отчаяние, пълен с безумие и самоубийства, пълен със страх и ужас? Е, да, зная, всичко това е така, всичко е в някакъв смисъл редно и бог го търпи. Но го зная механично, както се знае таблицата за умножение. Подобно знание не е убедително. В действителност съвсем не намирам всичко това за правилно и желано от бога, а умопомрачително и чудовищно.

Натъжен се отправих към магазините, където са изложени илюстровани картички. Тук чудесно се ориентирам във всичко и смея да кажа, че твърде основно съм изследвал картичките с изгледи от Баден единствено със стремежа чрез този белег за потребностите на средния летовник още по-добре да изуча неговата душа. В сравнително голямо количество са хубавите репродукции на старите ведути^[3] от Баден, а също и на стари картини и медни гравюри със сцени от баните, по които личи, че в предишните столетия в Баден хората наистина са живели и са се къпали, не толкова сериозно и прилично, може би и не толкова хигиенично, колкото днес, но затова пък решително по-весело. Тези стари картини с разните кули и островърхи покриви, с хората в национални носии и костюми, всички настройват човека малко носталгично, макар, естествено, в никакъв случай той да не би искал да живее в ония времена. Всички изгледи от градове, от бани, вре едно дали са от шестнадесетото или от осемнадесетото столетие, несетно и изтихо излъчват безмълвната тъга, която струи от подобни картини, защото всичко, обрисувано там, е хубаво, от всичко се създава впечатлението, че между човека и природата е господствал мир, дърветата и къщите не изглеждат във война едни срещу други. Красотата и целостта сякаш обхващат всичко — от елшовите храсти чак до носията на овчарката, от зъбчатата корона на кулата над градската врата чак до моста и чешмата и до слабото кученце, което пишка до една колона в стил ампир. На някои от тези стари картини се намират дразнещи, глуповати, суетни изображения, но тук не се вижда нищо грозно, нищо крещящо; къщите се редят една до друга като гранични камъни или като птици, накацали на върлина, докато в сегашните градове почти всяка сграда крещи към другата, съперничи й, би искала да я отстрани.

И ми хрумна как веднъж при един хубав празник, когато всички наоколо се разхождаха в костюми от времето на Моцарт, моята любима изведнъж заплака и когато изплашен я попитах за какво, каза: „Защо днес всичко трябва да е толкова грозно?“ Тогава я утеших с думите, че нашият живот с нищо не е по-лош, че той е по-свободен, по-богат и по-велик, отколкото оня, който някога са водили, че под красивите перуки е имало въшки, а отвъд блясъка на огледалните зали и свещниците народите са били гладни и потиснати и че изобщо е добре, дето за далечните времена знаем само най-хубавото, запазени са спомени за тяхната весела, слънчева страна. Но човек не мисли така разумно във всички свои дни.

Нека се върнем назад към илюстрованите картички! Тук в страната има особена категория картички, на които не липсва оригиналност. В народния говор тукашната местност се нарича Рюбли^[4] и затова има различни серии от картички, които изобразяват всякакви сцени от живота на народа: сцени от училището, от казармата, от семейни излети, от сбивания, и всички хора по тези картички са нарисувани като цвекла. Виждаш цвекло — любовна двойка, цвекло-дуел, цвекло-конгрес. Тези картички се радват на голяма популярност, разбира се, с право, но те не развеселяват. Редом с историческите изгледи и сериите за Рюбли следва да се назове и третата, твърде обхватна категория — илюстрациите на еротични сюжети. В тази област, трябва да се предполага, има какво да се постигне и чрез картини от подобен вид в пустинния свят на витрините да се внесе нещо особено, сочност и цвят. Но още в първите дни трябваше да изоставя подобна надежда. С учудване видях, че в този картинен свят тъкмо любовният живот е твърде ограничен. Всичките стотици картички от категорията се отличават с жалка невинност и срамежливост и тук открих, че моят вкус необикновено лошо се пригажда към общоприетия и ако някой ми поръчаше да събера изображения на любовния живот, вероятно бих донесъл картини, напълно различни от тия, които намирах да се предлагат тук. В тях не господстваше нито патосът на чистата еротика, нито поезията на полускритата игра, а навред властваше сладникаво, засрамено годеническо настроение, многото любовни двойки почти винаги бяха облечени грижливо и шик, годениците често в рединготи и с цилиндри, с букети в ръце, понякога над тях грееше луната, а стихът под рисунката се опитваше да обясни положението, като например:

Прекрасно същество, изгрее ли лупата,

от синия ти поглед усмихва се съдбата.

Бях много разочарован от тази категория. Създателите на еротични картички явно бяха възприели от любовния живот само конвенционалната и неинтересната му част. И все пак си записах като пример за популярна поезия от нашето столетие няколко стиха от рода на:

Ръка в ръка с любимия е моят идеал,

свещен съюз между души, сред пламък заискрял.^[5]

Колкото и да не изглеждат майсторски, тия стихове са класически в сравнение с изображението, което придружават. Едно младо момиче, е глава, видимо заимствана от восъчния модел в някакъв фризьорски салон, седи на пейка под дървета, а млад господин, в много хубав костюм, е изправен пред него и зает с това да сваля или да слага своите гласе-ръкавици.

И днес отново спрях за известно време пред тези картини и тъй като почувствах пустота и скука и буйно пламналото желание да обърна гръб на целия достоен за високо уважение свят на концерти, на играчи, на коректни годенически двойки и на изгледи от Рюбли, затворих очи и в сърцето си помолих бог за спасение, защото, както усещах, вече не бях далеч от пристъпа на дълбока разочарованост и вяла отврата от живота, пристъпи, които за съжаление ме изненадваха винаги тъкмо когато, добронамерен и сериозен, правех опит да се преборя с моето отшелничество и странничество и да деля щастие и мъка с ближните си.

И бог ми помогна. Едва притворил очи и отвърнал сърце от света на курорта и на Рюбли, обзет от искрен копнеж по един поздрав и звук от другите, по-близки за мен, по-свети сфери, и ето че имах спасително хрумване. А то се отнасяше за един отдалечен, известен не на всички гости в нашия хотел кът, където собственикът, който притежаваше толкова много приятни черти, бе поставил две млади уловени златки в затвор от тел с хуманни размери. Внезапно изпитах силно желание да видя златките и слепешком му се поддадох, бързо се върнах в хотела и отидох при клетката на животните. Едва бях застанал при тях, и вече се почувствах добре, намерих точно това, което ми бе потребно в този критичен момент. Двете благородни красиви животни, доверчиви и любопитни като деца, можеха лесно да бъдат примамени да изтичат от дупките, в които спяха, опиянени от собствената си сила и гъвкавост, да се премятат в бесни скокове из широкия кафез и отново да спрат край решетката до мен, като дишат учестено с розовите си влажно топли муцунки и душат ръката ми. Повече не ми бе нужно. Да гледам в тези ясни животински очи, в тези чудесни, с приятна кожа майсторски създания на божествена идея, да усещам топлото им живо дихание, да вдъхвам техния остър, див мирис на хищни животни — това бе достатъчно, за да се убедя в ненакърнимото съществуване на всички планети и звезди, на всички палмови гори и реки в джунглите. За мен златките бяха гаранция за това, за което би могъл да даде достатъчен залог видът на всеки облак, на всеки зелен лист; но ми бе необходима тъкмо тази по-силна доказателствена мощ.

Златките бяха по-силни от илюстрованите картички, от концерта, от игралната зала. Докато още съществуваха златки, още имаше мирис на прасвят, имаше инстинкт и природа, дотогава за поета светът щеше да бъде възможен, красив и многообещаващ. Поех дъх и усетих как задухът изчезна, присмях се на себе си, извадих бучка захар за златките и освободен се заразхождах във вечерта. Слънцето вече се бе склонило до билото на гористата планина и синевата, пронизана от леки златни облаци, сияеше светла и детинска над долината на моите заблуди, усмихнат чувствах, че настъпват добрите ми часове, мислех за любимата си, забавлявах се с възникващите стихове, долавях музика, долавях щастие и благоговение да облъхват света, молитвено отхвърлих от себе си цялото бреме на деня и се устремих — птица, пеперуда, риба, облак — в радостния, тленния детински свят на създанията.

За тази вечер, в която се прибрах късно, уморен и щастлив, не искам да разказвам тук. Цялата ми философия на болен от ишиас тогава би пропаднала. Щастлив, уморен и тананикащ се върнах през нощта и видиш ли, и сънят вече не бягаше от мен, и той, толкова плахата птица, доверчиво дойде и на сините си крила ме понесе към рая.